Джон Хантър
Саваните на Кения (12)

Гората Итури

По-голямата част от живота си прекарах в Африка сред просторните гъсталаци и гори, обширни равнини и плата — областта, която е позната под името Страната на белите. Известно време съм живял и в джунглите и макар че не бих желал да живея в тези тъмни потайни места, трябва да призная, че те са просто пленителни. Истинските джунгли са необикновени места. Здрачът в тях не се вдига даже по обяд. Тук живеят малките горски пигмеи и канибалите заедно с най-различни животни, които човек никога не може да срещне на откритите места. Винаги с удоволствие съм водил експедиции из джунглите, защото те крият особено обаяние. Но трябва да си призная, че винаги съм бил по-радостен, когато експедицията завършваше и се завръщах в Кения.

Към 1930 г. бях избран за водач на една експедиция в огромната гора Итури. Тя се простираше нашироко в североизточната част на Белгийско Конго^[1]. Експедицията беше изпратена от музея Кензингтън в Лондон и се предвождаше от д-р Р. Акройд. Дотогава малко експедиции бяха влизали в гората Итури и доктор Акройд желаеше да отнесе богата колекция от животни и растения от тази област.

Запознах се с д-р Акройд в Кампала, Уганда, на около 200 километра от границата на Конго. Д-р Акройд ми направи много добро впечатление. Беше на средна възраст, с приятни маниери, явно готов на всичко. По-късно разбрах, че беше и много опитен естественик. Казах му, че познавам съвсем малко Белгийско Конго, тъй като бях водил само един път група любители на лов за малки свирепи червени биволи, които живеят из горите там. Но Итури почти не познавах. Доктор Акройд поклати глава.

„Предвиждах това, затова съм ангажирал много опитен водач. Навярно сте чували за Безеденхут, човекът, който направи първите снимки на диви окапи!^[2] Успях да се свържа с него и той се съгласи да ни преведе през гората“.

Срещнах Безеденхут малко по-късно същия ден. Той беше слаб, жилав човек, с много руса коса и проницателни сини очи. Той също беше холандец, както Фури, моят стар приятел от Серенгети. Бях чувал за него, че беше живял доста труден и разпуснат живот, но след като поговорихме малко, разбрах, че много добре познава гората Итури и ще може да ни преведе през нея. Запитах го за неговите прочути снимки на окапи. Безеденхут ми разказа как успял да направи снимките, като лазел на ръце и колене през джунглите, облечен в кожата на дива свиня. Той се усмихваше, като ми разказваше това, и аз разбрах, че има нещо друго, което премълчава, но не настоявах за подробностите.

Пътувахме на изток през Уганда до селото Мберемюл, разположено на река Семелики, откъдето се влиза в Конго. Въоръжени местни войници пазеха двата бряга на реката и един белгийски полицейски префект провери паспортите ни. Когато дойде до паспорта на Безеденхут, полицейският чиновник започна да го разглежда внимателно. Аз потърсих с очи нашия водач, за да си обясня странното взиране на префекта в паспорта му. Безеденхут обаче беше изчезнал като дим.

„Този паспорт е подправен. Не мога да го уважа. Кой е човекът?“

Доктор Акройд описа Безеденхут. Префектът почти подскочи от учудване. „Какво? Та това е най-прочутият бракониер на слонова кост в Африка“, извика той. „При последното си пътуване тук той подмами местните ни войници да напуснат казармата и да тръгнат да бракониерствуват с него. Войниците убивали слонове с пушките, а той събирал слоновата кост и натрупал цяло състояние. Носачите му преплуваха в Уганда с плячката. Никога няма да му разрешим да влезе в Конго“.

Понеже реката Семелики е около 40 метра широка, два и половина метра дълбока и пълна с крокодили, думите на префекта ми се сториха невероятни. Доктор Акройд и аз замолихме чиновника да позволи на Безеденхут да дойде с нас, като казахме, че отговаряме за държането му, докато сме на белгийска територия. Д-р Акройд подчерта, че ще му бъде невъзможно да събере колекцията, за която беше дошъл, без водача Безеденхут. За наше щастие префектът беше разумен човек и разбра значението на научната експедиция. Най-сетне доста неохотно се съгласи да позволи на Безеденхут да влезе в Конго, но при условие да бъде непрекъснато под надзора на д-р Акройд и да напусне територията заедно с нас.

Преминахме реката. Когато минавахме покрай префекта, Безеденхут вежливо му се поклони. След това тръгнахме към Мбога, на около петнадесет километра навътре в страната. Запитах Безеденхут дали историята със слоновата кост беше вярна. Той отговори утвърдително. „Полицаите бяха по петите ми, когато стигнахме Семелики. Крокодилите бяха страшни, но като стрелях във водата, успях да запазя една ивица вода, докато носачите преплуваха реката“. Започнах да се уверявам, че Безеденхут беше съобразителен и решителен човек.

В Мбога наехме за експедицията осемдесет носачи. Всички мъже бяха много подходящи. Плащахме им по един франк на ден (по това време това се равняваше на около едно пени) и за тази сума те бяха готови от зори до мрак да носят товар от двадесет килограма на главите си. След като опънахме палатките, по-опитните ловци щяха да обикалят местността и да ни съобщават какви животни има наоколо. Имахме една неприятност в началото, когато носачите откриха, че д-р Акройд носи денатуриран спирт за опазване на експонатите. Те разчупиха тенекиените кутии и си пийнаха здраво. В резултат на това двама починаха. След това никой не се докосваше до спирта.

Голяма трудност имахме при намирането на готвач. Този, когото бяхме избрали първоначално, се оказа, че е склонен към канибализъм. Това доведе до някои усложнения, за които ще говоря по-късно.

Когато подробностите по нашата експедиция се уредиха, ние напуснахме Мбога и се отправихме на запад към гората Голямата Итури, която е на около десет километра. Местността около реката представляваше главно поляни, покрити с трева, а на места с тръстика. Бистър поток се виеше из тези ливади, като че ли човек се намираше в Англия. Видяхме стада от слонове. На някои от мъжките слонове само единият зъб тежеше около 35 до 40 кг. Няколко години по-рано ловът беше свободен и хиляди от тези големи животни бяха избивани заради слоновата кост. Сега ловът беше забранен. Учуден бях, че толкова скоро слоновете бяха престанали да се страхуват от хората. Те никак не бяха обезпокоени от нашето присъствие.

Същия ден следобед достигнахме гората. Изненадан бях от огромните дървета. Във влажните сенки растяха прекрасни папрати. Около покритите с мъх скали растяха кичури от цветето богородичен косъм, което у нас отглеждат в саксии. Дори в каменистите места имаше малки папрати. Хиляди прекрасни орхидеи растяха в цепнатините на обвитите с лози стволове на дърветата. Цветовете бяха във всички нюанси на розово, а някои от тях бяха нежно бели. Дългокоси черно-бели маймуни гверец се люлееха по клоните на дърветата и ни разглеждаха, както правят и маймуните в Източна Африка.

Установихме се на лагер до един бистър поток, който много ми напомняше на поток от родните планини, с малки терасовидни водопади. На следното утро под водачеството на Безеденхут навлязохме в гората.

Средната част на гората Итури е напълно без подлес. Няма нито парлива коприва, нито трънливи шипки и човек може да върви почти като че ли се разхожда из някой парк между стволовете на дърветата. Горните клони на дърветата обаче са така гъсти, че нищо не може да премине през тях. И това спира растежа на Други растения под тях. Подплашихме малко ято горски токачки и те хвръкнаха на долните клони на едно огромно дърво. Бяха така високо, че човек не може да ги убие с ловна пушка. Ударих една-две с лека пушка. Изненадах се, като видях, че те бяха различни от токачките в Кения, макар че бяха еднакви по големина и тегло.

Бяхме прекарали няколко дни в гората, когато за пръв път срещнахме пигмеи. Знаехме, че те ни наблюдават през всичкото време. Ако трябваше случайно да се върнем за нещо, намирахме следи от техните малки стъпки върху нашите следи, а понякога в гората пробягваха сенки и ние знаехме, че това не са нито птици, нито животни. Мислех, че тези малки хора са много страхливи, но Безеденхут обясни, че те ни вземат за бирници. Колониалното правителство изисква от пигмеите да плащат данъци, както останалите хора. Понеже тези малки призраци нямат пари, те плащат данъците си в кози.

„Аз мога да ви ги доведа, когато поискам“ — казваше Безеденхут гордо: „Аз съм единственият човек в света, който може да направи това. Аз съм крал на пигмеите“. Това беше голяма хвалба, но скоро се уверих, че е истина.

Една вечер Безеденхут отиде в гората и доведе двама пигмеи, въоръжени с малки лъкове съразмерно фигурите им. Безеденхут говореше с единия от тях на родния им език. Косматите им лица просто сияеха, когато той говореше за предишни посещения в гората. За един час десетки пигмеи се промъкнаха през гората и се присъединиха към нас. Ръкуваха се с нас и играеха наоколо, щастливи, че Безеденхут, тяхното божество, се беше върнал при тях.

След Безеденхут ние бяхме първите бели хора, които те срещаха. Заградиха ни, галеха ръцете ни и пипаха дрехите ни. Те непрекъснато задаваха въпроси, някои от които бяха много странни. Спомням си, че един старец ме запита дали белите хора имат сънища. Уверих го, че имат, а той изглеждаше много учуден. „Мислех, че ние сме единствените хора, които могат да сънуват“, каза той.

Както много първобитни племена, пигмеите бяха много щастливи да срещнат ловци, които могат да им доставят месо. Няколко старци, чиито дни на ловци отдавна бяха приключили, ме помолиха да убия маймуни за тях, тъй като маймуната била любимото им ядене. Клоните на дърветата бяха така гъсто уплетени, че често пъти убитата маймуна не падаше на земята, а оставаше на клоните. По-младите мъже ги изваждаха оттам много сръчно. Първо се взираха внимателно нагоре, а като откриеха къде е убитата маймуна, бързо се изкачваха по някоя лоза или друго пълзящо растение. Малките стрели на пигмеите можеха да летят доста нависоко, но не достигаха маймуните на дърветата. По-често те издебваха маймуните, когато се спускаха на земята.

Пигмеите не се занимават със земеделие, а живеят изцяло от лов^[3]. Стрелите им са намазани с вещество, направено от разлагащите се тела на насекоми. Отровата е жълта като горчица и макар че е ефикасна, не е така смъртоносна, както отровата от други местни растения, каквито съм виждал. Пигмеите ловят животните главно с капани. Някои части на гората са осеяни с мрежа от капани, поставени на земята и по дърветата. Капаните по дърветата се правят с копия, закрепени с тежки пънове. Острието на копието се насочва надолу към пътеките, по които вървят животните. Над пътеките се опъва лоза, която свързва копието със спусъка. Ако някое животно премине край лозата и се докосне до нея, копието се освобождава и пада върху животното. Капаните на земята представляват трапове, които се покриват с тънки клони и листа. На дъното на трапа поставят остри колове, обикновено с отрова на върховете. В тези капани попадат не само слонове и биволи, но даже и бдителните окапи. Капаните са много опасни за ловците, които преследват животните, затова Безеденхут накара няколко от пигмеите да ни придружават, докато сме в гората.

Пигмеите не избиваха животните безразборно или за удоволствие. Те ги убиваха само за храна или за размяна. За тях гората беше това, което за другите местни жители бяха нивите, които обработват.

Винаги бях смятал окапите за най-редките и най-страхливи африкански животни. Много се изненадах, когато видях, че пигмеите ядат тези животни почти както ние в Кения ядем антилопите конгони и газелите Томсън. Хапнах малко от месото на окапите, но не намерих голяма разлика между това най-рядко срещано месо и месото на обикновения дивеч.

Пигмеите сами правят копията и стрелите си. Всяко селище си има ковач, който работи така, както изкуството му е било предадено от предишните поколения. Меховете му бяха от кожи на антилопи, а чукът му беше от желязна буца. Направени дори с тези груби инструменти, копията бяха удивително сполучливи.

Пигмеите живеят в малки села, разпръснати из гората. Колибите им са подобни на пчелни кошери и са направени от клони и листа. Понеже пълнолетният пигмей е висок само около метър и двадесет сантиметра, колибите са съразмерно ниски. Истинските горски пигмей рядко напускат дебрите на джунглите, и то само за да извършат някоя размяна с друго племе, което живее из гъсталаците около гората Итури. Жителите на гъсталака са малко по-високи от истинските пигмей и разменят сол и банани срещу месото и животинските кожи, които дребните ловци им носят.

Безеденхут ми каза, че пигмеите имали най-високия морал, който бил срещал у хората. „Жените на пигмеите са единствените жени от коя и да е раса, черни или бели, които никога не съм успял да прелъстя“, каза веднъж той. Това наистина правеше чест на малките пигмей, като се има пред вид, че Безеденхут беше султан между жените. Той беше поразително красив човек и имаше нещо загадъчно в себе си, на което жените не можеха да устоят.

Пигмеите никога не продават жените си на други племена и малките жени буквално предпочитат смъртта пред безчестието. Това се вижда от следния разказ:

В Итури има извънредно много слонове. Слоновата кост тук е много изящна и лесно се обработва, което я прави необикновено висококачествена. В миналото ловци от разни страни идвали в гората Итури. Те представлявали пъстра тълпа — някои много добри хора, а други просто разбойници извън закона. Един мъж от категорията на разбойниците, рус англичанин, висок 1,90, срещнал девойка-пигмей в гората и се опитал да я улови. Момичето побягнало, мъжът — след него. Трябва да е била странна картина малката девойка да бяга като изплашена антилопа, а големият, възбуден чужденец да тича запъхтян след нея. Момичето запазило самообладание и повело преследвача към мястото, където имало много капани за животни. Малката жена, която тежала не повече от 35 килограма, лесно минала над клоните и листата, които покривали ямата, но тежкият чужденец паднал в ямата и намерил смъртта си върху отровните колове на дъното.

След като установихме приятелски отношения с пигмеите, започнахме да се ползуваме от техните услуги като ловци и така се сложи началото на колекцията на д-р Акройд. Местните жители винаги се учудваха защо белите хора идат толкова отдалеч и понасят такива изпитания само и само да съберат няколко вида змии, бозайници, птици и насекоми. Но тъй като туземците ядат почти всички гореизброени видове, те най-добре знаят къде може да се намерят. За пигмеите солта е любимо лакомство, понеже горската храна не доставя сол на организма им. Ако им дадеш няколко шепи сол, те са готови да ти сътрудничат. Насядали около огъня вечер, ние обяснявахме на малките ловци какво търсим и като съдехме по техните ентусиазирани жестове, знаехме, че експонатите са вече в лагера, готови за етикетиране.

По-късно разбрах, че пигмеите просто горяха от желание да угаждат на хората, затова така бързо обещаха да донесат всякакъв вид животни, каквито споменавахме. Понякога се случваше да обещават и такива животни, за които не бяха чували дотогава. Имах един екземпляр от справочника на Роуланд Уорд „Рекордни трофеи на едър дивеч“ с различни илюстрации. Започнах да обръщам страниците и да показвам на пигмеите животните, които търсехме. Малките ловци имаха силно желание да ни помогнат и даже посочваха снимки, като тези на американски лос и шотландски елен, като ме питаха дали искам един или два екземпляра от този вид. Но най-комичен беше моментът, когато обърнах страницата, на която имаше морж от Северния ледовити океан. Най-малкият ловец посочи моржа с пръст и каза: „Познавам това животно добре. То живее в най-гъстите части на гората и излиза само нощем. Много свирепо е и убива хората със своите огромни зъби, за да ги яде след това. Но ако искате, мога да ви уловя в капана.“

Много изследователи, които проникваха в гората Итури, разказват най-фантастични неща, чути от пигмеите за необикновени животни: от динозаври до мечки стръвници, които населяват джунглите. Аз мисля, че тези животни са толкова изобилни в гората Итури, колкото и моржовете. Доскоро изследователите не вярваха на разказите на пигмеите относно окапите, макар че това странно животно често се среща по тези места. Трудна и деликатна задача е да се разбере докъде стига истината в разказите на местните жители.

Макар че не намираха моржове, все пак ловците пигмеи бяха от голяма полза за нас. Бяхме направили помещение с покрив от трева, в което пазихме експонатите. Д-р Акройд работеше непрекъснато там. Животните бяха най-разнообразни — като се започне с окапи и се свърши с летящи катерички. Много ми харесваха кожите на видри с дребни петна по коремчето. Пигмеите употребяват тези кожи за облекло. Не вярвам някоя принцеса някога да е имала по-разкошна кожена наметка от техните. Повечето животни се дерат, като се разреже кожата от страната на корема. Пигмеите обаче одират видрите, като разрязват кожите отгоре на гърба, за да запазят красивите краски от страната на корема. По-късно през пролетта и ние уловихме няколко от тези видри в капани близо до водопадите, при които те идваха вечер да ловят риба.

Пигмеите ни донесоха много змии. Малките хора носеха змиите в кошници от трева и ги нареждаха в редици пред помещението. Една от най-често срещаните змии напомняше по големина и форма южноафриканската пепелянка, но беше малко по-лилава, което я правеше по-малко противна. Освободих две от тези рогати пепелянки на пода и започнах да ги дразня с пръчка, за да видя колко бързи бяха движенията им. Едната не обърна никакво внимание на пръчката, само гледаше как да избяга. Другата обаче светкавично бързо се изви и захапа пръчката. Пигмеите наистина трябва да са били много сръчни, за да уловят живи тези змии, без да пострада някой от тях.

Пигмеите донесоха и много плюещи кобри. Тези змии са много по-опасни от пепелянките. Когато се разсърдят, те се издигат високо и разтварят качулката си, както правят обикновените кобри. Но най-страшното е, че тези опасни влечуги могат да изхвърлят отровата си върху вас. Самата отрова не е опасна, ако попадне върху кожата и няма някоя драскотина на мястото. Змията обаче е хитра и се цели към очите. Отровата е ужасно болезнена и често причинява ослепяване. Змията изхвърля отровата си, като дръпне главата си назад, насочи зъби към лицето на човека, свие изведнъж мускулите около отровните си жлези и за миг жълтата течност полетява от зъбите като две тънки струи. За съжаление тези змии имат безукорен прицел.

Направих няколко опита с тези змии, като държах стъкло пред лицето си и дълъг прът в ръце. Първата изхвърлена струя отива на разстояние от два метра и седемдесет сантиметра. Ако змията продължава да се дразни, втората струя достига на метър и половина. Третата струя само покапва около устата на змията.

Веднъж, когато бях с пигмеите в джунглата, видях един от ловците да залита назад, стиснал с ръка лявото си око. Почти в същия миг зеленочерната кобра се плъзна към папратите. Веднага разбрах какво беше станало. Ловецът, който вървеше с леки стъпки бос по меката земя, беше изненадал плюещата кобра, преди тя да разбере, че иде някой. Изплашена, кобрата се беше надигнала и изпратила отровата си към малкия ловец, като беше засегнала лявото му око. Бял човек с по-тежки стъпки сигурно би избягнал нещастието, защото кобрата щеше да го усети доста отдалече и щеше да се скрие навътре в храсталака. Аз нямах представа как да помогна на нещастника, но неговите приятели бяха по-бързи от мен. Двама от тях повалиха ловеца по гръб на земята и го натиснаха, защото той се гърчеше от болки. Окото му беше изцяло обляно в кръв и сълзи се стичаха по страните му. След това за мой ужас друг от приятелите му уринира в окото на нещастника. Като свърши, пострадалият стана и всички мълчаливо се прибрахме в лагера. На другата сутрин ми казаха, че същото лечение се провело и през нощта. След три дни ловецът напълно оздравя. Пигмеите ме уверяваха, че без това лекарство той напълно щеше да загуби зрението на засегнатото си око. Предполагам, че амонякът и пикочната киселина имат някакво лечебно действие.

Съпровождан от пигмеите, направих много обиколки из гората Итури. Тя е прекрасна. Огромни лози и други виещи се растения висяха от високите дървета, сред които бързо прелитаха летящите катерички. Крещящи папагали си проправяха път с човките си и летяха нагоре. Красивите малки гверци прехвръкваха през вечерния здрач и ловеха малките насекоми край величествените орхидеи. Големи пеперуди летяха около стволите на дърветата, а понякога се събираха с дузини около влажните изпражнения на слоновете. Човек може да прекара цял живот в изучаване животните само на площ от един квадратен километър и едва ли ще е научил много нещо за тях.

Все пак ние не зависехме изцяло от пигмеите За събиране на експонатите и много пъти отивахме на лов сами. Открихме, че димът от ръчните бомби кара много малки животни и птици да напускат заплетените клони на дърветата. Слагахме капани за някои малки гризачи. В един от тях веднъж уловихме змията мамба, която някои смятат за най-опасната змия в Африка. Мамбата е много тънка, почти колкото човешки палец, и е много бърза. Мамбата, която се беше уловила в нашия капан, беше около три метра дълга. Змията сигурно беше преследвала някой гризач и по погрешка беше попаднала в капана. В стремежа си да се освободи, тя беше изровила кръг в земята и на края беше попаднала в още два други капана. Оставихме я така, докато умре.

Пигмеите ни донесоха много бивници, които бяха взели от слоновете, попаднали в техните ями или умрели от естествена смърт в гората. Те искаха само шепа сол, която не струваше и едно пени, за зъб, който тежеше десетина килограма или повече. Разбрах защо ловците на слонове така бързо забогатяваха. Те имаха на разположение обширни гори, от които можеха да събират зъбите без ограничение, а също да се ползуват от услугите на горските жители. И аз събрах доста слонова кост, но тя беше много тежка и неудобна за носене. Когато си тръгнахме, зарових зъбите, като смятах, че ще се върна за тях някой ден. Но когато по-късно поисках разрешение за износ на слонова кост, белгийският чиновник ми каза, че трябва да се снабдя със специално разрешение, което струвало 25000 франка и което не се получавало лесно. Той ме посъветва да не мисля повече за слоновата кост и аз послушах съвета му.

Никога не бях ходил на лов за окапи и исках да взема един трофей за д-р Акройд, тъй като кожите, които пигмеите бяха донесли, бяха доста накъсани. Пигмеите смятат окапите като обикновени животни за месо и не отделят кожите им много грижливо. Но Безеденхут ме увери, че окапите са много страхливи и бдителни и че да намеря такова животно е невъзможно. „Не вярвам някой бял човек да е убивал някога окапи“, каза той. „Хората, които носят кожи, обикновено ги вземат от пигмеите. Дори самите пигмеи рядко успяват да издебнат и да убият окапи. Най-често те ги намират в капаните си.“

Аз все пак се надявах да ударя някой едър дивеч в гората. Веднъж, като се разхождах с пигмеите, видях голяма солена скала и по следите разбрах, че много животни идват тук нощем. Накарах носачите да направят махан на едно дърво с лице към солената скала и заех позиция още същата вечер. Комарите не ми даваха мира. Тези нахални насекоми имаха свойството да намират всичко скрито, дори и един прикрит човек. Непрекъснатото им метално бръмчене беше почти толкова неприятно, колкото и хапането им.

Когато луната изгря, стадо слонове дойде до солената скала. Аз обаче не се интересувах от слонове. Един немирен млад слон се отдели от стадото и дойде до дървото, където се бях настанил. Той започна да търка рамото си, за да се освободи от някакъв кърлеж в него. Цялото дърво се тресеше от движенията му и моят махан започна да се разпада. Не ми се искаше да падна на гърба на слона, затова дадох изстрел във въздуха, за да го изплаша. До този момент другите слонове хрупаха клонки и шумяха, но щом чуха изстрела, всички замлъкнаха. Дори жабите в близкото блато моментално спряха да крякат. Стадото не побягна в паника, както бях очаквал, но просто замръзна на място. Сигурно те дотогава не бяха чували пушечен изстрел и искаха да разберат какво означаваше това. След това се обърнаха и тихо се скриха в гората.

Комарите ме хапаха до разсъмване. След тази нощ реших да се откажа от ловуването в Итури и да го предоставя изцяло на пигмеите.

Те с готовност ни помагаха при всяка ловна експедиция, понеже имаха голямо желание да ядат месо. Именно това страстно влечение към месото е характерно за много племена и то може да доведе до канибализъм. Много местни жители в Африка ядат човешко месо, но това е като част от религиозни обреди, а не за храна. Разказвали са ми, че само допреди петдесет години било нещо обикновено да видиш някой пленник, завързан на пазара, а купувачите да го опипват, както нашите домакини опипват месото, което купуват.

Ако някой не искал да купи целият човек, собственикът му продавал различни части от него на няколко купувачи. Всеки купувач очертавал докъде е неговият дял и слагал някакъв белег на него. Понякога се случвало нещастният пленник да стои седмици наред, докато се продадат и малко търсените му части. След това го убивали и нарязвали на парчета.

Един ден, когато бяхме в Конго, видях местни жители, навързани един до друг, карани от бял пазач. Железни обръчи стягаха вратовете им, а помежду им имаше синджир от по един метър. Пазачът ми каза, че тези хора били канибали.

Никога не бях помислял, че и моите носачи са канибали, но една вечер бях изненадан. Дълго бях преследвал една дива свиня и се завърнах, без да я убия. Заварих готвача, че беше наготвил за своите другари някакво вкусно задушено ядене. Помислих, че носачите също са били на лов и са имали по-добър успех от мен, затова поисках и аз една чиния от готвеното. Готвачът ми сипа без всякакви коментарии. Задушеното имаше вкус на свинско, само че беше по-солено. Подадох чинията си да ми сипе още веднъж. Тогава един от местните жители каза: „Това месо е табу за Вас.“ Попитах какво е и той каза: „Маконо“. Това е местната дума за ръка. Група местни жители минали сутринта през лагера след моето излизане на лов и нашите момчета, понеже нямали месо им дали малко сол за една човешка ръка, която минаващите носели със себе си като част от своите провизии. Като чух това, отказах се от втората чиния.

Въпреки тези недостатъци много харесах местните жители на Северно Конго. Добродушни са по природа, лесно можеш да ги ръководиш и когато ги оставиш сами да се грижат за себе си, не са претенциозни за хранене. Моята опитност ми показа, че дивите племена рядко са опасни. Опасен местен жител е този, който е израсъл в града. Забелязал съм също, че диво животно, отгледано в плен, е по-опасно от животните, които срещаш в джунглите. Местните жители, които срещахме, нямаха желание да правят зло на никого освен на бирниците и прекарваха голяма част от времето си, като се мъчеха да ги убият с магии. Разбира се, магиите нямаха никакъв успех, защото в противен случай нямаше да остане нито един бирник в областта.

Когато д-р Акройд завърши работата си, напуснахме гората Итури. Пътувахме североизточно до Касении, на западния бряг на езерото Алберт. Оттам взехме параход през езерото до Бутиаба на източния бряг. Тук се разделихме. Д-р Акройд и аз се завърнахме в Найроби, а Безеденхут замина по своя работа. Безеденхут беше един от най-необикновените хора, които срещнах в Африка. Беше интелигентен и безскрупулен и можеше да достигне голяма власт, ако се беше насочил към нея. Но той не можеше да бъде щастлив, ако трябваше дълго да отсъствува от своите джунгли и пигмеи. Безеденхут ми разказа, че веднъж бил водач на някакъв граф и графиня през гората Итури. Графинята лудо се влюбила в него. Една вечер тя се промъкнала при Безеденхут и го замолила да избягат двамата. „Ще можем да прекарваме зимите в Ривиерата, а през лятото ще обикаляме различните столици на света“ — му казала тя. „Имам голямо състояние и нищо няма да ни липсва“. Безеденхут обмислил предложението, но на края отказал. „Какво щях да правя в Ривиерата?“ — ме запита той. „Там не може да се ходи на лов.“ Аз го разбрах Много добре.

Години след това разпитвах ловците, които се връщаха от Конго, дали са го видели, или са чули нещо за него. Никой не знаеше нищо. Очевидно беше изчезнал. Ако още е жив, сигурен съм, че е някъде в дебрите на Итури със своите любими пигмеи.