Джон Хантър
Саваните на Кения (7)

Лов на лъвове в земята на масаите

Една пролет около средата на двадесетте години бях повикан в кабинета на капитан Ритчи, кавалер на орден и военен кръст, началник на Отдела по опазване на дивеча в Кения. Капитан Ритчи постави пред мен най-забележителното предложение, правено на професионален ловец.

За да се разберат основанията за това предложение, нека първо да разкажа за необикновените условия в част от Кения по онова време.

В централната област на Кения лежи огромно плато — земята на войнолюбивото пастирско племе, наречено масаи. Масаите са народ от копиеносци. Те презират лъка и стрелите като оръжие на страхливци, които не смеят да се приближат до враговете си. Младите войни на племето, наричани морани, се хранеха главно с прясна кръв и мляко. Те считаха, че това е единствената подходяща храна за войници. Съседните племена живееха в постоянен страх от масаите, защото те бяха непобедими. Мораните се забавляваха да убиват лъвове с копия — геройство, което дотогава бях считал почти невъзможно. В по-стари дни масаите живеели почти изключително за сметка на други племена, както хищните животни живеят за сметка на по-слабите си съседи.

Много интересен и странен е фактът, че истински ловуващите животни (като сокола и дивите кучета), които убиват, за да ядат, нямат много естествени врагове, но рядко увеличават броя си. Те живеят така, че бързо се изхабяват и въпреки силата и жестокостта си са странно деликатни. Жертвите им, напротив, са много по-издръжливи. Това е вярно и за хората. Когато правителството спря войните, племената около масаите се увеличиха толкова, че станаха проблем. Масаите обаче поради промяната в начина на живот бяха заплашени от изчезване. Те се принудиха да отглеждат повече добитък като средство за съществуване. Донякъде като резултат от голямото увеличение на стадата в областта избухна страшна чума. Измираха с хиляди животни, докато най-сетне остана минимален брой.

Лъвовете с охота ядат леш. При наличността на плата, пълни с трупове на добитък, броят на големите котки се увеличи бързо. Хилави лъвчета, които при нормални условия биха измрели, израстваха като силни лъвове. По такъв начин в изненадващо кратко време земята на масаите буквално загъмжа от лъвове. Епидемията стихна и из пасищата вече не лежаха умрели крави. Тогава лъвовете започнаха да ядат живия добитък. Масаите се вдигнаха с копия и щитове да бранят скъпоценните оцелели домашни животни. Но това беше много трудна борба: за всеки убит лъв пострадваха един-двама млади морани.

Почти всяка рана от лъв причинява отравяне на кръвта, защото ноктите на животните са обвити в гниеща материя от техните жертви. Така че дори повърхностно одраскване означаваше смърт за туземеца. Много млади войни паднаха смъртоносно наранени в тези ловни експедиции. Старейшините на племето се уплашиха, че масаите губят най-добрите си мъже. В стари времена масаите щяха да компенсират загубата, като нападнат съседни племена за повече жени и добитък. Но при сегашните условия те нямаха друг изход, освен да молят правителството за помощ.

Областният управител на резервата Масаи беше млад човек на име Р. Пейлторп. Той тръгна да намалява броя на лъвовете с автоматична пушка. Според мен автоматичната пушка не е подходящо оръжие за гора, където се налага стрелба отблизо. След всеки изстрел е нужна около една секунда, за да влезе следващият патрон в затвора. Това забавяне може да се окаже фатално. Аз си служа с автоматична пушка за стрелба от прикритие или за лов на открито, но предпочитам двуцевката за гъстия лес. Двете цеви дават възможност за два куршума, изстреляни почти едновременно. Ако първият изстрел не улучи, мигновено можете да стреляте отново. Това е важно съображение при нападение.

Лъвовете обикновено лежат в гъстите храсти и ако искате да прочиствате местността от тези животни, трябва да навлезете в гъсталака. Пейлторп дотогава бил ходил на лов за лъвове само за спорт, и то на открито. Сега той влязъл в леса и стрелял по една лъвица. Лъвицата го нападнала, преди вторият патрон да влезе в затвора, и го повалила. Тя започнала да го дере и сигурно щяла да го убие, но един от неговите туземци-полицаи стрелял и убил животното върху него. Тежко ранен, Пейлторп бил отведен в болницата.

— След случая с Пейлторп аз не мисля, че е разумно да оставим работата в ръцете на обикновени любители — ми каза капитан Ритчи. — Това е задача за опитен ловец. След обмисляне Отделът реши, че вие сте най-добре квалифицираният човек. Ние искаме за три месеца лъвовете, които нанасят щети, да бъдат унищожени, за да се намали числеността им. Като възнаграждение можете да задържите кожите…

Кожата на първокласен черногрив лъв тогава струваше 20 английски лири и дори за кожа от лъвица можеше да се вземат 3 лири. Въпреки че рискът беше голям, това означаваше голяма сума за Хилда и мен. Имахме четири деца, а отглеждането на децата е изненадващо скъпо дори в Кения.

Вечерта обсъдих предложението с Хилда. В гориста местност един опитен ловец можеше да убие десет или двадесет лъва без твърде голям риск. Но унищожаването на сто в споменатото кратко време почти сигурно щеше да коства рано или късно най-малко нараняване. Хилда, която е много находчива личност, предложи една прекрасна идея.

— Спомняш ли си хрътките на капитан Хърст, с които ходи на лов за лъвове в Нгоронгоро? Те ти помогнаха много. Защо не си послужиш с кучета и сега?

Чудесно хрумване, но хрътките на капитан Хърст бяха продадени отдавна от брат му, а не можех да си представя откъде бих могъл да се сдобия с подобни. След напразни опити да купя подходящи хрътки най-сетне отчаян отидох в общинския обор за безстопанствени кучета в Найроби. Заварих пъстра сбирщина от 22 бездомници без всякаква стойност. Те бяха от различна големина и порода. Купих всичките по десет шилинга едното и ги заведох в къщи. Лицето на Хилда се помрачи, когато видя моята глутница, а през следващите дни още повече помръкваше, защото никое от тези животни нямаше домашно възпитание. Те лаеха по цял ден, а по цяла нощ виеха. Биеха се едно с друго и с прислугата. Когато това им доскучаеше, излизаха и нападаха спокойните съседски кучета. Но след седмица успях да въдворя известна дисциплина сред сбирщината и бях готов да потегля за резервата Масаи.

Властите ми дадоха шест вола за пренасяне на стръв до различни места в резервата. С тези ценни, но бавно подвижни животни, няколко туземци-носачи и моите кучета се отправих за земята на масаите.

Отначало вървяхме по главния път до Конза, на около 130 километра югоизточно от Найроби, а после свихме почти право на запад. След еднодневно пътуване започнахме да изоставяме зад себе си гористата местност и навлязохме в откритите равнини. Покритите с тръстика хижи на племето кикюи, народ от земеделци, дългогодишна плячка на масаите, намаляха. Обработените шамби изчезнаха и пред нас се простряха покрити с трева и изпъстрени с дивеч земи. Това бяха отлични пасища. Тук от незапомнени времена живееха масаите и пасяха своя добитък редом със стада от зебри и гну. Въздухът беше прохладен, чист, приятен за дишане и нямаше къща или път, които да загрозят великата хълмиста равнина. Вървяхме и вървяхме все по-навътре и по-навътре в девствената земя на резервата. Ако не беше Хилда, не бих се тревожил дали някога ще се върна в Найроби, защото тук беше Африка такава, каквато беше създадена, преди белият човек да пристигне и да започне да обезобразява тази девствена страна със села и чифлици. Нощем спирахме да лагеруваме, където се случеше да замръкнем, а когато слънцето се вдигаше над хълмовете, тръгвахме отново и следвахме не водач, а собствената си воля.

Една вечер, след като бяхме проникнали дълбоко в резервата, чух ръмжене на лъвове около лагера. По дълбоките гърлени звуци познах, че са мъжкари. В зори на следната утрин за пръв път видях масаи — двама млади морани, които бяха излезли на лов за лъвове и бяха видели моя лагер. С пълно самообладание те пристъпиха към моята палатка. После спряха, облегнати на дългите си копия, за да ме разгледат. Масаите се различаваха от туземците, които бях срещал, високи, стройни мъже с много фини черти, по-деликатно изрязани от тези на белокожите. Съществува дори теория, според която масаите са потомци на древните египтяни, дошли на юг по време на някакво голямо преселение в далечното минало. Лицата на младите войни бяха боядисани червено и охра и очертани с бял тебешир, направен от стрити на прах кости. Всеки беше облечен само с по едно наметало, небрежно увито около тялото и прикрепено на рамото.

Казах на мораните, че съм дошъл да убивам лъвове. Това се видя доста забавно на войните и те казаха, че сигурно ще се измъча много да убивам лъвове само с пушка. Най-доброто оръжие било копието. Масаите дълбоко презират огнестрелните оръжия и това презрение датираше от дните, когато бойните отреди на масаите лесно побеждавали арабските търговци на роби, въоръжени със зареждащите се през дулото мускети.

Очевидно за да ме разобличи, единият младеж каза, че знае два лъва недалеч от лагера. Неговият приятел му пригласяше, като твърдеше, че животните били особено хубави и много ще се радва, ако се опитам да направя нещо. Нямах намерение да започвам лова пред такава критична публика. Кучетата не бяха тренирани, а и не знаех в каква местност се намираха тези лъвове. Но двамата младежи ме гледаха със снизходително презрение и аз се почувствувах задължен да направя всичко, каквото мога. Казах им да ме водят и извиках на един от моите носачи да развърже кучетата.

Масаите ме отведоха в едно дере, което през дъждовния сезон сигурно се превръщаше в шумен порой. Дъното беше покрито с пясък и масаите лесно поеха по дирята. Тръгнахме по нея. Кучетата подтичваха наоколо и с подозрение изследваха непознатата миризма. Свихме по завоя на криволичещото дере и видяхме пред себе си двата лъва, проснати на пясъка като големи котки. И двата се изправиха и застанаха ръмжащи срещу нас. Когато кучетата видяха кого са преследвали, те погледнаха ужасени и почти всички побягнаха с панически лай. Никое от тях не беше виждало лъв преди това, нито знаеше, че съществува такова създание. Четири кучета от породата ейърдейл останаха храбро на мястото си.

Нито аз, нито масаите имахме време да мислим за кучетата. Мораните вдигнаха копия, готови да посрещнат нападението. Прекрасна гледка! Бързо се прицелих в гърдите на по-голямата котка и стрелях. Лъвът отстъпи при съприкосновението с куршума, изръмжа и падна тежко настрани. Другарят му веднага се хвърли в гъстия шубрак на левия бряг на дерето. Четирите ейърдейл а връхлетяха върху мъртвия лъв и започнаха да го ръфат. Оставих ги да дърпат гривата му до насита, а когато и останалите се върнаха предпазливо, аз ги насърчих да направят същото. Две от кучетата, някакви далечни родственици на овчарски песове, също показаха известен кураж. Надявах се, че с тези шестима смелчаци ще образувам истинска хайка за лъвове.

Най-сетне кучетата се умориха да ръфат мъртвия лъв и аз ги поведох към храста, в който избяга втората котка. При нашето приближаване лъвът нададе нисък, дрезгав, предупредителен рев. Ейърдейлите и овчарските кучета веднага се хвърлиха в шубрака с бесен лай, а останалите обикаляха в кръг прикритието, обаждаха се, но не смееха да се доближат. Един от масаите хвърли камък. Лъвът се показа, направи лъжливо движение към един от разбеснелите се ейърдейли и се дръпна бързо назад, преди да успея да стрелям.

Кучетата станаха по-смели. Лъвът се спотайваше в храста, но по движението на горните клонки разбрах къде се криеше. По-храбрите кучета пропълзяха вътре, за да го принудят да излезе, като продължаваха да джавкат яростно. Знаех, че лъвът скоро ще нападне и се приготвих да посрещна атаката.

Внезапно храстите се раздвижиха, лъвът изскочи и се хвърли към мен със страшна бързина: свит на топка, с уши, прилепени назад, и гръб, извит като арка, той сякаш летеше над пясъчното дъно. Един от моите безстрашни ейърдейли посрещна нападението и се опита да сграбчи чудовището за гърлото. Без дори да намали своя устрем, лъвът го преметна, както дете би подхвърлило играчка, и продължи да лети към мен. Останалите кучета се мъчеха да го захапят по задницата, но той не им обръщаше никакво внимание.

Когато наближи десетина метра, стрелях. Куршумът го удари почти между двете очи. Лъвът падна, без да потрепне. Тънка струйка дим се вдигна от дупката на куршума в прохладния утринен въздух.

Двамата масаи започнаха възторжен боен танц. Напрежението от нападението и възбудата при вида на двата хубави мъртви лъва пред нас им дойдоха твърде много. Все още с копия в ръце мъжете се навеждаха напред и повдигаха високо задници, после рязко се изправяха, като пъчеха гърди. С нарастването на екстаза това любопитно тръскащо движение се ускоряваше, докато най-сетне двамата се замятаха като махала. Този емоционален изблик е типичен за масаите. Белите, които живеят сред това забележително племе, го наричат „шейк“. Аз не бях виждал подобно нещо и не можех да разбера как мъже, преди минута готови хладнокръвно да посрещнат нападение на вбесен лъв само с голи копия, сега се държаха като истерични жени!

Радостта ми от убиването на двата лъва беше помрачена, когато разбрах, че хубавият ейърдейл, който се опита да спре атаката, лежеше със счупен гръбнак. Страхливите палета, които само лаеха и нищо не направиха, сега разкъсваха мъртвото животно с маниер на достойни храбреци, а това чудесно куче лежеше, без да се оплаква, в агония. Не можех да му помогна, освен да съкратя мъките му. Всяко куче, което се доближи до лъв, загива. Никое не може да се измъкне живо от лъвската прегръдка. Кучето трябва да се държи настрана от животното и с лаене да го принуждава да излезе от прикритието си. Не трябва да го захапва, освен когато лъвът е зает с разкъсването на негов другар или господаря му. Хрътките на капитан Хърст отлично знаеха това. Те всички носеха белези от стари рани, получени вероятно, докато научат този урок. Моят беден ейърдейл загина, преди да добие опит. Дано останалите вземеха поука от неговата смърт.

Изтеглих трупа на лъва и пуснах кучетата да ядат месото, за да се окуражат за бъдещия лов. Странното ядене не им се хареса особено, но след доста колебания най-после всички се заловиха да ръфат и ръмжат едно срещу друго. Носачите одраха кожите и ние тръгнахме назад към лагера.

Новините в Африка се разпространяват с бързината на радиовълни. В лагера заварихме тълпа млади войни. Те ме чакаха, за да ме поздравят. Предполагам, че бяха чули изстрелите и бяха побързали насам. Те ликуваха диво и моите първи морани ми обясниха, че тълпата е дошла, за да ме заведе в местност, където лъвовете били повече от тревата. Те очакваха да тръгна веднага, но аз им казах, че не мога да вдигна лагера преди следното утро.

Целият следобед проверявах пушките и ги изпробвах, защото двата изстрела сутринта не бяха улучили лъвовете точно където исках. Взех със себе си кучетата и наблюдавах отблизо как реагират на стрелбата. Само едно се плашеше от гърмежите. Дадох го на един стар масай, който се зарадва много на подаръка.

Щом се пукна зората, потеглихме. Масаите вървяха напред със своите копия и балансираха огромните щитове от биволски кожи на раменете си. Щитовете бяха тежки над 25 килограма, но мораните ги носеха, като че бяха от пера. Черните, червените и белите шарки, които покриваха щитовете, имаха горе-долу същата цел, както хералдическите изображения на нашите прадеди. С един поглед на щита се определяше от коя част на страната идваше масаят, към кой морански клуб принадлежеше, какви бяха неговият ранг и положение в бойния отряд, възрастта, името и отличията, с които бе удостоен в битките или лова на лъвове.

Към обяд стигнахме подножието на планините Ембараша, от които се спускаха в долината дълги склонове, покрити с хубава ниска трева, изпъстрена с дребни диворастящи цветя. Склоновете не бяха стръмни, но трудно достъпни. Мораните се катереха нагоре като газели, но тежките волове се изкачваха на зигзаг. Щом стигнехме върха на някой склон, вървяхме по билото километър-два до следната долина и нов зигзаг, този път надолу. После прекосявахме долината до ново възвишение.

Късно следобед се движехме уморени с усилие през един рядък храсталак. Мораните започнаха да надават своите своеобразни йодлери и изведнъж някой отговори съвсем наблизо. Излязохме на брега на кален поток. Група старци и жени пояха стадо дългорог туземен добитък. Тези говеда напомнят браминските крави в Индия. Гърбовете на говедата бяха покрити с мрежа от сложни печати, с които масаите описваха цялото родословие на животното.

Старците се струпаха около нас. Младите масаи разказаха с викове и размахвания на копията как бях убил за няколко минути два хубави лъва. Старците просто засияха при новината, а децата, които бяха с тях, от възторг затанцуваха някаква миниатюрна версия на „шейк“. Изглежда, че пристигнах точно навреме, защото преди няколко дни лъвове бяха убили шест скъпоценни говеда и двама пастири, които се опитали да защитят животните.

Ентусиазираната тълпа ме отведе в селото. Очаквах да видя голям куп покрити с трева колиби, каквито са селата на племето кикюи. Почти стигнахме до мястото, преди да разбера, че това е селището. То по нищо не се различаваше от гъст храсталак. Селото бе заобиколено с ограда от бодливи храсти, високи колкото човешки ръст, а колибите вътре стигаха до гърдите ми. Те бяха направени от говежди тор, измазан вместо глина върху рамка от клони. Торът беше изпечен от жаркото слънце като тухла и не миришеше. За да вляза в хижата, трябваше да се превия надве. За разлика от повечето туземни домове всяка хижа бе разделена с прегради от плет на малки стаички. Вместо прозорци в стените имаше тънки процепи и вътре бе тъмно, но прохладно и уютно.

Масаите строеха домовете си по този начин, за да не ги забелязват лесно другите туземни племена, които ги нападаха за отмъщение. Постройките изглеждаха груби, но лесно се топлеха нощем, а през деня бяха прохладни.

След като починахме и жените ни надонесоха мляко в оранжеви кратуни, отидох да видя труповете на убитите говеда. Масаите бяха взели по-голяма част от месото. Това беше истинско нещастие, защото най-добрата стръв за лъва е собствената му жертва, тъй като той почти винаги се връща да дояжда плячката си. Обясних това на масаите. Един старец ми каза, че на петдесетина метра в гъсталака имало още една юница, недокосвана. Разгледах животното и видях, че само стомахът беше почти изяден. Труповете на пастирите също бяха оставени в храстите, но лъвовете и хиените се бяха справили с тях. Масаите не погребват своите мъртъвци — те ги оставят на хищниците, които бродят из равнините.

Искам да обясня, че тези лъвове не бяха човекоядци в истинския смисъл на думата. Те бяха убили пастирите, защото те се опитали да ги пропъдят. Интересно е, че човек може да прогони лъв, ако жертвата му е дивеч. Но когато лъв убие домашно животно, той се бори до смърт за него със законните му собственици.

Проследих лъвовете. Дирята водеше към гъсталак от сансевиерия, където те очевидно чакаха падането на нощта, за да се върнат при плячката си. Масаите ми разказаха, че вечер, когато прибират добитъка в кошарата, те подвикват, за да го накарат да побърза. Лъвовете познавали тези викове и скоро след това излизали спокойни, че няма хора в гората.

Попитах мъжете дали тази вечер могат да приберат добитъка си по-рано. Исках да направя засада край убитата крава. Идеята се хареса много. Масаите вярваха, че тази система ще има успех. Те я прилагали в битките с племето нанди. Нандите — войнолюбив народ — от време на време нападали масаите. Когато последните знаели, че някой боен отряд на нандите е в околността, те прибирали добитъка в кошарата с високи подвиквания и нандите, като мислели, че масаите са се прибрали в селото за нощуване, започвали нападението и попадали в капана.

Заех позиция в гъст храст близо до убитата крава и зачаках. Слънцето започна да клони към залез. Чух високите, немузикални викове на пастирите, с които те подканяха добитъка да се прибира от пасищата. Заслушан как гласовете замираха в далечината, изведнъж видях три гривести лъва, седнали на задните си крайници като кучета, с наострени уши. Те като че ли се ослушваха в отдалечаващите се гласове. Когато виковете замряха, лъвовете станаха и тръгнаха един след друг към мен. Нервите ми се изпънаха от напрежение. Чаках да се приближат на пушечен изстрел. Те спряха на мястото, където бяха убили едно от говедата, и задушиха, но животното беше вдигнато оттам. Щом свършваше душенето, всеки лъв вдигаше глава. Изразът на лицата им беше страшен: устата, дръпнати назад, зъбите, зловещо оголени. Но всъщност това беше разкривяване на чертите в гримаса, при която могат да душат по-добре.

Те все още бяха извън пушечен изстрел. Докато чаках, долетя лешояд. Вероятно ме беше видял в леса и ме беше взел за някакво животно. Стоях напълно неподвижен, защото знаех, че ако подплаша птицата, лъвовете ще се разтревожат.

Лъвовете също видяха лешояда. Те помислиха, че той е намерил храна и тръгнаха към мен. Вдигнали глави, те душеха въздуха като пантери и се мъчеха да отгатнат какво е видяла птицата. Задържах спусъка, докато дойдат на 30 метра. Тогава лешоядът, който ме разучаваше през цялото време с малките си черни очи, нададе тревога и с един замах на големите си крила се вдигна във въздуха. Лъвовете спряха мигновено, погледнаха подир уплашената птица и после се обърнаха, за да ме разгледат по-внимателно.

Аз все още лежах по корем, а трябваше да се надигна, за да стрелям. Сякаш цяла година мина, докато се изправя достатъчно и наглася пушката. Без да откъсвам поглед от лъвовете, свалих предпазителя с палец и се прицелих във водача. Изстрелът го покоси като секира. Другите отскочиха назад, но не побягнаха. Диви животни, които за пръв път чуват изстрел, не се плашат: вероятно мислят, че това е гръмотевица. Стрелях по следващия лъв и го ударих в плешката. Той се завъртя в кръг и изрева от ярост. Третият се хвърли върху него и те започнаха да се бият. Раненото животно изпадна в някакъв маниакален бяс: мяташе опашка, козината му настръхна, а устата му зееше и той се мъчеше да захапе и строши черепа на другаря си.

Стрелях по третото животно и го улучих в плешката. То се вдигна на задните крака като кон и докато още беше в това положение, аз стрелях отново във врата му. Лъвът се строполи, без да мръдне. Вторият лъв също вече не мърдаше, умъртвен или от моя куршум, или от другаря си — не мога да кажа.

В далечината чувах виковете и крясъците на масаите. Те бяха чули моите изстрели и се изсипаха от храстите с радостно нетърпение да намерят някой от враговете си мъртъв. Когато обаче видяха трите звяра, проснати пред мен, всички полудяха. Върнахме се в селото триумфално. В моя чест заклаха овца, изпекоха ребрата на жарта и те станаха по-вкусни от най-хубавото говеждо филе. Жените извадиха глинено гърне с домашно пиво, наричано „помбе“. Всеки мъж грабваше гърнето с две ръце, отпиваше и го подаваше на друг. Когато алкохолът подействува, мъжете се събраха в плътна група и започнаха странен танц: просто скачаха нагоре-надолу във въздуха. Наблюдавах ги, дъвчех овчи ребра и отпивах от пивото си, а кучетата лежаха около мен под звездното небе. Наблизо говедата се обаждаха от време на време, а отдалеч се чуваха лъвове, излезли на нощен лов из леса. Да, това бяха моята страна и моят народ!

Дойде време за почивка. Заведоха ме в най-голямата хижа и ми показаха широко легло в едно от отделенията. Леглото беше от мек папур, покрито с волски кожи, протрити от употреба. Двете закръглени млади жени на главатаря влязоха с мен — очевидно се канеха да споделят леглото. Чудех се къде ще спи главатарят, защото на леглото имаше място само за трима души. Оказа се обаче, че той отишъл при свои приятели, за да не ми пречи през нощта.

По-младото момиче постави четири кратуни с мляко на лавицата зад кожената ми възглавница. Отначало не схванах значението, но по-късно разбрах, че млякото бе предназначено за възстановяване на силите през нощта. Момичетата с евини облекла, с изключение на тънък наниз маниста през кръста, останаха в един ъгъл на колибата. Те лежаха безмълвни, защото според старинния обичай мъжът трябва да направи първата крачка. Но аз бях изморен от дългото пътуване и скоро заспах дълбоко.

Следващите няколко дни бях обсаден от масайски пратеници, дошли от много километри с молба да убия техните лъвове. Всеки вестител се състезаваше с другите, като излагаше по-силни доводи в полза на своята област. Един ме уверяваше, че около неговото село лъвовете били по-многобройни от листата на дърветата. Друг казваше, че в неговата долина човек не можел да измине петдесет метра, без да види няколко звяра. По всичко изглеждаше, че където и да отидех, навсякъде щях да намеря достатъчно лъвове. Отправих се с моите волове и кучета за съседното село. Там предишната седмица лъвове бяха убили няколко крави и тежко наранили един старец. Група копиеносци-морани дойдоха с мен — те все още смятаха, че рискувам живота си, като ходя на лов за лъвове само с пушка.

Стигнахме селото, където бяха последните похищения на лъвовете. Туземците ми показаха останките от жертвите. Лъвове, лешояди и хиени се бяха постарали да не остане много месо по труповете. Лъвовете убиват домашните животни по същия начин, както и дивеча, т.е. скачат на гърба на животното, с предната лапа рязко извиват главата и строшават врата. Кръвта незабавно се събира в мястото на счупването и лъвът я изсмуква.

Месото по костите беше твърде малко, за да примами лъвовете обратно. Затова взех кучетата и мораните и тръгнах подир тях. В околността имаше толкова много следи от лъвове, че трудно можеше да се определи кои точно бяха на злосторниците. И все пак, ако не изберяхме някои дири, щяхме да се въртим наоколо дълго. Тръгнахме по най-пресните. Не винаги е лесно да се определи „преснотата“ на отпечатъците. Диря, направена на завет, в трева и защитена от вятъра, често изглежда по-прясна от нова следа, оставена в открито място с навят пясък. Обикновено върху старите дири има следи от малки животни, минали впоследствие върху тях. Най-сигурно се определя прясната диря по изпражненията. По тях един добър следотърсач може да познае точно преди колко време е минало животното.

Мораните прекрасно разчитат отпечатъци. Те повдигаха с копията си клони на ниски храсти и ми показваха белези, които бях отминал. Забелязах, че те не вървяха от следа в следа, а следваха дирята на 3–5 метра пред себе си. Те така добре познаваха навиците на лъвовете, че можеха почти със сигурност да определят откъде вероятно е минало животното. Когато сгрешеха, те спираха и се пръскаха като хрътки, изгубили диря, и изследваха всяко песъчливо място наоколо, което би могло да носи отпечатъци, докато отново намерят следата.

След няколко часа навлязохме в малък пояс от храсти. Гъстото прикритие е истински кошмар за ловеца. Тук мъчно щяхме да се доберем до лъвовете, но знаех, че ако не ги унищожим, след няколко дни те ще се върнат и отново ще убият добитък, а може би и някой пастир. Само кучетата можеха да ни помогнат в такава местност и аз ги пуснах в гъсталака.

Зачакахме отвън. Мораните се облегнаха на щитовете си и опряха върховете на копията в земята пред себе си. Аз стоях със заредена пушка и чаках нападението, което знаех, че няма да закъснее. Изведнъж в храстите закипя същински ад от възбуден кучешки лай и свирепо ръмжене. Кучетата бавно отстъпваха пред разгневените зверове и се опитваха да ги подмамят на открито. Масаите стиснаха здраво дръжките на щитовете и вдигнаха копия. Чаках готов появяването на първия лъв.

Задниците на кучетата започнаха да се показват от гъсталака. Те лаеха ожесточено. По-голямата част образуваха полукръг пред прикритието, а двете овчарски кучета и по-храбрите ейърдейли останаха в храстите и се опитваха да примамят животните навън.

Без никакво предупреждение един от лъвовете изскочи от шубрака и се хвърли върху кучетата. Те отвориха кръга, за да го пуснат, но с един замах на лапата си той успя да перне едно. Движението беше толкова бързо, че не можах да го проследя. Просто видях кучето да пада. Веднага останалите стегнаха обръча, нахвърлиха се върху лъва и го хапеха за задницата, за да го откъснат от своя приятел. Лъвът се обърна като вихрушка и започна да замахва наляво и надясно — същински обигран боксьор. Стрелях. Лъвът се преметна във въздуха. В секундата, когато се допря до земята, той беше покрит от кучетата. Преди да успея да ги извикам, втори лъв изскочи на известно разстояние от нас. Масаите го подгониха веднага с вдигнати копия и диви викове. С големи скокове — може би до 6 метра дължина — лъвът се понесе по равнината. Кучетата и масаите го погнаха по петите. Известно време лъвът имаше преднина, но постепенно кучетата го настигнаха. Аз се задъхвах най-отзад и докато се присъединя, кучетата бяха заобиколили лъва и го държаха. Масаите също бяха образували кръг и се приближаваха с копията си.

Изкрещях на тези безумци да спрат. Те се поколебаха и аз вдигнах пушката. Опитвах да се прицеля така, че да не убия някое от истеричните кучета. Лъвът ме видя и мигновено нападна. Той скочи над кучетата към мен. Изчаках, докато се отдели добре от групата, и стрелях. Първият изстрел го повали сред вихрушка от пясък и прах. След миг той се изправи отново на краката си, но сега беше неподвижен и прекрасна мишена. Вторият изстрел го удари в гърдите и той умря моментално.

През следващите няколко седмици с помощта на кучетата убих над петдесет лъва. След смъртта на няколко свои другари кучетата станаха по-предпазливи и вече се пазеха добре от лапите на лъвовете. Не видях лъв да ухапе куче. Служеха си винаги с лапи, като нанасяха светкавични удари на своите мъчители. Очевидно не считаха кучетата достойни за зъбите си. Кучетата от своя страна при опит да отскубнат някой лъв от свой другар го захапваха не за кожата, а за гривата. Предполагам, че така им беше по-удобно.

В гората лъвовете имаха предимство. Изгубих толкова кучета, че започнах да ги използувам само в случаи, когато трябваше да се унищожи лъв, утвърден вредител. Останалото време те оставаха в лагера и аз ловувах сам, колкото можех.

Една вечер се загубих сам в лабиринта от хребети и дерета, които прорязваха подножието на планината. Опитах се да тръгна назад по следите си, но преди да стигна лагера, нощта падна и аз не можех да виждам следата. От късно следобед буреносни облаци се събираха над далечните била и сега бурята избухна. За известно време ослепителните светкавици ме ориентираха. Към полунощ обаче бурята отмина и аз се залутах из тъмнината наслуки като слепец. Дочух далечен звън на хлопки в ограда и в този момент звукът ми се стори божествен! Тръгнах по посока на звъна и завиках. Скоро ми отговориха. Проблясна светлина и пред себе си видях малка колиба от говежди тор и обичайната ограда от бодливи храсти. Семейството масаи ме поканиха вътре и веднага стъкнаха огъня. Мъжът беше в началото на четиридесетте, твърде стар за моран и от масайска гледна точка вече тръгнал надолу по склона, който води до момента, когато ще бъде оставен на лъвовете. Той беше чул за моите подвизи като ловец на лъвове и усърдно ме разпитваше за пушката ми, за мен, колко животни бях убил и пр. Наричаше се Киракангано. Преди години баща му бил убит от носорог и в Киракангано се беше разпалила омраза към опасните диви зверове. Цял живот той ги изтребваше. Разказа ми свои преживелици при лов на лъвове и биволи. Историите звучаха невероятно, но аз знаех, че масаите никога не лъжат. Обикновено масаите се гордееха с добитъка или броя на жените си, но Киракангано се интересуваше само от едно: да преследва диви зверове из горския лабиринт и после да посреща нападението на ожесточеното животно с щит и копие. Този човек обичаше лова със същата страст, както аз.

— Разбирах вече езика на масаите и, попитах Киракангано дали би искал да дойде с мен като водач и помощник. Без да се позамисли дори, той стана, взе копието и щита си и само попита кога тръгваме. Всичко стана съвсем неочаквано и аз се почудих какво ще прави с жена си и добитъка. Киракангано сви рамене:

— Жена ми ще се грижи за добитъка, а имам добър приятел, който ще се грижи за жена ми.

Попитах дали не го смущава, че друг мъж ще живее с жена му. Той се изненада доста:

— Защо? Тя ще си бъде все същата, когато се върна, нали?

Така въпросът се уреди. Съпругата не възрази, което не ме изненада: подозирах, че Киракангано трябва да е доста равнодушен съпруг.

Киракангано стана моята дясна ръка, втората цев на пушката ми, така да се каже. Той беше великолепен следотърсач и абсолютно безстрашен. Аз разчитах на него, както на себе си. Такива хора са рядкост. Зная това от опит, защото няколко пъти съм изживявал ужаса, след като изпразня и двете цеви на пушката върху нападащо животно, да се обърна, за да поема втората пушка от помощника си, и да открия, че човекът е избягал. Киракангано никога не ме изостави. Той не само беше напълно верен, но и приказен познавач на леса. Той знаеше навиците на животните и можеше често да предвижда следващото действие на дивеча и да се подготви за него.

С помощта на Киракангано организирах малки отреди от копиеносци за прочистване на сухите дерета между планинските ридове. Сред гъстите храсти на тези дерета лъвовете се излежаваха през деня. Аз заемах позиция на долния край на дерето, а мораните подгонваха лъвовете към мен. Те навлизаха в гъсталака и като викаха и размахваха копия и щитове, си проправяха път. Обикновено лежах на ръба на брега, така че лъвовете минаваха под мен, без да ме видят или подушат. От една такава засада веднъж застрелях за кратко време седем лъва. Докато лъвовете падаха един след друг под моите изстрели, останалите се въртяха объркани, без да разбират откъде идва стрелбата. Не им дойде на ум да погледнат нагоре.

Киракангано беше безценен за мен. Но веднъж заради него загубих един от най-хубавите лъвове, които някога съм виждал. Това се случи така.

Жителите на едно село се оплакаха, че лъв мори добитъка им. Киракангано и аз отидохме на разузнаване. Слънцето залезе, преди да стигнем селото. Като изслушах пастирите, реших да убия зебра и да я оставя като примамка за лъва. Отидохме да потърсим някое стадо и намерихме каквото ни трябваше точно на съмване. Стрелях по един хубав жребец. Улучих животното твърде назад и в угасващата светлина на деня не можехме да го проследим. На следната сутрин тръгнахме уверени, че лесно ще намерим трупа по кръжащите над него лешояди.

Както претърсвахме шубрака, масаят спря и посочи с копието си. Видях лъв с красива грива. Той беше сграбчил зебрата и я влачеше към сянката на едно акациево дърво, където да я яде спокойно. Лъвът прекрачваше зебрата, повдигаше я за врата, правеше тромаво няколко крачки, после спираше да почине и дишаше тежко като някакво огромно куче.

Зебрата имаше може би 350–400 килограма. Направи ми голямо впечатление силата на лъва. Пресякохме през храстите към акациевото дърво. Киракангано вървеше напред и избираше по-лек път. Там изчакахме лъвът да дойде. Беше величествено животно! Гривата му покриваше цялата предна част на тялото и дори скриваше ушите му. Такава грива е рядкост, защото космите се изскубват от храстите. С приближаването на лъва Киракангано ставаше все по-неспокоен.

Внезапно масаят нададе вик и нападна лъва с копието си. Голямата котка за момент зяпна учудено, после пусна зебрата и избяга. Киракангано затича успоредно с лъва, но лъвът беше много по-бърз и изчезна в храстите. Когато упрекнах масая, че нападна лъва, той ми отвърна невинно:

— Ах, той беше толкова голям!

От време на време в тези ловни експедиции използувах и кучетата. Когато ранен лъв успееше да се скрие в гъсталака, изпращах ги да го намерят, за да не го разкъсат хиените — това би било страшна участ.

Лъвът мрази и презира хиените. Той никога не позволява на тези мършояди да се приближат до неговата плячка, когато се храни, въпреки че обича малките, прилични на кучета чакали и често им подхвърля вкусни парчета, също както човек избира късче от чинията си за любимото куче. Изглежда, че хиените се обиждат от надменното превъзходство на лъва и когато благородното животно е ранено или прекалено старо, за да се защищава, хиените си отмъщават. Лъвът никога не умира от естествена смърт. На края винаги го унищожават хиени. Струва ми се, че хиените предпочитат лъвското месо пред всяко друго.

Масаите особено се оплакваха от група лъвове, които живееха в едно блато, където не можеше да се проникне. В прайда имаше лъвица с три лъвчета. Тя беше наранила един туземец, който се опитал да защити стадото си от прайда. Тези лъвове бяха закоравели унищожители на добитък и аз разбирах, че трябва да ги премахна. Особено лъвицата — всичко говореше, че тя става все по-агресивна. Тъй като не можех да вляза в блатото, реших да примамя прайда навън.

Не беше лесно да поставя подходяща стръв. Масаите имаха обичай, когато старците станеха твърде слаби, за да се движат, и наближаваше да умрат, да ги оставят в леса на хиените.

За да подмамя обитателите на блатото, застрелях една антилопа — доста далеч, за да не ги разтревожа със стрелбата. След това воловете влачиха трупа около цялото блато: откъдето и да напуснеха лъвовете убежището си, те щяха да попаднат на дирята и вероятно да я последват. Оставих антилопата под едно акациево дърво, а момчетата ми построиха една платформа в клоните. Такива скривалища, наричани махани, ловците прилагаха за лов на лъвове със стръв. Аз лично предпочитах да стрелям от бома, построена на земята, но в местността имаше много слонове, които можеха да връхлетят върху бомата през нощта. Така реших да си послужа с махан. Мислех, че ще бъда в пълна безопасност и не предполагах, че през следващите две нощи ще съм по-близо до смъртта от всеки друг път през цялото пътуване.

Спомням си един случай, когато с майор Д. Шелдрик, професионален ловец на едър дивеч, сега инспектор в големия национален парк Цаво, цяла нощ дебнахме край една хубава зебра с надежда, че някой лъв ще дойде. Нямахме късмет, въпреки че през цялата нощ слушахме ръмжене на лъвове и хихикане на хиени, което изразява предвкусване на нещо особено хубаво. Нашата стръв остана недокосната. Мислех, че съм избрал най-привлекателната примамка, но не било така. Масаите ни бяха провалили с една възрастна жена, починала предишната вечер. Лъвовете бяха предпочели нея. Може би милата покойница в разцвета на младините си да е била грациозна и изкусителна примамка, за която масаите са се състезавали… В трудния живот на примитивните хора има нещо зловещо. Дивите животни предпочитаха една старица пред сочна, тлъста зебра.

Първата нощ бденето беше безуспешно. Лъвовете дойдоха, но когато се повдигнах, за да стрелям, разтревожих една птица, кацнала в горните клони на акацията. Птицата изхвръкна от листака с голям шум и подплаши лъвовете. Не ми оставаше нищо друго, освен да заема поста следващата вечер.

Нощта се спусна. Заваля. Седях мокър до кости, а около мен бръмчаха безброй комари, довеяни от блатото. От страх да не разтревожа лъвовете не смеех дори да пъдя насекомите, Но дъждът изигра и полезна роля, защото той винаги изпълва лъвовете с доверие. До мен долитаха ловният им призив и тихи ръмжения. Към 3 часа сутринта ги усетих съвсем наблизо. Чувах дългите им въздишки — звук, който не може да се сбърка с никакъв друг африкански глас. Бях схванат от дългото неудобно лежане цяла нощ и леко се помръднах да наглася пушката. Чух как лъвовете моментално отскочиха назад. Лъвът е напълно безшумен, когато дебне, но при бягане издава най-различни звуци, а големите му лапи тупат отчетливо по земята. Знаех, че не са се отдалечили много. Вероятно стояха в близките храсти, наблюдаваха и се ослушваха. Нагласих се и чакам.

При лова случайността има голям дял. Предишната нощ бях проиграл шансовете си заради една птица. Сега един даман започна да подвиква от хралупата на едно близко дърво. Даманът окуражи лъвовете — ако подозира някаква опасност, той не би викал. Те се приближаваха бавно към стръвта и с голяма предпазливост спираха да се оглеждат. Лежах на махана по корем с прилепнала към рамото пушка, за да мога да стрелям, без да правя движения.

Лъвовете бяха два, мъжки. С батерия до цевта аз се прицелих в десния, защото от моето легнало положение по-лесно щях да преместя пушката наляво. Стрелях. Лъвът падна. Другарят му стоеше и го гледаше.

Стрелях и във втория лъв. Той падна и аз пуснах още един куршум за всеки случай. Лъвицата все още не се чуваше. Излязох от махана, слязох долу и издърпах двата мъртви лъва под дървото. Покрих ги с мушамата си, за да не повредят хиени кожите.

Реших да поспя и се покрих с няколко клона не толкова да ме топлят, колкото да ме прикриват. Събуди ме шум. Някой ядеше от стръвта. Лъвицата с трите й лъвчета. По възможно най-безшумен начин вдигнах пушката и я прострелях в главата. Тя се строполи върху стръвта, а лъвчетата изчезнаха в тъмнината. Бях изпълнил задачата си. Слязох от махана. Хванах лъвицата за опашката и започнах да я тегля към другите два лъва.

Бях загасил фенера, за да мога да тегля трупа с две ръце. Внезапно в тъмнината пред мен се оформи някаква фигура. В първия миг помислих, че е някое от лъвчетата. Не, беше твърде голяма! Спрях и се вгледах. Лице в лице пред мен стоеше голям лъв, вероятно другарят на лъвицата, която току-що бях убил.

Пушката ми беше на махана. Лъвът и аз стояхме и се гледахме. Той беше голям като бик. Не издаваше никакъв звук. Просто стоеше и ме наблюдаваше. Виждах огромната му рошава грива и черна муцуна на по-малко от 3,5 метра разстояние. Ако се опитам да бягам, той сигурно ще нападне. Все пак нервите ми не издържаха. Хукнах към дървото. Нямаше клони, но аз се покатерих като катерица. Добрах се до махана, облян в пот не от изкачването, а от страх. В ужаса си едва не съборих долу пушката. Не виждах нищо, защото фенерът ми остана при лъвицата.

След няколко минути лъвът се приближи към стръвта и започна да яде шумно. Слушах известно време, за да определя положението му. Прицелих се, колкото можах, и стрелях. Изстрелът замря и не последва никакъв звук. Смътно виждах лъва, прострелян край стръвта. Беше умрял мигновено. Колкото и да ми се искаше да разгледам гривата му, остатъка от нощта прекарах в махана и гривите на всички лъвове в Африка не биха ме изкушили да сляза!

Опитах се да дремя, но се събуждах от ужасни кошмари, в които се виждах разкъсан от безвредните вече животни под мен. Щом се зазори, слязох да разгледам моите лъвове. Последният имаше много хубава грива. С овесен цвят — един от най-хубавите трофеи от тази експедиция.

На следната сутрин тръгнахме с Киракангано да търсим лъвчетата. Намерихме и трите. Те се криеха в туфи суха трева и приличаха на пухкави мечета-играчки, но се зъбеха и плюеха по нас настървено. Занесохме ги в лагера. За да ги нахраним, натискахме носовете им в една купа с мляко. Лъвчетата не знаеха още да ядат, обаче облизваха млякото от носовете си и така поеха топлата течност. Доста дълго те пъхаха носове или лапи в купата и изсмукваха млякото от козината си, но с време се научиха да лочат и станаха много питомни. Завързвах ги за крака на походното си легло и не можех да спя от тях, защото по цяла нощ се биеха и боричкаха. Бяха много жизнерадостни и весели. Един ден успели да се освободят и си устроили прекрасно забавление с единствената ми възглавница. Когато се върнах в лагера, помислих, че палатката ми е затрупана от снежна преспа. По-късно ги дадох на един приятел, който ги пусна в област, където живееха, без да пакостят на добитъка на туземците.

Казват, че дивите животни имат инстинктивен ужас от огън. Това старо схващане се повтаря толкова често, че повечето хора го приемат като истина. Аз не бях изключение и смятах, че лъвове никога не се приближават до лагерен огън. Една случка през време на моето пребиваване в земята на масаите ме научи на друго.

Този следобед застрелях една зебра за стръв. Воловете довлякоха животното до лагера. Обикновено оставях убития дивеч да „узрее“ двадесет и четири часа, преди да го заложа. Казах на момчетата да оставят зебрата край огъня, защото бях убеден, че диви животни няма да се доближат до светлината.

Киракангано отиде да прекара нощта в една съседна кошара и взе кучетата и воловете със себе си. Когато имахме възможност, никога не оставяхме животните в лагера. От миризмата на дебнещите лъвове воловете изпадаха в паника и ако не бяха в ограда, те се разбягваха уплашени. Кучетата също бяха изложени на опасност в лагера: леопардите не се спираха пред нищо, за да се доберат до тях, и вече бяхме загубили две по този начин. След като Киракангано замина, момчетата легнаха край огъня, загърнаха се в наметалата си и заспаха. Аз седях в походния си стол, наблюдавах огъня и пушех лула. Мислите ми се рееха из пясъците на Лохар и моята младост.

Внезапно разбрах, че гледам в лицата на девет лъва, които изникнали от сянката, сега стояха срещу мен. Не смеех да се помръдна. Пушката ми беше в палатката, където гореше и фенерът. Можех само да седя неподвижно и да ги наблюдавам. Лъвовете ме изучаваха внимателно. После заобиколиха спящите момчета от другата страна на огъня и нападнаха убитата зебра. Те се нахвърлиха върху трупа с ръмжене и дереха големи ивици от дебелата кожа, като че беше от хартия.

Измъкнах се от стола и сантиметър по сантиметър се отправих към входа на палатката. Тялото ми изтръпваше от напрежение при всяко движение. Лъвовете спряха да ядат и впериха очи в мен. Почувствувах как пред погледа на огромните животни се смалявам. Един скок и щяха да са върху мен. А момчетата спяха дълбоко само на няколко стъпки. Исках да се спусна към палатката, но се страхувах, че всяко внезапно движение може да предизвика нападение. Почаках лъвовете да се върнат към яденето. Крачка по крачка най-сетне стигнах входа. Влязох бързо и грабнах пушката. Никога докосването на студената стомана не ми е било така скъпо.

Сега пред мен изникна друга дилема: ако стрелям, момчетата щяха да скочат и да се озоват между мен и лъвовете. От друга страна, веригата, с която бяхме довлекли зебрата до лагера, все още висеше на врата на животното и при боричкането на лъвовете върху него тя дрънчеше ужасно. Страхувах се, че шумът ще събуди момчетата и те ще се подплашат, като видят лъвовете. Ако обхванатите от паника туземци се хвърлеха сред деветте лъва, работата нямаше да е приятна. Реших да рискувам и да стрелям. Прицелих се в гърдите на най-големия и натиснах спусъка. Куршумът попадна точно в целта и той грохна, без да издаде звук. При изстрела останалите лъвове се отдръпнаха няколко стъпки назад и после отново скочиха върху зебрата. Туземците продължаваха да спят и аз за миг се запитах дали не са умрели.

Започнах да стрелям равномерно в прайда. От детонацията фенерът угасна и аз се прицелвах при светлината на огъня. Четири лъва паднаха, последният улучен доста ниско в гърдите. Той подскочи нагоре и взе да се мята като на пружини. Бързо поставих нов патрон в пушката и го довърших. Останалите се отдръпнаха отвъд границата на светлината. Заредих пак само с един патрон, защото нямах време. Пристъпих напред, за да се прицеля, и стрелях в една голяма лъвица. Когато куршумът я удари, тя махна рязко с опашката си, обърна се и изчезна в мрака. Останалите я последваха.

Просто невероятно, но моите момчета продължаваха да спят дълбоко. Нито ръмженето на лъвовете, нито моите изстрели ги бяха смутили. Много пъти бях наблюдавал туземци да спят така дълбоко, като че са изпаднали в транс, но за пръв път виждах толкова забележителен пример на подобен сън.

Засилих огъня и после отидох да ги будя. Трябваше да ги ритам по краката, докато най-сетне едно от момчетата се събуди, протегна се и седна. После се прозя и едва тогава видя четирите лъва на няколко крачки от себе си. Момчето нададе див рев, подскочи във въздуха като ужилено и с писъци се хвърли към палатката, последвано от останалите, които, още сънливи, не знаеха дори какво се е случило. Треперещи седнаха в палатката и няколко минути след като им обясних всичко, те отново спяха на пода. Не може да се каже, че случката смути здравия им сън.

На сутринта Киракангано се върна с кучетата. Веднага тръгнахме по следата на ранената лъвица. Момчетата останаха в лагера да пеят своите весели неприлични песни и да дерат лъвовете. Те обираха внимателно вече намирисващата мазнина от стомаха, сърцето и бъбреците на лъвовете, защото според техните вярвания тя може да предопредели пола на едно дете. Ако мъжът изяде една супена лъжица лъвска мас преди сношение, детето ще бъде момче, половин лъжица — момиче. Туземците не се интересуват от кожата на лъва, но високо ценят маста.

На стотина метра от лагера поехме по дирята. Лъвицата беше тежко ранена, тя беше лежала на няколко пъти, а останалите от прайда бяха спирали да я изчакат. Известно време следата вървеше из рядко обрасла местност, чудесна за лов, защото човек можеше да вижда на двадесетина метра пред себе си. Вървяхме бързо с надежда да настигнем лъвицата тук. Но след малко дирята сви към един противен гъсталак от храсти.

В гъсталака цареше пълен покой, нарушаван само от цвърченето на птици. Сигурно бяхме близо до ранената лъвица и всеки момент тя можеше да връхлети върху нас.

Кучетата ставаха все по-неспокойни. Очите на ейърдейлите блестяха от възбуда и най-сетне аз ги пратих да вървят напред. Те се втурнаха и почти веднага точно пред нас се вдигна врява от свирепо ръмжене и джавкане. Останалите кучета излетяха като стрели край мен и в индийска нишка потънаха в гъсталака. Чувах познатия звук на битката: гърленото ръмжене и съскане на лъва, примесено с кресливия лай на кучетата.

С мъка си проправяхме път към тях. След десетина стъпки попаднахме на утъпкано леговище сред високата трева, изпръскано с кръв. Тук лъвицата беше почивала. Край леговището лежаха мъртви моите храбри ейърдейли, с още отворени очи и уста. Те бяха попаднали на лъвицата и силата на атаката й се беше стоварила върху тях. Киракангано и аз дължахме живота си на кучетата: лъвицата се беше прикрила така хитро, че никога не бихме могли да я видим навреме.

Другите кучета още се бореха с нея. Те тичаха в гъсталака и се спираха с лай, когато тя се обръщаше да напада. Побързахме подир тях. Кучетата изтикваха лъвицата към по-рядка гора. Следвахме ги отблизо. Масаят носеше копието си, готово за стрелба, като красиво балансираше дългата дръжка между палеца и показалеца си. Всеки мускул на тялото му трепереше от напрежение.

Едно от овчарските кучета дотърча с куцане при мен. Беше така разкъсано, че не можеше да му се помогне и аз го застрелях, за да съкратя болките му. При звука на моя изстрел ранената лъвица внезапно скочи иззад куп суха трева на няколко стъпки от нас. В същия момент втора лъвица ни нападна отдясно.

Нямаше време за мислене. Двете котки летяха към нас от различни посоки. Стрелях по втората, защото ми се видя по-решителна. Куршумът проникна на сантиметър над лявото й око. В същия момент видях как копието на Киракангано прониза ранената лъвица. Тя се извърна и сграбила дръжката със зъби, ожесточено се мъчеше да я измъкне от тялото си. Киракангано посегна да извади ножа с двете остриета от пояса си, но аз го изпреварих и я довърших с един куршум във врата.

Мълчаливо си стиснахме ръце. Без неговото копие едната лъвица положително щеше да ни убие. От всички туземци, които съм срещал в Африка, Киракангано безсъмнено беше най-храбър и най-хладнокръвен в критични моменти.

Наближаваше краят на моя престой в резервата Масаи. Бях убил седемдесет лъва, а племето все още имаше основание да се оплаква. Капитан Ритчи искаше да премахна всички злосторници, които нанасяха щети на стадата, затова реших да опитам друго: щях да стрелям нощем, скрит зад трънливите храсти на бомите. Това не е истински лов, но аз бях дошъл в резервата не за спорт, а по работа. Съставих план за нощна стрелба.

Закачих една убита зебра за чифт волове и ги накарах да влачат стръвта на няколко километра из равнината. После окачихме трупа на подходящо място срещу вятъра. Ако в леса имаше лъвове, вятърът щеше да отнесе миризмата на зебрата до тях. Същевременно други лъвове, бродещи през нощта из равнината, щяха да попаднат върху дирята и да я последват до стръвта. Тъй че без съмнение през нощта щях да имам посетители.

Момчетата изсякоха храсти и бодливи клони и близо до стръвта направиха подковообразна бома, където щяхме да прекараме нощта с Киракангано. Погрижихме се зебрата да е закрепена добре, за да не я отмъкнат лъвовете. Момчетата покриха бомата с двоен пласт тръни, тъй че да не прониква светлина. Често съм виждал лъвове да бягат от стръв при най-слабо движение в бомата. Дълго се чудех как усещаха моето присъствие. После открих, че котките виждали движението на сенките, хвърляни от проникналата през горния пласт на прикритието звездна светлина.

Всичко беше готово. Киракангано и аз заехме позиция в бомата. Дадох му електрическо фенерче и му показах как да осветява стръвта, когато дойде време да стрелям, за да виждам къде се прицелвам. Фенерчето очарова Киракангано и той непрекъснато го палеше и гасеше, докато най-после му казах да престане. До мен лежаха две заредени пушки и патрони. Поставих патрони в джобовете и колана си. Където и да посегнех, можех да сграбча цяла шепа.

Стъмни се. Няколко хиени се завъртяха около примамката, последвани от два чакала. Чакалите седнаха и поглъщаха с очи зебрата. Хиените сновяха напред-назад, за да се уверят, че всичко е спокойно. Най-сетне една от тях се спусна, грабна извадените навън вътрешности и избяга с жален кикот. Другите се приближиха и започнаха да ръфат стръвта. После видях, че побягнаха, а чакалите се доближиха по-самоуверено. Това означаваше, че идваха лъвове. Приготвих пушката и зачаках.

След няколко минути чух ниското, глухо, дълбоко дишане на лъвове зад бомата, което не може да се вземе за друго. Те кръжеха известно време около нас и после скочиха върху зебрата. Прошепнах на Киракангано да запали фенерчето. За моя изненада в отговор чух:

— „Табало!“ (на масайски „чакай“).

Погледнах го и видях, че се бе парализирал от страх. Необичайният нощен лов на лъвове от бома беше много силно преживяване за този мъж, който през деня излизаше срещу разярен лъв с голо копие.

Грабнах фенера от ръцете му и през малка пролука осветих стръвта. Каква гледка! Поне двадесет лъва и лъвици на няколко метра пред нас. Някои стояха край зебрата, други лежаха и ближеха стръвта. Два хубави черногриви лъва гледаха в светлината. Същинско предизвикателство! Гривите и гърдите им бяха покрити с кръв и нечистотии от стомаха на зебрата, защото те вече бяха яли. Киракангано буквално трепереше от ужас. Знаех, че стрелбата ще възвърне самообладанието му. Прикрепих фенера между два клона, за да осветява сцената. После промуших пушката през една дупка на оградата и стрелях в по-големия от двата лъва. Хор от ръмжене и свирепо сумтене се надигна от прайда. Стрелях отново и пак отново. Животните се оттеглиха извън обсега на светлината. Спрях, за да заредя. Самообладанието на Киракангано вече се възвръщаше и аз му подадох парче тютюн за дъвчене. Масаите обичат тютюна. Ароматът на тютюна го възстанови, а три мъртви лъва са гледка, пред която никой масай не може да остане спокоен. Прайдът започна да се връща. Киракангано грабна фенера и във възбуждението си осветяваше лъв след лъв с такава бързина, че аз едва имах време да се прицеля. Всеки изстрел поваляше по едно животно. Сурова мярка, но трябваше да бъде приложена. Лъвовете не обръщаха внимание на стрелбата. Те подушваха мъртвите си другари, паднали до тях, и после продължаваха да ядат.

Десет лъва лежаха около зебрата. Тогава кой знае защо един хубав черногривец се приближи и започна да души бомата. После спря и нададе някакви кръвосмразяващи звуци. От вибрациите на неговия рев земята сякаш се разтрепера. Този изблик разтревожи останалите живи членове на прайда и те бавно се изтеглиха, последвани от стария мъжкар.

Нямах намерение да оставя хиените да разкъсат хубавите кожи. След като се уверих, че лъвовете са си отишли, казах на Киракангано да свети, за да отида и издърпам мъртвите животни по-близо до бомата. Масаят, изгубил всякакъв страх, беше много ентусиазиран. Излязох от бомата и се отправих към лъвовете. Когато почти стигнах до тях, светлината внезапно угасна.

Извиках на Киракангано да запали фенера и направих още една крачка. Неочаквано се спънах о голямо, още топло тяло и паднах върху лъва. Чух под себе си заглушено дишане и ниско ръмжене. Животното беше още живо. Отскочих като ужилен и се хвърлих към бомата. Всяка секунда очаквах лъва върху гърба си, но успях да стигна входа и се втурнах вътре. Киракангано седеше на земята, а около него — разпръснатите части на фенера. Той решил да види как свети това странно нещо и го разглобил, докато навън в тъмнината аз се препъвах в ранени лъвове.

Казах му няколко нелюбезни думи и той се извини. Сглобих фенера и стрелях още веднъж в лъва, за да съм сигурен, че той е действително мъртъв. После седнахме да чакаме. През нощта дойдоха още два прайда. А когато се зазори, пред нас се разкри гледка, каквато аз се съмнявам някой преди това или след това да е виждал: осемнадесет мъртви лъва! След шума и безпокойството през нощта сцената изглеждаше странно мирна. Никакво движение освен лъвските мухи, които с нервни тикове пълзяха между задните крака на мъжките. След като се уверихме, че между лъвовете няма ранени, Киракангано и аз излязохме от бомата и отидохме при мъртвите животни. Трябва да призная, че изпитах съжаление. И все пак разбирах, че тези хищници трябваше да умрат, за да не страдат от техните опустошения масаите. Неестествени условия бяха създали свръхнаселеност сред лъвовете и това можеше да се оправи само по неестествен начин. Колкото и да бяха смели и сръчни, масаите сами не биха могли да се справят с проблема.

Днес правителството забранява на масаите забележителния лов на лъвове с копия, толкова обичан от мораните, когато за пръв път отидох в резервата. Твърде много младежи загинаха, сражавайки се с щитове и копия срещу зъби и нокти. Тъй като малцина от някогашните свидетели на тези отчаяни битки са живи, в следващата глава искам да опиша един лов, в който участвувах.