Тони Морисън
Песента на Соломон (15)

Глава петнадесета

Ремъкът не го изкара и до следващата бензиностанция и се скъса край някакво градче на име Джистан. Биберона продаде колата за двадесет долара на камионджията, който го взе на буксир, и хвана първия автобус за Шалимар. Сигурно така беше по-добре — свил крака в малкото пространство над бръмчащите колела, той можа да се съвземе от невероятното опиянение, което го обхвана, след като затвори вратата на Сузан Бърд.

Умираше от нетърпение да стигне в Шалимар. Още прашен и мръсен от пътуването, той скочи с пристигането си в колата и отиде при Суийт.

— Искам да плувам! — викна той. — Хайде да идем да плуваме. Мръсен съм, искам вода-а-а!

Суийт се засмя и обеща да го изкъпе.

— Да ме изкъпеш! Пак да се пъхам в тази порцеланова чашка! Искам морето! Цялото море, дявол да го вземе.

Като се смееше и викаше, той отиде при нея, грабна я през коленете, сложи я на раменете си и се разтича из стаята.

— Морето! В морето искам да плувам! Не ми пробутвай тази ваничка, моето момиче. Искам цялото, всичкото, дълбоко синьо море!

Остави я.

— Вие тука не ходите ли да плувате?

— Децата плуват понякога край каменната кариера.

— Кариера? Море нямате ли? Океан?

— Не, наоколо са само хълмове.

— Земя на хълмовете. Земя на планините. Земя на летящите.

— Търсеше те един.

— Тъй ли? Сигурно е господин Бейнс, Китарата.

— Не си каза името.

— Какво ще го казва! Той е, Китарата Бейнс. Китарата, Китарата, Китарата Бейнс!

Биберона изтанцува и Суийт си закри със смях устата.

— Хайде, Суийт, кажи къде е морето.

— Има една река долу под хребета, от другата страна. Много е дълбока. И голяма.

— Хайде тогава. Да тръгваме — той я сграбчи за ръката и я задърпа към колата. През цялото време пееше:

— Соломон и Рина Белали Шалут…

— Къде си го научил това? — попита тя. — Като деца я играехме тази игра.

— Играли сте я! Всички са я играли. Само аз не съм. Ама сега и аз ще играя. Това ще ми е играта сега.

Реката в долината беше широка и зелена. Биберона се съблече, качи се на едно дърво и скочи. После се стрелна на повърхността като куршум, искрящ и ухилен. Пръскаше вода около себе си.

— Хайде. Махай си дрехите и идвай.

— Не, не искам да плувам.

— Ела бе, момиче!

— Има водни змии.

— По дяволите водните змии! Хайде, идвай. По-бързо.

Тя се изу, измъкна си роклята през главата и беше готова. Биберона протегна ръце да я поеме, а тя се спускаше боязливо по брега, хлъзгаше се, падаше и се смееше на собствената си несръчност, а щом студената вода плъзна по нозете, бедрата и кръста й, изпищя. Биберона я придърпа към себе си и я целуна по устата, като завърши целувката с решителен опит да я дръпне цялата под водата. Тя се бореше.

— Косата ми! Ще ми намокриш косата.

— Няма — каза той и й изля една шепа точно отгоре. Тя се обърна и тръгна да излиза, бършеше очи, пръскаше вода и през цялото време пищеше.

— Добре, добре, оставяй ме сам. Пет пари не давам. Отивам да си играя с водните змии. — И той започна да вика, да се гмурка, да пръска вода и да се върти. — Той е можел да лети! Чуваш ли ме? Прадядо ми можел да лети. Дявол да го вземе!

Заудря водата с юмруци, скочи нагоре, сякаш за да излети, падна на гръб и потъна, очите и устата му се напълниха с вода. И пак нагоре. Удряше, подскачаше и се гмуркаше.

— Летяло, копелето му с копеле! Чуваш ли ме, Суийт? Това копеле можело да лети. Да лети! Не му трябвал самолет. Не му трябвала авиокомпания. Сам си летял!

— За кого говориш? — Суийт лежеше на една страна, подпряла лице в дланта си.

— Соломон, кой друг?

— А, той ли? — Тя се засмя. — Ти от това негърско племе ли си? — Мислеше, че е пиян.

— Да-а. От него съм. От същото смахнато летящо племе. Боже господи. Не му е трябвал самолет. Просто си излетял. Писнало му всичко. До смърт! Стига с този памук! Стига с тези бали! Стига с тези заповеди! Стига с тези глупости! Излетял, миличка. Извисил се с хубавия си черен задник към небето и полетял към родината. Как ти се струва, а? Господи, каква ли гледка е било! И знаеш ли какво още? Опитал се да си вземе и бебето. Моят дядо! Ухаа! Охаа! Китара! Чуваш ли? Китара, прадядо ми можел да лети и целият град е кръстен на него. Кажи му, Суийт. Кажи му, че прадядо ми е можел да лети.

— Къде е отишъл?

— В Африка. Кажи на Китарата, че се е върнал в Африка.

— А кого е изоставил?

— Всички! Оставил е всички на земята и се е понесъл като черен орел. Оооо! Соломон полетя, Соломон се прибра, Соломон небето стигна, Соломон си е дома.

 

 

Умираше от нетърпение да се върне у дома. Да разкаже всичко на баща си и на Пилат; много му се искаше да се види пак с преподобния Купър и неговите приятели: „Вие разправяйте, че Мейкън Дед бил голяма работа. Ама да знаете баща му! Чакайте да ви кажа“.

Биберона се радваше на седалката и се опита да протегне крака. Съмваше. Три пъти бе сменял автобуси и сега се носеше по последната отсечка към дома. Погледна през прозореца. Далеч от Вирджиния есента вече бе дошла. Охайо, Индиана и Мичиган се бяха накитили като индиански воини, от които бяха взели и имената си. Кървавочервено и жълто, охра и леденосиньо.

Сега четеше с интерес табелките по пътя и се чудеше какво се крие зад всяко име. Индианците алгонкини бяха нарекли родния му щат „Голямата вода“, „мичи гами“. Колко отминали живота и чезнещи спомени бяха заровени в имената на всеки град и село? А под регистрираните имена се криеха други, както „Мейкън Дед“, записано завинаги в някаква прашна папка, което изместваше истинските имена на хора, места и неща. Имена, които имаха значение. Нищо чудно, че Пилат е окачила нейното на ухото си. Когато си знаеш името, трябва да държиш на него, защото ако не се запише и запомни, то ще умре заедно с тебе. Както неговата улица, регистрирана като авеню „Мейнс“, но наричана от всички негри „Недокторска“ в памет на дядо му — първия цветнокож, който станал „голям човек“ в този град. Какво от това, че той сигурно не е заслужавал тази чест — те са го знаели какъв е: нагъл сноб, който мрази черна кожа. Но пет пари не са давали. Уважавали са го заради това, което го е направило доктор, когато е можел цял живот да си остане слуга. Затова са нарекли улицата на него. Пилат е взимала по един камък от всеки щат, където е живяла — защото наистина е живяла. А щом е била там, той ставал неин, както и негов, и на баща му, и на дядо му, и на баба му. Улица „Недокторска“, Скокът на Соломон, дерето на Рина, Шалимар, Вирджиния.

Той затвори очи и си помисли за черните в Шалимар, Роаноук, Питърсбърг, Нюпорт нюз, Данвил, „Кръводарителния квартал“, улица „Дарлинг“, в билярдните зали, в бръснарниците. За техните имена. Имена, дошли от копнения, жестове, грешки, събития, недостатъци, слабости. Имена-свидетелства. Мейкън Дед, Песен Бърд, Кроуъл Бърд, Пилат, Реба, Хагар, Магдалена, Коринтянката, Биберона, Томи Жепето, Томи Цяра, Емпайър Стейт (защото беше така висок и се полюляваше), Момчето, Суийт, Цирцея, Луната, Нерон, Дундьо, Синьото, Скандинавия, Дрън-дрън, Джерико, Прехраната, Леденото, Лакомията, Каменната река, Сивото око, Кукуригото, Хладния бриз, Мътната вода, Чамов връх, Кифлата, Дебеланкото, Железния стомах, Бо Мандахерцата, Клина, Сина, Късия, Занесения, Смешното, Бука, Розовото, Лоса, Би Би, Ядеца, Черното асо, Лимона, Перваза, Уста като порта, Чистата глава, Трамбовката, Джук Бокса, Блясъка, Въртоглавото, Джим Дявола, Що не си… и Тоз негър.

 

 

От всичките тези имена и мисли стърчеше още едно име. То шепнеше на въртящите се гуми на автобуса: „Китарата чака да му дойде времето. Китарата чака да му дойде времето. Твоят ден настъпи. Твоят ден настъпи. Китарата чака да му дойде времето. Китарата е много добър Ден. Китарата е много добър Ден. Много добър Ден, много добър Ден, чака, чака си времето“.

В седемдесет и пет доларовата кола и тук, в автобуса „Грейхаунд“, Биберона се чувствуваше на сигурно място. Но той имаше още много дни. Може би ако Китарата се е върнал в родния град, в позната среда, Биберона ще може да го обезвреди. Разбира се, той след време ще разбере каква глупост е извършил. Злато нямаше. И макар че никога нямаше да се върне предишната им дружба, поне ще се сложи край на това преследване.

Но още докато тази мисъл минаваше през главата му, Биберона знаеше, че не е така. Китарата се е побъркал — или заради ненамереното злато, или заради „работата“ си. Или той просто се бе оставил да намрази Биберона, както винаги е мразил баща му и другите негри-собственици от остров Оноре. Бе се хванал за първата сламка, мокра и никаква, за да си докаже необходимостта да убие Биберона. Убитите черни момиченца от неделното училище заслужаваха по-добър отмъстител от този гарваново чер ястреб, „Неделята“, който включи в кървавия си „удар“ четири невинни бели момиченца и един невинен негър.

Може би до това се свеждаха човешките отношения: Ще ми спасиш ли живота? Ще ми отнемеш ли живота?

„Всеки иска да вземе живота на черния.“

Да. Но другите черни не се изключват. Само двама души никога не са искали него да го няма на този свят. И тези две изключения бяха жени, черни жени. Още от самото начало майка ми и Пилат са се борили за живота му, а той дори не им е предлагал и чаша чай.

Ще ми спасиш ли живота, или ще го отнемеш? Китарата правеше изключение. Той можеше да отговори и на двата въпроса с „да“.

 

 

„У дома ли да си ида първо, или у Пилат?“ Той се опитваше да вземе това решение на улицата късно през нощта. Студеният есенен вятър духаше от езерото. Така му се искаше да види лицето на Пилат, като й каже всичко, че реши да отиде първо при нея. После има да си седи у дома. Взе такси до улица „Дарлинг“, плати и хукна по стъпалата. Блъсна вратата и я видя да стои до каче с вода и да плакне зелените бутилки за виното си.

— Пилат! — викна той. — Да знаеш какво имам да ти казвам!

Тя се обърна. Биберона разтвори широко ръце, за да я поеме цялата в топлата си прегръдка.

— Ела тук, миличка — каза той, като се смееше. Тя дойде и счупи мокра зелена бутилка в главата му.

Щом дойде на себе си, видя, че лежи на една страна в мазето. Отвори едно око и си помисли дали да не остане още малко в безсъзнание. Отдавна вече знаеше, че всяко нещо може да изглежда друго и сигурно да е така. Нищо не биваше да се приема направо. Жени, които те обичат се опитват да ти прережат гърлото, докато жени, които дори не ти знаят името, ти изтъркват гърба. Вещици могат да говорят с гласа на Катрин Хепбърн, а най-добрият ти приятел може да се опита да те удуши. Току по средата на орхидеята може да има топка желе, а в кукла Мики Маус — неподвижна искряща звезда.

Затова той лежеше върху хладния влажен под на мазето и се опитваше да разбере какво прави там. Защо го цапардоса Пилат? За кражбата на торбата ли? Не. Нали тогава веднага дойде да го спаси. Какво може да е, какво друго е направил, че да я настрои против себе си? И изведнъж се сети. Хагар. Нещо се е случило с Хагар. Къде е тя? Избягала ли е? Болна ли е или… Хагар е мъртва. Жилите на врата му се изопнаха. Как? Да не би тогава, в стаята на Китарата…?

Какво значение имаше как? Той я бе наранил, изоставил и сега тя е мъртва. Сигурен беше в това. Беше я изоставил. Докато е мечтаел за летене, Хагар е умирала. Чу сребристия глас на Суийт: „Кого е изоставил?“. Изоставил е Рина и двадесет деца. Двадесет и едно, защото изпуснал онова, което се опитвал да вземе със себе си. А Рина се затръшкала на земята, загубила разсъдъка си и още плаче в дерето. Кой се е погрижил за тези двадесет деца? Господи, изоставил е двадесет и едно деца! Китарата и другите Дни предпочитаха никога да нямат деца. Шалимар изоставил своите, но тъкмо децата пееха за това и пазеха жива историята на неговото изчезване.

На пода в мазето Биберона наведе глава напред, после я изви назад. Той беше виновен и Пилат го знаеше. Тя го бе хвърлила в мазето. Какво ли ще прави с него, чудеше се той. После се сети. Знаеше кое за Пилат е наказанието, щом отнемеш чужд човешки живот. Хагар. Тук някъде трябва да има нещо на Хагар. Пилат ще го сложи някъде до нещо, което е останало от отнетия от него живот, за да може то да му принадлежи. Тя самата бе изпълнила тази заповед на баща си и сега искаше и той да я изпълни. „Не можеш да отлетиш и да оставиш едно тяло.“

Изведнъж Биберона се разсмя. Овързан като наденица, с режещо китките му въже, той се разсмя.

— Пилат — извика той. — Пилат! Той не това е искал да каже. Пилат! Друго е искал да каже. Не е говорел за стареца в пещерата. Пилат! За себе си е говорел. Собственият му баща отлетял. Той самият е бил това „тяло“. Дето човек не трябва да отлита и да го оставя. Пилат! Пилат! Ела тук. Чакай да ти кажа какво е казал баща ти. Той дори не ти е казвал да пееш. Той е викал жена си — твоята майка. Пилат! Изкарай ме от тук!

В лицето му блесна светлина. Вратата над главата му се отвори. Краката на Пилат се появиха на каменните стъпала и спряха.

— Пилат — каза Биберона сега по-тихо, — той друго е искал да каже. Ела да ти разкажа. И тези кости, Пилат. Не са били на белия старец. Той може и да не е умрял. Аз ходих там. Видях. Него го нямаше и златото го нямаше. Някой е открил и стареца, и златото. Сигурно, Пилат. Много преди ти да отидеш. Обаче, Пилат…

Тя слезе няколко стъпала.

— Пилат? — Тя слезе долу и той я погледна в очите и в неподвижната уста. — Пилат, трупът на баща ти изплувал от гроба, дето сте му го изкопали. Един месец след това изплувал. Някои, дали Бътлърови или другия го хвърлили в пещерата. Така че не вълците са довлекли белия старец до входа на пещерата и не са го изправяли до скалата. Ти си намерила баща си. И неговите кости си носила през цялото време.

— Тате? — прошепна тя.

— Да. Пилат, трябва да го заровиш. Той иска ти да го заровиш. Там, където му е мястото. До Скока на Соломон.

— Тате? — попита тя пак.

Биберона не отговори. Видя как дългите й пръсти минаха по роклята й и спряха като крило на скорец върху лицето й.

— Тате съм носила?

Тя се приближи към Биберона, спря и се взря в него. После обърна очи към изпочупената дървена маса, изправена до каменната стена на мазето. Там беше толкова тъмно, че той не я бе видял. Тя отиде до масата и взе от нея зелено-бяла кутия за обувки. Капакът й беше прихванат с ластик. „Джойс“, пишеше на кутията. „Слава богу, че ги има малките токчета «Джойс».“

— Ако ще погребвам тате, сигурно трябва да погреба и това някъде. — Тя погледна пак Биберона.

— Не — каза той. — Не. Дай ми го.

Когато тази вечер се прибра у дома, той влезе в къщата на улица „Недокторска“ без нито едно от нещата, които бе взел със себе си. Но донесе кутията с косата на Хагар.

 

 

Тя не искаше да стъпва в самолет, затова отидоха с кола. Той караше. Сега тя изглеждаше щастлива. Устните й пак се движеха, седеше до него в буика на Мейкън със спечелената от Реба наметка от норки върху раменете и със старата си черна рокля. Плетена шапка покриваше челото й, а обувките й пак бяха без връзки. От време на време поглеждаше към задната седалка, за да се увери, че торбата е там. Беше обвеяна в мир.

И Биберона го усещаше. Завръщането му на улица „Недокторска“ не беше така триумфално, както той очакваше, но в кривата усмивка на майка му имаше облекчение. И Лена, без да му прощава, се държа добре с него, защото Коринтянката се бе заселила с Портър в малка къща в Саутсайд. Седемте Дни, помисли си той, сигурно ще трябва да си търсят нов член, както когато Робърт Смит скочил от покрива на „Мърси“. Но с баща си бе водил дълги, разпокъсани разговори — за „момчетата“, които го помнеха в Данвил, как майка му избягала с баща му. Летенето не го интересуваше, но му хареса цялата история и това, че някои места са кръстени на неговите прародители. Биберона смекчи описанието на Цирцея, каза само, че била жива и се грижела за кучетата.

— Дали не трябва да отида там? — каза Мейкън.

— Във Вирджиния? — попита го Биберона.

— В Данвил. Ще трябва да отида да ги видя тези момчета, преди да ми откажат краката. Може и Фреди да събира наемите.

Хубаво беше. Пилат и Мейкън не се сдобриха (макар той да изглеждаше доволен, че отиват да заровят баща му във Вирджиния). И отношенията между Рут и Мейкън бяха същите и такива щяха да си останат. Както щяха да си останат и последиците от глупостта на Биберона и съжалението щеше да натежава над нещата, с които се гордееше. Хагар беше мъртва и той не я бе обичал… никак. А Китарата беше… някъде наоколо.

В Шалимар всички се зарадваха на скорошното му завръщане, а Пилат се смеси с хората като парче масло в бутилка. Отседнаха у Омар, а на втората и последна вечер тръгнаха към пътечката, която водеше към Скока на Соломон. Това беше по-високата от две стърчащи скали. И двете заоблени, и двете надвесени над дълбоката долина. Пилат носеше торбата, а Биберона лопатка. До горе беше далече, но никой от тях не спря да си поеме дъх. Точно на върха, на равното, имаше малко дървета, които устояваха на вятъра на такава височина. Дълго търсиха достатъчно широко място сред скалите. Щом намериха, Пилат клекна и отвори торбата, а Биберона започна да копае. От торбата изскочи дълбока въздишка и вятърът се вледени. Обгърна ги джинджифил, сладък, ароматен мирис на джинджифил. Пилат положи внимателно костите в гробчето. Биберона го засипа и изглади с обратната страна на лопатката.

— Дали да не му сложим камък или кръст? — попита Биберона.

Пилат поклати глава, протегна ръка и издърпа обецата от ухото си, като го разкъса. После издълба с ръце малка дупка и сложи в нея кутийката за енфие на Песен, с единствената дума, написана от Джейк. Тя се изправи и на Биберона му се стори, че чу изстрела едва след като тя се свлече. Той падна на колене до нея и прегърна отпуснатата й глава с една ръка, като я питаше дрезгаво:

— Улучи ли те? Пилат, улучи ли те?

Тя се засмя тихо и той веднага разбра, че се е сетила за този ден, когато я видя за пръв път и й каза възможно най-глупавото нещо.

Здрачът се сгъстяваше и около тях ставаше все по-тъмно. Биберона попипа гръдния кош и стомаха й, като търсеше къде е улучена.

— Пилат? Добре ли си?

Не можеше да различи очите й. Ръката му под главата й се потеше като фонтан.

— Пилат?

Тя въздъхна.

— Грижи се за Реба — после добави: — Де да бях познавала повече хора. Всичките щях да ги обичам. Ако познавах повече, повече щях да обичам.

Биберона се наведе да види лицето й и видя тъмнина, която изцапа ръката му. Не пот, а кръв се процеждаше от врата й в свитата му длан. Той натисна с пръсти кожата, сякаш да върне живота в нея, там, откъдето той бягаше. Но от това кръвта потече още по-силно. Той си помисли неистово за турникети и дори чу съдирането на дрехите си, които би трябвало да къса. Премести товара си и щеше да я остави за малко, за да може да превърже по-добре раната й, когато тя се обади пак:

— Песен — каза тя. — Изпей ми някоя песничка.

Биберона не знаеше песни, гласът му не ставаше за пеене и никой не искаше да го слуша, но трябваше да изпълни настойчивата й молба. Като изговаряше думите без мелодия, той запя за тази жена:

„Сладка моя, не ме оставяй,

белите ще ме задавят,

сладка моя, не ме оставяй,

Букра в хомота ме впряга“.

Кръвта бе спряла да блика навън и в устата й имаше нещо черно и пенесто. Тя отмести глава, за да погледне нещо зад рамото му. Мина време, докато разбере, че е мъртва. А когато разбра, вече не можеше да спре износените стари думи, те продължаваха да излизат все по-високо и по-високо от устата му, сякаш силата им можеше да я събуди. Събудиха се само птиците и излетяха изтръпнали. Биберона положи главата й на една скала. Две птици се въртяха край тях. Едната се стрелна към пресния гроб, грабна в човката си нещо лъскаво и излетя.

Сега той разбра защо я бе обичал така. Без дори да се отделя от земята, тя можеше да лети.

— Сигурно има някъде и друга като тебе — прошепна й той. — Трябва да има поне още една жена като тебе.

Дори когато коленичеше пред нея, той знаеше, че втора грешка няма да има, че щом се изправи, Китарата ще му пръсне мозъка. Стана.

— Китара! — извика той.

„Тара, тара, тара“ — отвърнаха му хълмовете.

— Насам, брате! Не ме ли виждаш? — Биберона сложи едната си ръка пред устата, а с другата замаха над главата си. — Ето ме!

„Ме, ме, ме“ — отвърнаха скалите.

— Мене ли искаш? А? Моят живот?

„Вот, вот, вот, вот.“

Клекнал на ръба на другата заоблена скала, скрит само от нощта, Китарата се усмихна над цевта на пушката си.

— Моят човек — прошепна си той. — Моят най-важен човек.

После остави пушката на земята и стана. Биберона спря да маха и присви очи. В тъмното едва различаваше главата и раменете на Китарата.

— Моят живот ли искаш? — Биберона вече не викаше. — Той ли ти трябва? Ей го тука.

Без да избърсва сълзите си, без да си поема дълбоко дъх или дори да приклекне, подскочи. Лек и светъл като пътеводна звезда, той изви към Китарата и вече нямаше значение кой от двамата ще предаде богу дух в смъртоносната прегръдка на своя брат. Защото от Шалимар знаеше едно: ако се оставиш на въздуха, той те поема.