Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

Хартиената книга предостави Петя Захаринова

 

Издание:

Джон Хантър

Саваните на Кения — II издание

Ловни приключения

Преводачи от английски Светлана Стефанова Стефанова и Весела Илиева Георгиева

Редактор Мери Цонева Художествен редактор Петър Кръстев

Технически редактор Симеон Янакиев Коректор Елка Папазова

Излязла от печат на 30. III. 1979 г.

Цена 1,80 лв. ДП „Валентин Андреев“ — Перник

Земиздат — 1979

 

Bantam Books — New York, 1938

История

  1. — Добавяне

Фотографиране на едър дивеч

В днешно време фотографирането на едрия дивеч е изместило до голяма степен лова на дивеча.

Когато бях малък, хората фотографираха само убити животни. Затова фотографирането на животни не беше проблем. След като ловецът е убил животното, той застава до трофея си, а ловецът-професионалист щрака апарата. Днес обаче хората непременно искат да направят снимки на живи животни. А животните рядко оказват съдействие в тези случаи. Така че задачата на един професионален ловец, който придружава фотограф, е доста тежка.

Първоначално фотографирането беше свързано със стрелянето. Но това не доведе до добри резултати. Човек трябваше да употребява или фотоапарат, или пушка. В никакъв случай не и двете. Изискванията на двата вида спорт са съвършено различни. Ловецът-любител иска своя трофей. Той никак не се интересува от състоянието на времето или от позата на животното. За фотографа обаче е необходимо слънцето да бъде в определено положение, а животното — на открито място, за да стане ясна снимката. Фотографирането се смяташе за нещо случайно покрай интересните трофеи при лова. Аз съм отрасъл с тези традиции и никак не ми минаваше през ума, че ще дойде ден, когато половината от ловните групи, които напускат Найроби, ще носят фотоапарати вместо пушки.

Когато фотоапаратът доби значение, равно на значението на пушката, разбрах, че и аз ще трябва да изучавам тънкостите на този нов спорт. Лично аз никога не съм виждал снимка, която да може да се сравни с един истински трофей, но като професионален ловец моята задача беше да доставям на моите клиенти това, което те искаха.

Снимането на диви животни понякога е много по-трудно от убиването им. Защото убиването на животното обикновено трае само един миг, а за да се получи хубава снимка, необходимо е дълго време. С часове съм напъвал мозъка си да измислям начини и всевъзможни трикове, които да задържат животното на едно място достатъчно дълго време и моите клиенти да могат да направят своите многобройни снимки.

Всеки ловец иска да убие лъва, когото срещне. Всеки фотограф иска да го фотографира. Винаги съм се отнасял към лъвовете с голямо внимание, защото ги смятам за опасни животни. Отначало мислех, че ще бъде почти невъзможно те да се фотографират. Но с няколко трика, свързани с психологията на лъвовете, снимките могат да станат без особен труд.

Първото ми пътуване с група любители, които искаха да фотографират лъвове, беше до равнините на Серенгети. Беше моторизирано пътуване. Моторизираните пътувания-сафари вече бяха напълно изместили ловните експедиции-пеша от старо време. Сега можехме лесно и бързо да преминаваме равнините, които в миналото ми бяха причинявали много страдания. Когато стигнехме до някоя бърза река, ние просто тръгвахме край брега, докато достигнем място, където можем да я преминем. Километрите не играят никаква роля за една кола.

След много неуспешни опити най-после сведохме задачата за снимането на лъвове до една проста формула. Тъй като методът, който прилагахме, хвърли интересна светлина върху интелекта на лъвовете, ще кажа нещо повече по този въпрос и ще го опиша с някои подробности.

Лъвовете в Серенгети бяха много. Нещо обикновено беше да срещнем към петдесет на ден. Като започнеш от величествените стари лъвове с огромни тежки гриви, които се мятат напред и назад с всяка стъпка на царствения владетел, и стигнеш до малките лъвчета, нашарени с тъмни петна, които играеха около майките си като малки котенца. Често виждахме цели семейства лъвове по двадесет или повече, налягали под сенките на акациевите дървета. Прекрасна гледка. Но за да се фотографират, животните трябва да се примамят да излязат на яркото слънце или поне да се изправят, за да не се слеят с високата трева. Трудно беше да се постигне това, без да ги изплашим.

Най-после разработихме следния начин: Обикаляхме с колата и като видехме група лъвове, обикновено налягали близо до някоя гора, аз минавах с колата край тях, като гледах да карам успоредно с групата, а не срещу нея, защото, ако се движех срещу лъвовете, те се плашеха. Като карах бавно, спирах камиона между лъвовете и близката гора. Защото, ако спра на друго място, лъвовете ставаха неспокойни и се скриваха в гората, а като преграждах пътя им към гората, те оставаха по местата си.

Не правехме никакви снимки още в началото. Маневрата с камиона се правеше само за да спечелим доверието на животните. Лъвовете ни поглеждаха внимателно и като че ли се замисляха дълбоко. На края, като се уверяха, че ние нямаме лоши намерения спрямо тях, те обръщаха безразлично глави. С това спечелвахме първия рунд. След това напускахме групата и карахме из равнината, докато видим някоя антилопа, която убивахме за примамка. Закачвахме антилопата с кука и я връзвахме за дълго въже, което влачехме зад камиона. С убитата антилопа ние се връщахме при лъвовете, като се движехме в посока срещу вятъра. Един от нас откачваше антилопата и ние отминавахме по посока на вятъра. След това спирахме и чакахме. Няколко минути по-късно лъвовете усещаха миризмата на антилопата. Ставаха един след друг, обръщаха глави в посока на вятъра и широко разтваряха ноздри. Най-после един от тях тръгваше към убитото животно, а другите бавно поемаха след него. Първият лъв опитваше антилопата, а останалите стояха и го гледаха. След няколко минути всички лъвове започваха да разкъсват животното.

Това беше вторият рунд. Понякога имаше някои изменения. Ние се приближавахме бавно към лъвовете и започвахме да правим снимки. Колата се приближаваше все по-близо и по-бързо. Лъвовете свикваха с нашето присъствие и не ни обръщаха внимание.

В първите дни, когато започна фотографирането на лъвове, беше неразумно да се протяга ръка или крак вън от камиона и даже да се казва нещо. Лъвовете веднага побягваха. Те, изглежда, не свързваха камиона с хората, а го смятаха за някакъв вид животно. По-късно, когато лъвовете свикнаха с колите, тази предпазна мярка стана излишна.

Скоро открихме и друго нещо. Когато карахме колата бавно и пускахме дълго въже да се влачи след нея, лъвовете се спускаха и си играеха с него, както домашните котки гонят влачещото се въже. Този трик винаги даваше много забавни снимки.

Някои лъвове се различаваха много един от друг по начина, по който реагираха към нас. Спомням си веднъж в една група лъвове, която снимахме, имаше един лъв с черна грива, който беше особено злонрав. Този стар ветеран на джунглите непрекъснато биеше другите лъвове, и то доста силно, и ръмжеше заканително към тях. Когато се опитахме да фотографираме и него, той се спусна към камиона и с едно просто „хуф“ ме накара да посегна към пушката си. Една от съпругите му най-сетне се залови с успокояването му. С истинска женска интуиция тя, изглежда, разбираше, че ние няма да им причиним никакво зло. Лъвицата не искаше съпругът й да прави сцени, които могат да лишат всички от обеда им, затова остави антилопата и се приближи до стария лъв. Слушахме я как започна да мърка гальовно, като търкаше гръб в тежката увиснала гуша на лъва. Няколко минути след тези грижи на лъвицата старият лъв се успокои и показа удоволствието си, като започна да уринира със спазматични прекъсвания. Доволна, лъвицата го остави и се върна към месото. Това беше идеален пример на тактична жена, която успокоява своя избухлив другар.

Фотографирането на лъвовете в миналото криеше известни опасности, но сега то е съвършено лека работа. Когато дивечът в Кения започваше да намалява, правителството определяше няколко огромни района за резервати за опазване на дивеча. Като чувствуват, че са под закрила, лъвовете в тези резервати стават напълно безразлични към хората. Лъвовете изобщо много бързо се приспособяват към околната среда. Когато има любезни хора, които убиват антилопи за тях заради някакви снимки, те просто стават като паразити и започват да зависят от хората. В някои области лъвовете напълно разчитат на хората и чакат някоя снимачна експедиция, за да им достави храна.

В много резервати лъвовете така са свикнали с хората, че изстрелът от пушка даже ги привлича. Те знаят, че изстрелът означава убиването на антилопа, която някой фотограф приготвя за тях. Някои от тези лъвове просто тичат след всеки камион като големи кучета и очакват хората в камиона да им дадат храна. Ако камионът спре, лъвовете предпочитат да легнат на сянката, която той хвърля, отколкото да отидат на сянка под близкия храст. Виждал съм любовна сцена на лъв и лъвица само на няколко метра от камиона.

Това естествено улеснява до голяма степен задачата на фотографа. Веднъж получих радиограма от клиент, който пристигаше в Кения със собствения си самолет и с група приятели. Те специално искаха да правят снимки на лъвове. Помолиха ме да разчистя малка площадка в равнината, където самолетът трябваше да се приземи, и оттам веднага тръгвахме на сафари. Група момчета и аз отидохме с камион до посоченото място и започнахме да чистим високата трева. Докато работехме, увлечени в работата, аз забелязах, че покрай нас минаха осем лъвици и един великолепен стар лъв. Самолетът трябваше да пристигне след един час и аз реших да приготвя една истинска изненада за моя клиент. Скочих в един от камионите и потеглих към гората. На около стотина метра убих антилопа. Вдигнахме убитото животно и го сложихме близо до мястото, където щеше да се приземи самолетът. Лъвиците и лъвът бързо пристигнаха и започнаха да късат месото. Когато самолетът се приземи, лъвовете привършваха яденето. Без следа от уплаха те се приближиха и застанаха така, като че ли питаха: „Е, какво, носите ли ни още месо?“ Гостите, които бяха очаквали дълго и трудно преследване на лъвове, спряха до отворената врата на самолета, гледаха втренчено животните и не можеха да повярват на очите си. Трябва да си призная, че много ми хареса тази шега. Знаех, че моят клиент години наред ще разказва тази случка след някой вкусен обед.

Туземците изпитват голям страх от лъвове и не могат да повярват, че животните могат да станат толкова кротки. Понякога, като поставяхме месо за примамка на лъвове за някоя група фотографи, цяло семейство лъвове идваха към нас в най-добро и приятелско разположение. Местните момчета обаче бягаха, изплашени като зайци, и се криеха в камиона. Когато месоядно животно види някой да тича, то се спуска след него. Даже домашното куче гони всеки, който започне-да тича. Но тези лъвове не се интересуваха от нищо друго освен от убитата антилопа. Чувал съм туземците да разказват, че лъвовете не ядели бели хора, а само цветнокожи. Това беше единственото оправдание, с което обясняваха бягането си.

Като смятаха, че фотографирането на едри животни не беше достатъчно, хората започнаха да записват и на магнитофон звуци от техните гласове. Веднъж придружавах един мъж и неговата съпруга, които искаха да запишат на магнитофон лъвско ръмжене. Те имаха специален камион „Бедфорд“, снабден с най-модерни звукозаписвателни апарати. Убих една зебра за примамка на лъвовете и клиентът постави микрофона си близо до убитото животно. Надявахме се, че инструментът ще успее да долови ръмженето и другите звуци, които лъвовете издават при хранене.

След малко до зебрата се приближиха няколко прекрасни лъва. Надеждите ни бяха големи, когато започнаха да се хранят. В групата имаше една стара лъвица и останалите започнаха да я блъскат настрана от месото. На края „старата дама“ се разсърди. Като се огледа наоколо, тя видя микрофона и помисли, че и той става за ядене. Дойде до него, захапа го и започна да го дъвче. Човекът изпадна в ярост. Цялата му работа се проваляше. Той започна да скача нагоре-надолу, махаше отчаяно с ръце и се мъчеше да прогони лъвицата. При тези движения той събори шапката си. Лъвицата веднага остави микрофона и грабна шапката. Щом я улови в уста, тя започна да я къса на парчета. Това беше единствената шапка, която моят клиент носеше при пътуването си. Докато лъвицата късаше шапката, аз гледах изражението на лицето му. Беше много забавен. Започнах да се смея с глас. Просто не можах да се сдържа. Оправдавам го, че изрече редица думи, които не се пишат в книги, а в това време благочестивата му съпруга го гледаше с ужас.

Само в едно отношение фотографите си приличат с ловците. Независимо колко хубав трофей има даден ловец, той непрекъснато се стреми да намери по-добър. Същото е и с фотографа. Каквито и снимки да е направил, той непрекъснато се опитва да намери нещо още по-сензационно. Докъде отиват тези хора в стремежите си, е просто удивително. Придружавах група фотографи, които седмици наред правиха снимки на лъвове във всевъзможни положения. След като бяха филмирали лъвове, които се хранят при убито животно, лъвове, налягали под трънливи храсти, лъвове, които тичат след камиона ни, те искаха животните да заемат още някои пози. Опитах всички трикове, които знаех. Закачих трупа на антилопа на клона на едно дърво, за да накарам лъвовете да скачат нагоре. Влачихме убито животно успоредно с камиона, за да вървят лъвовете след миризмата паралелно с фотоапарата. Исках да дам възможност на клиентите си да направят снимки на лъвове отстрани. Но такива снимки бяха правени и от други фотографи преди тях, а моите клиенти искаха да надминат конкурентите си. Най-после на един от тях му хрумна следната гениална идея:

„Защо да не направим един филм на лъвове и хора, които се хранят заедно? — предложи той. — Това ще бъде великолепно. Никога досега не е Правен такъв филм“.

Речено, сторено. Сложихме маса, покрихме я с ленена покривка и поставихме ваза с цветя в средата. Сложихме прибори и наредихме столовете наоколо. Менюто ни беше салата от зеленчуци, плодове и бира. Убихме една зебра и я довлякохме успоредно на масата. Заковахме я добре с колчета в земята да не би лъвовете да я отместят и да излезе извън фокуса. Тримата фотографи заеха местата си в камиона до фотокамерите си, а останалите от групата насядаха около масата.

Гръмнах с пушката си няколко пъти, за да привлека лъвовете. Скоро се зададе едно семейство лъвове и бързо се приближи до нас. Не след дълго те всички се наведоха над зебрата и започнаха да я разкъсват. Кинокамерите зашумяха. Разтреперани от страх туземци в бели дрехи започнаха да сервират яденето. Куражът им беше значително подкрепен от щедрото раздаване на бакшиш. Двата обяда протичаха само на няколко стъпки един от друг. Лъвовете не ни обръщаха никакво внимание, не се интересуваха какво правим. Искаха само да ги оставим спокойно да завършат обяда си.

Такъв е ловът с кинокамера в Африка днес. Изминат е дълъг път от времето, когато ловът на лъвове изискваше самообладание и точен прицел, ако ловецът искаше да се върне жив и здрав от джунглите.

Но филмирането на друг едър дивеч съвсем не е така проста работа, особено като се има пред вид, че кинооператорите непрекъснато искат снимки „в действие.“ Бил съм водач на много фотографи и независимо от това, което казват в началото, рано или късно всички заявяват, че искат да заснемат животните в момент на нападение. Когато някой клиент ме ангажира за фотографско пътуване, той обикновено започва тържествено с думите: „Вижте, Хантър, искам едно нещо да се разбере ясно. Аз не съм от тези хора, които искат да убиват бедните диви животни. Не, съвсем не това. Аз искам да ги филмирам. Няма да има никаква стрелба през нашето пътуване.“

До известно време всичко върви гладко. Клиентът среща своя първи носорог, първия бивол, първия слон. Той навива хиляда метра в своята кинокамера. След това започва да става неспокоен.

В края на краищата животните във филма не правят нищо особено. Те само стоят около храстите или се хранят. Филмът се нуждае от малко действие. Най-после клиентът се обръща към мен с известна нерешителност: „Хантър, дали не можем да накараме някое от тези животни да се спусне срещу нас? Ей така, само за да го заснема?“

„Това може да стане лесно — отговарям аз. — Но в такъв случай ще трябва да застрелям животното.“

По лицето му виждам как се колебае. Човекът искрено обича животните. Но той ясно си представя този кадър на екрана — животно, което напада и което върви точно срещу обектива на апарата. Какво напрежение! Как ще се възхищават неговите приятели от тази сцена! Какво хладнокръвие от негова страна да стои спокойно и да филмира, докато животното връхлита върху него! Най-после той ми каза като заключение: „Само този единствен път.“

Фотографите най-много обичат да филмират „сцени на нападение“ с носорози. Слоновете са много несигурни. Биволите са много свирепи. Но носорогът е доста страшен, за да направи филма интересен, и все пак човек лесно може да се справи с него. Обикновено филмирането протичаше по следния начин:

Обикаляме с камиона, докато забележим носорог да пасе някъде на открито. Операторът изважда филмовата камера, измерва светлината и наглася филтъра. Аз изваждам пушката и чакам, докато той се приготви.

Следната стъпка е да минем между носорога и гората, защото, като се изплаши, носорогът инстинктивно побягва към гората. Като стигнем на определеното място, клиентът насочва кинокамерата. Носорогът престава да пасе тревата и вдига глава. Много често той бързо се затичва към нас, за да разбере, какво става. Много често ние започваме да викаме и ръкомахаме, за да го прогоним. Но когато искаме той да връхлети върху нас, аз чакам, докато той спре пред нас и започне да ни гледа. Тогава леко започвам да клатя тялото си надясно и наляво. По някаква непозната причина, известна само на носорозите, едно внезапно движение или високо извикване ги кара да побягнат панически към храстите. Лекото разклащане на тялото обаче винаги ги кара да нападат.

Носорогът навежда заканително глава и се втурва към нас. В последния момент аз стрелям и го повалям пред самия обектив на апарата. Като употребявам пушка калибър 0,500, зная със сигурност, че ще поваля животното в последния момент. По-късно фотографът ще има да разказва:

„Всъщност аз съм против убиването на животните, но в този случай носорогът връхлетя върху нас и ловецът трябваше да го убие за самозащита.“

Начинът, по който носорогът държи опашката си, винаги доказва какви са намеренията му. Ако опашката е вдигната направо нагоре във въздуха, животното е изплашено и гледа да избяга и се скрие. Когато ще напада, опашката му е отпусната надолу. Когато видя, че опашката на носорога отива нагоре, аз пошепвам на клиента си да не прави никакво движение, нито да издава някакъв звук, докато успея да предизвикам носорога да се спусне към нас.

Всички тези уловки са много жестоки за нещастните носорози. Затова, ако фотографът иска да снима филм с нападение на животни, аз настоявам да си извади съответното позволително за лов. След това той има право да убие най-много два носорога по какъвто начин намери за добре.

Веднъж придружавах един млад американец на име Уолтър Сайкс, който искаше да заснима носорози. Уолтър беше само на шестнадесет години, но беше увлечен до безумие във фотографията. Това момче успя да направи най-хубавите филми, които изобщо някой е правил на нападащи носорози, защото се случи в един ден да имаме шест истински нападения от носорози и всички без всякакво предизвикателство от наша страна. Не мога да намеря достатъчно силни думи, за да опиша смелостта на този юноша. Не съм срещал друг ловец с такова хладнокръвие в момент на смъртна опасност.

Този паметен ден бяхме на лагер в околностите на йеида. Уолтър вече беше направил доста сполучливи кадри на носорози, но искаше още. Бяхме се уговорили аз да не предизвиквам нападение и ако някой носорог се приближи до нас, да се опитам да го прогоня, а не да го застрелвам. Обикаляхме с камиона из откритата равнина, осеяна с трънливи дървета, и забелязахме носорог, който пасеше. Спряхме камиона настрана и тръгнахме внимателно към носорога, като гледахме да вървим в посоката срещу вятъра. Носорогът продължаваше да се храни, като с кътните си зъби издаваше шум, който напомняше на ръчна машина за лющене на слънчоглед. Уолтър вдигна апарата и започна да снима. Изведнъж носорогът се затича към нас.

Когато беше на повече от двадесет метра, извиках силно, за да го прогоня. Никога не оставям опасно животно да се приближи на по-малко от двадесет метра до нас. Ако дойде по-близо, инерцията, с която се движи, ще го хвърли върху самия ловец, освен ако куршумът го удари точно в сърцето или мозъка. Като извиках, носорогът се завъртя бързо настрана, както правят играчите на ръгби и мина надясно от нас. Уолтър каза: „Не знаех, че тези животни могат да се обръщат толкова бързо.“ Много бих искал ловците, които твърдят, че можели лесно да отскочат встрани за да избягнат нападението на носорог, да бяха видели бързината, с която това животно профуча край нас.

Не зная защо носорозите в Йеида бяха толкова враждебни, но същия ден имахме още пет други нападения. Единия път аз трябваше да стрелям в зурлата на животното. То премина между мен и моя оръженосец. След това преживяване бях готов да тръгнем обратно към лагера, но Уолтър искаше да направим още една снимка. И макар че денят вече преваляше, ние продължихме да търсим носорози. Отправихме се към една долина, която справедливо може да се нарече „крепост на носорози“, тъй като винаги е пълна с носорози. Видяхме един грамаден женски носорог, застанал под акациево дърво. Уолтър веднага започна да снима. Забелязах, че животното започна да става неспокойно и всеки момент можеше да се спусне към нас. В това време моят оръженосец-туземец ми посочи с устни надясно и наляво. Други два носорога се приближаваха към нас от двете ни страни. Нямах намерение да бъда „обкръжен от носорози“ едновременно от три страни. Бутнах Уолтър по рамото и започнахме бързо да отстъпваме назад. Миг след това старият женски носорог се спусна към нас.

Когато започна да тича към нас, носорогът беше на около четиридесет и пет метра. По-късно измерих това разстояние. В същия миг Уолтър вдигна камерата си и започна да снима нападението. Аз чаках с насочена пушка. Извиках, за да накарам носорога да се върне. Той обаче продължи да се приближава. Оръженосецът ми започна да крещи и да размахва ръце. Животното не обърна внимание и на това. Без да снема око от визьора на кинокамерата си, Уолтър промърмори: „Когато кажа стреляйте, тогава ще гръмнете.“

В такива случаи ловецът е длъжен да оправдае доверието, което клиентът има в него. Уолтър напълно вярваше, че аз ще поваля носорога още с първия изстрел. Чаках с насочена пушка, а животното се приближаваше към нас. При такива критични обстоятелства минутите минават светкавично бързо. Ударите от копитата на носорога се чуваха все по-силно и по-силно. Главата беше наведена под ъгъл, готова да подхвърли жертвата си. Уолтър спокойно продължаваше да върти кинокамерата си. Когато носорогът дойде на двадесет метра от нас, вдигнах пушката си и с нетърпение зачаках Уолтър да ми каже да стрелям. Той не продумваше нито дума, а носорогът стремително приближаваше. Сега беше на по-малко от петнадесет метра. Не можех повече да чакам. Пръстът ми натисна спусъка. В същия миг Уолтър каза: „Стреляйте.“ Гласът му и изстрелът на моята пушка прозвучаха едновременно. Тежката ми двуцевка изтрещя. Носорогът падна на място. Куршумът го удари между ухото и окото. Той падна тежко на земята и остана неподвижен. Не потрепна дори с крак. Уолтър, блед, но невъзмутим, спокойно се обърна към мен: „Господине, сега видях как вие действувате“.

Малко други посетители на Африка имаха щастие да видят толкова много нападения на носорози, колкото Уолтър Сайкс. Но аз не познавам никой друг, който да заслужава тази привилегия повече от него, защото Уолтър наистина беше много смело момче и истински ловец по сърце.

Хората обикновено мислят, че фотографирането на едър дивеч е безобидно развлечение, докато ловът на животните с пушка е жестоко занятие. На практика обаче няма голяма разлика между двата вида спорт. Ако един фотограф иска наистина първокласни кадри от носорог, бивол или слон, той рано или късно непременно ще предизвика нападение на някой от тях. Тогава животното трябва да бъде убито. Фотографите рядко отчитат този прост факт. Те мислят, че един раздразнен женски слон с малко слонче ще разбере намеренията на фотографа и ще позволи да му се направят безброй много снимки. Обаче така става рядко. Женският слон издава един или два предупредителни звука. Ако човекът не се оттегли в същия миг, той решава да се разправи, както намери за добре.

Нищо не вбесява едрия дивеч толкова много, колкото равномерното бръмчене на кинокамерата и щракането на обикновените фотоапарати. Ако исках да накарам някой слон да се спусне към нас, аз не можех да намеря по-добър начин от този: насочвах фотоапарата към него и внезапно щраквах с копчето. Тази металическа нотка се чуваше често, когато исках да накарам някой слон да се спусне към нас. Когато трябваше да водя клиенти сред стадо слонове, винаги съм предупреждавал, че щом направя знак, те трябва да престанат да снимат и да се оттеглят. Клиентите винаги дават обещание с готовност. След това започва дългото и уморително вървене след слоновете и всичко се развива неблагоприятно за кинокамерата. Слоновете се скриват в тъмен гъсталак, посоката на вятъра не съвпада със слънцето или животните обръщат опашките си към обектива. В това време някой мъжки слон се изплашва. Изведнъж той изскача вън от гъсталака и застава цял в слънчевата светлина. Застава неподвижно. Грамадните му уши се разтварят настрани. Хоботът му се вдига високо, за да провери лекия ветрец. Давам сигнал на клиента да се оттегляме. Зная, че слонът ще се спусне към нас още при първото щракане на обтуратора на камерата. Но фотографът вижда възможност за снимка, каквато едва ли някога ще му се удаде да заснеме. Натиска копчето. В същия миг слонът се спуска към нас и пак се получава още един слон „убит в момент на самозащита“.

Когато някой човек тръгне да прави филми на едър дивеч, което може да предизвика нападение, той трябва да има точно такова позволително за лов, каквото се издава на ловните експедиции. Това много ще опрости нещата. Когато клиентът посочи някой слон, когото иска да заснеме, аз просто му казвам: „Според Вашето позволително Вие имате право да убиете един слон. Ако този слон се спусне към вас, аз ще трябва да го убия. Искате ли този да бъде слонът, който ще трябва да убия заради Вас?“ Ако клиентът отговори „да“, няма какво повече да се прави. Той може да снима, колкото иска. Когато най-после слонът се спусне към нас, аз го повалям. Всяко животно в края на краищата се хвърля в нападение, ако се дразни непрестанно. Затова смятам, че е необходимо позволително.

Все пак трябва да призная, че животните проявяват голямо търпение при фотографиране. Веднъж придружавах група фотографи и наблюдавах с голямо учудване как хората се мушкаха в гъсталака, излизаха от него, измерваха светлината, сменяха обективите си и заемаха най-странни пози, за да уловят „ъглови кадри“, и всичко-това само на разстояние от двадесет и пет метра от стадо слонове. Непременно слоновете ги бяха усетили и въпреки това търпеливо понасяха техните лудории. След това, като помислих по-внимателно върху тази случка, дойдох до заключението, че слоновете бяха взели групата фотографи за стадо маймуни. Слоновете са късогледи. Естествено беше да направят такава грешка при дадените обстоятелства.

Не искам да кажа, че всеки пътешественик, който се завръща от Африка с интересни филми на едър дивеч, непременно е трябвало да убива животните, за да направи филма. На много места в Кения човек може да направи хубави филми на диви животни от камион, особено ако кинокамерата е снабдена с телеобектив. В миналото снимането на биволи беше много трудно и опасно. Биволите бягат със скорост само около двадесет и осем километра в час и камионът лесно може да се движи със стадо бягащи биволи. Скрит на сигурно място в кабината на камиона, операторът може да направи хубави снимки на животните, без да се излага на голяма опасност. Основната трудност на фотографа в този случай е да държи устойчиво апарата и да го запази от праха. Веднъж водих група, изпратена от колониалната филмова корпорация. Наложи се да следваме стадо биволи през суха равнина. От галопиращите животни и от камиона се вдигна толкова много прах, че ние се движехме в непрогледна мъгла. Един бивол, като се опитваше да избяга встрани, рязко зави и се блъсна в нашия камион. Той се намери разкрачен върху капака на камиона и ние го повозихме малко, докато шофьорът успя да го събори.

Ловецът има едно-единствено желание — да убие животното. Фотографът често изисква от ловеца да накара животното да позира за снимките. Понеже никой човек не знае какво ще направи едно диво животно в следния миг, тази задача е трудна и деликатна. Веднъж в усилието си да накарам стадо слонове да се обърнат за снимки към обективите на камерите за един голям филмов концерн без малко щях да стана причина за смъртта на едно местно момче.

Бяхме намерили стадото на открито място и апаратите бяха нагласени. Стадото обаче отказваше да ни съдействува. Всички слонове се събраха в кръг и обърнаха опашките си към кинокамерите. Кадърът нямаше да бъде добър и директорът ме накара да ги прегрупирам, така че главите им да бъдат към фотоапаратите. След като размислих, реших да изпратя едно от момчетата в посока срещу вятъра, за да могат слоновете да усетят миризмата му. Смятах, че полъхът на човешка миризма ще ги накара веднага да се обърнат към нас. Самият аз не можех да отида, защото трябваше да стоя с пушка в ръка до кинооператорите и да пазя да не ги нападне някой слон. Момчето, което изпратих, беше от племето масаи, прекрасно и смело момче, както всички хора от племето масаи. Те са прочути с бързото си бягане. Това момче беше бързо като стрела. Това всъщност спаси живота му. Момчето направи кръг около стадото, като вървеше към посоката, от която духаше вятърът. Като го подушиха, слоновете вдигнаха хоботите си нагоре и аз започнах да чакам стадото да се обърне към нас. В това време един млад слон се измъкна заднешком от групата, изтръби гневно и се спусна след момчето.

Слонът беше много далеч от мен, за да го застрелям. Малкият масаи започна да бяга с всички сили. Слонът го приближаваше много бързо. Момчето хвърли одеялото си, единственото нещо, с което се покриваше, като се надяваше, че слонът ще се спре да го разкъса. Слонът обаче даже не погледна одеялото. Момчето безспорно бягаше силно, но краката на слона като че ли не се докосваха до земята. Нямаше никакво прикритие наблизо и аз изтръпнах, като си помислих, че момчето е изгубено.

Изведнъж масая достигна до един пясъчен нанос, широк около метър и осемдесет, бързо го прескочи и продължи да бяга нататък. Слонът обаче не можа да прескочи наноса. Беше спрян, като че ли пред него се издигаше каменна стена. Слонът тичаше напред и назад край него, тръбеше бясно с хобота си и се мъчеше да намери начин да премине от другата страна. Най-сетне сърдито се отказа и се върна към стадото. Междувременно останалите слонове се бяха обърнали към нас и операторите усилено снимаха филмите, които така силно желаеха да направят.

Може би ще дойде ден, когато кинокамерите ще заместят пушките в Африка. В много отношения без съмнение това ще бъде хубаво нещо. И все пак аз съм щастлив, че моят живот протече през епохата, когато ловецът излизаше срещу грамадните животни с пушка в ръцете си, а не с фотоапарат. Понякога ми се струва, че животните предпочитат пушката пред апарата.