Тони Морисън
Песента на Соломон (8)

Глава осма

Всяка нощ на Китарата му се мяркаха парцалчета от нови неделни рокли — бели и пурпурни, сиво-сини, розови и бели, дантела и муселин, кадифе и коприна, памук и атлаз, рипс и бродерия. Цяла нощ му се мяркаха и той си спомняше как Магдалена, наричана Лена, и Коринтянката се навеждат срещу вятъра да хванат червените като сърчица парцалчета плюш, които се носеха под втренчения поглед на господин Робърт Смит. Само че парцалчетата на Китарата бяха други. На него му се мяркаха парченца от неделни рокли, но те не летяха, а висяха кротко във въздуха като целите ноти от последния такт на великденски химн.

Избухнала бомба бе изхвърлила от една църква четири черни момиченца и Китарата трябваше да причини по подобен начин смъртта на четири бели момиченца някоя неделя, защото той беше Неделята. Нито жица, нито автоматичен нож можеше да му свърши работа. Трябваха му взривни материали или картечница, или ръчни гранати. А те струваха пари. Знаеше, че Дните все по-често щяха да имат за задача да убиват бели на групи, защото все повече негри биваха убивани на групи. Единичната, самотна смърт излизаше бързо от мода и не беше зле Дните да се подготвят за това.

Затова когато Биберона му предложи да откраднат и да си разделят златното съкровище, Китарата се усмихна.

— Злато? — не можеше да повярва.

— Злато.

— Никой няма злато, Биберонче.

— Пилат има.

— Забранено е със закон.

— Затова го държи. Не може да го похарчи, а не може и да съобщи в полицията, че са й го откраднали, защото — откъде го има?

— А как ще се отървем от него, как ще го превърнем на пари?

— Остави това на баща ми. Той познава банкови служители, те пък познават други. Ще му го заменят за сухо.

— Сухо. — Китарата се засмя тихичко. — Колко сухо ще дадат?

— Ще се разбере.

— Как ще го делим?

— На три.

— Баща ти знае ли?

— Още не. Той си мисли, че е само за мене и за него.

— Кога ще му кажеш?

— След това.

— Ще се върже ли?

— Какво ще прави?

— А кога ще вземем златото?

— Когато си поискаме.

Китарата протегна ръка.

— Дадено, мой човек.

Биберона удари длан в неговата. Китарата се почеса по тила и вдигна лице към слънцето, обзет от мисълта за простор и разкош.

— Сега трябва да измислим как да го вземем — каза Биберона.

— Бързо, бързо, като хала — продължи Китарата, усмихнат на слънцето, затворил очи в очакване, сякаш се подготвяше за златото, като поемаше частичка от лъчите му.

— Като хала? — След като Китарата изпадна във възторг, Биберона се оклюма. Някакъв инат в него го караше да не поднася на табла всичко пред приятеля си. В това приключение трябваше да има някаква трудност, някакво усложнение.

— Какво, отиваме сега там и го грабваме от стената, тъй ли? Пък Пилат или Реба ако кажат нещо, ще ги сбием да не пречат. Тъй ли искаш? — той се опита да бъде колкото се може по-ироничен.

— Пораженец. Това си ти. Пораженец.

— По-скоро съм разумен.

— Хайде, хайде, негоднико. Татенцето ти пробутва готина работа, пък ти искаш да се потрудиш.

— Искам само да изляза оттам жив и здрав, че да ми влезе в работа това нещо, дето ще го свия. Не искам с него да плащам на специален хирург да ми извади от тила щипка за лед.

— Щипката няма да може да ти пробие тила, черньо.

— Може да ми пробие сърцето.

— То пък за какво ти е?

— Да ми помпа кръвта. И ако може по-дълго.

— Добре. Имаме си задачка. Мъничка задачка: как могат двама големи мъже да вземат двадесеткилограмова торба от къща с три жени, дето и трите заедно не тежат повече от сто и петдесет кила.

— За да натиснеш спусък, колко кила трябва да си?

— Какъв спусък? В тая къща никой няма пистолет.

— Знам ли какво има Хагар.

— Виж какво, Биберонче. Тя вече цяла година се опитва да те убие. С какво ли не, само пистолет още не е вадила.

— Е, и какво от това? Сигурно размисля. Чакай до другия месец.

— Другият месец ще е късно, нали? — Китарата сведе глава встрани и се усмихна на Биберона момчешки и закачливо. От много, много време Биберона не го бе виждал така спокоен и сърдечен. Помисли си дали да не го посвети в тайната си тъкмо по тази причина — можеше да свърши работата сам, но искаше пак да го види как се шегува, мил и усмихнат, а не с онзи мрачен убийствен поглед.

Срещнаха се отново в неделя на шосе номер 161, далеч от негърския квартал. По пътя се редуваха дворове за автомобили на старо, млекарници и закусвални на фирмата „Белият замък“. Тази сутрин нямаше купувачи. Само от време на време някой автомобил нарушаваше мъртвешката тишина край старите коли, наредени като надгробни камъни.

От последния им разговор насам — от онзи, важния, когато Китарата му обясни с какво се занимава, а не другите, случайните, след това, Биберона все не се осмеляваше да зададе въпроса, който не го оставяше на мира: „Правил ли си го?“. Той едва можа да го формулира в главата си и сигурно никога нямаше да го каже на глас. Дълбоко впечатление му направи сериозността и ужаса на тяхната работа, както и опасността. Китарата бе казал, че Дните никога не обсъждат извършеното с подробности, затова Биберона бе сигурен, че ако попита, приятелят му пак ще се намръщи. И ще се отдръпне. Но въпросът си оставаше. „Правил ли го е? Убивал ли е човек?“ Също като старците от Десета улица сега той купуваше сутрешните и вечерните вестници и двуседмичникът на негрите и четеше неспокойно, търсейки съобщения за съмнителни, безсмислени убийства. Като откриеше някое, проследяваше съобщенията, докато се появеше заподозрян. Тогава пък гледаше дали някой черен не е убит от своите.

„Правил ли си го?“ Беше като момиченце в пубертета, което се чуди защо приятелката му се държи някак поновому, защо изглежда друга — по-различна, отделена, съсредоточена — и дали е още девствена? „Направи ли го? Усети ли нещо и особено, и обикновено, дето аз още не знам какво е? Знаеш ли какво е да заложиш собствената си кожа? Как е? Страх ли те беше? Друг човек ли си сега? Аз ако го направя, ще се променя ли?“

Може да го попита някой ден, но не и днес, когато Китарата се държи както едно време. Биберона беше дванадесетгодишен, приятелят му — в пубертета, двамата правеха какви ли не щуротии: ходеха наперено, кривяха се, беснееха по града и търсеха с кого да се сбият или поне кого да изплашат — други момчета, момичета, кучета, гълъби, старци, училищни директори, пияници, сладоледаджии или конете на боклукчиите. Щом успееха, се понасяха като вятър, хилеха се в шепите си и от това им ставаше още по-забавно. А ако не им провървеше, ако си намереха майстора, ако някой им излезеше с по-тежка обида или не им обърнеше внимание, или пък те обръщаха на бяг, тогава си правеха майтап за негова сметка, докато потта на смущението се изпареше от дланите им. Сега вече бяха мъже и все по-рядко се нуждаеха от това да събудят ужас в някого, ако не за друго, то поне да го усетят те самите, но пък този страх беше по-голям. Да владееш някого със страх, все още бе по-сладко, отколкото по какъвто и да било друг начин (като се изключат жените, които те двамата спечелваха с чар, но задържаха с безразличие).

Сега пак бяха като преди и Биберона искаше да запази това усещане.

Но имаше и нещо друго. Китарата се бе посветил доброволно и трепетно на една кауза, която винаги щеше да го изпълва с ужас, остър и хладен като нож. Биберона искаше по-умерени неща, той можеше да вирее само в присъствието на човек, който събужда страх. Баща му, Пилат, Китарата. Те го влачеха, той им завиждаше за безстрашието, завиждаше и на Хагар, макар че вече не се плашеше от нея — тя беше само една глупачка, която се стреми не толкова към смъртта, колкото към вниманието му. Само Китарата можеше все още да му създава усещане за опасност и ходене по ръба на пропастта. Затова Биберона го посвети в тази работа не толкова заради помощта, колкото, за да придаде острота на една почти шеговита кражба. Рамо до рамо с Китарата Биберона можеше да очаква от нея и забавление, и страх.

Скитаха се по шосе 161, често спираха да разгледат колите, размахваха ръце, подкачаха се как най-добре да ограбят тази колиба, която, както каза Китарата, „няма нито заключена врата, нито затворен прозорец“.

— Ама има хора — не го оставяше Биберона. — Трима души. Всичките луди.

— Три жени.

— Луди жени.

— Но жени.

— Китара, не забравяй как Пилат се е сдобила със златото. Три дни е чакала в пещерата с мъртвия и чак тогава го е измъкнала навън. На дванадесет години при това. Щом това е направила на дванадесет години, за да го свие, какво ли ще направи сега, почти на седемдесет, за да го запази?

— Няма нужда от грубости. Трябва хитрост.

— Добре. Кажи как да ги изхитрим, че да излязат от къщата.

— Я да помислим сега. — Китарата се спря да почеше гърба си на телефонен стълб. Затвори очи — или от облекчение, или от напъване да мисли. Биберона се зазяпа в небето за вдъхновение, после погледна покривите на паркингите и видя над ниската сграда на „Нелсън Буик“ бял паун. Щеше да отмине присъствието му като един от тези блянове, които му се появяваха винаги, когато нерешителността му се сблъскваше с действителността, но Китарата отвори очи и каза:

— Я виж ти! Това пък откъде се взе?

Биберона си отдъхна:

— Сигурно от зоологическата градина.

— От тая, сиромашката? Дето има в нея две скапани маймуни и няколко змии?

— Ами откъде тогава?

— Знам ли?

— Виж, полетя надолу — Биберона усети отново неудържима радост от всичко, което лети. — Едва хвърчи тая, пък виж как се перчи.

— Тоя.

— Ъ?

— Паунът е мъжки. Само мъжкият има такава опашка със скъпоценни камъни. Гледай го ти — паунът разтвори широко опашката си. — Хайде, Биберонче, да го хванем.

Китарата хукна към оградата.

— Защо? — попита Биберона, като тичаше подире му. — Какво ще го правим, ако го хванем?

— Ще го изядем! — викна Китарата, прехвърли се леко над двойните тръби на оградата и задебна птицата от разстояние, като навеждаше глава настрани, за да заблуди пауна, който се разхождаше околен един сиво-син буик. Птицата прибра опашка и повлече краищата й по чакъла. Двамата се спряха да го гледат.

— Прехвърча като пиленце. Как така?

— Много опашка, много нещо. Натежават му скъпоценните камъни. Също както суетата. Никой не може да лети с такъв баласт. Искаш ли да летиш, изхвърляш го, защото те тегли надолу.

Паунът скочи на капака на буика, разтвори опашка и засенчи блестящата кола.

— Шашма — засмя се тихо Китарата. — Бяла шашма.

Биберона също се засмя. Погледаха още малко и оставиха употребяваните коли и чисто белия паун.

Но птицата ги настрои на друга вълна. Вместо да обсъждат кражбата, те започнаха да фантазират какво ще правят със златото, щом го превърнат на суха пара. Китарата, забравил новия си аскетизъм, си позволи радостта да събуди стари мечти: какво ще купи на баба си и на брат й, чичо Били, който дошъл от Флорида да ги гледа след смъртта на баща им; какъв паметник ще сложи на гроба на баща си — „розов, с издълбани лилии“; разни работи за брат си и сестрите и за децата на сестрите. Биберона също се размечта, но не за неподвижните неща, които си поиска Китарата. Биберона искаше да има лодки, коли, самолети и да командува голям екипаж. С тези пари ще бъде своенравен, щедър, тайнствен. Но докато се смееше и разправяше какво ще прави с тях и как ще живее, усещаше фалшиви нотки в гласа си. Струваше му се, че иска парите отчаяно, но дори да избяга от този град, от улица „Недокторска“, от магазина на Съни и заведението на Мери, не можеше да си представи по-различен живот от досегашния. Нови хора. Нови места. Власт. Това искаше в живота. И не можеше да се разпали от приказките на Китарата за елегантни дрехи за себе си и за брат си, разкошно ядене за чичо Били и карти по цяла седмица, при което залозите в началото ще бъдат по десет, а после по двадесет долара. Той крещеше „Ухааа“, когато Китарата изброяваше всички тези неща, но тъй като собственият му живот не беше неприятен и дори бе удобен и малко луксозен, той се почувствува в чужда територия. Просто искаше да се махне от миналото на родителите си, както и от настоящето им, което заплашва да стане и негово настояще. Мразеше тази жлъч между майка си и баща си, убеждението им в собствената правота, от което и двамата не искаха да отстъпят на крачка. Опитите му да избегне тези неща, да застане над тях, успяваха само когато търсеше лекото, без сериозни последици. Той избягваше да се ангажира, избягваше силните чувства и решенията. Искаше да знае колкото се може по-малко, да има чувства само колкото да прекара деня приятно и да бъде интересен само дотолкова, че да събуди интереса на другите, но не и да си спечели пагубната им преданост. Хагар му даде последното и много повече драма, отколкото някога би му потрябвало наново. Досега смяташе, че детството му е било безплодно, но познанието, дошло от Мейкън и Рут, обви детските му спомени в уж дезинфекцирани чаршафи, натежали от вонята на болест, скъперничество и злопаметни сърца. Когато се разбунтуваше, макар и на дребно, Китарата винаги беше с него. Но ето че тази крачунималчовска покана за независимост, макар връчена — не, а просто наложена от баща му, предлагаше някаква възможност за успех.

Той почти очакваше приятелят му да се изсмее, да му откаже с някоя хаплива забележка, която да му напомни, че сега Китарата е таен човек, човек с кръвни задължения. Но като гледаше лицето на приятеля си, обяснявайки му колко леко могат да вземат златото, реши, че не е сгрешил. Може пък да му е омръзнало да е професионален убиец, може да се е отказал. Дали го…? „Правил ли си…?“ Слушаше как Китарата описва с подробности ястия, дрехи и надгробни камъни и се чудеше дали приятелят му просто не можа да устои на съблазънта на нещо, което никога не бе имал — парите.

Китарата се усмихваше срещу слънцето и говореше ласкаво за телевизори, легла с пиринчени украшения и седмични игри на карти, но съзнанието му беше заето с чудесата, които тринитротолуолът може да извърши.

Като свършиха с въображаемото си пръскане на пари, вече беше почти пладне и те бяха стигнали до края на Саутсайд. Тогава продължиха да обсъждат кражбата. Китарата вече беше готов. Биберона все още проявяваше предпазливост. Твърде голяма според Китарата.

— Не те разбирам. Излизаш ми със страхотно предложение, от това по-гот — здраве. Три дни го говорим, а когато трябва да се свърши работата, ми излизаш с някакви номера, че не можело да стане. Ти какво, да ме чупиш ли искаш?

— Защо да те чупя? Щях ли да ти го кажа иначе?

— Знам ли. Даже не знам защо го правиш. Ти ме познаваш, сещаш се защо се захващам с тази работа. Но на теб никога не са ти липсвали пари.

Биберона не обърна внимание на думите „защо се захващам с тази работа“ и отговори колкото можеше по-спокойно:

— Трябват ми пари, за да се махна. Казах ти бе, човек. Да изчезна оттук. Да съм си господар.

— С един милион в джоба ще си бъдеш господар?!

— Гледай си работата. Какво те интересува защо ги искам?

— Защото не съм сигурен, че ги искаш. Поне не толкова, че да отидеш и да ги грабнеш.

— Искам ги аз. Да не се караме. Знаеш, кражба с взлом е сериозно престъпление. Хич не искам да попадам…

— Каква кражба с взлом, бе? Няма такова нещо. Нали са на Пилат?

— Е, и какво?

— Тя е твой човек.

— Ама е човек, пък някои хора могат да крещят.

— Е, и кое е най-лошото? Най-лошото, дето може да се случи? Нахлуваме, нали тъй? Да речем и трите са в къщи. Те са жени. Какво могат да направят? Могат ли да ни надвият?

— Може би.

— Я стига. Кой? Хагар ли? Тя като те види и предава богу дух. Пилат ли? Та тя те обича. С пръст няма да те пипне.

— Сигурен ли си?

— Да. И виж, ако имаш угризения, кажи си. Какво, дето сте роднини ли? Че баща ти нали й е брат, пък то от него дойде.

— Не е това.

— Какво тогава?

— Те са луди, Китара. Не се знае какво могат да направят, и те самите не знаят.

— Знам, че са луди. Не е нормален човек, ако живее като тях — ако продава вино по за половин долар и пикае в кофа, а пък над смахнатата му глава да висят милион долара. Страх ли те е от лудостта? И ти си луд, ако те е страх.

— Просто не искам да ме хванат. И не искам да лежа в затвора. Затова да обмислим, че да не стават тези работи. Много ли искам? Да обмислим.

— Не ми прилича на обмисляне, прилича ми на колебание.

— Обмисляне е — как да ги изкараме от къщата, как ние да влезем. Как да отрежем торбата отгоре, да се измъкнем и да излезем на улицата. С тях трите нищо не може да се предвиди. Те нямат ред в живота си. Нямат редовни навици. После пияниците. Някой от тях може да намине по всяко време, те не живеят по часовник. Самата Пилат едва ли разбира часа, освен по слънцето.

— Нощем нали спят.

— Който спи, може да се събуди.

— Който се събуди, може да бъде повален с един удар.

— Никого не искам да повалям. По-добре да ги няма, когато правим удара.

— Какво може да ги накара да излязат?

Биберона поклати глава:

— Може би земетресение.

— Ами да направим земетресение тогава.

— Как?

— Да подпалим къщата. Да им пуснем вътре миризлив пор. Мечка. Каквото и да е.

— Я по-сериозно.

— Опитвам се, миличък. Те никъде ли не ходят?

— Трите заедно ли?

— Трите заедно.

Биберона сви рамене.

— На погребения. На погребения ходят. И на цирк.

— Е, да чакаме някой да умре ли? Или „Ринглинг брадърс“ да дойдат в града?

— Само гледам да измисля нещо. Точно сега няма никакъв шанс.

— Като няма шанс, има риск.

— Бъди разумен.

— Какво разумен? Разумен човек може ли да се сдобие с гърне злато? Не може. Трябва да си неразумен! Не знаеш ли? Как така?

— Виж какво…

— Няма какво да гледам. Ти гледай. Имаш ли живот? Имаш. Тогава го живей. Живей си живота, дявол да го вземе!

Биберона отвори широко очи. Опита се да не преглътне, но призивът в гласа на Китарата изпълни устата му със сол. Същата сол, дето е на дъното на морето и в потта на конския врат. С толкова силен и нужен вкус, че жребците препускат мили и дни наред заради него. Беше нов вкус, превъзходен и негов собствен. Цялата му нерешителност, всичките съмнения и фалш се изплъзнаха от него без звук, без следа.

Сега знаеше защо се е колебал — не за да направи неестествено трудна една лесна работа, не за да държи Китарата в ръцете си. Просто досега не вярваше в това. Когато баща му му разказа цялата история, тя му заприлича на някаква приказчица.

Не бе повярвал, че има злато, че то е там и само трябва да се вземе. Много просто му се стори всичко това. Но Китарата вярваше, придаваше на делото някаква освежителна конкретност, превръщаше го в нещо важно, истинско и дръзко. Някакво същество се събуждаше в Биберона, някакво ясно очертано същество. Виж, то можеше да се присъедини към хора при Томи Жепето с нещо повече от смях. Той не бе имал други сблъсъци в живота си, освен онзи случай с баща си, но от него очите на старците в заведението на Томи нямаше да заблестят.

Биберона не осмисли всичко съвсем ясно. Той само вкуси солта и чу призивния ловджийски рог в гласа на Китарата.

— Утре — каза той. — Утре срещу вдругиден. През нощта.

— По кое време?

— В един и половина. Ще дойда да те взема.

— Гот.

На онова шосе, далече от Биберона и Китарата, паунът разпери опашка.

 

 

През есенните нощи вятърът разнася от езерото към някои части на града сладникава миризма. Нещо като кристализиран джинджифил или сладък изстуден чай, в който плува тъмночервена детелина, с тъмно карамфилче в него. Няма обяснение за тази миризма, тъй като на 19 септември 1963 година езерото беше така препълнено с отпадъци от фабриките и химикали от производството на пластмаси, че власите на върбите покрай брега висяха тънки и бледи. Шараните изплуваха с обърнати кореми по плиткото, а лекарите знаеха, но не съобщаваха официално, че който плува в тази вода, непременно ще получи възпаление на ухото.

И все пак този аромат съществуваше, напомняше за подправки, за Изтока, за раирани шатри и за това „дзин-дзин“, с което дрънчат гривните по глезените. Хората край езерото отдавна не забелязваха миризмата, защото с появата на климатичните инсталации те затвориха прозорците си и спяха леко под бръмченето на техните електромотори.

Така мирисът на джинджифил се носеше незабележим по улиците, покрай дърветата, над покривите, изтъняваше и отслабваше, докато най-накрая стигаше до Саутсайд. Там някои къщи не само нямаха климатични инсталации, но дори и мрежи за прозорците, които бяха широко отворени за даровете на нощта. Там мирисът на джинджифил беше остър, объркваше сънищата и лъжеше спящия, че има бленуваните от него неща. На хората от Саутсайд, които в такива нощи не спяха, мирисът създаваше усещане за близост и далечина едновременно. Двамата мъже, застанали край боровете на улица „Дарлинг“ — точно до кафявата къща, където влизаха пияниците, — усещаха въздуха, но той не им миришеше на джинджифил. На всеки от тях му се стори, че така мирише свободата, или справедливостта, или разкошът, или отмъщението.

Вдишвайки въздуха, който сякаш идваше от пазара в Акра, те имаха усещането, че чакат много дълго. Единият се облягаше на дървото с левия крак във въздуха. Най-накрая единият докосна другия по лакътя и двамата тръгнаха към отворения прозорец. Влязоха без пречки. Макар че нарочно бяха постояли в тъмнината под боровете, по-дълбоката тъмнина вътре ги изненада. Никой не бе виждал такава чернота, нито дори зад собствените си клепки. Но още повече от тъмнината ги смути разликата между горещината навън (сънната джинджифилова горещина караше хората да бършат гънките по вратовете си) и ледения студ в къщата на Пилат.

Изведнъж луната се появи и светна като фар в стаята. И двамата я видяха едновременно. Тя тегнеше и зеленееше на небето, със зеленото на великденско яйце, оставено много дълго в боята. И също както на Великден тя обещаваше всичко — възнесението и най-съкровеното желание на сърцето. Власт над всичко, пълна свобода и висша справедливост. Китарата се наведе пред нея и преплете пръсти, за да направи стъпало. Биберона сложи единия си крак на него, надигна се, опрян на главата на Китарата, и се намести на раменете му. Китарата се изправи бавно. Биберона плъзна ръце по торбата, докато стигна гърлото й. Смяташе да пререже въжето, но торбата беше завързана с тел. Дано да успее да го среже с ножа, защото клещи не носеха. Стърженето на ножа изпълни стаята. Никой не може да спи на такъв шум, помисли си той. Най-накрая няколко нишки се скъсаха и след миг цялата тази чернота щеше да се отдели от тавана. Очакваха торбата да е толкова тежка, че да ги събори, затова се бяха уговорили Биберона да прошепне сигнал, Китарата да приклекне и приятелят му веднага да се спусне на земята. Но не стана нужда да прилагат тази ловка комбинация — торбата се оказа много по-лека и Биберона лесно се смъкна. Щом се изправиха и двамата, се чу тежка въздишка. Всеки сметна, че идва от другия. Биберона подаде ножа на Китарата, той го затвори и го пъхна в задния си джоб. После пак се разнесе дълбока въздишка и още по-пронизващ мраз. Хванал торбата отгоре и отдолу, Биберона тръгна след Китарата към прозореца. Китарата се прехвърли и протегна ръце да помогне на Биберона. Лунната светлина явно си правеше шеги с тях, защото му се стори, че точно зад приятеля му стои някакъв мъж. Обгърнати от топлината, от която дойдоха преди няколко минути, те се отдалечиха от къщата и тръгнаха по пътя.

На друг отворен прозорец от същата страна на къщата, близо до мивката, където Хагар си миеше косата, а Реба киснеше шарен боб, се появи женско лице. „За какъв дявол им е притрябвало това?“ — зачуди се жената. После зачовърка перваза, отцепи една треска и си я пъхна в устата.