Джон Хантър
Саваните на Кения (9)

Животът и „смъртта“ на един професионален ловец

Годините, последвали моята среща с масаите, бяха години на просперитет за мен. Найроби се намираше в центъра на най-богатия с едър дивеч район и всеки спортист, дошъл на лов в Африка, се екипираше в Найроби. Много рядко бях свободен. Резерватът Масаи считах за своя частна ловна територия, защото масаите бяха мои приятели и аз знаех, че съм добре дошъл във всяка колиба. Можех да гарантирам на всеки клиент, който искаше да дойде, с мен в тази земя, най-богатия лов в Африка, а естествено и аз се възползувах от тази възможност. Дори днес резерватът Масаи със своите големи стада дивеч и величествени лъвове привлича туристи от цял свят. Сега там се кръстосват много пътища и местата за лагер са означени на картите. В онези дни обаче много малко професионални ловци познаваха областта.

Ние с Хилда купихме една голяма стара къща извън Найроби. Наричаше се Клермонт. Хубаво място с красиви стари дървета и река, която течеше в дъното на градината. Преградихме реката и направихме малко езеро. Инспекторът по охрана на рибите ни даде хайвер от талапия и аз можех да ловя риба в задния си двор. Често вечер в нашата градина бродеха диви животни. В Клермонт събрах всичките си ловни трофеи. Имах чифт бивници, 76 килограма всеки зъб, и ги окачих на двата края на всекидневната. Над камината поставих масайски щитове и копия, а една колекция изключително хубави глави и рога — по стената. Пушките ми стояха в стъклени витрини. И най-важното, имах стая за своята библиотека от книги за Африка и лова. Без да се хваля, бих могъл да кажа, че това беше една от най-хубавите колекции в Кения и аз непрекъснато я попълвах. Търговци от цял свят ми изпращаха каталозите си. Обикновено вечер седяхме край камината — Хилда със своето плетиво, а аз с някоя книга. Четях за велики ловци и изследователи от миналото — Селус, Спик, сър Самуел Бейкър, Стенли, Ливингстън и много други. Приятно ми беше, че макар и по най-скромен начин, аз вървях по стъпките на тези велики хора.

Имахме шест деца — четири момчета и две момичета. С идването на децата за Хилда ставаше все по-трудно да излиза на сафари с мен. Разбира се, тя никога не идваше, когато имах клиент. Но през свободното време аз често подбирах някои от момчетата и стария Киракангано и тръгвахме просто за наше удоволствие. Няма по-хубав лов от този, при който не се тревожиш, дали ще се сдобиеш с трофей в определеното време, или безсмислено избиваш дивеч ден след ден само за да попълниш разрешеното ти число. Ние бродехме из откритата свежа околност, понякога откривахме нови, богати с дивеч места, където можеха да се водят клиенти, но по-често се задоволявахме с удоволствието, че вероятно сме първите бели хора, видели дадена долина или верига от хълмове.

Хилда не се интересуваше особено от лов и това винаги някакси ме изненадваше. Моята съпруга е стройна, дребна личност и без съмнение ритането на тежката пушка е твърде силно за нея. С лека пушка тя показваше данни за отличен стрелец на пернат дивеч, но нямаше влечение, а и аз не желаех да бъде друга: водил съм на лов достатъчно дами, великолепни стрелци, но едва ли бих искал да съм женен за някоя от тях. Спомням си например една. Беше сезонът, на разгонването на биволите. Тя така бе очарована от биковете, че нито веднъж не гръмна — само седеше на един хълм и се възхищаваше от големите животни. Тази жена трябваше да се роди мъж.

Компанията на Хилда ми липсваше. Преди раждането на децата ние много по-често бяхме заедно: правехме планове за бъдещето, разисквахме подробности по моето предстоящо сафари или уговаряхме някакво пътуване с такъв ентусиазъм, както младежите планират пикник. Сега Хилда бе погълната постоянно от грижите за децата. Нямах представа, че отглеждането на деца е толкова сложно нещо: струва ми се, че моите родители ме изгледаха с много по-малко грижи. Животът ни с Хилда започна да се разделя в два самостоятелни пътя: тя в къщи с децата, а аз на сафари с клиенти. Рядко се виждахме. Разбирах, че първото задължение на Хилда са децата, но човек може да се отегчи, ако е непрекъснато само с клиенти.

Намерих решение и на този проблем. Когато клиентите ми омръзнеха много, заминавах сам обикновено на лов за слонова кост. В онези дни в някои области нямаше ограничения за броя на убитите слонове и аз се възползувах от това. Ловът на слонове беше доходна работа: слоновата кост вървеше двадесет и четири шилинга 0,5 килограма при средно 70 килограма чифт хубави бивници. Опитният ловец можеше да поваля слон почти с всеки изстрел, а 450-калибрен патрони N2 струваха само един шилинг и Шест пенса. В мен тече достатъчно шотландска кръв, за да не разбера изгодата от такава сделка.

Спомням си как веднъж се върнах в Найроби след дълъг лов на слонове. Ловът беше сполучлив и аз носех стотици бивници — вече не помня точно колко. Момчетата, които ме придружаваха, натовариха набързо бивниците на влака и ние се сбогувахме. Когато пристигнах на гарата в Найроби, изникна проблемът, как да пренеса слоновата кост до къщи. Таксита нямаше още, само рикши, теглени от туземци. Наех всички рикши, натоварих бивниците, качих се начело на процесията с двата най-големи зъба, завързани от двете страни на рикшата. Тръгнахме по главната улица. Тогава нямаше улично движение — фактически автомобилите бяха почти неизвестни. Хората наизскачаха от къщите си да зяпат. Някои, застанали на тротоара, брояха бивниците. Съмнявам се дали някога бяха виждали такава изложба на слонова кост. Истински триумф за мен.

Тогава видях Хилда и Дорин, нашето петгодишно момиченце. Те идваха в друга рикша срещу мен. Носех брада до кръста и Хилда не ме позна. Аз седях и им се хилех. Внезапно малката Дорин извика:

— Мамо, това е татко!

Хилда ме погледна и се опита да усмири детето:

— Не, миличка, не всеки човек с трофеи е баща ти. Забравила си как изглежда. Той няма брада.

— Нищо, че няма! — викаше Дорин. — Аз зная, че е татко! Зная, зная!

Избухнах в смях. Хилда се вдигна, после скочи от рикшата, като викаше:

— О, Джон, Джон!

Тъй или иначе, като професионален ловец аз печелех добре. С продажбата на слонова кост и подаръците от някои богати клиенти — например скъпа пушка или луксозна лагерна екипировка — аз печелех, колкото губернатора на колонията. Когато в Кения идваха на лов високопоставени лица, обикновено викаха мен за водач. Веднъж бях на лов с едно младо американско семейство. Неочаквано получих по един бегач спешно съобщение от Найроби: „Уелският принц пристигна на ловна експедиция. Като най-опитен професионален ловец сте избран за негов водач. Върнете се веднага в Найроби“.

Показах бележката на моите клиенти. Младият американец избухна:

— Кой е Уелският принц? Моите пари струват колкото неговите! Вие се съгласихте да ни водите. Нима ще нарушите думата си?

Младият човек беше прав. Съобщих в Найроби, че не мога да разваля договора си. Така голямата чест се падна на друг, много добър ловец, който се справи отлично. Но не мога да не се усмихна, като си спомня възмутения вик на демократа-янки: „Кой е Уелският принц?“.

Въпреки че не можах да приема поканата, аз бях поласкан, че се бяха спрели на мен. Това означаваше според хора, които разбираха от лов на едър дивеч, че бях достигнал върховете на моята професия. Когато се оженихме, ние с Хилда мислехме, че когато си спечеля име на добър професионален ловец, грижите ни ще свършат. Щяхме да имаме сигурност, защото според тогавашния стандарт в Кения заплатата на професионалния ловец беше приказна. Осъществих младежките си амбиции, но сега се явиха нови, непредвидени проблеми.

Децата ни растяха. Една вечер открих, че предната врата беше оставена отключена и най-голямото ни момче, Гордон, липсваше от леглото си. Знаех отлично къде е отишло момчето. Спомних си моята собствена младост и не се съмнявах, че малкият негодник беше в гората край капаните или мрежите. Мъчно ми беше само, че момчето не се бе обърнало към мен за съвет, но очевидно то искаше да изучи изкуството по свой път.

Късно през нощта чух Гордон да се връща. Посрещнах го на стълбата, любопитен да видя улова му. Представете си какво почувствувах, когато вместо това го видях във вечерен костюм. Бил на танци в Найроби. Скарах му се здравата, загдето си губи времето с такива глупости. Сутринта на закуска бях още ядосан. За моя изненада Хилда взе страната на момчето:

— Най-сетне всеки не може да е ловец, Джон! — ми каза тя.

— Да не искаш момчето да стане търговец или чифликчия? — избухнах аз.

— Искам да следва собственото си влечение. Като го нападаш, че се държи, както всички нормални момчета, ти си толкова несправедлив, колкото твоите родители са били към теб.

Аз дълбоко уважавам мнението на Хилда, но трябва да призная, че това изказване ми се видя смешно. Да прекарва свободното си време в горите с едно куче и пушка — това е естествено и здраво желание. Но да се конти, за да се перчи по дансингите с някое младо момиче — не, това е истинска глупост!

Но аз не се отчаях. Често човек започва да цени ловното изкуство едва след като добие известен опит. Гордон имаше данни за добър ловец. С часове рисувах диаграми на големи диви животни и му показвах къде точно трябва да мине куршумът. Когато реших, че е достатъчно подготвен, отидохме заедно на лов за слонове. Намерихме стадо с хубав мъжкар, застанал в чудесно положение за прицел в ухото. Вместо да стреля, Гордон прошепна:

— Татко, къде да го ударя?

На вятъра бяха всичките часове, които отделих, за да го подготвя. Посочих ухото си. Гордон стреля и слонът падна мъртъв още във въздуха. Разбрах, че от един практически урок момчето научи повече за лова на слонове, отколкото от всичките приказки на света. Не се съмнявам, че като пораснат, и другите ще научат повече от собствения си опит, отколкото от моя пример.

Независимо от това, което разправих за клиентите, искам да изясня, че не съм от тези професионални ловци, които са склонни да ги презират. Клиентите бяха моето препитание. Някои — много добри, други — лоши, но аз правех всичко, за да ги задоволя. Понякога не беше лесно. Между тях имаше американци, европейци, англичани и ориенталци — всеки със своите обичаи и желания. Връзката между професионалния ловец и неговия клиент е особена. Те му плащат и той е техен наемен служител, на когото могат да заповядват. И все пак той е отговорен и пред фирмата, която обзавежда сафари, и пред Отдела по опазване на дивеча за поведението на клиентите си и за тяхната безопасност. Ако клиентът желае да направи нещо, което по преценка на ловеца не е разумно, той трябва да го спре. Ако клиентът откаже да се вслуша в съвета, ловецът изпада в трудно положение. Знам случаи, когато ловци, възмутени от постоянните откази на клиенти да следват законите на здравия разум, връщат съоръженията обратно и прекратяват сафари. Такива случаи са много неприятни, но за щастие редки. Щастлив съм, че подобно нещастие не ме е сполетявало.

Кавгите между ловец и клиент не винаги избухват по вина на клиента. Професионалният ловец е човешко същество и се намира в постоянно напрежение. Той трябва да съчетава отговорността на капитан на кораб със задълженията на кмет на малък подвижен град. Той ръководи две-три дузини туземци, като се почне от момчето, което мие чиниите в кухнята, до главния следотърсач и носач на оръжието, от когото някой ден може да зависи животът му. Той трябва да поддържа дисциплина сред момчетата, но така, че и те да са доволни. Ако нещо се случи, той единствен отговаря. Той не може да прехвърля вината върху раменете на некомпетентния отговорник на персонала или на някой страхлив носач на оръжие. Той трябва да познава способностите на всеки човек от персонала, с когото тръгва.

Професионалният ловец трябва да надзирава построяването на палатките и прибирането им. Той трябва да се увери, че всичките хиляда и една подробности от екипировката се натоварват и разтоварват правилно. Ако някой камион се повреди, той трябва да е в състояние да го поправи. Ако някой се разболее, той трябва да го лекува. И при това той не трябва да забравя, че главното му задължение не е само да надзирава. Той е нает като ловец и трябва да доставя дивеч.

За да се справи успешно с това свое задължение, той трябва да знае много, различни места, и то да ги знае добре. Повече от клиентите искат по-представителна сбирка — слон, носорог, бивол, лъв и по-големи антилопи. Всички тези животни не живеят в една местност. След като клиентът убие своя лъв, ловецът трябва да го заведе в съвсем друга област на двеста-триста километра за носорог или бивол. После — другаде за слон. Ловецът трябва да познава цялата мрежа от дири, която покрива всяка от тези области. Трябва да знае кои пътища са проходими през дъждовния сезон, кои реки и къде могат да се преминават, къде са най-добрите места за лагер, къде вероятно има вода и по кое време на годината. Преди всичко той трябва да знае как през различните сезони расте тревата в различните части на страната. Тревата е най-важното нещо при лова. Ако тревата е висока, нищо не се вижда, тъй като високата растителност прикрива животните. Освен това дивечът мигрира от една област в друга според тревата, а хищниците го следват.

Храната е постоянен проблем. Никое сафари не може да вземе достатъчно храна за целия персонал и клиентите. Ловецът трябва да осигурява месото „за казана“. Не винаги в Африка можеш да убиеш подходящо животно за месо. Да предположим, че клиентът иска да отиде за носорог или слон. Тези животни обитават гористи места, където има сравнително малко антилопи. Ако останат няколко дни без месо, туземците стават неспокойни и раздразнителни. А клиентът може да не иска да губи време из саваните, за да им набавя месо. Той е прав за себе си. А момчетата се мръщят на царевичната диета.

Дори в богата ловна местност ловецът трябва да разнообразява менюто, колкото е възможно. На клиентите омръзват стейкове от томи, котлети от конгони, печено импала и консерви. Ловецът трябва да се опита да достави дива кокошка или друг пернат дивеч, или пъстърва за разнообразие. Всички тези дребни грижи убеждават клиента, че парите му не са отишли на вятъра и му създават удоволствие.

Някои малки подробности, които лесно могат да бъдат пропуснати, са съществени за успеха на едно сафари. Одирането на трофеите например е дори по-важно от намирането им. Ако момчетата оставят само 0,5 сантиметра месо върху кожата, то ще загние и ще я продупчи. И най-добрият препаратор не би могъл да поправи повредата. Или ако дерачите острижат козината твърде ниско, могат да я срежат и да оставят грозна цепка. Също така, ако ловецът не се погрижи за набавяне на подходяща сол или ако солта не се натрие внимателно, трофеят ще се развали. И клиентът, пръснал толкова пари и време за този трофей, основателно ще се сърди. Виновен, разбира се, е пак ловецът.

В допълнение професионалният ловец трябва да може да си служи с няколко туземни езика, да кара тежък камион из пълни с дупки и бабунки савани, да разбира от фотография, да играе поне няколко игри на карти и никога, при никакви обстоятелства да не избухва. Това последното е много важно и много трудно. Някои клиенти идват в Африка не само за лов, а по-скоро, за да избягат от някакъв преследващ ги страх, и се надяват да се отърсят от него в дивите савани. Голямо изпитание е да прекараш седмици наред с такива хора.

Спомням си един американец-милионер. Повече от времето си прекарваше из европейските курорти с минерални бани. Единствен син на вдовица и макар вече на средна възраст, неженен. Той беше най-тъжният човек, който съм виждал, и се надяваше, че ловът на диви животни ще му помогне да избяга от себе си. Беше невероятно богат. Специални напитки се доставяха в лагера с частен самолет. Храната му се готвеше в специални вина. Носехме изобилни запаси от личната му бира, двойно дестилирана по негов вкус. Непрекъснато пишеше писма на жени, с които се беше запознал в Европа, предимно актриси, и които беше обсипал с приказни подаръци. Тези безкрайни писма се изпращаха като каблограми, защото намираше обикновената поща твърде бавна. Имахме портативна радиостанция и писмата се предаваха по радиото на пощата в Найроби. Ако дамите не отговореха в един-два дни, той сядаше в палатката и плачеше като дете. Бих се изненадал, ако в неговите отношения с тези жени имаше нещо непорядъчно: правеше впечатление на съвършено импотентен. В отчаянието си той се опитваше да купи приятелство или какво да е, което би го извадило от жалкия кръг на неговото съществуване.

Никога няма да забравя едно преживяване с този човек. Сутринта той ми каза:

— Джон, днес няма лов. Ще се разходим с кола!

Взех една лека 0,275-калибрена пушка, в случай че решим да снабдим момчетата с малко месо. Както карахме, покрай нас мина носорог. Преди да мога да го спра, човекът взе пушката и прониза носорога през корема.

Раненото животно избяга в шубрака. Взех оръжието и тръгнах подир него. Надявах се с един изстрел в сърцето да го довърша. Докато го търсех, носорогът ненадейно ме нападна. Пуснах четири куршума в него, но той не падна. Сигурно щеше да ме убие, ако моят клиент не се беше появил с една 404-калибрена^[1] пушка, измъкната кой знае от кой ъгъл на колата. Той успя да повали животното. Няколко минути по-късно същият мъж плачеше, защото някаква актриса от Париж не му беше писала тази седмица.

Както казах, подобни случки влияят на нервите. След няколко такива сафари винаги с удоволствие приемах поръченията на Отдела за опазване на дивеча. Случваше се стадо слонове да започне нападение из шамбите на туземците. Ако животните свикнат, те се връщат, докато унищожат цялата обработваема земя в областта. Щом се получеше съобщение за повторно нападение на слонове, отделът натоварваше някой професионален ловец да се справи с неприятността. Като възнаграждение за труда си аз обикновено задържах слоновата кост.

Особено добре си спомням един такъв лов, а вярвам, че и Хилда не ще го забрави. Помолиха ме да се справя със слонове-мародери в областта на планината Джомбу, най-югоизточния ъгъл на Кения. Моят стар следотърсач и помощник Сасита беше с мен. Щом се отнася до лов на слонове според мен на Сасита няма равен в цяла Кения. Той е не само превъзходен следотърсач, но и спокоен, хладнокръвен помощник, който със забележителна бързина и ловкост сменя и зарежда пушките. Когато човек стреля по слонове с двуцевка, която позволява само два изстрела, това е много важно. Моят стар приятел, масаят Киракангано, никога не можа да усвои този майсторлък. Освен това тогава той беше отишъл в резервата да навести добитъка и жена си.

Сасита и аз пътувахме с влака до Куале, а оттам — пеша до Джомбу. Джомбу е близо до моя любим Маренгски лес. Никое място в Кения не обичам повече от-тази огромна девствена гора с исполински дървета. За разлика от полупустинните райони, обрасли с храсти, в Маренгския лес кипи живот. Маймуни и катерици скачат из клоните. Птици-носорози^[2] с двуетажни клюнове подскачат наоколо или подхвръкват тежко и шумно. Малките бледоморави или кърмъзени турако скачат от клон на клон, докато се подслонят под гъстите листа, които образуват свода на гората. Слонски земеровки — странни малки зверчета с миниатюрни вирнати хоботчета — шумолят върху окапалите листа. Улових едно. Опитомих го лесно и то идваше при мен, за да му давам скакалци.

Имаше и много зловещи животни. Веднъж понечих да стъпя върху един повален пън, покрит с мъх и драпиран с нежна дребна горска папрат. Сасита рязко ме дръпна за дрехата и посочи: опушенозелена змия, навита на кълбо, лежеше на един клон. Главата й беше вдигната и тя студено ме изучаваше и чакаше да направя още една крачка. Кобра. Убих я с пушката.]

По дирите на дивеча намирахме игли от бодливо свинче. Попаднахме на две, които ядяха бивник от мъртъв слон. Изглежда, костта съдържа нещо, което ги привлича: от бивника, който трябва да е бил 46 килограма, не беше останало повече от 2 килограма. Без съмнение бодливците са една от причините толкова рядко да се намира слонова кост в горите. Някогашните ловци, учудени от липсата на такива „находки на слонова кост“, измислили легендата за „слонови гробища“ — мистериозно, скрито място, където слоновете отиват, когато усетят, че наближава време да умрат. Такова място не съществува.

Често съм намирал скелети от мъртви слонове в джунглата. Но костите не се запазват дълго, защото ги унищожават бръмбари-костояди и случайни горски пожари бързо ги превръщат в пепел.

Приятно ми беше да ходя гологлав дори и по пладне под сянката на големите дървета. След палещата горещина на степта това бе рядко удоволствие.

Пристигнахме в туземното село, нападнато от стадото. Жителите се струпаха и ме приветствуваха като техен спасител. Показаха ми останките от малките обработени парченца земя, извоювани от Леса с най-примитивни оръдия. Един мъж дори се разплака, като ме развеждаше из царевичната си нивичка, плод на дълги часове изнурителен труд на цялото му семейство. Всичко бе изпомачкано и превърнато в маса от изпочупени стъбла и недозрели кочани. Само за няколко часа един слон може да нанесе изненадващо много щети. А като имате пред вид, че всяко стъпало на животното е широко до 60 сантиметра и че стъпалата непрестанно се движат, можете да си представите какво пространство изгазват в една нощ стадо слонове, докато се хранят.

Туземците се опитваха да пропъждат стадата с безкрайно жалки средства: малки клечки с амулети и глинени гърнета с магически корени, които поставяха на ъглите на нивите. Туземците ми казаха, че се мъчели да прогонват слоновете с огън и тъпани, но слоновете им обърнали толкова внимание, колкото на стадо бабуини.

Построихме лагера под група палми. Като разбраха, че оставаме, туземците се успокоиха. В тяхната наивна представа белият човек е всемогъщ. Той винаги успява. Това безгранично доверие — може би ласкателно за някои хора — ме подтисна. Спомних си твърде много несполуки в своята практика и се измъчвах от вероятността да разочаровам тези доверчиви хора.

Призори на другата сутрин тръгнахме със Сасита подир стадото. Минахме край някога цветущи кокосови плантации, сега изоставени, защото собствениците им не могли да се справят със слоновете. Само три палми се издигаха, оцелели по чудо. Останалите лежаха изпотъпкани и изкривени. Широките ветриловидни листа бяха пожълтели. Прегазихме останките от леха със сладки картофи, сега обрасла с пълзящи растения.

Групи маймуни се мятаха по клоните над нас. Между тях имаше много гверци с кожухчета от дълга тъмна козина с ярки бели райета, прилични на скунск. Някога кожите на тези маймуни се търсеха много, защото модните парижки дами искаха да се разхождат по булевардите с палта от маймунска кожа. За щастие на маймуните, тази мода мина.

Из високите клони маймуни с бели нагръдници се мятаха като катерици. Дърветата бяха толкова високи, че малките животни се виждаха само като петна. Както много пъти, и сега ми стана мъчно, че не мога да седна и просто да наблюдавам животинския свят наоколо. Ловецът обаче има строго разписание и трябва винаги да върви напред.

Попаднахме на слонски изпражнения. Две червени катерици вадеха зърна несмляна царевица. Сасита докосна изпражненията. Бяха топли. Стадото беше близо пред нас. Тогава ги чухме. Те издаваха какви ли не шумове — гърлени звуци и въздишки, а от време на време женските остро изпищяваха. Приближихме се. Виждах как върховете на храстите се полюляваха от движението на стадото. До мен Сасита непрекъснато изпробваше вятъра с прашец от гъба.

Сред дърветата се показаха няколко кафяви, земноцветни фигури. Пропълзяхме на 30 метра от тях. Това беше малка част от стадото, състоящо се от женски и два млади мъжкаря.

Нямах възможност да стрелям в уязвимо място. Тогава една от женските вдигна глава. Моментално я повалих. Останалите се защураха наоколо в паника. Преди да се отдалечат, успях да поваля още два слона.

От бягството на ужасеното стадо целият подлес около нас пращеше и се огъваше. Сасита и аз тръгнахме подир два млади мъжкаря.

Местните жители, които бяха дошли с нас като следотърсачи, сега повече пречеха, отколкото помагаха. Те се бяха пръснали из гората и младите слонове се стъписваха и втурваха в обратна посока при всяко натъкване на човешка миризма. Слонът притежава толкова остро обоняние, че не е необходимо да попадне на човешка диря, за да подуши човека. Той долавя миризмата отдалеч. Преди да се отдалечим няколко крачки, двата слона внезапно се втурнаха към нас. Те не нападаха. Просто се опитваха да избягат, изгубили представа къде се намираме.

Те минаха покрай нас един след друг. Изпразних двете цеви, като се целех в плешките. Не улучих. Те продължиха своя бяг през гъстия шубрак, като огъваха и чупеха храстите. Преследвахме ги. Подлесът беше толкова гъст, че ми пречеше да виждам. Най-после зърнах някаква кафява фигура, която приличаше на голям мравуняк. Опитах се да заобиколя, за да намеря изгодна позиция за стрелба, но не можах да си проправя път.

Върнах се при Сасита. Слонът не беше мръднал. Не можех да разбера къде е главата, къде задницата, но най-отдалечената част изглеждаше леко повдигната и аз реших, че по-близкият край е рамото. Трябваше да се повдигна на пръсти, за да се прицеля. Стрелях — никаква реакция: слонът не издаде звук, въпреки че положително бях улучил.

Когато ходя на лов за едър дивеч с двуцевка, обичам да зареждам след всеки изстрел, за да имам винаги два патрона в случай на нападение. Разбира се, правя това, когато имам време. Отворих затвора, за да поставя друг патрон. За да сторя това, трябваше да погледна надолу. В този миг Сасита извика. Когато погледнах, слонът вече нападаше.

Нищо не бях чул. Очевидно слонът се беше движил през гъстата растителност съвсем безшумно. Нямаше време да се целя. Вдигнах пушката и стрелях слепешката в огромното животно, което се издигаше над мен. Ударих го между очите. Слонът падна на колене и бивниците заораха в земята. Беше само на 2,5 метра от мен. Стоях, целият разтърсен. Когато се съвзех и се огледах за моя помощник, видях, че Сасита съвсем равнодушно вдигаше празната гилза, за да си направи от нея табакера за емфие. За него аз бях неуязвим. Нищо не можеше да нарани белия човек с неговата ефикасна защита. Бих желал аз самият да имам подобна вяра в себе си.

Другият слон лежеше мъртъв близо до мястото, където първият беше стоял.

Сасита разказа, че щом съм щракнал затвора на пушката, слонът беше нападнал. Слабият звук на механизма го беше предизвикал за нападение, макар че беше игнорирал изстрела и дори удара на моя куршум. Изследвахме отпечатъците му в храсталака: той едва беше докоснал земята и само с две огромни крачки беше стигнал до мен.

Докато разглеждах някакви интересни, различно оцветени кърлежи върху мъртвото животно, чух приближаването на шум, който наподобяваше надигаща се вълна. В първия миг се зачудих какво беше това. После разбрах, че стадото слонове се е обърнало и идва към нас.

Това не беше нападение. Отлично знаех какво се беше случило. Някои от туземците бяха успели да минат пред стадото и животните, подушили миризмата им, ужасени, се бяха обърнали и хукнали назад. След няколко секунди щяха да връхлетят върху нас.

Нямаше смисъл да бягаме. Нямаше време, а и мразя да съм с гръб към слон: животното може да се промъкне до теб и да те сграбчи със здравия си хобот. Имах тежка 0,505-калибрена пушка „Гипс“ и пълно доверие в солидните патрони — те бяха истинска бариера. И така зачакахме.

Пет слона се провряха през гъстата растителност и моментално се спряха до трупа на първия мъжкар. При вида на трупа те изпълниха въздуха с пронизителни писъци. Останалата част от стадото пристигна с грохот. Стрелбата беше бърза и ожесточена. Стрелях с лява и дясна цев в две женски от първите редици. Видях как главите им буквално се разтърсиха при съприкосновението с тежките куршуми. Слонове се натрупаха и пред нас, и от двете ни страни. Сасита и аз бяхме опръскани от кръвта на животните, които падаха около нас и които нямах време да довърша. Цевите се нагорещиха така, че по лявата ми ръка се появиха няколко мехура, но аз не чувствувах никаква болка.

Най-сетне стадото се отдръпна. Дванадесет мъртви слона лежаха около нас. Мина известно време. Тогава туземците, които се бяха изпокрили из шубраците, започнаха да се обаждат. Те отказаха да излязат. Трябваше да ги убеждаваме, че опасността е напълно преминала.

Останах, докато изрежат бивниците. Новината, че има прясно месо в неограничено количество, се предаде по горския телеграф с магическа бързина. За няколко часа около 600 туземци се събраха около мъртвите животни. Някои идваха от селища на тридесет километра разстояние — от деца до грохнали старици със съсухрени гърди и увиснала кожа по коремите. Как тези стари хора можаха да извървят толкова път из гъстата гора, не зная.

От силното слънце слоновете скоро започнаха да миришат. Това обаче не смути туземците. Те се трупаха около животните. Земята се напои с кръв и нечистотии от огромните търбуси на слоновете. Туземците не реагираха на вонята. Те режеха големи късове месо като в някакъв унес и пъхаха скъпоценния продукт в торби от лико. Жадните пиеха водата от червата на слоновете. Течността изглеждаше чиста.

Интересуваха ме бивниците, но скоро забелязах, че противоположният край на животните привлича момичетата. Правеше им впечатление големината на гениталните органи. Щом забелязваха, че ги наблюдавам, те сдържано отместваха поглед.

Неколцина от мъжете пропълзяха в мъртвите животни, за да вадят сърцата и бъбреците. Вътре станаха сбивания. Чуваха се викове и проклятия, придружени от звън на ками. Положението се усложняваше от туземците, които бяха отвън и които мушкаха трупа с ножове, за да режат месото. Понякога дългите ножове минаваха през тялото на животното и нараняваха пълзящите вътре мъже. Няколко туземци излязоха окървавени, но в тяхната треска за месо никои не обръщаше внимание на такива дреболии.

Уплаших се, че някой може да пострада. Помолих главатарите да въведат известен ред. Те строиха момичетата в една редица. Всяко десето излезе малко напред, за да улесни броенето. Мъжете нарязаха месото на големи късове. Всяка жена получи, колкото можеше да носи. Някои момичета скриха месото си в храстите и се опитаха да се промъкнат в редицата втори път. Разобличаваха ги, но те не се смущаваха, смееха се сърдечно и след няколко минути отново си опитваха късмета.

Мислех, че с това месо би могло да се изхрани цяла Кения в продължение на седмици. За рекордно кратко време обаче от слоновете останаха само кости. През оголените ребра като в клетка виждах голи мъже, които се опитваха да изстържат от скелетите някое изостанало парченце. До залез слънце дори червата бяха отнесени. Към всяко село от околността водеше червена диря, образувана от кръвта, капеща от суровото месо, което жените носеха.

С момчетата и слоновата кост поехме обратния път. Останахме на лагер ден-два и после се отправихме на север към железопътната линия. По пътя срещнахме малко тържествено сафари. То се състоеше от един вожд на племето ливади от Ванга, двама санитари и началника на пощата — индиец. Попитах ги какво се е случило. Вождът ми отговори тъжно:

— Един ловец на име Джон Хантър бил убит от подплашени слонове. Дошли сме да съберем каквото е останало от него и да го изпратим в Найроби.

— А не можете ли да предложите на останките нещо за пиене? — подхвърлих аз.

Забавно ми беше да гледам изненаданите лица на мъжете, Началникът на пощата изглеждаше не само изненадан, но и разочарован. Той беше изминал толкова път, за да види размазаните останки на един ловец на слонове. Бях го измамил. Извиних се и той като че разбра. Поне за себе си мога да кажа, че оцених добрите им намерения. Доволен бях, че ако някога ми се случи нещо, мога да разчитам на достойно погребение.

Слуховете в Африка се разпространяват с изумителна бързина. Някои от туземците, изплашени от изпадналите в паника слонове, дотърчали до най-близкото село и казали, че съм убит. Новината стигнала малката гара и оттам — Найроби. В девическия манастир Лорето край Найроби (където се учеха моите дъщери) тъжната новина била потвърдена официално и предложили да ми отслужат панихида.

Оставих носачите със слоновата кост и побързах към Момбаса. Бях там, когато Хилда слезе от влака. Не беше в траур. Винаги съм я молил да не носи траурни дрехи, ако загина през време на лов. Не беше забравила. Една секунда стояхме и се гледахме. После тя се хвърли към мен. Въпреки че обичам да ходя из горите сам с момчетата, но винаги ми е приятно да зная, че има някой, който мисли за мен и чака да се върна.