Тони Морисън
Песента на Соломон (2)

Глава втора

Само Магдалена, наречена Лена, и Коринтянката се радваха истински, когато големият пакард излизаше гладко и тихо от автомобилната алея. Само за тях това беше приключение и само те нескрито се възхищаваха от разкошния автомобил. Всяка си имаше прозорец и гледаше на воля летния ден, който прелиташе край тях. И всяка от тях беше достатъчно голяма и достатъчно малка, за да вярва, че е принцеса в кралска колесница, карана от як кочияш. Рут и Мейкън не ги виждаха какво правят на задната седалка, затова те си събуваха лачените обувчици, навиваха си дългите чорапи до под коленете и гледаха хората по улиците.

Тези следобедни неделни разходки на семейството се бяха превърнали вече в ритуал. Те бяха твърде важни за Мейкън, за да им се наслаждава. Така той доказваше на себе си, че е преуспял. Рут влагаше в тях по-малко амбиция, но все пак това беше възможност да се покаже пред хората със семейството си. За момченцето неделните разходки бяха бреме. Притиснато между родителите си на предната седалка, то виждаше само крилатата статуетка, щръкнала отпред на колата. Не можеше да сяда в скута на майка си, не че тя имаше нещо против, но баща му забраняваше. Само ако застанеше на колене на гълъбовосивата седалка и погледнеше през задния прозорец, то можеше да види нещо различно от скута, краката и ръцете на родителите си, таблото и сребърната крилата жена, кацнала отпред на колата. Но пътуването с гръб към движението го правеше неспокоен. Все едно, че летиш със затворени очи и не знаеш накъде — натам, дето вече си бил. Не искаше да вижда дървета, които е подминал, нито къщи и деца, оставени зад автомобила.

Пакардът на Мейкън Дед се плъзгаше тежко по улица „Недокторска“, минаваше през опасната част на града (по-късно наречена „Кръводарителното“, защото кръвта там се лееше на воля), после по околовръстния път и се насочваше към богатите квартали на белите. Щом видеха елегантната, достолепна кола, някои от негрите въздъхваха с беззлобна завист. През 1936 година малцина живееха като Мейкън Дед. Други наблюдаваха как семейството се носи край тях с мъничко завист и много повече присмех. Според тях огромният зелен пакард на Мейкън Дед не беше кола като кола — той никога не караше с повече от двадесет мили, не натискаше газта докрай, не издуваше на първа, макар и за малко, та да изпоплаши пешеходците. Не пукаше гума, не свършваше бензина, а щом тръгнеше по нанагорнище или се качваше на тротоара, го тикаха дванадесет ухилени дрипави момчета. Нямаше въже, което да задържа раздрънкана врата, на стъпалата й не се качваха хлапаци, за да се повозят малко. Мейкън Дед не поздравяваше никого и никой не го поздравяваше. Не спираше внезапно и не даваше заден ход, за да викне на някои приятели или да се посмеят заедно. От отворените прозорци не стърчаха бирени бутилки или кофички със сладолед. Никога не се изправяше малко момченце, за да се изпишка навън. Тази кола не я валеше дъжд, собственикът й я изкарваше само за такива разходки, а ходеше пеша на работа в магазина на Съни. Нещо повече, те се съмняваха дали той някога е притежавал жена на задната седалка, макар да се говореше за него, че посещавал „лоши къщи“ и понякога преспивал с някоя самотна или разпусната квартирантка. Като се изключат блесналите, зареяни очи на Магдалена, наречена Лена, и Коринтянката, в пакарда нямаше истински живот. Затова го наричаха „катафалката на Мейкън Дед“.

Коринтянката прокара пръсти през косата си, дълга, лека коса с цвят на мокър пясък.

— Отиваме ли някъде, или само се разхождаме?

Тя не изпускаше из очи мъжете и жените, които вървяха по улицата.

— Внимавай, Мейкън. Тука все завиваш неправилно — обади се тихо Рут отдясно.

— Ти ли ще караш? — попита я Мейкън.

— Нали знаеш, че не мога да карам — отвърна тя.

— Тогава ме остави на мира.

— Добре, ама после няма да съм аз виновна…

Мейкън зави леко в лявото разклонение, което водеше през центъра към вилната зона.

— Тате? Отиваме ли някъде?

— В Оноре — каза Мейкън.

Магдалена, наречена Лена, си смъкна чорапите по-ниско.

— На езерото? Ами какво има там? Нищо няма там, няма никого.

— Има плажни парцели, обща собственост. Баща ти иска да ги види — намеси се Рут в разговора.

— Защо? Там са къщите на белите — каза Лена.

— Не са само къщи. Има и земя, незастроена. На другия бряг. Може да стане цяла плажна колония за черни. С вили. Разбираш ли? — Мейкън погледна дъщеря си в огледалцето.

— Кой ще живее там? Черните нямат пари за по две къщи — каза Лена.

— Преподобният Коулс има, доктор Сингълтън и той — поправи я Коринтянката.

— И адвокатът, как се казваше? — Рут погледна Коринтянката, но тя не й обърна внимание.

— Сигурно и Мери — засмя се Лена.

Коринтянката я погледна хладно:

— Тате няма да продаде имот на кръчмарка. Тате, ще допуснеш ли да имаме кръчмарка за съседка?

— Но тя ще е собственица — каза Рут на Коринтянката.

— Пет пари не давам, че е собственица. Важно е само каква е. Нали, тате? — Коринтянката се наведе напред, за да получи потвърждение от баща си.

— Много бързо караш, Мейкън — Рут натисна върха на обувката си в пода.

— Още веднъж ако ми кажеш как да карам, ще се прибираш пеша. Не се шегувам.

Магдалена, наричана Лена, седна по-напред и сложи ръка на рамото на майка си. Рут мълчеше. Момченцето подритваше долната част на таблото.

— Стига! — каза му Мейкън.

— Искам да отида до тоалетната — каза синът му. Коринтянката вдигна глава:

— Боже господи.

— Нали ходи, преди да тръгнем — каза Рут.

— Искам! — той започваше да хленчи.

— Сигурен ли си? — попита го майка му. Той я погледна. — Не е зле да спрем — каза тя, без да се обръща към никого. Очите й се взираха в местността, в която навлизаха.

Мейкън не промени скоростта.

— Ние ли ще имаме вила, или само ще продаваш имоти?

— Нищо няма да продавам. Смятам да ги купя и да ги давам под наем — отговори й Мейкън.

— Ами и ние ли ще…

— Не мога вече — каза момченцето.

— … живеем там?

— Може би.

— Само ние? Други няма ли да има? — Коринтянката продължаваше да се интересува.

— Не мога ти каза. След няколко години — пет, десет — много черни ще имат пари за вили. Много. Честно слово.

Магдалена, наречена Лена, си пое дълбоко дъх:

— По-нагоре можеш да спреш, тате. Той ще изцапа седалката.

Мейкън я погледна в огледалцето и намали скоростта.

— Кой ще го заведе?

Рут попипа дръжката на вратата.

— Ти не — каза й Мейкън.

Тя погледна мъжа си. Устните й се разтвориха, но нищо не каза.

— И аз не — каза Коринтянката. — Аз съм с високи токчета.

— Хайде — въздъхна Лена.

Малкото момче и голямата сестра излязоха от колата и изчезнаха между дърветата, които се извисяваха встрани от пътя.

— Смяташ ли наистина, че в града ще има достатъчно черни — в смисъл почтени черни, — които да живеят там?

— Няма защо да са от нашия град. Вилата ти може и да е по-далеч. Белите как имат вили другаде. — Мейкън барабанеше с пръсти по кормилото на спрялата кола, което потръпваше леко.

— Негрите не обичат водата — захили се Коринтянката.

— Ще я заобичат, като им стане собственост — каза Мейкън, погледна през прозореца и видя Магдалена, наречена Лена, да идва откъм дърветата. В ръце държеше голям шарен букет цветя, но лицето й беше сгърчено от яд. По светлосинята й рокля имаше тъмни мокри петна.

— Той ме намокри — каза тя. — Намокри ме, мамо.

Малко оставаше да се разплаче.

Рут зацъка с език, Коринтянката се разсмя.

— Аз казах ли ти, че черните не обичат водата?

Не го направил нарочно. Тя отишла да бере цветя, върнала се, а той, като чул стъпки зад себе си, се обърнал, преди да е свършил. Това съсредоточаване върху нещата, които стават зад гърба му, вече му ставаше навик. Сякаш не го чакаше бъдеще.

 

 

Но ако бъдещето не идваше, настоящето се ширеше, така че притесненото момченце от пакарда тръгна на училище и на дванадесет години срещна друго момче. То щеше не само да го освободи, но и да го заведе при жената, която имаше толкова общо с бъдещето му, колкото и с миналото му.

Китарата каза, че я познавал. Дори веднъж влизал в къщата й.

— Как е вътре? — попита Биберона.

— Лъскаво — отвърна Китарата. — Кафяво и лъскаво. Има и миризма.

— Лоша ли?

— Не зная. Нейната миризма. Ще видиш.

Всички тези чудни, но съвсем възможни истории за сестрата на баща му — жената, с която той му забрани да говори — ги очароваха много. Не им се искаше и ден да мине, без да научат истината. Смятаха, че това е тяхно естествено право. В края на краищата Китарата вече я познаваше, а Биберона й беше племенник.

Намериха я да клечи пред стъпалата на къщата в дълга черна рокля с ръкави. Косата й също беше завита с нещо черно и отдалече те видяха само яркооранжевия портокал, който белеше. По-късно Биберона си спомни, че тя беше съвсем ъгловата — само колене и лакти. Едното й стъпало сочеше на изток, другото — на запад.

Щом се приближиха и видяха увисналата от ухото й месингова кутийка, Биберона разбра, че както е с тази обеца, този портокал и този ъгловат черен плат, нито мъдростта на баща му, нито цялата предпазливост на света може да го откъсне от нея.

Китарата, който беше по-голям, вече гимназист, и за разлика от малкия си приятел не трябваше да се бори със съпротивата си, я заговори пръв.

— Хей.

Жената вдигна очи. Погледна първо Китарата, после Биберона.

— Що за дума е тази?

Гласът й беше тих, но ромолящ. Биберона зяпаше пръстите й, които продължаваха да белят портокала. Китарата се ухили и сви рамене.

— Искам да кажа здрасти.

— Ами кажи каквото искаш.

— Добре. Здрасти.

— Хубаво. Какво искаш?

— Нищо. Минавахме.

— Май стоите.

— Ако не ни искате, мис Пилат, ще си ходим — каза Китарата тихо. — Не съм аз по искането. Вие нещо искате.

— Искаме да питаме нещо. — Китарата престана да се прави на безразличен. Тя беше, много пряма и за да й бъде равен, трябваше да внимава какво говори.

— Питай.

— Викат, че нямаш пъп.

— Това ли ти е въпросът?

— Да.

— Не ми прилича на въпрос. Прилича ми на отговор. Кажи си въпроса.

— Е, имаш ли?

— Какво да имам?

— Пъп имаш ли?

— Нямам.

— Какво е станало с него?

— Знам ли — тя пусна ярката кора в скута си и бавно откъсна парче портокал. — Сега мога ли и аз да питам нещо?

— Ами да.

— Кое е твоето приятелче?

— Това е Биберона.

— Може ли да говори? — Пилат глътна парче плод.

— Ами да. Говори си. Кажи нещо. — Китарата ръгна Биберона, без да сваля очи от Пилат.

Биберона си пое дъх, задържа го и каза:

— Хей.

Пилат се разсмя.

— Вие трябва да сте най-тъпите откачени негри на земята. Тъй ли ви учат в училище? „Хей“ се вика на прасета или овце, като искаш да ги разгониш. На човек ако кажеш „Хей“, той трябва да стане и да те цапардоса.

Обхвана го срам. Очакваше това, но малко по-различно. Можеше да се смути, но не точно така. Тя беше грозната, мръсната, бедната и пияната. Чудатата му леля, за която го закачаха другите шестокласници и която мразеше, защото се чувствуваше лично отговорен за нейната грозота, бедност, мръсотия и вино.

Вместо това тя се присмиваше на училището, на учителите, на него. И макар че си беше бедна, както всички разправяха, в очите й нямаше бедност. И мръсна не беше, развлечена, но не мръсна. Бялото на ноктите й приличаше на слонова кост. И освен ако той нищо не разбира, тази жена не беше пияна. Е, да, никак не беше хубава, но той усещаше, че може да я наблюдава по цял ден: пръстите й, белещи бялото под кората, къпиново черните й устни, сякаш намазани с червило, обецата… А когато тя се изправи, Биберона ахна — беше висока колкото баща му, с цяла глава и рамене над самия него. Роклята й не беше чак толкова дълга, стигаше до под прасеца и той видя незавързаните й мъжки обувки и сребристо кафявата кожа на глезените й.

Тя стискаше обелките, както бяха паднали в скута й; като тръгна по стъпалата, изглеждаше, че се държи за чатала.

— Татко ти няма да хареса тая работа. Той глупави хора не обича — тя погледна право към Биберона, като държеше с една ръка обелките, а с друга — бравата.

— Познавам татко ти. И теб познавам.

Китарата пак се обади:

— Ти нали си сестра на баща му?

— Друга сестра той няма. Само трима Дед има на този свят.

След като не можа дума да продума след глупавото си „Хей“, сега Биберона се чу да крещи:

— Аз съм Дед! И майка ми е Дед! И сестрите ми. Не сте само вие с него.

Още докато крещеше, той се зачуди защо така си защищава името. Всъщност го мразеше, цялото, а преди да се сприятели с Китарата, мразеше и прякора си. Но в устата на Китарата той звучеше умно, като на възрастен. А сега той се държи с тази непозната жена така, сякаш това име го изпълва с дълбока, съкровена гордост, сякаш тя се опитва да го изгони от много специална общност, а той е не само неин член, но и има изключителни права.

След виковете му настъпи смутена тишина. Пилат се засмя:

— Искате ли рохко яйце? — попита тя. Момчетата се спогледаха. Тя бе сменила тона. Не искаха яйца, но искаха да бъдат с нея, да влязат във винарската къща на тази жена, която нямаше пъп, носеше една обеца и приличаше на голямо черно дърво.

— Не, благодарим. Може ли само чаша вода?

— Може. Влизайте.

Тя отвори вратата и те влязоха след нея в голямата слънчева стая, която изглеждаше и празна, и претрупана. От тавана висеше зелена като мъх торба. Навсякъде стърчаха свещи и бутилки. Статии от вестници и снимки от списания бяха накачени по стените. Нямаше мебели, освен люлеещ се стол, два стола с прави облегалки, голяма маса, мивка и печка. Навсякъде се носеше миризмата на бор и ферментиращи плодове.

— Опитайте едно яйце. Знам как да ги докарам. Не обичам белтъкът да се движи, а жълтъка го ям мек, но да не тече. Като мокро кадифе да е жълтъкът. Що не опитате едно?

Тя хвърли обелките в голям глинен съд, който, както всичко останало в тази къща, сигурно имаше друго предназначение, застана до сухата мивка и започна да налива вода в синьо-бяло легенче, което използуваше за тенджера.

— Сега водата и яйцето трябва да се срещнат на равна нога. Едното да не вземе връх над другото. Затуй и двете трябва да са с една и съща температура. Първо гледам водата да не е студена. Ама и топла да не е, защото яйцето е със стайна температура. В кипването е цялата тайна. Щом започнат да излизат мехурчетата, щом станат колкото грахово зърно и точно преди да пораснат като топчета, сваляш тенджерата от огъня. Не изгасяш огъня, а сваляш тенджерата. Слагаш отгоре й сгънат вестник и си свършваш някаква малка работа. Например отиваш да видиш кой звъни или хвърляш боклука. Аз обикновено отивам до тоалетната. Не за голяма работа обаче. За малка. Така ако направиш, рохкото ти яйце няма грешка.

Помня какви гозби готвех на тате. Твоят баща — тя посочи Биберона с палец — никак не го биваше в готвенето. Веднъж му направих черешов сладкиш. Или поне се опитах. Мейкън беше свястно момче и ужасно добър към мен. Хубаво щеше да е, ако го познаваше тогава. Щеше да ти е добър приятел, както беше на мен.

Гласът й напомняше на Биберона за речни камъчета. Заоблени камъчета, които се удрят едно в друго. Сигурно беше пресипнала, а може и така да си говореше — като провлачва и изяжда края на думите. Борово винената миризма беше упояваща, както и слънцето, което струеше отвън — нямаше завеси или транспаранти на прозорците, окръжили цялата стая — по два от трите страни, по един от двете страни на вратата, по един от двете страни на мивката и печката и два на оттатъшната стена. Зад четвъртата стена сигурно са спалните, помисли си Биберона. От ромолящия глас, слънцето и упояващата винена миризма момчетата отмаляха, седяха в приятно опиянение и я слушаха…

— Ако не беше баща ти, нямаше да съм тук сега. Щях да умра в утробата. И още веднъж — в гората. Тази гора и тъмнината в нея сигурно щяха да ме убият. Ама той ме спаси и ей ме, варя яйца. Щото баща ни умря. Така го застреляха, че подскочи на метър и половина от земята. Седеше си на оградата и ги чакаше, а те се промъкнали зад него и го вдигнали на метър и половина във въздуха. Затуй нямахме къде да отидем, след като напуснахме голямата къща на Цирцея. Мотаехме се наоколо и живеехме в гората. Ама един ден тате се върна. Първо не повярвахме, че е той, щото нали го видяхме да подскача на метър и половина от земята. Загубихме ума и дума. И понеже стана дума за тъмно — да не мислите, че тъмнината е само един цвят? Не е. Има пет или шест вида черно. Едното е копринено, другото е като вълнено. Третото е направо празно. Има и черно като пръсти. И не стои мирно. Движи се и преминава от един вид в друг. Да кажеш, че нещо е тъмно като в рог, е все едно да кажеш, че нещо е зелено. Какво зелено? Като моите шишета ли? Или като скакалец? Или като краставица или маруля? Или зелено като небето, точно преди да извие буря? Е, и нощното черно е така. Като небесна дъга е.

Тъй, загубили се бяхме, излезе вятър и видяхме пред себе си гърба на тате. Как се изплашихме! Мейкън все ми казваше, че не били истински нещата, които ни плашат. Какво като не са истински, щом те плашат? Помня, веднъж перях дрехите на едно семейство във Вирджиния. Следобед мъжът дойде в кухнята разтреперан и попита имам ли готово кафе. Питах го какво му е станало, че никак не изглежда добре. Нищо не разбирал, отвърна ми той, но му се струвало, че пада от висока скала. Така, както си стоеше на жълто-бяло-червения линолеум, гладък като ютия. Държеше се първо за вратата, после за стола, все гледаше да не падне. Отворих си устата да му кажа, че няма висока скала в тази кухня. Ама се сетих какво беше в гората. Изпитах го отново. Затуй го попитах иска ли да го държа, че да не падне. Той ме погледна с най-благодарния поглед на света. „Ще ме хванеш ли?“ — попита той. Застанах зад него, преплетох пръсти пред гърдите му и го държах. Сърцето му биеше под жилетката като на разгонено магаре. Но малко по малко се успокои.

— Спасила си му живота — каза Китарата.

— Не можах. Жена му влезе, преди да дойде време да го пусна. Попита ме какво правя и аз й казах.

— Какво? Какво й каза?

— Истината. Че го държа да не падне от високата скала.

— На бас, че му се е поискало вече да е скочил. Тя повярва ли ти? Да не кажеш, че ти е повярвала?

— Не, не веднага. Ама щом го пуснах, той се свлече мъртъв на земята. И очилата си строши. Падна направо по лице. И знаеш ли? Много бавно се свлече. Кълна се, цели три минути минаха, докато си размаза лицето о земята. Не знам дали е била истинска скалата или не, но той пада от нея цели три минути.

— Мъртъв ли беше? — попита Китарата.

— Мъртъв.

— Кой е застрелял баща ти? Ти каза, че някой го застрелял. — Китарата беше очарован, в очите му блестяха огънчета.

— На метър и половина подскочи…

— Кой?

— Не знам кой и не знам защо. Знам само каквото ти казвам: какво, кога и къде.

— Не си ни казала къде — настояваше той.

— Казах ви — на оградата.

— Къде беше оградата?

— В нашето стопанство.

Китарата се засмя, но очите му блестяха твърде много, за да излъчват някакъв хумор.

— Къде беше стопанството?

— В окръг Монтуър.

Той се отказа от „къде“.

— Добре, а кога?

— Като седеше там, на оградата.

Китарата се почувствува като детектив, на когото му пречат.

— Коя година?

— Годината, когато стреляха по ирландците из улиците. Зная, добра година беше за убийците и гробарите.

Пилат сложи капак от каца на масата, извади яйцата от легенчето и започна да ги бели. Тя прехвърляше семка от портокала в устата си и устните й се движеха. Едва след като разцепи яйцата и влажните им червено-жълти среди се показаха, тя се върна към историята си.

— Една сутрин се събудихме, когато слънцето вече беше минало една четвъртинка от небето. Ясно, та се не видяло. И синьо. Синьо като панделката на маминото боне. Видиш ли оная ивица небе? — и тя посочи през прозореца. — Зад дърветата. Видиш ли? Точно зад тях.

Погледнаха и видяха простряното зад къщите и дърветата небе.

— Същият цвят — каза тя, сякаш бе открила нещо важно. — Същият като панделките на мама. Знам й цвета на панделките, а не й знам името. Тя като умря, тате не даваше на никого да го казва. Та преди още да си изтъркаме пясъка от очите и да се поогледаме, го видяхме да седи на един пън. Точно под слънцето. Почнахме да му викаме, а той продължи да се взира, сякаш хем ни вижда, хем не ни вижда. Нещо в лицето му ни уплаши. Беше като лице под вода. След малко тате стана и се скри от слънцето в гората. А ние така си стояхме и зяпахме дънера. И треперехме като листа.

Пилат събра черупките на малка купчинка, като ги потупваше лекичко. Момчетата я гледаха и се страхуваха да проговорят, за да не развалят историята, а и да мълчат, да не би и тя да млъкне.

— Треперехме като листа — прошепна тя. — Като същински листа.

Изведнъж Пилат вдигна глава и издаде нещо като бухане на кукумявка.

— Ууу! Ида!

Биберона и Китарата нито видяха, нито чуха някой да идва, но тя скочи и хукна навън. Преди да излезе, някакъв крак ритна вратата и Биберона видя приведен гръб на момиче. То влачеше голяма кошница с нещо като къпини, а от другата страна я тикаше една жена. Жената каза:

— Внимавай на прага, миличка.

— Надигнах я — отвърна момичето. — Тикай.

— Добре, че се връщате — каза Пилат. — Не се усеща кога мръква.

— Камионът на Томи се повреди — каза момичето, задъхвайки се. Когато двете успяха да вкарат кошницата в стаята, момичето се протегна и се обърна към тях. Но на Биберона не му трябваше да вижда лицето й — вече се беше влюбил в задничето.

— Хагар — Пилат се огледа. — Това тук е брат ти, Биберона. А това е приятелят му. Как се казваше, симпатяго?

— Китарата.

— Китарата? А свириш ли? — попита тя.

— Той не й е брат, мамо. Братовчеди са — обади се другата жена.

— Все същото.

— Не е същото. Нали, миличка?

— Не е — каза Хагар. — Друго е.

— Видя ли. Друго е.

— Е, Реба, каква е разликата. Нали много знаеш.

Реба се загледа в тавана:

— Братът е брат, ако имате една майка или ако…

Пилат я прекъсна.

— Другояче ли ще се отнасяш с него? Или по същия начин?

— Не е там работата, мамо.

— Ти мълчи, Реба. Аз на Хагар говоря.

— Да, мамо. Пак по същия начин.

— Ами тогава защо има две думи, вместо една. Щом няма разлика…

Реба сложи ръце на кръста и отвори широко очи.

— Дръпни насам този стол-люлка — каза Пилат. — Вие, момчета, ще трябва да станете, освен ако ще помагате.

Жените наобиколиха кошницата, която беше пълна с къпини, още на късите им, бодливи клонки.

— Какво да правим? — попита Китарата.

— Отделяйте къпинките от проклетите клонки, без да ги мачкате. Реба, дай другия съд.

Хагар, само очи и коси, се огледа наоколо.

— Защо не дръпнем едно легло от задната стая? Ще можем всички да седнем.

— На мен ми стига подът — каза Пилат, седна по турски и взе клонка от кошницата. — Това ли са всичките?

— Не — отвърна Реба, като влачеше странично огромен глинен съд. — Вънка има още две кошници.

— Внеси ги. Събират мухите.

Хагар тръгна навън и кимна на Биберона.

— Хайде, братко. Ще помагаш.

Биберона скочи, бутна стола и хукна след Хагар. Струваше му се, че никога не е виждал по-хубаво момиче. Тя беше много, много по-голяма от него, сигурно на възрастта на Китарата, а може би дори на седемнадесет години. Той сякаш се носеше във въздуха. Беше по-жив от всякога и се носеше. Заедно с Хагар дотътри двете кошници по стълбите в стаята. Тя беше силна и мускулеста като него.

— Внимавай, Китара. По-бавно. Мачкаш ги.

— Остави го, Реба. Сам да усети как става. Питах ти ли свириш на китара. Затова ли са те кръстили така?

— Не е, защото свиря, а защото съм искал да свиря, като съм бил мъничък. Така разправят.

— Къде си виждал китара?

— На лотария, в един магазин в родната ми Флорида. Мама ме заведе веднъж в центъра и аз я видях. Още съм бил бебе тогава. Има такива лотарии — трябва да познаеш колко бобчета има в един буркан и печелиш китара. Казват, че все съм плакал и съм питал за нея.

— Трябвало е да викнеш Реба и щеше да имаш китара.

— Не, тя не се купуваше. Само ако кажеш точно колко са бобчетата.

— Чух де. Реба щеше да знае колко са. Тя винаги печели. Никога не е губила.

— Така ли? — Китарата се усмихна, но без да й вярва. — Късмет ли има?

— Късмет ами — ухили се Реба. — Когато има някаква лотария, хората идват откъде ли не, за да им кажа на какво да заложат. Те печелят почти винаги, а аз — винаги. Щом се опитам да спечеля нещо, печеля го. А и много други работи, дето не съм се опитвала да ги спечеля.

— Дотам се докара, че никой вече не й продаваше лотарийни билети. Само искаха да ги тегли вместо тях.

— Виж това — Реба бръкна в деколтето си и извади диамантен пръстен, завързан с канап. — Миналата година го спечелих. Аз бях… как беше, мамо?

— Петстотинхилядната.

— Петстотин… не, не беше така. Те друго казаха.

— Казали са половинмилионната.

— Тъй. Половинмилионният клиент, който влиза в магазин „Сиърс и Роубък“. — Тя се засмя весело и гордо.

— Не искали да й го дадат — каза Хагар, — защото не им харесал външният й вид.

Китарата се удиви.

— Чух за това, но не са казвали, че наградата е спечелена от негърка.

Тъй като все скиташе по улиците, Китарата смяташе, че не изпуска нито едно събитие в града.

— Не казаха, я. Бяха нагласили хора да правят снимки и какво ли не още и чакаха кой ще влезе в магазина. Но не ми пуснаха снимката във вестника. Ние с мама я търсихме, нали? — тя погледна Пилат за потвърждение и продължи. — Сложиха снимката на този, дето взе втора награда, военна облигация. Той беше бял.

— Втора награда ли? — попита Китарата. — Как така втора награда? Или ти си половинмилионният човек, или не си. Не може да има втори половинмилионен.

— Може, ако Реба печели — каза Хагар. — Измислиха втора награда само защото тя получи първата. А й я дадоха само заради фотоапаратите.

— Кажи ми защо си била в „Сиърс“, Реба.

— Търсих тоалетна — Реба отметна глава, за да пусне смеха от гърлото си. Ръцете й бяха изцапани с къпинов сок, тя избърса сълзите си и нарисува морави ивици от носа към скулите си. Много по-светла от Пилат и Хагар, тя имаше обикновените очи на дете. Те и трите излъчваха простодушие, но в лицата на Пилат и Хагар се таеше нещо по-сложно и неразгадаемо. Само у пъпчивата и почтителна Реба простодушието може би беше и празноглавие.

— В центъра само на две места пускат цветнокожи в тоалетните: в ресторант „Мейфлауър“ и в магазин „Сиърс“. „Сиърс“ беше по-близо. Добре че природната нужда можа да почака. Петнадесет минути ми записваха името и адреса, да ми пратели диаманта. Ама аз не дадох да ми го пращат. Все ги питах: „Истинска ли е тази награда? Не ви вярвам“.

— Прежалили са пръстена с диамант, само да се махнеш оттам. Цяла тълпа си събрала, а още малко и си щяла да почнеш да събираш мухите — каза Хагар.

— Какво ще го правиш този пръстен? — попита Биберона.

— Ще го нося. Рядко печеля нещо, дето да ми харесва.

— Каквото спечели, подарява го — каза Хагар.

— На някой мъж — каза Пилат.

— Нищо не й се задържа в ръцете…

— Мъж й се иска да спечели…

— Мъж, по-лош от дядо Коледа…

— Такъв странен късмет не е никакъв късмет…

— Ама Дядо Коледа идва само веднъж в годината…

Хагар и Пилат си деляха разговора, всяка го дърпаше към себе си, а не към Биберона или Китарата, или дори Реба, която пусна диаманта в деколтето си и се усмихваше благо, като отделяше сръчно пурпурните плодове от дръжките.

Биберона вече беше метър и седемдесет на ръст, но за пръв път в живота си се чувствуваше истински щастлив. Имаше приятел — по-голям, мъдър, добър и безстрашен. Разположил се беше в прочутата винарска къща, заобиколен с жени, които, изглежда, му се радваха и се смееха шумно. И беше влюбен. Нищо чудно, че баща му се страхуваше от тях.

— Кога ще е готово виното? — попита той.

— От тези къпини ли? След няколко седмици — каза Пилат.

— Ще ни дадеш ли? — засмя се Китарата.

— Как иначе? Сега искате ли? В мазето има бая вино.

— Не искам от него. От това искам. Дето аз съм го правил.

— Значи ти си го правил, а? — присмя му се Пилат. — Да не мислиш, че това е всичко? Само да се очистят дръжките?

— О — почеса се по главата Китарата. — Забравих. Трябва да се смачка с боси крака.

— С крака ли? С крака? — Пилат се ядоса. — Кой ти прави вино с крака!

— Може да е вкусно, мамо — каза Хагар.

— Как не — каза Реба.

— Добро ли ти е виното, Пилат? — попита Китарата.

— Не мога ти каза.

— Що?

— Не съм го опитвала.

Биберона се засмя:

— Продаваш вино, пък не го опитваш.

— Хората не го взимат за вкуса. Да се напият го взимат.

Реба кимна:

— Преди време. Сега нищо не взимат.

— Кой ще ти купи евтино домашно вино? Свърши депресията — каза Хагар. — Всички имат работа. И пари имат да си купят „Четири рози“.

— Някои още го взимат — й каза Пилат.

— Откъде купувате захарта? — попита Китарата.

— На черно — каза Реба.

— Взимали някои! Кажи си, мамо. Реба да не беше спечелила от лотарията петдесет килограма бакалски стоки, щяхме да умрем от глад миналата зима.

— Нямаше — Пилат си сложи нова къпинова дръжка в устата.

— Щяхме.

— Хагар, не спори с мама — прошепна Реба.

— Кой щеше да ни храни? — упорствуваше Хагар. — Мама може да не яде по цели месеци. Като гущер.

— Гущерите изкарват ли толкоз време? — попита Реба.

— Няма да те оставим да умреш, мойто момиче — каза Пилат на внучката си. — Кога си гладувала?

— Къде ще е гладувала? — попита майка й.

Хагар хвърли дръжка на купчинката на пода и потърка ръце. Върховете на пръстите й се бяха боядисали в тъмночервено.

— Имало е и гладни дни.

Бързи като птички, Пилат и Реба изправиха рязко глави. Взряха се в Хагар, после се спогледаха.

— Мойто момиче — гласът на Реба беше тих. — Гладна ли си била? Защо не си казала? — Реба се обиди. — Даваме ти каквото искаш. Всичко. Много добре го знаеш.

Пилат изплю дръжката в дланта си. Лицето й застина. Без движещите се устни то заприлича на маска. На Биберона му се стори, че там току-що изгасна светлина. Той погледна другите. Лицето на Реба се бе сгърчило. По бузите й течаха сълзи. Лицето на Пилат беше неподвижно като смъртта, но напрегнато, сякаш чакаше някакъв сигнал. Косата на Хагар скриваше профила й. Наведена напред, опряла лакти на бедрата, тя търкаше пръстите си, които в здрача изглеждаха окървавени. Ноктите й бяха много дълги.

Тишината се застоя. Дори Китарата не посмя да я наруши.

После Пилат каза:

— Реба, тя не говори за храната.

Смисълът на тези думи премина бавно по лицето на Реба, но тя не отвърна нищо. Пилат затананика със затворени уста и продължи да чисти къпините. След миг Реба я последва. Двете тананикаха в съвършена хармония, докато Пилат поведе:

„Сладък мой, не ме оставяй,

балите ще ме задавят.

О, сладък мой, не ме оставяй,

Букра^[1] в хомота ме впряга“.

Когато стигнаха до припева, Хагар вдигна глава и запя с тях:

„Моят сладък излетя,

моят сладък се прибра,

моят сладък е в небето,

моят сладък е дома“.

Биберона се задъхваше. Гласът на Хагар обра последните останки от сърцето му. Вече му се струваше, че ще припадне под тежестта на чувствата си, когато погледна боязливо Китарата. Залязващото слънце позлатяваше очите на приятеля му и засенчваше леката му усмивка — той сякаш чуваше нещо познато.

Денят беше прекрасен за Биберона, още повече, че посещението бе свързано с тайна и непокорство. Но те и двете се стопиха за час след завръщането на баща му. Фреди бе съобщил на Мейкън Дед, че синът му „е пил цял следобед във винарската къща“.

— Лъже! Нищо не сме пили. Нищичко! Само дето Китарата поиска чаша вода, ама не му дадоха.

— Фреди никога не лъже. Изопачава, но не лъже.

— Излъгал те е.

— За пиенето — може. Ама си бил там, нали?

— Да, сър. Бях. — Биберона посмекчи тона си, но непокорството в гласа му остана.

— Аз какво ти бях казал?

— Да не ходя там. Да не се виждам с Пилат.

— Тъй.

— Ама не си ми казвал защо. Те са ни братовчеди. Тя ти е родна сестра.

— Пък ти си ми роден син. И ще правиш каквото ти казвам. Докато ми ядеш хляба, ще ме слушаш.

На петдесет и две години Мейкън Дед бе също така внушителен, както на четиридесет и две, когато Биберона го смяташе за най-огромното нещо на света. По-огромен дори от къщата, в която живееха. Но днес той се срещна със също толкова висока жена, която накара и него да се почувствува висок.

— Знам, че съм най-малкият у дома, но не съм дете. Ти се държиш с мене като с дете. Все няма нужда да ми обясняваш. Как мислиш, аз как се чувствувам, а? Като бебе. Бебе на дванадесет години?

— Не ми повишавай тон!

— Баща ти така ли се е държал с тебе, когато си бил на дванадесет години?

— Дръж си устата! — изрева Мейкън и извади ръце от джобовете си, но не знаеше какво да прави с тях. За миг се обърка. Въпросът на сина му изведнъж смени сцената. Видя се на дванадесет години, на мястото на Биберона. Спомни си какво бе баща му за него. Как се вцепени, като видя да пада от оградата човекът, когото обичаше и на когото се възхищаваше. Нещо диво изфуча в него, като гледаше как тялото се гърчи в калта. Баща му седя пет нощи на оградата от стари релси, прегърнал пушката си, и накрая загина, защищавайки своята собственост. Дали той е същото за това момче?

— Така ли се е държал?

— Аз работех рамо до рамо с баща си. Рамо до рамо. От четири-петгодишна възраст работехме заедно. Само двамата. Мама не беше жива. Умря при раждането на Пилат. Пилат беше мъничко бебе. През деня я гледаха в друга ферма. Всяка сутрин я носех там на ръце. После се връщах през полята при баща ми и впрягахме Президента Линкълн. Така бяхме кръстили кобилата — Президента Линкълн. Тате разправяше, че президентът Линкълн на времето бил добър орач, а пък добрият орач трябвало да си остава при работата. Фермата я наричахме „Рая на Линкълн“. Малко парче земя беше. Ама тогава ми се струваше голямо. Малко ще да е било, къде сто и петдесет акра. От тях обработвахме петдесет. Около осемдесет беше гора. Цяло състояние от дъбове и борове. Това може да са искали — дървения материал от дъбовете и боровете. Имаше около четири акра вир. И поток, пълен с риба. Току в сърцето на долината. Няма по-хубава планина от Монтуърската верига. Живеехме в окръг Монтуър. Точно на север от Съскуехана. Свинарникът ни беше с четири отделения, големият обор — десет на четиридесет метра. С четирискатен покрив при това. А планината наоколо беше пълна със сърни и пуйки. Нищо не знаеш ти, щом не си опитвал пуйка, ама тате да ти я сготви — бързо-бързо я изгаряше в огъня, докато цялата почернее. Така я запечатваше. Запазваше соковете вътре. После я печеше на шиш двадесет и четири часа. Като изрежеш изгореното отгоре, вътре месото е крехко, вкусно и сочно. Имахме и плодови дървета. Ябълки, череши. Пилат веднъж се опита да ми направи черешов пай.

Мейкън се спря и остави усмивката си да се появи. Не беше разказвал тези неща от години. Дори напоследък не си ги припомняше много. Когато се ожени, говореше на Рут за „Рая на Линкълн“. Седеше на люлката на верандата и пресъздаваше земята, която бе наречена за него. Или пък по времето, когато започваше бизнеса си и купуваше първите къщи — мотаеше се край бръснарницата и си разменяше разни истории с хората там. Но от години вече нито имаше време за това, нито го интересуваше. И ето, сега пак разказваше, този път на сина си, виждаше ясно всяко нещо от тази земя: кладенеца, ябълковата градина, Президента Линкълн, жребчето й — Мери Тод; Юлисис Грант, кравата им, Генерал Лий — прасето. Доколкото знаеше история, от тях я знаеше. Баща му не можеше да чете, нито да пише. Знаеше само това, което виждаше и чуваше. Но той бе издълбал няколко исторически фигури в мозъка на Мейкън и като ученик Мейкън четеше за тези хора и се сещаше за нрава на кобилата си или прасето. Баща му бе кръстил на шега кобилата за оран Президента Линкълн, но Мейкън мислеше за Линкълн с любов, защото първо го бе обикнал като силна здрава, кротка и послушна кобила. Харесваше дори Генерал Лий, защото една пролет го заклаха и ядоха най-хубавото свинско отвъд Вирджиния, „от бута до зурлата, до краката, до опашката, до тъпата глава“ — цели осем месеца. А през ноември имаше пръжки.

— Много ми допадна Генерал Лий — каза той и се усмихна. — По-добър генерал не познавам. Даже мъдете му бяха вкусни. Цирцея ни сготви най-хубавата шкембе чорба, която някога е правила. Хм! Бях й забравил името. Тъй, тъй, Цирцея. Работеше в голямата ферма на едни бели в Пенсилвания. Ама как ти се изплъзват някои работи. Години наред нищо не си спомняш, после изведнъж всичко се връща. Правеха и кучешки надбягвания. Тогава това беше голямото забавление. Кучешкото надбягване. Ама как си обичаха белите кучетата. Могат да убиват някой черен и заедно с това да си решат косата. А пък съм виждал бели, хора на възраст, да плачат за кучетата си.

Биберона усети, че сега гласът на баща му е друг. Не така твърд. И говорът му беше различен. По-южен, спокоен и тих. И Биберона каза тихо:

— Пилат каза, че някой застрелял баща ти. На метър и половина във въздуха.

— Цели шестнадесет години, докато тази ферма почна да му се отплаща за труда. Сега там има само мандри. Преди не. Преди беше… хубаво.

— Кой го застреля, тате?

Мейкън погледна втренчено сина си.

— Тате не можеше да чете, името си дори не можеше да напише. Слагаше един знак. Измамили го някакви. Подписал нещо, не знам какво. После му казали, че неговата земя е тяхна. Не можеше да чете. Опитах се да го науча, но той каза, че няма да ги запомни тези заврънкулки до другия ден. Една дума е написал в живота си — името на Пилат. Преписа го от Библията. Това пази тя сега в обецата си. Той трябваше да ме остави да го науча. Всички тези беди го сполетяха, защото не можеше да чете. И името си обърка, защото не можеше да чете…

— Името си ли? Как?

— Като дошла свободата. Всички цветнокожи в щата трябвало да се регистрират в Бюрото на освободените роби.

— Баща ти роб ли е бил?

— Ама глупав въпрос. Как да не е бил? Кой не е бил през 1869 година? Всичките трябвало да се регистрират. Свободните и някогашните роби. Тате бил още момче тогава. Отишъл да се запише. Но регистраторът бил пиян. Питал тате къде е роден. Тате казал: „Мейкън“. После го питал кой е баща му. Тате казал: „Мъртъв“. Да, ама този янки всичко объркал. На мястото на името писал „Мейкън“, запетая, „Мъртъв“. Тате не можел да чете и не знаел как се е записал, докато мама не му казала. Те се запознали в един фургон, който пътувал на север. Заговорили се за това, за онова, той й казал, че е свободен и й показал документите си. Тя ги погледнала и прочела какво пише там.

— Нали не е бил длъжен да запази това име? Можел е да си възвърне истинското име, нали?

— Мама го харесала. Харесала името. Казала, че е ново и може да заличи миналото. Цялото минало.

— Какво му е било истинското име?

— Не си спомням мама много добре. Тя умря, когато бях на четири години. Светлокожа, хубава. Приличаше ми на бяла. Ние с Пилат не сме се метнали на нея. Някога ако се усъмниш дали сме от Африка, погледни Пилат. Тя много прилича на тате, а той на всички картини на африканци, които си виждал. Пенсилвански африканец. И като африканец се държеше. Можеше да си затвори лицето, както се затваря врата.

— Аз видях Пилат как го прави.

Сега Биберона чувствуваше баща си близък и свой, защото бе разговарял с него спокойно и задушевно.

— Не съм отстъпил, Мейкън. Там няма да ходиш.

— Ама защо? Още не си ми казал защо.

— Виж какво. Тази жена не е добра. Змия е тя, може да те хипнотизира като змия. Змия ще си остане.

— Това го казваш за родната си сестра, дето всяка сутрин си я носил на ръце през полята.

— Отдавна беше то. Ти си я видял. Как ти изглежда. Прилича ли ти на добър човек? На нормален?

— Е, да, тя…

— Не ти ли прилича на главорез?

— Не, тате.

— Ама е такава.

— Какво е направила?

— Не е въпросът какво е направила, ами каква е.

— Каква е?

— Казах ти, змия. Чувал ли си тази приказка за змията? Дето един намерил змийче на земята? Е, някакъв намерил едно змийче, наранено и окървавено. Съжалил го, вдигнал го, сложил го в кошницата и го занесъл у дома. Хранил го, грижил се за него, докато пораснало и заякнало. От залъка си му давал. Станало змийчето голяма змия. Един ден тя го нападнала и го ухапала. Забила си отровния зъб право в сърцето му. На умиране той се обърнал към змията и я попитал „Защо го направи? Не ти ли спасих живота?“ Тя казала: „Да“. „Тогава защо го направи? Защо ме уби?“ И знаеш ли какво му отвърнала змията? Казала: „Ти не знаеше ли, че съм змия?“. Затуй няма да ходиш във винарската къща и няма да се виждате с Пилат.

Биберона наведе глава. Баща му не бе обяснил нищо.

— Има по-добри неща за тебе. Освен това вече е време да се учиш на работа. Почваме в понеделник. След училище ела в канцеларията ми. Ще поработиш няколко часа там и ще видиш къде е истината. Пилат няма да те научи на нищо, дето да ти влезе в работа на този свят. На другия свят — може би, но не на този. И да ти кажа веднага единственото нещо, което ще ти е от полза: Притежавай. Това, което притежаваш, и то да притежава нещо. Тогава ще си господар на себе си и на другите. В понеделник почвам да те уча как става това.