Елизабет Лоуел
До края на света (22)

21.

Ден и нощ, на слънчева или лунна светлина, Тихият океан се движеше посредством вълните си от хоризонт до хоризонт. Обикновено дори и само величествеността на морето изчистваше душата на Травис от нетърпение и гняв. Но не и този път. Вече бе спрял да брои от колко дни плаваха в открито море.

Само знаеше, че не е минало достатъчно време.

Кет не се беше обаждала в къщата на братовчедка му, нито пък на адвоката му.

Но ще го направи — каза си Травис с горчива увереност. — Тя няма достатъчно пари, за да издържа дете. Ако е прекалено свенлива, за да остави съобщение на телефонния секретар, би могла да вземе номера, който съм оставил на Харингтън, или пък той би могъл да я свърже направо с кораба чрез радиовръзка.

Кет е голямо момиче и не може да не се сети за това. Стремежът й бе да ме обвърже за цял живот, но тя е достатъчно умна, за да се възползва от единствената възможност, която й остава, и да прибере парите, които й предлагам.

Стерилна.

Боже мой, как можах да се вържа на лъжите й толкова лесно.

Травис продължаваше да разсъждава отново и отново за връзката си с Кет, от началото й на скалистия бряг, до бруталния й край. Искаше му се да проумее къде бе сгрешил най-много, как бе станало така, че тя напълно го бе оплела в паяжината си.

Не че бе пренебрегвал възможността Кет да забременее от него. Точно затова й беше поставил въпроса ребром.

Аз не съм заразен, но искам да знам дали ти вземаш някакви мерки против забременяване.

Тя бе отговорила с нежелание, което му се бе сторило подозрително.

Аз няма да забременея.

Той обаче я беше притиснал, тъй като държеше да знае истината.

Сигурна ли си?

Да, напълно съм сигурна. Но това няма значение.

Има значение и още как. Веднъж вече попаднах в подобен капан. И това ми е предостатъчно.

Не се безпокой, господин Т. Х. Денвърс. При мен няма никаква опасност да попаднеш в такъв капан.

Какво означава това?

Че съм стерилна.

Кет се бе показала толкова засегната и уязвима, че той не бе настоявал повече и така и не бе поискал някакво доказателство за думите й.

Лъгала го бе от начало докрай. А той й беше вярвал.

От началото до края.

Стисна силно пръчките на парапета и продължи да си припомня сцени от връзката им, така както правеше ден и нощ от мига, в който Кет го беше предала. Разкъсваше всеки спомен на множество парченца в търсене на… нещо.

На някаква истина. На някакви отговори.

Нещо, което да го накара да се чувства повече жив и по-малко глупак.

Тя бе била толкова убедителна, толкова горда, толкова силна и в същото време толкова уязвима.

Когато Били откри, че аз съм причината да нямаме деца, той побесня. Искаше да знае как ще заслужа прехраната си, след като не мога да имам деца. Не бях образована, майка ми бе разорена и на всичкото отгоре бях стерилна. Каква полза би могъл тогава да има един мъж от мен?

Дори и само припомняйки си ги, думите на Кет накараха сърцето му да се свие.

Осъзнаването на факта, че все още изпитва чувства към нея, предизвика нов прилив на ярост. Защото под повърхността на всичко това, на болката, на спомена, на унижението, той все още я желаеше. Не можеше да заспи от спомените колко хубаво бе било да проникне в стегнатото й и влажно тяло и да слуша виковете й на удоволствие.

Травис не искаше да си спомня за изненадата и страстта на Кет, когато за първи път стигна до оргазъм. И той наистина бе повярвал, че й е за първи път.

Каква актриса! По дяволите, защо ли не се е опитала да прави кариера като такава? Тогава парите нямаха да бъдат никакъв проблем за нея.

В главата му отново нахлуха горещи спомени, за най-добрия секс, който беше преживявал, толкова добър, че никога не беше поставял под съмнение истинността на реакциите на Кет. Знаеше, че жените могат и да се преструват, че стигат до оргазъм… но също така знаеше, че има неща, които не биха могли да бъдат фалшифицирани. Едно от тях бяха влажните чаршафи.

Добре, добре. Значи все пак на нея й е доставяло удоволствие. И какво от това? Тя ме излъга за всичко останало и аз се хванах на всичките й лъжи като риба на въдица.

Бесен на Кет и на самия себе си, Травис едва успяваше да запази самоконтрол. Никога не се бе чувствал по-ужасно. Дори и раздялата му с Тина не бе била толкова тежка.

Все още не можеше да се върне на брега. Все още бе прекалено уязвим. Все още го преследваше споменът за ръката на Кет в пламъците и ледът в очите й, когато му бе казала да си вземе, парите и да върви по дяволите.

Но най-много от всичко го занимаваше нещо, заради което се обвиняваше, че е глупак дори и само защото си го е помислил.

Ами ако не го беше лъгала? Ако наистина си е мислела, че е стерилна?

Тази възможност го дразнеше и не му даваше мира, това бе нещо, което му се искаше да повярва с такава сила, че направо се разтреперваше.

Той се нуждаеше от нея.

А тя се нуждаеше само от парите му.

Не биваше да забравя това. Жените и парите бяха урок, който му беше струвал прекалено много. Не би могъл да си позволи да го забрави.

Травис стисна железния парапет толкова силно, че кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Капитане?

Той се извърна към Диего:

— Казах ти, че не искам да…

— Има обаждане за вас — прекъсна го бързо старшият помощник. — Много спешно.

Някаква дивашка комбинация от триумф и отчаяние разтърси тялото му. Триумфът го разбираше.

Кет е взела номера от Харингтън и ми се обажда.

Не искаше да обръща внимание на отчаянието. Не му се искаше да размишлява защо увереността, че е бил прав по отношение на това какво всъщност е искала Кет от него, караше стомахът му да се свива.

Около радиотелефона нямаше никой, когато Травис вдигна слушалката. Всички членове на екипажа сякаш се бяха изпарили. Никой не искаше да се вясва пред непредсказуемия си в последно време капитан, без това да е абсолютно наложително.

— Да — каза Травис в слушалката.

— Е, това май е Страшилището за жените Денвърс. Най-после. Имаш ли представа от колко време се мъча да се свържа с теб?

— Харингтън — каза само Травис. Разочарованието караше гласа му да звучи глухо.

— Да, същия, младежо. Имаш ли нещо против да ми обясниш защо не прослушваш съобщенията от телефонния си секретар?

— Прослушвам ги.

— Страхотно — вметна саркастично Харингтън. — Тогава защо не си отговорил поне на едно от моите десет обаждания?

— Единадесет.

— Но на теб не ти пука, нали? Хайде, Травис, говори. Обясни ми не трябва ли да наема една банда разбойници, които да те направят на кайма от бой.

— Много се радвам да чуя това от устата на приятел.

— Трябва да се чувстваш голям късметлия, че въобще са ти останали някакви приятели.

— Доколкото разбирам, Кет ти е разказала сърцераздирателната история… или по-скоро историята, от която може да ти се повдигне, за нейната стерилност, последвана от чудодейната й плодовитост — изрече ехидно Травис.

— Да, разговарях с Кохрън.

— В такъв случай вече знаеш какъв глупак се оказах.

— Аз знам какъв глупак си в момента. Кати в никакъв случай не е лъжливата използвачка, каквато беше Тина.

— Харингтън, нали не очакваш да повярвам в това. Или да не би да искаш да ми кажеш, че не е бременна?

— Все още е, но не се знае докога.

Травис усети, че корабът сякаш започва да се изплъзва изпод краката му.

— Правилно ли разбирам, че тя има намерение да направи аборт? — попита той свирепо.

— Аборт ли? Ти да не би да си дрогиран? Опитай се да го проумееш с камъка, който минава за твой мозък: Това не е Тина. В момента Кати е на легло и прави всичко възможно, за да запази бебето ти.

— Да, да, да — изрази в скороговорка Травис, без да вярва и дума от казаното от Харингтън. — Ти направо ми късаш сърцето.

— По-скоро бих желал да ти скъсам главата — излая Харингтън от другата страна.

— Само защото не мисля, че нашата Огън и лед е невинен, малък ангел? По дяволите, Харингтън, точно ти си човекът, който неведнъж ми е казвал, че мъжът не може да каже, че познава една жена, докато не е преспал с нея. Аз съм спал с Кет. А ти?

— Разбира се, че не съм. Тя ми е просто приятел.

Травис си каза, че няма смисъл да пита за това.

Просто не му влизаше в работата.

Но пък от друга страна това би обяснило защо Кет не се беше обадила на него или на адвоката му.

— Дойде ли най-после нейният Голям чек от „Енерджистикс“? — попита той.

— Не — сопна се Харингтън. — Няма и да дойде. „Енерджистикс“ фалираха. Едва ли ще имат пари дори и да платят на адвокатите си за делото за банкрут.

Тогава защо Кет не се е обадила? — попита се Травис мислено. — Тя е в окаяно положение, а на всичко отгоре вече трябва да плати и таксата за обучението на близнаците.

— Е, тогава колко й даде? — попита Травис.

— За какво говориш?

— За пари в брой и за Кет.

— Опитах се да й предложа помощ. Но тя отказа.

— Опитва се да играе на едро, а?

— Слушай сега, малоумни негоднико — пресече го Харингтън, произнасяйки отчетливо всяка дума така, че да не се получи някакво недоразумение. — Кет не играе никаква игра. Тя е изключително честна и доблестна жена. И освен това е по-упорита дори и от теб.

— И това го казва мъж, който не е спал с нея. Бъди предпазлив, приятелю! Защото следващото нещо, което може да ти се случи, е да се озовеш с нея пред някой свещеник.

Настъпи продължително мълчание. Накрая Харингтън проговори с глас, който бе олицетворение на сарказма:

— Каква чудесна идея! Благодаря ти! Да ти изпратя ли покана? Разбира се, церемонията ще бъде скромна. Ще очаквам потвърждението за присъствието ти.

Преди Травис да успее да отговори, линията бе прекъсната.

Той стоя неподвижно дълго време, втренчен в радиотелефона. Знаеше, че приятелят му няма никакво намерение да се жени. Не и за Кет. Ако бе искала да се ожени за Харингтън, сигурно вече щеше да го е направила. Но тя дори и не беше спала с него.

Тази мисъл разтърси Травис. Той непрекъснато бе стигал до заключението, че Кет го желае заради парите, но Харингтън бе по-богат дори и от него.

Ами ако Харингтън е прав по отношение на честността на Кет?

След това като ледена вода го заля и следващият въпрос: Ами ако не е?

Не знаеше отговора на нито един от двата въпроса. Това, което знаеше, бе, че нищо няма да се разреши, докато е в открито море.

— Диего! — извика той, вдигайки глава нагоре.

— Да, капитане.

— Вземи курс към Дана пойнт.

Травис слушаше скърцането на въжетата и плющенето на платната, докато корабът се обръщаше на сто и осемдесет градуса. Инстинктивно промени центъра на тежестта си, нагодявайки се към новия курс. Обзе го някакво странно спокойствие. Кет се нуждаеше от парите му. Независимо от упоритостта й, тя нямаше как да избегне този факт.

Щеше да види завръщането на „Уинд уориър“, щеше да знае, че капитанът му отново е на брега и щеше да му се обади.

 

 

Легнала в леглото си, Кет наблюдаваше развиделяващото се небе, видя и черната сянка на „Уинд уориър“ да излиза от нощта и да се отправя към пристанището на Дана пойнт. Сърцето й заби лудо и я изплаши толкова, колкото я плашеха и гърчовете, които не преставаха да измъчват тялото й. Би дала всичко на света, с изключение на бебето си, за да може да стане и да погледне през телескопа, да види отново Травис, дори и в далечината, дори и само за миг.

Той се завърна — мислеше си тя замаяна от облекчение. — Той е размислил и сега вече знае, че не парите му е това, което искам. А само него.

Сигурно скоро ще ми се обади, ще ме прегърне, ще ми повярва, ще ме заобича така, както аз обичам него.

Сълзите напираха в очите й. Изпаднала в някаква агония на надеждата, тя очакваше всеки миг телефонът да иззвъни.

Чака цял ден.

След това прекара още една кошмарна нощ.

Към края на втория ден най-после осъзна, че Травис няма да й се обади. Нямаше и никакво намерение да се види с нея. За него тя не значеше повече от една морска пръска, откъсната от буреносна вълна.

Към края на втората нощ Кет осъзна, че дори и добрите плувци могат да се удавят.

Най-накрая заспа, само за да се събуди разтреперана, дишайки учестено, изпотена. Надигна се рязко в леглото си.

Това е само сън — отчаяно се опита да се успокои тя. — Събуди се! Това просто отново е онзи дяволски сън.

Но събуждането не успя да сложи край на кошмара. Той беше там, в тъмнината зад прозореца й, в учестеното й дишане, в страха, който караше тялото й да се вцепенява. Тя стоически изтърпяваше всичко това, потенето и спазмите, тъмнината и кошмара, черната празнота, която я очакваше с толкова ужасяващо търпение.

Сигурно ще се почувствам по-добре на сутринта — каза си унило.

Кървенето ще спре. Бебето ще бъде добре. В крайна сметка резултатът ще си заслужава всичките мъки, които съм преживяла. Когато най-после взема нашето бебе в ръцете си.

Стоеше неподвижно, загледана в беззвездното небе навън. Лежеше на една страна и се опитваше да успокои гърчовете, които сякаш държаха долната част на тялото й в менгеме. Усещаше влагата между краката си.

След три седмици, прекарани на легло, кървенето съвсем не беше преминало. Напротив, беше се влошило.

Също както болката от това, че Травис не се бе обадил.

Под прозореца на спалнята й вълните се разбиваха с трясък в черните скали по брега. Редиците от буреносни вълни бяха огромни, ритмични, почти благонадеждни. Почти. Океанът беше като човешко същество, никога не можеше със сигурност да се предвидят действията му. Понякога някоя по-голяма поредица от вълни заливаше брега без предупреждение и караше къщата да трепери от силата на необузданото море.

Кет затаи дъх, възхищавайки се на величествената красота на най-големите вълни, очаквайки сблъсъка между течната сила и камъка. Погледът й нетърпеливо търсеше очертанията на непрекъснато прииждащите от дълбините на морето вълни. И когато огромните талази пристигаха с грохот на серии от по пет или седем, тя се усмихваше триумфално, гордеейки се с бурното море.

Чувстваше се така, сякаш бе намерила някой да вика вместо нея, тъй като бе прекалено горда, за да вика сама.

В следващия момент с крайчеца на окото си тя забеляза някакво леко движение надолу към канарата. Обхвана я студен ужас, когато видя, че Джейсън се е затичал надолу по стълбите към плажа. Явно идваше да я посети, както правеше почти всяка сутрин. Но той бе прекалено малък, за да може да осъзнае опасността от големите вълни, които прииждаха към брега със смъртоносна сила.

Кет изкрещя, макар да си даваше сметка, че Джейсън не би могъл да я чуе.

— Не! Джейсън, върни се!

Продължавайки да крещи, тя хукна към задната врата. Отвори я със замах и спринтира през площадката към стълбите, водещи от нейната къща към брега.

— Джейсън, върни се! Джейсън!

Но колкото и да напрягаше глас, не можеше да заглуши непрестанния грохот от разбиващите се вълни и свиренето на вятъра. Водопади от вода заливаха скалите, закривайки най-долната част от стълбището й в измамно спокойна пяна.

Джейсън се поспря за миг, когато достигна до плажа, но не защото имаше намерение да се връща. Изчакваше пауза между вълните. Когато настъпеше такава пауза, тя щеше да бъде по-къса, отколкото очакваше, а следващата вълна щеше да бъде дори по-голяма от предишните.

Без въобще да почувства, че наранява босите си крака, тя хукна надолу по стълбите. Цялото й същество бе концентрирано върху разстоянието между нея и момчето, което вече бе хукнало по влажния пясък.

Някъде в подсъзнанието си тя броеше секундите, откакто се бе отдръпнала последната вълна, броеше и стъпките, които бе направил Джейсън по плажа, броеше и стъпалата, които трябваше да изкачи, преди да бъде извън обсега на вълните, надигащи се страховито от океанските дълбини, преди да експлодират върху стълбите й.

Разстоянието бе прекалено голямо.

Нямаше достатъчно време.

Кет не изкрещя отново, дори и когато видя следващата вълна да се разбива, погребвайки плажа в огромна маса от пяна. Просто побягна по-бързо, отколкото когато и да било досега през живота си, спускайки се надолу по стълбите с безумна скорост.

Нямаше достатъчно време.

С думкащо сърце и пресекнал дъх Кет достигна Джейсън в момента, в който го достигна и вълната. Тя обгърна ръцете си около него и около изкривения железен парапет и се вкопчи за него с цялата си сила.

Заля я стена от вода. Тя затаи дъх, държейки Джейсън и парапета, докато вълната не започна да се отдръпва назад, опитвайки се да помете към морето всичко по пътя си. Кашляйки, задушавайки се, заслепена, тя успя да изкачи три стъпала нагоре, преди силата, която я дърпаше назад, да отслабне.

Кет нито чу, нито видя следващата вълна. Тя се стовари отгоре й, заливайки я с експлозия от зелено и бяло. Преди още да е успяла да се осъзнае, третата голяма вълна я накара да падне на колене. С последен прилив на сили, идващ по-скоро от отчаяние, тя все пак успя да се изправи и да задържи в ръцете си Джейсън и парапета.

Отдръпването на третата вълна почти съвпадна с връхлитането на четвъртата. Студеният океан сякаш бе решил да нападне точно Кет, да я залива и да я блъска, докато сломи съпротивлението й. Петата вълна удари още преди да се е отдръпнала четвъртата. Нямаше време за дишане, нямаше и въздух за дишане. Вече й се завиваше свят от липсата на кислород, но въпреки това единствената й мисъл бе за Джейсън. Той бе един отпуснат товар в ръцете й, който всеки момент можеше да й се изплъзне.

Изпаднала почти в безсъзнание, с последни сили Кет се опита да се изправи на крака. Отчаяно се опита да измъкне неподвижното тяло на Джейсън от опитващото се да го погълне море.

Беше все едно да се опита да повдигне света.

Часовникът в главата й отброяваше секундите между вълните, нашепвайки й, че вече е прекалено късно.

Шестата вълна окончателно сломи съпротивата на Кет, запокитвайки я отново на стълбите. Тя все още бе вкопчена за момчето, което обаче бе прекалено тежко за нея. С последните проблясъци на съзнанието си тя почувства краткия интервал на спокойствие, когато вълната беше балансирана между прииждане и отливане.

Знаеше, че когато този момент отмине, огромната маса от вода ще я повлече със себе си към океана.

Съжалявам, Джейсън.

Но тя дори не можеше да произнесе думите, нито пък Джейсън щеше да я чуе, ако беше проговорила.

Вълната се поколеба и след това бързо тръгна назад.

Кет усети как грубият парапет се изплъзва изпод пръстите й. Преди да успее да се хване отново, светът сякаш подскочи пред нея и тя изгуби почва под краката си. Със замъглено съзнание си помисли, че е дошла още една вълна, толкова голяма, че я е понесла на гребена си нагоре по стълбите.

След това осъзна, че някой наистина я носи нагоре, носи и Джейсън, измъква и двамата от обсега на бурното море. Когато видя пред себе си дървената площадка над стълбите, тя се освободи и посегна към Джейсън.

— Той се нуждае…

Това бе всичко, което смогна да каже Кет въпреки задавящата я вода. Опитвайки се да диша и повръщайки вода, тя падна на колене до Джейсън. Опита се да му направи изкуствено дишане, но кашляше прекалено много, за да диша дори и за себе си, камо ли за някой друг.

Ръце, нашарени с малки белези, посегнаха покрай Кет и се обвиха около Джейсън, ръце, достатъчно силни, за да победят бурното море, и достатъчно нежни, за да могат да възвърнат дъха в тялото на малкото момче.

Травис.

Кет затвори очи, опита се да потисне разтърсващата я кашлица и продължи да брои секундите в подсъзнанието си.

Сякаш мина цяла вечност, преди Джейсън да започне да кашля и да повръща вода, макар тя да беше отброила само осемдесет секунди, преди детето да започне отново да диша самостоятелно.

Тя продължаваше да кашля силно, изкарвайки водата от дробовете си. След това почувства, че нещо в нея се счупва и усети неописуема режеща болка. Топлината изведнъж я напусна, вземайки със себе си и цялата останала й сила. Надавайки тих вик, тя се отпусна на площадката.

Травис я чу и се обърна към нея. Лицето му беше мрачно и когато заговори, думите му излизаха на пресекулки.

— Ти кървиш, Кет. Сигурно си наранила крака си.

Тя погледна надолу, видя кръвта, примесена с морска вода по краката си, кръв, която вече образуваше малка локва около нея.

Кръв, изтичаща от утробата й.

 

 

Травис чакаше доктор Стоун да излезе от болничната стая, в която бе настанена Кет заедно с още три пациентки.

— Как е тя? — попита Травис.

— Спи. Дадох й успокоително.

— Не питам за това. — Той срещна хладния и преценяващ поглед на лекарката.

— Вие роднина ли сте на Кати?

Травис присви очи.

— Не точно. Но ние сме доста… близки.

— Разбирам. Някой прегледа ли раните и ожулванията, които сте получили?

— Те нямат нужда от специални грижи.

— Кати има ли някой, когото да уведомим за състоянието й?

— Той е пред вас.

Лекарката леко повдигна вежди.

— Елате с мен.

Тя го заведе в една стая, която приличаше на помещение за почивка на лекарите. Беше обзаведена с очукани пластмасови столове, разнебитени маси и стари машини за сандвичи и напитки. Списанията, разхвърляни по масите, бяха достатъчно възрастни, за да гласуват, но прекалено изхабени, за да могат да си позволят това усилие.

— Седнете — покани го доктор Стоун.

— Предпочитам да стоя прав.

— Не, казах да седнете.

Травис видя хладната решителност в очите на лекарката и неохотно приседна на един стол.

— Е, не куцате и краката ви все още функционират нормално — отбеляза делово доктор Стоун. — А как е гърбът ви?

— Утре сигурно ще бъде малко схванат. Но не е нещо, което не може да се оправи с едно плуване или пък с гореща вана. Как е Кет?

— Кет? О, имате предвид Кати. Тя загуби бременността си.

Травис се надяваше, че болката, която прободе вътрешностите му, не се вижда, защото усещаше, че лекарката вероятно би се зарадвала на нея.

— Нищо ли няма да кажете? — попита злорадо доктор Стоун.

— Просто ми кажете как е тя.

— Вече ви казах. Не е бременна.

— Да не би да искате да кажете, че тя никога повече няма да има деца заради този инцидент? — попита напрегнато Травис.

— Не. Помятането на Кати бе сравнително леко. Няма никакви усложнения, във физическия смисъл на думата.

Травис затвори очи и въздъхна облекчено. Чувстваше се много отмалял, след като бе отминало напрежението.

— Слава богу! Значи ще се оправи напълно, нали?

— Не знам.

Той бързо отвори очи и изгледа изпитателно лекарката:

— Какво?

— Скъпи млади човече — започна доктор Стоун, а изражението в очите й показваше, че той й е всичко друго, но не и скъп. — Кати е прекарала последните три седмици на легло, сама, ужасена, че може да загуби бременността си. Тя много добре описа чувствата си пред мен — дупка в центъра на всичко около нея. Попада в нея и започва да пропада и не спира да пада надолу.

Травис мрачно се опита да не показва емоциите си.

— Ако Кет е знаела, че рискува да загуби бебето, защо не е постъпила в болница? — попита той.

— Защото нямаше застраховка. Нямаше и пари.

Травис потрепна, сякаш лекарката го бе ударила с нещо.

— Да не би да искате да кажете, че ако бе постъпила в болница, тя все още щеше да е бременна?

— Колко странно! Тя ми зададе същия въпрос.

— И вие какво й отговорихте?

— Истината.

— По дяволите! — избухна Травис. — Защо трябва да измъквам с ченгел всяка дума от устата ви?

Доктор Стоун въздъхна:

— Колкото и да ми е приятно да ви измъчвам заради отвратителното ви отношение към любовницата си, трябва да призная, че не ми се иска да го правя. Освен това виждам, въпреки опитите ви да го прикриете, че достатъчно се измъчвате и сам.

— Добре, а сега не спирайте отново. Завъртете ножа още веднъж. Кажете ми за Кет.

Лекарката леко се усмихна. Този свирепо изглеждащ непознат й харесваше въпреки всичко.

— Господин Денвърс, независимо какви грижи щеше да получи Кати, тя бе прекалено изхабена физически, за да може да износи една бременност. Опитахме се да направим всичко възможно, но вече бе прекалено късно. Тялото й е започнало да се опитва да се освободи от бременността още след зачеването. Тя искаше това дете. Бореше се за него. Тя е изключително силна жена. Но в крайна сметка… — Лекарката безпомощно разпери ръце.

Травис се насили да диша спокойно и да не показва болката, която изпитва.

— Тревогите на Кет за пари са приключили. Изместете я в самостоятелна стая. Осигурете й абсолютно всичко, от което се нуждае. Направете го веднага.

— Всичко това е прекалено малко и прекалено късно.

— По дяволите — изръмжа той, затваряйки очите си за момент. — На вас наистина ви доставя удоволствие всичко това, а?

— Не. Просто ви казвам, че парите са прекалено малка превръзка за раната на Кати…

Травис отново почувства как целият се вцепенява от тревога.

— Но вие казахте, че тя е добре.

— Да, във физическия смисъл на думата. Но това е само половината от битката, която се води след помятане. Депресията, която ще последва, е нещо обичайно. Лекарите мъже обясняват това с хормонално разстройство, което рано или късно преминава. Но хормоните са само част от причината. Останалото е нещо изключително женско. Много се съмнявам, че един мъж би могъл да разбере една такава загуба.

— Опитайте все пак.

Когато доктор Стоун отново изгледа изпитателно Травис, той вече не се опита да скрие мъката, която изпитваше. Нямаше смисъл. Той също можеше да види болката, която изпитваше лекарката; тя говореше за загубата на своята пациентка като за своя собствена загуба.

— За известен период от време Кати бе свързана по най-интимния възможен начин с още един живот. Сега с това е свършено.

За всички.