Тони Морисън
Песента на Соломон (9)

Глава девета

Амануенсис. Тази дума избра и тъй като беше дума от деветнадесети век, майка й я одобри и с удоволствие наблюдаваше зяпналите си гостенки, щом им кажеше като каква работи дъщеря й у поетесата — лауреатка на щата. „Тя е амануенсис у Майкъл-Мери Греъм.“ Крехката латинска дума караше другите да мислят, че работата на дъщеря й (макар че тя не беше задължена да работи) е сложна, изисква голямо внимание и напълно съответствува на образованието й. Гостенките не смееха да разпитват (само гледаха да запомнят думата, но после не я намираха в речниците), защото името Майкъл-Мери Греъм ги респектираше. Това беше лъжа, разбира се, и по-простата дума „секретарка“ също беше лъжа, но Рут я повтаряше със самоувереност, защото я взимаше за чиста монета. Тя не знаеше и никога не разбра, че Коринтянката беше слугиня на мис Греъм.

Тъй като не я биваше за нищо, освен да прави червени плюшени рози, Коринтянката не можа да си намери лесно работа според образованието. Трите години в колеж, още една година във Франция и фактът, че е внучка на видния д-р Фостър трябваше да доведат до нещо по-изискано от двете униформи, които висяха в сутерена на мис Греъм. Знаеше се, че тя и Магдалена, наричана Лена, ще се омъжат добре, но очакванията на Коринтянката бяха по-големи заради колежа. Там се бе научила да бъде просветена съпруга и майка, способна да даде своя дял за цивилизацията — в случая за облагородяването на местното общество. А ако не се стигне до брак, имаше и други възможности — учителка, библиотекарка или… е, нещо интелигентно и общественополезно. Тъй като тези две поприща не я потупаха веднага по рамото, тя просто зачака. Светлокожа и възвишена, тя вярваше заедно с майка си, че един негър с добра професия може само да мечтае за нея. Започнаха почивки и уикенди в други градове, а също така посещения и чайове в техния, в домове, където идваха такива мъже. Първият черен лекар, дошъл в града през четиридесетте години, когато тя завърши, имаше син, пет години по-малък от нея. Вторият, зъболекар, имаше две малки момиченца; третият беше много стар (разправяха, че бил алкохолик) и имаше двама сина, вече със семейства. Идваха и учители, двама адвокати, един собственик на погребално бюро, но дори когато някой от тях беше подходящ за нея, те не я избираха. Беше хубавка, приятна, баща й имаше пари, които можеха да им потрябват, но й липсваше амбиция. Трябваха им жени, които могат да се справят с трудности, не са така сраснали с охолния живот, че да нямат никаква предприемчивост, никакъв глад или енергия. Искаха жени, които с радост да се катерят по обществената стълбица, да придобиват това-онова, да се трудят, за да задържат постигнатото. Искаха жени, които ще се жертвуват и ще оценят жертвите на съпрузите си. Коринтянката им идваше прекалено изискана. Негърският колеж „Брин мор“ през 1940 година. Франция през 1939. Много им беше. Фиск, Хауърд, Теледега, Тугалу — това им беше ловната територия. Жена, която говори френски и е пътувала на „Куин Мери“, може да не се отнася както трябва с бъдещите пациенти или клиенти. Ако пък си учител, няма защо да си вземеш жена с по-добро образование от твоето. Е един момент дори пощенски чиновници вече ставаха за кандидати на Лена и Коринтянката, но това беше доста след като навършиха тридесет и пет години и Рут се примири с жестоката истина, че дъщерите й няма да вземат лекари. Това беше шок и за трите, но те го понесоха само защото заобиколиха по-голямата истина — че може би въобще няма да се оженят.

Магдалена, наричана Лена, изглежда, се примири с живота си, но Коринтянката се събуди една сутрин като четиридесет и две годишна майсторка на изкуствени рози и изпадна в жестока депресия, която трая до момента, в който тя реши да се махне от тази къща. Започна усилено да търси работа и получи втория шок. Беше завършила преди двадесет и една години и това й пречеше да заеме учителско място. Нямаше някои нови квалификации, които се изискваха от министерството на образованието. Тя реши да постъпи в щатското училище за учители и да завърши необходимите курсове, дори отиде да се запише. Но видът на тези млади гърди като торпеда и абсолютната голота на лицата я извя от сградата като листо пред буря. За нейно голямо нещастие, защото тя нищо не умееше да прави. „Брин Мор“ бе свършил това, което се очакваше от четиригодишно свободно образование — бе я направил негодна за осемдесет процента от полезната работа на този свят. Първо, като я приучи към отмора, себеусъвършенстване и мотане из къщи. Второ, като й внуши, че да работи, е унизително за нея. Когато завърши, черните момичета се търсеха само за един вид труд, все едно от какво семейство са. А през 1963 година единствената грижа на Коринтянката беше семейството й да не разбере какво работи тя вече две години.

На улицата избягваше другите слугини, а тези, с които често пътуваше в автобуса, бяха решили, че тя върши някаква по-важна работа, защото ходеше на високи токове, само жена, която не е на крак по цял ден, може да издържи дългия път до дома. Коринтянката внимаваше много — не носеше чанта с обувки, престилки или униформи. Само книга. Малка сива книга със златни букви на корицата — „Разкази на Доде“. Щом влезеше в къщата на мис Греъм, тя си обличаше униформата (която все пак беше в дискретно синьо, не бяло), обуваше чехли и коленичеше край кофата със сапунена вода.

Мис Греъм беше във възторг от роклите на Коринтянката и малко наперените й обноски. Това придаваше на къщата така желаната екзотичност, тъй като мис Греъм беше сърцето, пулсът на литературния свят в града. Майкъл-Мери Греъм беше много внимателна с Коринтянката. Когато даваше големи празненства, наемаше шведска готвачка, а за тежката работа — една стара бяла алкохоличка, която работеше и в „Гудуил индъстрис“. Търпеше и не съвсем превъзходното готвене на Коринтянката, защото Майкъл-Мери ядеше само няколко прости ястия. Освен това беше приятно и леко да имаш прислужница, която може да чете, и изглежда, познава някои от големите класици в литературата. Толкова е хубаво да подариш на прислужницата си един „Уолдън“^[1] за Коледа, вместо мизерния плик с пари и да можеш да кажеш това на приятелите си. В света на Майкъл-Мери Греъм слабият й либерализъм, останка от бохемската й младост, и позата й на чувствителна поетеса минаваха за анархизъм.

Коринтянката беше наивна, но не и глупачка. Господарката й така и не разбра, че прислужничката й е била в европейски колеж и знае и други френски думи, освен тези, на които мис Греъм я научи (например „антре!“). Всъщност работата се отразяваше добре на Коринтянката. В тази къща тя получи нещо, което нямаше досега — отговорност. Почувствува се по-добре, замени високомерието си с увереност в себе си. Унижението от униформата (макар и синя) и измамата се компенсираше от истинската радост от изкараните със собствен труд пари. Сега вече не получаваше подаяние, не беше като дете. За нейна изненада добре сгънатите банкноти, които Майкъл-Мери й даваше всяка събота по обед, се оказаха само с два долара по-малко от седмичната заплата на истинските секретарки.

Като се изключи търкането на кухненските плочи и излъскването на дървените подове, работата не беше тежка. Поетесата живееше сама и подчиняваше времето и дейностите си на тежката отговорност да си творец. Нима може да постъпи другояче, след като е поетеса. Брак, деца — всичко бе принесено в жертва на Великата Мъка. Дори домът й плащаше дан на това строго себеотричане (и на щедрото завещание от баща й). Цветове, мебели и срещи се избираха, за да вдъхновяват. Тя обичаше да казва, щом не одобряваше нещо: „От това нещо в моя дом и един стих не можах да напиша“. Това нещо можеше да е ваза или домъкнатата от водопроводчиците нова тоалетна чиния, растение или коледен венец, подарен й от третокласниците от „Сейнт Джон“ в знак на благодарност за вълнуващото литературно четене на предваканционния им празник. Всяка сутрин между десет и обед тя пишеше, както и всеки следобед между три и четири и петнадесет. Вечерите често се посвещаваха на разговори и срещи с местни поети, художници, музиканти и белетристи, на които те хвалеха или хулеха други творци, презираха пазара и го ухажваха. Майкъл-Мери Греъм беше кралицата на тази група, тъй като поезията й бе излязла първо през 1938 година, в книжка със заглавие „Сезони на душата ми“; през 1941 година, пусна втори сборник, наречен „По-далечни брегове“. Освен това стихотворенията й се появяваха в поне двадесет малки литературни и две „луксозни“ списания, шест университетски издания и неделните притурки на безброй вестници. В периода от 1938 до 1958 година тя спечели девет пъти наградата „Поет на годината“, като достигна връхната си точка с така желаното щатско лауреатство. Най-известното й стихотворение, „Повик“, бе изпълнено на церемонията от групата за хоров речитатив към гимназията „Сейнт Джон“. Всичко това не намали неохотата на издателите й да пуснат пълните й избрани съчинения (с предварително заглавие „Най-далечни брегове“). Но у нея нямаше нито капка съмнение, че и това ще стане.

Когато мис Греъм видя за пръв път Коринтянката, не остана с добри впечатления. Първо, защото кандидатката дойде десет минути по-рано и Майкъл-Мери, която спазваше разписанието си с точност до една минута, се видя принудена да отвори по басмен пеньоар. Вече раздразнена, тя не хареса крехката й фигура. Явно тази не може да слага мрежи на прозорците, да сваля кепенците или пък да върши тежка работа по почистването. Но като чу името й, Майкъл-Мери беше така очарована, че веднага я нае. После разказваше на приятелите си, че поетичната й чувствителност е надделяла над здравия разум.

Господарката и прислужничката се разбираха добре и към края на шестия месец Майкъл-Мери й предложи да научи машинопис. Така че Коринтянката в края на краищата щеше да стане амануенсис.

Скоро след като мис Греъм я насърчи да се научи да пише, за да й помага в работата, някакъв черен мъж седна до Коринтянката в автобуса. Тя не му обърна внимание, видя само, че е зле облечен и на години. Но скоро усети, че той я зяпа. Бързото й стрелване с крайчеца на окото срещна сияещата му усмивка. Коринтянката извърна глава и остана така, докато той слезе.

На другия ден мъжът пак беше там. Тя пак изрази своето презрение. После дните до края на седмицата минаваха без зоркия му поглед. Но в понеделник той се появи пак. Гледаше я едва ли не похотливо. Тези случайни срещи продължиха около месец. Коринтянката си помисли, че трябва да се страхува от него, защото той сякаш я изчакваше, сигурно, самоуверено. Една сутрин, точно преди да слезе, мъжът пусна бял плик на седалката до нея. Тя го остави там чак до спирката си, но не устоя на изкушението да го грабне крадешком, като ставаше да дръпне връвта за слизане.

Докато чакаше млякото на Майкъл-Мери да кипне, тя отвори плика и извади поздравителна картичка. Думата „приятелство“, изписана с украсени букви, висеше над букет от сини и жълти цветя, а вътре я имаше пак като заглавие на стихче:

„Приятелството е протегната ръка,

усмивка — знак за силна обич,

и двете ти предлагам аз сега,

сърцето си в ръцете ти ще сложа.“

Бяла ръка, нито мъжка, нито женска, държеше друг, по-малък букет с жълто и синьо. Нямаше подпис.

Коринтянката я хвърли в кесията с боклука. Картичката остана там целия ден, но и Коринтянката не я забрави. Вечерта тя зарови ръка в обелките от грейпфрут, чаените листа и обвивките на салама, извади я, изчисти я и я сложи в чантичката си. Не знаеше защо. Този човек беше досадник и флиртът я обиждаше. Но много отдавна никой, съвсем никой, не бе правил опит (сериозен) да флиртува с нея. Картичката поне можеше да послужи като тема за разговор. Да я беше подписал, не защото искаше да му знае името, а защото така щеше да изглежда по-истинска. Иначе някой може да помисли, че тя си я е купила.

Две седмици след това мъжът не се появи в автобуса. Когато най-после го видя да се качва, Коринтянката едва се въздържа да не го заговори или поне да покаже, че го е забелязала. Като наближи неговата спирка, той се наведе към нея и й каза: „Дано да не съм ви обидил“. Тя вдигна очи, усмихна му се лекичко и поклати глава. Той не каза нищо повече.

В следващите дни те се поздравяваха и накрая се заговориха. Скоро приказваха приятелски (макар и внимателно, предпазливо) и поне тя очакваше с нетърпение срещите им. Вече знаеше, че той се казва Хенри Портър и върши черна работа по хорските дворове. Тя се радваше, че не спомена на никого нито за картичката, нито за него.

Макар и приятни, разговорите им бяха изпълнени с любопитство. Всеки внимаваше да не задава някои въпроси — да не би и той да трябва да отговаря на тях. Къде точно живеете? Познавате ли този и този?

По някое време Портър предложи да я посреща след работа. Нямал кола, но понякога взимаше колата на някакъв приятел. Коринтянката се съгласяваше — получи се двойка влюбени на средна възраст, които се държаха като хлапета, страхуваха се родителите им да не разберат за тази връзка, за която не са дорасли. Той я разхождаше със стария сив олдсмобил — из природата, в откритите кина за зрители в коли — или седяха на лошо кафе в евтини заведенийца, където нямаше кой да ги познае.

Коринтянката знаеше, че се срамува от него, че ще трябва да го прибави към другата си тайна — работата си, че той не може да стъпи в дома й. И го мразеше за срама, който я изпълва. Мразеше го понякога точно посред явното му обожание към нея, честите му комплименти за външния й вид, обноските й, гласа й. Но това кратко презрение никога не се задържаше и тя не се отказваше от срещите в автомобила, в кината, където за пръв път беше обект на нечий глад и създаваше някому радост.

По едно време Коринтянката започна да подозира, че Портър се държи дискретно не само от почтителност към нея (общественото положение и така нататък), а защото той също не иска да бъде разкрит. Първо си помисли, че е женен. Той отрече, но в очите му имаше копнеж, който тя взе за хитрост, и това само увеличи подозренията й. Най-накрая, за да докаже ергенството си, пък и заради удобствата на истинското легло, той я покани в квартирата си. Тя веднага отказа и повтаряше отказа си няколко дни, докато той я обвини в нещо, което си беше абсолютно вярно: че се срамува от него.

— От тебе? — очите и устата й се разшириха от изненада (истинска изненада, защото не очакваше той да се сети за такова нещо). — Ако ме беше срам от тебе, нямаше въобще да се срещаме, да не говорим така — и тя посочи света извън колата, в която седяха, редиците автомобили, паркирани в горещото кино.

Портър прокара кокалчето на пръста по бузата си.

— Е, нещата, дето ми ги казваш, не могат хем да са верни, хем да са неверни.

— Не съм ти казвала нищо друго, освен истината. Мислех си, че и двамата знаем… разбираме… проблема.

— Може — каза той. — Да го чуем, Кори. — Сгънатият му пръст сега се движеше по нейната брадичка. — Да го чуем този проблем.

— Баща ми. Само баща ми… той е един такъв…

— Какъв?

Коринтянката вдигна рамене.

— Много добре знаеш. Той не иска да общувам с… разни хора. Много е строг.

— Затова ли не искаш да дойдеш у дома?

— Съжалявам, няма как. Аз живея там. Не мога да му кажа за нас. Още не. — „А кога?“, помисли си тя. „Ако не на четиридесет и четири години, тогава кога? Ако не сега, когато побелявам по слабините и гърдите ми сами увиснаха, тогава кога?“

Портър изрече на глас собствения й въпрос:

— Тогава кога?

Тя не можа да му отговори веднага. Само докосна с пръсти челото си и каза:

— Не знам. Честна дума, не знам.

И жестът, и синовната й привързаност бяха фалшиви и тя съзна колко глупаво изглежда. Такива неща правеха в тази кола, такива неща позволяваше на езика си да изрича, дори преди пет минути… а сега си разтрива слепите очи и казва с декламаторския глас на Майкъл-Мери: „Не знам“. Всичко това я смути и сигурно е отблъснало Портър, който махна ръка от лицето й и хвана кормилото. Точно в началото на втория филм той запали колата и тръгна бавно по чакълената пътека.

Никой нищо не каза, докато не се вляха в движението около центъра. Стана десет и половина. Коринтянката беше казала на майка си, че до късно ще пише на машина у мис Греъм. Майка й отвърна само: „В тази горещина?“. Коринтянката седеше кротко, обзета от срам, но без да допуска тази дума до съзнанието си, когато се сети, че той си кара към автобусната спирка, откъдето тя обикновено се прибираше пеша. Изведнъж в главата й като светкавица проблесна мисълта, че той повече няма да се срещне с нея и дните се затъркаляха отпреде й като зацапан сив килим в празен, безлюден салон под наем.

— У дома ли ме караш? — Тя успя да го каже без тревога, дотолкова успя, че думите й прозвучаха безгрижно и дръзко.

Той кимна и каза:

— Не ми трябва кукла. Искам жена. Зряла жена, която не се страхува от татко си. Ти май не искаш да пораснеш, Кори.

Тя се загледа през предното стъкло. Зряла жена? Опита се да се сети за някоя зряла жена. Майка й? Лена? Жените от деканата в „Брин Мор“? Майкъл-Мери? Дамите, които посещаваха майка й и ядяха торта? Никоя от тях май не ставаше. Тя не познаваше зрели жени. Всичките бяха кукли. Кого има предвид той, жените в автобуса ли? Другите прислужнички, които не криеха какво работят? Или черните жени, които нощем се скитаха по улиците?

— Като жените в автобуса ли? Вземи си една от тях. Защо не оставиш поздравителна картичка в техния скут? — Думите му бяха попаднали в живо месо — той я бе сравнил и то не в нейна полза, с единствените хора, към които изпитваше безспорно превъзходство. — Ще умрат от радост, ако им пуснеш картичка в скута. Направо ще умрат. Ама едно нещо забравям. Как ще им дадеш картичка, като не могат да я прочетат. Ще трябва да си я занесат у дома и да чакат до неделя да им я прочете свещеникът. Пък и да им я прочете, няма да разберат. Но какво от това — ще видят цветята и заврънкулките на буквите и ще са щастливи. Какво от това, че в смесения магазин не е имало по-смешен, по-банален и по-търговски боклук от тази картичка? Те не могат да познаят посредствеността, дори да ги цапардоса по тлъстите лица. Ще се захилят, ще се заудрят по тлъстите бедра и ще те прикоткат още в кухнята. Направо на масата за закуска. Ама ти на тях няма да им купиш картичка от петнадесет цента, колкото и глупава да е, защото те са зрели жени и тях няма какво да ги ухажваш. На тях им излизаш със „Здрасти, що не дойдеш довечера в квартирата ми?“ — Тя почти крещеше: — Ама не. Ти искаше дама. Дето да знае как да сяда, как да се облича и как да се храни с прибори. Е, има разлика между жена и дама и ти много добре знаеш аз коя от двете съм.

Портър паркира на тротоара и без да изгася мотора, се протегна през нея и отвори. Коринтянката излезе и се опита да тресне вратата, но ръждясалите панти на стария олдсмобил не й направиха тази услуга. Остана й само жестът.

Като стигна до номер 12 на улица „Недокторска“, вече трепереше неудържимо. Изведнъж спря и се смрази. След две секунди се обърна и хукна по улицата към колата на Портър. В мига, щом сложи крак на първото стъпало на къщата, тя видя как зрелостта й омеква и загнива пред купчинка червени плюшени парченца върху кръгла дъбова маса. Колата още беше там, моторът бръмчеше. Никога през живота си Коринтянката не бе тичала така бързо, нито когато търчеше на пет години из тревата на остров Оноре, където цялото семейство ходеше на почивка. Нито когато хукна по стълбите, след като видя за пръв път какво е направила болестта с дядо й. Хвана дръжката на вратата, но тя беше заключена. Портър си седеше почти както преди, когато тя се опита да затръшне вратата. Коринтянката се наведе и зачука по прозореца. Профилът на Портър не помръдна. Тя продължи да чука по-силно, не я беше грижа кой ще я види под сивия бук, на един завой от дома. Толкова близо и толкова далеч от него, тя беше като в сън — там си и не си там, на косъм си от нещо и не го достигаш.

Тя, Коринтянката Дед, дъщеря на богат рентиер и на изисканата Рут Фостър, внучка на великолепния и обожаван д-р Фостър, който втори в града си купи двуколка; жена, която бе пътувала на „Куин Мери“ и по цял Париж на французите им бяха текли лигите по нея; Коринтянката Дед, която остана недокосната през всичките тези години (е, почти през всичките и почти недокосната), сега удряше по вратата на колата на един общ работник. Цял живот ще удря, само да се отърве от плюша. Червеният плюш, който политна по снега през онзи ден, когато с Лена и майка си минаха край болницата на път за универсалния магазин. Майка й беше бременна — когато го научи за пръв път, Коринтянката се смути. Помисли си само как ли ще й се смеят приятелите, като разберат, че има бременна майка. Много й олекна, като разбра, че скоро няма да проличи. Но към февруари майка й натежа и трябваше да излиза по малко, да се разхожда. Те вървяха бавно в снега и гледаха да няма хлъзгаво. Като минаха край „Мърси“, видяха цяла тълпа да наблюдава човек на покрива. Коринтянката го зърна преди майка си, а когато Рут погледна нагоре, тя така се стресна, че изпусна кошницата и разсипа навсякъде розите. Коринтянката и Лена се захванаха да ги събират, изтърсваха снега от палтата си и все поглеждаха към човека със сините крила на покрива на болницата. Смееха се двете с Лена, събираха розите, поглеждаха към него и се смееха от страх, смущение и шемет. После всичко се омеси — червеният плюш, писъците и човекът, който се разби в паважа. Тя видя тялото му съвсем ясно. Учуди се, че няма кръв. Червеното беше само в ръцете им и в кошницата. Майка им стенеше все по-силно и сякаш потъваше в земята. Най-накрая донесоха носилка за счупеното като на кукла тяло (то изглеждаше още по-кукленско, защото нямаше кръв), а после и стол с колела за майка й, чийто родилни мъки веднага започнаха.

Коринтянката продължи да прави рози, но мразеше това глупаво занимание и все си намираше повод пред Лена да се измъкне. Розите й говореха за смърт. Първо смъртта на човека със сините крила. После нейната, собствена. Защото тя беше сигурна, че ще умре, ако Портър не обърне глава и не се наведе да отвори вратата. Тя удряше по стъклото, докато я заболяха пръстите, за да привлече вниманието на живата плът зад стъклото, и щеше да го пробие с юмрук, само и само да докосне човека вътре, да усети топлината му, защото друго не можеше да я защити от задушаващата смърт на сухите рози.

Той не мръдна. Ужасена, че може да смени скоростите и да тръгне, Коринтянката се покатери на бронята й се просна на капака на колата. Не го гледаше през предното стъкло. Само лежеше, простряна напречно, и драскаше с пръсти по стоманата, за да се задържи. За нищо не мислеше. Мислеше само какво да прави тялото й, за да се задържи, да не се пуска. Дори ако той подкараше със сто мили в час, тя нямаше да се пусне. Бе свила очи от напрежението да се задържи на капака и не чу как вратата се отвори и затвори, нито стъпките на Портър, който мина отпред. Тя първо изпищя, щом той сложи ръка на раменете й и започна да я тегли леко в прегръдката си. Занесе я до предната врата, постави я на крака, за да отвори, и й помогна да се настани на предната седалка. Вътре в колата той постави главата й на рамото си и изчака да заглъхне тихият й плач, после излезе да вземе чантата й, паднала на тротоара. Потеглиха към улица Петнадесета, номер 3, към къща, собственост на Мейкън Дед, където живееха шестнадесет квартиранти и имаше таванско прозорче, от което същият този Хенри Портър бе крещял, плакал, размахвал пушка и уринирал върху главите на жените в двора.

Нямаше още полунощ и беше горещо, достатъчно горещо, че да се ядосват хората, ако във въздуха не се носеше приятният мирис на нещо като сладък джинджифил. Коринтянката и Портър влязоха в хола през предната врата. Под кухненската врата имаше светлина, там се играеха карти. Никакви други квартиранти не се виждаха.

Коринтянката забеляза само леглото, желязно легло, боядисано в болнично бяло. Щом влезе в стаята, тя се отпусна на него. Чувствуваше се изкъпана, изтъркана, изсушена и за пръв път — лека. Портър се съблече след нея и легна. Помълчаха, после той се обърна и раздели краката й със своите.

Коринтянката погледна надолу.

— За мен ли е това? — попита тя.

— Да — каза той. — За тебе е.

— Портър.

— Това е… за тебе. Вместо рози. И копринено бельо. И шишенца с парфюм.

— Портър.

— Вместо шоколадови кремове в кутия като сърце. Вместо голяма къща и огромна кола. Вместо дълго пътуване…

— Портър.

— … в чиста бяла яхта…

— Не.

— Вместо пикници…

— Не.

— … и риболов…

— Не.

— … и старини на верандата.

— Не.

— Това е за тебе, моето момиче. Да, да. За тебе е.

Събудиха се в четири часа сутринта, по-скоро тя се събуди. Когато отвори очи, той я гледаше и очите му преливаха или от сълзи, или от пот. Въпреки отворения прозорец, в стаята беше много горещо.

— Банята — прошепна тя. — Къде е банята?

— На края на хола — каза той. После, извинително: — Имаш ли нужда от нещо?

— О! — Тя отметна няколко кичура сплъстена мокра коса от челото си. — Моля ти се, нещо за пиене. Студено.

Той се облече бързо, без да слага риза и чорапи, и излезе от стаята. Коринтянката стана и започна да се облича. В стаята май нямаше огледало, тя се изправи пред отворения прозорец. Горната част на стъклото беше достатъчно тъмна, за да се огледа в нея и да оправи косата си. После видя стените. Когато за пръв път влезе в стаята и се отпусна на леглото, й се стори, че по стените има тапети. Сега видя, че това са календари. Цели редици — автомобилни части от „Есенд-Джей“, от Хъдсън от 1939 година, строителната организация „Кайахога ривър“ („Ние строим за радост, ние сме радостни, че строим“), козметични средства „Лъки Харт“ (жена с коса на вълни се усмихваше със силно напудреното си лице), вестник „Кол енд поуст“. Но повечето бяха от застрахователната компания „Северна Каролина“. Те буквално покриваха стената и всичките бяха обърнати на декември. Сякаш той бе събирал всички календари от 1939 година. Някои от тях бяха големи, с дванадесетте месеца. Имаше и заградени с кръгчета дати.

Докато тя ги зяпаше, Портър влезе с чаша вода, в която кубчетата лед стигаха до ръба.

— Защо събираш календари? — попита тя.

Той се усмихна.

— Да минава времето. Заповядай, това ще те разхлади.

Тя взе чашата и пийна от нея, като се стараеше да не докосва кубчетата със зъбите си и го гледаше над ръба й. Той стоеше бос, с мокра от потта коса, залепнала като боя по бузите му, и на нея й стана леко. Вместо суетност, обзе я самоуважение, нещо съвсем ново. Беше изпълнена с благодарност към този мъж, който наемаше малка стаичка от баща й, ядеше с нож и нямаше нито един чифт официални обувки. Съвършен образец на мъжете, от които я пазеха родителите й (и от които тя самата се пазеше) през целия си живот, защото такива мъже бият жените си, изневеряват им, посрамват ги и ги изоставят. Коринтянката се приближи до него, наклони с пръсти брадата му и го целуна лекичко по врата. Той обхвана главата й с ръце, а тя затвори очи и се опита да остави чашата на масичката.

— Ъъъъ. Скоро ще съмне. Да те закарам.

Тя се подчини и се дооблече. Слязоха тихичко по стълбите и минаха край големия триъгълник светлина на пода пред кухнята. Там още играеха на карти, но вратата сега беше открехната. Портър и Коринтянката минаха бързо през светлината.

Все пак се чу глас:

— Ти ли си, Мери?

— Не, аз съм, Портър.

— Портър? — гласът нещо не вярваше. — Ти коя си смяна?

— После ще ти се обадя — каза Портър и отвори предната врата, преди любопитството на оня да го изведе в хола.

Коринтянката се притисна до Портър, макар че скоростният лост й пречеше, и облегна глава на седалката. Пак затвори очи и започна да вдишва дълбоко сладкия въздух, който брат й поемаше преди три часа.

— Пооправи си косата — каза Портър. Така му харесваше, като момиче, но не искаше обясненията й пред родителите, ако още са будни, да изглеждат смешни.

Тя поклати глава. Вече за нищо на света няма да събере косата си в кок на тила.

Портър паркира под същото дърво, където Коринтянката се бе хвърлила върху капака на колата. Сега, след като си прошепнаха няколко признания, тя измина четирите пресечки и вече не се страхуваше да се изкачи по стъпалата.

Щом затвори вратата, чу гласове и инстинктивно попипа пуснатата си коса. Гласовете идваха отвъд трапезарията, отвъд затворената врата на кухнята. Мъжки гласове. Коринтянката премигна. Току-що идваше от къща, където мъжете говореха нещо възбудено в кухнята, и намираше същата сцена у дома. Почуди се дали тази част от нощта, която не й беше позната, не принадлежи открай време само на мъжете. Дали в тази потайна доба мъжете не поникват като великани от зъбите на драконите и не се събират в кухните на жените, докато те спят. Тя се приближи на пръсти до вратата. Говореше баща й:

— Още не си ми обяснил защо го взе със себе си.

— Вече има ли значение? — Това беше гласът на брат й.

— Той знае за това — каза баща й. — Как да няма значение.

— За какво знае? Нали нямаше нищо? Провалихме се. — Гласът на Биберона се издуваше като пришка.

— Грешка направихме, не сме се провалили. Значи то е някъде другаде. Толкова.

— Да, другаде е — в монетния двор. Искаш ли да отида там?

— Не! — Мейкън удари по масата. — Трябва да го има. Трябва.

Коринтянката не разбираше за какво говорят толкова разгорещено, пък и не искаше да остава и да разбере, за да не се отвлече от доволството, което изпитваше. Тя ги остави и се качи по стълбите.

Долу, в кухнята, Биберона скръсти ръце на масата и наведе глава над тях.

— Пет пари не давам. Пет пари не давам къде е.

— Грешка направихме — каза баща му. — И забъркахме една каша… Не че трябва да се откажем.

— Мене ще ме хвърлят в затвора, а ти викаш на това каша.

— Но сега си още вън, нали? Двайсет минути си бил там.

— Два часа.

— И две минути нямаше да са, ако ми беше позвънил веднага, щом сте пристигнали в полицейското. Дори преди това, когато са те арестували.

— Полицейските коли нямат телефони.

Биберона беше уморен. Повдигна глава и я опря на ръката си, като си говореше сякаш на ръкава.

— Щяха да те пуснат, ако беше сам. Само като им кажеше името си, щяха да те пуснат. Ама ти — с този негър от Саутсайд. Затова е цялата работа.

— Не е затова, ами защото имахме в колата торба с камъни и човешки кости. И ако си полицай с капка мозък в главата, ще се сетиш, че тези кости някога са били на някое човешко същество.

— Някога — да. Но не тази вечер. И вчера не. Трябва време, за да стане един труп на скелет. И те го знаят. Не ми казвай, че Китарата не им се е сторил подозрителен. Този жълтоок негър изглежда способен на всичко.

— Те не го видяха, преди да ни спрат. Нищо не са видели. Изтикаха ни встрани и ни казаха да излизаме. Защо? Защо ни спряха? Ние не карахме с превишена скорост. Просто си карахме.

Биберона потърси цигара. Пак се ядоса, като си спомни как го проснаха върху капака на колата с разперени ръце и крака и го опипаха навсякъде, по краката, гърба, задника, ръцете.

— Какво има да спират хора, дето не превишават скоростта?

— Спират, когото си искат. Видели са ви черни. Нали търсят негъра, дето убил онова момче.

— Кой каза, че е негър?

— Във вестника пише.

— Те винаги така пишат. Всеки път…

— Все едно. Да беше сам и да им беше казал името си, нямаше да те приберат, нямаше да претърсват колата и да отварят торбата. Те ме познават. Видя ли как си промениха поведението, щом дойдох?

— Не са си променили поведението, щом дойде…

— Какво?

— Промениха го, като дръпна онзи мръсник в ъгъла и си отвори портфейла.

— Ти се благодари, че имам портфейл.

— Благодаря се, господ ми е свидетел.

— И всичко щеше да приключи, ако не беше този негър от Саутсайд. Заради него викнаха и Пилат.

Мейкън потърка колене. Тежеше му, че Пилат трябваше да отървава сина му от затвора. — Парцалива контрабандистка. Кучка.

— Кучка, а? — Биберона се закиска. Главата му беше замаяна от изтощение и бавното изчезване на напрежението. — Ти си мислеше, че тя го е откраднала. През всичките тези години… през цялото време си я обвинявал в това. — Сега Биберона се смееше с глас. — Измъкнала се била от пещерата с голяма торба злато на рамо, дето сигурно тежи петдесет кила, петдесет години го била мъкнала из цялата страна и нищичко не похарчила. После го окачила на тавана като торба с лук. — Биберона отметна глава и смехът му изпълни кухнята. Мейкън мълчеше. — Петдесет години… Петдесет години мислиш за това злато! Скапана работа. Скапана. — По страните му се стичаха сълзи от смях. — Скапана и шантава. До един сте шантави, направо не сте с всичкия си. Цялата работа е съвсем смахната, само мисълта за това…

— Кое е по-смахнато? Да мъкнеш със себе си торба със злато, или торба с някакви кости? А? Кое? — попита Мейкън.

— Не знам. Наистина не знам.

— Щом е способна на едното, способна е и на другото. Нея трябваше да задържат. Като им казахте, че костите са нейна собственост, трябваше да я затворят още щом дойде.

Биберона избърса сълзите си с ръкава.

— За какво да я затварят? И след тази история, дето я разказа? — Той започна отново да се смее. — Тя влезе като Луиз Бийвър или Бътерфлай Маккуин, взети заедно. „Да, сър. Как не, господине…“

— За малко. Дори гласа си промени.

— Не ти ли казвах, че е змия? За секунда се измъква от кожата си.

— Даже изглеждаше различна. По-ниска. По-ниска и жалка.

— Защото си ги искаше обратно. Искаше да й върнат костите.

— Костите на бедния й съпруг, дето нямала пари да го зарови. Пилат има ли някъде съпруг?

— Папата да е женен?

— Е, получи си ги. Върнаха й ги.

— Знае тя какво прави. За знаене, знае. Но как е разбрала толкова бързо? Тя влезе… как да ти кажа… подготвена. Всичко е било намислено вече. Полицаят трябва да й е разказал всичко, докато я доведе в участъка.

— Ъ-ъ. Те не правят така.

— А откъде знае?

— Не се знае какво знае Пилат.

Биберона поклати глава.

— Само Сянката знае.

Сега му беше смешно, но преди, докато седяха с Китарата с белезници на ръцете на дървената пейка, по гърба му лазеха мравки от страх.

— Кости на бял човек — каза Мейкън. Изправи се и се прозина. Тъмнината на небето се разсейваше. — Черна кучка да скита из страната с кости на бял. — Той пак се прозина. — Никога няма да я разбера тази жена. На седемдесет и две години станах, ще умра и нито едно нещо няма да разбера у нея. — Мейкън тръгна към кухненската врата и я отвори. После се обърна и каза на Биберона. — Само че това знаеш ли какво значи? Щом му е взела костите и е оставила златото, то трябва да е още там — и той затвори вратата, преди синът му да успее да възрази.

„Там да изгние, помисли си Биберона. Само някой да каже думата «злато», и ще му избия зъбите.“ Седна в кухнята. Пиеше му се още кафе, но беше много уморен, за да си направи. След минута майка му ще слезе долу. Тя стана, когато двамата се прибраха, но Мейкън я отпрати пак горе. Биберона потърси още една цигара. Гледаше как зората затъмнява електрическата крушка над мивката. Показваше се весело слънце — още един горещ ден. Но колкото по-силно грееше то, толкова по-тъжен ставаше Биберона. Сам, без Мейкън, той преживяваше отново събитията от миналата нощ, спомняше си дребни неща, подробности, но не беше сигурен, че тези неща наистина са станали. Може и да си ги е измислил. Но Пилат наистина беше по-ниска. В приемната на участъка тя не стигаше и до рамото на сержанта, а неговата глава пък едва стигаше до брадата на Биберона. Но нали Пилат беше висока колкото Биберона? А когато скимтеше пред полицая и потвърждаваше лъжата на двамата — че били отмъкнали торбата на шега, — тя го погледна от долу на горе. И ръцете й трепереха, като разправяше, че когато полицаят я събудил, не знаела за изчезването на торбата; чудела се на кого му трябват костите на съпруга й; него го линчували в Мисисипи преди петнадесет години и не й разрешили да свали трупа от въжето; тя напуснала града, а като се върнала след време, костите сами били паднали на земята, тя ги събрала и искала да ги погребе, но „погребалните“ й поискали петдесет долара за ковчег, пък дърводелецът й поискал двадесет и пет долара и половина за сандък от борово дърво, ама тя нямала двадесет и пет долара и половина, затова взела, каквото останало от господин Соломон (все го наричаше господин Соломон, защото той бил такъв един достоен негър), сложила го в една торба и го понесла със себе си. „Нали и в Библията пише, че когото бог е събрал, никой човек не може да раздели? В евангелието от Матея, двадесет и втора глава. Бракът ни е скърпен от закона“ — нареждаше тя. Дори очите й, големите й сини очи, се смалиха, като продължи: „Затуй си мислех — да е с мен, че като умра някой ден, да ни сложат заедно в дупката. Чак за Страшния съд ще се надигнем. Хванати за ръка“.

Биберона бе изненадан. Мислеше, че Пилат познава Библията само колкото да вземе някое име от нея, а тя цитираше точно и дори знаеше откъде. Освен това гледаше Биберона, Китарата и Мейкън така, сякаш за пръв път ги вижда. Дори като я попитаха познава ли ги, тя отвърна рязко:

— Този не го познавам — и погледна брат си. После посочи Китарата, който седеше като вкаменен, с очи на мъртвец. — А този май се е мяркал в квартала.

После Мейкън ги закара обратно с колата — Пилат седеше отпред, а те двамата с Китарата — отзад. Китарата не каза нито дума. Гневът му беше като мараня, така трептеше по кожата му, че въздухът от отворения прозорец им се струваше хладен.

И пак стана промяна. Пилат си възвърна височината. Главата й, увита в копринен парцал, стигаше, както техните, до тавана. Тя говореше, но само на Мейкън, и никой друг не промълви нито дума. Леко, сякаш някой я бе прекъснал за малко, тя разказа на брат си нещо съвсем различно от това, което каза на полицаите.

— Цял ден и цяла нощ останах вътре, а като подадох глава на другата сутрин, тебе те нямаше. Страх ме беше да не те срещна, но от тебе нямаше и следа… След три години се върнах там. През зимата. Навсякъде беше натрупал сняг и едва си намирах пътя. Първо се обадих на Цирцея, после потърсих пещерата. Да ти кажа, едва стигнах, щото бях още много слаба. Снегът отвсякъде засипваше. Ама бъркаш, ако мислиш, че съм се върнала за торбичките. Аз тогава не ги погледнах, че след три години ли? Отидох, щото татко ми каза. Той ми се явяваше от време на време. Казваше ми какво да правя. Първо ми каза да пея: „Песен“ — прошепна ми той. „Песен, песен.“ После, като се роди Реба, дойде и направо ми каза: „Не можеш да отлетиш и да оставиш тялото“ — така ми каза. Човешкият живот е ценен. Не можеш така да изчезваш и да го оставяш. Веднага разбрах какво ми казва, щото нали той беше там, когато го направихме. Искаше да каже, че ако отнемеш на някого живота, той става твоя собственост. От никого не можеш да се отървеш, като го убиеш. Човекът си остава и си е твой. Затова трябваше да се върна. Намерих пещерата. Той си беше там. Вълци или някакви други животни сигурно са го влачили, защото беше на входа, там, дето спахме. Сложих си го в торбата, парче по парче. Имаше малко парцали по него, но костите бяха съвсем чисти и изсъхнали. Оттогава го държа при мен. Тате така ми каза и прав беше, ще знаеш. Не можеш да отнемеш на някого живота, да си заминеш и да го оставиш. Животът си е живот. Скъпоценен е. Мъртвите, които убиеш, са твои. Каквото и да стане, те са си при тебе, в ума ти. Затова е по-добре да носиш костите със себе си, където и да отидеш. Така си освобождаваш разсъдъка.

„Така си размътваш разсъдъка — помисли си Биберона, — завинаги го размътваш.“ Стана от масата. Трябваше да поспи, преди да потърси Китарата.

Като се тътреше по стълбите, той си спомни гърба на Пилат на излизане от буика — въобще не беше приведен под тежестта на торбата. Спомни си и как яростно я гледаше Китарата, когато тя си тръгна. Мейкън закара и него, но Китарата нито отговори, нито се обърна, когато Биберона му каза довиждане.

 

 

Биберона се събуди по обед. Някой бе влизал в стаята му и бе поставил вентилаторче на пода до леглото. Дълго слуша бръмченето му, после стана и отиде в банята да си напълни ваната. Беше му горещо, отпусна се в хладката вода, като все още се потеше и се чувствуваше твърде изморен, за да се сапуниса. От време на време си пръскаше лицето с вода, за да омекне двудневната му брада. Чудеше се дали ще може да се избръсне, без да си накълца бузите. Ваната беше неудобна, не можеше да се протегне, а беше време, когато едва ли не плуваше в нея. Погледна си краката. Левият изглеждаше почти колкото другия. Плъзна поглед нагоре по тялото си. Полицаят сякаш още го държеше, от това докосване плътта му потръпваше, както конска задница, на която кацват мухи. И още нещо. Нещо като срам бе полепнало по кожата му. Срам, че го проснаха, опипаха го и му нахлузиха белезници. Срам, че е откраднал скелет, като дете, замислило беля навръх Вси Светии, а не мъж, който прави голям удар. Срам, че трябваше да го отървават баща му и леля му. Още срам, като видя как баща му се криви пред полицая с угодлива усмивка — „Стават тези неща“. Но нищо не можеше да се сравни със срама, който изпита, когато гледаше и слушаше Пилат. Не толкова от сценката, в която тя се превъплъти в ролята на добрата всеопрощаваща леля, а от факта, че тя може и поиска да я изиграе — заради него. За човека, който преди малко бе отмъкнал от дома й нейното наследство. Какво от това, че според него тя също го бе „откраднала“… От кого? От мъртвия? От баща му, който също е искал да го открадне? И тогава, а и сега? Той самият го открадна, пък и беше готов — поне се уверяваше в това да я повали на земята, ако влезе внезапно в стаята по време на кражбата. Да повали на земята същата стара негърка, която му свари първото превъзходно рохко яйце, показа му небето, синьото му, дето било като панделката на майка й, така че оттогава той го поглеждаше и не чувствуваше никакво разстояние, то му беше близко, познато, като стаята му, сякаш там му е мястото. Тя му разказваше приказки, пееше му песни, даваше му банани и царевичен хляб, а през първия студен ден от годината — гореща орехова супа. И ако майка му не лъжеше, тази старица — която сега караше шестдесетте, но беше пъргава и имаше кожа на момиче — го бе върнала на този свят, което можеше да стане само по чудо. Тъкмо тази жена, която той се канеше да просне безжизнена на земята при нужда, се домъкна в полицейското и направи на полицаите малка сценка — подложи се цялата на смеха им, на съжалението им, презрението им, подигравките им, неверието им, подлостта им, капризите им, досадата им, властта им, гнева им, скуката им — на всичко това, което щеше да им свърши работа — на нея и на него самия.

Биберона плискаше във водата с крака. Сети се пак как Китарата гледаше Пилат, с брилянтна омраза в очите. Нямаше право да я гледа така. Сега Биберона знаеше отговора на въпроса, който не можа да зададе на Китарата. Китарата може да убива, би убил и сигурно бе убивал. Седемте дни бяха следствие на тази способност, не те я бяха породили. „Не. Няма право да я гледа така“, си помисли Биберона, изправи се във ваната и започна бързо да се сапунисва.

Септемврийското слънце го удари още щом излезе от дома и заличи приятното усещане след банята. Мейкън бе взел буика — поради годините ходеше все по-малко и по-малко пеша — и Биберона се запъти към дома на Китарата. Като завиваше зад ъгъла, видя познат сив олдсмобил с пукнато задно стъкло, паркиран пред къщата. В него имаше няколко души, а вън стояха двама — Китарата и Томи Жепето. Биберона забави крачка. Томи говореше, Китарата кимаше. После двамата си стиснаха ръцете. Биберона не бе виждал такова ръкостискане — първо Томи пое ръката на Китарата в дланите си, после Китарата пое ръката на Томи в своите. Томи влезе в колата, а Китарата хукна по страничните стълби към стаята си. Олдсмобилът — сигурно 53-а или 54-а година — зави на сто и осемдесет градуса и пое към Биберона. Като мина край него, хората вътре гледаха право напред. На волана беше Портър, до него — Емпайър Стейт. От другата страна седеше Томи Жепето. На задната седалка бяха Томи Цяра и един, казваха му Нерон. Другите не познаваше.

Сигурно са те, помисли си той. Сърцето му заби до пръсване. Шест мъже, между тях Портър и Китарата. Това са Дните. А и тази кола. Нали от нея слизаше понякога Коринтянката недалеч от дома. Биберона първо бе помислил, че някой й прави от време на време услуга да я докара до дома. Но тъй като тя не спомена за това и напоследък бе станала една кротка и заоблена, той реши, че тайно се среща с някого. Стори му се смешно, симпатично и малко тъжно. Но сега знаеше, че нейният човек е в тази кола и е от Седемте дни. Глупачка, помисли си той. Хубав избор. Толкова е глупава, толкова е глупава. Господи!

Сега не му беше до Китарата. После ще го види.

Хората се държаха много по-добре, много по-учтиво и разбиращо с Биберона, когато той беше пийнал. Той не се променяше от алкохола, но когато беше под въздействието му, хората ставаха съвсем други. По-хубави ставаха, не повишаваха тон и когато го докосваха, макар за да го изхвърлят от къщата, задето се е изпикал в кухненската мивка, или да му пребъркат джобовете, когато дремеше върху пейка на спирката, правеха го нежно, с любов.

Два дни и една нощ остана в това състояние — от леко опиянение до безпаметство — и щеше да го продължи с още един ден, ако не беше отрезвяващият разговор с Магдалена, наричана Лена, с която той не бе разменял повече от четири последователни изречения от девети клас насам.

Един ден се върна рано сутринта и тя го чакаше най-отгоре на стълбите. Завита в найлонов халат и без очила, Лена изглеждаше недействителна, но мила, също като човека, който преди малко му пребърка джобовете.

— Ела тука. Искам нещо да ти кажа. Можеш ли да дойдеш за минута — тя шепнеше.

— Хайде друг път — и той беше мил, гордееше се с любезния си тон, като се има предвид колко беше уморен.

— Не може — каза тя. — Сега трябва да го видиш. Днес. Само го погледни.

— Лена, съвсем съм скапан — започна той мило и разумно.

— Само за минута. Важно е.

Той въздъхна и тръгна с нея през хола към стаята й. Тя се приближи до прозореца и посочи с ръка.

— Виж там долу.

Стори му се, че се придвижва бавно, но грациозно — отиде до прозореца, дръпна завесите, проследи сочещия й показалец. Видя само ливадата встрани от къщата. Нищо не се движеше там, но той реши, че не го е видял заради ранната светлина.

— Какво?

— Кленчето. Ей там.

Тя посочи малко кленово дръвче, високо около метър.

— Сега листата вече трябва да почервеняват. Септември свършва. Но те само се свиват и окапват още зелени.

Той се обърна към нея и се усмихна:

— Ти каза, че било важно. — Не се сърдеше, дори не се дразнеше, радваше се на спокойствието си.

— Важно е. Много е важно — говореше тихо, не откъсваше поглед от дръвчето.

— Обясни ми тогава. След малко отивам на работа.

— Зная. Но една минута можеш да ми отделиш, нали?

— Обаче не за да зяпам изсъхнал храст.

— Още не е изсъхнал. Но скоро и това ще стане — листата не почервеняват.

— Лена, шери ли си пила?

— Не се шегувай с мен — каза тя със стоманена нотка в гласа.

— Ама си пила.

— Ти не ме слушаш.

— Слушам те. Седя и слушам новините на деня — един храст умира.

— Не си спомняш, нали?

— Какво?

— Ти се изпика на него.

— Какво?

— Изпика се отгоре му…

— Лена, нали може друг път да поговорим.

— И мене напика.

— Ъъ… Лена, вършил съм и лоши неща, дето не ми е много приятно да си ги спомням. Но, кълна се в господа, не съм те напикавал.

— Беше лято. Същата година, когато тате купи пакарда. Отидохме на разходка и на теб ти се допишка. Помниш ли?

Биберона поклати глава:

— Не, не си спомням.

— Аз те заведох. Бяхме сред природата, нямаше тоалетни. Накараха мене. Мама искаше, но тате не й разреши. Той не искаше сам да те заведе. Коринтянката навири нос и отказа веднага, затова накараха мене. И аз бях на високи токчета. И аз бях момиче, но ме накараха. Спуснахме се встрани от пътя. Разкопчах ти панталоните и се обърнах, да не те смущавам. Наоколо растяха виолетки и диви нарциси. Набрах си, откъснах си и клонки от едно дърво. Като се върнах у дома, ги забодох в пръстта там долу — тя кимна към прозореца. — Издълбах дупка и ги забодох. Обичам цветя. Аз първа започнах да правя изкуствени рози. Не мама. Не Коринтянката. Аз. С радост ги правех, защото това ме изпълваше с… кротост. В лудниците затова карат хората да плетат кошници или килимчета от парцали — така се държат кротко. Ако не се занимават с кошницата, може да открият какво не е наред и… да направят нещо. Нещо ужасно. Като ме напика, искаше ми се да те убия. Даже един-два пъти се опитах — на дребно: оставях сапун във ваната ти и други такива неща. Но ти не се хлъзна и не си строши главата, нито пък падна по стълбите или нещо такова. — Тя се засмя: — После забелязах нещо. Посадените цветя, дето ги напика — те изсъхнаха наистина, но не и клончето. И аз вече не се сърдех за напикаването, защото дръвчето растеше. Но сега то умира, Мейкън.

Биберона потърка крайчеца на окото си с безименния пръст. Така му се спеше.

— Ама това е била страхотна пикня, а? Да му пусна ли още една?

Магдалена, наричана Лена, извади ръката си от джоба на халата и го цапардоса по устата. Той се вкамени и посегна към нея, но се отказа. Тя не обърна внимание на това и каза:

— Да не ми е името Магдалена, ако повече ти цепя басма. Мислех си, че щом дървото е живо, всичко е наред. Но забравям, че можеш и по друг начин да се изпикаеш върху някого.

— Виж какво… — Биберона вече беше изтрезнял и говореше без запъване. — Разбирам те за шерито и мога да ти прощавам. Но има една граница — не ми посягай. Какви са тези приказки за напикаване?

— Ти цял живот ни напикаваш.

— Ти си луда. Някога да съм ви се месил? Виждала ли си ме да казвам на някого в тази къща какво да прави или да издавам заповеди? Не ходя с тояга. Знаеш, че живея и оставям другите да живеят.

— Ти си казал на тате, че Коринтянката се среща с един мъж. Тайно. И…

— Трябваше. Много ми се иска тя да си намери някого, но този го познавам. Знаем се и не мисля, че той… — Биберона спря, защото не можеше да й обясни. За Дните, за съмненията си.

— О? — Гласът й преливаше от сарказъм. — Да имаш предвид някого другиго за нея?

— Не.

— Не? Ама той е от Саутсайд и не й подхожда? За тебе подхожда, за нея — не, така ли?

— Лена…

— Какво разбираш ти от подхождане? И откога ти пука дали Коринтянката пада, или става? Цял живот ни се смееш. На Коринтянката. На мама. На мене. Използуваш ни, командуваш ни, преценяваш ни — как ти готвим храната, как ти въртим къщата. А сега изведнъж си се загрижил за доброто на Коринтянката и я разделяш от мъжа, когото не одобряваш. Кой си ти, та ще одобряваш или няма да одобряваш? Аз тринадесет години съм дишала въздуха на този свят, когато са се оформяли белите ти дробове. Коринтянката — дванадесет. Ти не знаеш едно-едничко нещо за мен или за нея: ние правим рози — само това знаеш. Но сега ти ще кажеш кое е най-добро за същата тази жена, която ти е бърсала лигите по брадата, защото не си можел още да плюеш. Пропиляхме си моминството като намерен грош по тебе — когато спеше, пазехме тишина, когато беше гладен — готвехме, когато ти се играеше — забавлявахме те. А щом порасна и научи разликата между жена и двуцветен форд, животът в тази къща спря за тебе. А ние пак трябваше да ти перем бельото, да ти оправяме леглото, да ти бършем мръсната ивица на ваната и да чистим тук и там, където си изцапал. И до ден-днешен ти не си попитал нито една от нас дали не е изморена, дали не е тъжна и дали не иска чаша кафе. Никога не си вдигал нищо по-тежко от ходилата си и не си решавал задача, по-сложна от четвърти клас. Откъде си получил правото да решаваш съдбите ни?

— Лена, по-кротко. Не искам да те слушам.

— Ще ти кажа откъде. От свинското черво, дето ти виси между краката. Ама нека ти кажа отсега, братче, и още нещо ще ти трябва. Не знам откъде ще го вземеш, кой ще ти го даде, но ще ти трябва още нещо. Той й забрани да излиза от къщи, накара я да си напусне работата, изгони него от квартирата и му наложи запор на заплатата. И всичко това заради тебе. Ти си същият като него. Съвсем същият. Заради него не отидох в колеж. Страх ме беше да не направи нещо на мама. Да не мислиш, че го удари, защото искаше да защитиш мама? Да не мислиш, че вярваме това? Не, лъжа е. Ти просто пое властта, показа ни, че имаш право да казваш на нея и на всички нас какво да правим.

Тя спря изведнъж и Биберона чу дишането й. Когато заговори отново, тонът й беше друг. Стоманата я нямаше, на нейно място се появи жива, плавна музика.

— Бяхме момичета, ти още не беше роден. Той ни заведе на ледниците. Закара ни с хъдсъна. И двете бяхме наконтени, стояхме пред потните негри и смучехме лед през кърпичките си, наведени напред, за да не се окапем. Имаше и други деца. Боси, голи до кръста, мръсни. Но ние стояхме настрани, близо до колата, с бели чорапки, панделки и ръкавици. Той разговаряше с мъжете, но все ни поглеждаше, нас и колата. Колата и нас. Затова ни докара, да ни видят, да ни завидят, на него да завидят. После едно от момченцата се доближи и сложи ръка на косата на Коринтянката. Тя му предложи парченце лед и преди да се усетим, той вече тичаше към нас. Бутна парчето лед в мръсотията и ни наблъска в колата. Първо ни показва, после ни размазва. Цял живот беше така — хвалеше се с нас като с девиците от Вавилон, после ни унижаваше като курвите на Вавилон. А сега той пак бутна парчето лед от ръката на Коринтянката. И ти си виновен за това! — Магдалена, наричана Лена, плачеше. — Ти си виновен. Ти си жалък, глупав, егоистичен, омразен човек. Дано да ти свърши добра работа свинското ти чревце, грижи се добре за него, защото няма нищо друго в тебе. Искам да те предупредя — тя извади очилата от джоба си и си ги сложи. Зад лещите очите й станаха двойно по-големи, много бледи и студени: — Вече няма да правя рози и това ти е последното изпикаване в тази къща. — Биберона нищо не каза. А сега — прошепна тя, — махай се от стаята ми.

Биберона се обърна и прекоси стаята. „Добър съвет, помисли си той. Да я послушам.“ И затвори вратата.