Елизабет Лоуел
До края на света (19)

18.

Докато „Уинд уориър“ се плъзгаше по водата към изхода на пристанището на Дана пойнт, Кет се облегна на парапета, облъхвана в лицето от миришещия на сол и хладна вода ветрец. Чувстваше топлината на тялото на Травис зад гърба си, две силни ръце, които обгръщаха тялото й, чуваше мъжкия смях в косите й. Отърка се в него с женствена чувственост, наслаждавайки се на силата, която се излъчва от него.

— Харесва ти, нали? — попита Травис, притискайки я по-силно с едната си ръка. — Бях сигурен, че ще ти хареса. Освен мъжете, котките са единствените други сухоземни животни, които се чувстват добре в морето.

Тя се засмя тихо и протегна ръка назад, опитвайки се да напипа грубата копринена мекота на брадата му. Пръстите й минаха по устните му, по челюстта му и назад, към меката долна част на ухото му.

— Ти си си изградил един чудесен свят благодарение на „Уинд уориър“ — промърмори Кет, гледайки към безкрайната морска шир пред тях.

— Това е нищо — отвърна Травис, взе ръката й и я целуна по дланта. — Почакай докато разпънем платната.

Вече бяха към края на канала, водещ към откритото море. Движението на платнохода се промени леко, сякаш се подготвяше с нетърпение за излизането в безкрайния океан.

С крайчеца на окото си Травис наблюдаваше екипажа си, който действаше в пълен синхрон, подготвяйки разпъването на всички платна. Обикновено той работеше наравно с тях, но сега държеше да е близо до Кет точно в момента, в който яхтата ще се понесе по вятъра.

„Уинд уориър“ заобиколи една скала, маркираща края на пристанището, и се плъзна в морската прегръдка. Над главите им се чу отварянето на тъмночервените брезентови платна. Корабът потръпна, пронизан от вятъра. След това се извъртя и се понесе напред подобно на огромна черна птица, каквато изглеждаше отстрани.

Смеейки се тихо и екзалтирано, Кет протегна и двете си ръце напред, към хоризонта. Пътувала бе по море и преди, но сега всичко бе съвсем различно. Чувстваше се така, сякаш тя самата летеше заедно с този грациозен, елегантен и мощен кораб.

Травис чувстваше нейното отношение така, както корабът усещаше вятъра в платната си. Той я обърна към себе си и започна да я целува, докато двамата не се превърнаха в една фигура, люлееща се под ритъма на неспокойния океан. Накрая откъсна устните си от нейните и я погледна в блестящите сиви очи.

— Благодаря ти — прошепна.

— За какво? — попита тя, усмихвайки му се, обичайки го по единствения начин, който можеше да си позволи, мълчаливо.

— За това че си тук, за това че си жива, за това че си ти.

Кет се опита да възпре напиращите в очите й сълзи. Не можеше да проговори от страх, че ще каже това, което не биваше да бъде изричано. Обичам те. Затова само се повдигна на пръсти и целуна Травис така, сякаш го правеше за първи път. Или за последен.

Мълчаливо, прегърнати един в друг, те наблюдаваха синьо-зеления океан, който се разцепваше пред носа на кораба. Водата кипеше и се пенеше около елегантния корпус на „Уинд уориър“, вятърът изпълваше платната му и Кет цялата вибрираше от ентусиазъм. Корабът посрещаше вълните, надигаше се, за да преодолее прииждащите водни стени с такава лекота, че беше наистина цяло удоволствие да пътуваш, въпреки експерименталния такелаж.

Но след малко Кет започна да усеща някакво неприятно и все по-осезаемо чувство в стомаха си. Това не я обезпокои особено. Много рядко й се случваше да я хване морска болест, но дори и да станеше така, гаденето й минаваше след няколко часа.

Тя се надяваше, че това не се е променило, макар много отдавна да не беше излизала в морето. Хапчетата за морска болест й действаха по-скоро като приспивателни и съвсем не й се искаше да стига до тях.

— Гладна ли си? — попита Травис.

— Амии… — преглътна тя.

— Сигурно си. Беше толкова заета да опаковаш принадлежностите си, че си изяла не повече от половин препечена филия.

— Сигурно затова стомахът ми се бунтува. Понеже е празен.

Той я погледна отблизо.

— Хайде да отидем долу и да хапнем нещо.

Но Кет бе направила само две стъпки по стълбата надолу, когато стомахът й се сви предупредително.

— Няма да стане — поклати глава тя, връщайки се бързо назад. — Ще остана на палубата.

Травис не се опита да спори. При някой хора морската болест значително се усложняваше, когато са в затворени помещения.

— Ще ти донеса някаква храна — каза само. — Какво ще кажеш за един хубав сандвич със сирене?

Тя беше на косъм да се съгласи, когато стомахът й отново се разбунтува, давайки й ясно да разбере какво ще се случи, ако се опита да яде нещо.

— Не. Не искам нищо — изрече тя забързано.

— Препечена филия? Или плодове?

Тя само поклати глава, преглъщайки мъчително, опитвайки се да мисли за нещо друго, освен храна, каквото и да е то — за крещящите над главите им гларуси, за синьото върху синьо там, където морето се сливаше с небето.

Корабът се приплъзна надолу по една особено голяма вълна. Кет затвори очи.

И сгреши.

Бързо ги отвори отново и видя съчувствената усмивка на Травис.

— Лошо ли ти става? — попита я меко.

Тя кимна.

— Искаш ли да ти дам някакво хапче?

— Не. Всичко, което съм пробвала досега, се е оказвало много по-лошо от гаденето. Трябва да ми мине. Винаги ми е минавало досега.

Тя пое дълбоко въздух през носа си и след това го изпусна шумно през стиснатите си зъби. Това бе номер, който бе научила още първия път, когато бе излязла в открито море, сигурен начин да се избегне повдигането от бурното море. Обикновено даваше ефект.

Но този път гаденето не искаше да мине. Кет прекара следващите няколко часа облегната на парапета, дишайки през зъби, оставила се на полъха на вятъра. Когато хватката на морската болест най-после отслабна, тя се опита да си вземе фотоапаратите и да направи снимки на „Уинд уориър“ с вдигнати платна, така, както беше планирала предварително.

Още една грешка. Промяната на гледната й точка от нормална на такава през обектива, нагласянето на разместения фокус и промяната на собствената й позиция, така че да може да избере най-добрия ъгъл, върнаха гаденето с нова сила. Когато Травис се появи пред нея с някакво светложълто хапче в ръка и с чаша вода, тя ги прие безропотно.

— Скоро ще се оправя — промърмори тя. — От години не съм пътувала по море. Просто ще ми трябва малко време, докато си възвърна навиците.

— Аха — кимна Травис не особено убедено.

Той бе виждал всякакви видове морска болест. Кет вече бе започнала да позеленява и той много се съмняваше, че ще й мине скоро.

Веднага след като таблетката започна да действа, клепачите на Кет натежаха. Травис я отведе в кабината си и тя заспа на леглото му още преди да я е завил.

Спа шестнадесет часа. Не усещаше влизането и излизането на Травис, който често идваше да провери какво е състоянието й. Сядаше до нея, държеше ръката й, наблюдаваше я. Накрая и той легна до нея и също заспа, оставяйки илюминатора отворен, за да влиза свеж морски въздух.

Когато най-после се събуди, първото нещо, което почувства, бе същото това гадене, свито като юмрук в стомаха й. С помощта на Травис тя се добра до миниатюрната тоалетна. Вместо да я остави сама, той я придържаше, а след това избърса лицето й, грижейки се за нея така, сякаш не бе по-възрастна от Джейсън.

— Сега добре ли си? — попита Травис, когато тя спря да повръща.

— Да. Така мисля. Надявам се.

— Ще се почувстваш още по-добре горе на палубата.

Травис бе прав, на палубата й беше много по-добре. Но се чувстваше уморена, въпреки дългия си сън. Бавният морски ритъм отприщи амбициите й. Тя бе планирала да се катери по мачтите и да обикаля около кораба със „Зодиак“, да се надвесва над парапета и да прави всички останали маймунджилъци, характерни за фотограф, който иска да намери най-добрия ъгъл за снимката, която търси.

Но всеки път, когато се опиташе да погледне през обектива, стомахът й се преобръщаше.

Със закуската също не й провървя. Докато се държеше на дистанция от храната, стомахът й също се държеше прилично. Когато екипажът се събра за закуска, тя внимателно си избра едно място на носа, където нямаше шанс дори и да помирише храната. Седна там, с лице, вдигнато нагоре, облъхвано от морския вятър, усещайки как изтощението я завладява все повече.

Когато Травис седна зад нея, тя го погледна през рамо с извинителна усмивка.

— Съжалявам, че те разочаровах толкова много — промълви. — Не знам какво ми става. Преди се смятах за добър моряк.

Той й се усмихна и я привлече между краката си, намествайки тежестта й на гърдите си.

— Как би могло да бъде разочароващо да те държа в ръцете си? — попита, заравяйки лице в огнената й коса. — Хайде, отпусни се в обятията ми. Така ме караш да се чувствам като бог, който ти носи успокоение.

— Но аз трябва да правя снимки на кораба и на морето — промърмори тя, отпускайки се в него въпреки думите си.

— Морето си е на мястото още преди да се е зародила нашата цивилизация. И ще бъде тук дори и след като свърши. Спи, скъпа. Разполагаме с всичкото време на този свят.

Въздъхвайки, Кет се зарови в топлината му и остави целият свят да се изплъзне, оставяйки само него.

 

 

Травис искаше да обърнат и да тръгнат към брега на следващата сутрин, но Кет настоя, че ще се оправи. Така и стана, поне до известна степен. Тя не прекара повече време с глава в тоалетната чиния, но беше сънена през целия ден, макар категорично да отказа да приема повече хапчета против морска болест.

Чувствайки се отпаднала и напълно разглезена, Кет прекара останалите два дни от пътуването сгушена в ръцете на Травис. Остави мекото зимно слънце да гали кожата й, броеше вълните, броеше ударите на сърцето си, спеше и се събуждаше, за да бъде посрещната от усмивката на човека, когото обичаше.

Но колкото и много да спеше, тялото й искаше още почивка. Макар че още само веднъж почувства гадене, тя не пожела да хапне нищо повече.

Липсата на апетит не я изненадваше. Желанието й за ядене през последните пет седмици почти не съществуваше. Подобно нещо й се бе случвало на няколко пъти в миналото, когато се отдаваше изцяло на фотографията, работеше прекалено много и спеше съвсем малко.

— Заповядай — чу тя гласа на Травис, който се появи зад нея с чаша млечен шейк в ръка.

— Благодаря, но аз не съм…

— Гладна? — довърши той вместо нея. — Това го знам. Но това тук не е храна. Изпий го.

Кет се опита да го направи, но успя да погълне само половината през следващия един час.

Наблюдавайки я без тя да го забелязва, Травис се безпокоеше за липсата й на енергия и апетит. Той познаваше хора, които заболяваха от морска болест толкова сериозно, че можеха да се оправят само когато стъпят на брега. Но ако съдеше по думите на Кет, тя не бе имала никакви подобни проблеми, докато е била на кораба на Харингтън.

Затова той се измъчваше от мисълта, че може би нещо друго не е наред с Кет, нещо по-сериозно от морска болест.

— Не се тревожи толкова — каза Кет, усмихвайки му се с изцапаната си с шоколад уста. — Ще започна да се храня нормално веднага щом се върнем на брега.

— Няма да забравя какво си обещала — увери я той.

Така и стана. Веднага след като „Уинд уориър“ хвърли котва в пристанището на Дана пойнт, Травис я закара вкъщи, остави я и я изгледа с решителен поглед.

— Ще отида да донеса храна поне с пет блюда — обяви решително. — И ти ще изядеш всяка трошичка от тях.

— Ау. Добре де, добре — съгласи се тя без никакъв ентусиазъм.

Той я целуна страстно и се отправи по стълбите надолу към плажа.

Кет стоеше в кухнята и гледаше как Травис избягва големите зимни вълни и спринтира по мокрия пясък към стълбите, водещи към неговата къща. След това седна на малката маса, мечтаейки си храната никога да не бе била измисляна.

Стоя така докато светлината на залязващото слънце не започна да хвърля виолетови сенки върху ръцете й. От време на време се чудеше какво ли ще й донесе Травис. Но всяка храна, за която си помислеше, й се струваше или безинтересна, или направо отвратителна. Дори и само мисълта за ядене караше стомаха й да се свива болезнено.

Постави дланите си върху хладната повърхност на масата, вдишваше дълбоко през носа си, след това стискаше зъби и оставяше въздуха да излезе със свистене през устата й. Помагаше й, но не достатъчно.

— По дяволите — изпъшка Кет, хващайки главата си с ръце. — Съвсем забравих, че ми трябва също толкова време, за да свикна със сушата, колкото и за да свикна с морето.

Макар да бе слязла от борда на „Уинд уориър“ преди няколко часа, стаята все още се клатеше леко, когато затвореше очи… а стомахът й също се клатеше, и го не толкова леко, независимо дали очите й бяха затворени, или не.

Мисълта за вечеря направо я съсипваше.

Уморена. Божичко, та аз дори и не съм знаела истинското значение на тази дума досега. Прекалено съм уморена дори и да се прозина, а прекарах последните три дни, дремейки в ръцете на Травис.

Кет се отблъсна от масата, отиде в кабинета си и се тръшна в стола до телефонния секретар. Лампичката за съобщения мигаше.

Колко ли енергия ще ми отнеме само за да слушам? — попита се тя, прозявайки се.

Въздъхвайки тежко, тя натисна бутона за съобщенията. Столът не беше толкова комфортен, колкото обятията на Травис. Сянка на копнеж премина през нея. Искаше й се отново да се намира в ръцете на своя пират, да слуша провлечения му тексаски говор, който я галеше по-топло, отколкото яркото зимно слънце на Калифорния.

Първото съобщение я накара да се отърси от мързеливите си и чувствени спомени.

„Кати, маце, къде, по дяволите си? Исках само да ти кажа, че снимките са страхотни, маце, наистина страхотни! Точно това, което исках, меки, топли, чувствени. Знаех си, че ще можеш да се справиш, ако някой ти покаже как.“

Кет пропусна думите покрай ушите си. Бе напълно в стила на арогантния Принц на сладникавостта дори и да не се представи. Но пък тя и не познаваше друг, който би могъл да се обръща към нея с просташкото Кати — маце.

Хубаво поне, че Ашкрофт този път бе доволен от снимките. Това означаваше пари, чисти, сладки, отчаяно нужни. Втората половина от аванса за книгата на Ашкрофт нямаше да може да покрие разходите по последните вноски за обучението на близнаците, нито месечните разноски на майка й, камо ли пък нейните собствени фотографски разходи; но парите щяха поне да й помогнат да закърпи положението, докато дойдеше Големият чек от „Енерджистикс“.

Големият чек просто трябваше да дойде. Скоро. Тя вече бе изхарчила около хиляда и петстотин долара за адвокати, които да й помогнат да се добере до десетките хиляди, които й дължаха „Енерджистикс“. Без този чек нямаше да може да издържи до януари. През последните няколко седмици бе изхарчила и последните лимити по кредитните си карти и бе започнала да ги надвишава чувствително, с ясното съзнание, че ще бъде в състояние да плати сметките си едва в деня, в който пристигнеше чекът от „Енерджистикс“.

Кет затвори очи. Стомахът й продължаваше да се гърчи. Насили се и отвори отново очи. След няколко часа щеше да се почувства по-добре. Трябваше да се почувства по-добре. Просто не вярваше, че може да й стане по-лошо от това.

Започна второто съобщение.

„Стодард фотографик. Диапозитивите ви са готови.“

Тя въздъхна. Пак трябваше да плаща за проявяване. Пак щеше да трябва да сортира и дупликира диапозитиви, да ги изпраща по пощата и да ги архивира. Което й припомни, че скоро трябваше да купува и филми. Бяха й останали само за още няколко дни.

Пари и още пари, долари, под формата на светлочувствителна емулсия, обвиваща перфорираната лента на филма. Но нямаше избор. Без филм не можеше да направи диапозитиви. А когато нямаше диапозитиви, нямаше и доходи.

„Здравейте, аз съм Сю от Къстъм Фреймърс. Кога ще дойдете да подберете рамки за снимките, които ще представяте в «Суифт и сонс»? Казахте, че изложението е през декември, нали?“

Кет пое много дълбоко въздух и го изпусна със свистене през зъбите си. Да, изложението й наистина беше след няколко седмици. Да, трябваше да избере рамки за снимките, които все още дори не беше платила. Трябваше да направи още тридесет и пет пози, с по десет броя от всяка.

Не всички снимки трябваше да бъдат поставяни в рамка, разбира се. Само по няколко от всяка поза и по няколко от онези, които собственикът на галерията очакваше да продаде най-бързо. Триста и шестдесет снимки, които й струваха между шейсет и двеста долара всяка само за уголемяването, в зависимост от големината и специалните изисквания. А след това и рамкирането. Още сто и петдесет до осемстотин долара за всяка, в зависимост от това колко лъскава искаше да се изкара галерията.

Кет изпъшка. Ставаше въпрос за хиляди долари. Пари, които тя нямаше. Пари, които й дължаха „Енерджистикс“.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Отчаянието само още повече усили гаденето, което изпитваше. Само мисълта, че някъде по-нататък на лентата може би имаше записано обаждане от нейния зелен ангел Харингтън я караше да продължава да слуша, вместо да се завтече и да си завре отново главата в тоалетната чиния.

Следващото обаждане наистина беше от Харингтън.

— Здрасти, Кохрън. Радвам се да установя, че поне веднъж си се сетила да оставиш проклетата машинка включена. „Енерджистикс“ вече отговарят на обажданията ми, но не казват нищо кой знае колко интересно. Ще те държа в течение, ако има нещо ново. Знам, че чековете за близнаците и за майка ти трябва да са готови доста скоро. Ашкрофт се обади, за да ми каже, че много харесва пощенските картички, които си направила за него. Кълна се в Бога…

Кет направи гримаса и продължи да слуша.

— За съжаление Принцът на сладникавостта нещо е блокирал. А може би е просто запек. Не може да довърши последната част от поезията си. И, естествено, издателят няма да плати твоята част от договора, докато Ашкрофт не завърши цялата книга.

Стомахът на Кет се преобърна. Тя преглътна мъчително, след това трябваше да преглътне още веднъж, преди да може да се концентрира отново върху съобщението от Харингтън.

— … онзи тип, които искаше разни сладникави истории? Изведнъж реши да промени стила си. Дълга коса, черни нокти на ръцете, карфици, поставени на най-невероятни места. Изпращам ти обратно диапозитивите. Съжалявам. Дано следващия път да имам подобри новини. Кълна се в Бога, просто не може да стане по-зле от това. Предай поздрави на Ветровития Денвърс от мен.

Кет погледна към брояча на телефонния секретар. Оставаше още едно съобщение.

Изведнъж изпита страх и й се прииска да спре машината. Вече бе чула достатъчно лоши новини, сигурно нямаше да може да понесе повече. От друга страна пък, може би някаква вълшебна нейна родственица бе починала, оставяйки й цяла купчина със златен прах…

Усмихвайки се уморено, Кет зачака следващото съобщение.

— Кати, обажда се доктор Стоун. Надявам се, че в момента си седнала някъде. Причината да закъснява периодът ти този път, е в това, че си бременна. Ако желаеш да останеш в това положение, ела при мен колкото се може по-бързо.

Шокирана и невярваща на ушите си, Кет продължи да стои в стола и да слуша прибоя на морските вълни от плажа отдолу.

Сигурно съм чула погрешно. Или просто си въобразявам.

С трепереща ръка тя натисна бутона за връщане на лентата. След това отново се заслуша в последното съобщение. След това отново.

Накрая Кет просто се втренчи в телефонния секретар, гледайки го отнесено, чувайки отново и отново невъзможната дума.

Бременна.

Смеейки се беззвучно, тя се изправи на крака, отиде в спалнята и се втренчи в отражението си в голямото огледало. Бременна! Цял един свят от възможности, който растеше в нея, още едно туптене на сърце, още един мозък, още едно живо същество.

Бебето на Травис.

Нейното бебе.

Тяхното бебе.

Кет все още се смееше тихо, когато чу Травис да влиза от предната врата.

— Кет? — извика той от кухнята. — Къде си?

— Травис! — обади се тя и се завтече към него.

Той постави торбите с продукти върху кухненския шкаф, чу я да приближава и се извърна. Радостта, изписана на лицето й, го накара да се ухили.

— Какво става? — попита той, прегръщайки я със силните си ръце. — Да не би да е пристигнал Големият чек?

Неспособна да говори от щастието, което я заливаше, тя просто отговори на прегръдката му.

— Изглеждаш така, сякаш си погълнала слънцето — каза той, целувайки я по устните и усмихвайки й се, тъй като бе невъзможно да види неописуемата й радост и да не я сподели, дори без да знае причината.

Кет се усмихна в отговор, очите й бяха станали огромни и искрящи от вълнение, гледаше го така, сякаш не го бе виждала никога досега: Травис Х. Денвърс, мъжът, когото обичаше, бащата на нейното дете.

— Вярваш ли в чудеса? — попита тя, останала без дъх, и го целуна, преди да е успял да отговори. — Аз вярвам — продължи тя, целувайки го бързо след всяка дума. — Аз вярвам. Аз съм бременна, любими мой! Бременна съм!

Отначало Травис си помисли, че не е чул добре.

След което дойде страхът, че не е така.

— Какво каза? — попита той предпазливо.

Тя хвана лицето му с ръце.

— Бебе! Травис, любими, моя любов! Нашето дете!

Въпреки че светът се завъртя около Травис, той се опита да си внуши, че това не беше вярно. Кет не можеше да го е лъгала толкова безочливо, толкова подло.

Не би могла. И той не би могъл да е сбъркал толкова много отново. Хванат в капан от една хладнокръвна използвачка.

Отново.

Дете.

Тялото му се стегна така, че той се изплаши, че може да се парализира от студ след този топъл свят, в който беше живял през последните няколко седмици. Не можеше да диша. Не можеше да се помръдне. Не можеше да мисли.

След това дойде гневът, смразяващ гняв, който му помагаше да не чувства невероятната болка от предателството. Гневът отново го накара да диша, да се движи, да мисли.

Все още усмихната, Кет вдигна глава, за да докосне устните му, но не успя. Плъзгаше се надолу по тялото му, без вече да е държана в силната му прегръдка. Краката й се удариха в пода толкова силно, че тя залитна и се хвана за ръката му, за да запази равновесие.

— Травис?

Видя лицето му и инстинктивно отстъпи назад. Гняв и отчаяние горяха с черен огън в очите му. Тялото му потръпваше с инстинктивните движения на хищник, готов за скок върху жертвата си.

След това Травис затвори очи, показвайки по-ясно отколкото с думи, че не може и не иска да я гледа.

Също като очите му, изражението му беше затворено, лицето му бе толкова мрачно и безизразно, колкото и скалите, разпръснати по морския бряг. Когато заговори, Кет се разтрепери от страх. Гласът му беше тих, студен и вибриращ от ярост.

Очите му се отвориха, наблюдаваха я и сякаш я измерваха.

— А твоят Голям чек, Кет? Дойде ли най-после?

Тя поклати глава, но това бе по-скоро изумената й реакция от промяната, която бе настъпила в него, отколкото отговор на въпроса му.

— Не, но това какво общо има с бременността ми? — Гласът й беше тих, треперещ, мъчителен.

— Много добре — процеди Травис студено.

— Кое?

— Гласът. Би могъл да накара да се разплаче и камък. Но аз не съм камък. Аз съм един глупак.

— Травис…? — Гласът й замря.

Тя имаше странното чувство, че разговаря с някой непознат, който просто прилича на мъжа, когото обичаше. Гледаше неразбиращо, докато той бръкна в джоба на червения си шлифер и извади чекова книжка и химикал.

— Ти си толкова добра актриса, колкото и любовница — рече той почти безгрижно. — Но пък играеше през цялото време, нали?

Направи свиреп жест, отрязвайки я още преди да се е опитала да проговори.

— Актриса, държанка, курва, това няма значение — продължи той. — Вече не. Но слушай ме сега, курвенско котенце, слушай ме много внимателно.

Кет отстъпи още една крачка назад, чудейки се дали току-що не се е сгромолясала от върха на света.

Но не беше толкова лесно. Тя бе все още тук, Травис бе все още тук и освен това говореше, поддържайки я жива. Пишеше нещо в чековата си книжка, драскайки по хартията така, сякаш тя бе негов враг.

— Ти ще родиш това дете и след това то ще бъде мое — започна тихо и студено той. — Никакви аборти. Нито пък ще го държиш, за да получиш откуп. Ще го родиш, аз ще го отгледам, а ти няма да видиш никога повече нито един от нас. — Той откъсна чека и й го подаде. — Адвокатът ми ще подготви необходимите документи до няколко дни.

Кет се втренчи в чека, полюляващ се пред носа й.

Един милион долара.

Цената, която Травис беше платил, за да се освободи от жена си.

Някаква ужасна, черна светкавица проряза Кет, изгаряйки я така, че искаше да изкрещи от болка. Подсъзнателно разбираше, че когато огънят опустоши всичко, тя ще бъде свободна и сигурна под една ледена броня.

Но дотогава щеше да я гори. Тя цялата гореше.

— Вземи го! — Гласът на Травис беше груб, треперещ от всичко онова, което не беше доизказал, от всичко онова, което беше загубил. — Вземи го или ще го скъсам и ще напиша по-малък.

Ръката на Кет се протегна със скоростта на атакуваща змия. Тя грабна чека толкова бързо, че ръбът на хартията се вряза в кожата на Травис. Текна кръв.

Той се усмихна презрително.

— Значи това е била цената ти… — Раздвижи пръстите си, сякаш му се искаше да почувства шията й между тях. — Божичко. Човек би могъл да си представи, че курвите са станали по-изобретателни, а мъжете — по-малко глупави.

С бързи, свирепи движения Кет накъса чека на парчета.

— Прав си, Т. Х. Денвърс. Хората би трябвало да бъдат по-изобретателни. Но пък Обичам те не е най-оригиналната фраза във Вселената.

— Курвите не обичат нищо друго, освен парите.

Тя отвори ръката си. Малки, светлосини парченца хартия полетяха към пода.

Травис плесна отново чековата си книжка върху кухненския шкаф. Химикалът му отново започна да пише нещо и секунди след това той протегна към нея нов чек. Сумата беше деветстотин хиляди долара.

— Този малък жест ти коства сто хиляди долара. — Гневът обтягаше лицето му, правейки чувствената му уста да изглежда като една твърда линия.

Единственият отговор на Кет бе звукът от разкъсваща се хартия, късана отново и отново.

Травис я изгледа със студените си синьо-сиви очи. След това започна да пише отново.

— Всеки път, когато скъсаш чек, това ще ги коства по сто хиляди долара — предупреди я той.

— Тогава пиши по-бързо, докато стигнеш до нулата, долен негоднико — излая Кет. — С нетърпение очаквам да се махнеш от погледа ми.

Той не й обърна внимание и продължи да пише.

Кет изведнъж издърпа чековата книжка изпод ръката му.

— Аз знам по-бърз начин — каза тя.

С едната си ръка тя пусна газовата горелка на готварската печка до нея, а с другата постави чековата книжка в огъня. Не чувстваше нищо, дори и горещината, докато пламъците облизваха ръката й. Наблюдаваше ръката си, поставена в огъня, без никакъв интерес. Беше прекалено изстинала, за да чувства горещината. Беше заровена в лед, стар колкото света.

— Кет! Исусе! — Травис отмести ръката й от огъня и изключи горелката.

Тя се обърна към него, очите й бяха напълно безизразни.

— Сега това е моето бебе. Можеш да отидеш и да изчукаш една дузина жени, ако искаш деца. Но това е мое. Дори и ако можех да забременея отново, не бих дала детето си да бъде отгледано от човек, който не може да види любовта дори и когато тя е застанала пред него. Както седя аз пред теб сега. Аз те обичам, Травис — додаде тя, произнасяйки всяка дума отчетливо и студено, — но точно в това е грешката ми. Трябваше да бъда по-внимателна. Бившият ми съпруг беше толкова добър учител. Богатите мъже просто не знаят как да обичат. А ние и двамата знаем колко богат си ти, нали.

— Значи това е то — процеди Травис, изкривявайки устните си в някакво подобие на усмивка. — Един милион не е достатъчен, а? — Той повдигна рамене. — Добре, ще ги направя два милиона. Ти си ги заслужаваш, госпожо. Наистина си страхотна. Но ако си се надявала на брак, направо го забрави. Да се омъжа за курва, е грешка, която няма да допусна два пъти.

Кет взе димящата чекова книжка и я натика в ръката му, изгаряйки го.

— Благодаря ти за детето ми — изсъска му. — Макар да си го направил, без да искаш. Аз вземам бебето. А ти, Т. Х. Денвърс, можеш да си вземеш парите и да вървиш по дяволите.

Тя видя как гневът отново обзема Травис и се зачуди дали ще изгуби контрол, поддавайки се на яростта, която бушуваше в него.

— Имаш телефона ми — отряза Травис грубо. — Когато искаш парите, обади ми се. Документите ще бъдат готови, само ще трябва да ги подпишеш.

— Никога.

— Защо не! Ти си заслужи парите. Жалко, ако си си мислела, че заплащането ще стане чрез брак. Е, поживей и се учи, малка Кет. Аз вече съм се научил.

Задната врата се затвори тихо зад него. Прекалено тихо.

След това през дървената стена се чу звук. Звук, който би могъл да бъде от разбиващите се вълни, както и от вика на мъж, който е бил предаден.

Той пое надолу по стълбите, излизайки от живота й. Самата стойка на тялото му показваше, че тя не съществува вече за него, че никога не е съществувала.

Кет се затича към вратата и започна да я налага с юмруци, сякаш беше жива и можеше да чувства болка. Веднага след като премина приливът на адреналин, се завърна гаденето и едва успя да стигне навреме до банята.

Докато се смрачаваше, Кет непрекъснато се ослушваше дали няма да звънне телефонът, или да чуе шума от стъпките на Травис. Но не чу нищо, освен свистенето на вятъра и шума от разбиващите се долу морски вълни.

Опита се да сортира диапозитиви, но установи, че само се взира безцелно в белите пластмасови рамки, подреждайки и преподреждайки ги по най-различни начини върху светещата маса. Ръцете й изведнъж се разтрепериха и тя ги разпиля по земята. Когато се наведе, за да ги събере, усети пръстите си толкова тромави, сякаш бяха от пластилин.

Изправи се с празни ръце и се облегна на светещата маса. След малко установи, че се е втренчила в часовника, закачен на отсрещната стена.

Беше точно полунощ. Стрелката на секундарника се завъртя по пътя си надолу, отбелязвайки първите мигове от новия ден.

Кет уморено се отблъсна от масата и се запъти към леглото. За известно време гаденето я държеше будна, но накрая все пак заспа. В съня, който сънува, нямаше нищо заплашително, нито чудовища, нито преследване, нито насилие. Беше просто… нищо. Огромна черна дупка в центъра на вселената й, място, което всъщност не беше никакво място, ужасяваща и все по-разширяваща се празнота там, където трябваше да се намира слънцето.

Събуди се внезапно. Беше изпотена, гадеше й се. В продължение на една ужасна минута въобще не можеше да осъзнае къде се намира. Посегна инстинктивно, търсейки успокоението на едно топло тяло до нея в леглото.

— Травис?

Изведнъж спомените нахлуха в главата й и я заляха като ледена вода. Обърна се на една страна и се сгуши. Лежеше така, неподвижно, будна, очите й бяха втренчени в черния правоъгълник на прозореца, чакайки да видят първите проблясъци на зората.