Елизабет Лоуел
До края на света (21)

20.

Кет се събуди от иззвъняването на телефона. Вече бе почти станала, когато си спомни, че не бива въобще да се помръдва от леглото. Отпусна се обратно на възглавницата и се опита да си спомни дали беше включила телефонния секретар.

Не беше. Между иззвъняванията откъм кухнята се чуха и други шумове. Отваряне и затваряне на кухненските шкафове, на хладилника, нещо издумка при поставянето му на един от рафтовете.

— Шарън? — извика Кет, когато телефона иззвъня за четвърти път.

— Оставям продуктите — отвърна Шарън от кухнята, а телефонът иззвъня още веднъж. — Имаш ли телефон при теб?

— Не. И съм забравила да включа секретаря.

— Аз ще го включа, след като отговоря на това обаждане.

След няколко минути Шарън влезе в спалнята на Кет. В едната си ръка носеше телефонния апарат, а в другата — секретаря.

— Обади се рамкировчикът — каза Шарън. — Вече имат готови диапозитиви, които искат да видиш. — Тя огледа стаята. — Къде е изводът за телефон?

— Ей там. — Кет посочи стената зад леглото си. — Благодаря ти. Наистина оценявам това, което правиш за мен.

— Моля ти се, няма за какво. Много се радвам, че има поне един възрастен, с когото мога да си говоря. — Шарън включи телефона, свърза го със секретаря и потърка ръце в джинсите си. — Има ли още нещо, което трябва да се премести?

— Нищо, което да е неотложно. Когато си поотпочина още малко, ще сортирам и ще изпратя по пощата някой диапозитиви. — Кет направи гримаса. — Грешка. Аз ще ги сортирам, а, ти ще ги изпратиш. — Тя разтърка очи и погледна към съседката и приятелката си.

— Шарън, сигурна ли си, че имаш достатъчно време, за да се занимаваш и с мен?

— За всичко, което ти е необходимо. — Тя побутна една къдрица от кестенявата си коса зад ухото и натъпка блузата си на сини ивици в джинсите. — Ако не беше ти през последните четири месеца, Джейсън и аз отдавна да сме се подлудили един друг. Довечера ще изпратя Стив да премести леглото ти точно до прозореца. Така ще можеш да гледаш океана и плажа и разхождащите се по него хора.

— Благодаря ти — засмя се нервно Кет. — Май това е единственото нещо, което ти казвам в последно време. Благодаря, благодаря и пак благодаря.

— Въобще не се притеснявай — възпря я Шарън, усмихвайки се. — Бог е свидетел колко много си направила за мен. Крайно време беше и ти да получиш нещо в отплата.

Когато Шарън си тръгна, къщата изведнъж опустя. Ако беше в нормалното си състояние, Кет би отишла да сортира диапозитиви или щеше да седне на бюрото си, за да поддържа безкрайната си кореспонденция или счетоводните книги.

Но нищо вече не беше нормално. Тя бе прикована в леглото и единствената й компания бяха собствените й мисли. Не можеше да се осланя дори и на своите фотоапарати за утеха и разсейване. Всичко, което можеше да прави, бе да лежи в леглото и да се опитва да не мисли.

Но не се получаваше.

Мислите й продължаваха да скачат между Травис и чекови книжки, между гърчовете, които чувстваше в корема си, и течението, което я ужасяваше все повече сега, когато знаеше причината за него.

Когато мислите за тези неща ставаха прекалено болезнени, винаги можеше да прехвърли тревогите си към положението с парите. Или по-точно — с липсата на такива. До четири дни Кет трябваше да уреди сметките си с компаниите за кредитни карти, както и да изпрати, чековете за близнаците и за майка си. Сумата, която трябваше да изпрати, надвишаваше всичките й налични пари с дванадесет хиляди шестстотин и петдесет долара, плюс-минус няколко долара.

Ако беше в състояние да работи, дефицит пак щеше да има, но в никакъв случай нямаше да бъде толкова голям. Успяла да си уреди няколко ангажимента, които щяха да й донесат около дванадесет хиляди долара, но сега се налагаше да ги отмени всичките.

Ако не дойдеше Големият чек от „Енерджистикс“, тя въобще нямаше представа как ще се справи с положението.

Стомахът й се сви.

Не се тревожи за парите — каза си Кет бързо. — Това не е добре за бебето.

Втренчена в тавана, тя отново си повтори съвета на лекарката да не се безпокои. След това се зачуди защо не беше възможно просто да лежи и да не мисли за нищо.

Спомените нахлуха в нея като черна светкавица. Травис, любовта му, гневът му, спомени, които я изгаряха отвътре така, че се извъртя в леглото, сякаш опитвайки се да избегне непоносима болка.

Плачът сигурно би й помогнал, но очите й сякаш бяха пресъхнали. Травис не беше й оставил нищо, дори и надежда. А без надежда не можеше да има сълзи.

Телефонът иззвъня, стряскайки я. Кет понечи да стане, сети се, че не бива и протегна ръка към слушалката, както си лежеше.

— Ало — отзова се тя пресипнало.

— Това ти ли си, Кохрън?

Кет прочисти гърлото си:

— Здравей, зелени ангеле. Да, аз съм.

— Гласът ти звучи странно. Денвърс там ли е? Обаждах се в къщата на братовчедка му, но никой не отговори.

Борейки се с чувствата си и неспособна да говори, Кет стисна слушалката така, че пръстите я заболяха.

След това бавно възвърна самообладанието си. Трябваше да свикне да чува неочаквано името на Травис. Щеше да се наложи да свикне и с факта, че никога повече нямаше да се събуди, усещайки топлината на масивното му тяло, никога повече нямаше да види искрящите му от страст очи, никога повече нямаше да види усмихващите се устни, докато се навеждаше към нея, за да я целуне, никога повече нямаше да вкуси сладко-соления му вкус, никога повече…

— Кохрън? Там ли си?

— Да. — Кет се насили да преглътне буцата, която беше заседнала на гърлото й. — Просто съм малко сънена. Ти най-после успя да ме улучиш докато спя.

— Добре ли се чувстваш? — гласът на Харингтън прозвуча колебливо.

— Добре съм — отвърна тя с глас, който говореше точно за обратното. — Добре съм.

Той издаде звук, който означаваше, че въобще не е убеден в това.

Кет си пое дълбоко въздух. Трябваше да каже нещо на Харингтън. Най-малкото, което трябваше да му каже бе, че трябваше да отпишат проекта за книгата „Докосването на Денвърс“, освен ако издателят не се задоволеше със снимките, които вече бе направила.

— Родни? — успя да каже тя.

— Седнал съм — отговори Харингтън сухо. — Така че продължавай.

— Травис отплава. Ще ти изпратя диапозитивите, които съм направила за книгата. Ако не са достатъчни, ще трябва да намериш друг фотограф.

Думите се изляха от устата й, сякаш като говореше бързо, Кет се надяваше да приключи с всичките обяснения още преди Харингтън да е разбрал как се чувства.

— Хей, не се притеснявай — обади се Харингтън меко. — Денвърс понякога става неспокоен, заминава, пак се връща.

— Не и този път. — Гласът й беше много ясен и сигурен.

Настъпи дълга пауза, последвана от въздишка.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Опитвам се да бъда.

— Опитай се да мислиш за нещо друго. Например за работа. Мога да ти уредя няколко международни ангажимента. Всъщност точно днес сутринта разговарях с Милър от Париж и…

— Не — прекъсна го тя.

— Какво? Защо не! Да не би да имаш нещо против французите?

Кет стисна слушалката и си помисли за лъжите, които можеше да каже на своя зелен ангел. Но знаеше, че Харингтън най-малко от всички на този свят заслужава да го лъже. Той й бе помогнал, когато бе изплувала от морето, гола непозната, която отчаяно се нуждаеше от съчувствие и подслон. Беше й дал и двете, без да се поколебае, без да задава никакви въпроси, и досега никога не беше поискал нещо в замяна.

— Лекарката ми каза, че трябва да остана на легло за известно време — информира тя с равен глас. — Не бива да се занимавам с никаква работа.

От другата страна не последва никакъв отговор.

— Това е само временно — продължи Кет. — Ще ти се обадя, когато можеш отново да ми уреждаш ангажименти.

— Кохрън, какво, по дяволите, става с теб?

Нямаше начин да избяга от отговора. Нито пък би могла да го омекоти. Нито пък да не обърне внимание на въпроса.

— Бременна съм — изрече тя храбро. — И тъй като искам да остана такава, трябва да прекарам известно време в леглото.

— Бременна! Мили боже! За какво си мислехте вие двамата… — Харингтън изведнъж млъкна и успя да преглътне остатъка от коментара си.

Кет се усмихна въпреки болката, която изпитваше.

— Защо изглеждаш толкова ужасен? — попита тя.

— Не ужасен, а шокиран, и това е, защото Травис е абсолютен фанатик по отношение на нежеланите, ъъъ, искам да кажа…

— Виж, не се тревожи — прекъсна го Кет. — Аз си мислех, че съм стерилна. Това бебе е просто някакво чудо.

— И то какво чудо! Легнала си на легло, когато най-много се нуждаеш от работа.

— Никой не е казал, че чудесата винаги идват в най-подходящия момент.

Въпреки всичко Кет се усмихваше. Дори и само мисълта, че е бременна, я караше да се чувства щастлива от неочакваната си плодовитост, не можеше да спре да си мисли за чудния дар, който растеше в утробата й. С него тя бе готова да посрещне всякакви изпитания.

— Денвърс знае ли? — попита Харингтън направо.

— Да.

— Тогава защо, по дяволите, те е напуснал?

— Попитай го, когато го намериш. Ако го намериш.

— Ще го попитам. И той ще ми отговори, дори и ако трябва да намеря някой, който да го държи, докато го пребия от бой. Никой не може да се отнася към теб по този начин и да му се размине. Никой! Дори и най-добрият ми приятел. — Харингтън издаде сърдит звук. — Особено пък най-добрият ми приятел. А аз си мислех, че той и ти ще… о, по дяволите… Съжалявам, Кохрън. Иска ми се никога да не бях и помислял за книга за негодник на име Денвърс.

— Няма за какво да съжаляваш — успокои го Кет. — Аз не съжалявам за нищо. Всеки би трябвало да се понесе по една голяма и разбиваща се вълна поне веднъж в живота си.

Последва дълга пауза, преди Харингтън да попита:

— Имаш ли нужда от нещо?

— Само от чека на „Енерджистикс“.

Отново последва пауза.

— Точно във връзка с това се обаждам — поде Харингтън с нежелание. — „Енерджистикс“ са подали молба в съда за обявяване във фалит. Плащат дълговете си в съотношение шест цента за един долар. Адвокатът ни в момента подготвя необходимите документи за нашия иск.

Кет не чу почти нищо друго, освен думата фалит.

— Кохрън? Чуваш ли ме?

— Да…

— Какво става с изложението в Лос Анджелис? Готова ли си за него?

— При рамкировчиците има една серия от снимки, които са готови за изпращане — каза тя механично. — Но има още много неща, които трябва да се подготвят. Просто не съм имала време, за да подбера подходящите рамки.

— Тогава остави галерията да свърши това. Те и без това никога не харесват рамките, които си изберат изложителите. — Харингтън се поколеба, изруга под носа си и изплю камъчето. — Знам колко много разчиташе на онзи чек от „Енерджистикс“.

— Ще се оправя някак си. Винаги съм се оправяла.

— Да, но тогава не си била бременна. Разбира се, Травис ти дължи…

— Не!

Една-единствена дума. Нямаше нужда от повече обяснения.

— В такъв случай аз ще ти дам… — започна Харингтън.

— Не — прекъсна го отново Кет. — Нито Травис, нито ти. Никой. Ще се справя сама.

Тя чу ехото от думите си, също толкова свирепо, колкото бе и това от гласа на Травис, когато й беше предложил чек за един милион долара.

Държанка.

Курва.

Спомените предизвикаха гняв у Кет, но Харингтън не беше направил нищо, за да си го изкарва на него. Затвори очи и напрегна всичките си сили, за да запази гласа си спокоен.

— Но все пак благодаря ти за предложението, зелени ангеле! Оценявам го! А още повече оценявам, че се сети да го направиш.

— Ще говорим за това по-късно — каза Харингтън след малко. — Когато се почувстваш по-добре.

Кет не отговори. Доколкото зависеше от нея, тази тема бе приключена.

— Кати…? — Той въздъхна. — Грижи се за себе си. Ще ти се обадя пак.

— Разбира се — отвърна тя механично. — Чао…

Слушалката изщрака на поставката си.

Дълго време в стаята не се чуваше никакъв звук, освен собственото й дишане и приглушения глас на морето. Кет лежеше на леглото, вторачена в двете красиво рамкирани снимки, закачени на отсрещната стена на спалнята. Толкова много бе искала да ги покаже на Травис, но си бе наложила да изчака, докато и двете са добре матирани и рамкирани.

Сега вече бяха готови.

Но сега той вече си беше заминал.

Първата снимка бе увеличена до действителни размери. Това бе направена отблизо фотография на Травис в нощта, когато бе дялал корабчето за Джейсън. Светлината от подвижната лампа осветяваше лицето му, правейки косата да изглежда като златна, а очите — като два синьо-сиви скъпоценни камъка. Напрежението, концентрацията и интелигентността му бяха толкова живи, колкото и очите. Светлината къпеше ръцете, откривайки малките белези по тях, силата им, напрежението на дългите пръсти, държащи коравото парче абанос, стоманения проблясък на ножа, който дълбаеше дървото.

Снимката беше толкова истинска, че Кет имаше чувството, че ако произнесеше името му — Травис би вдигнал глава и би й се усмихнал.

Втората снимка беше голяма колкото разтворен вестник. Това бе една от фотографиите, които бе направила първия път, когато бе видяла „Уинд уориър“, преди още да знае името на кораба, нито пък името на създателя му. На нея слънцето блестеше на фона на смрачаващото се небе. Корабът беше излязъл сякаш от някаква старинна легенда със своята абаносова грация и сила, готов да отплава към безкрайните морски ширини.

Това бе изключителен образ, един от най-добрите, които Кет някога бе улавяла с фотоапарата си. Но нямаше с кого да го сподели.

Тя затвори очи, но продължаваше да вижда „Уинд уориър“, летящ по вълните към спускащата се нощ. Чувствата преминаха през нея, разтърсвайки я.

Искаше й се да мрази Травис.

Но знаеше, че не може.

Яд, ярост — да. Кет можеше да изпитва тези чувства по отношение на Травис, както и други, на които в момента просто не можеше да намери точните имена. Но омраза?

Не, омраза не. Той бе създал прекалено много красота. Беше я научил какво означава страст. Травис бе като огън, горящ в ледената среда на нощта. Тя бе знаела за опасността, на която се излага, но въпреки това бе стояла прекалено близо до пламъците му. А това бе нейна грешка, не негова.

И когато всичко беше казано, когато и последната дума бе погребана под мълчанието и леда, оставаше фактът, че Травис й бе дал красотата, която познаваха много малко жени. За известно време тя бе част от неговия буен и нежен огън, толкова красив и див, колкото и самият пламък, горящ в него. Сега времето на огъня беше отминало, пламъците се бяха разпръснали в мрака и вятъра, не беше останало нищо, освен спомена за топлината… и един ембрион, скрит вътре в нея, борещ се за живота си.

Този ембрион заслужаваше своя шанс да гори.

Кет бавно се обърна към телефона, вдигна слушалката и избра един седемцифрен номер. След три иззвънявания от другата страна отговори приятен женски глас.

— Аукционна къща Тайдуотър, с какво мога да ви бъда полезна?

 

 

Кет написа и последния чек, запечата последния плик и залепи и последната марка. След това се отпусна на възглавницата и се втренчи в купчината от пликове. Компаниите за кредитни карти нямаше да я безпокоят поне в продължение на месец. Но наемът щеше да почака. Както и процесорът и рамкировчикът.

Щеше да се тревожи за тях през следващия месец. Тогава щеше да се тревожи и за много други неща, но не и сега.

Не сега…

Днес трябваше да бъде благодарна, че таксите за обучението вече бяха платени и че й бяха останали достатъчно пари, за да изкара следващите три седмици. А може би дори и четири, ако беше много, много внимателна. Ако това не беше достатъчно… е, все щеше да намери някакъв начин, за да се задържи на повърхността.

Аз съм добър плувец — повтаряше си тя. — Всичко трябва да си дойде на мястото. Ще направя така, че нещата да потръгнат.

Кет се обърна на една страна, притисна една допълнителна възглавница към корема си и се опита да не обръща внимание на гърчовете, които чувстваше вътре в себе си. Непрекъснато си повтаряше, че течението й е намаляло значително през дългите дни, които бе прекарала в леглото. Но сама не знаеше дали да си вярва.

Гърчовете понякога направо я подлудяваха от болка, след това я отпускаха, за да се върнат отново с удвоена сила. По тялото й преминаваха горещи вълни, следвани от студени тръпки, които пък обикновено бяха последвани от гадене.

Откъм външната врата се дочу почукване, последвано от гласа на доктор Стоун.

— Кати?

— Вратата е отворена — извика Кет.

Доктор Стоун влезе в спалнята и се огледа.

— Много е хубаво тук. Много по-добре, отколкото в болнична стая.

Кет се опита да се усмихне въпреки болките, които чувстваше.

— Винаги когато дойдете, казвате това. Аз пък добавям: И по-евтино.

Лекарката се усмихна:

— Да, и това е вярно. Имаш нови раковини? — попита тя, поглеждайки към купчинката на нощното шкафче на пациентката си.

— Да, Джейсън ми носи нови всеки ден.

Кет разсеяно ги разбърка с пръст. Те караха светлината и сенките да се преобразуват във форми, които бяха едновременно фантастични и истински. Слънчевата светлина нахлуваше през огромния прозорец до леглото. Светлината заливаше спалнята, отразявайки се в белите пликове и смачкани хартии, които бяха останали след кампанията по плащането на сметките.

— Работиш ли? — попита доктор Стоун, поглеждайки към пликовете.

— Просто се наложи да се занимая с някой дребни неща. Шарън ще ги изпрати утре.

— Няма нужда. Мога да ги изпратя и аз, когато се прибирам към къщи.

Доктор Стоун събра пликовете и ги постави в коженото си куфарче. След това огледа пациентката си с бърз и изпитателен поглед. Когато приключи, тя седна в стола, който бе притеглен близо до леглото на Кет специално за посетителите й.

— Не съм по-зле отпреди, нали? — попита Кет, гледайки я разтревожено.

— Минаха вече десет дни. Честно казано, надявах се на някакъв прогрес през всичкото това време. Нали не си мърдала от леглото?

— Не, не съм. Ставам само за да отида до банята.

— Храниш ли се добре?

Вместо да й отговори, Кет й връчи списъка с ястията, датиращ от последната лекарска визита. Доктор Стоун го прочете мълчаливо, кимайки на няколко пъти одобрително с глава.

— А как си със съня? — попита тя.

Кет впери поглед в ръцете си, които инстинктивно се бяха свили. Не бе спала нормално от момента, в който бе видяла Травис да отплава със своя „Уинд уориър“ отвъд хоризонта.

— Спя — само измънка тя.

— По колко часа на нощ?

— По няколко.

— Какво означава няколко? Два? Четири? Шест?

— В повечето случаи около три. Понякога… и по-малко.

Доктор Стоун се намръщи.

— Гърчовете ли те събуждат?

— Не, сънищата.

— Опиши ми ги?

— Всъщност той е само един. — Кет преплете пръстите си. — Или поне има само един завършек. Попадам на една дупка в центъра на вселената и пропадам в нея, след което се събуждам обляна в студена пот и цялата трепереща. Трябва ми известно време, докато осъзная, че това е било само сън.

— Оставяй лампата включена през нощта.

— Така правя. Просто — тя си пое дълбоко въздух — сънят е прекалено истински.

Доктор Стоун постави ръка върху стиснатите пръсти на пациентката си.

— Не си ми казала нищо за бащата на бебето. Той знае ли, че си бременна?

Лицето на Кет изведнъж се изпъна, без да изразява нищо.

— Да.

— Разбирам… — Лекарката внимателно подбра следващите си думи. — Ти не си от жените, които биха преспали с един мъж просто ей така, случайно. Все още ли го обичаш?

— Във всеки случай не го мразя — отвърна Кет, не желаейки да конкретизира повече чувства, с които и тя самата не беше наясно.

— Дори и след като те е изоставил?

Кет затаи дъх, припомняйки си яростта на Травис и… агонията му. Чувството, не е бил предаден, което изпитваше, бе толкова дълбоко, колкото и нейното.

Дори и по-дълбоко.

Тя вече можеше да разбере и това, докато преди бе в състояние да види само болката, която изпитваше тя самата.

— Аз не го мразя — повтори тя тихо и уверено.

— И затова желаеш това дете. Други мъже, други бебета просто не те интересуват, така ли е?

— Да.

— В такъв случай няма нищо странно, че не можеш да спиш. Мъжът те е изоставил, а и ти губиш битката за детето.

— Не!

Ръката на доктор Стоун леко стисна пръстите на Кет.

— Слушай ме внимателно — започна лекарката. — Трябва да започнеш да свикваш с мисълта за това, което почти неминуемо ще се случи.

— Не!

— Да, Кати. Ако не се подготвиш, може да се случи така, че изобщо да не се събудиш, когато пропаднеш отново в онази дупка. Просто ще продължаваш да падаш.

Кет затвори очи, не искаше да гледа съчувственото изражение на другата жена.

— Не обвинявай себе си — продължи тихо лекарката. — Цяло чудо е, че въобще си бременна все още. Ти имаш забележителна воля. Но дори и тя сигурно няма да ти помогне в този случай.

Кет бавно отвори очи и видя загрижеността на лекарката, както и увереността й, че бременността ще бъде загубена.

— Защо? — прошепна Кет.

Доктор Стоун се поколеба, след това каза:

— Сблъсквала съм се с хиляди бременности, акуширала съм при раждането на хиляди бебета. И съм се научила да не поставям под съмнение мъдростта на женското тяло, особено пък в първите три месеца на бременността. Научи се да приемаш всички вероятности, Кати. И след това, когато умът ти е бистър, остави тялото си да реши кое е най-доброто. То знае повече, отколкото която и да е било от нас.

Кет си пое дълбоко въздух.

— Добре, ще се опитам. Но аз толкова много желая това дете!

Усмивката на лекарката беше едновременно тъжна и успокояваща.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да поставя едно здраво новородено бебе в ръцете ти.

Кет погледна бързо в тъмните и състрадателни очи на доктор Стоун.

— Ще помисля за това… което казахте.

— Добре. — Лекарката се изправи. — Ще се видим след три дни. Обади ми се незабавно, ако има някаква промяна в кървенето или пък ако гърчовете станат ритмични и прекалено болезнени. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Не, от нищо. Само… — Гласът на Кет замря.

Тя разтвори ръце и ги постави върху утробата си, сякаш за да предпази нещо, казвайки по този начин всичко, което не можеше да каже с думи.

— Помисли за това, което ти казах, Кати. Опитай се да живееш в мир със себе си.

Кет не отговори.

Вратата зад доктор Стоун се затвори.

Светлината, която нахлуваше през прозореца, бавно се промени от жълто към златно, а след това и към тъмнооранжево. Без да помръдва, Кет лежеше и наблюдаваше промяната, която настъпва в морето, опитвайки се да разбере немислимото и да приеме невъзможното.

Цяло чудо е, че все още си бременна.

Научила съм се да не поставям под съмнение мъдростта на женското тяло.

Остави на тялото си да реши.

— Не — прошепна Кет. — Не мога.

Ако не се подготвиш, някой път, когато попаднеш в онази дупка, може и да не се събудиш. Просто ще продължаваш да падаш.

Приеми. Приеми. Приеми.

И въпреки всичко Кет не беше в състояние. Просто не можеше да приеме мисълта, че би могла да загуби малкия зародиш вътре в себе си.

Затова започна да мисли за други неща, мислите й се рееха безцелно в настъпващия мрак, търсейки черната сянка на един изчезнал кораб.