Елизабет Лоуел
До края на света (13)

12.

„Уинд уориър“ летеше пред южния вятър като голяма океанска птица, каквато всъщност и беше. Обикновено екипажът се радваше, когато могат да изпробват яхтата под силен и чист вятър, но през последните пет дни малко неща бяха нормални на кораба.

Нищо не можеше да задоволи капитана. Нито новият дизайн на платната, нито вятърът, нито хитроумната конструкция на такелажа в съответствие с новите платна, нищо. Травис обикаляше палубата като хищник в клетка, заяждайки се с всеки, който бе достатъчно непредпазлив да се изпречи през погледа му.

— Ще надбягаме остатъка от тропическата буря, преди да достигнем до Лагуна — каза Диего.

Травис само изсумтя.

— Новите платна се представят много добре — продължи Диего. — Само кораб, толкова мощен и добре построен като този, може да устои на толкова много вятър.

Травис пак изсумтя.

— Екипажът се научи бързо да се оправя с новия такелаж — добави Диего. — Не мислиш ли?

Травис изсумтя.

— Твоята общителност, капитане, е направо забележителна.

Травис понечи да изсумти, но се спря в последния момент. Над главите им платната плющяха от издуващия ги вятър. Океанът се цепеше със съскане пред носа на кораба. Наклонът на палубата и скърцането на такелажа говореха за корпус, който се представя точно според очакванията, плъзгайки се мощно по безкрайната морска шир.

Нямаше абсолютно нищо, от което да се оплаква капитанът.

С приглушена ругатня Травис прекара пръсти през косата си, развявана от вятъра, и погледна своя първи помощник в очите.

— Екипажът се справи много добре — промърмори Травис равнодушно.

— Те биха искали да го чуят от теб.

— Защо пък трябва да им го казвам лично?

Диего само му намигна.

— По дяволите — измърмори Травис. — Ще им го кажа по време на вечеря.

— Благодаря.

Травис се почувства малко неудобно.

— Няма нужда от благодарности. Хората си свършиха добре работата.

— Не биха и посмели да не го направят — отбеляза сухо Диего. — Техният капитан, както те казват, е като необуздан жребец.

Устните на Травис се изкривиха в усмивка:

— Чак такива работи ли разправят?

— Si. Но това е много хубаво. Работата, която трябваше да свършим за две седмици, я свършихме само за пет дни и сега пътуваме към пристанището, където ни чакат красиви жени. Никой не се оплаква от това!

Травис се усмихна мрачно:

— Само пет дни, а?

— Дори и малко по-малко.

— На мен ми се сториха като пет седмици.

— Следващия път вземи и твоята червенокоса красавица. Тогава времето ще върви с обичайния си ритъм.

Травис го изгледа свирепо и Диего вдигна ръка в знак, че се предава:

— Юрген ще спечели джакпота, ясно е.

— Какъв джакпот?

— Който се формира докато се обзалагахме какво точно те е извадило от равновесие и кое ще бъде нещото, което ще те върне до нормалното ти, усмихнато състояние.

— Нормално? Усмихнато? Ще има да чакат — тросна се Травис.

— Аз съм шокиран, капитане. Просто шокиран. Ти си толкова уравновесен човек — каза Диего, макар усмивката му да говореше точно за обратното. — Хората ти са горди да работят за командир, който изисква от тях да дадат най-доброто от себе си. Единствената причина, поради която понякога се оплакват, е, когато дават най-доброто, а то не се оценява.

— Знам как се чувстват — кимна Травис, мислейки си за Кет, която беше отказала да прекара няколко дни с него на море, сякаш дните, които бяха прекарали заедно на брега, бяха… нищо.

Отново почувства, че го обзема яд, същия яд, който изпитваше винаги, когато си спомнеше колко добре се бе чувствал с Кет и колко безразличен всъщност й е бил той.

Кет, вещице, жено, пътувай с мен, само за два дни, до Каталина айлънд и обратно. Можеш да отделиш два дни за мен, заради теб самата, заради нас.

Травис никога не беше си и помислял, че някога ще му се наложи да се моли за компанията на някоя жена. Но да падне на колене, а след това пак да отплава сам, го разстройваше, объркваше и вбесяваше.

Следващия път обаче той нямаше да отстъпи пред оправданията й за прекалено много работа, прекалено много отговорности и още всевъзможни извинения. Следващия път ще направи това, което трябваше да стори още преди пет дни. Ще постави взаимоотношенията им на единствената основа, която бе надеждна, предвидима и удобна. Пари, просто и ясно.

Част от него се чудеше каква ли щеше да е цената на Кет. Но на по-голямата му част не й пукаше. Нали все за нещо трябваше да харчи парите си.

 

 

Доктор Стоун разгледа резултатите от последните кръвни проби на Кет, въздъхна и погледна над рамката на очилата си, които използваше само за четене, към своята пациентка.

— Броят на червените ти кръвни телца е прекалено нисък — каза тя. — Ти си силна, но явно не си научила основното правило на всяка работеща жена. Можеш да правиш каквото и да е, но не можеш да свършиш всичко.

Кет се намръщи:

— Аз не съм луда. Много добре знам, че не мога да свърша всичко.

Лекарката се усмихна и това я подмлади с десетина години.

— Добре, но практикуваш ли това, което знаеш?

Кет погледна към скута си и не отвърна нищо. През последните пет дни, откакто беше заминал Травис, тя бе работила до припадък. Прекарваше часовете след мръкване, за да подбира образи за изложението при „Суифт и сонс“, подреждаше и преподреждаше диапозитиви, докато цветовете започнеха да танцуват пред очите й. Едва тогава си лягаше. Ако не можеше да заспи или се събудеше още преди зори, ставаше и започваше да се занимава със счетоводните книги, които бяха неразделна част от бизнеса й.

Когато най-после се зазореше, тя поглеждаше навън към океана и си спомняше… опитваше се да не си задава въпроса защо си бе помислила, че Травис е различен, защо дори и сега тялото й копнееше за него, защо звукът от смеха му навестяваше безсънните й нощи, защо не може да забрави първия път, когато я бе държал в ръцете си.

И всяка сутрин си задаваше и най-тежкия от всички въпроси: Дали си замина, защото аз не му доставях такова удоволствие, каквото той доставяше на мен?

Единственото приятно нещо в живота й напоследък бе, че Блейк Ашкрофт бе спрял с опитите си да я вкара в леглото си. Тя все още снимаше слънчевите залези за него, но вече го правеше сама. Тази вечер трябваше да дойде в тях, за да направят окончателната селекция на диапозитивите, които беше подготвила за книгата му.

Кет никак не беше очарована от предстоящото му посещение, макар да бе почти сигурна, че той няма да започне да се държи отново като първобитен човек. Освен поет, той беше и прагматик, а прагматикът в него явно изпитваше респект от корабния дизайнер Денвърс.

Ако все пак това се окажеше недостатъчно, Кет бе взела мерки да не бъде изненадана отново. Нямаше да се случи и първия път, ако вместо да концентрира цялото си внимание върху фотографията, тя се бе държала малко по-предпазливо с разгонения поет, който явно не искаше да повярва, че тя не го желае.

Кет много се бе надявала, че Ашкрофт няма да настоява за нейното присъствие докато преглежда диапозитивите. Не че нямаше пълно право да изисква присъствието й. Това си беше неговата книга, в края на краищата, неговата поезия и изборът на образите също трябваше да е негов. Едва ли би могъл да й обясни какво харесва и какво не по телефона. И въпреки това така би било толкова по-удобно.

— Кати? — сепна я доктор Стоун.

Кет се стресна и погледна към нея.

— Какво?

— Попитах те дали вземаш витамините, които ти изписах.

— Да.

— Но те не могат да заменят нормалната храна, нали разбираш това — продължи лекарката, гледайки изпитото лице на Кет.

— Знам.

— Колко пъти на ден се храниш?

Кет се опита да насочи вниманието си към нещо различно от Травис и фотографията, както и от растящата планина от сметки, които очакваха да бъдат платени. Големият чек от „Енерджистикс“ все още не беше пристигнал.

— Аз всъщност нямам време да готвя — каза тя.

— В Лагуна има много хубави ресторанти.

— И твърде скъпи.

— Нямаш време да готвиш, нямаш и пари, за да се храниш навън. Какво ядеш все пак?

— Сутрините, когато идва Джейсън, той приготвя закуската.

Доктор Стоун търпеливо изчака, но пациентката й явно не беше от разговорливите.

— И какво приготвя Джейсън за закуска?

— Какао и сандвич с фъстъчено масло.

Лекарката се засмя и поклати глава:

— Е, тялото ти поне може да се възползва от карбохидратите и мазнините. Но не би ли могла да научиш твоя Джейсън да приготвя и бъркани яйца?

— Опитах се. След това ми трябваха два дни, за да се отмирише къщата. — Кет леко се усмихна. — Освен това фъстъченото масло много ми харесва.

— А какво ядеш за обяд и вечеря?

— Супа. Яйца. Сирене. Каквото и да е.

— Плодове? Зеленчуци?

— Е, това имах предвид, като казах каквото и да е — поясни Кет. — Купувам това, което ми изглежда хубаво, когато отида в магазина.

— Искам да си водиш записки какво си яла от днес до следващата ни среща след една седмица.

Кет въздъхна и не каза нищо. Напълно осъзнаваше, че трябва да консумира по-пълноценна храна, но нямаше нито време, нито желание да наготви някакво по-сериозно ястие. В резултат на това колкото по-уморена се чувстваше, толкова по-малко ядеше. И колкото по-малко ядеше, толкова по-изморена се чувстваше.

Доктор Стоун извика медицинската сестра и й даде инструкции да започне инжекции с желязо. След няколко минути Кет напусна лабораторията, търкайки болезнено кълката си. Докторката бе права, тези инжекции наистина бяха голяма болка в задника.

По пътя към къщи Кет се отби във фотоателието и взе поредната серия проявени филми. По-голямата част от диапозитивите бяха дубликати на диапозитивите в нейните албуми, дубликати, които не бе имала време да направи сама, тъй като бе прекалено заета с шоуто на „Суифт и сонс“.

Кет отдавна се беше отказала да изпраща оригиналните си диапозитиви по пощата до всевъзможни фото агенти. Те не обичаха дубликати, но качеството на диапозитивите бе такова, че се примиряваха с него, знаейки, че алтернативата бе въобще да не получат диапозитиви от фотографа, когото познаваха само с името Кохрън.

Тя много внимаваше да не изпрати едни и същи диапозитиви на различни агенти. Всеки агент получаваше снимки, каквито не притежаваше никой друг. Излизаше й доста по-скъпо по този начин, но в крайна сметка си струваше, тъй като всеки агент можеше да увери своите клиенти, че снимката или снимките, които купуват, не могат да се намерят никъде другаде, на никаква цена.

Но така или иначе Кет изтръпваше, като си помислеше за дублирането на толкова много снимки, особено пък когато трябваше да го възлага на някое ателие. Дори и след като се приспаднеше отстъпката, която й правеха, но без да се включва цената на самия филм, сметката възлизаше почти на хиляда долара.

И това беше само първата част от няколкото комплекта филми, които трябваше да бъдат проявени и обработени.

Макар дългите нощи, изпълнени с работа, да имаха за резултат повече диапозитиви, индексирани и изпратени на агентите й, тя би предпочела да се бе отдала на това почти бясно темпо на редактиране поради някаква друга причина, а не заради самота и гняв.

Кет носеше картонената кутия, която току-що й бяха връчили, към колата си и си мислеше мрачно за всичкото сортиране, индексиране, подреждане и изпращане до различните агенти, което й предстоеше. Това беше частта от фотографския бизнес, която най-малко й допадаше. Но същевременно беше нещо жизненоважно за кариерата й, поне в този момент.

Докато вкарваше колата в гаража, чу, че телефонът звъни. Същевременно си спомни, че не беше включила телефонния секретар, когато излизаше. Затича се надолу по стълбите към малкото си предно дворче, натисна пътната врата и отключи външната врата на къщата.

В следващия момент си спомни, че беше оставила безжичния телефон на най-долния етаж на своята къща на три нива. Завтече се надолу по стълбите, съединяващи двете нива, и грабна слушалката, обещавайки си, че веднага след като получи Големия чек, ще си купи телефони за всяко ниво на къщата.

— Ало — каза тя, останала без дъх.

— Пак си забравила да включиш телефонния си секретар, Кохрън.

Разочарованието я обля като зимна вълна, студена, мощна, караща те да онемееш. До този момент не бе признала дори и пред себе си колко много й се искаше гласът от другата страна на линията да принадлежи на Травис.

Тя преглътна, пое си дълбоко въздух и се опита да отговори по обичайния си закачлив начин.

— Здрасти, Харингтън. Пак ли ще бъдеш моят зелен ангел? — попита тя, имайки предвид умението му да й урежда много добре платени ангажименти.

— Старая се — рече той с въздишка. — Щеше да ми бъде много по-лесно, ако можех да разговарям с теб от време навреме. Кълна се в бога, за Коледа ще ти купя един пейджър. А може би няма да чакам чак дотогава. Изчакай така за момент.

Харингтън отдалечи слушалката от ухото си и Кет чу една от шестте му асистентки да му говори нещо забързано. Отговорът му беше рязък, но приглушен.

— Кълна се в бога — въздъхна той след малко в слушалката, — изглежда колкото са по-големи гърдите на една жена, толкова е по-тъпа в главата. На всичкото отгоре не притежават грам чувство за хумор — продължи с оплакванията той. — Надявам се, не поне ти имаш, защото ще ти потрябва.

— Аха.

— Добре. „Енерджистикс“ окончателно спряха да отговарят на обажданията ми. Носи се слух, че са изпаднали в сериозна криза.

Кет затвори очи и преглътна мъчително, усещайки как стомахът й се преобръща. Тя толкова бе разчитала на този чек, за да свърже двата края.

— Не могат да постъпят така с мен — успя да изрече глухо.

— Написал съм им почти същото и съм го изпратил с препоръчано писмо. Споменах за счетоводители, договори, адвокати, съдилища и още какви ли не дивотии.

Кет въздъхна отново, този път още по-дълбоко. Не би могла да си позволи нито времето, нито разходите за един съдебен процес.

— Наистина ли е толкова зле положението? — попита накрая.

— Нека да ти го кажа по този начин, Кохрън. Вече ми е писнало да бъда разиграван от „Енерджистикс“. Толкова ми е писнало, че съм решил да съдя стиснатите им задници, освен ако не платят в най-скоро време.

Кет изпъшка мъчително. Тя вярваше на Родни Харингтън прекалено много, за да постави под съмнение преценката му за ситуацията. След като той твърдеше, че е необходим процес, тя трябваше по някакъв начин да намери пари, за да плати на адвокатите.

— Колко ти трябват и кога? — попита тя с леко дрезгав глас.

— Колко какво?

— Пари, какво друго? — рече му уморено. — Всичките тези дивотии, за които спомена, струват скъпо.

— Засега все още нищо. Но ако положението стане сериозно, три до пет хиляди долара трябва да свършат работа.

— Три до пет. — Кет се надяваше, че почудата, която изпитваше, няма да се усети в гласа й.

— Мисли за това като за инвестиция, тъй като е толкова сигурно, колкото, че Бог е направил малките зелени ябълчици, че ще си получим всеки цент обратно заедно с доста лихви отгоре. Но вероятно няма да се стигне дотам. В случаи като този обикновено всичко се урежда, когато размахаш някой адвокат насреща им, особено пък когато ги държиш за топките. А ние ги държим точно там.

— Ами стисни ги тогава — метна му Кет безцеремонно. — Аз се нуждая от тези пари. Съвсем скоро трябва платя предпоследната вноска за близнаците. А и майка ми… — Тя се поколеба, не й се искаше да критикува толкова милата и толкова безпомощна жена, която беше нейна майка. Госпожа Кохрън все още вярваше, че чековете бяха някаква магическа форма на пари, която нямаше нищо общо с доларите и със здравия разум. — Е, нали я знаеш майка ми — додаде тихо.

— Чудесна жена — измърмори Харингтън. — Истинска старомодна дама. Не би разпознала един баланс дори и ако оживее и й се представи лично.

— Януари — промълви Кет, кодовата й дума за свобода.

— Ще вдигна тост за това.

Кет почти се усмихна. От всички хора на света Харингтън най-добре разбираше напрежението, на което бе подложена. Той беше този, който бе представил майката на Кет на бъдещия й съпруг. Някой бе чул Харингтън да казва, че това е най-доброто, което някога е правил за Кохрън.

— Имам също и една добра новина — продължи Харингтън. — Е, поне би могла да стане такава.

— Слушам те.

— Спомняш ли си онази нова фирма, с която се бях захванал, онзи, дето основа една нова рекламна агенция?

— Ъъъ, не. Има ли значение?

— Той е готов да плати по петнадесет хиляди за всяка снимка, която използва за рекламната си кампания. Търси пет хубави снимки.

— И какво по-точно търси — плаж, цветя, планини?

— Просто трябва да е нещо хубаво, Кохрън. Всичко, с което разполагаш и което би паснало добре на една сантиментална поздравителна или пък пощенска картичка. Нали знаеш какви са снимките, които карат хората да казват: Ау, ко-о-олко е красиво, след което се обръщат и никога не се сещат за това, което са видели. Не мисля, че това е твоят стил, но не може да нямаш някакви подобни сладникави снимки някъде из чекмеджетата си.

— Сигурно ще мога да намеря нещо. Явно всички си падат по сладникавите истории. Щом и поезията на Ашкрофт се харчи толкова добре.

Харингтън се изсмя.

— Как се държи този октопод с тебе? Имаше ли полза от лъжата за херпеса?

— Не. Дори се опита да ме изнасили. — Кет потръпна и отдалечи слушалката от ухото си за момент. — Всичко е наред, Родни. Травис се случи наблизо и успя да го усмири за отрицателно време.

— Травис? Това да не е Т. Х. Денвърс?

— Същият. Той има рицарски инстинкти, както и способността да ги прилага. Ашкрофт се държи изключително културно, откакто се срещна с Травис.

— Рицарски? — уточни Харингтън, повишавайки тон. — Кохрън, ти наистина ли говориш за Т. Х. Денвърс, дизайнера на кораби? Около метър и деветдесет, очи със странен цвят, намръщен и злобен като куче от някое сметище?

— Намръщен? — изуми се Кет, без да си дава сметка, че гласът й се е променил само при спомена за лицето на Травис близо до нейното, топлата му усмивка, когато навеждаше глава, за да я целуне. — Какво искаш да кажеш? — В главата й нахлуха спомени за смях и нежност, за чувствените му пръсти, които й носеха толкова много топлина. — Сигурно говорим за двама различни мъже.

— Кати!

Фактът, че Харингтън използва малкото й име, направо я шокира. Досега се беше обръщал така към нея един-единствен път, когато се опитваше да го успокоява, след като брат му бе починал при инцидент с яхтата си.

— Чуваш ли ме? — попита той тихо.

— Да — прошепна тя, макар да й се искаше да не е така, предчувствайки, че няма да хареса това, което щеше да чуе.

— Аз бих дал живота си за Травис, без да се замисля дори за миг — поде Харингтън със спокоен и уверен глас. — Той би направил същото за мен. Той е уникален, брилянтен. Човек не би могъл да си мечтае за по-добър приятел, с когото да изпие бутилка уиски, или който би му помогнал при трудна ситуация… — Той направи пауза. — Но, Кати…

— Слушам те.

— Този мъж е ад за всяка жена.

— Какво имаш предвид? — заинтересува се Кет с равен глас, опасявайки се, че знае отговора още преди да го е чула.

— Нищо във физическия смисъл на думата. Никога не би наранил жена по този начин. Работата е там, че всички жени се увличат по него, а след това той изчезва с вятъра. Това е нещо като следствие от неуспешния му брак, доколкото знам.

— Да. Той ми го каза.

— Наистина? — стресна се Харингтън, истински учуден. — Тогава ти си единственият човек, с изключение на тях двамата, който знае какво точно е преживял. На мен никога не ми е казвал нищо повече от това, че е разведен.

Кет не знаеше какво да каже. Настъпи дълго и доста тягостно мълчание.

— О, по дяволите — изпъшка Харингтън накрая. — Ти си зряла жена, в края на краищата. Но все пак бъди внимателна. За жените Денвърс е нещо подобно на огромните морски вълни в Оаху — величествен и неустоимо привлекателен, но само до момента, в който те помете. След това всичко излиза извън контрол и става страшно. А ти си ми достатъчно близка, за да не ми се иска да събирам парчетата ти, след като те е помела вълната.

— Знам — промълви тихо Кет. — Аз съм добър плувец, ангеле — добави тя, стараейки се да говори безгрижно. — Но благодаря ти все пак. Аз също те чувствам много близък.

— Ще чакам да ми изпратиш снимките — приготви се да приключи той. — И, Кохрън…

— Да?

— Пази се.

Харингтън затвори, преди тя да успее да му отговори. Бавно остави слушалката и замислено гледа телефона в продължение на една минута.

Всички жени се увличат по него, а след това той изчезва с вятъра.

Може би това бе отговорът на най-неприятните й предположения. Определено пасваше. Нямаше никакво съмнение, че тя се бе увлякла по Травис като някаква разбиваща се вълна, която се пени и разпилява, докато накрая от нея останат само малки пръски, блещукащи по пясъка.

Но си мислеше, че Травис е с нея и се носи на същата тази вълна. Кет затвори очи, ядосана на себе си, задето копнееше по Травис така, както никога не бе предполагала, че може да копнее за нещо. Нямаше никакъв смисъл да изпитва чувства към него. Богатите мъже никога не знаеха как да се грижат за някого, освен за тях самите. И тя със сигурност би трябвало вече да е научила този урок.

И въпреки всичко черният кораб на Травис летеше в съзнанието й, толкова незабравим и привлекателен, колкото и споменът от неговото докосване. Тя не можеше да повярва, че мъжът, който бе създал такава дивна и жестока красота, би могъл да бъде толкова плитък, колкото и бившият й съпруг.

Кет изруга под носа си и се запъти към претрупаното бюро. Извади няколко кутийки, на които имаше етикети: „За плащане“, „Просрочено“ и „Дължимо на мен“, и започна да прибавя колонки от цифри с помощта на малък калкулатор. Работи така в продължение на няколко часа, пишеше чекове, забавяше някои от сметките, плащаше само част от други, опитвайки се да балансира приходите и разходите си. Накрая почувства, че челюстите я заболяват от напрежението на стиснатите й зъби.

Колкото и да се опитваше да жонглира с цифрите, накрая винаги излизаше на червено.

Тя разтърка очите си и задната част на врата, мечтаейки си за сериозни фирмени портрети, за здрависвания между усмихнати политици, за рекламни брошури и за всички останали малки ангажименти, които биха могли да й донесат достатъчно пари, за да може да преживее.

Трябваха й няколко минути, за да може да си наложи да звучи безгрижно и енергично. Мразеше това, което щеше да направи, но просто нямаше избор. Трябваше да крета някак си, докато получи чека от „Енерджистикс“ или ангажимента с Денвърс. Но в момента нито едно от двете не изглеждаше много реалистично.

Кет посегна намръщено към телефона и набра един номер, на който мразеше да се обажда.

— Здравей, Дейв, обажда се Катрин Кохрън. Все още ли си затрупан от сватби, фирмени портрети, галапредставления и други подобни?