Джон Хантър
Саваните на Кения (14)

Инспектор по опазване на дивеча. Животни-вредители

Далеч съм от мисълта да внуша на читателя, че главният интерес на Отдела по опазване на дивеча беше ликвидирането на опасните животни. Опазването на някои животни беше също една от големите задачи на отдела. На около деветдесет километра южно от Макуени се намира областта Макинду. Тя страшно гъмжеше от мухата цеце и домашните животни не можеха да живеят там. В тази област обаче имаше много скали от втвърдена лава, така че изкореняването на храстите всред камъните щеше да струва много скъпо. Това място се определи като специален резерват за развъждане на носорози.

Назначиха ме инспектор по опазване на дивеча в тази област, пост, който заемам и до днес. Длъжността ми се състоеше в опазване на носорозите от бракониери, бели или местни жители. У мен се беше породила особена симпатия към тези войнствени животни през времето, когато ги преследвах, затова с голяма готовност приех работата. Обаче в личния ми живот се появиха някои усложнения.

Ако Хилда и аз се преселихме да живеем в Макинду, трябваше да продадем нашата къща в Нгонг Роуд. Това всъщност не представляваше голяма трудност. Сега, когато децата бяха вече пораснали, къщата стана много голяма за нас. Двете ни дъщери се бяха омъжили и живееха отделно от нас. Едната живееше в Англия, а другата обикаляше света със съпруга си, който беше офицер в английската армия. Най-големият ми син, Гордън, също ни беше напуснал. Когато беше малък, Гордън беше изявил желание да ме наследи като ловец. Проявяваше големи способности в тази насока и аз много се гордеех с него. Обаче той се задоми и отговорностите, които семейният живот налага, го накараха да избере по-спокойна професия. Той започна да обработва земята. Заинтересува се много от държавните мероприятия по култивиране на огромни местности, които бяха ерозирани. Моите деди поколения наред бяха обработвали земята в Шотландия. Аз дойдох в Африка, за да избягам от това. Моят син обаче, който отрасна в най-хубавата за лов страна в света, съзнателно напусна ловната професия и се върна към традиционния занаят на нашия род. Няма какво да се каже: „Всяка коза за своя крак“ казва поговорката и аз се радвах, че момчето беше намерило професия, която му харесваше.

Вторият ми син беше станал архитект и беше изцяло погълнат от строителните обекти, които бяха обхванали цялата страна. Двете най-малки момчета обаче бяха още при нас. Хилда се страхуваше, че те няма да искат да се преместят в Макинду, тъй като всичките им интереси бяха съсредоточени в Найроби. След като помислихме доста, решихме да продадем голямата къща и да вземем някоя по-малка, но по-модерна близо до Найроби, за да могат децата да живеят в нея. Аз реших да остана в Макинду, а Хилда трябваше да дели времето си между мен и децата.

Хилда дойде с мен в Макинду да ми помогне да уредя жилището си. Мястото ми хареса още от пръв поглед. Селото е малка гара на железопътната линия Найроби-Момбаса и на времето е било главна квартира на персонала по железниците. По-късно канцелариите били преместени в Найроби, но хубавите удобни къщи, първоначално построени за чиновниците по железниците, все още стояха там. Повечето от тях бяха изоставени. Хилда и аз наехме една хубава къща и се настанихме в нея. От преддверието на главния вход при ясно време виждахме покритите със сняг върхове на Килиманджаро. Понякога ни се струваше, че върхът плува в бели облаци. Като си легнехме вечер, нерядко слушахме кикотенето и воя на хиените, които се хранеха в близките гори, и често заспивахме при равномерното тупане на тъпаните от околните села. Щрауси се разхождаха на около стотина метра от къщата ни, а сутрин виждахме стада жирафи да се клатят на дългите си крака край близката гора.

Мулумбе се грижеше за домакинството ни. Той доведе три от жените си, за да не скучае. Останалите остави в родното си село да се грижат за стопанството му. Наехме едно младо момче да готви и да чисти къщата. Освен това имах и няколко следотърсачи, назначени от Инспекцията по лова, така че се събирахме доста хора.

В Макинду живяхме много щастливо. Хилда и аз имахме всичките удобства на един модерен дом и все пак имахме чувството, че сме в гората. Дните ни бяха запълнени. Никога не скучаехме. Обикновено се събуждахме с пукването на зората. Едно от местните момчета спеше вън до вратата и щом ни чуеше, че се размърдваме, тичаше към кухнята. Само няколко секунди по-късно чувахме лекото му почукване на нашата врата и момчето влизаше безшумно с босите си черни крака, като ни донасяше сутрешния чай. Хилда го беше научила винаги да се облича в чисти бели дрехи и да носи червен фес на главата си.

Веднъж й хрумна идеята да накара момчетата да носят обувки. Но да накараш тези момчета, родили се в гората, да носят обувки, беше трудна работа. С обувки те стъпваха тежко и шумно, затова Хилда веднага се отказа от идеята си.

Менюто ни беше отлично. Жителите от селището ни носеха пресни яйца всяка сутрин. В килера имахме изобилно количество бекон, а Хилда често разнообразяваше менюто с някоя яребица или пъдпъдък, ако бях ходил на лов предишния ден. Понеже съм шотландец, обичам да ям овесена каша на закуска и тя винаги се грижеше да имаме запаси от овесено брашно.

След закуска винаги запалвах първата си лула за деня, докато момчетата сваляха брезента от камиона и слагаха пушките и шишетата с вода в него. С изгряването на слънцето потегляхме към резервата. Там няма редовни пътища, но аз бях проправил няколко коловоза с колата, които служеха за път. Винаги шофирах аз и гледах дирите на животните по меката пръст пред нас. Момчетата заедно със стария Мулумбе стояха отзад и внимателно наблюдаваха околността.

Резерватът е много обширен, за да може да се държи под непрекъснато наблюдение. Но като проучиш дирите, лесно разбираш какво е ставало тук преди. Като видиш лешояди да кръжат във въздуха, трябва непременно да проучиш мястото. Това означава, че някакво животно е умряло там — може би от естествена смърт, а може би от ръката на бракониери, бели или черни. Когато приближавахме стадо орикси, газели Томи и жирафи, спирахме се и аз ги гледах отдалеч с бинокъла. Ако някое животно изоставаше назад от стадото, трябваше да разбера причината. Може би животното страдаше от някаква заразителна болест, която можеше да се разпространи в цялото стадо. Ако животното беше сериозно болно, аз го застрелвах и вземах кръвни проби, за да се установи заболяването. Тези кръвни проби изпращах за анализ в Найроби.

Провеждах обиколките си в зависимост от годишните времена. През дъждовния сезон, когато тревата беше буйна, животните се пръскаха по целия резерват. През това време не можех да ги следя внимателно, защото колелата на колата ми се обвиваха в ленти от кал и даже големият камион не можеше да премине през калта. Но това не ме тревожеше много, защото знаех, че както аз, така и камионите на бракониерите-европейци не можеха да преминат през калта. Местните бракониери не можеха да нанасят големи щети, защото животните бяха пръснати нашироко и беше трудно човек да ги приближи.

Когато дъждовете спираха и тревата започваше да изсъхва, животните постепенно се съсредоточаваха към определени места, където зеленината все още се запазваше обилна. Докато няколко седмици по-рано тревата достигаше чак до гърбовете на малките газели Томи, сега тя беше изпасана толкова ниско, като че ли беше окосена, и напомняше игрище за голф. През този период от нас се изискваше по-голяма бдителност, понеже животните се виждаха от по-голямо разстояние и лесно можеха да бъдат застреляни. Носорозите, които досега свободно се скитаха из околността, се събираха около останалите няколко кални локви. Аз често проверявах тези локви, разглеждах дирите около тях и наблюдавах отпечатъците по калта и на животните, и на хората.

В Макинду се връщах към единадесет часа. Често намирах двама-трима от местните жители, завити в одеяла и седнали на стъпалата на къщата да ме чакат. Някои от тях бяха болни и търсеха моята помощ. Други идваха да се оплакват, като най-често казваха, че някой носорог от резервата правел пакости в шамбите им. Обещавах да проуча работата. Следобед Хилда и аз обикновено си почивахме, докато премине палещият зной. Привечер проверявах оплакванията на местните жители, подреждах някои нови пушки, правех дребни поправки на камиона или изпълнявах други безброй малки задачи, които влизат в задълженията на инспекторите по опазване на дивеча.

Понякога ми се струваше, че главната ми задача беше да водя непрекъсната борба срещу посегателствата на цивилизацията. Край бреговете на една от тукашните реки растяха прекрасни евкалиптуси. Жените от близките селища идваха тук да събират дърва за горене. Един ден получих съобщение, че някакво предприятие в Найроби искало разрешение да отсече тези дървета, за да ги употреби за дървен материал. Понеже строителството в Найроби беше започнало да се развива нашироко, нуждата от дървен материал непрекъснато растеше. В доклада си отговорих, че тази горичка държи бреговете на реката и ако се унищожи, през дъждовния период цялата околност ще се наводнява. Не разрешиха на предприятието да отсече дърветата, но зная, че то отново ще направи опит да ги поиска. Голяма част от Кения непрекъснато се руши само поради безмилостното унищожаване на националните й богатства. Непрекъснато се надигат гласове, че местните жители трябва да имат повече къщи и повече земя за обработване. Не виждам къде ще излезе краят на това изсичане на горите.

Хилда често пътуваше до Найроби, за да наглежда децата. По някой път, но не често я придружавах и аз. Нашият дом в Найроби е много красив и модерен. Хилда е направила градина и прекрасна зелена поляна до нея. Но на мен не ми харесва модерният град Найроби. Не обичам шума и тълпите от хора и някак си се чувствувам не на място там. Като минат няколко дни, започвам да ставам неспокоен и горя от желание да се върна в Макинду. Влакът пристига в единадесет и половина през нощта в Макинду, но аз трябваше само да дам знак с фенера си от прозореца на влака и след няколко минути Мулумбе заедно с няколко момчета идваше на перона да ми помогне за багажа. Местните жители на Макинду са от племето уакамба и не се занимават с политика, а пазят строго старите си обичаи.

Наистина понякога имахме и неприятности в Макинду. Освен Мулумбе имах още един помощник също от племето уакамба. Казваше се Мачока. Между двамата-имаше силно съперничество, но то не беше стигнало до открита неприязън. Когато се върнах от едно пътуване, синът на Мачока ми каза, че баща му починал през време на отсъствието ми. Попитах младежа дали беше викал лекар. „Не, бвана, Мулумбе ревнуваше баща ми и беше накарал някакъв лекар-магьосник да му направи «магия»“, отговори момчето горчиво. „Никой бял лекар нямаше да може да спаси баща ми.“

Хората от племето уакамба са добри. Те са едни от най-големите ловци в Африка. Сега обаче местните жители нямат право да убиват животните и едно от моите най-големи задължения в Макинду беше да следя за бракониери, особено в резервата.

Някой може да помисли, че е неразумно от страна на правителството да не позволява на местните жители от племето уакамба да упражняват своя древен занаят. Има обаче уважителни причини за това. Сега, когато населението е порасло десеторно, ако на всеки жител от племето се позволи да убива дивеч, когато си иска, в най-скоро време няма да остане никакво животно. Освен това местните жители бяха започнали да придават търговски дух на лова. Това, разбира се, трябваше да се спре.

Не бяха минали много дни от пристигането ми в Макинду, когато започнах да забелязвам следи от бракониери. При една обиколка намерих един бабуин, убит със стрела. Животното беше одрано. Това ми направи впечатление, тъй като кожите на бабуините не струват нищо. След това открих много скривалища за засада, ловко прикрити покрай бреговете на реките или при други места за водопой. Тези скривалища обикновено бяха малки гнезда в трънливите дървета. В тях можеше да влезе само един човек. Понеже скривалищата бяха направени в клоните на дърветата, трудно беше да се открият. Бракониерът можеше спокойно да седи на това място и да чака, докато някое животно дойде да пие вода. Тогава една добре насочена отровна стрела убиваше животното.

Един следобед, като вървяхме с моите хора през гората, попаднахме на една бома^[1] като тези, които бракониерите правят за лагер. Вътре се чуваха гласове на местни хора. Когато се приближихме, бракониерите ни чуха. В миг всички скочиха на крака и всеки беше уловил лъка и стрелите си. Един от моите помощници извика: „Този човек е бракониер на слонова кост, не е инспектор по опазване на дивеча“. Неговите бързи думи спасиха живота ми, защото хората от племето уакамба са бързи и точни в стрелбата, а даже и най-малкото одраскване с отровна стрела можеше да причини смърт.

След тези думи бракониерите станаха по-любезни. Седнах при тях и започнахме да разговаряме. Видях, че всички бяха облечени в кожи от бабуини, с което си обясних одраната маймуна в гората. През време на лова на носорози бях научил доста добре езика на племето уакамба, така че сега можех да говоря с тях на родния им език. Много ме заинтригува един стар човек, който сигурно беше водачът им. След като поприказвахме няколко минути, разбрах, че той е голям познавач на джунглите. Той говореше с голям авторитет и думите му бяха убедителни.

Тези хора бяха дошли тук не само да си търсят храна. Те искаха да убиват слонове заради слоновата кост и носорози заради рогата им. Бяха чули, че някакви търговци-черноборсаджии закупували тези ценни предмети по около два шилинга на килограм. Всъщност те не знаеха, че след това търговците ще укрият стоката и ще я пренесат в Момбаса, където тя тайно ще бъде натоварена на лодките дау^[2] и ще бъде продадена зад граница на огромни цени.

Дребният водач ми предложи да ме заведе в гората и да ми покаже как те ловят антилопи. Тръгнах с него. Като пресичахме една поляна, видяхме носорог. Старецът каза:

„Искате ли да видите как ще убия това животно?“ Като каза това, той ловко извади една отровна стрела от колчана си. Побързах да го спра да не убива животното. „Добре. Тогава само ще го изплаша“ — каза дребният човек. Отровната стрела отново влезе в колчана му, а в ръката му сега имаше обикновена стрела. Побързах да му кажа отново: „Недей наранява животното.“ „О, не, аз само ще го прогоня“ — каза старият бракониер доверчиво. С голяма лекота, добита от дълга практика, той сложи стрелата в лъка си и без видимо да се прицели, бързо я изпрати към носорога. Стрелата удари носорога в основата на рога му, разтърси го, но не му причини вреда. Той изгрухтя и избяга в гъсталака.

Скоро се убедих, че тези хора бяха наистина големи познавачи на горите. Без всякаква екипировка освен с лъка и стрелите и една пръчка, която търкаха, за да правят огън, те можеха да живеят в гората безкрайно дълго. През време на сушата намираха вода в баобабовите дървета. Огромните баобабови дървета обикновено имат кухи стъбла, които като цистерни задържат дъждовната вода. С голямо майсторство тези бракониери имитираха зова на женския носорог и привличаха мъжките, които убиваха, щом се приближеха наблизо. От скривалищата си в дърветата те убиваха и лъвове. Отровата на стрелите им беше толкова силна, че те убиваха даже и слонове. Старият водач ме уверяваше, че слон, ударен с тяхна стрела в корема, пада мъртъв, преди да е изминал четиристотин метра. „Понякога се случва да ударим слона в рамото или крака“, продължаваше да ми разказва старецът. „Той може да бяга с километри далеч, преди отровата да окаже въздействието си. Но това не ни тревожи. Ние чакаме ден-два, след това се покатерваме на някое високо дърво и гледаме, къде се вият лешояди. Те ни насочват към убития слон“.

Лъковете на тези хора са толкова мощни, че изпратената от тях стрела може да пробие щитовете на масаите. Щитовете са направени от биволска кожа. Стрелата пробива щита и убива човека зад него. Щитовете на племето масаи са толкова яки, че в миналото са спирали куршумите на арабските пушки мускет. Така че можете да си представите какви свойства има оръжието на жителите уакамба.

Отровата на техните стрели е много по-смъртоносна от широко известната отрова на пигмеите. Старият водач ми каза, че тази отрова се прави от сока на дървото мричу. Латинското название на това дърво е Acocanthera friesiorum. „Лесно можем да намерим това дърво, защото то е винаги заградено с умрели пчели и птички, които са се опитали да пият аромата на красивите му отровни лилави цветове — каза старецът. — Тези, които знаят как да приготовляват отровата, варят кората на това дърво в продължение на часове, докато се получи гъста и черна като катран смес. Прибавят се и други неща, като отрова на змия, отровни паяци и корените на някои смъртоносни плевели. Понякога се хвърля и жива полска мишка в кипящата смес“.

Бракониерите изпитват силата на отровата по много интересен начин. Преди да потеглят на лов, един от тях прави разрез на горната част на ръката си, откъдето протича струйка кръв. Когато кръвта стигне до китката на ръката му, бракониерът я докосва с отровния връх на стрелата. В миг кръвта започва да става черна и отровата бързо се разнася по кръвта нагоре към разреза. Преди да достигне порязаното място, ловецът я избърсва. По бързината, с която отровата се предава по кръвта, хората съдят за силата й.

След като установихме приятелски връзки с ловците, аз им казах, че съм инспектор по опазване на дивеча. Естествено бракониерите паднаха духом и очевидно помислиха, че са измамени. Сърцето ми не даваше да затворя тези хора. Те бяха ходили на лов векове преди европейците да дойдат тука и явно бяха добри ловци. Има едно топло чувство, което свързва ловците независимо от цвета на кожите им. Казах им обаче, че убиването на носорози и слонове заради рогата и слоновата кост трябва да спре. След като ме изслушаха внимателно, старият човек каза: „Разбирам, слоновете и носорозите принадлежат на правителството. Останалите животни принадлежат на нас.“

Не исках да кажа това, понеже всъщност правителството се грижи за опазването на всички животни. Опитах се да им обясня, че има разлика дали ще убият от време на време някоя антилопа за храна на семейството си, или ще убиват животните безразборно. Струва ми се, че ме разбраха, защото се разделихме като приятели. След това нито веднъж не попаднах на тези хора и мисля, че те бяха послушали съвета ми.

Не искам да кажа, че извинявам бракониерството. Мисля само, че човек трябва да употреби известен такт, когато прилага закона спрямо примитивни хора. Политиката на правителството е да направи всичко възможно да насърчи жителите да отглеждат домашни животни и да разчитат повече на стадата си и на стопанствата си за своето изхранване. В противен случай местните жители от цялата страна ще грабнат пушките си и ще започнат да убиват дивеча безразборно. Ако излезеше закон, че може да се употребява само просто оръжие, тогава жителите от селата ще вдигнат глас, че има дискриминация между тях и жителите от племето уакамба, които употребяват отровни стрели. Въпросът беше много деликатен и трудно можеше да се намери напълно задоволително разрешение за него. Моята политика беше следната:

Забраних строго само убиването на слонове и носорози, като ловът на другите животни оставих свободен. С това спечелих доверието на хората и чак тогава започнах постепенно да им забранявам убиването и на други животни заради месото им. Но трябва да си призная, че когато настъпваха периоди на неплодородие и хората бяха изправени пред глад, аз не преследвах бракониерите, както обикновено.

Мисля, че има съществена разлика между местния жител, който понякога слага примка или убива някоя антилопа, която идва близо до стопанството му, и професионалния бракониер, който убива за пари. Нямах милост към професионалистите. Тези хора нанасят огромни щети. Веднъж попаднах на скелетите на двадесет носорога, убити от бракониери в разстояние на една година в местност от двадесет и пет квадратни километра. Вярно е, че самият аз бях убил много повече, но това беше само в области, които трябваше да се разчистят за култивиране. Още по-болен е въпросът с животните, които побягват в храстите само наранени. Ако употребената отрова е стара или слаба, обикновено животното не умира. То става хищник, който храни голяма омраза към хората и е готово да напада всеки, когото срещне. Преди да бъде убито, такова животно непременно наранява няколко души.

Трябва обаче да призная, че най-закоравелият бракониер е най-голям познавач на джунглите и добър ловец. Макар да разбирам, че тези хора трябва да се арестуват, аз не мога да ги ненавиждам. Омразата ми е насочена към нечестните търговци, които подбуждат тези хора да убиват носорози и слонове, да поемат риска на забранения лов, а те да се ползуват от облагите. Но да се изправят тези подбудители пред съда е почти невъзможно.

Веднъж с големи усилия и трудности успях да уловя няколко от тези търговци, които плащаха на ловците от племето уакамба и ги караха да бракониерствуват. Отидох на делото им в Найроби. Човекът, който беше обвинен като главатар на групата, беше страшно хитър. Той беше наел най-добрите адвокати в страната. След дълга словесна препирня накрая той беше освободен. В затвора отидоха дребните му съучастници. А пък аз трябваше да се върна в Макинду и да си губя времето да преследвам и затварям бедните местни бракониери.

Има европейци, които нарушават ловните закони. Ако ловецът-любител се е свързал с някоя специална кантора в Найроби, която се занимава с устройване на сафари, няма защо да се безпокоите за него. Той ще има ловец-водач с добра репутация, който да следи за опазване на законите. Ако новодошлият нарани животно по невнимание или от несръчност, водачът ще доубие нараненото животно. Обаче има и такива ловци, които не се обаждат на никакви бюра, а тръгват на лов самостоятелно. Много от тези ловци са добри и честни, но между тях има някои, на които не може да се разчита. Никой уредник на ловни експедиции не взема нечестни ловци, защото те се ползуват с лоша репутация.

Някои безсъвестни ловци продължават да ловуват, след като разрешителното им е изтекло, и ако ги уловят, казват, че са убили животното в момент на самозащита и само чакат да се приберат в Найроби, за да занесат кожите и рогата на убитите животни. Имаше даже случай, когато един мъж беше убил три гепарда и твърдеше, че ги е убил в момент на самозащита. Гепардите са от семейството на котките, имат дълги крака и са много кротки. В миналото индийските раджи са ги опитомявали, за да ходят с тях на лов за антилопи, както ние преследваме зайците с хрътки. Гепардите са толкова добродушни по природа, че дори възрастно животно може да се опитоми лесно. Не вярвам в цялата история на Африка да е имало случай гепард да е нападнал човек. И въпреки това този ловец имаше наглостта да твърди, че три пъти бил нападан от тези красиви животни. Разбира се, той заслужено беше наказан.

Когато става въпрос за опасни животни, оправданието за самозащита понякога трудно може да се опровергае. Много неприятности имах с един натурализиран европеец, който непрекъснато твърдеше, че всеки път, когато отивал на сафари, го нападали носорози и той ги убивал при самозащита. Естествено ние не позволявахме на този ловец да задържа кожите и рогата на убитите животни. Аз обаче подозирах, че той просто обичаше да убива носорози и ги застрелваше навсякъде, където ги срещнеше. Не мислех, че може да се вярва на свидетелствуването на неговите помощници пред съда, когато станеше въпрос за самозащита. Затова наредих един от моите следотърсачи да се облече като местен жител и да тръгне с групата на този ловец при едно негово пътуване.

Малко след тръгването момчето ми съобщи, че този ловец убил носорог. Извиках ловеца. Той беше много високомерен и каза, че свидетелствуването на един „негър от джунглите“ няма да бъде доказателство срещу един бял човек пред съда. Но аз имах една малка изненада за този приятел. Заедно с моя помощник аз бях разследвал случая с убиването на носорога много внимателно. След разговора ми с помощника аз намерих носорога и отрязах кожата заедно с куршума. В съда можах да докажа, че куршумът е изпратен под такъв ъгъл, от който ясно се вижда, че носорогът не е нападал в момента на стрелянето. Бях донесъл даже парчето кожа, за да потвърдя доказателството си. Ловецът беше осъден и му се наложи голяма глоба.

Въпросът за опазване едрия дивеч е усложнен още повече, защото животните не знаят докъде се простират границите на техния резерват и често излизат от него и причиняват щети на местното население. Тогава се надига недоволство между хората. Те се оплакват, че резерватът представлява опасност за областта и че всички големи животни трябва да се избият. Действително, когато животните от резервата нанасят щети на населението, те трябва да се убиват, но често повдигнатите обвинения са неоснователни.

Една от главните задачи на инспекторите по опазване на дивеча е да унищожават хищниците. Аз мисля, че най-големите вредители на Африка днес не са едрите животни, а хиените и бабуините. Щетите, които големите животни нанасят, са наистина грамадни, но пакостите, които хиените и бабуините причиняват, макар че не са така страшни, също са много големи, защото се извършват постоянно. Инспекторът по опазване на дивеча е викан непрекъснато да изтребва тези животни. Често се получават отчаяни писма от селищата близо до горите.

Цитирам едно такова писмо като характерно за молбите, които получавах:

„Уважаеми господине,

Позволете ми да Ви поздравя с победата и края на злочестата война в Европа. Но сега тук, в нашето стопанство, се води война между хиените и воловете. Воловете страдат. Всяка нощ по един или два изчезват.

Четири от кравите в нашите обори са удушени и изядени. Можете да дойдете, да видите и се уверите.

Хората са много отчаяни. Разчитаме на Вашата помощ и съдействие.“

Тези писма могат да се сторят забавни, но в тях прозира отчаяние.

Хиените съвсем не са животни, които се хранят само с мърша. Макар и страхливи, те нападат, когато разберат, че са по-силни от противника си. Една собственичка на животновъдна ферма беше стигнала до страшно отчаяние от загубите на телета и крави, причинявани от хиени. Хиените най-често нападат бременни животни. В такива моменти животното е най-беззащитно и хиените знаят това.

Хиените често се движат в глутници и тогава нападат смело. Веднъж видях нещо удивително, което говори за тяхната голяма решителност. Една вечер, както седях пред палатката, чух тропот от копита. Грабнах пушката в едната си ръка и с другата насочих фенера по посоката, от която идеше шумът. Край лагера премина обезумял от страх вол, който бягаше объркан, а на гърба му имаше хиена. Тя беше забила зъби в рамото на вола. Десетки други хиени тичаха във върволица след тях.

Знаех, че само лъвът умее да скача върху гърба на воловете и затова едва можах да повярвам на очите си. Преди да успея да гръмна, волът отмина нататък в гората. Извиках един от помощниците си да държи фенера и двамата изтичахме след животното. На около двеста метра зад палатката чухме голям шум и бъркотия. Момчето светна с фенера. Волът вече беше издъхнал, а хиените късаха тялото му. Удаде ми се да убия няколко от тях, преди другите да успеят да избягат, като ръмжаха сърдито, че нарушавам пира им.

По-късно научих, че хиените се промъквали към спящи животни и скачали на гърбовете им, преди да се събудят. Дотогава подценявах хиените и не смятах, че те могат да проявяват такава инициатива.

В Африка смятат, че хиените чистят всички Отпадъци. Местните жители предпочитат да хвърлят боклука в храстите, отколкото да го заравят в земята, затова естествено хиените се навъртат около селата. На много места те изпълняват и службата на гробари. Мисля, че навикът на някои местни жители да оставят хиените да изядат труповете на умрелите кара хиените да нападат и живи хора. Има отбелязани няколко такива случая, но това обикновено е ставало със заспали хора. Познавах един млад туземец, който беше много лошо осакатен от хиена. Заедно с група приятели той легнал да спи край лагерния огън. Обикновено местните жители лягат в кръг около огъня, главите им навътре към самия огън, а краката — навън. Това момче било завито с малко одеяло и нямало друга дреха. През нощта хиена нападнала момчето, отхапала тестисите му и избягала с тях.

Най-обикновеният начин за прочистване на дадена област от хиени е с отрова. Този начин е много ефикасен в началото, но скоро животните започват да се отнасят с недоверие към всяко месо, което е било докосвано от хора. Много често съм убивал антилопи, слагал съм отрова в трупа, а после съм намирал следи от хиени, които са се доближавали до месото, помирисвали са го и не са се докосвали до него. В борбата с тази напаст аз предпочитам пушка-капан. Пушката се прикрепва към някое дърво с връв, завързана за спусъка. Връвта лежи през пътечката, по която минават хиените. Ако построи бома с няколко входа и на всеки вход постави по една заредена пушка, а вътре — убита антилопа за стръв, ловецът намира по една убита хиена на всеки вход.

След хиените на второ място като вредители в Африка днес се нареждат бабуините. В много отношения тези маймуни напомнят дегенерирали човешки същества. Ако не беше тяхната неоснователна жестокост, човек би могъл да се възхищава от тези животни, защото са смели и съобразителни. Бабуините обичат да хващат пилетата на местните жители и се забавляват, като скубят перата им, докато пилетата са още живи, само за да гледат как нещастните същества крещят и се дърпат.

Когато бабуините решат да нападнат царевичните посеви, те проявяват голяма съобразителност. Един бабуин се качва на някое дърво, за да пази останалите. Ако към мястото се приближи човек, часовоят издава отсечен вик като лай на куче и всички бабуини от шайката бързо побягват към храстите, като не пропускат да грабнат по няколко кочана под мишница. Тревожният сигнал се дава само в случай че човекът е въоръжен с лък и стрели. Ако някоя жена приближи нивата, бабуините се отнасят с пренебрежение към нея. Даже някои стари мъжки бабуини често приближават жените и по един много войнствен начин започват да дращят земята и злобно да жестикулират.

Разправяли са ми, че мъжки маймуни са нападали млади туземки. Това ми се струва доста невероятно, защото в моята практика съм забелязал, че половият инстинкт на животните се събужда само от миризмата на разгонена женска от същия вид. Но местните жители твърдят, че бабуините нападат млади момичета.

Мъжките бабуини са много смели. Когато бандата побегне, мъжките остават непременно най-отзад. Не съм виждал куче да нападне мъжки бабуин и да остане живо. Маймуната го сграбчва, забива острите си зъби в животното и започва да го отблъсква с крайниците си далеч от тялото си, докато го разкъса. Силата на мъжките маймуни е пословична. По този начин те могат да разкъсат големи животни.

Всъщност зъбите на тези маймуни са по-големи от зъбите на лъва и представляват страшно оръжие.

Обикновено бабуините също се унищожават с отрова. Както и при хиените, този начин има успех само докато маймуните не са разбрали последствията. Щом умрат няколко от тях обаче, останалите стават бдителни и не се докосват до отровното месо. Макар че нямат много остро обоняние, те стават много внимателни и не ядат нищо, което е паднало на земята. Бабуините са много хитри и не е възможно да ги убиеш с пушка-капан, а застрелването им е сложна и уморителна работа, особено когато са нащрек.

Други вредители, които ловците на държавна служба трябва да унищожават понякога, са лъвовете-човекоядци. Чел съм с голям интерес няколко великолепни книги за лов на тигри-човекоядци в Индия. Трябва да си призная, че се изненадах много от начина, по който този лов се провежда в Индия. Изглежда, че след като някой тигър-човекоядец е убил и изял четиристотин или петстотин души, някой младеж с нисш офицерски чин, някой турист или друг местен ловец решава да опита щастието си и тръгва по следите на животното, за да го убие. В Кения лъвът-човекоядец се смята много опасен и веднага се вземат всички мерки, за да се убие. В това начинание няма никакъв спортен елемент. Щом се съобщи отнякъде, че се е появил лъв-човекоядец, Отделът по опазване на дивеча моментално се заема с унищожаването му. Изпраща се незабавно опитен ловец с поръчение да го ликвидира по начин, който той намери за най-добър. Най-често се употребяват клопки, отрова или заредени пушки-капани. Лъвът-човекоядец рядко има възможност да вземе нова човешка жертва.

Обикновено лъвовете-човекоядци са стари животни, които не могат да убиват за храна. Има и такива, които са били наранени по някакъв начин или са били ударени със стрела на туземец, или осакатени от острите рога на някоя антилопа. Понякога обаче се случва напълно нормален здрав лъв да убие случайно човек. Ако му хареса човешкото месо, той става човекоядец. Това най-често се случва на места, където стадата на хората са заели естествените пасища и са прогонили далеч дивеча, който служи за храна на лъвовете. В усилието си да улови някоя крава, лъвът може да убие говедаря, тъй като той събаря всяко препятствие, което се изпречи на пътя му. Ако по някаква причина добитъкът успее да избяга, лъвът се връща и започва да яде човека. Тези случаи са редки, но когато станат, лъвът непременно става човекоядец.

Веднъж опитал човешко месо, лъвът е готов да извърши чудновати неща, за да задоволи желанието си. Чувал съм даже за закоравели лъвове-човекоядци, които преминават през цялото стадо и се насочват към говедаря.

Забелязал съм също, че лъвовете-човекоядци се появяват в определени области, като че ли има някаква закономерна наследственост, която не може да се обясни. Вярно е, че ако някоя лъвица яде хора, научава и своите лъвчета също да ядат човешко месо. Младите лъвове не убиват по инстинкт. Те се научават на лов от майките си. Тенденцията към човекоядство, изглежда, се проявява на всеки три-четири поколения. Забелязана е особено много често в областта Цаво. Там са регистрирани лъвове-човекоядци още през 1890 година. Сега повечето лъвове в тази местност са избити, но все пак от време на време още се съобщава за някои лъв-човекоядец.

Обикновено отровата е най-добрият начин за ликвидиране на лъв-човекоядец. Лъвовете са много чувствителни към стрихнина и отровата ги убива само за няколко секунди. За ловец от старата школа, какъвто съм и аз, употребата на отрова никак не е била задоволително средство, понеже тя премахва всички елементи на спорт и умение в лова. Но все пак признавам, че тя е много ефикасна и в някои случаи трябва да се прилага.

Ако лъв-човекоядец убие туземец и остави част от него неизядена, той непременно се връща да го доизяде, както правят всички лъвове с животните, които убиват. Ако ловецът сложи отрова в трупа, човекоядецът непременно умира. Това е неприятна работа, но понякога се налага да се направи. Самите местни жители са много практични в тези случаи, както показва следната случка.

Капитан Том Сямън, мой приятел, който беше инспектор по опазване на дивеча в една област близо до Макинду, веднъж получил съобщение, че лъв-човекоядец убил майката на един местен вожд. Инспекторът веднага отишъл в селото. Вождът го повел по следите на лъва-човекоядец. Намерили ръката на жената близо до стъпките на лъва, а малко по-нататък стигнали и до наядения труп. Том видял, че наблизо нямало дърво, за да постави махан, нямало подходящ храсталак за скривалище-бома, а и почвата била твърда като камък и не можел да сложи капан с пружина. Като помислил малко, моят приятел поискал разрешение от вожда да сложи отрова в трупа на майка му, като обяснил, че в противен случай и други хора ще пострадат от лъва. Вождът се съгласил. Том направил няколко разреза в трупа и във всеки поставил капсула със стрихнин: След това той и вождът се върнали в селото.

На следната сутрин те отново отишли на мястото. Намерили мъртвия лъв паднал върху тялото на жената. Лъвът бил глътнал само една капсулка стрихнин, вмъкната в левия бут на жената. Той умрял почти моментално. Том се обърнал към вожда и му благодарил за съдействието.

„Правителството ще се погрижи тленните останки на Вашата майка да получат съответното погребение — казал той. — Няма да се пожалят средствата. Каквито условия представите, ще се приемат“.

Вождът започнал да чеше главата си. „Е, мъчно ми е да гледам старата жена така похабена — казал най-после той.

— Напоследък имаме големи неприятности с хиените. Хайде да оставим трупа някоя и друга вечер да видим дали няма и някои хиени да се отровят от него“. Какво е станало след това, не зная.

Задълженията ми като инспектор по лова в Макинду бяха много. Въпреки това Отделът по опазване на дивеча често ме изпращаше другаде да убивам появили се други опасни животни. Това обикновено бяха слонове. Понякога се получаваше сигнал SOS от местни жители, подобен на това писмо, което цитирам:

„До Инспектора по опазване на дивеча

Господине,

Обстоятелствата ме заставят да обърна вниманието Ви към изключително критичното положение на моите хора в Тусо. Неведнъж са ме молили да се обърна към Вас и да изпратя писмо на Ваша светлост, за да ни окажете съдействие и да спасите нашите ливади от пълно опустошение. Аз не се реших да Ви безпокоя веднага, защото се надявах, че това ще премине. Но не излезе така, а точно обратното. Нападенията страшно зачестиха и сега хората се тревожат много. Даже нощем, когато са в колибите си, хората се страхуват от опасните слонове, защото те влизат и в населените места. Всички са изплашени и се питат един други: «Какво ще ядем тази година? Ще трябва всички да емигрираме». Лично аз не се страхувам да умра от слоновете. Мъчно ми е обаче за хората, които ще трябва да започнат да просят. Мисля, че Ваша светлост ще намери начин да ни избави от бедата.

С признателност и уважение, искрено Ваш, прислужник в мисията“.

Удивителна е интелигентността на слоновете. Те знаят съвсем точно кога трябва и кога не трябва да се страхуват от ловеца. Веднъж бях изпратен от Отдела по опазване на дивеча да се справя със стадо слонове, които нанасяха големи щети на една плантация от кокосови орехи в Лунга-Лунга, разположена на самата граница между Кения и Танганика. Слоновете прекарваха деня в Танганика, а нощем пресичаха границата и нападаха плантацията в Кения. При обикновени условия задачата за унищожаването на тези вредители не представляваше особена трудност. Затруднението идваше от един деликатен юридически въпрос. Отделът по опазване на дивеча не можеше да упълномощи един ловец да влезе в територията на Танганика без предварително разрешение и други сложни формалности. Докато се уреди въпросът за виза, плантацията щеше да се срине със земята. Така че моята задача беше да убия слоновете на територията на Кения. А те идваха в плантацията в Кения само през нощта. Слоновете, изглежда, разбраха, че в Танганика няма опасност за живота им и още преди изгрев слънце се прехвърляха там.

Да тръгнеш на лов за слонове през нощта е почти невъзможна работа. Отделът по опазване на дивеча ми възложи тази задача и ми каза да направя, каквото мога.

Мулумбе и аз потеглихме на юг, към Лунга-Лунга. Селото е близо до Индийския океан, на около осемдесет километра от Момбаса. Малка река, наречена Умба, се извива край селото. Плантацията с кокосовите орехи граничи с тази река. От двете страни на реката растат палмови дървета и клоните им висят над самата река. Гледката е прекрасна. Когато пристигнахме, много от дърветата бяха изпочупени от слоновете. Самата плантация имаше плачевен вид. Дървета, които бяха расли в продължение на години, сега бяха счупени, като че ли бяха клончета, а всичко наоколо беше осеяно с черупки от орехи и малки палмови клончета.

Мулумбе и аз дълго и внимателно разглеждахме следите на слоновете. Мъчехме се да разберем откъде влизаха слоновете и откъде се връщаха. Следите бяха на група млади мъжки слонове, вероятно прогонени от старите слонове в стадото, както обикновено става, когато младите пораснат и започнат да проявяват интерес към женските. Тези млади слонове бяха образували своего рода клуб на ергени и обикаляха заедно из джунглите, като чакаха времето да станат достатъчно силни, за да се върнат в стадото и предизвикат на борба старите слонове заради женските.

Знаех, че е безполезно да се опитвам да стрелям срещу слоновете през нощта. Трябваше по някакъв начин да ги задържа, докато се развидели. Това щеше да е трудна задача, защото още при първия тревожен сигнал цялото стадо щеше да потърси спасение на отсрещния бряг в Танганика. След дълго мислене реших да направя следното: Плантацията, която слоновете опустошаваха, не беше повече от петстотин метра дълга и двеста широка. Накарах местните жители да наредят една дълга редица сухи клони и съчки на тази страна на плантацията, която граничи с Танганика. Слоновете ще преминат през сухите клони на път за палмовата плантация. Но когато наближи време за връщане, местните жители ще запалят изведнъж всичките сухи клони. Предполагах, че стадото няма да се осмели да се втурне през буйните пламъци, за да стигне Танганика. Ако успеехме да задържим слоновете, докато се развидели, аз можех да стрелям по тях.

Надвечер седнах за малко пред прага на колибата, покрита с тръстика, гледах палмовите дървета, които леко се люлееха от вечерния зефир, и си спомних времето, когато бях малко момче в Шотландия. Немалко нощни ловни експедиции замислях и тогава и поставях капани за зайци и яребици. Сега правех почти същото, само че животните, които исках да уловя, бяха доста по-големи. На края непрекъснатото бръмчене на комарите ме принуди да вляза в колибата и да си легна в леглото, оградено с мрежа.

Към три часа през нощта чух, че някой от местните жители викаше моя оръженосец. Скочих от леглото. Слоновете бяха влезли в плантацията и бяха започнали да унищожават палмите. Мулумбе и аз се приготвихме моментално. Веднага тръгнахме след човека, който беше изпратен да ни повика. Нощта беше тъмна като рог, но водачът ни тичаше, като че ли беше светло като посред бял ден. Мулумбе леко го следваше, но аз се спъвах във всяка дупка по пътя и се боях да не си изкълча някъде крака.

Стадото беше от другата страна на река Умба. Прегазихме песъчливото дъно. Умба гъмжи от крокодили, но във вълнението си даже не помислихме за тях. Като излязохме на другия бряг, ясно чухме как слоновете чупеха палмовите клони. Този шум нощем е още по-силен. Видях, че от всички страни в тъмнината се стичаха местни хора, които горяха от желание да започнем палежа. Организирах запалителните бригади и ги наредих на равни разстояния по цялото протежение на натрупаните сухи клони. Когато всички бяха на местата си, дадох знак да палят.

Сухите клони лумнаха, като че ли бяха залети с бензин. Изведнъж се издигна стена от пламъци на южния край на плантацията. Краищата на огнената стена не можеха да се видят нито в едната, нито в другата посока. Каква гледка! При вида на пламъците стадото от около двадесетина слона застана пред нас неподвижно като статуи, заковани на място. Много от тях още стояха с хоботи, вдигнати високо нагоре към палмовите вейки. Хората танцуваха край горящите тръни, викаха, размахваха запалени факли и радостно крещяха, защото разплатата щеше да настъпи скоро. Слоновете не издаваха нито звук. Явно обмисляха как да излязат от този полукръг от високи пламъци.

Те можеха да се насочат назад към Кения и да заобиколят пламъците изотзад. Но аз смятах, че те ще напрегнат всички сили, за да се върнат направо към Танганика. Излязох прав. Само няколко минути по-късно слоновете затичаха към нас, решени да се върнат в родната земя. Това беше кулминационният момент на лова. Ако слоновете успееха да преминат покрай нас и да избягат, щяхме да ги изпуснем. Не се осмелявах да гръмна. Звукът от изстрел при слоновете, които се намират в паника, само щеше да ги подлуди повече. Мулумбе беше много съобразителен. Грабна една факла на един подпалвач и извика на останалите да го последват. Забравил всякаква опасност, той се спусна сред слоновете, започна да размахва факлата и да крещи. Другите туземци последваха примера му и започнаха да хвърлят главни и факли към настъпващите слонове. Животните се поспряха и после се върнаха назад към плантацията.

Как нетърпеливо очаквах зората. Струваше ми се, че никога не се беше съмвало толкова бавно. Непрекъснато поглеждах към океана да видя бледа сива светлина, която предвещаваше разсъмване. Най-после чух гукане на гълъбите по дърветата и разбрах, че зората скоро ще се сипне. Местните жители се бяха уморили, но аз ги насърчавах да се държат още малко. Те натрупаха нови сухи клони върху огньовете и подновиха викането и размахването на главни.

Към пет и половина часа слоновете отново тръгнаха към огъня. Този път се бяха разделили на две групи и идеха от две различни посоки. Хората грабеха разгорени главни от огъня и ги хвърляха върху приближаващите слонове. Отново отбихме стадото. Изведнъж чух, че втората група слонове нагазиха в реката Умба явно с цел да я прегазят. Това беше добре за нас. Звукът от газенето в реката показваше къде се намират. Сега беше вече достатъчно светло, за да ги виждам. Забелязах няколко кафяви едри фигури да се движат тихо през плантацията наляво от нас. Другата група се канеше да заобиколи от другата страна зад огньовете и да избяга. Без съмнение те мислеха, че като се разделят на две и тръгнат в различни посоки към двата края на огньовете, поне едната група щеше да се спаси.

Сега беше моментът да се стреля. Изпратих Мулумбе да се разправя с тези, които слизаха към река Умба надясно от нас. Аз преминах през огнената стена и тръгнах да посрещна първата група. Сега беше лесно да се върви из плантацията. Слоновете бяха утъпкали и изгладили всички дупки. Вървях бавно и се прикривах зад каквото намерех. Забелязах пет слона пред мене. Бяха на около тридесет и пет метра разстояние. Два от тях повалих моментално с десния и левия куршум на двуцевната си пушка. Докато зареждах отново, един от останалите три ме забеляза. Той напусна другарите си и се спусна към мен. Това е най-големият недостатък на двуцевните пушки. Понякога времето, необходимо за презареждане на оръжието, може да коства живота на ловеца. Главата на слона се приближаваше невероятно бързо. Най-после успях да затворя пушката и да се прицеля. Гръмнах. Слонът падна, без да помръдне.

Останалите два слона застанаха с вдигнати нагоре хоботи. Те се опитваха да открият къде съм. След това внезапно се обърнаха и бързо побягнаха към реката. Аз затичах след тях. Чувах виковете на хората пред мен. Изведнъж до слуха ми стигна пукотът на автоматичната пушка на Мулумбе и чух как куршумът удари в кожата на някой от слоновете.

Мулумбе действуваше от другата страна.

Виковете на хората станаха все по-силни. Изведнъж разбрах, че те крещят не от радост, а от ужас. Спуснах се към виковете. Видях как един слон събаряше широка, с нисък покрив колиба. Грамадната задница на слона беше обърната към мен. Главата му беше наведена надолу до земята, защото с челото си блъскаше колибата. Видях как върбовите пръти, от които беше изплетена колибата, се огънаха и счупиха. Обитателите на срутената колиба наизскачаха и се разбягаха като зайци, когато пор се вмъкне в дупката им. Мъжете тичаха във всички посоки. Стрелях в слона и го ударих в рамото. Той се обърна и побягна към палмите. Кръв шуртеше от хобота му. Преди да измине и половината разстояние, той падна със стенание. Когато отидох до него, беше вече мъртъв.

Отправих се към мястото, където бях чул изстрелите на Мулумбе. По пътя намерих убити четири слона — доказателство за дейността на Мулумбе. Само след няколко минути се озовах при него. Той засия и вдигна четирите си пръста. Останалите слонове се бяха събрали накуп между кокосовите палми. Заедно с Мулумбе започнахме да се приближаваме внимателно към тях.

Цялата плантация беше пълна с възбудени и крещящи туземци. Изведнъж Мулумбе спря и ми махна с ръка. Искаше да каже, че стадото идваше към нас. Спряхме и зачакахме.

След няколко секунди група слонове се появиха сред дърветата. Бяха само четири. Открихме огън. Слоновете спряха за миг и започнаха да тъпчат на място. Убихме три. Четвъртият успя да се изплъзне към реката. После разбрахме, че той минал надолу по песъчливото корито, скрит от високия бряг, и избягал в Танганика. След това той никога вече не се върна в плантацията.

Убихме всичко единадесет слона. Слоновата кост беше изключително хубава. По нея нямаше никакви драскотини или петна. Понеже животните бяха млади, зъбите им не бяха много големи, средно по около петнадесет килограма единият.

Случва се понякога, и то много рядко, някой слон да полудее. Тогава хората го обявяват за „бесен“. Винаги се отнасям с известно недоверие към съобщенията за такива случаи, защото повечето слонове буйствуват временно. При тях и мъжките, и женските имат периоди на разгонване. Когато мъжкият е в такъв период, казва се, че е разгонен. Слон в такова състояние е много нервен и раздразнителен. Гъста течност излиза от две малки дупчици до ушите му. Миризмата на тази течност показва на женските, че слонът е готов за разплод. Разказвали са ми, че женските слонове стават много внимателни към слон в такова състояние и напълно оправдават възбуждението му. Те го заобикалят в кръг и започват да издават утешителни къси звуци, като същевременно го галят с хоботите си. Когато се появи някаква опасност, те бързат да го отведат настрана, защото разбират, че в такова състояние той не може да се въздържа.

Много пъти местни жители, нападнати от слонове в такова състояние, смятат, че са нападнати от слон-разбойник. Но това не е така. Когато периодът на разгонване премине, слоновете стават отново нормални. Слон-разбойник може да се срещне рядко, но той непрекъснато пакости. Когато действително се появи такова животно, непременно трябва да се убие.

В моята практика съм забелязал, че слонът никога не става разбойник, освен ако е наранен по някакъв начин или от куршум на ловец, или от стрела на туземец. Зная само едно изключение и това беше слон, който имаше естествен недостатък.

През 1945 година племето уакамба ме извика да убия един мъжки слон, който беше нападнал няколко души и нанасяше големи щети на посевите на хората. Местните жители се бяха изплашили от него така, че го наричаха Сайтани, което на техния език значи „дявол“. Бяха започнали да вярват, че той е някакъв зъл дух и че притежава свръхестествени сили, особено като виждаха стъпките му, които не бяха както стъпките на обикновените слонове.

Пропътувах около 208 километра от Найроби до река Чуния, където живееше слонът. Сбърках, че не взех Мулумбе със себе си, а го оставих да наглежда момчетата в резервата Макинду. Мислех, че този Сайтани ще се окаже някакъв буйствуващ слон и че аз ще се справя лесно с него.

Когато пристигнах в селото, където беше станало последното нападение на слона, разтревожените селяни ми показаха стъпките му. Следите наистина бяха необикновени. В цялата си практика като ловец на слонове не бях виждал подобни следи. Очевидно краката на животното бяха деформирани от рождение. Този дефект може би беше причина, задето слонът беше изоставен от другите слонове и трябваше да се справя сам с живота.

Самотникът безмилостно опустошаваше бостаните на местните жители. Той беше много изобретателен и си беше изработил един особен начин да хваща плъзгавите дини. Поради формата си дините бяха трудни за държане с хобота, затова слонът най-напред стъпваше леко с крак върху тях, за да ги посмачка малко. Смачканата диня се вземаше по-добре.

По начало слон, който извършва нападение, не посещава същото село два пъти последователно, но този слон беше станал толкова нахален, че оставаше в покрайнините на нападнатото село, докато напълно унищожи шамбите на хората. След това се преместваше в друго село. Селяните ме уверяваха, че Сайтани ще дойде отново тази нощ. Реших да го почакам.

Както бях споменал преди, нощното стреляне е почти невъзможно. Но това беше изключителен случай. Ако повалях слона още същата вечер, докато беше в селото, това щеше да ми спести много часове на преследване и можех да се върна в Макинду на следната сутрин. Затова реших да опитам.

Носех много мощен петлампов фенер. Показах на едно момче как се борави с него. Казах му, че когато го бутна с лакът, то трябва да насочи светлината към слона и да държи фенера насочен, докато стрелям. След това отидох да си легна. Уморен от дългия път, трябва да съм заспал веднага.

Стори ми се, че току-що бях заспал, когато един развълнуван местен жител се втурна в колибата и започна да крещи, че Сайтани бил влязъл в царевицата. Грабнах пушката и изскочих навън. Помощникът ми с фенера вървеше след мен. Около нас се чуваше глъчката на развълнуваните хора, скрити в колибите. Чувах как се барикадираха с разни неща, а всъщност неустойчивите колиби нямаше да ги запазят, ако слонът решеше да ги нападне.

Изведнъж всред шума на туземците долових друг шум — равномерното хрупане на слона, който се хранеше. Вървях напред бавно и леко свалих предпазителя на пушката си. Тъмнината на нощта ни ограждаше от всички страни, но аз се ориентирах по хрупането и по пращенето на царевичните стъбла пред нас.

Достигнахме нивата и започнахме да се промъкваме между високите царевици. Стъблата бяха толкова близо едно до друго, че ние се провирахме със сила между тях. Тогава видях неясния силует на нещо огромно да се очертава върху тъмния фон на небето. Промъкнах се към слона колкото се може по-тихо. Изведнъж хрупането спря. Слонът ни беше чул и се ослушваше. Можех да си го представя как стои неподвижно, може би с някое стъбло в устата, а грамадните му уши, широко разперени, за да долавят и най-слабия шум. Бяхме на около петнадесет метра от него. Леко бутнах момчето да светне с фенера.

Но всичките ми нареждания бяха напълно забравени. Изплашеното момче само светваше и гасеше фенера. Преди това слонът не знаеше къде се намираме, а сега светлината ни издаде. Той веднага се спусна към нас. Чух как царевиците пращяха под краката му като тръни в огън. Моят помощник побягна през стъблата, като крещеше от ужас. Спрях за момент. Не виждах нищо. Само чувах как животното тичаше към мен. Не можех да направя нищо друго. Можех само да бягам. И аз побягнах.

Бягах с всичка сила през царевицата, като всеки миг очаквах грамадният слон да връхлети върху ми. Да те гони слон нощно време, е страшно. Той може да те следва по миризмата, а ти бягаш пред него като слепец. Като достигнах края на царевичната нива, аз се спрях и се ослушах. Не се чуваше нищо. Вмъкнах се в колибата си, готов да призная на противника си едно на нула за него.

Туземците сега бяха по-уверени от всякога, че слонът има свръхестествени сили, които превъзхождат възможностите на белите хора. Аз трябваше да разбия тази легенда за животното, стига само да се срещнехме отново лице срещу лице. Пратих бележка до Хилда да ми изпрати Мулумбе колкото може по-скоро. Веднага щом Мулумбе пристигна, двамата потеглихме по дирите на хромия слон.

Слонът се беше наял хубаво с царевица през нощта, затова не се беше спирал никъде да пасе, както обикновено правят слоновете. Следите му водеха към гората. Знаех, че ще трябва да вървим дълго. Отначало дирите бяха ясни. Почвата беше мека и ние можехме да следим дълбоките отпечатъци от деформираните крака на слона пред нас. Той беше оставил големи купчини от изпражнения на почти еднакви разстояния едно от друго. По топлината на изпражненията можеше да се познае преди колко време животното е минало оттук. Ако изпражненията са меки, това означава, че животното е изплашено и е нащрек. Ако има голяма купчина на едно място, това показва, че тук животното се е спирало по-дълго време, за да си почива, и тогава има по-големи шансове да го настигнем. Съдържанието на изпражненията също има значение. Ако в тях има голямо количество несмляна храна, това показва, че животното е нервирано и ловецът трябва да бъде извънредно много внимателен.

Като вървя по следите на някое животно, аз често изпадам ту в оптимизъм, ту в песимизъм. Така и сега, като вървяхме по следите, започнах да очаквам всеки момент да чуя шум от хрупане на слона или да видя грамадното му тяло сред храстите. Ловът ми се струваше съвсем лесен. Даже започнах да мисля, че същият следобед ще се върнем в Макинду.

Тогава стигнахме до едно високо каменисто възвишение. Мулумбе бързо спря, както спират хрътките, като загубят миризмата на дивеча. Хребетът се издигаше високо над дърветата, съвсем гол, само тук-там по него имаше някоя малка скала и дребни камъни. От време на време Мулумбе намираше по някое камъче, обърнато от големите ходила на слона. Беше удивително, че такова грамадно животно може да се движи по камъните, без да ги размества. На края ние изоставихме възвишението и слязохме до края на гората. Повъртяхме се насам-натам, докато най-после успяхме да открием отново следите. Но и сега нещата вървяха поразително бавно. Почвата беше твърда, камениста и почти не се виждаха дири. Мулумбе пълзеше като змия и се мушкаше в храстите. Той откриваше стъпки там, където аз никога не бих се сетил да търся. Когато слонът се движи из някоя гора, клоните се изправят веднага след като той мине. Всичко изглежда непроменено и човек може спокойно да се закълне, че нищо не е минавало през това място, в никакъв случай животно, голямо колкото камион.

Докато преди малко бях изпълнен с надежди, сега напълно се обезсърчих. Да успееш да откриеш слон, скрит из горите на Африка, е безнадеждно начинание. Влачих се след Мулумбе като автомат. Всички минали неуспехи израстваха пред мен и ме караха да мисля, че и този ще се причисли към тях…

Провирахме се през гъст храсталак от сансевиерия. Това ужасно растение има листа, които завършват с игли. Те са така здрави и остри, че хората често ги употребяват вместо грамофонни игли. Селяните садят това растение около градините си и то образува солидна ограда от жив плет, която пази посевите от добитъка. Много пъти съм виждал крави с по едно извадено око, понеже са пасли близо до бодлите на това растение. Сега можете да си представите страданията на нас двамата, като трябваше да си проправяме път през място, обрасло с такова дяволско растение. Тук-там намирахме изплюти топки от бялата вътрешност на листата. Вътрешната част на растението е пълна със сок. Слоновете късат острите като ками листа, сдъвкват ги, като че ли дъвчат детелина, изсмукват сока им и ги изплюват. Слонът очевидно беше минал през това място преди нас.

Продължавахме да вървим, докато стигнахме до една пътека, утъпкана от животните. Тръгнахме по нея навътре в гората. Изведнъж Мулумбе спря и посочи към земята. Там ясно се виждаха деформираните стъпки на слона.

Бяхме успели да го проследим. Мулумбе вървеше напред и гледаше дирите, а аз го следвах, като гледах внимателно напред да не би слонът да връхлети ненадейно върху нас. Тогава съвсем ясно чухме в храстите хрускането, което слоновете издават, когато се хранят. Слонът се движеше наблизо и дърпаше по-нежните клонки на бодливото растение, като че ли бяха вкусни парченца месо. Явно той чакаше да се стъмни, за да отиде отново в шамбите на хората. Чух ясно как червата на слона куркаха, а после и шум, когато започна да уринира.

Пътечката водеше през падинка, заградена с горичка.

Слонът беше зад нея на около петдесет метра от нас. В желанието си да стигна по-скоро до него блъснах Мулумбе настрана и забързах в долината, като почти тичах напред.

Изведнъж усетих, че Мулумбе ме дръпна бързо за ризата. Спрях. Не виждах и не чувах нищо. Мулумбе беше навел глава настрана с едното ухо към земята. Той слушаше. Звукът се предава по-добре по земята, отколкото по въздуха. Мулумбе бързо движеше езика си напред и назад. В джунглите това е сигнал за тревога.

Тогава в падината на гората пред нас излезе носорог, целият в тиня и кал. Мокрите му рога блестяха в светлината на залязващото слънце. Той вървеше направо по пътеката към нас. Не беше ни видял. Слушаше шума на хрупащия слон. Едното му ухо беше наведено в посока към слона. Носорогът не се боеше от слона, но просто искаше да бъде по-далеч от него.

Ако Мулумбе не ме беше дръпнал, щях да се сблъскам с носорога по-долу в падинката. Спасен бях от тази грешка, но сега ме смущаваше друго. Носорогът идваше към мястото, където стояхме. Ако стрелях в носорога, слонът сигурно щеше да побегне. И все пак не можех да оставя носорогът да дойде съвсем близо до нас. Като че ли Сайтани наистина имаше някой мистериозен дух в джунглите, който го пазеше.

Носорогът идваше все по-близо и по-близо към нас, като продължаваше да държи ухото си наклонено в посоката на слона. Застанах съвсем неподвижно. Носорогът беше толкова наблизо, че и най-малкото помръдване щеше да предизвика нападение. Мулумбе, който стоеше зад мен, беше величествен в самообладанието си. Нито мускул не трепваше в него при приближаването на носорога.

Реших да стрелям, когато носорогът дойде на около пет метра от нас. Снопче извяхнала трева на пътечката показваше мястото, което си бях определил за граница. Носорогът продължаваше да върви към нас. Изведнъж спря. Застана неподвижно, като продължаваше да слуша хрупкането на слона. После продължи да върви напред.

Като малко момче в училище си спомням, че играехме на една глупава игра: гледахме упорито в тила на някое момче, седнало няколко реда пред нас, за да го накараме да се обърне. Сега се опитвах да се концентрирам и да внуша на носорога да тръгне в друга посока. Но той, изглежда, абсолютно никак не възприемаше моите умствени вибрации. Изведнъж, когато беше само на един метър от сухата трева, носорогът се обърна и влезе в гъсталака надясно от нас. Чух как Мулумбе въздъхна дълбоко с облекчение.

Сега нищо не преграждаше пътя ни до слона. Придвижихме се напред до едно открито място в горичката. Слонът се намираше на около тридесет метра от нас. Между него и мен имаше ниски дървета. Започнах тихо да заобикалям дърветата. Едва бях изминал половината път, когато шумът от хрупането спря. Слонът ни беше чул. В такъв момент е най-добре да застанеш неподвижно. Но аз не можех да спра. Бях силно развълнуван. Изтичах край храста и видях слона, застанал с разтворени уши и вдигнат хобот, като че ли се опитваше да ме чуе или усети. Това положение ми даваше възможност за добър удар в сърцето. Когато вдигнах пушката си, слонът реши да побегне. За миг ушите докоснаха тялото му и посочиха мястото на сърцето, защото сърцето на слона се намира на около осем сантиметра зад мястото, до което достига краят на ухото. Изстрелях и двата патрона един след друг.

Слонът побягна през дърветата, като че ли не го бях ударил. Застанах и зачаках, защото знаех какво ще стане. На петдесетина метра от нас той падна на колене. Заредих отново пушката си и се приближих внимателно, но нямаше нужда от друг куршум. Слонът беше мъртъв.

Зъбите му не бяха хубави и тежаха само по двадесет килограма. Аз запазих деформирания му крак, за да докажа на хората, че техният Сайтани беше наистина умрял.