Елизабет Лоуел
До края на света (23)

22.

Когато Кет се събуди, първото нещо, което си помисли, бе, че все още е във вихъра на последната мощна вълна. Зелено и бяло се изливаха върху нея, заобикаляха я от всички страни. Сърцето й се сви, след което започна да бие лудешки, докато не осъзна, че зеленото бе съвсем бледо и спокойно, а бялото беше чисто, гладко и сухо.

Чаршафи. Стени. Легло.

Тишина.

Цялото тяло я болеше. Когато помръдна, опитвайки се да отпусне мускулите си, тя установи, че китката й бе обхваната от пръстите на мъжка ръка.

Кет примигна, опита се да фокусира погледа си, след това отново примигна невярващо. На един стол до леглото й спеше Травис. Ръката му бе обгърнала китката й, а върховете на пръстите му леко докосваха пулса й, сякаш дори и заспал той искаше да бъде уверен, че сърцето й все още бие.

Потрепвайки леко, тя затвори очи. В далечината се чуваше шумът от разбиващите се вълни, водопади, изливащи се над нея, поглъщайки я заедно с момчето, което обичаше така, сякаш й бе роден син.

Но сега Джейсън беше спасен, благодарение на Травис.

Джейсън е в безопасност, а аз съм удавена. Това означава, че и аз съм в безопасност. Защото нищо не може да ти се случи, когато веднъж се удавиш.

Тази мисъл поуспокои Кет и тя се отпусна безмълвно на леглото. Близостта й с Травис бе й донесла доста загуби, повече, отколкото вярваше, че би могла да понесе и въпреки всичко да оцелее.

Тя рязко измъкна китката си от ръката на Травис.

Движението й го събуди. Той отвори очи, синьо-зелени, живи, виждащи чак до дълбините на душата й. Нещо вътре в нея се помръдна под този поглед, нещо, което много наподобяваше болка. Но не можеше да понесе това, не можеше да му позволи да види празнотата в душата й.

Когато Травис понечи отново да вземе ръката й, тя отдръпна решително пръстите си.

— Джейсън — промълви едва чуто.

Една-единствена дума. Това бе всичко, което можеше да каже в момента, тъй като гърлото й беше напълно пресипнало от виковете и солената вода.

— Той е добре — отвърна бързо Травис. — Дежурният лекар го прегледа, след което го предаде здрав и читав на майка му за мъмрене и прегръдки.

Кет почувства неописуемо облекчение. Джейсън бе спасен. Това бе всичко, което искаше да знае, това, на което се бе надявала най-много, откакто се бе видяла изцапана с кръв на площадката над стълбището.

— Благодаря ти, че го спаси — изрече тя с безизразен глас и затвори очи. — Аз нямах достатъчно сили.

В стаята се възцари тишина, нарушавана само от разбиващите се в крайбрежните скали вълни. Но вълните бяха само в съзнанието на Кет. Тя се надяваше, че ако успее да заспи, те ще изчезнат, оставяйки я на спокойствие.

Топли пръсти я докоснаха по ръката, след това настоятелно обвиха китката й.

— Няма ли да попиташ за собственото си състояние? — каза Травис.

Кет отвори очи. Не виждаше нищо друго, освен празнотата в себе си, там, където допреди ден бе горял един зародиш на живот. Не искаше да знае нищо, не искаше да задава въпроси. Нямаше какво да каже, нито пък причина да пита за умрелите.

Пълната й апатия караше Травис да я чувства като непозната. Той я бе виждал в толкова много състояния — изтощена, яростна, страстна, смееща се, концентрирана в работата си — но никога като сега. Напълно безразлична.

Травис изведнъж почувства някакъв страх, който накара косата му да настръхне. Беше се подготвил с аргументи, с молби, с доводи, които да й изтъкне… но тя просто не беше на себе си.

Пръстите му бавно отпуснаха китката й. Той леко я погали, опитвайки се да напипа пулса й. Намери го, но това не го успокои особено много.

— Доктор Стоун ми каза, че сигурно ще си депресирана — рече й тихо — дори и след като си знаела колко малки са били шансовете за успешна бременност.

Кет дори и не примигна.

— Тя каза, че депресията ти ще премине — продължи Травис. — Физически си съвсем добре. Изтощена, поожулена тук-там, но всичко може да се оправи само с една по-дълга почивка.

Тя не каза нищо.

Той извърна лицето й така, че да погледне към него. Когато видя празнотата в очите й, той прошепна името й и я привлече към гърдите си, опитвайки се да й даде сили.

Кет нито отвърна на жеста му, нито се опита да се освободи от обятията му. Тя бе абсолютно неподвижна, като снимка, поставена в рамка.

Страхът в стомаха на Травис ставаше все по-силен. Той приглади огненочервената й коса назад по главата. Очите й не промениха изражението си, когато я докосна, не го фокусираха, дори не го виждаха. Тя гледаше през него някъде в безкрайността.

Сякаш той въобще не беше там.

— Слушай ме — каза Травис напрегнато. — Ние ще можем да имаме друго дете, Кет? Чуваш ли ме?

Тя го чуваше, но гласът му бе някъде много далече, заглушен от пластове вцепенение, от пластове ледена вода, която я обгръщаше, цял един океан, който очакваше да я приеме.

Ръцете му я притиснаха, сякаш знаеше, че тя се отдалечава от него безвъзвратно, необратимо, давейки се в тишина. Отново я притисна към себе си, опитвайки се да стопли и двамата.

— Знам, че ме мразиш — продължи Травис развълнувано. — Аз се върнах при теб прекалено късно. Ако не желаеш повече да имаш дете от мен, тогава би могла да имаш от някой друг. От когото и да е. Кет, моля те, кажи ми нещо. Крещи ми и ме ругай. Заслужавам го. Или поне плачи. Сълзите ще те излекуват по-бързо от каквото и да било друго.

Не последва нито отговор, нито движение, нищо.

Травис погледна към Кет, отпусната неподвижно в обятията му. Ако не чувстваше тежестта й, той не би повярвал, че я държи в ръцете си. Тя просто не беше там.

Колкото и да се опитваше, не можеше да види жената, от чиито фотографии бликаше страст и интелигентност, жената, чиито ум и тяло бяха станали част от него, жената, чийто нажежен гняв го бе горил през всичките часове, откакто бе открил колко малко неща могат да купят парите.

Твърде малко. И твърде късно.

Тя се бе отдръпнала отвъд неговия досег, отвъд досега на който и да било или каквото и да било.

— Това не си ти — прошепна той. — Но след няколко дни ще се почувстваш по-добре. Ще грабнеш камерите си и ще отидеш да хванеш вълните, идващи от края на света, вълни, които са изминали хиляди километри само за да се докоснат до краката ти. Умни вълни. — Той докосна бузата й с устни. — Щастливи вълни. Аз се поучих от тях, но го направих прекалено късно.

Кет най-после проговори, гласът й беше толкова безжизнен, колкото и очите й.

— Аз продадох всичките си камери.

Травис не искаше да повярва, че е чул правилно. И въпреки това знаеше, че е така.

— Кет?

Гласът му бе пресипнал и тази единствена дума прозвуча като инстинктивен вик на болка и съжаление. Нямаше нужда да пита защо го е направила, защо е продала най-скъпото нещо, което притежаваше. Знаеше защо. Можеше да чуе собствения си глас, който студено й предлагаше точно това: Ако толкова много се нуждаеш от пари, винаги би могла да продадеш част от оборудването си. Имаш екипировка достатъчно за трима фотографи.

Но тя бе направила много повече от това да продаде допълнителното си оборудване. Тя бе продала цялото си бъдеще, за да може да осигури появяването на неговото дете. Детето на мъж, който имаше повече пари, отколкото вяра. Бебето на мъжа, който би дал всичко за това дете.

Прекалено малко. Прекалено късно.

Кет се дръпна от Травис и му обърна гръб, обърна гръб на целия свят. Гледаше към далечната стена, без въобще да я вижда, не виждаше абсолютно нищо.

С трепереща ръка той я погали по косата, отмествайки няколко паднали кичура от безжизненото й лице. Спомняше си зачервените й от вълнение бузи, замъглените й и искрящи от страст очи, когато го наблюдаваше, когато го докосваше, когато се смееше заедно с него. Спомените режеха като бръсначи, докато накрая той прозря истината, непогрешима и неизбежна.

Тя го бе обичала.

Вярваш ли в чудеса? Аз съм бременна, любов моя. Бременна съм! Дете! Травис, мили мой, моя любов. Нашето бебе!

С наведена глава Травис се опитваше да измери дълбочината на това, което беше загубил, на това, което бе загубила тя, което бяха загубили те. Стоя така дълго време, неподвижен, само ръката му я галеше по косата с безкрайно търпение. Очите му бяха толкова тъмни, колкото бяха бледи нейните.

Той не произнесе повече името й.

 

 

Когато на другия ден Кет отвори очи, Травис бе там. Откакто бе я изнесъл заедно с Джейсън извън обсега на бурните морски вълни, той бе там всеки път, когато се събудеше, независимо дали беше ден, или нощ. След като му беше казала, че е продала всичките си фотоапарати, той не беше казал нищо, не беше поискал нищо от нея.

Травис просто беше там.

Кет не му обръщаше внимание. Въобще нямаше представа какво иска от нея. И не искаше да знае. Но неговото присъствие заплашваше да пропука чувственото вцепенение, което толкова добре я предпазваше от това да бъде напълно съкрушена. Тя би могла да се справи с останалата част от света по някакъв начин. Но не и с Травис, по никакъв начин.

— Шарън и Джейсън са тук — съобщи Травис. — Джейсън си мисли, че той е причината за това, което се е случило. Шарън смята, че ако синът й те види и се убеди, че не му се сърдиш, ще се почувства много по-добре.

Травис замълча, не му се щеше да иска повече от Кет, повече от това, за което вече я бе помолил, знаейки, че няма право да иска каквото и да било от нея.

В продължение на около минута Кет си мисли за Джейсън, млад, усмихнат и толкова уязвим.

— Той не знае за… за… — Тя млъкна, не беше способна да говори за помятането си.

— Не се тревожи за това — вметна бързо Травис. — Всичко, което си спомня Джейсън, е, че ти си достигнала до него точно в мига, в който го е връхлетяла първата вълна.

Частта от Кет, която не се беше удавила, осъзна, че Травис разбираше, че тя не иска Джейсън да разбере за помятането. Дълбоко някъде във вцепенението й проехтя някакво ехо на ярост и мъка, след което бързо отшумя. Травис винаги я бе разбирал прекрасно, с изключение на едно-единствено нещо, което обаче беше единственото, което имаше значение.

Тя го бе обичала.

— Добре — изрече почти беззвучно. — Пусни го да влезе.

Травис пусна ръката й и едва тогава Кет забеляза, че досега я бе държал в своята, че я бе държал през цялото време, ден и нощ, когато бе будна или когато спеше. Това би могло да я подразни, ако въобще можеше да изпитва някакви чувства.

— Веднага се връщам — избъбри той.

Тя не отговори.

След няколко минути Травис се върна, придружен от Шарън и Джейсън. Кет видя разтревоженото и измъчено лице на момчето и тъжното изражение в сините му очи. Изведнъж вцепенението й бе разтърсено от прилив на чувства. Беше изключително благодарна, че това малко момче е живо и здраво.

— Джейсън — промълви тя тихо и протегна ръка към него.

Усмивка освети лицето на Джейсън. Той се затича към нея и зарови лице във врата й, прегръщайки я силно. След това се отдръпна назад и я погледна с очи, които бяха пълни със сълзи и затова изглеждаха още по-големи.

— Аз си м-миислех, че няма да искаш да ме в-видиш — проплака той.

Неспособна да говори, Кет само поклати глава. С треперещи от вълнение пръсти отстрани няколко плътни черни кичура от челото на Джейсън и го прегърна отново.

— Много се радвам да те видя — изрече тя с пресипнал глас. — Ти си най-любимото ми малко момче.

Джейсън се гушна отново в нея, а след това рязко се отдръпна. На устните му вече грееше характерната му енергична усмивка.

— Това е за теб — каза, протягайки ръка към нея. — Намерих го тази сутрин.

На тясната момчешка длан лежеше раковина, която бе изгладена до съвършенство от безбройните вълни, преминали през нея, след което е била безгрижно запратена на плажа от бурята. По-грубият външен пласт бе напълно изтъркан, оставяйки открит по-вътрешния бисерен слой под него.

При други обстоятелства Кет не би имала търпение да фотографира тази раковина. Но сега единственото, което можеше да направи, бе да я приеме.

— Много е красива — успя да каже тя, гледайки Джейсън в очите. — Благодаря ти.

Шарън погледна към Джейсън, а след това и към Травис, който бе застанал близо до вратата. Той прекоси стаята и вдигна момчето на раменете си.

— Отвън във фоайето видях една огромна машина за бонбони — избоботи Травис. — Хващам се на бас, че в нея има и от твоята любима отрова за зъби. А сега си пази главата. Малко сме височки в положението, в което се намираме в момента.

Травис приклекна, Джейсън наведе леко глава и двамата излязоха от стаята. От коридора се чу радостният смях на момчето.

Кет затвори очи.

— Не е честно — тихо каза Шарън. — Просто не е честно, че трябваше да загубиш бебето си, за да спасиш сина ми.

Кет се насили да погледне в светлите сини очи на приятелката си, очи толкова тревожни, колкото бяха и тези на Джейсън. Опита се да се усмихне и да я успокои.

— Джейсън е жив — въздъхна Кет. — Това е най-честното нещо, което някой може да очаква.

— Но ти…

— Бих направила същото отново, без въобще да се замисля — прекъсна я Кет. — Аз обичам Джейсън.

Очите на Шарън се насълзиха и след миг сълзите започнаха да се стичат по бузите й. Кет почувства някаква неясна завист заради способността на другата жена да плаче.

— Благодаря ти — изхълца Шарън развълнувано. — Ти спаси живота му.

— Трябва да благодариш на мъжа, който изнесе Джейсън нагоре по стълбите. Той го спаси. Аз нямах достатъчно сили.

— Но ако ти не го беше удържала, докато Травис достигне до теб… — Шарън изхлипа и стисна ръката на Кет. — Няма защо да се тревожиш за Джейсън, докато отново се изправиш на крака. Заминаваме при сестра ми в Джорджия за известно време. В последно време не мога да заспя само от мисълта, че океанът е там, навън, ден и нощ, дебнещ… — Гласът й секна. — Джейсън все още е толкова малък. Толкова ужасно малък. — Тя се наведе и целуна бледата буза на Кет. — Казаха ми да не стоя дълго при теб, за да не те уморявам. Благодаря ги, Кати. Благодаря ти за живота на Джейсън.

След като Шарън замина, Кет се отпусна в леглото и се втренчи в тавана. Чу стъпки и знаеше, че Травис се е върнал. Нито се помръдна, нито продума, пренебрегвайки го дори и когато взе ръката й.

Едва когато в стаята влезе доктор Стоун, Кет се размърда.

— Искам да си тръгвам — каза тя.

— Ще ти се отрази много добре, ако си починеш още няколко дни — каза лекарката, гледайки към диаграмата на Кет.

— Мога да си почивам вкъщи, и то много по-добре отколкото тук. Кажете на рецепцията да ми приготвят сметката.

Доктор Стоун изненадано погледна от Кет към Травис.

Макар чувствата на Кет да бяха напълно замръзнали, интелигентността й съвсем не беше я изоставила. Тя веднага разбра, че Травис плаща за болничната й стая. Когато се обърна към него, в очите й проблясваше гняв.

— Богати човече — изрече тя с равен, безизразен глас, — по-скоро бих продавала тялото си по уличните ъгли, отколкото да взема дори и един цент от твоите пари.

Кет извърна глава и погледна решително доктор Стоун:

— Тръгвам си, независимо дали вие сте съгласни, или не.

В гласа на Кет нямаше никакви емоции, само абсолютна увереност. Тя не искаше да стои дори и минута повече, отколкото бе необходимо. След като се прибереше вкъщи, вече нямаше да има нужда да търпи Травис до леглото си, да усеща как синьо-зелените му очи проследяват всяко нейно движение, брояха всеки дъх, който поема, всеки удар на сърцето й, опитвайки се да намери път под леда, който бе единственото й убежище.

Доктор Стоун се поколеба, но в крайна сметка прецени, че ще бъде безсмислено да спори с пациентката си.

— Ако държиш да си тръгнеш, аз не мога да те спра.

— Но вие ми казахте, че тя трябва да лежи тук още поне няколко дни — намеси се Травис.

— Да, трябва. Но нито мога, нито искам да я вържа за леглото и да я държа тук против волята й.

Травис тихо изруга под носа си. Той много добре разбираше причината, поради която Кет иска да излезе от болницата. Тя просто не искаше да бъде близо до него.

— Ако обичате, излезте от стаята, господин Денвърс — помоли доктор Стоун. — Искам да прегледам пациентката си.

Без да каже и дума, Травис се изправи и излезе. Вън в коридора той намери обществен телефон и набра един дълъг номер.

Харингтън вдигна слушалката още на второто иззвъняване.

— Е? — попита той.

— Какво би направил, ако не бях аз? — поинтересува се Травис.

— Бих затворил.

Травис почти успя да се усмихне въпреки ужасното съчетание от гняв, болка и отчаяние, което чувстваше.

— Физическото състояние на Кет е много по-добро, отколкото можеше да се очаква.

— Това е добре. А останалото?

— Тя се срещна с Джейсън тази сутрин и дори успя да му се усмихне.

Харингтън шумно изпусна въздуха си.

— Значи вече се оправя.

— Да, но не и по отношение на мен. Излиза от болницата днес, само за да не се налага да търпи присъствието ми до нея.

— По дяволите…

— Амин. Ще се държа така, както ме бе помолил ти, още няколко дни, както ти бях обещал. Но след това ще променя правилата на играта. И ти ще ми помогнеш, както ми беше обещал.

— Травис… о, по дяволите! Какво очакваш да направя?

— Да я качиш на борда на кораба ми.

— И след това?

— След това полетяваме с вятъра. Заедно.

— И какво ще постигнеш с това?

— Тя се опитва да се скрие от това, което се случи, от мен, от себе си. Аз не мога да я достигна. Но знам кое би могло да го направи. Камерите й. Тя ги обича повече от всичко друго на този свят.

— Но ти каза, че ги е продала — напомни Харингтън.

— Открих ги. В момента те са на борда на „Уинд уориър“, заедно с лабораторията и компютърното оборудване, което поръчах специално за нея. С него ще може да прави каквото си пожелае с образите, които снима. Благодарение на твоите контакти в „Никон“ тя ще има възможността да работи с дигитални камери от най-ново поколение, както и с по-старите модели.

— С по-старите модели? Кълна се в Бога, Фред би те убил, ако чуеше това. Неговите автоматично фокусиращи се обективи за камерите са това, което твоите корпуси са за морските състезания — новаторски и непобедими.

— Добре де. Аз притежавам пълен комплект от последните му разработки, от най-малките до най-големите, както и телеобективи, с които могат да се изброят скалите по луната.

Харингтън замълча и Травис почти можеше да чуе как работи мозъкът му.

— Кати сигурно ще припадне, когато разбере, че ти си й купил всичкото това оборудване — избуча Харингтън накрая.

— Няма нищо лошо в това да припадне. Това ще ни покаже, че и двамата сме живи.

Харингтън издаде неволен звук, който можеше да се изтълкува и като признак на съчувствие към болката, която прозираше в гласа на приятеля му.

— Няма смисъл да дълбаем още повече раната, която вече си направил в душата й — предложи Харингтън. — Просто ще й кажа, че в „Никон“ са толкова впечатлени от фотографиите й, че искат от нея да изпробва някой от най-новите им обективи. Кълна се в Бога, ако съдим по отзивите за изложението й в Лос Анджелис, сигурно много скоро различните компании за снимачна техника ще се бият пред вратата й кой първи да й предостави оборудване.

— Значи изложението върви добре?

— Едва смогват да окачат новите фотоси. „Суифт и сонс“ само потриват доволно ръце и говорят за Катрин Кохрън като за Стиглиц на двадесет и първия век.

— Каза ли й го?

— Не още. Чакам, докато се разпродаде абсолютно всичко, след това ще й съобщя добрата новина.

— Не чакай прекалено дълго. Времето лети.

— Времето или твоето търпение? — подметна Харингтън.

— Долу-горе е едно и също. Още три дни, Род. След това ще го направим по моя начин.

— При две условия.

Травис едва успя да въздържи ругатнята, напираща на устните му.

— Какви?

— Доктор Стоун трябва да одобри ставането на Кати от леглото и излизането й в морето.

— Тя го одобрява.

— Откъде знаеш?

— Много просто. Попитах я. Ако не ми вярваш, обади й се сам.

— Ще го направя, дори и само за да съм с чиста съвест.

— Ти нали не си направил нищо на Кет?

— Това, младежо, е въпрос на виждане. Второто ми условие е, че ако все пак успееш да примамиш Кет да излезе от черупката си и въпреки всичко тя не те желае вече, ти ще спреш в първото пристанище и ще я оставиш да си ходи. Сама.

Известно време Травис не можеше да произнесе никакви думи през стиснатото си като с менгеме гърло. Затвори очи и си спомни ужасяващата гледка на Кет, втурнала се надолу по стълбите, Джейсън, катерещ се нагоре, и една студена водна стена, която се надига, надига, още и още, за да се стовари върху тях.

Беше стигнал толкова близо до загубата й, толкова дяволски близо. Не знаеше дали би могъл да я загуби отново, да почувства отново студените черни крила на загубата да се обвиват около него, да го смразяват до най-големите дълбини на душата му.

— Травис? Говоря сериозно. Ако знаех какво ще коства на Кати издаването на тази дяволска книга, никога не бих ви събрал заедно. Ако иска да си замине, позволи й да го направи. Позволя й да намери мъж, когото може да обича. Тя заслужава да бъде обичана, и то много.

Когато Травис най-после успя да проговори, гласът му прозвуча като на непознат.

Като гласа на Кет.

— Ако наистина иска това…

 

 

В продължение на три дни Кет не позволи нищо да наруши усамотението й. Телефонният секретар записваше всички обаждания. Тя не отговори на нито едно от тях, дори не прослуша оставените съобщения. Просто лежеше на леглото си окъпана в слънчева светлина или потънала в мрак.

Макар Травис да не се опита да дойде в къщата й, тя знаеше, че той се намира в съседната къща, на броени метри от нея. Всяка сутрин го виждаше да плува. Докато го наблюдаваше как пори морската вода, тя се чудеше дали и неговите нощи бяха като нейните.

Когато заспи, дали и той пропада в тази дупка в центъра на Вселената? Дали се събужда облян в студена пот и разтреперан?

Когато чу собствените си мисли, на Кет й се прииска да се разсмее, но нямаше необходимата за това енергия.

Богатите мъже не сънуват кошмари. Тях не ги е грижа за нищо толкова много, че да смущава сънищата им.

Телефонът иззвъня. Кет се втренчи в него с невиждащ поглед. Знаеше кой се обажда. Само един човек би й се обадил толкова рано сутринта.

Харингтън. Кълна се в Бога, нямам сили да разговарям с него. Но трябва. Това е най-малкото, което мога да направя за него.

Гузната съвест накара Кет да си наложи да излезе от летаргията, в която беше изпаднала, и да вдигне телефона. Знаеше, че трябваше да се обади на Харингтън още когато излезе от болницата или пък в някой от следващите дни.

— Ало — каза тя, чудейки се дали гласът й наистина звучеше толкова странно, колкото й се струваше на нея.

— Кати?

Беше гласът на Харингтън. Загрижеността му бе толкова ясна, колкото и розовата светлина на утринта, която изпълваше стаята й.

— Сигурно сте избрали погрешен номер — каза Кет. — Аз съм Кохрън.

Нещо изпращя по линията, запълвайки настъпилата тишина.

— Разговарях с доктор Стоун — тръсна Харингтън направо.

Кет разсеяно се запита как ли бе научил името на лекарката. Вероятно чрез Травис.

— Чуваш ли ме? — настоя Харингтън.

Тя почувства някакво диво желание да се разсмее или да изкрещи.

Разбира се, че не те чувам. Аз се удавих. Травис не ти ли каза?

— Кати… по дяволите… кажи нещо!

— Здравей, зелен ангел — изрече тя без никакъв ентусиазъм. — Как си? Аз съм добре, благодаря. Много съм добре.

Последва дълга пауза, преди Харингтън да успее да се опомни.

— Добре. В такъв случай не би трябвало да има причина да не продължиш с ангажимента си за книгата на Денвърс, нали?

Кет се вторачи безмълвно в телефона. Нещо най-после бе успяло да наруши безразличието й.

— Ти си луд — отвърна тя. — Продадох всичките си камери.

— Не се безпокой. За всичко съм се погрижил. Ти вече си известен фотограф. От „Никон“ умират да те снабдят с всичко необходимо.

— За какво говориш?

— Не ти ли се е обаждал някой от „Суифт и сонс“?

— Не. Всъщност не знам. Не съм вдигала телефона.

— Всичките ти снимки от изложението са изкупени — обяви Харингтън доволно. — Искат да ти поръчат още. Изкарала си шестдесет хиляди долара, Кохрън. Издателят на Ашкрофт също плати. Така че ако не харесваш оборудването, изпратено на „Уинд уориър“, просто си купи друго. Можеш да си купиш двадесет камери ако пожелаеш. Парите вече нямат никакво значение.

Кет знаеше, че би трябвало да чувства нещо, ако не друго, то поне облекчение. Щеше да може да плати болничния си престой, надвишените суми по кредитните си карти, разходите на майка си, образованието на близнаците, всичко.

Но тя не изпитваше нищо, нищо, освен увереност, че не би могла да стъпи отново на палубата на „Уинд уориър“, не би могла отново да погледне Травис, не би могла да види собствената си празнота, отразена в очите му.

— Не.

— Кати — меко настоя Харингтън, — никога досега не съм те молил да направиш нещо за мен, нали?

— Не… — съгласи се тя, преглъщайки мъчително, страхувайки се от това, което щеше да последва.

— Аз влязох в много разходи, докато организирам започването на книгата за Денвърс. Не ти казвах нищо досега, тъй като нямаше начин да продължиш работата си. Но сега доктор Стоун ме увери, че вече си достатъчно добре, за да можеш да прекараш един месец в плаване с „Уинд уориър“ и да направиш всички необходими снимки. Само не трябва да се напрягаш много през първата седмица.

— Ангеле… — Гласът на Кет заглъхна.

Тя преглътна и опита отново, отчаяно искаше да откаже на Харингтън, като в същото време си даваше сметка, че му дължи много повече от някакви си снимки. Мозъкът й работеше на пълни обороти, опитвайки се да намери начин да се намъкне от този капан.

— Добре, но при едно условие — насили се тя накрая. — Че Тра… — Гласът й пак секна. Просто не можеше да изрече на глас това име. Беше й предостатъчно, че го чуваше непрекъснато в подлудяващата тишина на усамотението си. — Само екипажа — успя да каже тя накрая. — Да няма никой на борда, освен мен и екипажа. Никой!

— Дадено — съгласи се бързо Харингтън. — Бъди на пристанището след един час.

— Но това не е достатъчно време, за да…

— Колко време ти трябва, за да отидеш с колата си до Дана пойнт? — прекъсна я той. — Всичко, от което се нуждаеш, е на борда, абсолютно всичко. Дори и дрехи. Кълна се в Бога, знаех си, че мога да разчитам на теб. Запомни, след един час. Чао, Кохрън, разчитам на теб.

Харингтън затвори, преди още да е успяла да каже нещо.

Все още зашеметена, Кет се облече, сложи някои най-необходими неща в една чанта и подкара към пристанището, където бе закотвен „Уинд уориър“. Диего я посрещна, качи я на борда и я заведе до каютата й.

Кет с облекчение установи, че това не беше същата кабина, която бе делила с Травис при предишното си пребиваване на кораба. Не мислеше, че би могла да използва леглото му, без да си спомня за всичко, което трябваше да забрави. А ако не можеше да го забрави, поне трябваше да го зарови под лед и мълчание.

Отваряйки шкафовете, за да намери подходящо място за нещата, които бе взела със себе си, тя откри камерите, за които Харингтън й беше споменал, че са на борда. Мълчаливо ги разгледа една по една — това бяха най-последните модели на автоматично фокусиращи се обективи, съвършени произведения на „Никон“, автоматични превключватели, филмови носачи и огромно разнообразие от допълнителни обективи. За съществуването на някои от тези съвършени произведения тя въобще не бе и предполагала.

Това бе всичко, от което би могла да се нуждае, повече екипировка, отколкото се бе надявала някога да има дори и в най-смелите си мечти. Имаше дори и четири фотоапарата и система от обективи, които бяха точно копие на онези, които беше продала, сякаш Харингтън се опасяваше, че не би се чувствала удобно с новите модели камери и обективи.

Кет безмълвно разглеждаше цялата тази екипировка, опитвайки се да прецени стойността й. Широкоъгълният обектив, който държеше в момента в ръце, бе последния модел на „Никон“. Струваше над пет хиляди долара. Новият голям автоматично фокусиращ се обектив струваше не по-малко от петнадесет хиляди. Знаеше цената му, тъй като си беше обещала, че ще си купи такъв веднага след като има достатъчно пари, за да може да си го позволи.

Тя се усъмни в обяснението на Харингтън, че „Никон“ й е предоставил цялото това оборудване. Вероятно той самият го беше купил.

Или пък бе купено от Травис.

Без да може да се спре, Кет отвори всички шкафове в каютата. След това застана по средата й, загледана в това, което бе скрито зад полираното дърво — съвършена компютърна система, придружена от дигитална камера. Също и скенер за диапозитиви. И принтер, чието качество не би могло да се постави под никакво съмнение.

А ако поискаше да се върне към двадесетия век за вдъхновение, кабината бе оборудвана като подвижна фотолаборатория, направена така, че да задоволява абсолютно всичките й изисквания. Имаше и хладилник, пълен догоре с филми. Диапозитивен процесор бе спуснат от тавана така, че да се избегне влиянието на люшкането на кораба от морските вълни. Дубликаторът за диапозитиви беше чисто нов и много по-добър от този, който имаше вкъщи.

Каютата бе мечта за всеки фотограф. Всичко, което можеше да се купи с пари. Кет се огледа в стаята и искаше да изпитва нещо — удоволствие или гняв, или възмущение, или… нещо, каквото и да било.

Фотографското оборудване явно е било купено съвсем наскоро, но самата каюта не би могла да бъде проектирана и изпълнена за няколко дни, независимо с колко пари е разполагал този, който я е правил. Сигурно всичко това е било направено още когато Травис се бе опитвал да я убеди да отплава с него към края на света.

Ела с мен. Авалон. Енсенада. Или още по-далече. Хавай. Папеете. Сейшелските острови или Тасмания, или пък чак до Китайско море. Навсякъде по света, където има вятър, а вятър има навсякъде, Кет. Ела с мен.

След това му беше казала, че е бременна, бурята се разрази и тя остана сама.

Кет бавно започна да се върти в кръг, виждайки лицето на Травис в отражението на полираното дърво, в умно проектираната лаборатория, в компютърната система.

Изведнъж усети, че в нея нахлуват чувства, някаква топлина, която дишаше в леда, който я заобикаляше, застрашаваше го. Застрашаваше нея. Тя потрепери силно и само веднъж.

Бавно и внимателно Кет постави цялото оборудване обратно на мястото му, затвори шкафовете и се качи на палубата. Там усети безкрайния ритъм на откритото море, докато корабът разтваряше платна и се понасяше по вятъра. Застанала на леера^[1], тя гледаше как брегът на Калифорния се отдалечава от нея с всяка измината минута.

Не се върна долу, докато не се смрачи. Когато отвори чантата с нещата, които беше донесла, тя установи, че не си бе взела нищо, с което да спи.

Всичко, от което се нуждаеш, е на борда, абсолютно всичко. Дори и дрехи. Кълна се в Бога.

— Дано наистина да е така — промърмори тя уморено. — Кълна се в Бога.

Започна да отваря чекмеджетата, които се намираха под леглото й. Имаше дрехи от най-различни видове, всички с един и същ размер. Нейният.

Харингтън беше прав. Всичко, от което се нуждаеше, беше на борда, включително една смарагдова копринена нощница и още една, по-плътна. Тя не облече нито едната от тях.

В друго чекмедже, по-встрани, сякаш забравено, тя намери черна тениска. Фланелката беше мека от многото пранета и миришеше на кедър. Съблече се и я нахлузи през главата си.

Беше прекалено голяма за нея. Само един човек би могъл да я е носил.

Кет се опита да избие мисълта от главата си. Предпочиташе да носи една от забравените фланелки на Травис, отколкото чувствената копринена нощница. Легна на койката и усети клатенето на кораба от морските вълни, чу вятъра и свистенето на водата, която се разделяше от двете страни на носа. През малкия илюминатор се виждаше блещукането на звезди. Най-накрая заспа.

Три часа по-късно се събуди обляна в студена пот. Гаденето отново се беше появило в стомаха й. Знаеше, че това не бе морска болест. Просто отново бе попаднала в дупката, падаше и се въртеше безкрайно.

Кет не успя да заспи отново тази нощ. Не искаше да спи. Не си струваше да го прави, след като знаеше, че пак ще се събуди изпотена и разтреперана, свита в леглото и готова да се разкрещи. Знаеше, че това състояние рано или късно ще премине. Беше й се случвало и преди, макар и не в такава степен.

Тихо и отчаяно се втренчи през илюминатора и започна да брои звездите.

Може би утре вечер ще бъда по-добре — каза си тя. — Или поне няма да бъде по-зле отсега.

Още преди последните звезди да избледнеят от утринта, Кет вече бе на палубата. Тя прекара този, както и следващите пет дни седнала на носа на „Уинд уориър“, втренчена в хоризонта, без да вижда нищо, без да казва нищо, мразейки наближаващата нощ, когато отново щеше да се събуди и да се вторачи през илюминатора в очакване на зората.

При изгрев-слънце на седмия ден на палубата я очакваше Травис.