Елизабет Лоуел
До края на света (1)

Пролог

Тя бе перфектна. Стройна, чувствена, реагираща и на най-малкото докосване.

И затова опасна за мъжа, който се опитваше да я контролира. Той трябваше да притежава рефлексите на котка. Моментно невнимание би…

Телефонът иззвъня и го извади от мислите.

Травис Денвърс вдигна поглед от екрана на компютъра и премигна като човек, който току-що е изплувал на повърхността след дълго гмуркане в неизследвани досега води. Синьо-зелените му очи гледаха замъглено. Разтърка късата си жълто-кафява брада, поклати глава и се опита да се концентрира върху окръжаващата го действителност и да се откъсне от непрекъснато сменящите се образи на вятър, корабни корпуси, вода и платна.

През отворения прозорец близо до бюрото му нахлуваше мирисът и звукът на океанските вълни. Вятърът, духащ откъм Санта Ана, беше изтикал обичайния за Южна Калифорния смог чак до остров Каталина. Околността беше оцветена в някакъв бронзов цвят, характерен за късното лято. Океанът представляваше една блестяща и неспокойна синя безкрайност.

Той би трябвало да бъде там някъде по водата, на борда на своя „Уинд уориър“, да го чувства как пори водата с изпълнени от вятъра платна.

Телефонът продължаваше да звъни.

Травис погледна към нежната машинка. Той ненавиждаше всички телефони на света, но специално към този изпитваше особено силна омраза.

Розов. За какво, по дяволите, е мислила моята братовчедка, когато е префасонирала тази къща — може би за коледни яйца и детски играчки?

Телефонът иззвъня за осми път. Травис изпухтя и за момент пофлиртува със съблазнителната мисъл да не му обръща внимание и да се върне към виртуалния свят на своя компютър, на който изпитваше новите си идеи за това как би могъл да се хване и най-малкият полъх на вятъра от платната на една яхта.

Телефонът пак иззвъня. Номер девети.

С приглушена ругатня той запомни в компютъра последните промени в дизайна, които беше направил, грабна глупавата розова слушалка с огромната си ръка и излая обичайния си телефонен поздрав:

— Какво!

— Мили боже, Денвърс, май трябва да поработиш върху добрите си обноски.

Раздразнението на Травис се изпари в момента, в който разпозна гласа. Родни Харингтън бе един от любимите му хора.

— И защо трябва да поработя точно над това? — попита Травис, протягайки дългото си тяло и прозявайки се в същото време. — Ти си единственият, който има телефона на братовчедка ми.

Харингтън издаде доволен звук.

— Значи ти наистина си в Лагуна бийч? Обаждането ми не е било пренасочено към Тиера дел Фуего или някое друго забутано кътче?

— Да, тук съм, с розов телефон в ръка.

— Моля?

— Братовчедка ми е префасонирала къщата след последното ми посещение. Розово. Розово. И още розов. Повтарям: розово.

— Ти си заобиколен от розово?

— Да, най-вече. Също и от лавандулово.

— Хм. Иска ми се да можех да го видя. Мисълта за мъж с твоите размери, който се мотае в розова вила, е… много пикантна.

— Ами посети ме тогава — тросна се Травис. — Ще те настаня в бонбонената стая за гости с балдахинено легло.

Харингтън се изкикоти:

— Това означава ли, че имаш намерение да пребоядисаш „Уинд уориър“?

— Ти затова ли се обаждаш, за да разбереш дали ще пребоядисвам кораба си?

— Всъщност да.

— Чао тогава.

Харингтън се изсмя отново и след това бързо заговори:

— Просто исках да се убедя, че „Уинд уориър“ е напълно готов за дебюта си.

Травис раздвижи мускулите на гърба и раменете си, опитвайки се да превъзмогне спазмите, причинени от множеството часове, прекарани пред компютъра. Ако не плуваше дълго всяка сутрин, той просто не би бил в състояние да стои неподвижно на стола и да използва супермодерния си компютър.

— Какво искаш да кажеш с това за дебюта? — попита той. — Много добре знаеш, че няма да й е за първи път.

— Спомняш ли си моята идея за една сензационна книга, в която се разправя за теб, за твоята яхта, за твоите нови идеи в дизайна?

Травис си спомняше.

— Изведнъж болката във врата ми се премести по-надолу. Много по-надолу — каза той.

— Изправи се и се поразтъпчи из стаята — посъветва го Харингтън безгрижно. — Господ е създал тела като твоето за физически труд, а не за работа с компютър. Намерил съм ти перфектния фотограф.

За Травис не представляваше проблем да следи привидно разкъсаната мисъл на събеседника си. Умът му работеше не по-бавно от компютъра му.

— Това да не е пак някой от твоите…

Но Харингтън продължи да говори бързо, давайки си сметка, че няма да му е лесно да прокара идеята си:

— Кохрън! Просто не знам как не съм се сетил за нея по-рано. Тя…

— Ти си го направил — прекъсна го грубо Травис. — След като ти казах, че съм против.

— Така ли? И защо?

— Само заради едно нещо. Тя е жена.

— Звучиш като доста ограничен човек, момко.

— Благодаря ти.

Последва тягостна тишина, а след това мъчителна въздишка.

— Кълна се в Бога, Денвърс, ти понякога наистина си непоносим.

Травис направи гримаса и погледна през прозореца към скалистия бряг и безкрайната шир на Тихия океан. Осъзнаваше, че сигурно не е прав. Използвайки едно или друго измислено оправдание, той беше отказал и всички фотографи — мъже, които Харингтън му беше предложил досега. Просто не му се искаше да качи някой външен човек на борда на „Уинд уориър“, нито пък някой, който да наднича през рамото му, докато разработва новите си идеи на компютъра.

От друга страна беше много задължен на Харингтън, който от години искаше да направи тази книга.

— Ти се намираш в Лагуна — каза Харингтън с равен глас. — Кохрън също живее в Лагуна.

— Род… — започна Травис, но другият мъж го прекъсна:

— Ти ще останеш там поне няколко седмици. Яхтата ти е в Дана пойнт. А Кохрън има кола. Освен това е добре запозната с корабите, както моторни, така и платноходи.

Травис приглушено изръмжа. Винаги бе знаел, че рано или късно ще се съгласи с желанието на приятеля си за тази шибана книга.

Просто не му бе минавало през ума, че ще стане точно днес.

А може би трябваше да се опита да задържи нещата още известно време, докато доусъвършенства новите си идеи за ветроходни платна и дори ги изпита на вода.

— Род, ти мислил ли си за…

— Не ме прекъсвай — изрече отсечено Харингтън.

— Много е неучтиво от твоя страна. Издателят вече е на борда, образно казано. И е готов да плати много добър аванс на фотографа.

— А на мен? — попита Травис сухо.

— Какво на теб? Ти си толкова богат, колкото и аз, може би дори по-богат, ако си се вслушал в съвета ми за книжата на фондовата борса.

— Сега като го споменаваш, се сещам, че щях да те питам за…

— Знам какво се опитваш да направиш, но няма да стане — прекъсна го Харингтън. — Темата на този разговор е една книга за теб и за твоите съвършени и ненадминати по ефективност дизайни. Никой няма да ти плати, ако продължаваш да отхвърляш фотографите и искаш никой да не те занимава с нищо, което не ти е по душа.

— Това означава ли, че си се отказал от идеята аз да напиша шибаната книга?

— Трябва да съм глупак, за да те оставя да го направиш. Сигурно няма да можем да разпространим повече от пет-шест копия, и то в случай, че са безплатни.

— Никога не съм мислил за теб като за глупак.

— Кълна се в Бога, ти май просто никога не мислиш за мен, иначе нямаше да си такава пречка по пътя на моя прогрес.

Травис започна да се хили, вече знаеше, че е загубил.

— Добре, добре. Уговори среща с тази фотографка за… Какъв ден сме днес?

— Неделя.

— Значи към края на другата седмица. Ще видим какво ще излезе. Засега не ти обещавам нищо.

— Ще я уговоря за другия четвъртък. Ще съобщя подробностите на телефонния ти секретар.

— Нямам такъв.

— Тогава си купи. Или използвай електронна поща. Не е лесно да те открие човек.

— Това ми харесва.

— Ветровитият Денвърс. Вие с Кохрън би трябвало да се разбирате много добре.

Травис изведнъж почувства някакво безпокойство.

— Какво искаш да кажеш? — попита той подозрително.

— Хайде, не се плаши толкова. Исках да кажа, че Кохрън също като теб толкова много се увлича в работата си, че напълно забравя за такива прозаични неща като спане или вдигане на телефона.

Но Травис продължаваше да бъде подозрителен:

— Аз не съм лесен човек. Имай го предвид.

— Никога не съм чувал нещо по-вярно. Но гледай да не си изпробваш зъбите върху Кохрън. Тя ми е много добра приятелка.

— Искаш да кажеш, че ти е любовница?

— Кохрън ли? — Харингтън тъжно се засмя. — Нито е била, нито е, нито ще бъде. Тя не обича противоположния пол. Още едно нещо, по което си приличате.

— Напротив, аз съм доста привързан към противоположния пол.

— Не, ти просто обичаш секса. Това не е същото.

— А ти не го ли обичаш? — натърти Травис.

— Аз харесвам жените — уточни Харингтън простичко. — Сексът е част от взаимоотношенията с тях, но съвсем не е всичко. Жените просто виждат света от съвсем различна гледна точка. Много е интересно. Всеки път, когато си помисля, че съм опознал жените, се намира някоя, която да ме опровергае.

— Нещо подобно е да проектираш и да караш яхта.

— Ако наистина вярваш в това, значи установяваш прекалено интимни отношения с твоето творение.

— Яхтите не се шибат. От тях получаваш това, което си вложил предварително.

— Ти май още не си забравил Тина.

Травис импулсивно стисна слушалката, но само за миг. Тина бе един жесток урок за разликата между мъже и жени. Нужни му бяха години, за да свикне с нейното предателство. Не би могъл да промени миналото си, но поне можеше да се погрижи за това някои неща да не му се случват никога повече в бъдеще.

Така и бе направил. Беше опростил отношенията си с жените до взаимноизгодни бизнес контакти. Всичко бе поставено на основата на разбирателството между разумни хора.

— Тина беше една голяма грешка — изрече Травис делово. — За жалост най-голямата цена беше платена от най-невинния. Като имам предвид тази цена, бих бил най-големият глупак, ако не съм си взел поука от цялата история, не мислиш ли?

— По дяволите — промърмори Харингтън намусено. — Съжалявам. Не исках да ти развалям настроението.

— Няма нужда да се извиняваш. Аз не говоря за моята бивша съпруга, освен ако не е крайно наложително.

Всъщност Травис можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато беше дискутирал катастрофалния си брак. Четири от тези пъти бяха с адвоката му. Петият път беше с Харингтън, веднъж, когато бяха седнали на бутилка много отлежало уиски. Докато носът на „Уинд уориър“ пореше тъмносините морски води под незалязващото лятно арктическо слънце, двамата бяха вдигнали наздравица за горчивите уроци от миналото.

— Колко време ще отнеме написването на тази книга? — попита Травис.

Нищо в гласа му не издаваше яростта, която се беше надигнала в него при спомена за Тина. Той сам не познаваше чувствата си. Те бяха толкова дълбоко втъкани в него, че би могъл да ги осъзнае само ако по някакъв начин изчезнеха.

— Зависи колко време ще дадеш на фотографката — отвърна Харингтън. — Но не би трябвало да отнеме кой знае колко дълго.

— Защо? Толкова ли е добра?

— Кохрън е професионалистка. От нея би могъл да научиш какво означава да работиш усилено.

— Значи сигурно не е хубава.

— Тя е фотографка, а не бъдещата ти любовница. Какво те интересува как изглежда?

— Просто съм любопитен — засмя се Травис. — Бас хващам, че и тя те е разпитвала за мен.

— Не позна.

— Не е попитала дори дали съм грозен, или женен, или педераст, или…?

— Не — прекъсна го Харингтън. — Единствените й въпроси бяха кога, с колко време разполага и колко ще бъде авансът. Тя има не по-малък интерес от теб да приключи колкото се може по-бързо. С доходите си издържа трима души.

— Деца от провален брак ли?

— Да, но на майка й, не нейните. Кохрън издържа брат си и сестра си, които са близнаци и учат медицина. С всички сили се старае да удържи положението до януари.

— И какво ще се случи през януари?

— Майка й ще се ожени за един мой приятел.

— Богат ли?

— Естествено.

Гласът на Травис стана саркастичен:

— Намерила си е някой глупак да я издържа, а?

— Той е адвокат по данъчни дела и е много умен. Готов е да целува земята под краката й и така нататък. Тя отвръща на чувствата му и организира изискани благотворителни вечери за юридическата му фирма. Доста добра двойка са, поне аз мисля така.

— Ти ли ги запозна?

— Да, самият аз — призна си Харингтън. — Мисля, че си заслужаваше труда.

Травис отново изпита някакво неясно безпокойство. Харингтън изпитваше прекалено голямо удоволствие да побутва хората, да дава някаква насока в живота им.

— Добре, сега за тази фотографка. Няма да подпиша нищо, докато не видя работата й.

— И аз така предполагах.

— Надявам се няма да ми направи серия от шарени пощенски картички.

— Бъди сигурен в това.

— Или някакви безвкусни…

— Дори не си и помисляй такова нещо — прекъсна го Харингтън с явно доволен тон.

— По дяволите, ти започваш да мъркаш от щастие. Мразя, когато изпаднеш в такова задоволство!

Харингтън само се засмя и прекъсна линията.

Травис се втренчи в слушалката, усмихна се несигурно и затвори. Обърна се отново към компютъра и се загледа в последния си ветроходен дизайн.

Беше добър, но можеше да се направи още. Може би ако позагладеше този ъгъл тук и направеше две малки удължения там…

Той отново се залепи за компютъра. Часовете се нижеха един след друг, но той не ги забелязваше, бе напълно погълнат от заниманието си: да очертава линии, които щяха да грабнат вятъра и да го понесат към безкрайността на морето.

 

 

През следващите три дни Травис не мисли за бившата си съпруга, за фотографката или за книгата, която не му се искаше да прави. С изключение на ежедневното си плуване призори, той бе изцяло погълнат от безкрайната и непрекъснато променяща се красота на океана и вятъра, на корабни корпуси и платна, на дизайна и свободата.

И най-вече на свободата.

Свободен от едно минало, което вече не можеше да промени и за което не можеше да спре да съжалява.