Елизабет Лоуел
До края на света (20)

19.

В седем и половина сутринта Кет вече седеше в колата си пред кабинета на доктор Стоун. Знаеше, че работното време започва в девет, но не й пукаше. Беше се наситила на всичкото мълчание, което можеше да поеме, мълчание и ослушване за звуци, които така и не идваха, стъпки, смях и гласът на Травис, който я вика по име.

Той ще размисли по-трезво и ще ми повярва — казваше си Кет отново и отново. — Рано или късно ще разбере, че не искам проклетите му пари. Искам само него.

Само него.

Всичко, от което се нуждае той, е време, за да може да превъзмогне изненадата и гнева си. Това е всичко. Малко време. Аз ще му липсвам и той ще се върне при мен, ще ме прегърне, ще ми каже, че…

— Кати?

Кет се огледа. Трябваха й няколко секунди, за да може да фокусира тъмния, добре ушит костюм на доктор Стоун и загриженото й лице.

— Добре ли си? — попита лекарката.

Когато не получи отговор, тя отвори вратата на колата и се наведе към Кет. Опитните й пръсти я хванаха за китката и напипаха пулса й.

— Добре съм, доктор Стоун. Просто малко…

— … Изтощена — довърши лекарката вместо нея, оглеждайки смачканите джинси и фланела, с които беше облечена Кет. — Погребвала съм пациенти, които са изглеждали много по-добре, отколкото ти в момента. Можеш ли да вървиш, или да донеса една инвалидна количка?

Кет понечи да се засмее, но след това осъзна, че доктор Стоун съвсем не се шегуваше.

— Гаденето не е от най-приятните неща, които съм изпитвала — обясни тя, опитвайки се да се усмихне. — Но иначе мога да вървя съвсем нормално.

Другата жена обаче не отговори на усмивката й.

— Яла ли си?

— Тази сутрин ли?

Лекарката присви очи.

— Добре, нека да перифразирам въпроса си. Кога бе последният път, когато се храни?

— Вчера. Чай с бисквити.

— А преди това?

Кет повдигна рамене:

— Травис… — Гласът й изведнъж секна, след като произнесе името му. Тя преглътна мъчително и опита отново. — Отидох на разходка с платноход за няколко дни. Хвана ме морска болест, нещо, което не беше ми се случвало никога досега. Не и в такава степен. Това, което съм поела, е малко сок, чай, препечена филия, половин млечен шейк.

— Колко дни?

— Бях в морето ли?

— Не. Колко дни са минали, откакто не си се хранила нормално?

Кет се намръщи и се опита да си припомни.

— Добре, остави това — рече другата жена отсечено. — Вече ми каза всичко, което исках да зная. — Тя извади връзка ключове от малко кожено портмоне. — Слез от колата.

Под критичния поглед на доктор Стоун Кет се измъкна от малката тойота. Виждайки измъченото й изражение, лицето на доктор Стоун омекна в мрачно съчувствие.

— Хайде. Сега ще ги направя чай с много мед и ще го изпиеш до капка.

Когато Кет се бе настанила удобно с димяща чаша в ръка, доктор Стоун седна в своя стол насреща й. Скръсти ръце и се вгледа в пациентката си, която сърбаше чай и отхапваше едва-едва от бисквитите, които й бе дала.

Лекарката извади списъка с пациентите за деня и започна да преглежда някакви папки. Когато приключи с тях, стана и отиде до шкафа, където съхраняваше документите на всичките си пациентки. Издърпа едно чекмедже и намери папката на Кет. Седна отново и започна да чете, отбелязвайки си нещо в един бележник на бюрото си.

След десет минути доктор Стоун погледна към Кет. Бисквитите ги нямаше. Чашата с чай беше празна, а Кет изглеждаше като задрямала.

— Как се чувстваш? — попита доктор Стоун. — Стомахът ти приема ли храната?

Примигвайки, Кет се обърна и погледна към лекарката. Все още й се гадеше, но реши, че трябва да поеме някак си леката закуска.

— Да, благодаря.

— Колко често ти се гади?

— В последно време почти непрекъснато.

— Колко често повръщаш?

Кет направи гримаса.

— Снощи, тази сутрин. Да, два пъти. И веднъж още докато пътувахме.

— Имаш ли някакво течение?

— Да.

— Колко често? — попита доктор Стоун със спокоен глас.

— Почти през цялото време.

— Много ли?

— Не, обикновено не много. Не както когато съм в нормален период. Тази сутрин обаче… — Гласът й заглъхна.

— Имаше сгърчвания ли? — попита лекарката.

Кет кимна.

Доктор Стоун продължи с въпросите, задаваше ги толкова бързо един след друг, че Кет нямаше възможност да обмисли отговорите си. Накрая лекарката й погледна късите й нелакирани нокти на ръцете, въздъхна и се обърна към бележките, които си бе водила.

— Желаеш ли тази бременност? — попита директно.

— Да!

Лекарката рязко вдигна глава. Кет изглеждаше толкова напрегната, колкото и звучеше.

— В такъв случай се надявам, че си по-силна, отколкото ми изглеждаш в момента — заяви доктор Стоун безцеремонно. — Честно казано, ти си един от най-големите рискове, които съм поемала в кариерата си.

Очите на Кет се разшириха на фона на бледото й лице.

— Какво искате да кажете?

— Сега, точно в този момент, тялото ти прави всичко възможно, за да отхвърли тази бременност. И да ти кажа право, мисля си, че тялото ти е достатъчно мъдро. Това е просто рефлекс за оживяването. Ти едва можеш да задоволиш собствените си физически нужди в момента. Откъде би могла да намериш сили, за да задоволиш допълнителните физиологични изисквания, свързани с бременността?

— Но… нали бременността е нещо естествено за жената…

— Също толкова естествено е и болестта. Също и смъртта. Както и спонтанният аборт. Такива са раждането, здравето, смехът. Ние просто харесваме някои от тези неща повече от останалите, затова и ги наричаме естествени.

Кет затвори очи, искайки й се да може да запуши и ушите си.

— Аз искам това дете.

— Ще направя каквото мога — кимна доктор Стоун. — Всичко, което е възможно. Първите три месеца от всяка бременност са най-рисковите. Много по-рискови, отколкото се предполагаше, преди да бъдат разработени методите за откриване на бременността само след няколко седмици.

Кет я слушаше, но всичко, което чуваше, бе собствената си нужда да роди това дете.

— Независимо какво правиш — продължи лекарката, — независимо какво ще направя и аз, трябва да разбереш, че вероятността да имаш нормална бременност е много, много малка.

Кет издаде приглушен и мъчителен звук.

— Би ли предпочела да те лъжа? — попита меко доктор Стоун.

— Аз… не.

Навеждайки се напред, лекарката хвана здраво стиснатите ръце на Кет и ги постави между своите.

— Помисли си много внимателно за това, Кати. Ти не си стерилна. Подозирам, че химическият състав на вагината ти просто е бил прекалено кисел и това не е позволявало на сперматозоидите на бившия ти съпруг да оживяват в тази среда. Това се среща нерядко, но е проблем, който се разрешава много лесно. — Доктор Стоун се усмихна. — Очевидно в това отношение си пасваш напълно с последния си партньор. Но дори и тази бременност да не е успешна, пред теб ще има и други възможности.

Кет гледаше през лекарката. Другите възможности не означаваха нищо за нея. Тя не ги желаеше. Не искаше дете, от който и да е мъж. Това, което искаше, бе дете със синьо-зелени очи, кестенява коса и усмивка, която да разтапя сърцето й.

— Аз искам точно това дете.

Настъпи тишина, последвана от въздишка.

— Добре. Сега ще ти направим някой изследвания, за да получим представа за състоянието ти — твоето и на плода.

 

 

Когато изследванията приключиха, доктор Стоун заведе Кет отново в кабинета си. Медицинската сестра вече бе пристигнала, а малко след това се появи и първата пациентка за деня.

— Ако течението ти беше дори и малко по-голямо — каза лекарката, — нашият първи разговор щеше да бъде чисто формален, а спонтанният аборт — неизбежен.

Кет трябваше да се напрегне, за да може да изговаря думите през стегнатото си от страх гърло.

— Не! Няма да го допусна. Аз искам това дете.

— Вярвам ти. Ще се обадя в болницата и ще ги помоля да те чакат.

— Болницата? Но аз не мога да си позволя да вляза в болница. Нямам осигуровка.

Когато чу собствените си думи, Кет преглътна и затвори очи. Дупката, която се бе разширявала в сънищата й, бе все още там.

Чакаше я.

Тя бързо отвори клепачите си.

— Няма значение. Ако влизането в болница е единственият начин да задържа детето, все някак си ще намеря парите.

Когато поискаш парите, обади ми се. Документите ще бъдат готови, трябва само да ги подпишеш.

Тя спря да диша, искаше й се да изкрещи, но не беше й останал дъх.

— Отпусни се — измърмори доктор Стоун и нежно разтри стиснатите юмруци на пациентката си. — Напрежението няма да донесе нищо добро нито на теб, нито на бебето.

— Да се отпусна? — Кет се разсмя беззвучно, след това се спря, страхувайки се, че няма да може да се сдържи да не се разкрещи. — Колко време ще трябва да остана в болницата?

— Колкото е необходимо. Със сигурност няколко седмици. Може би и месеци.

Кет пребледня като сняг.

Документите ще бъдат готови, трябва само да ги подпишеш.

Да подпише и да припише бебето си на мъж, който не знаеше какво означава любов.

— Но ти няма да оставаш в болницата — каза лекарката, наблюдавайки внимателно жената пред себе си.

— Колкото повече те гледам, толкова по-сигурна ставам, че ако легнеш в болница и непрекъснато се тревожиш за пари, това само ще влоши още повече състоянието ти. Да не говорим за излагането ти на инфекции в твоето състояние.

Кет се опита да диша нормално, но без особен успех. Тя все още бе настръхнала от мисълта да прекара седмици в болницата, нещо, което ще й струва хиляди долари, пари, с които можеше да се сдобие само ако припише детето си.

Ако си се надявала на брак, направо го забрави. Е, живей и се учи, малка Кет. Аз вече съм се научил и няма да допусна една и съща грешка два пъти.

Доктор Стоун замислено потракваше с пръсти по една папка с документи.

— Няма да влизаш в болница, но само ако намериш някой, който да се грижи за теб.

Дълбоко във вледенената си душа Кет видя една картинка на топлина и грижовност, която я изгори отвътре: Травис й се усмихва, целува я, слага парченца вкусна храна в устата й.

По тялото й премина тръпка, която я накара да почувства някакво замайване. Не можеше да си позволи да мисли за Травис. Въобще. Нямаше необходимата сила.

— Нуждаеш се от редовно хранене — продължи доктор Стоун. — И трябва да лежиш, докато течението престане. Ако въобще престане.

— Ще мога ли да ставам, за да отида поне до банята, или за да си приготвя набързо нещо за ядене?

— Да отидеш до банята, да. Да си приготвиш ядене, може би. Но кой ще пазарува вместо теб? Кой ще мие чиниите ти? Кой ще те пере? Кой ще се грижи за къщата? Кой ще…

— Ще намеря някого — прекъсна я Кет, не й се искаше да слуша още въпроси. — Ще наема някого.

Доктор Стоун замислено отвори папката с изследванията на Кет.

— Ти живееш на брега, нали?

— Да.

— Има ли стълби?

— Да.

— Не трябва да ги изкачваш — предупреди я лекарката. — И не бива да вдигаш нищо по-тежко от чаша чай. Забрави фотографията, Катрин Кохрън!

Кет искаше да се възпротиви, но не го направи. Нямаше да рискува бебето за шепа снимки, независимо колко се нуждаеше от парите, които щяха да й донесат.

— Очаквай да ти се обадят от благотворителното дружество — додаде доктор Стоун, записвайки си нещо. — Ще ти носят топла храна по веднъж на ден. Сега си отивай вкъщи и повече не прави никакви планове да шофираш. Отивай право в леглото.

— Добре.

Лекарката остави химикала и хвана студената ръка на Кет.

— Помисли внимателно за това, което правиш. Не можеш да работиш, за да изкарваш прехраната си, и в същото време нямаш достатъчно пари, за да не работиш.

— Аз ще ви платя, независимо…

— Не говори глупости — прекъсна я лекарката. — Въобще не говоря за моите такси. Говоря ти за средства, с които да живееш. Ако легнеш в леглото и прекараш там седмици или месеци, как ще покриеш всичките си разходи?

— Ще се справя някак си. Все ще намеря начин.

Доктор Стоун изпъшка.

— Тогава, моля те, опитай се да разбереш следното: независимо какво правиш или какво не правиш, вероятността да абортираш преди края на третия месец е много голяма.

— Не!

— Да — продължи лекарката, все още държейки ръката на Кет, опитвайки се да й предаде от своята топлина. — Това не е единственият ти шанс да имаш дете. Следващия път, когато забременееш, ще говорим за по-хубави неща, като своенравни бебета и смяна на пелени.

Но Кет знаеше, че няма да има следващ път. Никога повече не би се доверила напълно на някой мъж.

Ако ме излъжеш веднъж — проклета да си, ако ме излъжеш два пъти — проклет да съм аз.

Отнякъде, някак си трябваше да намери сили.

— Ще ти изпиша хапчета против гадене за няколко седмици — каза лекарката, пусна ръката на Кет и започна бързо да пише рецептата.

— Това няма ли да навреди на бебето?

— Не. Това, което наврежда на бебето, е липсата на силна майка. Не можеш да възвърнеш силите си, освен ако не започнеш да се храниш нормално и редовно. Сестрата ще ти направи няколко инжекции, преди да си тръгнеш. Ще те посещавам веднъж в седмицата, освен ако не се наложи да идвам по-често. Някакви въпроси?

Кет безмълвно поклати глава.

Доктор Стоун й се усмихна за довиждане:

— Това е всичко засега. Обаждай ми се Кати. Аз съм тук, за да помагам.

 

 

Кет караше към къщи бавно, мислейки си какво трябва да свърши. Пазарене, отваряне и затваряне на вратата на гаража, слизане надолу по стълбите към къщата, носейки чанти с храна, подреждане на продуктите в шкафовете. Не биваше да прави нищо от тези неща, но в същото време искаше да се храни, и то добре.

Когато почувства, че започва да се впуска в прекалено много подробности за това какво трябва да бъде направено, тя се насили да събере мислите си и да мисли за нещата едно по едно.

Щеше да намери някакъв път към брега. Винаги досега го бе намирала. Тя беше много добър плувец.

Зави към къщата си, погледна към затворената гаражна врата и леко повдигна рамене. Боята на тойотата щеше все някак си да изтърпи излагането на соления морски въздух докато стопанката й отново е в състояние да вдига и да спуска тежката гаражна врата.

Тя излезе от колата и заслиза бавно по стълбите, движейки се изключително внимателно. Вътре в къщата я очакваха още две стълбища. Внимателно бе обмислила движенията и бе стигнала до извода, че да се обади на Шарън, бе много по-умно, отколкото да изкачва стълбите на съседката си, които бяха много по-стръмни, отколкото на нейната къща.

Веднага след като се добра до телефона в работния си кабинет, Кет се обади на майката на Джейсън.

— Шарън? Обажда се Кати.

— О, боже! Да не би Джейсън пак да е изпуснал училищния автобус?

— Не… — Кет се поколеба. Беше й изключително трудно да моли за помощ, но просто нямаше никакъв друг избор. — Искам да те помоля за една много голяма услуга.

— Казвай — отвърна Шарън ентусиазирано.

Кет заговори бързо, искайки да приключи колкото се може по-бързо с въпроса.

— Ще трябва да си почивам за известно време. На легло. Не бива да вдигам нищо, дори и фотоапарат.

— Кати! Какво се е случило? Да не би да си паднала лошо?

В гласа на Шарън се усещаше истинска загриженост. С особения си и неустоим чар Джейсън сякаш беше пришил една за друга двете най-важни жени в живота му.

— Паднала ли? — Кет се изсмя странно. — Не и по начина, по който си мислиш. Бременна съм. И искам да износя детето. Затова трябва да лежа, докато ми спре течението.

— Кати… о, Кати, не знам дали да те поздравявам, или да плача. Травис доволен ли е?

— Той няма нищо общо. — Гласът й бе равен и безизразен. — Но можеш да ме поздравиш така или иначе. Аз искам това дете. Ще обърна света, но ще го имам.

Настъпи тишина. Накрая Шарън каза:

— Ще направя всичко, каквото мога, за да ти помогна. Помятах на два пъти, преди да родя близнаците, а и те бяха родени пет седмици по-рано, въпреки че взехме всички необходими мерки.

Кет не знаеше какво да каже. Това, че Шарън бе помятала, едновременно я плашеше и в същото време я караше да се чувства по-малко самотна.

— Съжалявам — прошепна Кет. — Не знаех.

— Жените обикновено не говорят за такива неща. Това ги кара да се чувстват неадекватни. Глупаво е, но е така. Не се хващай в този капан, Кати. Да изгубиш бременността си, е достатъчно лошо. Но и да се укоряваш за това, може да доведе до разпадане на целия брак.

— В това отношение нямам никакъв проблем.

Шарън издаде смешен звук, наполовина смях, наполовина плач.

— Затваряй телефона и отивай в леглото. Ще дойда да те видя веднага след като пристигне бавачката, освен ако не се нуждаеш от нещо още сега.

— Не, добре съм. Добре съм. Благодаря ти, Шарън.

— Не ми благодари. Ако не беше ти, сега с Джейсън сигурно въобще нямаше да си говорим.

 

 

Вечерта Кет лежеше в леглото си и наблюдаваше как залязващото слънце преобразява небето на запад. От хоризонта пламтяха цветове, хвърлящи разтопена красота над извиващите се вълни.

В следващия момент видя „Уинд уориър“ да пори водите на искрящото море, отправил се след залязващото слънце към тъмнината зад хоризонта.

— Заминаващ… заминал…

Травис отплаваше в нощта на крилете на огромната си черна птица, оставяйки Кет сама.

Най-накрая тя заспа неспокойно, непрекъснато се въртеше и обръщаше. Събуди се посред нощ, а на устните й беше застинал вик.

Нямаше нито легло, нито къща, нито земя. Падаше. Тя падаше.

И нямаше нищо, на което да се надява, освен утринта.

Обляна в студена пот, увита в завивките си, Кет лежеше като замръзнала на едно място, страхуваше се да помръдне, за да не се завърти отново светът пред очите й. През прозореца се виждаше само мрак, стелещ се от хоризонт до хоризонт, и непрогледен.

 

 

Джейсън и утринта пристигнаха заедно в къщата на Кет. Тя се изправи бързо, облече халата, който Шарън беше преметнала на един стол до леглото й, и застана в очакване прекрасната усмивка на момчето да прогони и последните остатъци от кошмарите, които беше сънувала. Когато се появи на вратата на спалнята й, той държеше няколко пакета с какао на прах и се усмихваше.

— Мама ме научи как да приготвям това — похвали се той гордо. — Така че няма да трябва повече ти да го правиш.

Той изчезна още преди Кет да е успяла да отговори. Тя дочу шумове от кухнята, включително и звук от нещо счупено, който я накара да затаи дъх.

След няколко минути Джейсън връхлетя в спалнята, носейки празни чаши и поднос с препечени филийки. Остави всичко на нощното шкафче и хукна обратно към кухнята. Този път се върна бавно, носейки внимателно кана, пълна с горещо какао.

Започна да разлива течността в чашите с не особено уверена ръка, но все пак по-голямата част от какаото се озова в тях. С доволно изражение подаде на Кет една филия, дебело намазана с мед, и чаша с какао.

Тя му се усмихна, доволна, че хапчетата против гадене имаха ефект.

— Мирише много апетитно, а и така изглежда. Благодаря ти! Ти наистина си чудесен.

Момчето се усмихна гордо:

— Казах на мама, че мога да се справя сам. Освен това — продължи той, посягайки към една филийка, намазана с фъстъчено масло, — ако беше дошла тя, щеше да доведе и близнаците, а никой не би могъл да се храни в компанията на две врещящи бебета.

За Кет нямаше тактичен начин да не се съгласи със своя благодетел. Затова не каза нищо и колебливо захапа филийката си, очаквайки със страх стомахът й отново да се разбунтува. Беше много облекчена, когато тялото й възприе храната без възражения.

— Искаш ли нещо друго, преди да тръгна за училище? — попита Джейсън, облизвайки пръстите си.

— Не, благодаря — отвърна Кет. — През цялата последна седмица не съм яла толкова много.

Тя си взе още една филийка с мед от купчината в центъра на подноса. Първо я загриза колебливо, но след това събра повече смелост. Всъщност беше много вкусно. Посегна към каната с какао, но Джейсън я изпревари.

— Мама каза, че не трябва да вдигаш нищо тежко. — Намръщвайки се напрегнато, той доля чашата й.

— Благодаря ти — промърмори тя, дискретно облизвайки капчиците от течността, които се стичаха от външната страна на чашата и всеки момент щяха да капнат на леглото.

Телефонът иззвъня.

Сърцето на Кет се преобърна за миг, преди да осъзнае, че това не би могло да е Травис. Той се носеше някъде по вятъра, отминал така, както и вчерашната слънчева светлина.

Тя инстинктивно понечи да стане, за да вдигне слушалката. След това си спомни, че не бива да става от леглото, камо ли пък да слиза и да се качва по стълбите към работната й стая. Вчера бе оставила телефона там, тъй като беше по-тежък от чаша с чай, което беше максималната тежест, позволена й да вдига.

— Аз ще се обадя — подвикна Джейсън и хукна надолу.

Върна се след няколко минути.

— Беше мама. Каза, че отива до супермаркета и пита дали се нуждаеш от нещо.

Кет посегна към бележник на нощното й шкафче и откъсна едно листче, съдържащо списъка с покупките, които й бяха необходими.

— Би ли ми подал чантата, ако обичаш.

Джейсън грабна дамската й чанта и я сложи на леглото до нея. Усмивката му беше ярка като слънцето. След като бе видяла отплаването на „Уинд уориър“ в нощта, тя се нуждаеше от компанията на Джейсън повече отвсякога.

Кет измъкна чековата си книжка, изохквайки, когато обгорената й ръка се докосна до ципа на чантата. Изгарянията бяха по-скоро страшни на външен вид, отколкото болезнени. Травис бе успял да отмести ръката й от пламъците, преди да се изгори достатъчно, за да се образуват мехури. В момента всичко, което се виждаше, бяха няколко ивици зачервена кожа, които щяха да се обелят след няколко дни, подобно на изгаряния от слънце.

Много й се искаше и останалата част от нея да може да се излекува толкова бързо.

— Дай това на майка си — каза Кет, подавайки му чека и списъка. — И й кажи, че съм й много благодарна. А когато се прибереш от училище, ще ме научиш как се играе на „Хайде за риба“.

— Разбира се, с удоволствие. — Той се обърна и се завтече към задната врата.

— Чакай! — извика след него Кет, поглеждайки през прозореца към прииждащите вълни. — Приливът вече е дошъл. Мини през предната врата.

— Няма страшно. Просто ще се промъкна между вълните.

Той изхвръкна навън преди Кет да може да възрази. Тя напрегнато го гледаше как се втурва надолу по стълбите към плажа. Когато стигна до последното стъпало, той се спря и изчака да отмине една голяма вълна. След това се завтече по пясъка и се метна на стълбите, водещи към неговата къща, още преди следващата вълна дори да е наближила краката му.

Успокоена, Кет отново се отпусна в леглото. След няколко минути сънят най-после дойде, потапяйки я в черен прилив, който я отнесе някъде навътре в морето.