Елизабет Лоуел
До края на света (17)

16.

През следващите три седмици Травис се стараеше да избягва темата за пътуването до Австралия или до някое и до друго екзотично и далечно място. Но Кет не преставаше да очаква той да се понесе нанякъде с вятъра и да я изостави. Мисълта, че би могла да го загуби, я караше да изпитва някакво странно чувство на потъване, сякаш земята се разтваряше под краката й и около нея не оставаше нищо друго, освен празнота, а тя продължаваше да потъва бавно и мъчително.

— Сигурна ли си, че трябва да ми правиш още снимки, докато работя с компютъра си? — попита Травис, гледайки я с присвити очи. — Защо просто да не отидем да се изтегнем на плажа?

Макар че бяха прекарали предишната нощ най-вече в спане на голямото му и удобно легло, разхлаждани от влажния тропически бриз, тази сутрин Кет не изглеждаше много бодра. Тъмнокестенявата й коса правеше лицето й да изглежда изключително бледо. Макар Травис да я караше да се храни винаги, когато се сетеше за това, бе сигурен, че е отслабнала. Не много, може би с два-три килограма. Но достатъчно, за да му напомня колко близо до пълното си физическо изтощение бе тя.

Това го измъчваше. Искаше му се да направи живота й по-лек, по-приятен и въпреки това всичко, което правеше, само още повече го усложняваше. Защото яденето отнемаше време. Сънят също отнемаше време. И смехът също. Любенето отнемаше време. И работата отнемаше време. Най-голямата част от времето.

Кет се нуждаеше от повече сън в сравнение с Травис, но въпреки това, когато ставаше за сутрешното си плуване, той вече бе сам в леглото. Поглеждаше през прозореца и виждаше, че в нейната къща лампите светят и хвърлят бледожълти правоъгълници в сутрешния здрач. Когато приключеше с плуването си и дойдеше време за закуска, той трябваше да отиде в къщата й и да я откъсне от светещата маса, или от писането на напомнящи писма, или от нейните файлове. След това приготвяше огромна закуска и я наблюдаваше как изяжда не повече от една четвърт от това, което изяжда той, независимо колко я придумваше, дразнеше, а понякога дори й подаваше в устата.

Травис бе престанал да брои колко пъти бе прехапвал езика си в последния момент, преди да се опита да й предложи парите, от които тя толкова очевидно се нуждаеше. Най-многото, което бе успял да направи, за да й бъде от помощ, бе да се измъкне до супермаркета и да зареди хладилника и кухненските й шкафове, докато тя бе излязла някъде, за да снима шефове на корпорации или пък бебета, които трябваше да накара да се усмихват на мама. Макар да не беше казвала нищо по въпроса, той бе сигурен, че Големият чек от „Енерджистикс“ все още не беше дошъл, което означаваше, че е била принудена да търси други източници на пари в брой.

Работа и още работа. Дребни ангажименти, които можеха само да закърпят положението за момента, опит да се задържи на повърхността, докато й се отдаде възможност за нещо по-сериозно.

Макар Травис да го очакваше, тя нито веднъж не му бе поискала да й помогне да плати някоя от сметките си. Знаеше, че хонорарът й ще бъде доста добър, когато приключи с книгата за него, но смяташе, че тя отделя прекалено много време за нея. Време, което би могла да прекара в сън или в подреждане на диапозитивите си, или просто в почивка. Подозираше, че допълнителните часове и дни, които посвещаваше на книгата му, бяха само претекст, за да бъде с него, изстисквайки скъпоценно време от останалите си ангажименти.

— Кет? — Той прокара длан по бузата й. — Къде си?

Тя примигна, отърси се от чувството за празнота и потъване и се усмихна в красивите му очи. Въздъхна и целуна широката длан, която я милваше. Травис бе там, пред нея, можеше да го докосне, той я милваше. Нямаше смисъл да мисли за бъдещето, когато той щеше да си е заминал и след него няма да е останало нищо друго, освен работа и масивна на пръв поглед земя, която обаче се разтваря под краката й и бавно я поглъща.

Нямаше смисъл да вкусва от нещастието, което я очакваше в бъдещето. То така или иначе щеше да дойде достатъчно скоро.

— Просто си планирах снимките — смотолеви Кет, опитвайки се да се съсредоточи. — Имаш ли някакви чертежи, за които не би имал нищо против да бъдат публикувани? Неща, които вече са патентовани?

— Аз пазя старите си чертежи на твърди дискове — отвърна Травис, посочвайки към една кутия с дискове с голяма памет, поставена на пода до компютъра му. — От какво точно се нуждаеш?

— От нещо, което го има на хартия. Не е лесно да фотографираш байтове.

Травис се усмихна и леко подръпна един кичур от косата й.

— Имам си и принтер.

— Който може да отпечатва и чертежи?

Той кимна.

— Това е добре — поусмихна се Кет. — Намери ми чертеж, който да е семпъл, елегантен и мистериозен и същевременно да може да бъде разбран от всеки неспециалист.

— Кълна се в Бога, Кохрън, не е лесно да ти се угоди.

— Ти май наскоро си говорил с Харингтън.

— Той кръжи около мен като някаква квачка — призна Травис.

— Защо?

— Чуди се дали няма да отпраша нанякъде, преди да е завършена книгата, но е прекалено предпазлив, за да ми зададе въпроса директно.

Костваше й доста голямо усилие, но Кет все пак успя да задържи усмивката си.

— Харингтън не би представлявал нищо, ако не беше хитър и предпазлив.

— Не искаш ли да знаеш какво му казах? — попита Травис меко.

Кет не искаше да знае кога ще изгуби единствения мъж, който някога бе обичала, но се постара да говори нормално, докато се навеждаше уж за да търси нещо в една от чантите с фотоапарати.

— Разбира се — каза тя. — Какво каза на Харингтън?

— Че няма да замина никъде, докато не успея да убедя една червенокоса вещица да отплава с мен към края на света.

Сърцето на Кет се преобърна в нея от копнеж, който беше направо болезнен. Само ако беше истина. Само ако Травис би я почакал до януари.

— Е, моряко — подвикна тя весело, — в такъв случай май ще трябва да останеш в пристанището още доста време. Става въпрос за книгата, над която работя…

Книга, над която щеше да намери начин да работи до януари, поне до януари. Но нямаше намерение да казва това на глас. Просто щеше да живее ден за ден. И нощ за нощ.

— Сега вече ще си го получиш — изръмжа Травис.

— Така ли?

— Да. Събери си нещата. Ще отплаваме и ще можеш да правиш снимки за книгата си, докато камерата ти се разтопи от прегряване.

Кет се почувства страшно съблазнена да направи това, което й предлагаше, толкова много й се искаше да отплават заедно, че направо потрепери.

— Има обаче един малък проблем — проточи тя.

— Само един? Хайде, стягай се. Проблемът е решен.

— Но ти дори не знаеш какъв е.

— Довери се на своя пират.

— Дори и пиратите не могат да проявяват снимки в морето — каза Кет, усмихвайки се тъжно, мълчаливо молейки се Травис да разбере, че тя все още не може да сложи ръката си в неговата и да се понесе по вятъра.

— Ами тогава прояви ти, когато се върнем на брега — предложи вариант той.

— Съжалявам. Няма да може да стане така. Не мога да разчитам на непознати хора да проявяват филмите ми. Почти съм сигурна, че ще ги развалят.

— Добре. Тогава ще ги изпратим обратно тук.

— И това не става — каза Кет, опитвайки се да говори весело. — Прекалено бавно е. Аз трябва да знам кои снимки стават и кои са за боклука и трябва да го знам навреме, за да мога да заместя тези, които съм унищожила.

Травис се опита да потисне яда, който се надигаше в него. Той желаеше Кет повече от всичко друго на този свят. Тя го желаеше повече от всяка друга жена, с която е бил досега.

Но не достатъчно.

— Ами ако вземем дигитална камера — опита се да намери разрешение той. — Ще можеш да виждаш предварително всяка снимка. Ще можеш да съхраняваш образите в компютъра, да извикаш една от програмите и да си играеш с тях, по какъвто си искаш начин. Не харесваш контраста? Променяш го. Не искаш да има облаци? Изтриваш ги. Фокусът е мътен? Наместваш го. Това е. Добре дошла в чудния свят на фотографията на двадесет и първи век.

— Когато навляза в него, на всяка цена ще я имам. И без това отдавна планирам да си купя точно такава камера.

— А ако аз ти я купя?

В настъпилата тишина и двамата чуха шума от разбиваща се на брега голяма вълна. Светлината помръкна, но след миг отново се върна, след като един облак бе преминал пред слънцето. Бурите, пораждащи се около брега на Мексико, вече седмици наред се опитваха да достигнат бреговете на Южна Калифорния.

— Не знаех, че се занимаваш с фотография — промърмори Кет, усмихвайки се предпазливо.

— Това е просто един от многото ми интереси — промърмори Травис. Прокара ръка през косата си и се обърна настрани, преди да е казал нещо, за което би могъл да съжалява. — Хайде.

— Къде?

— На обяд.

— Но ние току-що закусихме.

— Напротив, това беше преди няколко часа. Ти се нуждаеш от повече храна.

Кет искаше да се възпротиви, но след това се отказа. Ако му кажеше, че е прекалено уморена, за да се храни, той щеше да намери някакъв начин да я сложи да спи рано и да я задържи в леглото до късно. Колкото и да й се искаше да направи точно това, просто не й достигаше времето за такива удоволствия.

Слава богу, че Травис поне бе изоставил темата за невероятно скъпата дигитална камера. А и не се бяха карали заради пари този път.

Това беше прогрес. Определено.

Януари — каза си Кет с надежда, примесена със страх. — Можем да приключим с всичко до януари. След това ще поставя ръката си в неговата и двамата ще се понесем по вятъра.

Но това, което изрече на глас, бе:

— Какво ще кажеш да хапнем по една салата от скариди и пресни ролчета?

— Като предястие, да. Но аз имах предвид истински обяд. Енчилади, куесадили, такос. Може и в обратен ред.

— Стомахът ми ще се разбунтува.

— Стомахът ти има нужда от храна — отвърна уверено Травис. — Хайде. Джейсън ми каза за това наистина фантастично мексиканско ресторантче, в което го е водил баща му, преди да отлети на изток.

— Джейсън е заминал? — попита Кет уплашено.

— Не, баща му. Това е първият признак, знаеш ли.

— Моля?

— Недохранването — каза Травис, плъзгайки ръката си около тънката талия на Кет. — Твоите мисловни процеси просто закърняват.

— Говориш глупости.

— Ох-ох. Това е следващият признак. Умиране от глад. По-добре да побързаме.

Смеейки се, Кет прегърна Травис през кръста. Все някак си щеше да навакса времето, изгубено за обяд, като се измъкне дори и по-рано от обикновено утре сутринта.

Или пък просто нямаше въобще да си ляга.

 

 

Травис се събуди от звъна на телефона. Както обикновено, той беше сам в леглото с префърцунените дантелени чаршафи и розови копринени възглавници. Погледна към часовника и изсумтя.

Три след полунощ.

Три часът! Кога бе успяла да си тръгне? — чудеше се той със смесица от раздразнение и яд.

Телефонът продължаваше да звъни.

И кой, по дяволите, звънеше по това време?

Имаше само един начин да разбере. Травис грабна розовата слушалка и излая една-единствена дума в нея.

— А, ето го сладкото момче, което толкова много обичам — чу се сухият глас на Харингтън в слушалката.

— Какво, по дяволите, искаш по това време?

— Сам ли си?

— Да.

— Това обяснява всичко. Бесен си, защото Огън и лед се е наситила на странния ти чар и те е оставила да се задушиш в собствените си отровни сокове.

Травис се усмихна и се прозина.

— Кет е в съседната стая и се опитва да се справи с претенциите на онази шибана галерия. Можеш ли да повярваш? „Суифт и сонс“ първоначално й искат шестнадесет снимки, тя им ги изпраща, след това вдигат бройката на двадесет и две. Тя си скъсва задника от работа и прави и допълнителните. След което те искат да ги направят четиридесет и шест и й предлагат да сключат договор за…

— Хей, Денвърс, не забравяй с кого говориш. Аз съм агентът на фотографа, за когото става въпрос.

— Какъв агент! Та ти ще я съсипеш от работа.

— Изложение като това е дар божи за кариерата на всеки човек на изкуството — опита се да му обясни Харингтън. — Те я преместиха от една от страничните зали на втория етаж направо на основния етаж. И й дават не една зала, а три. Тя ще бъде гвоздеят на изложението, Травис.

— В такъв случай защо не изпратят някой да се справи с всичката тази работа?

— Това да не би да означава, че най-после си намерил някой, който да ти помага да правиш твоите проекти?

— Разбира се, че не. От всичките малоумници… — Гласът на Травис премина във въздишка. — По дяволите, май ме хвана натясно. Сигурно все още спя.

— Къде е Кохрън?

— Къде мислиш, че е?

— Прекалено е тъмно за правене на снимки, затова предположих, че ще ви хвана и двамата в ъъъ къщи.

— Наполовина си улучил. Какво става?

— Просто исках да разбера как вървят работите — тръсна Харингтън безгрижно.

— Нещата вървят добре.

— Всичко по график ли е?

Вместо да му отговори, Травис се почеса замислено по брадата, а след това и по космите по гърдите си. Не му бе лесно да се разсъни без помощта на едно добро сутрешно плуване.

Харингтън искаше нещо.

И Травис предполагаше какво ще бъде то.

— Така изглежда — каза. — Денят започва да става все по-голям. Тропическата буря, която беше дошла от Мексико вече затихва. Топлият океан и големите вълни ощастливиха доста сърфисти това лято. Температурата е…

— Колкото и да не ми се иска да прекъсвам вълнуващия ти доклад за времето, все пак искам да ти кажа, че имам да върша и по-важни неща. Едно от тях, за което се сещам в момента, е да си среша косата.

— Давай тогава. Да кажа ли на Кет да ти се обади?

— Това означава ли, че все още говориш?

— На теб ли? — попита Травис невинно.

— Кълна се в Бога, Денвърс, ти можеш да вбесиш и светец! Добре ли са нещата между теб и Кет?

Травис се усмихна мрачно:

— Знаех си, че ще стигнеш дотам.

— Добре, стигнах. А сега ми отговори.

— Нещата са много добре.

— Какво означава това?

— Ти зададе въпроса, не аз. Какво според теб означава добре?

Последвалата тишина даде възможност на Травис да се полюбува на зазоряващото се небе.

— Ако нещата между вас са толкова добре, защо тогава тя работи толкова усилено? — попита хладно Харингтън.

— За пари.

— Ами защо не й даваш повече? — излая Харингтън. — Бог е свидетел, че спокойно можеш да си го позволиш.

— Тя не иска да вземе дори и едно пени от мен.

— Какво? И как се оправя тогава? „Енерджистикс“ все още не са й платили, а онзи смахнат поет продължава да я разиграва и да си избира до безкрай снимките, по-точно образите на душата, за своята книга. Скоро ще трябва да се плащат училищните вноски, а милата й майка съвсем наскоро изхарчи цяло състояние за бъдещия си чеиз!

Травис не каза нищо.

— Нито пени? — попита отново Харингтън.

— Нито едно.

— А какво стана с твоите принципи относно жените?

— Наруших ги също както Кет наруши нейните относно смесването на работата с удоволствията.

— Наруши ги! Кълна се в Бога! Това е невероятно. И какво ще последва оттук нататък?

— Това е всичко — обяви Травис с равен глас. — Ние сме разумни хора и просто се наслаждаваме един на друг.

— А какво става с бъдещето?

Травис замръзна. Никак не обичаше да мисли за бъдещето. А още по-малко обичаше да говори за това.

— Какво да става?

— Кет не е като останалите ти любовници — поясни Харингтън.

— Знам.

— И какво ще направиш по въпроса?

— Престани да ме притесняваш, Харингтън.

— След като отговориш на въпроса ми.

— Не мога — отвърна Травис и затвори.

 

 

Слънцето вече преваляше към залез, когато Травис и Кет излязоха от капитанската каюта на „Уинд уориър“.

— Нали ти остана достатъчно време, за да подремнеш? — попита той, прокарвайки пръсти по бузите й.

— Да подремна ли? Така ли се казва това, което правихме?

— В крайна сметка нали и поспахме.

Травис погледна към водата и се усмихна мрачно. „Зодиак“ бе привързан към кея, както беше заповядал. Всички бяха на брега и имаха инструкции да не се връщат преди вечерта. Не му допадаше, че трябва да интригантства като тийнейджър, само за да бъде насаме с любовницата си, но ставаше все по-добър в това.

И също като тийнейджър ставаше все по-добър в това да се преструва, че утре никога няма да дойде.

За да може да бъде с Кет колкото се може повече, Травис се бе превърнал в нещо като неин асистент. Когато отиваше на някой от своите служебни ангажименти, той винаги бе с нея. И не само че носеше тежките чанти с фотографската екипировка, но и бе започнал да предугажда от какво се нуждае и й подаваше необходимите артикули още преди да ги е поискала.

Първият път, когато се беше случило това, тя просто се беше втренчила в него и бе прошепнала: Как съм могла да живея без теб досега? Неговият отговор дойде незабавно: Така, както аз съм живял без теб — преминавайки през живота, без да си имам и представа какво ми липсва.

Травис не знаеше колко още би могъл да продължи, жонглирайки между професионалните си интереси, жаждата си да излезе в открито море и неустоимото желание да бъде с Кет. Но знаеше, че не би искал да научи. Не искаше никога да дойде това утре, когато трябваше да сложи точка.

— Къде са останалите? — попита Кет, оглеждайки пустата палуба.

— Брегова отпуска — каза Травис лаконично.

— А ние?

— Ако възникне нещо много спешно, ще трябва да доплуваме до брега.

Кет се прозина и се протегна блажено, чувствайки приятна отпуснатост след бурната любов с Травис и последвалата я сладка дрямка.

— Да плуваме? Ха-ха. Аз бих потънала като тухла. Май и двамата сме заклещени тук.

Травис повдигна главата й и бързо я целуна.

— Не забравяй това, вещице, ти си моя.

Очите й се разшириха в мъгливи сребърни вирове. Погледна го изотдолу през дългите си мигли, които искряха в червено и златно.

Той й се усмихна.

— Ти наистина си пират, нали? — промърмори Кет.

— Що се отнася до теб — да.

Чувственият оттенък в гласа му изпрати вълни на екстаз по цялото й тяло. Усмивката му беше безочлива и изключително мъжка и й напомняше какво означава да го чувства дълбоко вътре в себе си.

— Не мърдай оттук — заповяда му Кет и се отправи обратно към кабината.

— Къде отиваш?

— Не мърдай!

Тя се завтече надолу, грабна двата фотоапарата, които използваше най-често, и се върна на горната палуба. Докато Травис я наблюдаваше с мързелив и секси поглед, тя извади едната камера от калъфа й, както и един малък телеобектив. Отстъпи няколко крачки назад и той също пристъпи към нея.

— Не — спря го тя. — Стой там, където си. В момента си идеален за снимка.

— Кет, какво правиш? — попита той развеселено.

— Правя снимки на пират, който в момента не е на смяна.

Автоматичният превключвател започна да жужи бързо, правейки снимка след снимка.

— Ти трябва да правиш снимки на „Уинд уориър“, не на мен — изтъкна Травис.

— Това и правя. Ти си част от кораба. Най-важната част. Създателят му, собственикът му, душата му.

Тя забеляза промяната в изражението на лицето му, която показваше, че е съгласен с думите й. Отново натисна копчето. След още няколко снимки Кет свали камерата и се приближи до него.

— Трябва да свикнеш да гледаш в обектива — предупреди го тя. — Ръцете ме сърбят да те фотографирам още от първия път, когато видях, тези твои великолепни морскосини очи.

Смеейки се тихо, той плъзна едната си ръка около нея и я придърпа към себе си. Започнаха да се разхождат напред-назад по палубата, говорейки си за бъдещата книга. Кет цялата кипеше от енергия и идеи.

Беше навлязла в един много специален период на ентусиазъм, който й идваше, когато работеше върху някакъв проект, работеше усилено в различните му аспекти и накрая изведнъж всичко се връзваше и си идваше на мястото. Постепенно тя бе започнала да вижда Травис и кораба му в съвсем нова светлина. Сега вече знаеше какво точно ще й е нужно за книгата и как да го постигне.

Кет работеше неуморно, погълната и от най-малките промени в светлината, в съчетанията, в композицията. Подскачаше около Травис като огън, правейки снимки на капитана и на кораба му от всевъзможни ъгли.

Травис не й се месеше, нито пък се опитваше да завърже разговор. Той чувстваше как тялото й бе наелектризирано от вълнението да създава нещо, така, както го чувства и самият той, когато някои дребни детайли от проекта на корабен корпус изплуваха в главата му.

Усмихвайки се, той наблюдаваше любовницата си, която бе напълно концентрирана в работата си. Боравеше с камерите и обективите със същата лекота, с която той боравеше с вятъра и платната. Когато решителността й да хване слънчевата светлина върху такелажа я накара да забрави за съществуването му, той седна на палубата и започна да снажда въжета, без въобще да е засегнат, че го е изоставила.

Когато осъзна, че Травис вече не е около нея, Кет свали фотоапарата от очите си и се огледа. Видя го в задната част на палубата, седнал в един басейн от слънчева светлина. Главата му беше наведена, явно се занимаваше с нещо.

Поколеба се за миг, след това остави камерата настрани и се запъти към него. Без да изрече и дума тя измъкна въжето от ръцете му и започна да съблича тениската му.

— Какво правиш? — попита той изненадано.

— Свалям ти фланелката.

Той примигна и след това се отпусна в ръцете й с очаквателната усмивка на пират. Тя му се усмихна в отговор с невинната усмивка на чародейка и хвърли тениската му настрани. След това отново постави въжето в ръцете му и вдигна камерата си.

— Върни се тук и довърши това, което си започнала — подвикна Травис.

— Аз съм го свършила.

— А няма ли да свалиш и панталоните ми?

— Те контрастират много добре с палубата.

— Е, по дяволите… — Травис направи разочарована гримаса пред обектива, след което продължи да се занимава с въжетата. Кет го фотографира, докато работеше, седнал като бог в центъра на златен водопад от слънчева светлина. Той я наблюдаваше напрегнато със синьо-зелените си очи, докато тя се катереше по такелажа и по парапетите в търсене на идеалния ъгъл.

В един момент тя не прецени правилно положението си. В същия миг той се изправи на крака и я прихвана, преди да е успяла да падне. Тя се разсмя и остави тялото си да се плъзне по неговото, като ръцете й галеха стоплената от слънцето кожа.

Травис я притисна към себе си и започна да я целува, докато тя не взе да издава тихи звуци и да се разтапя в прегръдките му. Когато се убеди, че последното нещо, за което си мисли в момента, е работата й, той я положи под себе си и потъна в нея, опивайки се от виковете й и опитвайки се да сдържи своите.

Докато заспиваше, Травис чу грохота от бурни вълни, разбиващи се в близкия вълнолом.

Кет също слушаше шума от безкрайните вълни и се опитваше да не мисли за времето, когато ще слуша същия този шум сама.

Ще го попитам утре — помисли си тя. — И тогава ще знам с колко време разполагаме още.

Но само мисълта да формулира най-ужасните си страхове с думи, накара кожата й да настръхне.

Тогава разбра, че никога няма да попита Травис кога ще си замине. Беше достатъчно мъчително дори и само да знае, че някой ден той ще се качи на „Уинд уориър“, ще отплава отвъд хоризонта и никога повече няма да се върне при нея.

Кет не искаше да знае деня, в който щяха да прекарат последния си час заедно, точния момент, в който всичко солидно ще се разпадне около нея, оставяйки я да се носи по течението, да потъва, толкова самотна, колкото не е била никога досега.