Елизабет Лоуел
До края на света (4)

3.

— Ти наистина си магьосник — измърмори Кет, плискайки се в пенещата се около нея вода.

— Какво искаш да кажеш? — попита Травис изненадано.

— Че можеш да четеш мисли. Определено имаш дарба за това.

Той се усмихна:

— Не беше чак толкова трудно. Вече бяхме заговорили на темата затвор. А след това ти влезе в басейна и се отпусна така, сякаш току-що си била помилвана.

Освен това изглеждаше като жена, която много обича топлината, водата и собствените си сетива. Той нямаше търпение да открие как реагира, когато някой мъж започне да я целува по всички възможни места. Но не каза нищо поради същата причина, поради която не й бе предложил да си съблече дрехите.

Кет напълно съответстваше на името си. Ако започнеше много да я притиска, рискуваше да му издере очите.

— Затвор — повтори тя с въздишка. — Не се учудвам вече, че ми изглеждаше толкова познат.

— Да не би да сме били съкилийници? — попита той насмешливо.

— Ние просто мислим по един и същ начин — промълви Кет, притваряйки очи. — Това е и причината да ми изглеждаш познат.

На Травис му се искаше да се опознаят много повече от това, но знаеше, че ще трябва да поизчака малко. Освен това дори и само да наблюдава как напрегнатите черти на лицето й се отпускат беше удоволствие за него. Имаше чувството, по-скоро беше сигурен, че тази предпазлива котка не допуска много хора близо до себе си. Това, което не знаеше, бе защо.

— Добре, кажи ми сега за твоя затвор — помоли я тихо.

— Не е нищо кой знае какво — рече тя, прикривайки една прозявка с мокрите си пръсти. — Аз работя за себе си. А това означава, че когато имам време, значи нямам пари, а когато имам пари, нямам време.

Очите на Травис се присвиха подозрително само при споменаването на думата пари и той отново я изгледа внимателно и предпазливо. Но Кет не забеляза това. Тя се беше разтопила в луксозната разточителност на обгръщащата я гореща вода.

— Толкова ли са важни парите за теб? — попита той уж безразлично, но очите му продължаваха да бъдат приковани в нея.

Не му отговори веднага. Просто не искаше да разваля чувството на комфорт, което я обгръщаше в момента. В същото време много й се говореше. В последно време не контактуваше с никого, освен със съседката си от другата страна, но Шарън обикновено беше затрупана от грижи за бебетата си близнаци и за другото си седемгодишно дете.

— Кет?

Тя въздъхна.

— Моите брат и сестра — близнаци, тъкмо завършват медицина. А никой от тях не е в състояние да работи достатъчно, за да може да спечели необходимите за следването им пари.

— И ти ги издържаш? — попита Травис изненадано.

— Да. До януари.

— А не могат ли да вземат заеми, или да получават стипендия?

— О, те получават — поясни тя, прозявайки се. — Но ти имаш ли представа колко пари са необходими в днешно време, за да дадеш добро образование на детето си?

Мисълта за дете помрачи напълно погледа на Травис и в него остана само горчивина.

— Не — каза той тихо. — Нямам.

— Хиляди, хиляди, хиляди долари. Божичко, не бих го повярвала, ако не ми беше на главата. — Кет мързеливо разплискваше водата около себе си. — А освен това трябва да мисля и за моята мила и леко ненормална майка. До преди да умре татко, тя не знаеше как се пише чек. След това обаче написа прекалено много чекове, и то за всевъзможни глупости. И така, докато парите свършиха.

Травис внимателно изгледа изражението на Кет, но това, което видя, бе само уморена привързаност и примирение с това, което майка й е и не е.

— Близнаци, че и майка, а? — каза той, чудейки се защо това му звучеше някак си познато. Сигурно защото всички неприятни истории сякаш си приличаха по нещо.

— Да. А да не говорим за къщата ми. Просто нямам възможност да изплащам месечните вноски, преди да направя последните плащания за близнаците през януари.

— Значи си затънала до гушата?

Ако беше забелязала саркастичната нотка във въпроса му, тя с нищо не го показа.

— Не. Аз съм добър плувец — отряза тя и се отпусна още по-надълбоко в басейна. — Влюбих се в тази къща преди шест години. А тя излезе за продажба преди шест месеца. Ако бях чакала до януари, със сигурност щеше да е продадена и аз отново щях да мога да й се наслаждавам само отстрани.

— Значи си взела заем?

— Ти шегуваш ли се? Нали ти казах, че работя сама за себе си. Затова банките не искат да имат нищо общо с мен.

— И как намери парите все пак? Да не би да си обрала някоя от банките, които не те обичат?

Тя се усмихна и се прозина едновременно.

— Не. Просто увеличих работния си ден от дванадесет на шестнадесет часа.

Травис се изсмя, убеден, че Кет се шегува.

— Значи ако не можеш да свършиш работата си през седемте дни на седмицата, започваш да работиш и през нощите, така ли? — попита той.

— Да, и тогава работя.

— През нощта?

— Разбира се.

— Парите са много важни за теб, нали?

Този път тя нямаше намерение да търпи сарказма му. Отвори очи и видя смесицата от яд и разочарование, изписана на лицето му. В този момент то представляваше някаква съвкупност от сенки. Устните му бяха плоски и почти невидими под гъстите му мустаци, а между тях се виждаше тънката бяла линия на зъбите му. В брадата му проблясваше отразената от капките в нея светлина.

— Ако сложиш един нож между зъбите си, ще се превърнеш в точно копие на Синята брада — засмя се тя.

— Не отговори на въпроса ми.

— На кой въпрос?

— За парите — каза той безизразно.

Кет го изгледа така, сякаш го смяташе за толкова непрактичен, колкото и майка й.

— Разбира се, че парите са важни.

— Не за всеки.

— Единствените хора, за които парите не са важни, са тези, които вече ги имат.

— Може би. А може би някои хора просто са щастливи и без да имат пари.

— Да, но те нямат разходите, които имам аз.

— И ти би била много благодарна, ако някой добър човек плати всичките ти сметки?

Тя изведнъж осъзна накъде биеше Травис и това вля в кръвта й адреналин, създаващ впечатлението за прилив на енергия, с която всъщност не разполагаше.

— Не се тревожи, Травис, моето момче. Нямам никакво намерение да ти искам пари назаем.

С бързо извъртане на тялото си тя се измъкна от басейна. Движението й беше свирепо и неочаквано, също като разочарованието, което я преряза отвътре. Побягна през къщата, грабна екипировката си и отвори вратата, която водеше към стълбите за плажа.

Две големи ръце я хванаха за раменете, като същевременно вратата се затвори с трясък още преди да е понечила да мине през нея. Тя погледна мокрите, едри и силни ръце, които държаха вратата затворена. Травис беше толкова близо до нея, че тя усещаше дъхът му да преминава през микроскопичните косми по задната част на врата й.

— Отвори вратата — процеди Кет през стиснати зъби.

— Ти цялата трепериш. Ела да се върнем в басейна.

— Навън е по-топло.

— Кет, виж, не че…

— Пусни ме да си вървя — прекъсна го тя грубо.

Травис едновременно почувства и видя гнева, който бушуваше в нея. Каквото и да беше състоянието на банковата му сметка, той бе сигурен, че в този момент тя не би приела и стотинка от него.

— Не исках да те обиждам — рече той спокойно. — Казах го само като факт от живота.

— Не и от моя живот. Аз мога да си печеля това, което ми е нужно.

Яростта в гласа й беше ясно доказателство, че е засегнал много болна тема. Той се поколеба за миг, след това въздъхна дълбоко, много му се искаше да повярва, че тя не се интересува от парите му.

Нуждаеше се да повярва в това. До този момент не беше осъзнал как парите му са го поставили в някакъв своеобразен затвор и колко самотен се чувства зад решетките му.

— Аз просто не съм свикнал с жени като теб — промълви Травис накрая.

— Бас хващам, че ти въобще не си свикнал с жени. С твоите маниери е най-добре да си наемаш женска компания, но за не повече от четвърт час. Вратата, Травис. Отвори я.

Кет очакваше всичко друго в момента, но не и гръмогласния му мъжки смях, който отново я накара да потръпне, но този път не от студ, а от някакво значително по-топло и деликатно усещане.

— Ти винаги ли дереш с ноктите си така, до кръв? — информира се той, но не обвинително, а просто от любопитство.

Тя пристъпи от крак на крак, изохквайки при болката, която отново напомни за себе си. Водата в басейна беше измила пясъка по раната й, но в същото време я бе накарала да разбере колко изключително изтощена е, въпреки привидната й решителност да направи това, което трябваше да бъде направено.

— Играта свърши, Травис, макар така и да не разбрах каква игра всъщност играеш.

— Аз не бях…

— Да, ти беше — прекъсна го тя безцеремонно. — Ти си намери една котка, намери си и клетка за нея, след което започна да пъхаш разни остри предмети през решетките й, просто така, за да гледаш как котката дращи и мяучи. Това те кара да се чувстваш силен, а котката… — тя сви рамене — по дяволите, на кого му пука как се чувства котката. Тя е просто едно животно, а ти си човек.

В антрето настъпи напрегната тишина. Кет наблюдаваше как дланите на Травис върху вратата се свиват и се превръщат в големи и тежки юмруци. Мускулите под загорялата му кожа се раздвижиха, показвайки ясно емоциите, които бушуваха в мъжа зад нея.

Тя продължаваше да стои неподвижно и да чака да я пусне да си върви.

— Не се страхувай — отрони той. — Няма да ти направя нищо лошо.

— Знам.

— Откъде знаеш? — попита я учудено, гледайки собствените си юмруци.

— Така както знаех, че фотоапаратите ми ще са в безопасност, когато са в ръцете ти. В някои отношения ние се познаваме един друг прекалено добре. Което прави погрешните оценки още по-… болезнени.

— Котка в клетка — прошепна той. — Много ми се иска да знам кой е оставил такива дълбоки белези по теб.

— Повярвай ми, въобще няма да ти хареса да го познаваш. Той не е човек, който се харесва на другите.

Ръцете на Травис постепенно се отпуснаха и той уморено изпъшка. Кет едва сега забеляза малките белези, които украсяваха пръстите на ръцете му. Някои от тях бяха пресни, а други толкова стари, че едва се забелязваха под загорялата от слънцето кожа. Тя се зачуди с какво ли се занимава и откъде има тези белези по ръцете си. Чудеше се каква е била жената, която е оставила невидими с просто око, но много по-дълбоки рани в душата му.

— Наистина ли беше толкова лош? — попита Травис накрая.

— Кой, бившият ми съпруг ли?

— Той ли е човекът, който те постави в клетка и те измъчва?

Тя сви рамене:

— Той вероятно не е по-лош от жената, която те е накарала да гледаш с подозрение половината от населението на този свят.

— Откъде си сигурна, че е било жена?

— Да, сигурна съм. Повечето хора трябва да бъдат научени на тази изключителна осторожност спрямо противоположния пол.

— А при теб така ли беше?

— Разбира се.

— Кога?

Кет не отговори, но почувства, че гръбнакът й започва да се отпуска. Раменете й потрепнаха. Тя просто нямаше сили да се бори с Травис, както и със спомените си. Наведе се напред и облегна главата си на вратата, която допреди малко искаше да отвори, пускайки чантата с принадлежностите си на пода. Едва сега забеляза, че около нея се беше образувала малка локвичка от оцветена в розово вода.

Травис също го видя. Не й поиска разрешение да я вземе на ръце отново, а просто го направи. Презрамката на сака на Кет се изплъзна от ръката й и тя инстинктивно протегна ръка, за да го хване пак, но вече не можеше да го достигне.

— Чантата с апаратите ми — каза тя.

— Нека да стои там.

— Но…

— Отпусни се — прекъсна я той. — Това, което искам да направя, е просто да превържа крака ти. Ако след това искаш да си тръгнеш, няма да те спирам.

Кет си каза, че сигурно е глупачка, но така или иначе тя вярваше на това, което и казва, и поне пред себе си нямаше как да го отрече. Въпреки взаимната им предпазливост нещо в него я привличаше неудържимо. Никога досега не беше изпитвала подобно нещо с мъж. С никой мъж. Дори и с бившия й съпруг.

Всъщност най-малко с него. Кет се зачуди дали има нещо в отношенията между мъж и жена, което все още не беше открила на двадесет и девет години.

Този път Травис я настани в баня, боядисана в различни разцветки на лавандула и лимоненожълто. Голямата му мощна фигура изглеждаше толкова неадекватно на пастелните тонове, които ги заобикаляха, че тя не можа да се сдържи да не се усмихне.

Но когато Травис докосна раната, усмивката й за миг премина в охкане.

— Боли ли? — попита той меко.

Кет изскърца със зъби, опитвайки да се въздържи от отговор, който въобще не би подхождал на една дама.

— Ще стане още по-лошо — увери я съчувствено. — Пясъкът трябва да бъде почистен до прашинка — той я погледна. — Искаш ли да го направя аз, или ще се чувстваш по-добре, ако го свършиш сама?

Кет не отговори веднага. Вдигна десния крак към скута си и започна да го разглежда. Имаше няколко порязвания, но никое от тях не беше достатъчно дълбоко, за да трябва да се шие. Всичките започваха от самото ходило и отиваха нагоре към външната страна на крака й. А иначе Травис беше прав. Във всяка от раните имаше пясък. Дори и да държеше крака си във вода дълго време, пак щяха да останат песъчинки, които трябваше да се отстранят с ръка. При раните от порязване с миди винаги вътре оставаше пясък. Изръмжавайки ядосано, Кет пъхна отново крака си между ръцете му.

— Благодаря — кимна той.

— Не проведохме ли вече този разговор, тогава, когато аз трябваше да ти благодаря вместо ти на мен?

— Няма проблеми. Ще продължим да го правим, докато не го проведем правилно. — Той вдигна очи и й се усмихна. — А мога да ти гарантирам, че ще дойде и този момент.

На Кет обаче не й се искаше да подемат отново тази тема.

Все още усмихвайки се, Травис наля топла вода и дезинфекциращ разтвор в един леген, сложи крака й в него и излезе от банята. Върна се почти веднага, носейки дебел тъмносин халат и без да каже дума, я наметна с него. След това седна по турски на пода и взе крака й в ръцете си.

Причинявайки й възможно най-малко болка и без да губи време, Травис почисти раните, намаза ги с мехлем и уви крака й с бинт. Когато свърши, той хвана превързания й крак с едната си ръка и някак си разсеяно започна да масажира прасеца й с другата ръка. Очите му бяха съсредоточени върху нещо, което само той можеше да види.

А нейните очи бяха фокусирани върху него. Чувстваше топлината на ръцете му върху хладната си кожа, пръстите му бяха силни и сигурни, докато разтриваше сгърчванията, които се бяха появили, докато напрягаше мускулите си срещу болката. Докато го гледаше, тя сякаш забрави за болния си крак. Рижата му коса беше като жива, в нея можеше да се видят всички възможни разновидности на златното и кафявото. Светлината преминаваше през късата му брада и открояваше разликата в тена на неговата кожа в сравнение с нейната. Сега пръстите му се движеха нежно по горната част на ходилото й.

На Кет много й се искаше да може да го фотографира, да запечата всичките тези черти, които толкова много й харесваха. Той я привличаше не по-малко, отколкото черния платноход, който беше снимала на идване насам.

— За какво си мислиш? — попита тихо Травис.

— Искам да те фотографирам.

Той се засмя и поклати глава:

— Винаги ли ще ме изненадваш така?

— Зависи от това какво очакваш, нали?

Той я погледна сериозно:

— Сега, в този момент, аз се отказвам от всичките си предубеждения към противоположния пол. А ти, Кет, ще се откажеш ли от твоите?

— Аз нямам такива, що се отнася до мъжете. Само за момчетата. Никога не съм познавала истински мъж.

Освен теб, помисли си тя. Дали наистина си това, на което изглеждаш, Травис? Мъж, а не момче?

Травис беше толкова объркващ, колкото и привлекателен за нея. Тя току-що го беше срещнала, тя винаги го бе познавала, тя не знаеше как да се държи с него и освен това не искаше да се отдалечава от него.

Кет изчака докато той на свой ред я оглеждаше, явно претегляйки думите й на фона на досегашния си опит, опитвайки се да реши дали да се втурне към нея така, както платноходът се беше втурнал към нощта — открито и устремено.

— Мога ли да ти казвам Кет?

— Нали досега точно това правиш.

Той потърка брадата си в голия й глезен. Кожата й беше гладка и еластична, миришеше на сол и на парфюм, който беше много женствен. Искаше му се и да я докосне с устните си, да вкуси от нея, но бе видял някакви искрици на предпазливост и обърканост в очите й. И ги бе разбрал. Защото те до голяма степен съвпадаха с неговите собствени чувства.

— Да, май винаги досега съм ти казвал Кет — промърмори Травис и внимателно пусна крака й на земята. — Това ще направи плановете ни за вечеря много по-лесно изпълними.

— Какви планове?

— Каня те на вечеря.

— Благодаря — каза тя, навеждайки се, за да види добре направената превръзка. — Но не мисля, че е удачно да излизам с този наранен крак.

— В такъв случай ще поръчам вечеря вкъщи. Какво би желала?

— Ами например салата, ролчета и риба меч.

— Чудесно. Кой ресторант в Лагуна предлага риба за вкъщи? — попита той.

— „Шез Кет“ — осведоми Кет сухо, изправяйки се. — Но аз много държа клиентите да опитват блюдата си в присъствието на главния готвач.

Той се усмихна. Искаше му се да си гризне от меката кожа на шията й. Нещо като ордьовър.

— А какво ще кажеш, ако аз наготвя?

— Ти не си живял тук достатъчно дълго, за да можеш да се оправяш в кухнята на братовчедка си.

Това бе самата истина. В кухнята на Линда имаше достатъчно звънци и свирки, за да се оборудва една пожарна команда. След като беше разгледал безбройните посуди и кухненски автомати, той бе започнал да проучва менюто на местните ресторанти.

— Да не би да искаш ти да наготвиш? — удиви се той, ставайки и изправяйки и нея на крака. — Знам някои наистина много хубави места, където може да се хапне добре.

— Няма да те отровя — рече тя и се отправи към входната врата. — Ако това е нещото, от което се страхуваш.

Спря се до чантата с фотоапаратите си и я вдигна. Той вече се намираше зад нея. Плътно зад нея. Ако сега се обърнеше, щеше да се окаже в ръцете му. Но тя си наложи да не го прави и вместо това посегна към бравата на вратата.

Една голяма мъжка ръка я изпревари в последния миг. За разлика от повечето едри мъже Травис бе изключително бърз във всичките си движения.

— Къде се продава най-добрата риба меч в града? — попита.

— Базарът за морски деликатеси в Дана пойнт. Малко е скъпичко, но… — Дъхът й изведнъж спря. Почувства как някаква копринена четчица я гали по задната част на врата.

Мустаците на Травис, беше сигурна в това.

— Хубавото винаги е скъпо — вметна той. — Но и винаги си заслужава цената. Искаш ли да отидем да я купим заедно, а след това да ме гледаш как я готвя?

Кет погледна през рамото си и се озова пред чифт знойни синьо-сиви очи. Нямаше нужда да е ясновидка, за да отгатне за какво си мислеше Травис в момента.

Тя си мислеше за същото. Сигурно съм си изгубила ума, каза си тя сърдито. Но някъде отвътре в нея веднага прозвуча отговорът: Ако това е да си изгубиш ума, добре, съгласна съм.

— Аз обичам да готвя — каза Кет.

Тя отново се извърна към вратата. Страхуваше се, че ако продължи да гледа Травис в очите, сигурно щеше да направи нещо глупаво, например да провери дали вкусът му беше толкова привлекателен, колкото изглеждаше отстрани.

Мисълта, че би могла да бъде инициаторът за секс, я стресна. Бившият й съпруг й беше дал да разбере пределно ясно, че тази роля принадлежи на мъжете. Агресивните жени просто убивали желанието в мъжа.

— Сигурна ли си? — попита Травис.

Тя се зачуди дали питаше за нейните мисли, или за излизането им, или за приготвянето на вечерята, но предпочете да не задава въпроси.

— Напълно — заяви бодро. — Но трябва да свърша някои неща преди вечеря. Защо не се появите заедно с рибата меч пред входната ми врата да кажем след два часа?

— След един час.

Беше очевидно, че нежеланието на Травис да я види как си тръгва, напълно съответстваше на нейното нежелание да го остави и това я накара да почувства приятно замайване. Каквото и да ставаше, вече бе сигурна, че не е сама в чувствата си.

— Деветдесет минути — беше офертата й.

— Явно много си падаш по пазарлъците. Осемдесет минути и това е последно.

— Но нали ти казах… — започна Кет.

Бравата изщрака под лявата ръка на Травис и вратата се отвори към гърдите й. Пръстите на дясната му ръка се плъзнаха по шията й. С някакво огромно нежелание той се спря точно преди да докосне извивките, които се виждаха толкова ясно под прилепналата й фланелка.

— Бягай, докато все още можеш, Кет. Защото с всяка измината секунда този пират става все по-малко склонен да те пусне оттук.