Джон Хантър
Саваните на Кения (3)

Шотландия — Джон Хантър

Роден съм близо до Ширингтън, Южна Шотландия, тринадесет години преди края на миналия век. Баща ми притежаваше една от най-хубавите ферми в тази част на страната, триста акра добра обработваема земя и 4 квадратни километра пасища. Според семейното предание името „Хантър“ произхожда от професията на един далечен прадядо. И действително любовта към лова беше в кръвта ни. Моят баща по цял ден бродеше из блатата, които заобикалят залива Солей Фърт, с ловна пушка през рамо, а по-големият ми брат е признат за един от най-добрите познавачи на флората и фауната на Шотландия. Майка ми беше единственият неспортуващ член на семейството, тъй като грижите по домакинството поглъщаха цялото й време.

Обаче това, което за другите беше само развлечение, за мен беше смисъл на живота. Едва проходил, аз вече щапурках след баща си, събирах гилзите от изстреляните патрони и вдишвах прекрасния аромат на барута. Като поотраснах, прекарвах дните си край голямото блато Лохар Мое, пълно с патици и колонии от чайки-смехулки, които гнездяха така нагъсто по земята, че човек трудно можеше да направи крачка, без да стъпи върху яйцата им. От дълъг опит изучих всички пътеки през блатото и като бродех из него, често вдигах шотландски торфен тетрев от люпилото или дива патица от дузината й яйца. След такива излети дрехите ми изглеждаха ужасно, защото хилядите кръжещи птици ме цапаха със своите изпражнения, а често и затъвах до гърди в покритата с мъх тиня. Бедната ми майка изпадаше в отчаяние, но аз обичах всеки миг, прекаран там, и дори днес все още бих могъл да намеря със затворени очи мрежата от пътеки през голямото блато.

Когато бях осемгодишен, един ден, когато баща ми отсъствуваше, взех пушката му и излязох на лов. Това беше стара пушка, марка Пърдей. Според мен тези пушки са най-хубавото огнестрелно оръжие, направено някога от човек. Днес в Кения пушка Пърдей в калъф струва хиляда гвинеи. И си заслужава парите! Нищо не може да се сравни с прекрасната прецизност на тази безподобна пушка. Баща ми беше купил своята пушка на старо от един приятел, който на свой ред я беше взел от друг човек. Само бог знаеше колко куршума са изстреляни от нея. Но въпреки многочислената стрелба затворът действуваше, както в деня, когато пушката беше излязла от магазина, а точната й стрелба изпълваше сърцето на човека с удоволствие. Първият ден, когато излязох с пушката, почти прострелях крака си. Дебнех яребица и във вълнението си натиснах неволно спусъка. Баща ми разбра за станалото, много се ядоса, но не ми забрани да вземам пушката.

Скоро се научих да боравя правилно с прекрасното оръжие и всяка нощ чистех и смазвах пушката, докато цевите заблестяха като старо сребро, а старинната резба на затвора почти се изтърка от много лъскане. С тази пушка ходех из блатата на лов за диви и арктически прелетни гъски. Научих се да се промъквам до ято птици, когато те шумно поглъщаха малките миди, с които изобилствуваше влажният пясък, и да замирам неподвижно, щом звукът престане, защото това означаваше, че птиците бяха вдигнали глави и се оглеждаха. Нощем лежах в леглото и слушах крясъка на дивите гъски, които летяха над чифлика и се бореха с бурята, и този звук за мен беше по-сладък от музиката на гайдите. После заспивах и сънувах утрешния ден и дългото скитане из мочурищата.

Не пренебрегвах и риболова. Много дни прекарах край водите на потока Лохар с разцепена бамбукова пръчка, понякога се връщах нощем с факла и копие, защото сьомгата се заслепява от светлината и ако си достатъчно бърз, с едно ловко мушкане можеш да измъкнеш някое парче. Това е тънка работа, защото потопено във водата, копието сякаш се извива и трябва да се предвиди тъй нареченият „ъгъл на пречупването“.

Когато станах по-голям, някои селяни ме запознаха с един древен почетен спорт, за който не са могли да измислят по-добро име от бракониерство. И все пак това е прекрасен занаят, който изисква най-голямо умение. В Южна Шотландия имаше бракониери, но смея да твърдя, че никой не можеше да се мери с мен. Всеки час, който не беше отдаден на пушката или рибарската пръчка, посвещавах на науката за поставяне и боравене с капани. Безброй нощи прекарвах в пълзене из храстите. Увил около врата си хубава копринена мрежа като шал, аз се мъчех да доловя стъпките на пазача по замръзналата земя. Пазачите носеха оръжие и без колебание си служеха с него. За тях животът на един фазан или заек беше по-ценен от живота на човек. Но това само правеше спорта по-увлекателен. Често си мисля, че опитът, който получих като момче, да се изплъзвам от пазачите, ми беше много полезен години по-късно, когато трябваше да дебна едър дивеч. Помагаше ми и моето ловно куче, много умно животно от порода, която циганите отглеждат за бракониерската си работа. Кучето ме предупреждаваше, когато пазачите бяха наблизо. Веднъж ние с него лежахме по корем само на три метра от двама пазачи, а те се питаха един друг къде ли се крия.

Хубави дни. Струва ми се, че удоволствието от убиването на заек зад гърба на пазача не беше по-малко от изпитаното по-късно при повалянето на някой слон-мъжкар с деветдесет килограма слонова кост.

Често, когато се връщах късно нощем, прозорецът светеше. Това означаваше, че родителите ми бяха забелязали отсъствието ми и сега чакаха, за да задават въпроси. Аз скривах лова си в зимника зад бъчвите и изпълзявах нагоре по задната стълба. Знаех кои стъпала на тази стълба скърцат и как да ги избягна. После свалях дрехите си и се мушвах в леглото. След известно време родителите ми се качваха в спалнята. Като ме намираше очевидно дълбоко заспал, мама се чудеше:

„Къде за бога е било това момче?“ Подозирах, че баща ми отлично знаеше къде съм бил, но никога не ме издаде.

Така израснах, без да ме е грижа за стопанството, а още по-малко за солидните хора в Ширингтън. Те в по-голямата си част бяха лоши стрелци, не можеха да поставят капани за зайци, а още по-малко да мятат мухичка за сьомга, от 9 метра разстояние.

Единствената ми грижа беше училището. Имах навика да закъснявам, защото ми беше невъзможно да мина през блатата, без да хвърля поглед на птиците. Учителят ни беше груб човек и си служеше щедро с пръчката и бастуна. Неговият любим начин за наказание обаче беше плесници по главата. Той удряше първо от едната, после от другата страна, докато ушите на детето писнеха и то падаше на земята почти в безсъзнание. Като резултат от този метод няколко мои съученици почти оглушаха.

Аз бях голям дангалак и въпреки че ме бъхтеше доволно с бастуна, учителят рядко се осмеляваше да посегне с ръка. Един ден, когато бях на 14 години, пристигнах в училище след една от моите обичайни обиколки из мочурищата цял покрит с кал. Това беше твърде много за учителя. Той се нахвърли върху мен с дива ярост и ме заудря с пестници, докато от ушите ми бликна кръв. Приличаше на луд човек. А аз, уплашен за живота си, грабнах плочата си и го ударих с всичка сила. Мускулите ми бяха здрави от катеренето по дърветата за птичи яйца и боравенето с тежката пушка. Учителят политна назад и се хвана за един чин, за да не падне. Реших, че е по-добре да изчезна от класа за останалата част от деня и се върнах при моето любимо блато Лохар Мое, където можех да бъда сам. Когато се прибрах у дома, разбрах, че бяха идвали учителят и местният свещеник. Родителите ми бяха страшно разгневени, но когато им разказах за случилото се, баща ми отказа да ме накаже, а мама просто ме помоли да отделям повече време за книгите си и по-малко за пушката. От този ден насетне учителят се страхуваше от мен и не държеше много на моето присъствие в училище. Аз прекарвах по-голямата част от времето си навън с въдицата и пушката.

Моите родители бяха решили, че ще следвам пътя на баща си и ще стана земеделски стопанин. Не обичах земеделието или каквото и да е друго освен лова. Все пак смятах, че е по-добре да ме направят земеделец, отколкото да ме натъпчат в някоя канцелария, и затова си мълчех. Но на осемнадесет години изпаднах в сериозно затруднение. Девойките в тази част на Шотландия не се бяха изменили много от дните на Роберт Върне и не се скъпяха със своите благоволения. Аз прекарвах весело, но въпреки че се мислех за опитен мъж, бях хлапак и се влюбих сериозно в една по-възрастна жена. Моето любовно увлечение сигурно щеше да премине, ако местният свещеник не се беше намесил. Свещеникът отишъл при родителите ми и разказал за моите грехове. Призоваха ме пред семейния съвет и ми наредиха да се откажа от любимата. Аз се опълчих и се заклех, че ще се оженя за нея. Свещеникът си отиде със закани за ад и вечно проклятие, а нещастните ми родители не можеха да си намерят място.

Понеже свещеникът се опълчи срещу мен, а и репутацията, на която се радвах (освен сред онези, които ми бяха благодарни за подарявания през суровите зимни дни дивеч), не беше добра, изведнъж се озовах отхвърлен от нашето малко общество.

Междувременно моите родители живееха в смъртен страх, че ще изпълня заплахата си и ще се оженя за жената.

Една вечер седях сам, унил и нацупен в стаята си. Баща ми се качи при мен.

— Джон, говорих с другите от семейството за теб. — Той седна на леглото и впери поглед в ръцете си. — Решихме, че ще е хубаво да заминеш някъде… да кажем в Африка. Наши роднини имат братовчед, който живее там. Има чифлик в Кения близо до един град, наречен Найроби. Ако искаш да отидеш, ще ти купя половината от имота.

Знаех за кои роднини говореше татко, особени, стиснати хора. Ако някоя стотинка се измъкваше между пръстите им, тя трябваше да се бори със силно стиснатата ръка. Нямаше да ми е леко в Африка, ако братовчедът им приличаше на тях. Но аз не се интересувах от това. В Африка имаше лъвове, слонове и носорози. Страна точно за мен! Готов бях да тръгна още същата нощ и казах това на баща си.

На вратата той се поколеба за миг:

— Синко, можеш да вземеш пушката.

Разбрах, че татко беше простил всичките ми грехове. След няколко седмици се качих на кораба за Момбаса, пристанище на източния африкански бряг. Носех ловната пушка Пърдей и една 275-калибрена пушка Маузер, (Приблизително 6,5 мм (бел. пр.).) голямо тежко оръжие, което един мой чичо беше донесъл от бурската воина. В Шотландия, където най-едрият дивеч, за който ходехме на лов, беше язовецът, тази пушка изглеждаше като някакво чудовищно оръдие. На прощаване баща ми каза:

— Джон, това пътуване или ще направи от теб човек, или ще те пречупи. При нас ти беше скучно, искаше приключения. Отлично, момче, ето ти приключение. Ще ти бъде трудно в Африка, но ако се върнеш с подвита опашка, не искам да чувам повече фантазии. Щом бъдеш победен, момчето ми, ще трябва да се захванеш с честна работа и труд, както всички хора.

Бях много далеч от подобни мисли. Представях си как някой ден ще се върна с куп пари от слоновата кост и с дузина световни рекорди по лов на едър дивеч. Щях да покажа на тези хора какво момче бяха пропъдили. Особено горях от нетърпение да се отбия и при моите стари приятели — свещеника и учителя.

След тримесечно пътуване пристигнах в Момбаса. За мен, неопитното шотландско момче, това беше все едно, че са ме пуснали сред приказка от 1001 нощ. За пръв път през живота си виждах палми, разхождах се из туземни пазари, пипах прострени за Продан леопардови кожи и наблюдавах полуголи туземци, дошли от джунглите във вътрешността на страната. В залива големи арабски лодки надуваха триъгълни платна и се отправяха през Индийския океан към Бомбай. Повечето от къщите бяха с бели стени и тръстикови покриви, но край брега се издигаха стари сгради, датиращи от дните, когато Момбаса бил голям и горд арабски град. Тези сгради имаха врати от тиково дърво, украсени с резба, и прозорци, защитени с решетки от ковано желязо. Всичко това беше ново и прекрасно за мен. Календарът сочеше средата на зимата, но тропическата горещина беше тъй голяма, че в моите дрехи от шотландски туид аз се обливах в пот.

Не можех повече да остана в Момбаса, защото трябваше да продължа на север за Найроби. Вечерта се качих на влака. Първо пътувахме през тропически джунгли. По гарите туземците предлагаха банани, портокали и грейпфрути, току-що откъснати от дървото. За мен това изглеждаше почти като чудо, защото в представата ми тези плодове бяха истински лукс.

Когато се събудих на сутринта, влакът пътуваше през високата част на страната. От двете страни се простираха степи, по които пасяха стада от дивеч. Мечтата на един ловец бе станала действителност. Едва не полудях от вълнение, като гледах как непознатите животни спокойно вдигаха глава при приближаването на влака и го наблюдаваха, докато минаваше край тях. Можах да разпозная само дълговратите жирафи, въпреки че покрай железопътната линия пасяха повече от дузина различни видове газели и антилопи. След няколко години аз познавах всички видове африкански диви животни не по-лошо от различните видове патици и гъски от Лохар Мое.

Пристигнах в Найроби по обяд. В онези дни Найроби беше град от колиби, но тук-там вече се издигаха някои здания. Стоях на перона. Около мен другите пътници подвикваха на туземците носачи на суахили, универсалния език в Източна Африка. Почувствувах се съвсем сам. Братовчед ми трябваше да ме посрещне тук и аз истински закопнях да го видя по-скоро.

Изведнъж на перона се появи огромен човек. Косата му стърчеше на всички страни, а от лицето му се развяваше нечиста брада. Два големи пистолета висяха препасани на хълбока му по маниера на американските каубои, а в колана му стърчеше затъкната кама. Гледах с ужас това чудовище и се надявах, че в тази страна няма много като него.

Човекът се приближи към мен и изрева:

— Ти ли си Джон Хантър?

— Аз съм — казах със съжаление.

— Аз съм братовчед ти. — Последва проклятие. Както скоро научих, той рядко говореше без ругатни. — Качвай багажа!

Ранчото му беше на около тридесет и два километра. През целия път братовчед ми говореше и псуваше и от време на време надигаше бутилка ром от седалката зад него. Приказките му ме накараха да се облея в пот. Бил капитан на малък търговски кораб, който обикалял африканския бряг. Ако се съдеше по думите му, корабът едва ли се е различавал от пиратски. Разказа ми страшни истории, как наказвал провинилите се с влачене под кила и бой с камшик. Скоро се убедих, че той беше брутален не само на думи. Когато стигнахме плантацията му, срещнахме няколко туземки. Те вървяха през нивите, бъбреха и се смееха, както правят всички жени.

— Казал съм на тези мръсни туземци да не се мяркат из земята ми — изкрещя братовчедът.

И без повече церемонии той измъкна един от големите пистолети и започна да стреля. Жените се разбягаха с писъци. Едната се спъна и падна. Моят братовчед се смееше с цяло гърло при вида на куршумите, които дигаха облачета прах около нея. Не разбрах дали някоя от жените беше ранена, но всички успяха да избягат. През цялото време братовчед ми наблюдаваше ужаса им и ревеше от удоволствие.

Къщата на братовчед ми представляваше колиба от плет и кал. Поради моето пристигане единствената стая беше разделена на две отделения с парче басма, окачено от стена до стена върху едно въже. Басмата беше евтина тънка материя, наричана „американ“, защото се произвеждаше в САЩ и я докарваха в Африка за търговия с туземците. Братовчед ми ме представи на жена си — кротка, слаба женица, която някога сигурно е била много хубава. Тя едва посмя да ме поздрави и подскачаше нервно всеки път, когато братовчед ми я заговореше. И нищо чудно, защото почти всяка негова дума се придружаваше от удар.

Дадоха ми едно от двете отделения. Легнах в походното легло, нещастен, както никога през живота си.

Следната сутрин излязох с братовчед си да разгледам плантацията. Земята беше занемарена и в плачевно състояние. Разбирах от земеделие достатъчно, за да видя, че всичко се вършеше неправилно. Братовчед ми не беше роден за чифликчия и недоумявах защо се беше захванал с тази работа. Може би от страх да се показва по крайбрежието. Опитах да му обясня как се тори земята и как се копаят напоителни канали, но той не обръщаше внимание на думите на хлапаци като мен.

Непрекъснатата бруталност на този човек действуваше болезнено. Той изпитваше удоволствие да рита и удря своите туземци, а когато вечер прибираха кравите, той биеше бедните създания с камшик от необработена кожа, докато те почваха да реват от болка.

Останах в плантацията три месеца. През това време не научих нищо за Африка освен езика суахили. В Източна Африка живеят десетки туземни племена и суахили е техният универсален език. Където и да отиде човек, непременно ще намери няколко туземци, които разбират суахили. Не можах да науча братовчед си да ръководи плантацията и мястото западаше с всеки изминат ден. Всяка нощ го слушах да псува малката си нещастна жена и обикновено след псувните следваха удари. Бях много млад и не можех да сторя нещо. Търпях, защото си спомнях думите на баща си за връщането с подвита опашка. С болка си представях как допълзявам до Ширингтън, как моля семейството си да ме прибере и как смирено прося извинение от свещеника и учителя. Как биха злорадствували дъртите гадове!. Това щеше да е краят на всичките ми хубави мечти и амбиции… И все пак не изтърпях. Събрах оскъдните си вещи и един чифликчия, приятел, ме върна в Найроби.

Скромните ми средства бяха вложени в Индийска банка. Отидох да изтегля пари за връщане. Човекът зад гишето, като чу шотландския ми гърлен акцент, ме погледна с любопитство.

— От коя част на Шотландия си, момко? — неговият глас също звучеше гърлено.

— Ширингтън, 11 километра от Дъмфрис.

— Тогава ти сигурно познаваш брат ми, майор Круикшанкс от Айрширския имперски полк…

По една случайност бях служил кавалерист в Айрширския полк и майор Круикшанкс ми беше офицер. Бяхме добри приятели.

Като чу това, човекът ме накара да седна и да му разкажа приключенията си. За униние и връщане в къщи не разреши да се споменава.

— Шотландецът никога не се предава — ми каза той.

— Да не говорим повече за това. Имам един приятел в железниците. Той ще те назначи кондуктор, докато си намериш нещо по-подходящо.

След една седмица постъпих на работа по същата линия Момбаса — Найроби, по която бях пътувал преди три месеца. Дадоха ми хубава униформа цвят каки и портупей през гърдите. Аз обаче не обичах такива глупости и обличах униформата само когато във влака пътуваше някое официално лице. Открих, че като кондуктор на влака имах чудесна възможност за лов. Често край линията виждахме лъв с жертвата си, а призори или надвечер се случваше да минем и край леопард. В сандъка за храна държах стария си маузер. Когато минавахме край някой хубав екземпляр, аз се навеждах през прозореца и стрелях. После дърпах спирачката и скачах долу. Заедно с моя помощник-туземец одирахме кожата. В онези дни хората не бързаха много. Машинистът, добър другар, ми помагаше. Той наблюдаваше трасето пред себе си и ако наоколо имаше дивеч, даваше сигнал със свирката: три пъти — леопард, два пъти — лъв, а когато спираше само за да вземе някой пътник, — веднъж.

Един път машинистът нададе цяла канонада. Погледнах през прозореца и видях първото си стадо слонове. Те пасяха в храсталака край линията. Никога преди това не бях виждал слон, но грабнах пушката и скочих от влака. Машинистът се хвърли, за да ме спре.

— Аз мислех само да ги погледнеш, не да стреляш — ми каза той. — Представи си, че ни нападнат.

— Не бой се, ще ги избием като зайци! — обещах му аз. Заедно се промъкнахме към стадото. Все пак съм имал толкова разум, че да се придвижим към тях срещу вятъра. Животните нямаха представа за нашите намерения. Когато се изравнихме с тях, стадото промени пасището и се разположи между нас и влака. Слоновете не се движеха в група. Те се бяха пръснали из високите храсти и изведнъж се намерихме заобиколени от всички страни. Животните още не ни бяха подушили. Иначе миризмата ни щеше да ги хвърли в паника. Машинистът беше нервен човек. Помоли ме да не стрелям.

— Ще се намерим в средата на паниката. Да се махаме оттук! — молеше той.

Аз обаче не исках да се върна, без да съм гръмнал поне веднъж. Нищо не разбирах от лов на слонове и не знаех, че има само няколко места, където един 275-калибрен куршум може да проникне и да убие слон. Вдигнах маузера и се прицелих в плешката на един мъжкар с прекрасни бивници. Натиснах спусъка.

В следващия миг настана истински ад. Слоновете тичаха във всички посоки, ревяха и пищяха. Земята се тресеше под краката им, а някои минаха така близо, че бих могъл да ги докосна. Когато прахът се слегна, намерих машиниста коленичил на земята. Той се молеше. Моят слон не беше паднал и поисках човекът да ми помогне да го проследя.

— Ако Бог със своята безкрайна милост ми позволи да стигна до локомотива си, никога няма да сляза от влака! — беше всичко, което той каза.

Но моят изстрел излезе по-добър, отколкото бях предполагал. На следния ден на връщане от Момбаса видях убития слон недалеч от линията. Спрях влака и прибрах бивниците. Продадох слоновата кост за 10 рупии^[1] килограма (двата бивника струваха близо 37 лири), което беше повече, отколкото вземах за два месеца като кондуктор.

Така разбрах, че човек може да печели като ловец, и то да печели добре. Никога преди не бях мислил за това. В Шотландия ловът беше забавление, и то предимно за богатите, които могат да си позволят да вдигат фазани и да наемат блата с яребици. Да изкарвам хляба си с пушката ми се виждаше твърде хубаво, за да е истина. И все пак много мъже в Найроби преживяваха по този начин.

Службата по железниците, имаше предимството, че ми даваш възможност да срещам много хора. Аз се запознах с някои от най-големите професионални ловци по онова време и според мен това е най-колоритната група мъже, които някога са живели. Между тях беше Алън Блек, украсил шапката си с върховете на опашките на 14-те убити от него лъва-човекоядци, Бил Джад, един от най-известните ловци, които събираха слонова кост в Африка, по-късно убит от един побеснял слон, Фритц Шинделар, облечен винаги в чисти бели бричове, според мълвата от кралски произход. Фритц бил офицер в унгарски лейбхусарски полк и ходеше на лов за лъвове с кон. Той галопираше редом с големите котки и стреляше по тях с карабина. На края загина от един лъв, който го смъкна от седлото. Запознах се със стария К. арамоджо Бел, който убиваше слонове с лека 256-калибрена пушка.^[2] Той знаеше така добре най-уязвимите места на големите мъжкари, че не се нуждаеше от по-тежко оръжие. Познавах американеца Лесли Симпсън, който се ползуваше с репутацията на най-големия ловец на лъвове на своето време. За една година той беше унищожил 365 лъва. Тези мъже бяха моите кумири и аз мечтаех да стана като тях.