Джон Хантър
Саваните на Кения (15)

За пушки, ловци и страх

Най-мощните пушки за лов на едър дивеч, които изобщо се произвеждат, имат огромен калибър — 0,577 и 0,600^[1]. Куршумът на пушка с калибър 0,600 тежи 583 грама. Той бие със сила, равна на четири тона. Ако ловец улучи с такъв куршум слон в главата, слонът ще клекне на задницата си. Ловецът може след това да го довърши с втория куршум. Никой слон не може да устои на удар с такъв куршум, особено ако попадне на място.

Откровено казано, аз не употребявам много тежки пушки.

Даже малко се срамувам да призная причината. Аз съм се учил да стрелям като момче и стрелям с палеца. Никой не ми беше обяснил, че стрелецът трябва да обърне специално внимание на това да държи пушката здраво до рамото си, за да намали ефекта от ритането на оръжието. При употребата на ловна пушка или друго леко огнестрелно оръжие това не е от голямо значение, но когато се стреля с много мощна пушка, ритането е опасно, ако пушката не се държи здраво. Зная това, но в разгара на лова винаги се увличам и го забравям.

Поради тази причина аз главно употребявам двуцевна пушка с калибър 0,500, с безотказен изхвъргач, с барабан и цев, които тежат около пет килограма, производство на фирмата „Холънд и Холънд“. Според мен пушките с бразди, произведени от фирмата „Холънд и Холънд“, и с гладки цеви от фирмата „Джеймс Пърдей“ са най-хубавите. Моята пушка 0,500 никога не е направила засечка. Тя се оказа ефикасна при лова на всякакъв вид едър дивеч, включително и на слонове. Нито веднъж не засече при нападение на някое диво животно. Ако беше направила засечка поне веднъж, нямаше да пиша тези редове. Затова никога не почувствувах нужда да нося по-тежка пушка, да се товаря с нея, колкото и добри да са тежките пушки. Освен това тежките пушки представляват голямо бреме и ритането им е опасно.

Намирам също, че е много неразумно ловец да тръгне на лов за слонове, биволи или носорози с пушка, калибърът на която е по-малък от 0,450. Леката пушка изобщо не може да спре връхлитащото животно.

Веднъж, когато бях на лов в Южна Танганика, срещнах един холандец, любител-ловец, на име Ледибор. Той имаше голямо желание да убие африкански слон. Идваше от Ява и беше убил няколко индийски слона. Гордо ми показа пушката си — калибърът й беше 0,405. Той я беше употребявал с голям успех в Цейлон.

Казах му направо, че пушката му е много лека за африкански слонове. Всички животни в Африка, даже антилопите, са много жизнени и здраво свързани с живота. По начина, по който отмъщават, те задминават дивеча от Азия, Европа и Америка. Но едно от най-трудните неща е да накараш някой ловец да се съгласи с твоето мнение. Той те изслушва учтиво, а след това независимо дали е прав или не, той продължава да държи на своето мнение. Ледибор беше убивал слонове със своята 0,405-калибрена пушка. Следователно пушката му щеше да убие и африкански слонове.

Няколко седмици по-късно г-н Милар, учен-ентомолог от Центъра по проучване на мухата цеце в района Килоса, случайно минаваше покрай нашия лагер и ми каза, че Ледибор бил убит още от първия слон, по който стрелял. Ледибор видял стадо слонове и се покачил на едно дърво, за да може по-добре да стреля срещу тях. Повалил един и силно развълнуван, слязъл и се отправил към него. Слонът бил само зашеметен. Той скочил на крака и подгонил ловеца. Всичко, което Милар можа да ми разкаже, като съдел от смачканите останки на Ледибор, беше, че смъртта на ловеца не е била мъчителна.

Слоновете убиват ловците по различни начини. Понякога ги смачкват с краката си. В друг случай слонът вдига човека с хобота си и го раздира с острите си зъби. Други слонове убиват ловците с един силен удар по главата с хобота си. По който начин слонът убие човек за пръв път, по същия начин продължава да убива и другите си жертви.

Никой човек не може да се опази от всевъзможните опасности, които крият джунглите. Все пак аз съм уверен, че ако Ледибор носеше по-тежка пушка, той и до днес щеше да бъде жив. Чета понякога описания от ловци, които твърдят, че след като изстрелят двата патрона на мощната си пушка в слон, който ги преследва, слонът продължава да тича след тях. Не зная какво да мисля за това, но ми се струва, че или пушката не е била достатъчно тежка, или ловците не са могли да улучат животното, където трябва.

Слонът е огромен, но в него има само няколко уязвими места, където даже и най-мощният куршум едва може да причини моментална смърт. Първите ловци, излезли за слонова кост, са се прицелвали в отвора на ухото или малко по-напред от него. Когато стадо слонове се хранят спокойно, отвърстието на ухото безспорно е най-добрият прицел. Малко по-труден прицел е сърцето. Ударът в сърцето не дава такива бързи резултати, както един точен изстрел в ухото, но животното обикновено пада, след като измине стотина метра.

Аз обикновено се прицелвам в черепа. Като удариш слона там, той веднага пада на колене. Това е начинът, по който аз убивам слонове, и предпочитам него, защото винаги е давал отлични резултати. Когато животното е на около десет метра, този удар е най-добрият. Куршумът пуква черепа, влиза в мозъка и причинява моментална смърт. Но на разстояние, по-малко от десет метра, голямата разлика във височината на ловеца и слона прави този удар труден, дори и невъзможен. Ловецът е принуден да стреля нагоре, а куршумът удря в главата на слона под такъв ъгъл, че не засяга мозъка. Ако това се случи, ловецът рядко има време да стреля повторно, защото слонът може моментално да се обърне кръгом и да побегне или да убие ловеца.

Веднъж трябваше да се справям със стадо слонове, които не даваха на местните жители да отиват до извора през време на сушата. Преследвах два мъжки слона, когато изведнъж изскочи трети на по-малко от пет метра пред мен. Просто като че ли изникна от земята. Той ме видя и застана застрашително. Бях много близо, за да мога да стрелям фронтално в черепа, а положението, в което бях, не ми даваше възможност да стрелям в ухото или в сърцето. Оставаше ми само едно място, където можех да стрелям. Прицелих се на тридесет сантиметра под нивото на очите. Куршумът се плъзна по вътрешността на хобота и удари в мозъка. Слонът умря, преди да може да направи една крачка към мен. Без съмнение този удар е смъртоносен, но аз не желая да попадам в такова положение друг път и да прилагам този удар.

Спомням си друг случай, при който такъв удар не беше толкова сполучлив. Това беше един лов, от който без малко нямаше да се върна. Мулумбе и аз преследвахме слонове, които унищожаваха ниви, засети с картофи. Като си проправях път през гъстата гора, чух шум, подобен на удар от камшик. Слон чупеше клони, като се хранеше. Отправихме се по посока на шума. Бях направил само няколко крачки, когато Мулумбе ме спря. Направи ми знак, като сви устните си. Пред нас на по-малко от четири метра лежеше слон, като че ли беше мъртъв. Той спеше дълбоко.

Някои хора казват, че слоновете не спят легнали. Това не е истина. На няколко пъти съм намирал стада слонове, налягали на едната си страна, заспали дълбоко, и даже съм ги чувал да хъркат. Но знаех, че даже заспалият слон може да скочи на краката си мигновено, щом се изплаши. От мястото, на което бях спрял, виждах само задната част на слона. Трябваше да обиколя доста из гъстите шубраци, за да мога да стрелям в уязвимо място. Започнах да се придвижвам бавно. Пред мен имаше голям гъсталак, през който си проправях път колкото се може по-безшумно.

Не виждах и не чувах нищо. Но изведнъж като че ли стена от клони се спусна над мен. Инстинктивно погледнах нагоре. В този момент един клон ме шибна по лицето и удари дясното ми око. Полуослепял и с остра болка в окото, забелязах нещо кафяво да си проправя път из храсталака към мен. Стори ми се като грамадна змия. Предната й част беше само на тридесет сантиметра от мен. Това беше хоботът на слона, който беше скочил на крака и бързо и тихо се приближаваше към мен.

Нямах време да вдигна пушката си. Насочих дулото към хобота и дръпнах спусъка. Ритането на моята голяма пушка почти изкриви палеца ми. Но взривът на експлозията накара слона да се обърне назад. Чу се страшен шум от чупене на клони и той изчезна. Бях го улучил. Кръвта от хобота му беше изцапала приклада на пушката ми и беше опръскала пуловера ми. Когато съм стрелял, той вече е посягал да ме хване с хобота си.

Известно време не можех да направя нищо, освен да седна и да държа ръката си на пулсиращото око. Когато болката поутихна, реших да продължа преследването на животното. След такава близка среща ловецът непременно трябва да продължи преследването на животното. В противен случай има опасност да загуби самообладание и никога след това да не се осмели да излезе на лов.

Двамата с Мулумбе тръгнахме по кървавите дири. Изведнъж кръвта изчезна. Аз бях само леко ударил слона. Ранен, той се беше отправил към най-гъстата част на гората. Истината налага да призная, че той беше по-бърз и по-ловък от нас. Когато се свечери, ние бяхме принудени да се върнем в селото и да отложим преследването за другия ден.

Често съм чувал в разговор да казват за някой ловец, който има голям успех в лова: „Не знае какво е страх“. Това за мен не беше вярно, а се съмнявам дали и за другите е така. Когато един професионален ловец преследва опасно животно, той води много сложна и заплетена игра. Непрекъснато трябва да има наум цяла дузина неща: вятърът, естеството на прикритието, състоянието на дирята, характерните особености на преследвания дивеч, особеностите на конкретния екземпляр, а същевременно ловецът не трябва да забравя и собствените си сили и недостатъци. Трябва непрекъснато да мисли, че трябва да се движи тихо, а това означава, че трябва да гледа къде да стъпи, а същевременно трябва да гледа и напред, за да не го изненада животното от засада. Трябва непрекъснато да държи пушката си готова за стрелба, предпазителя отворен и ако е възможно, да не застава на място, където няма да може веднага да вдигне пушката и да даде изстрел. Истинският ловец обича тази игра на нерви — тя е като въздуха за живота му. Ако се съсредоточи в работата си, в съзнанието му не остава място за страх. Той прилага на практика хилядите малки подробности на лова, върху които е мислил с часове пред лагерния огън или които е обсъждал с други ловци. Понеже всеки лов е различен от останалите, ловецът непрекъснато изпробва нови стратегически положения. В стремежа си да види как ще протече борбата, той малко мисли за опасността.

Не си спомням никога да съм изпитвал страх в момента, в който животното напада. Действието става така бързо и така бурно, че няма време за страх. Мога да кажа, че ловецът изпитва най-често страх, когато той или клиентът му е ранил опасно животно, което се е скрило в гъсталака. В такъв случай професионалистът-ловец е длъжен да тръгне след него. Следите са очевидни — често пъти ясно очертана кървава диря, която обикновено стига до съвсем непроходими гъсталаци. Ловецът знае, че скрито някъде там го чака раненото животно.

В гъсталаците ловецът среща много препятствия. Често пъти се налага да пълзи по ръце и крака. Опасното животно може да го нападне, преди да е успял да вдигне пушката си. Ловецът се колебае за миг, дали не е по-добре да остави раненото животно и да се върне. Този е решителният момент. Ловецът трябва насила да си наложи да влезе в непроходимата гора. Щом влезе в гъсталака, колебанието изчезва и той започва да се чувствува опитен специалист, който е изправен пред трудна задача.

Спомням си, че бях извикан от Отдела по опазване на дивеча да се справя с два слона, които опустошаваха шамбите на туземците в Южна Кения. Единият беше много стар, а другият — съвсем млад. Между слоновете често възниква сърдечно приятелство между стар, опитен слон и някой млад. Двамата приятели напускат стадото и заживяват заедно в джунглите, като образуват един вид съдружие. Младият слон допринася със своята сила и остри сетива, а старият — със своята житейска опитност и мъдростта на своите години.

В миналото туземците са знаели за такава дружба между слонове. Щом намирали следи на два слона, те веднага проследявали дирите. След това изпращали съобщение на някой професионален ловец. Ловецът тръгвал по следите, като се надявал, че единият от слоновете може да е царствен стогодишник с прекрасни зъби.

Мулумбе и аз отидохме до селото, където вилнееха двата слона. От разговора с местните жители разбрах, че слоновете бяха опитни разбойници. Преди да извършат нападение, те заобикаляли нивите, като проверявали посоката на вятъра, за да останат незабелязани. Винаги напускали нивите доста преди разсъмване и през деня се криели в най-гъстата част на гората. Като проследихме дирите им, забелязахме, че животните винаги са се движели в посока срещу вятъра, когато са се прибирали в леговището си, и са проверявали вятъра, преди да влязат в него. Това са правели навярно, за да се предпазят от ненадейна засада. Леговището им беше в средата на голямо мочурливо място, осеяно с бодлива коприва, тресавища и гъсти храсти. Когато напускали леговището си, те рядко минавали два пъти по една и съща пътека. Бях уверен, че старият слон беше измислил тази сложна тактика, а младият беше послушен ученик.

Двама местни жители, специалисти по събиране на див пчелен мед, ни казаха, че добре познават мочурливите места, и сами предложиха услугите си да ни заведат дотам. Трябва да кажа, че по принцип не обичам да ходя на лов с неопитни ловци. Обаче между туземците, е разпространено мнението, че те са родени познавачи на джунглите, което съвсем не е вярно. Затова винаги, когато ми беше възможно, предпочитах да ходя на лов само със своя оръженосец. Сега обаче нямах избор и потеглихме заедно с двамата събирачи на мед, които ни водеха.

Не след дълго намерихме следите на двата слона на едно място, където тревата беше силно утъпкана. Когато видиш пресни следи, винаги се вълнуваш. Това чувство обхваща ловеца независимо колко години е прекарал в горите. Видът на тези огромни стъпки те кара да стиснеш по-здраво челюстите си, а по краката ти пробягват ледени тръпки. Пред ловеца лежи неизвестната борба, а това винаги изпълва сърцето с трепет.

Като навлязохме в тресавището, ние се натъкнахме на места, осеяни с бодлива коприва. През време на лова съзнанието на ловеца е изцяло заето със следене на дирите на животното и той не обръща внимание на копривата. По-късно обаче отровата оказва своето въздействие. Започваш да се чувствуваш трескав и отпаднал. Покрай тресавището имаше извънредно много хапещи горски мухи. По големина и форма те много приличаха на конските мухи, които подлудяват конете по време на жътва в моята родина Шотландия. Тези насекоми са съвършено безшумни и кацат по теб, меки като памук. След това изведнъж те ужилват с хоботчетата си и започват да смучат кръвта ти. Непрекъснатото досаждане на мухите, придружено от трескавото състояние, което причинява копривата, прави ловеца невнимателен. Той върви напред разсеяно и току-виж попаднал в засада. С големи усилия на волята се мъчех да се концентрирам. Такова е състоянието на човек, който знае, че е пил много, и чувствува, че трябва да внимава да не се издаде с думи или жест.

Изведнъж до нас достигна шум от чупене на клон. Това показваше, че наближаваме слоновете. Бързо проверихме пушките си. И Мулумбе, и аз носехме пушки калибър 0,475, N2. Като си служехме с еднакви пушки, нямаше опасност да бъркаме патроните. Мухите като че ли останаха назад. Понеже забелязах, че клоните се търкаха в шапката ми и издаваха слаб шум, аз я хвърлих след една муха. Мулумбе провери вятъра. Беше променлив. Решихме да заобиколим и да вървим в зигзаг.

Шумът от храненето на слоновете беше замрял. Цялата джунгла беше замлъкнала. Мулумбе ме водеше напред през гъсталаците. Изведнъж надясно от нас се открои някаква огромна кафеникава маса. Мулумбе ме доведе до място, от което можех да стрелям в ухото. Куршумът ми удари на няколко сантиметра от ухото. След изстрела огромното животно се строполи като отсечено дърво. Това беше старият слон. Не можех да видя зъбите му, защото не исках още да се приближавам до него. Чаках младият слон да се раздвижи и да ни покаже къде се крие.

Мулумбе стоеше неподвижен до мен. В течение на няколко минути не се чу никакъв шум. След това чухме другият слон да идва към нас през храсталака. Беше чул изстрела, но явно не можеше да разбере неговото значение. Идваше да потърси приятеля си и да се увери, че с него всичко е наред.

Мъчех се да намеря уязвимо място, за да убия слона с един изстрел. Не можех да направя това, докато той вървеше между храстите. Почаках да дойде по-близо. Изведнъж двамата събирачи на мед дойдоха зад нас, видяха убития слон и се развикаха от радост. В този момент младият слон се извъртя и започна да бяга. Току-що бях вдигнал пушката си, за да стрелям в ухото му, но не успях. Отчаян, гръмнах, без да се прицеля точно. Чак когато натиснах спусъка, разбрах, че куршумът отива високо. Ударих слона в горната част на главата, докато бягаше навътре в гората.

Знаех много добре, че никой истински ловец не остава ранено животно, даже ако има много малка възможност да го проследи. Но да знаеш неписания закон на ловците е едно нещо, а да го прилагаш — съвсем друго. Когато трябва да пълзиш през гъсти храсти, ти се чувствуваш напълно безпомощен. Това усещане може да се сравни с кошмарен сън, в който искаш да избягаш от някакво зловещо привидение, а не можеш. Безпомощен си като мишка в капан. Тръните се забиват в дрехите ти и трябва да ги откачваш един по един. Лози се обвиват в краката ти и ако речеш да направиш някоя по-бърза стъпка, падаш напред по очи. Краката ти затъват в кал, лепкава като туткал, и докато се мъчиш да извадиш единия си крак, другият потъва още по-дълбоко. Мъчиш се да извадиш и втория, а в това време свободният ти крак е затънал отново. Мухите се вият над главата ти като ореол, щипят лицето ти и цялото ти тяло през тънките дрехи. Местата, ужилени от копривата, започват да парят силно, а отровата й те унася и замайва. И при всички тези неприятности имаш чувството, че те очаква смърт. Някъде в гъсталака дебне раненият слон. Той е неподвижен, с вдигнат хобот, за да следи посоката на вятъра, отворил широко уши, за да долови и най-слабия шум. Ловецът не може да върви срещу вятъра, защото трябва да следи дирите. Едно животно, застанало неподвижно, има големи предимства пред ловеца, който се приближава към него. Животното чака, почива си и се готви за нападение. Като не издава никакъв шум, то може да долови шума на преследвача. То знае точно къде е ловецът, а той няма представа къде е животното. Ако се наложи да проследиш някое животно в продължение на пет километра, ти непрекъснато си в напрежение, крачка след крачка. Не знаеш в кой момент то ще те нападне. Животното избира момента за нападение. Ловецът само знае, че нападението ще дойде, когато най-малко го очаква.

В такива моменти джунглите са безмълвни. Друг път около теб се чуват много птички, маймуни се люшкат по клоните, малки бозайници пробягват през храстите. Но когато приближаваш преследваното животно, шумът постепенно заглъхва. Като че цялата гора затихва и чака нападението. Няма никакъв друг шум освен собственото ти дишане и шумът, който краката ти издават, като вървиш по лепкавата кал. Усещаш миризмата на собствената си пот. Вън от това нищо друго не съществува за ловеца.

Стигнахме пояс от гъсти храсти и за да се промъкнем, трябваше да пълзим по корем. В такова положение човек не може да види нито на метър пред себе си, нито може да вдигне пушката си, ако бъде нападнат. Виждах само голите пети на Мулумбе, който пълзеше пред мен. Огъвах тялото си след него и се надявах, че скоро ще излезем на открито място, където ще можем да се изправим. Като продължавахме да вървим напред, започна да ме присвива коремът. Представях си слона, застанал някъде в този гъсталак, как ни слуша и чака търпеливо. Той очаква момента, в който да се спусне през дърветата, и то с такава лекота, както хората тичат през висока трева. Най-после започнах да искам по-скоро да ни нападне и да се свърши цялата тягостна история. Всичко друго беше по-добро от това непрекъснато напрежение.

Изведнъж Мулумбе се изправи на колене. После го видях да се повдига в клекнало положение. Спря се. Промъкнах се до него. Той не каза нито дума. Гледаше втренчено напред. Пред нас стоеше слонът и гледаше към нас. Той още не беше разбрал, че го бяхме видели. Чакаше ни да дойдем по-близо до него.

Слонът стоеше в много гъсти шубраци. Аз не можах да забележа удобно място за прицел. Не знаех какво да правя. Ако помръднех, за да предизвикам нападение, той можеше да побегне навътре и да се скрие в още по-гъст храсталак. Застанахме срещу него и зачакахме той да помръдне пръв.

Една конска муха разреши въпроса. Тя кацна на бузата ми и ме ухапа така жестоко, че аз не можах да изтърпя болката. Тръснах глава, за да прогоня мухата. В този миг слонът се спусна към нас. Художниците обичат да рисуват нападащите слонове с широко разперени уши и хобот, протегнат напред. Това не отговаря на действителността. Когато напада, слонът прилепва ушите си назад, за да може да бяга по-лесно през храсталаците, а хоботът му е свит към гърдите. В това положение той може да удари човека и надясно, и наляво, и да го събори. Като затича към нас, слонът започна да издава страхотни викове, от които кръвта замръзва в жилите. Ако беше връхлетял върху нас неочаквано, тези ужасни викове без съмнение щяха да ни парализират за няколко минути, а в това време той щеше да свърши с нас.

Нямах време да се прицелвам. Вдигнах пушката и гръмнах слепешката между малките му кръвясали очи. Ударът от куршума го отхвърли назад. Преди да се съвземе, аз се промъкнах отстрани и стрелях в ухото му. Черепът му се разлюля от големия куршум, изстрелян толкова отблизо. След това тялото му се отпусна и не помръдна вече.

Макар че съм убил повече от хиляда слона през времето, когато бях инспектор по опазване на дивеча и трябваше да убивам слонове-разбойници, а и преди това в дните, когато бях търсач на слонова кост, най-страшният момент в живота ми не беше причинен от слон, а от бодлите на отровна коприва. Без малко щях да намеря смъртта си. Това се случи неотдавна и още потръпвам, като си помисля за него.

Бях тръгнал по дирите на слонове-разбойници в областта Меру. Те се бяха пръснали нашироко. Голяма част от местността беше покрита с огромни петна бодлива коприва. Бях срещал и друг път тази коприва и мислех, че тя е само една от неизбежните неприятности на джунглите. Но такива дебели листа по-рано не бях виждал. Дни наред бях принуден да се провирам край тези ужасни бурени и да търпя бодлите им. Просто изпадахме във възторг, когато достигахме място, където копривата беше утъпкана от бягащите пред нас слонове.

Една вечер се прибрах в лагера след доста дълъг и уморителен ден из джунглите. Седнах на стол и реших да изпуша една лула тютюн. Но не ми се пушеше. Това винаги беше признак, че съм болен. Не можех да хапна нито залък. Започнаха да ме лазят тръпки. Почувствувах се така отпаднал, че не можах да се добера до походното си легло. До сутринта отровата на копривата започна да проявява действието си. Изпаднах в делириум и вдигнах висока температура.

Знаех, че трябва да се добера до някой лекар колкото се може по-скоро. Момчетата натовариха камиона с вещите от лагера и слоновата кост. Казах им да се качат и те в камиона, но те отказаха. Предпочитаха да вървят пеша. Признаха, че в моето състояние аз ще ударя камиона някъде и ще убия всички. Потеглих сам.

Пътят криволичеше надолу по стръмните брегове, през разкаляни реки и опасни пясъчни потоци. Понякога имаше странични коловози през гората и в обърканото състояние, в което бях, трудно си спомнях, кой е правият път. Как успях да закарам благополучно камиона, и досега не мога да си обясня. Мога само да кажа, че провидението беше милостиво към мен. Най-после пристигнах в град Меру, където има един-единствен хотел, познат под името „Свинята и свирката“. Фред Дейви, съдържателят на хотела, хвърли само един бегъл поглед към мен, докато се измъквах от кабината на камиона. Веднага извика на помощниците си да ми приготвят легло. Улови ме под ръка и бавно тръгнахме към вратата на хотела. Ах, какво облекчение почувствувах, като легнах в леглото! Фред веднага изпрати телеграма на Хилда да дойде незабавно. „Съпругът опасно болен. Ела с голяма кола и нареди за легло в Найроби“.

Бяхме на повече от двеста километра от Найроби и по това време пътищата бяха много лоши. Нито Фред, нито аз очаквахме Хилда да дойде по-рано от вечерта на следния ден. Но моята скъпа Хилда пристигна малко след полунощ на същия ден. Беше наредила да ми запазят стая в частната болница „Майя Кярбъри“ в Найроби, беше приготвила легло с големи възглавници в задната част на колата си и даже беше съобразила да вземе едно момче, за да откара моя камион със слоновата кост в Найроби.

Всичко това ми разказаха след оздравяването ми, защото когато Хилда пристигна, аз бях почти в безсъзнание. Чувах гласа й, но не можех да я видя. Фред Дейви беше изпратил за лекар. Лекарят казал, че силите ме напускат бързо. Ако искат да ме спасят, трябвало незабавно да ме откарат в Найроби. Потеглихме на разсъмване.

В частната болница „Мая Кярбъри“ бях под прекия надзор на доктор Джералд Андерсън. Първият му преглед не бил много оптимистичен. Ако бях пристигнал само няколко часа по-късно, нищо нямало да може да ме спаси. Казал, че след шест часа щял да бъде в състояние да се произнесе дали ще оживея или не. Хилда останала до леглото ми. Обвили ме в лед и ми слагали инжекции с препарат М-Б-690, за да понижат температурата ми. През по-голямата част от времето бях в полусъзнание. Чувах странни слаби гласове, които идваха някъде отдалеч. Не усещах никаква болка, не се чувствувах нещастен, не съжалявах за нищо. Плувах през пространството върху меки възглавници. Бях сигурен, че ще умра, но не изпитвах никакъв страх.

Два дни след това лекарят съобщил, че вече няма опасност за живота ми. Прекарах няколко седмици в болницата, докато се възстанови здравето ми. Хилда беше при мен почти непрекъснато. Най-после ме преместиха в нашия дом близо до Найроби. Но трябваше да изминат много месеци, преди да се съвзема напълно от последствията на този ужасен лов на слонове в Меру.