Тони Морисън
Песента на Соломон (12)

Глава дванадесета

В четири часа той почука на вратата на единствената къща с тухлена фасада отвъд хребета. Свеж и блестящ в изпраните и изгладени от Суийт военни работни дрехи, той измина пътя нащрек, макар да не вярваше Китарата да го нападне посред бял ден по криволичещата пътека (която наричаха път). Тя се виеше през хълмистите земи, които все пак се обработваха; тук-там се мяркаха по няколко къщи. С каквото и да му излезеше (стига да не е пушка), Биберона сигурно щеше да се справи с положението, но все пак е по-добре да се върне преди мръкнало. Не можеше да знае какво е намислил Китарата, но то трябва да е свързано със златото. Щом знае, че съм тук, къде съм бил и какво съм правил там, сигурно разбира, че се опитвам да го намеря, както и казах. Защо тогава ще ме убива, преди да намеря златото или поне да разбера какво е станало с него? Цялата тази работа му беше съвършено неясна, но малкото, което разбираше, го караше да бъде нервен и нащрек през целия път.

Къщата на Бърдови беше сред хубава ливада, оградена с бяла дъсчена ограда. Детска люлка висеше от едно кедрово дърво. Четири стъпалца в синьо водеха към верандата, а откъм прозореца, през издутите пердета, идваше миризмата на сладки с джинджифил.

Той позвъни. Показа се жена на възраст колкото майка му.

— Госпожица Бърд? — попита Биберона.

— Аз съм.

— Как сте? Ъъ — казвам се Мейкън и съм тук на гости за няколко дни. Живея в Мичиган, но моите роднини са оттук. Това е било отдавна, но се надявам, че ще можете да ми помогнете.

— Какво да ви помогна? — попита го тя някак хитро и той определено усети, че тази дама не харесва цвета на кожата му.

— Да ги открия. В смисъл, да разбера нещо за тях. Всичките ми роднини са се пръснали. Долу в града ми казаха, че може да познавате някои от тях.

— Кой е, Сузан? — отзад се чу друг женски глас.

— Мене търсят, Грейс.

— Е, защо не поканиш човека? Ами го караш да ти обяснява на стълбите?

Госпожица Бърд въздъхна.

— Заповядайте, господин Мейкън.

Биберона я последва в приятен, залян от слънцето хол.

— Извинете — каза тя. — Не исках да ви засегна. Седнете, моля.

Тя му посочи сив кадифен стол с облегалки за ръце. В стаята влезе жена с басмена рокля от две части. Тя стискаше хартиена салфетка и дъвчеше нещо.

— Кой е дошъл? — обърна се към госпожица Бърд, но обгърна Биберона с любопитен поглед.

Госпожица Бърд я посочи с ръка.

— Тя е моя приятелка, госпожица Лонг, Грейс Лонг — господин…

— Добър ден — Грейс му подаде ръка.

— Добър ден.

— Господин Мейкън, нали?

— Да.

— Сузан, господин Мейкън сигурно ще иска да се подкрепи.

Госпожица Лонг се усмихна и седна на кушетката срещу сивия стол.

— Е, той току-що влезе, Грейс. Кога да го поканя?

Госпожица Бърд се обърна към Биберона.

— Какво предпочитате, кафе или чай?

— Да, да. Благодаря.

— Кое от двете?

— Кафе.

— Нали имаш масленки, Сузан? Дай му от тях.

Госпожица Бърд се обърна към приятелката си отегчено намръщена.

— Една минута — каза тя на Биберона и излезе.

— Е, доколкото разбрах, вие сте тука на гости. Не идват много често. — Грейс скръсти глезените си. Беше с черни обувки с връзки и памучни чорапи, като Сузан Бърд. Настани се добре и си подръпна малко роклята нагоре.

— Да, на гости.

— Служите ли?

— Моля? А, не. Снощи бях на лов и едни приятели ми дадоха тези дрехи — той поглади ръба, който Суийт беше направила на панталона му.

— На лов ли? Да не сте от онези ловци? Не мога да ги понасям. Отвращават ме — все дебнат из чуждата собственост. Денонощно вдигат света във въздуха със своите стрелби. Затуй им казвам на моите ученици — аз нали съм учителка, преподавам в педагогическото училище. Видяхте ли го?

— Не, не съм още.

— Е, то няма какво да се гледа. Училище като училище. Ама наминете, вие сте добре дошъл при нас. Откъде сте?

— Мичиган.

— Така си и мислех. Сузан! — тя се обърна. — Той е от Севера — после пак се обърна към Биберона: — Къде сте отседнали?

— Ами, засега никъде. Запознах се с някои хора от града и…

Сузан Бърд внесе кафе и чиния плоски светли масленки.

— Той е от Мичиган — каза Грейс.

— Разбрах. Искате ли мляко в кафето?

— Не. Чисто.

— Без сметана и захар? — попита Грейс. — Де да можех и аз така, пак щях да стана дванадесетгодишна. Ама не… — Тя натисна с ръка бедрото си и се усмихна на Биберона.

— Та за какво ме търсите? — Сузан Бърд наблегна леко, но ясно на думата „ме“.

— Опитвам се да намеря някой, който е познавал баба ми. Тя се е казвала Песен.

Грейс плесна с две ръце устата си и изписка.

— Роднини! Вие двамата сте роднини!

Биберона остави чашата си.

— Боже господи! — Очите на Грейс блестяха и играеха.

— Не сте сбъркали адреса — каза Сузан, — но едва ли ще мога да ви помогна.

— Какво говориш, Сузан? Нали майка ти се е казвала Песен?

— Не, Грейс, ако ме оставиш да си свърша приказката, ще научиш нещо, което и ти не знаеш.

— Ами ти нали казваше…

— Майка ми се наричаше Мери. М-е-р-и. Мери.

— Е, извинявай.

Сузан се обърна към Биберона.

— Баща ми, Кроуъл Бърд, имал сестра на име Песен.

— Сигурно е тя! Баба ми! Песен. Тя нали се е омъжила за мъж на име…

— Знаех си, че във вашето семейство някой се казва Песен.

Сузан прекъсна и двамата:

— Не знам за кого се е омъжила.

— Интересна работа. Идва ти непознат в къщата и се оказва твой собствен… какъв? Братовчед? Не ми се ще да казвам такова банално нещо, но светът наистина е малък, нали? Елате ми някога в час, господин Мейкън.

И Биберона започна да не обръща внимание на Грейс Лонг.

— Къде е живяла тя? — попита той Сузан.

— Баща ми я видял за последен път, когато се качила във фургона за Масачузетс. Отивала да учи в частно квакерско училище.

— Твоят род квакери ли са? Не си ми казвала. Виждате ли, господин Мейкън, какво скриват приятелите? Тя сигурно и от вас щеше да скрие.

— Не се ли е омъжвала? — Биберона нямаше време да отговаря на ухажванията на Грейс.

— Никой от нашите не знае. Отишла в това квакерско училище и повече не се обадила. Търсили я най-вече защото баба ми Хеди била много разстроена от нейното изчезване. И аз като баща ми смятам, че след училището тя не е искала да я открият.

— Много добре знаеш, че не е искала — каза Грейс. — Сигурно е започнала да минава за бяла като всички останали, затуй… — тя се обърна към Биберона. — Едно време все така правеха. Сега вече не толкова, ама преди — много, стига да можеше. — Тя хвърли поглед към Сузан. — Също като братовчедите ти, Сузан. Минават за бели. Лайла, Джон. За Джон зная, а и той знае, че зная.

— Всички знаем това, Грейс.

— Господин Мейкън не го знае. Срещнах Джон по улицата в Мейвил…

— Няма защо да разказваш на господин Мейкън. Това не го интересува.

— А ти откъде знаеш?

— Защото той каза, че търси баба си, а неговата баба трябва да е доста тъмна, за да… — тук Сузан Бърд се поколеба — е, доста тъмна, за да може да мине за бяла. Нали? — тя се поизчерви.

Биберона не й отговори.

— Казвате, че живяла в Масачузетс, така ли?

— Да, в Бостън.

— Аха. — Тук стигна до задънена улица, затова опита нещо друго. — А да сте чували за жена на име Пилат?

— Пилат? Не, не съм. А ти, Грейс?

Грейс поклати глава.

— И аз не съм, а съм си прекарала тука почти целия живот.

— Аз пък — целия — каза Сузан. — И аз, и родителите ми сме родени тук. Не съм излизала извън окръг Сейнт Филипс. Имам близки в Южна Каролина, но никога не съм им ходила на гости.

— Защото искат да минат за бели. Не можеш да им гостуваш, дори и да искаш. — Грейс се наведе и си избра масленка.

— Имам и други роднини — възнегодува Сузан.

— Дано. Много е тежко, господин Мейкън, като нямаш близки да те търсят. Аз не се откъсвам от семейството си. Не съм женена, още не, и сме си много близки.

Тя го погледна многозначително. Биберона обърна ръката си да види колко е часът.

— Я виж — посочи го тя. — Какъв хубав часовник. Може ли да го видя?

Биберона стана да й го подаде и после не седна.

— Виж, Сузан, няма нито една цифра. Само точки. Как може да се види колко е часът само по тези точки?

Сузан също стана.

— Друг път идвали ли сте насам, господин Мейкън?

— Не, за пръв път.

— Дано да не е за последен. Колко време ще останете?

— О, тази вечер или утре сутринта най-късно ще си замина. — Той погледна през прозореца. Слънцето слизаше.

— Толкова скоро? — каза Грейс. — Сузан, защо не му дадеш нещо за из път? Искате ли масленки, господин Мейкън?

— Не, благодаря.

— По-късно ще им се зарадвате.

Тази жена го изморяваше. Той все пак се усмихна и каза:

— Както обичате.

— Ще ви увия няколко. Може ли, Сузан? — Тя излетя от стаята.

Сузан смогна да се усмихне леко.

— Да бяхте останали да ни погостувате по-дълго.

Думите й бяха механични като усмивката.

— И на мен ми се иска — каза той. — Може пак да дойда.

— Няма да е лошо. Съжалявам, че не можах да ви помогна.

— Но вие ми помогнахте.

— Как така?

— Ако човек е на грешна следа, добре е да го знае.

Тогава тя му се усмихна искрено.

— Значи за вас е важно да откриете близките си?

Биберона си помисли, преди да отговори:

— Не, не толкова. Минавах насам и си помислих — защо не. Така ми хрумна. Няма значение.

Грейс се върна с пакетче от бели салфетки.

— Заповядайте — каза тя. — После ще огладнеете и ще им се зарадвате.

— Благодаря ви. Благодаря и на двете.

— Радвам се, че се запознах с вас.

Биберона излезе от къщата на Сузан Бърд уморен и объркан. Утре сутринта си тръгвам, мислеше си той. Колата сигурно вече е готова. Нищо няма да науча тук, нито злато има, нито следа от него. Пилат може да е живяла във Вирджиния, но не в тази част. Никой не я е чувал. А тази, тукашната Песен, е отишла в Бостън да минава за бяла, а не в Данвил, Пенсилвания. Неговата баба сигурно е била „твърде тъмна, за да мине за бяла“. Сузан дори се бе изчервила. Сякаш бе открила нещо срамно за него. Ядоса се, после му стана смешно и си помисли какво ли ще кажат Омар, Суийт и Върнел за госпожица Сузан Бърд.

Тези хора събуждаха любопитството му. Не ги чувствуваше близки, но беше някак свързан с тях, сякаш имаха обща пъпна връв или общ пулс, или знаеха едни и същи неща. В родния си град никога не бе усещал това — че е свързан с някое място или с някого. В семейството си винаги се бе държал настрани, връзката с приятелите му беше никаква, не държеше на ничие мнение, освен на Китарата. Някога, отдавна, беше важно какво мислят за него Пилат и Хагар, но след като завладя Хагар и ограби Пилат, без да го е грижа за нея, всичко това беше изчезнало. Но нещо тук — сега в Шалимар, а преди в Данвил — го караше да се чувствува като в дома на Пилат. В хола на Сузан Бърд, в леглото на Суийт, на закуска с хората у Върнел той не бе длъжен да постига нещо, да започва нещо, нещо да показва. Излъга Сузан Бърд, че не било важно да намери роднините си. От Данвил насам започна да расте интересът му към тях, и то не само към тези, с които се запозна. Мейкън Дед, известен също като Джейк — не знам кой си. Песен. Кои са били те, какви са били? Мъжът, който седял пет нощи на оградата и чакал. Който нарекъл момиченцето си Пилат, който изтръгнал от пустошта една ферма. Мъжът, който ял орехи във фургона за Севера. Оставил ли е след себе си братя и сестри? Кои са били майка му, баща му? А жена му? Дали е била същата тази Песен, тръгнала за Бостън? И ако е така, как се е озовала във фургона? Защо ще пътува към частно училище на Север във фургон. Не с кола или влак, а във фургон — пълен с освободени негри. Може да не е стигнала до Бостън. Може да не е минала за бяла. Може да се е отказала от училището и да е избягала с момчето, дето яли заедно орехи. Която и да е била тя, защо е искала мъжът й да запази това ужасно име? За да заличи миналото? Кое минало? Робството? Тя не е била робиня. Тогава неговото робско минало? А защо баща му и Пилат не знаеха нищо за роднините си? Когато баща им умрял, не са ли съобщили на неговите родители? Мейкън не се е и опитвал да ходи във Вирджиния. Пилат тръгнала право нататък.

Биберона отвори пакета на Грейс и извади масленка. На земята падна листче хартия. Той го вдигна и прочете: „Грейс Лонг, Шосе 2, номер 40, три къщи след Педагогическото училище.“ Той се усмихна. Затова тя толкова дълго завива четири масленки. Захапа една от тях и си продължи пътя, като смачка на топче салфетката и поканата на Грейс. Въпросите за семейството му продължаваха да се блъскат в главата му като топки за билярд. Ако дядо му, този Джейк, се е родил в същия град като жена си, защо е казал на онзи янки, че е роден в Мейкън, и така му е дал повод за погрешното именуване? Щом и той, и жена му са родени в един и същ град, защо и Пилат, и баща му, и Цирцея твърдяха, че „се срещнали“ във фургона? И защо духът е казвал на Пилат „Песен“? Не я е карал да пее, ами е повтарял името на жена си, но Пилат не знаела това, защото не знаела името на майка си. След нейната смърт Мейкън Дед не разрешавал на никого да го произнася на глас. Странно. Не искал да го изрече след нейната смърт, но след своята смърт само това повтарял — името на жена си.

Боже господи! Ами аз, посред двадесети век се опитвам да обясня какво е направил един дух, помисли си той. А защо не? Един факт беше неоспорим — Пилат нямаше пъп. И ако това е възможно, защо да не е възможно и друго, защо да няма духове?

Той наближаваше пътя към града. Мръкваше се. Биберона вдигна ръка, за да си погледне часовника, и се сети, че Грейс не му го върна.

— По дяволите — каза той на глас. — Все ще загубя нещо.

Спря се, чудеше се дали да се върне за него, или да остави това за по-късно. Ако отиде сега, ще трябва да се прибира в пълна тъмница. Съвсем беззащитен пред ударите на Китарата. Но след време ще е много досадно да се връща чак дотук, където не можеше да се стигне с кола. А утре трябва да си заминава… да, но Китарата може да…

— Няма той да определя какво да правя, къде да ходя и кога. Сега ако го оставя, цял живот ще е така. Той и от земното кълбо ще ме прогони.

Чудеше се какво да прави, но накрая реши, че няма смисъл да се коси за един часовник. По него можеше единствено да се вижда колко е часът, а това не го интересуваше много. Той избърса трохите от мустака си и се обърна към главния път, където, очертан в кобалтово синьо, стоеше Китарата. По-точно беше се облегнал на една слива. Биберона спря, изненадан от спокойното, равномерно биене на сърцето си, от пълната липса на страх. А Китарата пък си чистеше ноктите с безвредна кибритена клечка. Ако имаше оръжие, то беше скрито в джинсовото му сако или в панталоните.

Гледаха се около минута. Не, по-малко. Само докато тупкането на сърцето на всеки от тях съвпадне с пулса на другия. Китарата пръв заговори.

— Ето го моя човек.

Биберона не обърна внимание на този поздрав.

— Защо, Китара? Кажи ми само защо?

— Ти си взел златото.

— Какво злато? Злато нямаше.

— Ти си взел златото.

— Човече, пещерата беше празна. По корем легнах и огледах дупката. С ръце опипах…

— Ти си взел златото.

— Ти си луд, Китара.

— Гневен. Не и луд.

— Злато нямаше. — Биберона се опитваше с всички сили да не вика.

— Видях те, копеле мръсно.

— Какво си видял?

— Как го взимаш.

— Къде?

— В Данвил.

— Ти си ме видял със злато в Данвил?

— Видях те със злато в Данвил.

— Ти се майтапиш. Какво съм правел с него?

— Пращаше го с кораба.

— С кораба?

— Да. Защо я играеш тази игра? Ти или просто си алчен, като твоя стария, или какво? — Очите на Китарата се спряха на последната масленка в ръката на Биберона. Той се намръщи и започна да диша през устата.

— Китара, не съм изпращал злато. Нямаше злато за изпращане. Не може да си ме видял.

— Видях те, миличък. Бях в склада.

— Какъв склад, по дяволите?

— Товарния склад в Данвил.

Биберона си спомни, че се върна да търси преподобния Купър, че го търси навсякъде. После влезе в склада на станцията, за да провери дали си е отишъл, и помогна на един работник да сложи огромна касетка на кантара. Биберона започна да се смее.

— О, по дяволите. Китара, това не беше злато. Помагах на човека да премести касетката. След това си тръгнах.

Китарата погледна пак масленката, после очите на Биберона. Изразът му не се промени. Биберона знаеше, че това не е убедително. Вярно беше, а звучеше като лъжа. Слаба лъжа при това. Знаеше също, че през целия си живот Китарата не го бе виждал да помогне на някого, още по-малко на непознат; дори бяха говорили за това по повод на един сън на Биберона, в който той не се бе притекъл на помощ на майка си. Китарата го бе обвинил в егоизъм и безразличие, казал му бе, че не е сериозен човек, че няма никакво чувство за солидарност, ама никакво. А сега Биберона му разправяше, че охотно и импулсивно е помогнал на някакъв бял старец да премести голяма, тежка касетка. Но си беше вярно. Вярно беше. И той ще го докаже.

— Китара, а сега защо съм тук? Щом съм изпратил златото у дома, щях ли да съм тук, при това така облечен? Щях ли да скитам из страната като някой глупак, ако златото ми пътува нанякъде? Как мислиш? Защо ще го пратя и после ще идвам тук?

— Може тук да си изпратил златото, копеле мръсно.

— Какви ги дрънкаш?

— Нали гледах! Нали видях! Чуваш ли? Отидох там с колата, проследих те, защото нещо ми казваше, че си замислил някаква работа. Не бях сигурен, но го усещах. Ако грешах, щях да ти помогна да го намерим. Ама прав излязох. Същия следобед пристигнах в Данвил. Минах край склада и те видях там с бежовото ти костюмче. Паркирах и влязох след теб. Видях те как го изпращаш. Как го даваш на работника. Изчаках да си тръгнеш, върнах се и попитах този нещастник дали моят приятел — Китарата почти глътна тази дума — е изпратил касетка за Мичиган. Онзи каза не. Само една касетка били натоварили, каза той. Една-едничка. Питах го закъде, той вика — някъде във Вирджиния. — Китарата се усмихна. — После ти се качи на автобус, но не за Мичиган. За Вирджиния ти беше автобусът. И ето те тук.

Биберона се почувствува като ударен. Не можеше да направи нищо друго, освен да остави нещата сами да се развиват.

— Пишеше ли ми името на касетката?

— Не видях.

— Нима бих изпратил касетка със злато във Вирджиния? Злато, човече.

— Може. Ти го направи.

— Затова ли се опита да ме убиеш?

— Да.

— Защото те изиграх?

— Защото ни изигра. Гавриш се с нашата работа.

— Грешиш. Смъртно грешиш.

— Смъртното се отнася за тебе.

Биберона погледна масленката в ръката си. Стори му се много неуместна и щеше да я хвърли, но се отказа.

— Значи моят Ден е дошъл?

— Твоят Ден е дошъл, но по моето разписание. Вярвай, ще те гоня до дупка.

— Кажи ми, като ме видя в склада с касетката, защо се скри? Защо не дойде направо при мене? Щяхме да уредим всичко на място.

— Казах ти, имах това особено, особено предчувствие.

— Че ще те изиграя?

— Че ще ни изиграеш. Да.

— И вярваш, че така е станало?

— Да.

— Там в гората ти беше много ядосан.

— Да.

— А сега ще чакаш да пристигне златото.

— Да.

— И аз да го получа.

— Няма да можеш да го получиш.

— Ще ми направиш ли една услуга? Когато то пристигне, най-напред провери дали има злато вътре.

— Най-напред?

— Или най-накрая. Но преди да го замъкнеш у дома си.

— Не се притеснявай за това.

— И още нещо. Защо беше това послание? Защо ме предупреди чрез продавача?

— Ти си ми приятел. Поне това мога да направя за теб.

— Човече, искам да ти благодаря.

— Няма нищо, скъпи.

Биберона се пъхна в леглото на Суийт и прекара нощта в изящните й ръце. В унасящата топлина му се присъни, че лети и се носи високо над земята. Но не с разперени като самолетни крила ръце, нито изстрелян хоризонтално като Свръхчовека от комиксите, а отпуснат и полуизлегнат като човек, който си чете вестника на канапето. По едно време витаеше над мрачно море, но не се уплаши, защото бе сигурен, че не може да падне. В небето уж беше сам, а някой все му ръкопляскаше, наблюдаваше го и ръкопляскаше. Не видя кой е.

На другата сутрин реши да види какво става с поправката на автомобила. Сънят не го напускаше, пък и той не желаеше това. В магазина на Соломон свари Омар и Соломон да изсипват чували с бамя в кошници, но все тъй изпитваше чувство на лекота и мощ, придобита от летенето.

— Намерих ти ремък — каза Омар. — Не е нов, но ще стане.

— Много добре, Омар, благодаря.

— Веднага ли тръгваш?

— Да, трябва да се връщам.

— Видя ли се с госпожица Бърд?

— Да.

— Помогна ли ти? — Омар отри ръце в панталоните си.

— Не особено.

— Кинг Уокър обеща да слезе тази сутрин и да ти монтира ремъка. Като излезеш на голямото шосе, ще трябва май да спреш някъде за един по-основен преглед на колата.

— Така и мисля.

— А Суийт даде ли ти да закусиш? — попита Соломон.

— Предложи, ама аз нали бързах да отида по-рано…

— Тогава си налей чаша кафе, отзад има цяла кана.

— Няма нужда. По-добре да се поразходя, докато пристигне Кинг Уокър.

 

 

Към шест и половина сутринта в града вече цареше оживление, сякаш беше пладне. На юг животът и бизнесът започваха рано сутринта, за да се използува хладината. Хората вече бяха закусили, жените бяха изпрали и простираха по храстите, а щом след няколко дена започнеше учебната година в съседния град, децата щяха по това време да бързат, да тичат натам по пътищата и през полетата. Сега те се скитаха, помагаха в домакинството, закачаха котките, хвърляха хляб на пилетата, а някои играеха безкрайните си игри в кръг. Биберона ги чу да пеят и тръгна към тях и огромния кедър, който се извисяваше над главите им. Сладките им гласове му напомниха за празнотата в собственото му детство и той се облегна на кедъра да ги погледа. Момчето в средата на кръга (май все беше момче) се въртеше със затворени очи и сочещи напред ръце. Песента свърши с вик, момчето спря, а пръстът му сочеше друго дете, което Биберона не можеше да види. Всичките паднаха на колене и за своя изненада той ги чу да започват друга песен, която той бе слушал от време на време още от дете — стария блус, който Пилат непрекъснато пееше: „Сладък мой, не ме оставяй“, само че децата пееха „Соломон, не ме оставяй“.

При мисълта за Пилат Биберона се усмихна. От стотици мили разстояние той тъгуваше за нея, за дома й, за същите тези хора, които тогава умираше да напусне. Тихата, крива, извинителна усмивка на майка му. Безнадеждната й безпомощност в кухнята. Най-хубавите години от живота й, от двадесет до четиридесет, са били безбрачни и като се изключи седмицата на неговото зачеване, целият й живот е бил такъв. Когато тя му каза това, той не се замисли много, но сега му стана ясно, че липсата на мъж е можела да я засегне и нарани, така както би засегнала и наранила него самия. Как ще се почувствува той, ако някой го принуди да живее така, ако му каже: „Ще се движиш сред жени, ще живееш сред тях, ще ги желаеш дори, но през следващите двадесет години няма да правиш любов?“. Какво ще направи? Ще продължи ли да живее така? Ами ако е женен и жена му петнадесет години отказва да спи с него? Майка му е могла да преживее това с едно дълго кърмене на сина си и няколко посещения на гробищата. Каква ли щеше да бъде, ако мъжът й я беше обичал?

Баща му. Сега старец, той непрекъснато бе трупал пари и имот и бе използвал хората, за да трупа още. Като син на първия Мейкън Дед, той бе почел живота и смъртта на собствения си баща, като бе обичал същото нещо, което и баща му бе обичал: собствеността, добрата, солидна собственост, изобилието на живота. Прекалено много бе обичал тези неща. Да притежава, да строи, да придобива — това беше животът му, бъдещето му, настоящето му, цялата известна нему история. Толкова много бе загубил от смъртта на баща си, че след това изкриви живота си, пречупи го заради печалбата.

Като гледаше децата, започна да му става криво, да му се струва глупаво, че е мразил родителите си и сестрите си. Отново го обгърна кожата на срама, която бе свалил във ваната, след като ограби Пилат. Как можа да нахлуе в тази къща — единствената, която постигаше уют без нито един предмет, без мек, поизтъркан стол, без чиста вода, която руква волно като завъртиш кранчето. Без салфетки, без покривки за маса. Без чинии с малки дипли по края, без чаши на цветя, без кръгче сини пламъчета, горящи над печката. Но там имаше мир, сила, песен, а сега там се върнаха и собствените му спомени. Спомни си за Хагар и за това как се бе отнесъл с нея накрая. Защо никога не опита да седне и да поговори с нея? Честно. И каква гадост й каза последния път, когато тя се опита да го убие. Господи, колко празни бяха очите й. Той не се страхуваше от нея, не вярваше, че наистина ще успее да го убие, че изобщо е искала това. Оръжията й, пълната липса на умение, разум и дори убеждение в нейните нападения бяха достатъчни, за да пресушат страха му. О, тя можеше случайно да го рани, но той имаше ред начини да я спре. Но не пожела. Искаше да я използува — любовта й, лудостта й, и най-вече дебнещото й горчиво отмъщение. То го направи звезда, знаменитост в „Кръводарителното“, то показваше на мъжете и другите жени, че той е едно лошо момче, че може да подлуди една жена, да я унищожи, и то не защото тя го мрази, не защото той й е направил нещо лошо, нещо непростимо, а защото бе спал с нея и сега тя е полудяла от липсата на великолепния му член. На свинското му черво, както бе казала Лена. Той дори последния път я използува. Използува застрашителното й пристигане и жалкия опит за убийство, за да упражни силата на волята си срещу нея, да постави ултиматум на вселената. „Умри, Хагар, умри.“ Или тази кучка ще умре, или аз. И тя остана на едно място, като марионетка, окачена на гвоздея си от кукловод, който се е заел с друго хоби.

„Соломон, не ме оставяй.“

Децата започваха отново играта си. Биберона се почеса по тила. Изведнъж се почувствува изморен, макар че утрото едва започваше. Той се отдели от кедъра и клекна.

„Джейк, едничко чедо Соломоново,

ела, бууба яле, ела…“

Всички в този град се казваха Соломон, мислеше той вяло. Смесен магазин „Соломон“, Лутер Соломон (не му е роднина), „Скокът на Соломон“, а сега и децата пееха „Соломон, не ме оставяй“ вместо „Сладък мой“. Дори името на града беше подобно — Шалимар, но господин Соломон и всички други го казваха Шалиймон.

Изведнъж ушите му забучаха. Джейк, едничко чедо Соломоново? Да не е бил онзи Джейк, единственият син на Соломон? Джейк. Той се заслуша внимателно. Нали той него търси? Мъж на име Джейк, който живял в Шалимар, както и жена му, Песен.

Той се изправи и зачака децата пак да започнат. „Ела, бууба яле, ела, бууба, тамбее“, нещо такова безсмислено. Но после: „Черна жена падна на земята“. Това беше ясно. После пак безсмислици и „тръшка се насам-нататък“. Сега детето в средата започна да се върти все по-бързо и по-бързо, в такт с новото темпо на песента: „Соломон и Рина Белали Шалут…“.

Пак Соломон. А Рина? Рина? Защо второто име му беше така познато? Соломон и Рина. Гората. Ловът. Скокът на Соломон, дерето на Рина, нали минаха край тези места онази нощ, когато убиха американския рис? От дерето се чуваше този странен звук като плач на жена, а Калвин каза, че това било дерето на Рина, там имало ехо, за което местните хора казвали, че било плач на една „жена на име Рина“. Чувало се само понякога, щом вятърът духнел, накъдето трябва.

А какво следваше: „Белали… Шалут… Яруба?“. Щом Соломон и Рина са имена, сигурно и това са имена. Куплетът свършваше с още една ясна фраза: „Двайсет и едно деца, последното Джейк“. Името „Джейк“ се извикваше и момчето в средата спираше да се върти. („Джейк нали беше едничкото чедо Соломоново?“) Сега Биберона разбра, че ако пръстът на детето не посочи никого, играта започва отново. Но ако сочеше друго дете, тогава падаха на колене и пееха песента на Пилат.

Биберона извади от портфейла молив, а писалката му беше в костюма. Трябваше само да слуша и да запомня. Той затвори очи и се съсредоточи, а децата с неуморима охота повтаряха ритмичната си игра от рими и движения. И Биберона запомни всичко, което те изпяха.

„Джейк, едничко чедо Соломоново,

ела, бууба яле, ела бууба тамбее,

изви се той, докосна слънцето

ела конка яле, ела конка тамбее.

 

Бебето остана в къщата на белия

ела бууба яле, ела бууба тамбее.

Хеди взе го в дома на червения

ела конка яле, ела конка тамбее.

 

Черна жена падна на земята

ела бууба яле, ела бууба тамбее,

тръшка се насам-нататък

ела конка яле, ела конка тамбее.

 

Соломон и Рина Белали Шалут

Яруба Медина че и Мухамет

Нестор, Калина Сарака кейк

Двайсет и едно деца, последното Джейк!

 

О, Соломон, не ме оставяй,

белите ще ме задавят.

О, Соломон, не ме оставяй,

Букра в хомота ме впряга.

 

Соломон полетя, Соломон се прибра,

Соломон небето стигна, Соломон си е дома.“

Той едва не извика, когато чу „Хеди взе го в дома на червения“. Хеди беше бабата на Сузан Бърд по бащина линия, значи майката на Песен. А „къщата на червения“ сигурно значи, че семейство Бърд са били индианци. Ами да! Песен била индианка или поне е имала индианска кръв, казвала се е Песен Бърд^[1]. А брат й, Кроуъл Бърд, сигурно е бил Кроу Бърд^[2]. Те са променили индианските им имена, да звучат по американски. Сега Биберона разпознаваше четири души в песента: Соломон, Джейк, Рина и Хеди, намекваше се и за индианското потекло на Хеди. Което значеше, че и Джейк, и Песен са от Шалимар, точно където каза Цирцея. Сигурно не греши. Тези деца пееха историята на собствения му род! Той си мърмореше неясно, смееше се и се опитваше да сглоби всичко.

Соломон е бил бащата на Джейк. Джейк ли се е извил и е докоснал слънцето? Джейк ли е оставил бебе в къщата на белия? Не. Щом се казва „Соломон, не ме оставяй“, тръгнал си е Соломон, той е „отлетял“, тоест умрял или избягал, не Джейк. Може би бебето или самият Джейк го моли да не тръгва. Но коя е „черната жена“, която паднала на земята? Защо се е тръшкала? Като че ли е имала припадък. Защо? Защото някой занесъл бебето й първо в къщата на белия, а после в дома на червения? Рина? Рина ли е била черната жена, която още плаче в дерето? Дъщеря ли е била на Соломон? Дали не е имала незаконно дете и баща й… Не. Тя плаче за Соломон, не за бебето. „Соломон, не ме оставяй.“ Той сигурно е любимият й.

Биберона се обърка. Беше като дете пред купища коледни дарове под елхата. Някъде сред тях беше неговият подарък.

Но още много неща липсваха. Сузан Бърд, сети се той. Тя сигурно знае много повече, отколкото му каза. Освен това трябва да си вземе часовника.

Хукна към магазина на Соломон. По пътя се видя в стъклото на една витрина. Хилеше се. Очите му блестяха. През целия си живот не се бе чувствувал така нетърпелив и щастлив.