Тони Морисън
Песента на Соломон (3)

Глава трета

Животът на Биберона стана по-хубав, откак започна да работи при Мейкън. Противно на очакванията на баща му, сега той имаше повече време да ходи във винарската къща. Изпълняваше разни поръчки из къщите, които Мейкън даваше под наем, и можеше да ходи в Саутсайд и да се среща с хората, които Китарата познаваше така добре. Биберона бе млад и дружелюбен — за разлика от баща си — и квартирантите охотно го закачаха, черпеха го и споделяха с него. Но с Китарата не успяваше да се среща често. Само в събота можеше със сигурност да го намери. Ако станеше рано в събота, Биберона можеше да хване приятеля си, преди той да тръгне да скита по улиците и преди самият Биберон да почне да събира наемите с баща си. Понякога обаче те решаваха да избягат от училище и по цял ден се мотаеха насам-нататък. Един такъв ден Китарата заведе Биберона в билярдната на Перото, на Десета улица, точно в сърцето на „Кръводарителното“.

Беше единадесет часа сутринта. Китарата ритна вратата и викна:

— Здрасти, Перо. Дай насам две „червени шапки“.

Перото, къс и тантурест, с рядка, къдрава коса, погледна първо Китарата, после Биберона и се намръщи.

— Този да се маха.

Китарата се сепна. Проследи погледа на дребния кръчмар до лицето на Биберона и обратно. Като чуха думите на Перото, няколко играчи се обърнаха. Трима от тях бяха пилоти, бомбардировачи от 332-ра изтребителна бригада. Красивите им шапки и страхотни кожени якета бяха сложени внимателно по столовете. Косите им бяха подстригани много високо, ръкавите — спретнато навити нагоре; белите им шалове висяха като снежни четириъгълници от джобовете на панталоните им. На вратовете им висяха сребърни верижки. Търкаха тебешир о върховете на билярдните си щеки и като че ли цялата работа им беше забавна.

Китарата се изпоти от объркване, лицето му лъсна.

— Той е с мен — каза Китарата.

— Махай го оттука ти казвам.

— Хайде, хайде, Перо, той ми е приятел.

— Ама е син на Мейкън Дед, нали?

— Е, какво от това?

— Да се маха.

— Никой не си избира бащата. — Китарата все още владееше гласа си.

— Не ме интересува. Вън.

— Какво ти е направил баща му?

— Още нищо. Затова го махай оттука.

— Той не е като баща си.

— Няма нужда да е като него — стига да е от него.

— Аз отговарям…

— Не се мешай, Китара. Махай го. Той има още жълто около устата.

Пилотите се засмяха, а някакъв човек със сива сламена шапка с бяла лента каза:

— Що гониш момчето, Перо?

— Затваряй си устата. Аз съм собственикът.

— Какво ти пречи? Дванайсетгодишно момче.

Той се усмихна на Биберона, който едва се удържа да не каже: „Не, тринайсет“.

— Теб какво те засяга? — попита Перото. — Баща му да не ти е хазаин? Няма после ти да ми вадиш ново разрешително за заведението. Ти като нямаш нищо…

Перото заговори с човека с бялата лента също така рязко, както с момчетата. Китарата се възползува от новата мишена на Перото, вдигна рязко ръка, сякаш брадва с две остриета се заби в дърво, и викна:

— Рано е за тебе, мой човек. Хайде. Да се махаме оттук.

Сега гласът му беше силен и дълбок — колкото за двама. Биберона плъзна ръце в задните си джобове и тръгна след приятеля си към вратата, като поизпъна врат, за да подобава ръстът му на хладното високомерие, което според него войниците трябва да видят в очите му.

Те вървяха бавно и безцелно по Десета улица, докато стигнаха до каменна пейка, издигната до бордюра на тротоара. Спряха и седнаха с гръб към двамата мъже с бели престилки, които ги наблюдаваха. Единият се облягаше на вратата на бръснарницата. Другият седеше на стол, подпрян на стъклената витрина. Те бяха собствениците на бръснарницата. Томи Жепето и Томи Цяра. Момчетата не продумваха дума, нито помежду си, нито с двамата мъже. Само седяха и гледаха движението.

— Сринаха ли се школските палати, Китара? — обади се Томи Цяра от стола си. Очите му имаха цвят на суроватка, като на много стар човек, но всичко останало в него беше твърдо, гъвкаво и младежко. Тонът му беше небрежен, но думите му тежаха.

— Не, сър — отвърна му Китарата през рамо.

— Моля ви се, тогава какво правите по улиците по това време на деня?

Китарата вдигна рамене:

— Днес просто си почиваме, господин Томи.

— А приятелят ти? И той ли се отморява?

Китарата кимна. Томи Цяра се изразяваше като в енциклопедия и той трябваше да се досеща за някои думи. Биберона продължаваше да гледа минаващите коли.

— Май и двамата не се забавлявате много през почивния си ден. Можехте и в школските палати да се мръщите.

Китарата потърси цигари и даде една на Биберона.

— Перото ни ядоса. Това е.

— Перото ли?

— Аха. Не ни пусна. Аз все там ходех и той нищо не казваше. Ама днес ни изхвърли. Приятелят ми бил много малък. Как ти се струва, а? Перото да се грижи за такова нещо? За годините на някого си?

— Не знаех, че Перото имал мозъчни клетки, та да се грижи с тях.

— За нямане, няма. Само се перчи. Една бира не ми даде.

Томи Жепето се засмя тихичко от вратата.

— Това ли било? Бира не ви дал, а? — той се почеса по тила и повика Китарата с пръст. — Я влез тука, момче, да ти кажа какво друго няма да ти се даде. Ела, ела.

Те станаха неохотно и се приближиха с едното рамо напред към смеещия се мъж.

— Ама това нищо не е. Бира не им дали. Слушай аз да ти кажа. Седял ли си някога неподвижен в кухничката на вагон-ресторанта „Болтимър и Охайо“ посред нощ, когато бюфетът е затворен и всичко е излъскано и готово за другия ден? А локомотивът се носи по линията и трима апапи те чакат с чисто ново тесте?

Китарата поклати глава:

— Не, никога…

— Никога, зер. И никога няма да ти се случи. Значи освен бирата, и тази радост няма да те споходи.

Китарата се засмя:

— Господин Томи — започна той, но Томи го пресече.

— Бачкал ли си някога четиринадесет дни без прекъсване, пък после да се върнеш у дома при сладката си жена, чистите чаршафи и четвъртинка „Див пуяк“? А? — той погледна Биберона: — Кажи де.

Биберона се усмихна и каза:

— Не, сър.

— Не, ами. И хич и не чакай такова нещо, защото и то няма да ти се случи.

Томи Цяра извади изпод престилката си клечка за зъби от перце.

— Не дразни момчето, Томи.

— Кой го дразни. Аз истината му казвам. Нито единият, нито другият няма да го усетят това. И други неща няма да имате — аз ще ви ги кажа. Няма да имате собствена кола с четири седалки от червен плюш, дето се завъртат, накъдето поискаш. Не. Няма да имате и собствена тоалетна и собствен двуметров креват, специална поръчка. И прислуга, и готвач, и секретар, дето да пътува с теб и да върши всичко, което му кажеш. Всичко — да поддържа необходимата температура в грейката ти, да осигурява всеки божи ден пресен тютюн в сребърната кутия с овлажнител. И това няма да го имаш. А да си имал пет хиляди чистички долара в брой в джоба си и да си влизал в банката да кажеш на банкера, че искаш тази и тази къща, а той да ти я продаде начаса? И това няма да ти се случи. И губернаторски палати няма да имаш, нито осем хиляди акра дървен материал за продан… Няма да станеш капитан на кораб, нито началник-влак. Ако искаш, иди в 332-ро изтребително, свали сам хиляда немски самолета, кацни в задния двор на Хитлер и му хвърли един хубав бой, но няма да получиш четири звезди на гърдите си, нито дори три. И няма да ти носят табла със закуска рано сутринта, с червена роза, две топли кифли и чаша горещ шоколад. Не, няма да стане. И фазан няма да ядеш, престоял в листа от кокосов орех двадесет дни, а после напълнен с билки и сготвен на горски огън, дето става толкова крехък, че ти се доплаква. А и „Ротшилд“ от 29-та година или поне „Божоле“, да го полееш.

Няколко минувача се заслушаха в лекцията на Томи.

— Какво става? — попитаха те Томи Цяра.

— Перото не им дал бира — отвърна той. Мъжете се засмяха.

— И печена „Аляска“ няма да ядеш! — продължи Томи Жепето. — Няма. Никогаж!

— Няма печена „Аляска“ ли? — очите на Китарата се разшириха от ужас и той се хвана за врата. — Ти ми разби сърцето!

— Е, това поне ще го имаш — разбито сърце. — Погледът на Томи Жепето омекна, но смехът изведнъж изчезна от очите му. — И безумие, страшно много безумие. Можеш да си сигурен в това.

— Господин Томи, сър — изви глас Китарата с престорено смирение. — Ама ние само една биричка искахме.

— Добре, де — каза Томи. — Добре, добре дошли на борда.

 

 

— Какво е печена „Аляска“?

Момчетата оставиха двете Томита както ги бяха заварили и продължиха по Десета улица.

— Сладко нещо — отговори Китарата. — Десерт.

— Хубаво ли е?

— Не знам. Не мога да ям сладкиши.

— Тъй ли? — учуди се Биберона. — Защо?

— Гади ми се от тях.

— Нищо сладко ли не обичаш?

— Плодове ям, но нищо със захар. Бонбони, кейк, такива работи не ща и да ги помириша. Иде ми да повърна.

Биберона си помисли дали няма някаква физиологична причина. Не му се искаше да се доверява на човек, който не обича сладки работи.

— Сигурно имаш захарна болест.

— Захарната болест не е от липса на захар, а от много захар.

— Ами какво тогава?

— Не зная. Напомня ми за мъртви. И бели. Тогава почвам да повръщам.

— Мъртви ли?

— Да. И бели.

— Нищо не разбирам.

Китарата замълча, но Биберона продължи:

— Откога си така?

— От дете. Баща ми го накълца дъскорезницата. Шефът му дойде у нас и ни раздаде на нас, децата, някакви бонбони. Фондан. Цяла торбичка фондани. Жена му специално ги правила. Фонданите са сладки. По-сладки от сироп. Баш сладки. По-сладки от…

Той спря и избърса едрите капки пот от челото си. Очите му изсветляха и затрепкаха. Плю на тротоара.

— Чакай малко — прошепна той и се пъхна между ресторанта за пържена риба и фризьорския салон на Лили.

Биберона почака на тротоара, загледан в завесите на салона. Фризьорските салони все имат завеси или транспаранти, бръснарниците — не. Жените не искат да ги гледат минувачите, когато им правят косата. Срам ги е.

Китарата се появи. Очите му бяха насълзени от напразното напъване.

— Хайде — каза той — да си потърсим пури. Това сигурно може.

 

 

Като стана на четиринадесет години, Биберона забеляза, че единият му крак е по-къс от другия. Заставаше прав като върлина и бос и лявото му стъпало беше на половин инч от пода. Затова той никога не стоеше изправен — или се облягаше някъде, или изнасяше единия си крак напред. Никога на никого не каза за това. Когато Лена казваше: „Мамо, той защо върви така?“, той й отговаряше: „Както си искам ще вървя. И през грозното ти лице мога да мина, ако ща“. Рут им казваше: „Млъкнете и двамата. Наболява го от бързия растеж, Лена“. Но Биберона си знаеше какво му е. Не куцаше, никак не куцаше, само лекичко се поклащаше, сякаш вървеше предвзето, като младеж, който иска да мине за по-важен. За него това бе жесток недостатък, тревожеше го и той усвои някои движения, за да го прикрива. Винаги сядаше с левия глезен на дясното коляно и никога обратното. Всеки нов танц танцуваше с чудати сковани стъпки, които момичетата харесваха, а момчетата имитираха. Недъгът му съществуваше главно в собственото му съзнание. Само когато играеше няколко часа бейзбол, получаваше пронизващи болки в същия крак. Почти им се радваше, смяташе, че има детски паралич и по тази причина е тайно свързан с покойния президент Рузвелт. Дори когато Труман създаде Комисията по гражданските права и всички бяха луди по него, Биберона тайно предпочиташе ФДР^[1] и го чувствуваше много близък. По-близък, отколкото баща си, защото Мейкън нямаше недостатъци и сякаш укрепваше с годините. Биберона уважаваше баща си и се страхуваше от него. Знаеше, че с този крак никога няма да може да му подражава. Затова се осмеляваше, колкото може, да се различава от него.

Мейкън се бръснеше гладко, Биберона отчаяно искаше да има мустаци. Мейкън носеше папионки, Биберона — вратовръзки. Мейкън нямаше път на косата, Биберона накара бръснаря да му обръсне път. Мейкън мразеше тютюна, Биберона се опитваше да захапва цигара на всеки петнадесет минути. Мейкън си трупаше парите, Биберона ги пръскаше. Но той не можеше да не харесва, както баща си, хубави обувки и тънки, фини чорапи. И като негов подчинен се опитваше да върши работата както Мейкън иска.

Мейкън беше много доволен. Сега синът му принадлежеше на него, а не на Рут. Радваше се, че няма да ходи като амбулантен търговец по града да си събира наемите. Това придаваше достойнство на бизнеса му и той имаше повече време да мисли, да крои планове, да посещава банкерите, да чете обяви, да ходи на разпродажби — да се осведомява какви парцели се продават за неплатени данъци или като непотърсени от наследниците, къде се строят пътища, супермаркети, училища; кой какво се кани да продаде на държавата за новите жилищни строежи, за никнещите като гъби градчета край военните заводи. Той знаеше, че като негър няма да получи голям пай. Но имаше парцели, които в момента никой не искаше да купи, или малки крайни имоти, които собствениците не искаха да продават на евреи или католици, или пък парцели, чиято ценност още не се знаеше. Доста плънка избиваше през кората на тортата през 1945 година. Тази плънка можеше да е за него. През войната всичко се променяше в негова полза, с изключение на Рут. А в годините след войната плънката преля в скута му, полепна по ръцете му и му натежа на стомаха, който се превърна в увиснало шкембе. Но той все пак съжаляваше, че не удуши Рут през 1921 година. Тя все още прекарваше по някоя нощ навън, но вече беше на петдесет години. Можеше ли да задържи любовник толкова години? Кой ще е този любовник, дето Фреди не го знае? Мейкън реши, че това няма значение, и все по-рядко й се ядосваше дотолкова, че да й удари шамар. Особено след последния път, който стана последен, защото синът му скочи и го повали върху радиатора.

Тогава Биберона беше на двадесет и две години и тъй като спеше с жени вече от шест години, макар и повечето време с една, започна да вижда майка си в нова светлина. Тя вече не беше тази, която му досаждаше за галошите, настинките и яденето и му пречеше на малките удоволствия в къщи, защото те все докарваха шум, мръсотия и бъркотия. Сега гледаше на нея като на крехка жена, която се задоволява с дребни неща — да отглежда и отхранва малки същества, чиято смърт няма да я нарани — рододендрони, златни рибки, гергини, мушкато, огромни лалета. А тези малки същества наистина умираха. Златните рибки изплуваха отгоре и щом тя почукваше с нокът по аквариума, не се стрелкаха като светкавици, ужасени от този шум. Листата на рододендрона израстваха и тъкмо когато зеленото ставаше най-тъмно и восъчно, изведнъж се превръщаха в меки жълти сърца. Тя гледаше на смъртта като на съперница. В цялата й огромна мъка по смъртта на доктора имаше и малко засегнато честолюбие, сякаш той бе предпочел нещо по-интересно от живота, по-предизвикателна приятелка от нея, и нарочно бе последвал смъртта, щом тя му кимна. В присъствието на смъртта Рут се развихряше, дори проявяваше героизъм като никога друг път. Заплахата от смъртта я изпълваше с целеустременост. Каквото и да бе сторил Мейкън, тя подозираше, че ако докторът не е искал, нямаше да умре. Може би тъкмо това съмнение, че не е успяла и е била отхвърлена (както и желанието й да отмъсти на Мейкън), я караха да повежда съпруга си по пътеки, които стигаха единствено до насилие. Лена не можеше да си обясни избухванията на Мейкън. Но Коринтянката започна да съзира умисъл. Виждаше как майка й се е научила да докарва мъжа си до състояние на безпомощност, а не на сила (защото и деветгодишно момиченце можеше безнаказано да цапардоса Рут). Започваше с описание на някаква случка, в която тя играе ролята на същински шут. Всичко тръгваше с приятен разговор на вечеря, привидно невинен, защото никой не бе длъжен да й съчувствува за неловкото положение, но всички можеха да й се възхитят на честността и да се смеят на невежеството й.

Била на сватбата на внучката на госпожа Джворак. Ана Джворак беше стара унгарка, една от пациентките на баща й. На времето той имаше между пациентите си много бели работници и няколко заможни бели жени, които го намираха за красив. Ана Джворак бе убедена, че докторът по чудо е спасил сина й, като не го изпратил в санаториум за туберкулозни през 1903 година. Почти всички, които отиваха в „сана“, както го наричаха тогава, умираха. Ана не знаеше, че докторът просто нямаше право да изпраща пациентите си там, както и в болницата „Мърси“. Нито пък знаеше, че точно лекарството за туберкулоза през 1903 година беше най-противопоказно за пациентите. Тя знаеше само, че докторът бе предписал диета, строги часове за почивка и рибено масло два пъти на ден. Момчето остана живо. Естествено било да покани дъщерята на доктора чудотворец на сватбата на най-малката дъщеря на този си син. Рут отишла, а когато всички застанали до олтара да получат нафора, наредила се и тя. Клекнала с наведена глава, без да знае, че свещеникът трябва да избира — или да сложи нафора върху шапката й, или да я отмине. Той веднага разбрал, че не е католичка, защото тя не вдигнала глава при думите му и не си показала езика, за да й даде внимателно нафората.

— Corpus Domini Nostri Jesu Christi^[2] — казал свещеникът, а на нея прошепнал остро: — Шшт. Вдигнете си главата.

Тя вдигнала поглед, видяла нафората и помощника, който я държал на сребърен поднос.

Свещеникът протегнал нафората към нея и тя отворила уста.

После на тържеството той я попитал в упор дали е католичка.

— Не, методистка съм — казала тя.

— Да… — казал той. — Но тайнствата на църквата са само за…

Точно тогава старата госпожа Джворак го прекъснала.

— Отче — казала тя, — искам да те запозная с една от най-скъпите ми приятелки. Дъщерята на доктор Фостър. Баща й на времето спаси живота на Рики. Рики нямаше да е тук сега, ако…

Отец Падрю се усмихнал и стиснал ръката на Рут.

— Много се радвам да се запозная с вас, госпожице Фостър.

Беше просто една случка, разказана подробно. Лена слушаше и съпреживяваше всяко състояние на майка си — от религиозния екстаз до невинната самоувереност и смущението. Коринтянката слушаше аналитично и очаквателно, като се чудеше как майка й ще развие тази случка дотам, че Мейкън да я среже или да я удари. Биберона надаваше едно ухо.

— Не си знаела, че само католици могат да се причестяват в католическа църква? — попита я Мейкън Дед. По тона му личеше, че не й вярва.

— Не, Мейкън. Откъде да знам?

— Нали виждаш, че си правят отделни училища, не си пращат децата в обществените? Та ще си предлагат религиозните работи на всеки, който му скимне да намине!

— Причастието си е причастие.

— Глупачка.

— Отец Падрю не ме сметна за глупачка.

— Държала си се като глупачка.

— Ана Джворак не смяташе така.

— Ами тя просто е гледала да върви сватбата, да не скапеш настроението.

— Мейкън, не употребявай такива думи пред децата.

— Какви деца, по дяволите? Тука всички вече имат право да гласуват.

— Няма какво да спорим.

— Ставаш за смях в католическа църква, притесняваш всички на сватбата, после сядаш тука и се радваш колко прекрасна си била.

— Мейкън…

— И лъжеш, че нищо не си знаела.

— Ана Джворак ни най-малко…

— Ана Джворак дори не ти знае името! Представя те като „дъщерята на доктор Фостър“! Хващам се на бас за сто долара, че тя още не ти знае името. Сама по себе си ти нищо не представляваш. Ти си дъщеря на татко си!

— Така е — каза Рут с тих, но твърд глас. — Аз определено съм дъщеря на тате.

Тя се усмихна. Мейкън дори не остави вилицата си на масата. Тя падна, докато ръката му замахваше през кошчето за хляб, за да се превърне в юмрука, който я цапардоса по страната.

Биберона направи нещо неочаквано и за самия него, макар и винаги да бе знаел, че някой ден, щом Мейкън удари Рут и той види как тя слага ръка на устата си, проверява с език дали има счупен зъб и не намира, как после се опитва да си нагласи разместеното чене, без да я забележат, някой ден той няма да може да понесе това. Преди още баща му да си дръпне ръката, Биберона го измъкна от стола за яката на халата и го блъсна в радиатора. Транспарантът изплющя и се нави нагоре.

— Ще те убия, само още веднъж да я докоснеш.

Мейкън бе така поразен от нападението, че не можа да каже нито дума. След като толкова години го уважаваха и се страхуваха, когато тропне крак, след като толкова години бе най-едрият във всяка група, той бе повярвал в своята неуязвимост. Сега пропълзя край стената, като гледаше мъжа, който бе висок колкото него — и четиридесет години по-млад.

Не само у бащата бушуваха противоречиви чувства — унижение, гняв и неохотна гордост от сина, който в момента също имаше своите противоречия. Първо болката и срамът при вида на един баща, сразен от някого, дори от самия него. А също и мъка, защото бе разбрал, че пирамидата не е пет хиляди годишното чудо на цивилизования свят, тайнствено и скришно съграждано, поколение след поколение, от жилави и смели мъже, дали живота си за нейното съвършенство, че тя е скалъпена от папиемаше в работилницата на магазин „Сиърс“ от сръчен аранжор на витрини, който й гарантира трайност само един човешки живот.

Почувствува и ликуване, задъхано, галопиращо ликуване, старо като жаждата по някого. В един миг бе спечелил нещо и загубил нещо. Безкрайни възможности и огромна отговорност се простираха пред него, а той не беше готов нито да се възползува от първото, нито да понесе тежестта на второто. Затова заобиколи наперено масата и попита майка си:

— Стана ли ти нещо?

Тя разглеждаше ноктите си.

— Не, нищо.

Биберона погледна сестрите си. Не можеше да ги разграничи (както и ролите им) от майка си. Те бяха в началото на пубертета, когато той се роди. Сега навършваха тридесет и пет и тридесет и шест години. Но тъй като Рут беше само шестнадесет години по-голяма от Лена, и трите му изглеждаха на една и съща възраст. Сега той кръстоса поглед със сестрите си през масата, а те му отвърнаха с очи, пълни с омраза. Омраза толкова прясна, толкова нова, че той се стресна. Бледите им очи сякаш вече не се сливаха с още по-бледата кожа. Стори му се, че някой е нарисувал около очите им линии с въглен, че две дири са се размазали по бузите им и розовите им устни са така набъбнали от омраза, че ще се пукнат. Биберона премигна два пъти и лицата им си възвърнаха неясната неспокойна мекота, с която бе свикнал. Усетил, че тук никой няма да му благодари, нито ще го напада, той излезе бързо от стаята. Деянието му беше само негово. То нямаше да промени нищо между родителите му. Нямаше да промени нищо в тях. Той бе повалил баща си и може би на шахматната дъска имаше някакви промени, но играта щеше да продължи.

Спането с Хагар го бе направило щедър. Поне така му се струваше. И свободомислещ. Поне така му се струваше. Достатъчно свободомислещ и щедър, за да защити майка си, за която никога не мислеше, и да цапне баща си, когото обичаше и от когото се страхуваше.

Биберона се прибра в спалнята си и започна да рови из нещата в шкафчетата. Когато беше на шестнадесет години, майка му му подари две посребрени отзад четки с неговите инициали „МД“, което означаваше също и „доктор по медицина“. Смяха се с майка си на съвпадението, но тя намекна настоятелно дали наистина да не завърши медицина. Той се измъкна с: „Как ти се струва, кой ще отиде при лекар с такава мъртвешка фамилия?“.

Тя се засмя, но му напомни, че средното му име е Фостър. Не може ли да го вземе за фамилно? Доктор Мейкън Фостър. Добре звучи, нали? Той се съгласи. Посребрените четки непрекъснато му напомняха какво е искала тя да стане от него — да не свършва образованието си с гимназията, а да продължи в колеж и медицински институт. Тя не уважаваше работата на мъжа си, както Мейкън не уважаваше колежаните. Бащата на Биберона смяташе годините в колежа за безделничество, прекарани далеч от живота, чиято цел е да се научиш да притежаваш. Той настоя дъщерите му да отидат в колеж, където да си намерят подходящи съпрузи, и една от тях, Коринтянката, наистина завърши колеж. Но за Биберона нямаше смисъл, особено откак синът му започна истински да помага в канцеларията. Още повече че той успя да накара своите банкови приятели да поговорят с други техни приятели и да премести при военните сина си от категория „1-А“ в категория „нужен за прехраната на семейството“.

Биберона се изправи пред огледалото и се взря в отражението си на слабата светлина от стенната лампа. Както винаги, това, което видя, не му направи впечатление. Имаше доста хубаво лице. Очи, за които жените му правеха комплименти, здрави челюсти, прекрасни зъби. Всяко нещо поотделно изглеждаше добре. Дори повече от добре. Но им липсваше спойка, сливане на чертите в нещо цялостно. Имаше нещо колебливо във вида му, като човек, който наднича иззад ъгъла, или се намира там, където не му е мястото, но се чуди да се върне ли, или да остане. Решението на този човек е от изключителна важност, но той ще го вземе небрежно, случайно и без да е добре осведомен.

Биберона стоеше и се опитваше да не мисли как баща му изпълзя край стената. На вратата се почука. Той не искаше да види лицето на Лена или Коринтянката, нито да води тайни разговори с майка си. Но никак не се зарадва и на баща си, чиято фигура се очерта застрашително на светлината в хола. Струйка кръв още се стичаше от малката раничка край устата му. Но той стоеше изправен и гледаше втренчено.

— Тате, виж — започна Биберона, — аз…

— Нищо не казвай — каза Мейкън и се вмъкна край него. — Седни.

Биберона пристъпи към леглото.

— Слушай, дай да го забравим. Ако обещаеш…

— Седни ти казвам. Искам да седнеш.

Мейкън говореше тихо, а лицето му беше като на Пилат. Той затвори вратата.

— Сега си голям мъж, но да си голям май не стига. Трябва да си цял. А щом искаш да си цял, ще си имаш работа с цялата истина.

— Виж какво, не е нужно това. Не ми трябва да знам всичко за теб и мама.

— Нужно е. Трябва да го знаеш. Щом си почнал да вдигаш ръка на баща си, добре е следващият път, когато я вдигнеш, тая ръка да знае нещо. Това, дето ще ти го кажа, не е извинение. Просто сведение. Ожених се за майка ти през 1917 година. Тогава тя беше на шестнадесет години и живееше сама с баща си. Не мога да кажа, че бях влюбен в нея. Тогава това не беше толкова необходимо за брак. По-скоро се искаше хората да се държат добре един с друг, да са честни и… и наясно. Щом някой ти каже, че е такъв и такъв, ти му вярваш, защото иначе няма как да се оцелее. Като си взимаш жена, най-важното беше двамата да сте съгласни кое е най-важно. Бащата на майка ти не ме харесваше. Трябва да кажа, че и той много ме разочарова. Беше горе-долу най-големият негър в града. Не най-богатият, но най-уважаваният. Само че на света не е имало по-голям лицемер. Държеше си всичките пари в четири различни банки. Винаги беше спокоен и изпълнен с достойнство. Мислех си, че е такъв по природа, докато не разбрах, че взема етер. Негрите от целия град го обожаваха. Само че той пет пари не даваше за тях. Наричаше ги канибали. Той акушира при раждането и на двете ти сестри и всеки път се интересуваше само от цвета на кожата им. От тебе щеше да се отрече, ако беше жив. Не ми харесваше много той да акушира собствената си дъщеря, още повече, че тя е и моя жена. Тогава не приемаха цветнокожи в „Мърси“. Пък и Рут не искаше друг лекар. Опитах се да й намеря акушерка, но докторът каза, че акушерките били мръсни. Отвърнах му, че аз с акушерка съм раждан и ако майка ми е раждала при акушерка, защо да не ражда и жена ми. Е, сдърпахме се и аз накрая му казах, че най-гадното е баща да акушира дъщеря си. С това чашата преля. Оттогава нататък нямахме какво да си кажем. Но те все пак го направиха. И с Лена, и с Коринтянката. Оставиха ме да избера слепешката имената им, но нищо повече. Нали знаеш, между сестрите ти разликата е малко повече от година. И двата пъти той беше там. Тя си разтваряше широко краката и той беше там. Знам, че е доктор и че докторите са над тези неща, но преди да е доктор, той е мъж. Знаех, че те двамата са се сдушили срещу мене. Каквото и да правех, успяваха да постигнат своето. Не ме оставяха да забравя в чия къща живея, откъде е купен порцеланът, как той изписал от Лондон вазата на фирмата „Уотърфорд“, както и масата, на която я слагаха. Тази маса е толкова голяма, че трябвало да я разглобят, за да я внесат. Докторът все се хвалеше, че само той и още един в града имали кола с два коня. Не уважаваха родното ми място, фермата. Нито това, което се опитвах да постигна. Не ги интересуваше. Купувал съм бил съборетини в Съборетинград. Така го бяха кръстили. Вечер той все ме посрещаше с „Как е Съборетинград?“ Но не това е най-важното. С това се примирявах, защото знаех какво искам и общо взето как да го получа. Можех да се примиря, примирявах се. Но имаше и нещо друго. Не можех точно да го определя. Веднъж се опитах да го накарам да поизхарчи малко от парите си в четирите банки. Тогава се купуваха парцели за железопътните линии. Много скъпо. „Ири Лакъуона“ ги купуваше. Бях подушил къде ще се слагат релсите. Ходих на мястото към „Шор роуд“, до крайната станция, там, където е разклонението между шосетата „2“ и „6“. Пресметнах точно откъде трябва да минат релсите. Намерих парцели, които да купя евтино, а после да ги продам на железопътните агенти. Не щя да ми даде пукната пара назаем. А можеше да умре като богаташ, не малко над средна ръка. Пък аз къде щях да съм сега… Казах на майка ти да го убеди. Казах й точно накъде се насочват тези от „Ири“. Тя ми отвърна, че той трябвало да си реши. Тя нямало да му влияе. На мен ще ми го казва, на мъжа си. Затова почнах да се чудя — тя за него ли е женена или за мен. После той се поболя.

Мейкън спря, сякаш чуждата болест му напомни за собствената му уязвимост. Извади голяма кърпа от джоба си и внимателно попи леко пукнатата си устна. После погледна бледото петно на кърпичката.

— Този етер — каза той, — сигурно беше проникнал в кръвта му. Някаква друга дума измислиха за болестта му, но аз си знаех, че е от етера. Той просто лежеше и се подуваше. Тялото му се подуваше, а краката и ръцете му направо чезнеха. Повече не можеше да приема пациенти и за пръв път през живота си този надут пуяк разбра, какво е да си болен и да плащаш на друг пуяк да те излекува. Та докторът, който се грижеше за него, беше от тези, дето не му даваха да пристъпи в тяхната болница и дори ако през ума да му минеше да акушира техните дъщери или жени, щеше да ги погне с някой кол; с една дума, този доктор беше от ония, дето заслужаваха неговото внимание. Е, той предложи някакво вълшебно средство, радиафор, и му каза, че то щяло да го излекува. Рут полудя от радост. И той наистина се почувствува по-добре за няколко дни. После се влоши. Не можеше да се движи, на темето му се появиха ранички. Само лежеше на това легло, дето майка ти още спи на него, и там умря. С безсилен подут стомах и изтънели ръце и крака. Приличаше на бял плъх. Не можеше да си смила храната. Всичко приемаше течно, а след ядене гълташе нещо. До ден-днешен ми се струва, че беше етер. Нощта, когато умря, бях отишъл на другия край на града да поправям една паднала веранда. В къщата на Брадли. Двадесет години се накланяше тази веранда и точно тази нощ падна, направо се откъсна от основите. Взех няколко помагачи и отидох да я оправя, да не прескачат хората на излизане от къщата и да не се катерят на един метър, за да влязат. Някой се приближи до мен на пръсти и каза: „Докторът умря“. Рут била горе с него. Разстроена е, викам си, и отидох направо да я успокоявам. Нямах време да си сменя работните дрехи, направо се качих. Тя седеше на стол до леглото му и щом ме видя, скочи и закрещя: „Как смееш да идваш така! Измий се, преди да влизаш тук!“. Подразних се, но уважавам мъртвите. Отидох да се измия. Изкъпах се, сложих си чиста риза и връзка и се върнах.

Мейкън спря и попипа пукнатата си устна, сякаш болката в очите му идваше оттам.

— В леглото — каза той и замълча. Биберона не знаеше дали ще продължи. — В леглото. Там я намерих, когато отворих вратата. Лежеше до него. Гола като безпризорно псе. Целуваше го. Той мъртъв и бял, и подут, и костелив, а тя му бе налапала пръстите. Трябва да ти кажа, че след това се чувствувах ужасно. Какво ли не мислех. Дали Лена и Коринтянката са от мен. Ама скоро се сетих, че са от мен, защото това мръсно копеле явно не го биваше. Етерът беше унищожил всичко там, долу, доста преди да се появя аз. И той нямаше така да се интересува от цвета на кожата им, ако не бяха от мен. Мислех си и за това акуширане. Не казвам, че са правили всичко. Но има и други начини за един мъж да задоволи една жена, даже да не му става. Както и да е, истината е там, че тя лежеше в леглото му и му смучеше пръстите, а щом прави това с мъртвия, какво ли е правила с живия? Такава жена е за убиване. Кълна се, много често съжалявам, дето успя да ме убеди да не я убивам. Пък и не исках да изкарам живота си на някоя каменна кариера. Само че, Мейкън, понякога просто не мога да се овладея бързо. То само става. Когато тази вечер тя каза: „Да, аз съм дъщеря на тате“ и се ухили доволно…

Мейкън погледна сина си. Затворената врата на лицето му се бе открехнала, кожата му сякаш излъчваше много цветове. Той каза с леко треперещ глас:

— Не съм лош човек. Искам да го знаеш. Или да го вярваш. Никой не си е изпълнявал дълга по-строго от мене. Не съм светец, но искам да знаеш всичко. Аз съм с четирийсет години по-стар от теб и още четирийсет няма да живея. Друг път като се нахвърлиш върху мене, помисли си кого биеш. И си помисли, че следващия път може да не ти го позволя. Стар, не стар, може да не ти позволя.

Той стана и си пъхна кърпичката в задния джоб.

— Нищо не казвай сега. Но си помисли за всичко, което ти казах.

Мейкън завъртя топката на вратата и излезе, без да се обръща.

Биберона седна на ръба на леглото си. Цареше тишина, само главата му леко бръмчеше. Кой знае защо му се стори, че всичко това не го засяга. Сякаш бе седнал на пейка в парка до някакъв непознат и той му бе разказал нещо интимно. Съчувствуваше много на непознатия, напълно разбираше неговото тълкуване на случката, но част от съчувствието му идеше от това, че той самият не участвува в историята на непознатия и тя не представлява заплаха за него. А преди по-малко от час чувствуваше точно обратното. Чуждият, който току-що излезе от стаята му, беше същият човек, който го бе разгневил дотолкова, че да го цапардоса с всички сили. Все още усещаше кипналата кръв в ръката си, която предвари неудържимото желание да разбие мутрата на баща си. Като се качваше по стълбите, той се бе почувствувал изоставен, но напълно прав. Видя човек, който удря беззащитен, и се намеси. Не е ли такава цялата история на човечеството? Не постъпваха ли така истинските мъже? Не защищаваха ли уязвимите и не се ли опълчваха срещу Планинския повелител? Това, че беззащитната е майка му, а Планинския повелител е баща му, само утежняваше положението, но не го променяше по същество. Не го направи от любов към майка си. Тя беше твърде нереална, твърде отнесена, за да бъде обичана. Но тъкмо поради тази си призрачност тя се нуждаеше още повече от защита. Рут не беше майка, заробила се с домакинството, затъпяла и прегърбена от тежък труд и грижа за другите, докарана до оскотяване от жестокия си съпруг, нито кавгаджийка с остър език, която се защищава с груби думи. Тя беше бледа и объркана жена, човек на заобикалките и свръхизтънчените маниери. Тя сякаш знаеше много, а разбираше малко. Този начин на мислене беше нов за него и много интересен. Досега не бе гледал на майка си като на човек, на отделна личност със свой живот, който да не е непременно свързан с него самия.

Биберона си сложи сакото и излезе. В седем и половина още не се бе мръкнало. Искаше да върви и да диша друг въздух. Не знаеше какво да чувствува, защото още не знаеше какво да мисли. Трудно му беше да мисли в тази стая, където посребрените четки и инициалите „МД“ блестяха в светлината на лампата и където възглавницата на стола още пазеше отпечатъка на бащините му бедра. Звездите започнаха да проблясват и Биберона се опита да разграничи кое е вярно в цялата история и коя част от вярното го засяга. Какво да прави с тези обяснения, които баща му му натресе? Оправдание ли търсеше Стария? Какви чувства ще има към тях двамата сега? Преди всичко, вярно ли е това? Наистина ли майка му е спала с баща си? Мейкън каза не. Докторът бил импотентен. Откъде знае? Знае той какво говори, прекалено много му се иска да е така, нямаше да разказва всичко на сина си, ако между жена му и баща й е било възможно нещо. Но все пак той призна, че има „други начини“, по които мъжът може да задоволи жената.

— Дявол да го вземе — произнесе Биберона на глас. — За какъв дявол ми разказва той тази скапана история?

Той не иска да я знае. Нищо не може да се направи. Докторът е мъртъв. Не можеш да върнеш миналото.

Смущението на Биберона бързо се превръщаше в ярост.

— Ама шибани чешити — прошепна той. — Големи чешити.

Щом иска да се помирим, мислеше си той, защо не ми го каже? Да дойде да ми каже мъжки: „По-кротко! Аз няма да те ядосвам и ти няма да ме ядосваш. Да забравим и двамата“. „Дадено“, ще му кажа аз. Ама не. Идва и ми разправя някаква опака история, да ми обясни защо и как.

Биберона се движеше към Саутсайд. Дано да намери Китарата. Тъкмо една чашка с него му трябва. Ако не намери Китарата, да иде при Хагар… Не. Не искаше да говори с Хагар, засега не искаше да говори с никоя жена. За чешити ще му приказват. Какви по-големи чешити от собственото му семейство. Тайфа смахнати. Пилат пее по цял ден и разговаря със стените. Реба — да не види нещо в панталон, а Хагар — е, Хагар е гот, но и тя не е съвсем наред. И тя има някои странности. Но поне с тях е забавно и не са пълни с тайни.

Къде ще е Китарата? Все го няма, когато наистина ти трябва. Всякога и навсякъде се появява, само не и навреме. Биберона се усети, че понякога говори на себе си и хората от улицата го гледат. Изведнъж му се стори, че твърде много хора са излезли по това време на деня. Къде са се юрнали всички? Биберона правеше усилия, за да не произнася мислите си на глас.

„Щом искаш да си цял, ще си имаш работа с цялата истина“, бе казал баща му. Не мога ли да съм цял, без да зная всичко това? „Друг път като вдигаш ръка на баща си, добре е тая ръка да знае някои неща.“ Добре. Какво да знае? Че майка ми е спала с баща си? Че дядо ми е бил тъмножълт негър, който обичал етер и мразел черна кожа? Ами тогава защо ти е разрешил да се ожениш за дъщеря му? За да може да спи с нея, без да разбират съседите? Ти хващал ли си ги? Не. Усещал си нещо, но не си могъл да го „напипаш“. Парите му сигурно. Парите му не си могъл да напипаш, нали? Не ти е позволил. А и дъщеря му не искала да ти помогне, нали? Затуй си решил, че сигурно полягат от време на време на операционната маса. Ако ти беше дал четирите си влогови книжки да правиш с тях каквото си искаш, да купиш целите железопътни линии „Ири Лакъуона“, тогава щеше да му я отстъпиш, нали? Тогава щеше да го пуснеш направо в кревата си и тримата хубавичко щяхте да се позабавлявате. Единият ще я хване за едната цица, а другият… за… другата…

Биберона се спря внезапно. По врата му изби студена пот. Хората минаваха край самотния мъж, който им се препречваше на пътя, и го блъскаха. Той си бе спомнил нещо. Поне така му се струваше. Може би го бе сънувал и сега си спомняше съня. Тъкмо когато си представяше двамата мъже в леглото с майка му, всеки захапал по една гърда, цялата картина се пропука и в пукнатината се появи друга — зелена стая, много малка зелена стая, майка му седи в тази зелена стая, гърдите й са открити, някой суче от тях и този някой е той самият. Е, какво от това? Майка ми ме е кърмила. Нали майките си кърмят бебетата? Защо се потя? Той продължи да върви, без да забелязва хората, които го блъскаха, сърдитите им, напрегнати лица. Опита се да види по-добре тази картина, но не можа.

Тогава чу нещо и знаеше, че то е свързано с картината. Смях. Някой, когото не може да види, се смее в стаята… на него и на майка му. Майка му се срамува, свежда очи и не иска да го погледне. „Погледни ме, мамо, погледни ме.“ Но тя не иска и сега смехът се усилва. Всички се смеят. Дали не си е подмокрил панталонките? Може би майка му се срамува, защото тя го е кърмила, а пък той в това време си е намокрил панталонките. Какви панталонки? Той тогава не е носил панталонки. Бил е в пелени. Бебетата си подмокрят пелените. Защо му се струва, че е носил панталони? Сини панталони с ластик на прасеца. Малки сини три-четвърти панталонки от раирано кадифе. Защо е облечен така? Затова ли му се смее този човек? Защо е бебенце, а пък е облечен в сини панталони? Припомня си как стои пред майка си и й казва: „Погледни ме, мамо“. Друго не може да измисли. „Моля ти се, погледни ме.“ Стои ли? Нали е още бебе? Нали майка му го кърми? Не би могъл да стои прав.

„Не бих могъл да стоя прав“ — казва той на глас и се обръща към някаква витрина. Вижда там лицето си, което се подава от вдигнатата яка на сакото, и разбира всичко. „Майка ми ме е кърмила, когато съм можел вече да говоря, да стоя прав и да нося панталонки, някой я е видял и се е смял. Затова са ме кръстили Биберона и затова баща ми никога не ме нарича така и майка ми никога не ме нарича така, за разлика от всички други. Как съм го забравил това? И защо? И щом тя е правила това с мене, когато съм можел да пия мляко, «Овалтайн» и други течности от чаша, може и да е правила други неща с баща си.“

Биберона затвори очи и пак ги отвори. Улицата беше още по-препълнена с хора и всички отиваха натам, откъдето той идваше. Всички бързаха и се блъскаха в него. След време разбра, че никой не върви от другата страна на улицата. Нямаше коли и лампите бяха запалени, защото вече мръкваше, но тротоарът от другата страна на улицата беше съвсем празен. Обърна се да види накъде отиват всички, но нямаше нищо за гледане, освен гърбовете и шапките им, които бързаха в нощта. Погледна пак към другата страна на улица „Недокторска“. Жива душа нямаше.

Биберона хвана за ръката някакъв мъж с кепе, който минаваше край него.

— Защо всички са от тази страна? — попита го той.

— Внимавай, приятелче — отвърна му троснато другият и продължи с тълпата.

Биберона вървеше към Саутсайд, но не се зачуди защо той самият не прекоси отсреща, където нямаше никого.

Струваше му се, че мисли ясно и трезво. Никога не бе обичал майка си, но знаеше, че тя го обича. Това му се струваше в реда на нещата. Нейната потвърдена, вечна любов към него, любов, която той не бе длъжен да спечели или заслужи, му се струваше естествена. Но сега тя се разрушаваше. Той си помисли дали някой на този свят го харесва. Да го харесва заради самия него. Преди да разговаря с баща си, му се струваше, че посещенията във винарската къща са едно продължение на любовта, която очакваше от майка си. Не че Пилат и Реба изпитваха същата собственическа любов към него, както майка му, но и те го приемаха безусловно и най-непринудено. Приемаха го и сериозно. Задаваха му въпроси и смятаха отговорите му за достатъчно важни, за да им се смеят или да се скарат с него за тях. Всичко, което правеше у дома, се посрещаше с кротко разбиране от майка му и сестрите му, или с безразличие и критика от баща му. Жените от винарската къща не бяха безразлични към нищо, но и не разбираха нищо. Всяко изречение, всяка дума беше нова за тях и те го слушаха като гарвани с блеснали очи, трепетни да хванат и изтълкуват всеки звук във вселената. Сега той се съмняваше в тях. Съмняваше се във всички. Баща му бе изпълзял край стената и се бе качил горе с ужасни обяснения. Образът на майка му вече беше не на жена, която просто обожава единствения си син, а на мръсно дете, което си играе долни игри с мъжете около себе си — все едно дали е синът й или баща й. Дори сестрите му, най-търпеливите и разбрани жени, които познаваше, бяха променили лицата си и изрисували червени и въгленови ивици около очите си.

Къде е Китарата? Трябваше му да открие единствения човек, на чийто бистър ум можеше да разчита, и бе решен да го намери, стига да е още в този щат.

Първата му спирка, бръснарницата на Томи, даде резултат. Китарата беше там с още няколко души, застанали в различни пози, но всички заслушани в нещо.

Биберона влезе, видя гърба на Китарата и викна с облекчение:

— Ей, Китара.

— Шт! — каза Томи Жепето. Китарата се обърна и му даде знак да влезе, но да мълчи. Слушаха радиото, шепнеха нещо и клатеха глави. Едва след време Биберона разбра защо са толкова напрегнати. В окръг Сънфлауър, Мисисипи, пребили с ритници млад негър, почти момче. Знаело се кой го е пребил — убийците открито се хвалели, — знаел се и мотивът. Момчето било подсвирнало след някаква бяла жена и не искало да се закълне, че не е спало с други бели жени. Бил от Севера, дошъл на гости в Юга. Казвал се Тил.

Томи Жепето се опитваше да избегне смущенията, за да чуе и последната сричка от думите на говорителя. След няколко секунди новината свърши, тъй като за убийството имаше само няколко предположения и още по-малко факти. Щом говорителят продължи с друго събитие, в бръснарницата изведнъж зашумяха. Мълчеше само Томи Жепето, който преди се опитваше да запази тишина. Той отиде при ремъка да си наточи бръснача, а Томи Цяра се опитваше да задържи клиента му на стола. Портър, Китарата, Фреди портиерът и още трима-четирима избухнаха, завикаха обидни думи. Само Биберона, Томи Жепето и Емпайър Стейт мълчаха: Томи Жепето, защото бе зает с бръснача си, а Емпайър Стейт, защото беше гламав и навярно ням, макар че никой не беше сигурен за последното. Нямаше никакви съмнения обаче, че е гламав.

Биберона се опита да хване нещо от объркания разговор.

— Утре сутринта ще го пишат във вестника.

— Я го пишат, я не — каза Портър.

— Щом го казаха по радиото, що да не го пишат! — каза Фреди.

— В бял вестник такива неща не се пускат. Освен ако е изнасилил някоя.

— Хващаш ли се на бас? На какво? — каза Фреди.

— Хващам се на всичко, дето можеш да го загубиш — отвърна Портър.

— Петарка.

— А, чакай — викна Портър. — Кажи къде?

— Как къде? Залагам петарка, че утре сутринта ще го пишат във вестника.

— На спортната страница ли? — попита Томи Цяра.

— Или в хумористичните вестници? — каза Нерон Браун.

— Не бе, човек. На първа страница. Залагам пет долара — на първа страница.

— Майната му къде — викна Китарата. — Момчето са го смазали от бой, а вие тука се разправяте дали някой идиот ще го пише във вестниците. Смазали са го, нали? Мъртъв е. Щото подсвирнал на някаква бяла женска. Скарлет О’Хара!

— Що го е направил? — попита Фреди. — Не знае ли, че е в Мисисипи? Къде се намира? Да не мисли, че е в света на Том Сойер?

— Е, подсвирнал е! Какво от това? — Китарата се разгорещяваше. — Сега да умре за това!

— Той бил от Севера — каза Фреди. — И какво? Перчи се по земята на прангите. За какво се мисли?

— За мъж, за какво? — каза Томи Жепето.

— Ама е сбъркал — отвърна Фреди. — В земята на прангите няма мъже.

— Друг път няма — каза Китарата. — Поне един…

— Кой? — попита Фреди.

— Как кой? Тил.

— Той е мъртъв. Умрелият не е мъж. Умрелият мъж е труп и нищо друго. Труп.

— И живият страхливец не е мъж — каза Портър.

— За кого говориш? — веднага се обиди Фреди.

— Я мирясайте — каза Томи Цяра.

— За тебе! — викна Портър.

— Страхливец ли ме наричаш? — Фреди искаше първо да уточни фактите.

— Почеши се, щом те сърби.

— Ако ще се карате, вън от заведението.

— Ще му кажа аз на тоя мръсен негър — каза Портър.

— Сериозно ви говоря — продължи Томи Цяра. — Какво се разправяте. Момчето е мъртво. Майка му пищи. Не дава да го заровят. Малко ли черна кръв се лее по улиците. Щом ви се пролива кръв, що не убиете тоя, дето го е ритал по лицето.

— Те ще го хванат — каза Уолтърс.

— Кого ще хванат? Кого ще хванат? — изуми се Портър. — Ти да не си мръднал нещо? Ще ги хванат, как не, и ще направят голямо тържество. И медали ще им дадат.

— Ъхъ. Целият град се готви за парад — каза Нерон.

— Ще ги хванат те.

— И да ги хванат, какво? Да не би да ги затворят? Друг път.

— Как може да не ги затворят? — гласът на Уолтърс стана писклив от вълнение.

— Как ли? Ей тъй — Портър си играеше с верижката на часовника.

— Ама сега всички знаят за това. Навсякъде знаят. Законът си е закон.

— Хващаш ли се на бас? Сигурни пари ще спечелиш!

— Глупак си ти, глупак. Само един закон има за черния — дето го праща на електрическия стол — каза Китарата.

— Казват, Тил имал нож — рече Фреди.

— Винаги така правят. Може да е имал пакетче дъвки, ама те ще се закълнат, че носил ръчна граната.

— Аз пък казвам — да си е затварял устата — каза Фреди.

— Ти си затваряй устата — сряза го Китарата.

— Недей така бе, човек! — Фреди пак усети заплахата.

— Лош е Югът — каза Портър. — Лош. И нищо не става по-добро в нашите Съединени американски щати. На бас, че и на баща му са му разгонили фамилията някъде из Тихия океан.

— И да не са, сега ще се погрижат. Помниш ли какво направиха с онези войници през 1918-а?

— Ооо! Само това не почвай…

Заразказваха си за минали зверства, първо случки, за които са чували, после — на които са били свидетели, и накрая — които са станали със самите тях. Цяло евангелие на унижението, яростта и гнева, което като сърп се връщаше при тях и ставаше на смях. Те избухваха силно, кискаха се на бързината, с която са тичали, на позата, която са заели, на хитрината, с която са избягнали или намалили някаква заплаха, за своята мъжественост или човешка същност. Само Емпайър Стейт мълчеше и стоеше с метла в ръка, зяпнал, с изражението на много интелигентно десетгодишно дете.

Мълчеше и Китарата. Възбудата му бе преминала, само следите й останаха в очите му.

Биберона го изчака да му обърне внимание. После двамата излязоха и тръгнаха бавно по улицата.

— Какво има? Много скапан беше, кат влезе.

— Нищо — каза Биберона. — Къде да идем да пийнем?

— При Мери?

— Не. Там женските няма да ни оставят на мира.

— Сега е осем и половина. „Кедърът“ отваря в девет.

— Дявол да го вземе! Ти мисли. Аз съм уморен.

— У дома имам нещичко — предложи Китарата.

— Екстра. Работи ли ти кутията?

— Не. Не съм я поправял.

— Искам музика. Музика и нещо за пиене.

— Мис Мери тогава. Дамите ще ги пратя да работят при другите.

— Тъй ли? Да видим как ще им кажеш какво да правят.

— Хайде, хайде. Тук не е Ню Йорк. Няма голям избор.

— Добре. При Мери тогава.

Преди да стигнат до ъгъла на улиците „Рай“ и Десета, минаха край малка сладкарница-пекарница. Китарата преглътна силно и забърза. Заведението на Мери, бар и салон, беше най-доходното в „Кръводарителното“. Макар че и на другите три ъгъла имаше по една кръчма, успехът на Мери се криеше в нея самата — хубава, макар и прекалено изрисувана барманка и отчасти собственичка, тя се държеше дръзко, шегуваше се и забавляваше добре клиентите си. Курвите се чувствуваха сигурни в нейния бар, самотните пияници можеха да пият на спокойствие, „кръстосвачите“ намираха пиленца или ястреби — според вкуса си. Продаваха се и непълнолетни момичета. Недоволни домакини там изглеждаха по-хубави и танцуваха до изнемога. Пубертетчетата учеха там „нещата от живота“. Там всички намираха радост. Защото при Мери светлините ги правеха по-привлекателни — ако не хубави, поне чаровни. Музиката оцветяваше разговорите и се втъкаваше в тях, другаде те щяха да изгаснат. Храната и питиетата подбуждаха хората към поведение, което напомняше за нещо дълбоко драматично.

Но всичко това започваше към единадесет часа. В осем и половина, когато Китарата и Биберона влязоха, заведението беше почти празно. Те седнаха в сепаре и поръчаха скоч със сода. Биберона изпи едно на екс, поръча второ и едва тогава попита Китарата:

— Защо ме наричат Биберон?

— Дявол знае. Нали така се казваш?

— Казвам се Мейкън Дед.

— Затуй ли ме домъкна дотук — да ми кажеш как се казваш?

— Трябва да знам.

— Я пий.

— Ти си знаеш името, нали?

— Стига де. Какво има?

— Цапардосах стария.

— Цапардоса го?

— Ъхъ. Ударих го. В радиатора го шибнах.

— Какво ти е направил?

— Нищо.

— Как тъй нищо. Ей така стана и го цапна.

— Ъхъ.

— Без причина?

— Удари майка ми.

— А…

— Той удари нея, аз — него.

— Не е шега работа.

— Ъхъ.

— Сериозно.

— Зная — въздъхна тежко Биберона. — Зная.

— Разбирам те.

— Ами. Не можеш да ме разбереш, ако не се случи с тебе.

— Мога, мога. Едно време много ходех на лов. Когато бях дете, в Юга…

— Я стига, пак ли ще слушаме за Алабама?

— Не Алабама. Флорида.

— Все едно къде…

— Слушай сега, Биберон, слушай. Ходех много на лов. От малък, едва ли не веднага след като съм проходил. Добър ловец бях. Всички разправяха, че съм дивак. Всичко чувах, всичко помирисвах и виждах като котка. Дивак, истински. Разбираш ли? И не ме беше страх нито от тъмното, нито от сенките, нито от странните шумове. Не ме беше страх и да убивам. Всичко убивах — зайци, птици, змии, катерички, сърни. Малък бях. Нищо не ме смущаваше, във всичко се прицелвах. Големите все ми се смееха, наричаха ме роден ловец. После, като се преместихме на север с баба, само това ми липсваше от Юга. През лятото баба ни пращаше на гости на юг и аз само за лов мислех. Качваха ни на автобуса и цяло лято прекарвахме при сестрата на баба, леля Флорънс. Щом пристигнех, търсех си чичовците да ходим на лов. Едно лято — бил съм на десет-единайсет години — пак излязохме в гората и аз останах сам. Видях следи на елен. Не беше сезон за елени, но това никак не ми пречеше. Видех ли елен, убивах го. Следите бяха вярно на елен, ама малко по-особени, по-ситни. Нали знаеш, те стъпват в следите си. Ако не ги познаваш, ще си помислиш, че е минало двуного. Та тръгнах по следата и стигнах до някакви храсти. Много светло беше и изведнъж видях между клонките гръб на животно. С първия изстрел го свалих, с втория го довърших. И да ти кажа, много се зарадвах. Вече си представях как го показвам на чичовците. Ама като се приближих — много бавно се приближих, да мога да стрелям пак, ако хукне, — видях, че съм убил кошута. Не млада, стара, ама кошута все пак. Зле се почувствувах… зле. Разбираш ли? Убил съм кошута. Кошута.

Биберона гледаше Китарата с широко отворени очи на пиян, който иска да не му личи.

— Затуй зная какво ти е било, като си видял баща ти да удря майка ти. Също като с тази кошута. Мъжът не трябва да прави такива неща.

Биберона кимна, но Китарата виждаше, че казаното не е стигнало до съзнанието му, че той може и да не знае какво е кошута и дори да знае, то не е същото като майка му. Китарата прокара пръст по ръба на чашата.

— А тя какво му е сторила?

— Нищо. Усмихна се. Не му харесала усмивката й.

— Нищо не разбирам. Говори по-разбрано. И стига си пил. Знаеш, че не можеш да носиш.

— Как тъй не мога да нося?

— Извинявай. Пий си.

— Китара, аз се опитвам да говоря сериозно с тебе, а ти дрънкаш глупости.

— Слушам те.

— А пък аз говоря.

— Говориш, ама какво казваш? Баща ти цапнал майка ти, защото тя му се усмихнала. Ти си цапнал баща ти, защото той цапнал нея. Така ли си прекарвате вечерите у вас, или искаш да ми кажеш нещо друго?

— После дойде горе да говори с мен.

— Кой?

— Стария.

— Какво вика?

— Трябвало да съм цял и да зная цялата истина.

— Давай нататък.

— Щял да купува „Ири Лакъуона“, пък майка ми не му дала.

— Аха. Значи тя е за бой.

— Много смешно.

— Що не се смееш тогава?

— Смея се. Отвътре.

— Биберонче…

— Какво?

— Значи баща ти цапнал майка ти.

— Тъй.

— А ти си цапнал него.

— Тъй.

— И никой не се възхищава от тебе?

— Бре, Китарата, пак си прав.

— Нито майка ти, нито сестрите ти, а пък най-малко баща ти.

— Той пък най-малко.

— Почва да те ругае.

— Аха. Не, не. Той…

— Говори ти спокойно?

— Тъй!

— Обяснява ти това-онова.

— Ъхъ.

— Защо я е ударил.

— Ъхъ.

— За нещо, дето се е случило отдавна? Преди да се родиш?

— Позна. Ама си умно негърче. Ще кажа някоя добра дума за тебе в Оксфордския университет.

— А по-добре да не ти го е казвал, защото то не те засяга, пък и нищо не можеш да направиш.

— Отличен. Господин Бейнс, Китарата, Доктор по философия!

— Но това нещо все пак те смущава.

— Чакай да помисля. — Биберона затвори очи и се опита да опре брада с ръката си, но му дойде много трудно. Искаше да се напие колкото може по-бързо. — Е, да, смущава ме. Особено преди да дойда тука. Знам ли… — Той стана сериозен и лицето му доби напрегнатото изражение на възрастен, който се опитва да не повърне или… да не се разплаче.

— Забрави го, Биберон. Забрави го, каквото и да е. Няма нищо. Каквото ти е казал, забрави го.

— Дано да мога. Дано.

— Хората правят какви ли не работи. Особено ние. Ние нямаме козове и за да останем в играта, само да останем в играта и на белия свят, правим какво ли не. Даже против волята си. Даже против близките си. Дори и не знам защо. Само че ти не го взимай навътре и не го натрапвай на друг. Опитай се да го разбереш, а ако не можеш, забрави го и гледай да си силен.

— Не знам, Китара. Тия работи са по-силни от мене.

— Не го допускай. Освен ако имаш някакъв план. Я виж Тил. Дето викаш, тия работи и от него са били по-силни. Затуй сега той е само новина по радиото.

— Той е бил луд.

— Не. Млад е бил, ама не луд.

— Кой го интересува дали Тил спи с някоя бяла женска? Кой не може да спи с бяла? Ама защо се хвали? Никой не го интересува.

— Белите ги интересува.

— Тогава те са по-смахнати и от него.

— Разбира се. Само че те са смахнати и са живи.

— Е, по дяволите Тил. На мен ми е пламнала главата…

— Добре ли те чух, братко?

— Добре де, не исках да кажа това…

— От какво ти е пламнала главата? Не си харесваш името?

— Да. — Биберона отпусна глава до стената на сепарето. — Не си харесвам името.

— Слушай, мойто момче. Негрите ги кръщават както дойде. При тях всичко е както дойде.

Очите на Биберона се премрежиха, говорът му стана завален.

— Защо не както трябва?

— Както дойде, е най-добре. Хайде. Ще те заведа у вас.

— Не, не мога да се върна в къщи.

— Така ли? А къде?

— Нека да остана при тебе, в квартирата ти.

— Ама ти знаеш какво е там. Единият трябва да спи на пода. Пък и…

— Аз ще спя на пода.

— Може да ми дойдат гости.

— Без майтап?

— Без майтап. Да тръгваме.

— Няма да се прибирам у дома, Китара. Чу ли?

— Да те заведа ли при Хагар? — Китарата повика келнерката за сметката.

— Хагар. Да-а. Сладката Хагар. Как ли й е името?

— Нали сега го каза?

— Фамилията. На татко й името.

— Питай Реба. — Китарата плати сметката и помогна на Биберона да стигне до вратата. Навън бе захладняло, вятърът се бе усилил. Китарата раздвижи рамене от студ.

— Само Реба не питай — каза Биберона. — И Реба не си знае фамилията.

— Питай Пилат.

— Ъхъ. Пилат ще питам. Тя знае. Държи го в тая идиотска кутийка, дето й виси на ухото. Нейното име и на всички други. На бас, че и мойто е там. Ще я питам как ми е името. Ти знаеш ли как бил кръстен бащата на стария?

— Не. Как?

— Някакъв бял го кръстил.

— Вярно ли?

— Аха. И той го приел. Като овчица. Що не го е застрелял някой?

— Какво ще го застрелва? Той вече е бил мъртъв. Мейкън Дед.