Елизабет Лоуел
До края на света (11)

10.

— Искаш да знаеш какво се е случило между мен и парите? — усмихна се Кет мрачно. — Мога да ти го кажа с една дума: Били.

Травис не каза нищо. Зад привидното й самообладание усещаше, че се крият свирепи пристъпи на ярост и горчивина.

— Когато напуснах Били, той беше един от стоте най-богати мъже на света. Богат! — Кет набърчи горната си устна. — Толкова богат, че чак да ти се повдигне.

— Какво ти е причинил? — Макар гласът на Травис да звучеше меко, нещо в тона му показваше, че много настоява да получи честен отговор.

— Нашият брак не беше най-щастливата любов на века — поде Кет, избягвайки отговора на въпроса. — Аз исках да се чувствам сигурна с мъж до себе си, а Били искаше да има достатъчно синове, за да го накарат да се чувства като истински мъж.

— Може ли някой на този свят да има толкова много синове? — попита Травис саркастично.

— Не. Но тогава не знаех това. Както и да е, доколкото аз бях негова съпруга, въпросът бе по-скоро академичен. Когато той откри, че аз съм причината да нямаме деца, той… — Кет си пое мъчително дъх — беше бесен. След като не можех да имам деца, той искаше да му обясня как ще оправдая разходите, които прави за мен. Не бях образована, майка ми беше похарчила всичките ни пари и на всичкото отгоре бях стерилна. Какво, по дяволите, би могъл да прави един мъж с мен?

Травис примигна с очи. Сега вече знаеше защо тя беше толкова чувствителна на тема независимост. И затова, че е стерилна.

— Той размахваше това лабораторно изследване пред лицето ми — продължи тя със замъглени очи. — Стерилна. Не можеш да оправдаеш разходите си. Стерилна. За нищо не ставаш.

Две силни ръце обгърнаха Кет, вляха й топлина, притиснаха я нежно. Вдървеното й тяло бавно се отпусна, приемайки комфорта, който мълчаливо й предлагаше Травис.

— Най-лошото от всичко бе, че аз му повярвах. Когато той… — Гласът й изтъня и секна съвсем.

— Няма нужда да ми разказваш повече — опита се да я възпре Травис.

Гласът му бе толкова напрегнат, колкото и нейния толкова стегнат, колкото и ръцете, които я държаха опитвайки се да я предпазят от всичко и най-вече от собствените й спомени.

— Искам да ти кажа — прошепна тя. — Трябва да го направя. Никога на никого не съм казвала какво всъщност се случи, дори и на Харингтън, но на теб трябва да кажа. Защото искам да разбереш защо не мога просто да сложа ръката си в твоята и да се понеса по вятъра заедно с теб, за седмица или пък за месец.

Кет си пое дъх, сякаш се готвеше да се гмурне в ледена вода, но не се отдръпна от Травис. Неговата топлина правеше възможно да се обърне с лице към миналото, без да изпада в криза.

— Както ти казах, бракът ни не беше нищо особено. Не че се противях на многобройните извънбрачни връзки на Били. — Устните й се свиха презрително. — Сексът с него не беше някакво удоволствие, което да искам да пазя само за себе си.

— Поне си имала късмет, че не ти е лепнал някоя болест.

— О, той използваше презервативи, когато чукаше нещо чуждо. Не за да предпази мен, разбира се, не дори и за да предпази себе си. Правеше го заради сина който трябваше да зачена. Страхуваше се да не зарази своята династия с нещо, което антибиотиците не биха могли да излекуват.

Травис замълча. Познаваше няколко мъже като Били, ограничени хора, които не можеха да проумеят, че безразборните връзки не си струваха цената, която винаги се плаща за тях, независимо колко кондома използваш. Рано или късно всеки си плащаше.

— Нощта, когато той откри, че съм стерилна… — Кет преглътна мъчително, опитвайки се да запази гласа си спокоен. — Тази нощ той бе довел най-новата си любовница на кораба. Аз спях. Когато се събудих, той я тикаше в леглото при мен. Когато се опитах да се измъкна, Били скъса нощницата ми и ми каза, че след като съм абсолютно безполезна като съпруга, бих могла да оправдавам разходите си като стана проститутка.

— Кет, недей — помоли той тихо. — Сега те разбирам. Съжалявам.

Но тя продължи да говори, искаше Травис да разбере всичко, яростта и срама й.

— Когато се опитах да избягам навън, Били започна да ме бие с шамари, крещейки ми, че тази нощ щял да ме научи как да се чукам. И когато се науча достатъчно добре, щял да ме заведе при някакви гуляещи приятели на яхтата, закотвена в съседство с нашата. Нямаше търпение да гледа как ще се гаврят с мен.

Травис стисна с всичка сила мускулите на ръцете си, но Кет не забеляза огромното напрежение, което го беше обзело. Тя беше потънала в отровната спирала на спомените си, които все още я караха да й призлява.

— Не си спомням какво точно се е случило след това — рече тя прегракнало. — Мисля, че просто полудях. Някак си съм се добрала до ветроустойчивото шише на една лампа. Беше студено и гладко. Ударих го с всичка сила през лицето.

— Надявам си да си убила този изрод.

Кет се засмя нервно.

— Нямах този късмет. Всичко наоколо беше в счупени стъкла и кръв, пияната курва си умираше от смях, а Били продължаваше да ме псува и да ме рита.

Травис я погали по косата, опитвайки се да я измъкне от миналото, но тя все още не можеше да го остави зад гърба си. Все още й оставаше да го накара да разбере защо не можеше да побегне с него при първата негова дума, макар да го желаеше толкова много, че самата мисъл я караше да й се подкосяват краката от желание.

— Някак си успях да се измъкна от него — редеше все така равно Кет. — Наоколо имаше закотвени много яхти, но всички те бяха пълни с приятелите на Били. Вън, в тъмнината, видях светлина на малко корабче, хвърлило котва доста по-навътре в морето, далеч от шумните купони. Нямах време да спускам спасителната лодка, затова просто прескочих парапета, хвърлих се в морето и започнах да плувам към това корабче.

— Били толкова ли беше пиян, че не се сети да спусне спасителната лодка и да те последва?

— Не, но той просто ме търсеше в грешна посока. Явно е предположил, че ще плувам към брега. Но вместо това аз се отправих към откритото нощно море. Това бе единственото място, където бих могла да бъда извън обсега му.

Травис прошепна името й и я притисна още по-силно към себе си. Тя потръпна и облегна челото си на гърдите му за няколко секунди. След това отново вдигна глава и продължи да говори:

— Оказа се, че корабчето, към което се бях насочила, никак не беше малко. Беше доста голяма моторна яхта, опасана цялата в светлини. И беше далече. Много, много далече. Мислех си, че сигурно ще се удавя, преди да го достигна. Но все пак успях. Аз съм добър плувец.

Кет изведнъж усети, че цялата трепери. Пое си дъх и нервно се засмя.

— Никога няма да забравя изражението на лицето на Родни, когато ме видя за първи път.

— Харингтън? — попита Травис изненадано.

— Корабчето, към което плувах се оказа неговият круизър. Горкият човек. Тъкмо си прекарваше добре с някаква дама, когато се изкачих по стълбичката, без да нося нищо, освен солена вода и няколко ожулвания.

На Травис му се искаше да може да се смее на ситуацията така, както правеше Кет, но не можеше. Някаква студена ярост го задавяше отвътре. „Мислех си, че сигурно ще се удавя.“ Той държеше Кет така, както го беше правил и при първата им среща, люлееше я бавно и се опитваше да я утеши без думи.

След малко тя продължи историята си. Гласът й пак бе равен и спокоен. Най-лошата част от спомените й бе зад нея и отровата от тях сякаш се оттичаше към миналото, там, където й беше мястото.

А в същото време Травис я топлеше с живота, който бликаше от него, притискаше я така, сякаш никога нямаше да я пусне от ръцете си.

— Винаги съм се чудила как Родни е обяснил появяването ми на дамата си — промълви Кет.

— Вероятно не му се е налагало да обяснява. Всички жени страшно много си падат по него.

— Това е заради очите му. Когато го погледнеш за първи път, ти изглежда като някакъв самотен мечок играчка, забравен от някой малчуган.

— Не се оставяй да бъдеш подмамена от тъжните му кафяви очи — възрази живо Травис. — Родни Харингтън е изключително умен и проницателен човек.

— И освен това е много мил. Посрещна ме толкова невъзмутимо, сякаш всяка нощ поне по пет непознати голи жени се изкачват по стълбичката на палубата му. Уви ме в едно одеяло и ме нагости с гореща супа. Веднага след като разбра какво ми се е случило, нареди на екипажа да вдигне котва и да се отправи към Калифорния.

— Учудвам се, че не се е опитал да намери Били и да го пребие от бой — промърмори Травис.

— Аз му се примолих да не го прави. Всичко, което исках, бе да избягам колкото се може по-далеч от Били. — Кет въздъхна дълбоко и някак си облекчено и продължи с все същия равен глас: — Приятелката на Харингтън беше долу-горе с моите размери и много ми съчувстваше. Даде ми някой от дрехите си, дори ме научи как да готвя по време на морски преход. Когато спряхме в Акапулко, аз продадох венчалния си пръстен, за да си купя мексикански документ за развод. След това се върнах обратно на яхтата и изпълнявах ролята на готвач по време на останалата част от пътуването до Калифорния.

— И то добър готвач, ако съдя по вечерята, която ми спретна онази вечер — вметна Травис, целувайки я нежно по косата.

— Отначало не бях толкова добра — усмихна му се Кет, макар че устните й още потреперваха от заглъхващите спомени. — Но се научих на много неща по време на плаването. Някой от другите пътници ме помолиха да им направя снимка с техния „Поларойд“. Показаха ми какво да правя, аз го направих и когато видях как сякаш от нищото на едно малко парче картон се появява снимката, косата ми настръхна. Вече знаех, че съм открила нещо изключително.

— Фотографията?

— Да. — Тя погледна Травис от упор, искаше да го накара да разбере. — Слагането на фотоапарат в ръцете ми беше все едно да пуснеш риба във вода. Аз си изкарвах прехраната като готвачка, спестявах, докато успея да си купя собствена фотографска екипировка и след това си скъсах задника от работа, докато Харингтън не ме убеди да му позволя да ме представлява.

— Значи така е станал твой агент — рече Травис. — Много пъти съм се чудил.

— Аз съм добра в това, което правя — обяви Кет, гласът й беше гладък и уверен. — Може да не ставам за майка, но никой мъж не може да каже, че съм лош фотограф.

Преди Травис да успее да й отговори, откъм водата се чу някакъв звук, шум, подобен на рязане с трион. Една надувна спасителна лодка с мотор пореше водата към тях. Когато приближи към кея, моторът изгасна и лодката плавно се приближи към стъпалата, водещи към водата.

В настъпилата тишина думите на Травис прозвучаха грубо, почти брутално:

— Не си запазила фамилното име на Били.

Беше изречено като факт, не като въпрос, но Кет все пак отговори.

— Не, аз не пазя абсолютно нищо от него. Нито името му, нито пръстените, които ми е подарявал, нито стотинка от проклетите му пари.

— Какво е фамилното му име?

Тя рязко вдигна глава и изгледа Травис. Гласът му прозвуча като на някой непознат, а изражението му беше отнесено и свирепо. И въпреки това ръцете му я бяха прегърнали много нежно.

— Нелсън. Защо?

— Аз пътувам навсякъде — промърмори Травис, навеждайки глава, за да докосне устните й. — Някой ден ще се срещнем с него. Обещавам ти.

Кет бе твърде изненадана, за да каже нещо. Нито пък знаеше какво да каже, ако можеше да говори. Съчетанието между необуздана ярост и нежно покровителство, което наблюдаваше в Травис, бе нещо съвсем ново за нея. То я караше да се чувства объркана, неориентирана и в същото време… Сигурна.

— Хайде — напомни Травис сякаш нищо не се е случило. — Диего ни чака.

Той я поведе надолу по стъпалата и й помогна да се качи на лодката.

— Това е Диего — представи го Травис, посочвайки към дребничкия, тъмнокос мъж на носа на лодката.

— Диего, запознай се с Катрин Кохрън. Ако се държиш добре с нея, тя би могла дори да ти позволи да й казваш Кати.

Кет се усмихна и протегна ръка. Вместо да се здрависа с нея, както очакваше, Диего се наведели целуна пръстите й със старомодна грация.

— Аз винаги се държа добре — рече Диего с ясен глас. — Особено пък с красиви жени. — На лицето му се появи усмивка, която преобрази чертите му. Той притежаваше някаква средиземноморска красота, която ставаше най-очевидна, когато се усмихнеше. — А вие сте много красива, синьорита. Като роза през зимата.

— Грациас, Диего — поблагодари Кет, искайки й се испанският й да е достатъчно добър, за да може да отговори на комплимента. Тя закачливо му се усмихна.

— Защо се получава така, че когато те гледам, виждам цял наниз от разбити сърца по всички краища на света?

Очите на Диего проблеснаха весело. Той погледна към Травис и кимна в знак на одобрение.

Травис обгърна с ръка талията на Кет в жест, който красноречиво говореше за отношението му към нея, който Диего забеляза и веднага разбра.

— Виждаш разбити сърца — каза Травис, навеждайки се, за да постави устните си върху разкошната коса на Кет, — тъй като Диего е разбивач на женски сърца. Ако се заслушаш внимателно, сигурно ще чуеш и женски плач.

Кет наклони глава на една страна, преструвайки се, че се е заслушала, но всъщност се наслаждаваше на играта на светлината в касата на Травис. Когато заговори, го направи съвсем механично, тъй като по-голямата част от мозъка й беше заета с измислянето на една снимка.

— Те не плачат за теб, нали? — попита тя Травис тихо. — Сълзите идват от надеждата, а когато си тръгнеш, ти не оставяш нищо след себе си, нито дори надеждата, че ще се върнеш. Няма надежда, няма сълзи.

Изражението на лицето на Травис се промени, гняв и съжаление и още някакво чувство, което би могло да е и болка. А след това на него нямаше нищо, освен отчужденост.

Кет изведнъж осъзна думите си и се опита да се пошегува:

— Ох, без да искам издадох тайната си. Твоят прапрадядо може и да е бил пират, Травис, но аз пък произхождам от стар род на шотландски вещици и мога да предсказвам бъдещето. — Тя намигна на Диего. — Така че дръжте се добре, hombres, иначе за миг ще ви превърна в жаби.

Диего се усмихна жизнерадостно, без да обръща внимание на намръщеното изражение на капитана си.

— Вече съм предупреден, сеньорита. Готов съм да направя всичко за вас. — И той насочи вниманието си към мотора.

— Чакай — спря го Травис.

Диего замръзна с ръка на стартера. Кет погледна към Травис, чудейки се дали не е променил решението си да я вземе с него на борда на кораба си. Ако беше така, не би могла да го вини. Това, което бе казала по негов адрес беше глупаво, почти жестоко. А фактът, че беше и истина, го правеше още по-лошо.

— Фотоапаратите ти — подсказа Травис.

— Моля? — попита тя учудено.

— Фотоапаратите ти са в багажника на колата ми.

— Да, знам. Там са на сигурно място, нали?

— Кет — рече той търпеливо, — не искаш ли да правиш снимки на кораба ми? Нали затова сме дошли.

— Ако настояваш, ще си взема апаратите. Но отсега ти казвам, че ще изхвърля всички снимки, които направя днес.

— Защо? — изненада се Травис.

Тя погледна към елегантния и мощен кораб, застанал неподвижно на водата.

— Такова нещо като „Уинд уориър“ не може да се снима импровизирано. Ще ми трябва време, за да мога да се потопя в съществуването му, в линиите му, в мълчанието му. — Устата й се изкриви в шеговита усмивка.

— Знам, че звучи налудничаво, но… — Тя вдигна рамене. — Това е начинът, по който работя.

— Съблазняване вместо насилване — опита се да го формулира Травис, лицето му вече не беше тъжно.

— Никога не съм мислила за това по този начин, но, да, така е.

Пръстът му се плъзна по линията на веждите й:

— Както кажеш, моя шотландска вещице. Диего, закарай ни на кораба.

Усмихвайки се дяволито, Диего запали мотора.

Кет се настани на седалката и насочи вниманието си към абаносовия корпус, който се приближаваше към тях с всяка измината секунда. Отблизо корабът беше дори по-красив, отколкото отдалеч. Внушаваше чувство за мощ, издръжливост и грация.

Как ще успея да хвана всичко това на лентата? — питаше се Кет мълчаливо.

Тя последва Травис на борда, като само с половин ухо го слушаше докато й разказва за размерите и атрибутите на „Уинд уориър“. Беше се потопила в чувството, което създаваше яхтата, в блясъка на медните съоръжения, в миризмата на прясна боя, в тъмния такелаж и черните мачти. Обикновено за яхтите се говореше в женски род, но тук, на борда, се чувстваше някаква мъжка мощ, която напомняше на Кет за мъжа, който вървеше до нея.

— … Фатома — завърши Травис.

— Ммм — отвърна Кет. Това й беше отговорът във всички случаи, когато не искаше да отвлича вниманието си. В този момент тя беше грабната от изчистената и елегантна линия на парапета и тъкмо се чудеше кой обектив би бил най-подходящия, за да го снима.

Травис се спря, взе брадичката й в ръка и я накара да погледне към него.

— Не си чула и една дума от това, което ти казах, нали? — стрелна я той укорително.

Кет примигна, внезапно извадена от мислите си как да хване на филмовата лента всички аспекти от яхтата, наречена „Уинд уориър“.

— Разбира се, че чух — смръщи се тя. — Две мачти, такелаж от типа на шхуните, дължина тридесет метра.

Травис се усмихна и поклати глава в престорено отчаяние.

— Четиридесет метра? — опита се да налучка тя.

— Близо си, но пак не позна. Във всеки случай се радвам, че няма да се опитваш да приставаш с кораба ми на някой кей.

Кет се усмихна виновно.

— Прав си. Наистина си мислех за… образи. Но аз нямам намерение да фотографирам точните размери на „Уинд уориър“, нито пък най-долната част на корпуса му, нито пък точната му скорост при еди-каква си скорост на вятъра, затова какъв е смисълът да запомням всичките тези неща?

— Какво ще фотографираш тогава?

Душата на един мъж.

Но Кет знаеше, че не бива да го изрича на глас. Вече бе казала достатъчно глупави и недообмислени неща пред Травис. Затова просто поклати глава:

— Ще видиш.

Травис я поведе към долната палуба, говорейки съвсем накратко за корабната конструкция и вътрешните размери.

Нямаше и смисъл да се впуска в подробности, Кет отново не го слушаше. Тя докосваше с ръце различните видове дърво, събрани от всички краища на света, редки дървесни видове, обработени и полирани, за да се превърнат в корабно оборудване.

Т. Х. Денвърс проектираше и строеше супермодерни състезателни яхти, които бяха направени в съответствие с най-прецизните компютърни измервания и спецификации… но неговата каюта беше изпълнена с традиционните изящни материи от дърво и пиринч. Чаршафите на доста широката му койка бяха направени от лен. На стената бе закачено голямо старинно огледало, а от тавана се спускаше инкрустиран кристален глобус.

Кет се огледа около себе си с погледа на фотограф, който не пропуска нищо. Травис от своя страна също я наблюдаваше и накрая продума със закачлива усмивка:

— Сещам се за онази котка, която изпила всичкото мляко. — Той постави ръката си зад врата й, заравяйки пръсти в тъмнокестенявата й коса, падаща свободно по гърба. — Сподели нещо и с мен.

Устните на Кет леко се разтвориха при докосването на дългите му и силни пръсти, които я галеха по косата. Топлината се разля по тялото й, горещината, която чувстваше винаги когато Травис я погледнеше със синьо-зеления огън в очите си.

Травис почувства как го обзема познатият глад, когато тя въздъхна и се отдаде на целувката му. Пръстите му започнаха да я опипват почти грубо, притискайки я към твърдите очертания на тялото му, сякаш опитвайки се да я поеме вътре в себе си.

Мина доста време преди Травис да откъсне устата си от нейната. Опита се да каже нещо, но предизвикателството на зачервените й устни бе твърде голямо. Той издаде гърлен звук, целуна я отново и не спря, докато устните й не започнаха да се движат срещу неговите и очите й не станаха почти черни от страст.

Да я отблъсне от себе си, бе като да откъсне от собствената си кожа, но трябваше да го направи. Моментът не беше подходящ за това, което му се искаше толкова много, че ръцете му трепереха.

— Отивай обратно на палубата — изрече той пресипнало.

— Защо? — попита Кет с треперещ глас.

— Защото ако не го направиш, ще ти съблека дрехите и ще се докосна до всяко кътче на тялото ти, докато не се възбудиш така, че да плачеш за мен с всеки дъх, който поемаш.

Кет усети как я обзема глад, който напълно съответстваше на неговия. Травис също го видя и явното й желание наля още огън във вените му.

— О, по дяволите — измърмори той, посягайки към отворената врата зад себе си. — Просто ще трябва да гледам да заглуша крясъците ти.

Но преди да успее да напипа вратата, отгоре се чу гласът на Диего:

— Капитане, още ли сте долу?

Чу се шум от стъпки, спускащи се по стълбата към долната палуба. Травис изруга тихо и се извърна кръгом, обръщайки гръб на Кет. Тялото му изпълни вратата, скривайки зачервеното й лице и замъгления й, жаден поглед от Диего.

— Какво има? — попита Травис троснато.

Диего се спря пред вратата и погледна предпазливо към Травис.

— Някакъв служител от пристанището иска да знае колко още ще бъдем на котва тук.

— Какво значение има?

Диего се ухили:

— За мен няма. Доколкото разбрах, човекът просто иска да разгледа „Уинд уориър“.

— Ами разведи го тогава.

— Кога?

— О, за бога! — излая Травис. — Сега, Диего! Сега, веднага.

— Да, капитане.

Диего се обърна и се отправи към стълбите, но Травис успя да забележи разбиращата усмивка на лицето му. Той изруга и погледна мрачно към Кет.

— Какви неща правиш с мен, госпожице Кохрън, сладка котко, шотландска вещице, жена. Това най-вече. Жена. — След това добави тихо. — Отивай горе, жено. Аз ще се присъединя към тебе веднага след като панталоните отново ми стават.

Кет го погледна и в този момент не искаше нищо друго, освен да го почувства гол между ръцете си, между краката си, вътре в нея. Тя мълчаливо се приплъзна покрай него през вратата, наблюдавайки го с очи, които бяха много тъмни. Внимаваше да не се докосва до него.

Не искаше да се доверява на себе си, че би могла да спре само с едно докосване.