Джон Хантър
Саваните на Кения (2)

Слонът-разбойник

Една вечер двама ловци се прибирали в село. В сянката край колибите те забелязали голяма черна неподвижна фигура. Мъжете помислили, че е някакво животно, и се развикали, за да го пропъдят. Внезапно черната фигура изскочила от мрака и със страшна бързина се втурнала към тях. Едва тогава мъжете видели, че това бил огромен слон.

Те хукнали с всичка сила в различни посоки, за да се спасят. Единият от мъжете носел червено наметало. Това наметало определило смъртната му присъда, защото слонът подгонил именно него. Притаили дъх в колибите, безсилни да помогнат на своя другар, селяните се вслушвали в гонитбата. Те чули писъците на човека, когато слонът го настигнал. Огромното животно стъпило с единия си крак върху жертвата и с хобота си го разкъсало на парчета. После стъпкало останките от тялото и си отишло.

Придружавах двама канадски любители-ловци из Абердарския лес в Източна Африка. Там ме намериха пратениците на главатаря на селото. Главатарят ме молеше да им помогна да убият слона. Местните жители ме познаваха добре — аз живеех в Кения от много години като професионален ловец и водач на ловци-любители, които идваха тук на лов за едър дивеч. Понякога по молба на властите унищожавах опасни животни.

Главатарят ми съобщаваше, че този слон бил истински разбойник. От много месеци унищожавал реколтата и тероризирал областта. Ако не го премахнехме, животното рано или късно щеше да убие и друг човек.

Имах договор с моите двама ловци, братята Алън и Дънкън Макмартин. Вече много седмици бродехме из гората и търсехме бонго, вид антилопа, която се среща рядко. Ако отделех време за слона, шансовете на братята да се сдобият с ценния трофей се намаляваха. И все пак братята Макмартин ме накараха да отида. Познавам много спортисти, които мъчно биха направили такъв жест. Тръгнах незабавно с пратениците. Взех със себе си Сасита, местен жител от племето уакамба, който от много години ме придружаваше и носеше резервното ми оръжие.

Пристигнахме в селото. Посрещна ме главатарят. Той се наричаше Нгири. Бяхме стари приятели, но сега нямахме време да говорим за минали приключения, защото селото беше в паника. Селяните се страхуваха да излязат на работа в шамбите — така се наричат техните царевични ниви, — а мнозина не смееха да се покажат дори от колибите си навън, въпреки че направените от плет хижи едва ли представляваха някаква защита срещу слона. Нгири ми разказа, че слонът ходел от село на село и унищожавал царевичните ниви, където минавал. Не го ли убиехме, селяните щяха да изпаднат в бедствено положение.

Тръгнах със Сасита да потърсим тялото на убития туземец. Поехме по следите от края на селото, където той за пръв път бе съзрял слона, и тръгнахме през храстите. Тъжно беше да видиш как нещастникът, бягайки на зиг-заг и с резки завои, се беше опитвал да се отскубне от преследвача. Чудесно си представях неговите чувства — неведнъж ме е гонил слон! Това е също като да тичаш насън: бодли на трънливи дървета те дърпат назад, пълзящи растения се омотават в краката ти, а слонът троши всичко по пътя си и тича след теб като териер след плъх. Всяка секунда очакваш змиеподобният хобот да се стегне около врата ти, но не смееш да погледнеш назад, защото не трябва да откъсваш поглед от храсталака пред себе си.

Намерихме останките на жертвата, но от червеното наметало, с което човекът бил загърнат, нямаше следа. Без съмнение слонът го беше отнесъл със себе си. И друг път бях чувал слонове да нападат туземци, облечени в червено. Изглежда, че цветът ги дразни.

Исках да тръгна веднага по дирята на животното, но Нгири ме спря: слонът сигурно щеше да нападне друго село тази вечер и вестоносци щяха да дотичат още през нощта. Така на сутринта можехме да тръгнем по пресни дири и да спестим цял ден, а може би и повече от трудното разчитане на следите. Нгири беше прав. Оставаше ми само да чакам и да се надявам, че слонът ще унищожи някоя шамба, без да отнеме човешки живот.

Няколко часа преди да се разсъмне, дотича задъхан пратеник от едно село на около 8 километра горе в хълмовете. Слонът влязъл в селото вечерта, но вместо да се отправи към нивите, тръгнал из селото. Спрял се пред една колиба и стоял толкова дълго, че оставил голям куп изпражнения на около 2 метра от вратата. Можете да си представите нещастните туземци, сгушени под паянтовия тръстиков покрив, докато вън, в тъмнината, стоял слонът — дързък и всяващ ужас. След известно време, което сигурно им се е сторило вечност, огромният звяр се отправил към шамбата. С отчаяние слушали селяните как той унищожавал реколтата им — единственото, което притежавали, плода на техните пот и труд. След като се натъпкал добре с царевица, слонът се оттеглил в гората, за да спи през следващия ден.

Щом се зазори, Сасита и аз тръгнахме за селото. След стръмно изкачване стигнахме 2700 метра височина. Дишането стана трудно. В селото открихме дирята на слона. Тя започваше от една дупка в оградата от бодливи храсти около шамбата и водеше към най-затънтената част на великия Абердарски лес.

След силната светлина в равнината гората приличаше на голяма сграда със зелен покрив, подпрян на колони от стволове. Гъстият листак заглушаваше звука и наоколо тегнеше зловеща тишина. Вървяхме безшумно сред стъблата на огромни дървета. Доволен бях, че нямаше гъст подлес: можех да виждам на двадесетина метра пред себе си. Толкова ми беше и необходимо.

Усетих остра миризма на слонски изпражнения и видях пред нас куп от тази отвратителна маса, покрит с милиарди горски мухички. Сасита ритна купчината и посочи несмляна царевица. Изпражненията бяха пресни. Животното беше само на няколко часа пред нас.

Надявал се бях, че ще настигнем слона в тази по-открита част на гората. Но той беше хитър и предпочиташе да почива през деня сред по-добро прикритие. Следите ни заведоха до пояс гъсти бамбукови храсти, между които растеше високо, подобно на горска коприва растение. Много неприятно място за лов. Нашето появяване вдигна маймуни гверец. С големи скокове те побягнаха към дърветата, а аз се молех слонът да не чуе тревожната им врява. Внимавахме много, но гнилите бамбукови стъбла под краката ни не ни позволяваха да вървим тихо. Опитах се да стъпвам в дълбоките отпечатъци на слона, обаче пред голямата му крачка усилията на обикновения човек изглеждаха жалки. Всеки път, когато някой червеноног франколин (Вид дива птица (Francolinus vuldaries) (бел. пр.).) или малка африканска рогата антилопа изскачаше от своето прикритие, сърцето ми трепкаше и аз стисках пушката.

Такъв лов е напълно различен от лова за трофей, когато човек може да издебне стадо в рядка гора и да си избере слон. Ако не бях обещал на Нгири, бих се върнал, за да изчакам слона на по-удобно място.

Бамбукът скоро оредя и излязохме на сечище. Изругах мислено: за да избяга от омразната човешка миризма, животното се беше втурнало през горичката, ломейки бамбуковите стъбла по пътя си. Интересно, че слонът, който нощем в шамбите не се страхува от човешка миризма, често изпада в паника, като подуши човек в джунглите. Ето дотук слонът се движеше бавно, дори пасеше по пътя, а сега се опитваше да остави колкото е възможно повече километри между себе си и лагера на дърварите.

Спогледахме се. Сасита сви рамене: ловджийски късмет… Упорито продължихме по следите, които ни заведоха по невероятно стръмен склон до висок хребет. Тук дирите минаваха през непроходим гъсталак от шипки и коприва, като че ли слонът беше решил да намери най-мъчнодостъпното място в целия Абердарски лес. Гъсталакът беше толкова ужасен, че се наложи да пълзим на четири крака — бавна и мъчителна работа.

Като се провирах напред, внезапно излязох на място, където слонът беше спирал да почива. Изпитах чувство на дълбока благодарност, загдето беше продължил нататък, защото да попаднеш неочаквано на слон, проснат по корем под шипков храст, не е никак приятно.

Чу се слабо пращене. Сасита и аз останахме да лежим неподвижни. Звукът се повтори по-ясно. Слонът пасеше в бамбуковата горичка само на няколко метра пред нас.

Продължихме да пълзим. Стигнахме бамбука и се изправихме с голямо облекчение. Тръгнахме по посока на звука, като стъпвахме внимателно върху вече утъпканата от големите ходила на животното земя. Вятърът не беше постоянен. От кръстосаните течения в бамбуковата горичка той непрекъснато се променяше. Нямаше начин да се движим в посока срещу вятъра, а растителността беше толкова гъста, че можехме да стъпваме само в следите на слона. Знаех, че го настигаме, но високите стъбла на бамбука, които ни заграждаха от всички страни, ми пречеха да го виждам.

Сасита спря и изви устни наляво. Нищо не виждах, но бавно вдигнах пушката — една двуцевка Джефри, 475 мм, на която може да се разчита и която досега не ми е изневерявала, иначе едва ли бих писал тези редове. Пращенето се чу отново само на няколко крачки от нас. Затаих дъх, готов да стрелям.

Внезапно шумът секна. Мъртва тишина. Сасита и аз стояхме занемели. Искаше ми се да спра и шума на сърцето си, което биеше като барабан. Тогава бамбуковите стъбла изпукаха и се залюляха след слона, който се обърна и с всичка сила хукна да бяга през гората. Проклетият вятър бе донесъл до него миризмата ни!

Спогледахме се. Бедният Сасита, в неговия език нямаше ругатни, но аз, по-щастлив в това отношение, ругаех и за двама ни, обаче наум, защото, макар слонът сега да беше далеч, ние никога не говорехме в гората освен при крайна необходимост.

Слънцето беше започнало да клони към залез. Наближаваше пет часа. От зори вървяхме през трудно достъпна местност. Както беше уплашен, слонът можеше да бяга с километри, без да спре. Всеки разумен човек би се отказал и би се върнал в лагера. Аз обаче никога не съм бил особено разумен, когато се касае за лов, и направих знак на Сасита, че продължаваме.

Светлината в подлеса вече гаснеше, но не беше трудно да проследим слона. В страха си той беше изпомачкал жилавите бамбукови стъбла като трева. С всяка крачка обаче ходенето ставаше все по-мъчително. Земята беше покрита с гнили дървета и обувките ми пропадаха между тях, като издаваха шумове, които и най-непредпазливият слон не би изтърпял.

След един час Сасита нададе тих, приличен на подсвиркване на птица звук — ловния сигнал „внимание!“ Спряхме и се ослушахме. Чух как слонът се движеше сред бамбуковите стъбла вляво от нас. После всичко утихна: той се спря и очевидно се ослушваше. Положението се беше изменило: вместо ние да го дебнем, той дебнеше нас, а аз от опит знаех, че в това отношение слонът е по-сръчен от човека.

Отново се замислих дали не е по-добре да се върнем, но не исках да наруша думата, дадена на Нгири. Въпреки минималните шансове не се отказах. Очевидно слонът не беше усетил миризмата ни, защото щяхме да чуем трясък от чупене на стъбла при бягането му. Той още стоеше там, вдигнал хобот. Вероятно душеше въздуха. Ако постоеше така още няколко минути, щяхме да го стигнем. Очите ме боляха от напрежение да се взирам непрекъснато напред през зеленикаво-жълтите бамбукови стъбла.

Внезапно съзрях неясна, прилична на сянка фигура между дърветата. Замрях неподвижен и бавно вдигнах пушката. Гъстата растителност ми пречеше да различа къде е главата, къде — опашката. Не проблясваше и бяла или жълта слонова кост, та да ме упъти. Задържах дъха си и почти щях да се задуша от желание да избягна и най-слабия шум. Знаех, че зад мен Сасита прави същото. Страшно ми се искаше да стрелям, но се страхувах да не би само да го нараня. Ако се поместеше малко на една или друга страна, щях да зная къде да стрелям.

Тогава неочаквано полъхна ветрец. Само след миг слонът долови миризмата ни и изчезна.

Изпитах неприятно чувство. Ако бях стрелял, може би щях да го поваля. Но ако само го наранях, можеше да убие и двама ни в гъсталака или да побегне и болката от раната да го прогони на километри от нас. Раненият слон е много опасен и аз не обичам да стрелям, когато не съм сигурен, че ще убия.

Нямаше смисъл да продължаваме. Вечерта се спускаше над гората, а лагерът беше много далеч. Бавно се повлякохме назад по дългия път. Всички в селото горчиво се разочароваха от моя неуспех. Никой не промълви дума. Вечерята бе сервирана сред пълно мълчание.

След като се нахраних и запалих лулата си, можах да погледна на цялата работа по-философски. Неуспехите в лова го правят по-желан. Ако всеки път успяваш, няма да се вълнуваш. Бих искал само и туземците, чиито шамби слонът щеше да унищожи тази нощ, да можеха да гледат на нещата така безпристрастно.

Лежах буден. Слушах подвикванията на дамана, любопитно животно, прилично на голямо морско свинче, и равномерното биене на тъпаните в селото. Знаех, че туземците поддържаха смелостта си с големи количества домашно пиво. Щеше ми се да се присъединя към тях, но на сутринта ми беше необходима бистра глава. Тогава долетя познатото ръмжене на лъв и тъпаните замряха. Туземците побързаха да се приберат в колибите си. Чух как лъвът пи вода от потока на няколко стъпки от палатката ми и се отдалечи. След това настъпи тишина, нарушавана само от случайното далечно бъбрене на разтревожени маймуни и цвъртенето на сънлива птица. После съм заспал.

На следната сутрин гъста мъгла покриваше гората. Тревата беше натежала от роса, а въздухът — доста студен. Докато пиех чашата си горещ чай, един полугол вестоносец се втурна в лагера: през нощта слонът нападнал една шамба на около пет километра разстояние и унищожил реколтата. Хитрото животно никога не нападаше два пъти последователно едно и също село. Това още повече затрудняваше моята задача.

Сасита и аз тръгнахме веднага. Когато стигнахме пострадалото село, някои от жителите предложиха да дойдат с нас като водачи. Тръгнахме по следата. Вече познавах всеки нокът от огромните ходила и започнах да мразя самия им вид. Вървяхме толкова бързо, колкото беше възможно. Слонът се беше отправил към хълмовете и водачите ме уверяваха, че там гората е по-рядка. Надявах се, че не грешат.

Склоновете бяха стръмни и трябваше да спирам често за почивка. Завиждах на местните жители: те са неимоверно издръжливи. За сметка на трудния път храстите не бяха гъсти, тъй че все пак ние напредвахме добре. Но това беше твърде хубаво, за да продължи. По обяд навлязохме в най-проклетото място, където някога жребият ми е отреждал да ловувам. Бамбуковите издънки и повалените стъбла бяха изтъкали истинска розетка. Пънове от изсъхнали дървета, високи до 1,20 м, лежаха напряко върху следата. Беше трудно да се катерим по тях. Слонът беше преодолял лесно тези препятствия. Ние обаче не бяхме толкова късметлии. Невъзможно беше да вървим тихо. Скарах се на Сасита, че вдига ненужен шум, а след секунда сам направих по-голям.

Стигнахме до едно място, където слонът, проснат по цялата си дължина, беше спал. Различих отпечатъка от хълбока му върху меката земя. Това ни обнадежди. Ако той беше вървял непрекъснато, никога не бихме могли да го настигнем. Радвах се, че слонът не е много далеч, и същевременно се молех да не го срещна сега: намирахме се в гъсталак от млади бамбукови издънки. Стъблата стигаха едва до половината на стволовете, с които се бяхме борили предишния ден, а туфестите им върхове не позволяваха да видя по-далеч от носа си.

Духна вятър и започна да сплита бамбуковите стъбла. Напредвахме с най-голяма предпазливост. Винаги е трудно да различиш дали донесените от вятъра шумове са причинени от стъбла на дървета или от животни. Това беше последното място, където бих желал да срещна слона. Когато напада в бамбукова гора, слонът поваля пред себе си дългите пружиниращи стъбла и човек може да се намери прикован под тях, преди да е имал възможност да стреля. Дори Сасита, който не се плашеше от нищо, когато се обърнах назад да го погледна, направи гримаса, която означаваше „Опасна работа.“

Внезапно в гъсталака пред нас чухме движение. Спряхме неподвижни и аз вдигнах пушката си, готов да се прицеля. Вместо слона от гъсталака изскочи величествена мъжка антилопа бонго и застана пред нас. Ето го трофея, който с братята Макмартин търсехме от толкова седмици! А сега не можех да стрелям от страх да не подплаша слона. Често се случва да срещнеш най-хубавите ловни трофеи точно когато не си в състояние да се сдобиеш с тях.

Минахме край обраслите с папрат брегове на един планински поток, където слонът беше ровил орловата папрат с бивниците си, за да яде корените. Изглежда, че корените на орловата папрат имат лечебни свойства и поддържат животните здрави. Слонът сигурно се намираше съвсем наблизо: разровената земя беше още влажна.

Докато изследвахме дирята, един от туземците-водачи се втурна назад, за да ми каже, че в гъсталака пред нас нещо шумоли. Това можеше да значи и много, и малко. Тръгнахме със Сасита напред. Стараехме се да се движим колкото е възможно по-безшумно. Вятърът беше постоянен и в наша полза. Напредвахме бавно сред високите стъбла. Шум от прекършване на бамбуково стъбло наруши тишината. Слонът беше точно пред нас. Той не можеше да ни чуе от шума, който сам правеше при храненето си. Ако вятърът се задържеше, нямаше да го изпуснем.

Хоботът му се издигна над бамбуковите стъбла и свлече надолу един сочен върхар. Пълзях напред и се опитвах едновременно да наблюдавам през стъблата и да внимавам къде слагам краката си. Сасита след мен непрекъснато проверяваше вятъра с малко пухче от горска гъба. При разклащане тези малки прахавици изпускат ситен бял прашец, приличен на пушек, който отразява всяка промяна на вятъра. Навлизахме навътре в гората и гъстата растителност спираше вятъра. Димът от прахавицата висеше неподвижно около ръката на Сасита. Тогава видях слона на не повече от 15 метра пред мен.

Чувах как дъвче бамбуковите филизи, които хоботът му вдигаше до устата като конвейер. Помежду ни имаше мрежа от бамбукови стъбла, през които не се осмелявах да стрелям — куршумът можеше да се отклони от някое яко стъбло. Ужасно колебание: да стрелям или да изчакам няколко минути с надежда, че слонът ще промени малко положението си и ще ми даде възможност да се прицеля в плешката му? Трябваше да решавам бързо, защото бяхме толкова наблизо, че при липсата на вятър нашата миризма можеше да достигне до него.

Изведнъж слонът ни видя. Той не побягна, както предишния ден. Без ни най-малко колебание или предупреждение той се извъртя и ни нападна.

Почти преди да мога да вдигна пушката си, той беше над нас. Огромните му уши бяха плътно свити назад към главата, хоботът му прилепен към гърдите. Той пищеше от ярост и издаде серия гърлени звуци, нещо като „ъррз“. Прицелих се с дясната цев в центъра на черепа му, в една точка 8 см над имагинерната линия, теглена между двете му очи, и стрелях. За миг слонът сякаш увисна във въздуха над мен. След това падна с трясък. Той лежеше полузакрит от бамбуковите стъбла и надаваше ту пронизителни викове, ту ниски, задавени звуци. Изпразних втората цев в средата на врата му. Мигновено цялото тяло се отпусна, задните крака се изпънаха. Така свърши нападателят, който всяваше смърт и ужас сред народа на главатаря Нгири.

Нашите местни разузнавачи, които благоразумно бяха изчезнали при започването на стрелбата, сега взеха да се появяват сякаш изпод земята. Те се събраха около мъртвия слон и го гледаха онемели от радост. Просто не им се вярваше, че можеха да обработват своите ниви спокойно и безопасно.

Седнах върху единия крак на слона, за да запаля лулата си. Всеки искаше да изрази своята благодарност, въпреки че всичко, което тези бедни хора можеха да ми предложат, беше глътка вода. Някои секции на бамбуковите стъбла имаха малки дупчици, пробити от насекоми. Туземците избраха такива секции и ги изрязаха. Всяка от тях съдържаше по няколко глътки чиста, хладка вода.

Изпуших лулата си и разгледах убития слон. Бивниците му бяха много мизерни — не повече от 20 кг единият. Обикновено те тежаха три пъти повече. Изглежда, горската растителност не съдържа достатъчно калций, защото бивниците на горските обитатели не са така хубави, както на слоновете, които живеят в храсталаците. Открих стара дупка от куршум в основата на десния бивник. Издълбах с ножа си костта и извадих куршум от мускет, вероятно изстрелян преди години от някой арабин-ловец, събиращ слонова кост. Куршумът се беше загнездил в нерва на бивника. Болката трябва да е била ужасна. От постоянното страдание слонът полудял и станал разбойник. Вероятно арабинът, изстрелял този куршум, сега си живееше спокойно и през ум не му минаваше какви страдания беше причинил и на хората, и на животното.

Отправихме се назад към лагера. Всички бяха в добро настроение, опиянени от успеха. Напред вървяха разузнавачи и изсичаха пътека с ножовете си. Из целия път те викаха и се смееха, шумен контраст на мъртвата тишина, в която бяхме пълзели по същите места преди няколко часа. Когато излязохме на открито, видяхме, че склоновете на отсрещните хълмове са изпъстрени от черни фигури. Туземците бяха чули изстрелите на пушката и бяха излезли да ни посрещнат. Нашите водачи нададоха гърлени викове, които прехвърлиха долината — гласовете на местните жители достигат до удивително далечни разстояния! Черните точки се спряха и после забързаха назад към селото с хубавата новина.

В лагера аз и Сасита бяхме посрещнати тържествено. Дори старите и болните изпълзяха от колибите, за да ни благодарят. Белият ловец не беше измамил надеждите им. Пратих вест на главатаря Нгири, че слонът е мъртъв и после седнах пред заслужената вечеря.

Тази вечер, докато пушех лулата си край огъня, се замислих за дългите години, които бях прекарал в Африка като ловец. Когато пристигнах за пръв път в Кения, дивеч изпълваше равнините, докъдето стигаше погледът. Ходех на лов за лъвове по места, върху които сега се издигат градове, и стрелях слонове от локомотива на първата железопътна линия, която прекосяваше страната. В рамките на един човешки живот аз видях джунгли да се превръщат в обработваема земя и човекоядни племена да стават фабрични работници. И аз самият имам малък дял в тези промени, защото властите ме наемаха да изчиствам от опасни животни области, чието култивиране беше предстоящо. Мой е световният рекорд за убити носорози, а може би и за лъвове (въпреки че в онези дни не държахме точна сметка за броя на убитите животни). Застрелял съм повече от 1400 слона. Аз не говоря за тези рекорди с гордост. Работата трябваше да се свърши и се случваше така, че аз бях човекът, на когото я възлагаха. Но колкото и странно да изглежда на някои кабинетни покровители на животните, аз обичам животните, които трябваше да убивам. Дълги години изучавах техните навици не само за да ги унищожавам, но защото искрено се интересувам от тях.

Все пак вярно е и това, че винаги съм бил спортист. Огнестрелните оръжия са постоянната страст в моя живот и аз предпочитам трясъка на карабината и гърмежа на ловната пушка пред най-добрия оркестър. Не мога да кажа, че не изпитвам удоволствие от лова. Като се обръщам сега назад, искрено признавам, че в повечето случаи и едрият дивеч е имал толкова шанс да ме убие, колкото аз него.

Аз съм един от последните ловци от старото време. Случките, на които съм бил свидетел, не могат да бъдат преживени отново. И дивечът, и туземните племена, такива, каквито ги знаех, изчезнаха. Никой вече не ще види големите стада от слонове, водени от стари мъжкари със 70-килограмови бивници. Никой вече няма да чуе бойните викове на масаите, когато техните копиеносци почистват гъсталака от лъвовете, които нападат добитъка им. Малцина могат да кажат, че са прониквали в земи, където крак на бял човек не бе стъпвал преди това. Не, старата Африка я няма и аз видях как тя си отиде.

Тази книга е един спомен от последните дни на големия лов на едър дивеч. Никъде в света нямаше дивеч, равен на африканския. Никъде в света нямаше толкова големи, толкова силни и толкова много диви животни. Сега, когато всичко това е минало, може би някои биха искали да научат нещо за най-великата ера на лова в световната история.