Тони Морисън
Песента на Соломон (5)

Глава пета

Страхът не си отиде. Биберона лежеше в леглото на Китарата с лице към слънцето и си представяше какво ще усети, когато щипката за лед потъне в гърлото му. Не му помогна мисълта за бликнала виненочервена кръв, нито въпросът — ще се разкашля ли от щипката или не. Страхът лежеше на гърдите му като две кръстосани лапи.

Той затвори очи и скри лицето си с ръка, за да не преосвети слънцето негатива на мислите му. Виждаше в тъмнината под лакътя си как го удрят много щипки за лед, повече от дъждовните капки, които като дете се опитваше да хване с език.

Преди пет часа почука на вратата на Китарата. Стоеше там, вир-вода от летния дъжд, който все още чукаше по прозореца, и си представяше, че капките са стоманени щипчици.

— Да? — тонът беше малко нападателен. Китарата вече не отваряше, преди да попита кой чука.

— Аз съм, Биберона — отговори му той и зачака да щракнат трите ключалки.

Биберона влезе, свил рамене под мокрото си сако.

— Имаш ли нещо за пиене?

— Хайде, хайде, нали знаеш? — Китарата се усмихваше, златните му очи не гледаха така пронизително. Не бяха се виждали много от спора за Оноре срещу Алабама, но тази разправия подействува очистително и на двамата. Държаха се непринудено, защото вече не трябваше да се преструват. Щом се стигнеше до щекотливи теми, започваха словесни рундове, пълни с духовитости. Освен това приятелството им се изложи на други, по-конкретни изпитания, и издържа — последните шест месеца бяха опасни за Биберона и Китарата на няколко пъти му помогна.

— Тогава кафе — каза Биберона и седна тежко като старец на леглото. — Докога си отказал пиенето?

— Завинаги бе, човек. Край. Искаш ли чай?

— Господи.

— И не много силен. На бас се хващам, че според тебе чаят расте в торбички.

— Господи боже мой.

— Като памука в Луизиана. Само че черните, дето го берат, носят превръзки и тюрбани. По цяла Индия само това има — храсти с цъфнали бели торбички чай.

— Дай ми чай, Китара. Само чай. Без география.

— Без география? Добре. А да ти сипя малко история в чая? Или малко политикономия? А, не. И това е география. По дяволите, Биберонче, май целият ми живот е география.

— Като вариш чай на гостите, не си ли миеш чайника?

— Аз например сега живея в Севера. И какъв е първият въпрос? Севера е на север от кое? Ами на север от Юга. Севера съществува заради Юга. Следва ли оттук, че Севера е различен от Юга? Няма начин! Юга просто е на юг от Севера.

— Тези скапани листа не се слагат във врящата вода, а тя се налива отгоре им. В порцеланов чайник!

— Но тук се забелязва известна разлика. Северняците, естествено кореняците, са капризни на храна. Е, не точно на храна. Всъщност пет пари не дават за храната. За друго правят фасони — за сервизи и какво ли не още. Еле пък за чашки и чинийки. А пък чая — няма да различат „Ърл грей“ от разтворения концентрат на стареца Липтън.

— Аз искам чай, човече, а не каква да е плява.

— Старият Липтън взел, че накъсал и боядисал стари броеве „Ню Йорк таймс“, сложил ги в малки торбичици и негрите от Севера загубили ума и дума. Не могли да се сдържат. Забелязал ли си? Как ги обожават белите торбички?

— Исусе!

— И той е северняк. Може да е живял в Израел, но в душата си е северняк. В сърцето си. В мъничкото си шибано червено сърчице. Южняците го мислят за техен, но това е, защото за пръв път го видели като висял на едно дърво. Това им е близко. Висящи и окачващи. Но северняците са друго…

— Чакай сега, за кои говориш? За черните или за белите?

— Черни? Бели? Ти да не си от ония негри, дето само за това мислят? Кой казва нещо за черните? Това е просто урок по география.

Китарата даде на Биберона димящата чаша чай.

— Това ако е чай, аз съм рохко сварено яйце.

— Ето, виждаш ли? Капризни хора. Що трябва да си рохко сварено яйце? Не може ли просто сварено яйце? Или само обикновено яйце? Или само яйце? Пък и защо точно яйце? Негърът много неща е бил, но яйце не е ставал досега.

Биберона се разсмя — такъв си е Китарата. Приятелят му се добира вир-вода до вратата му, готов да се тръшне и да умре, а ето го сега — смее се, разлива си чая и се задавя от смях:

— Как тъй? Що да не стане яйце? Може, стига да иска.

— Не. Яйце не може. Не му е в характера. Липсва му в гените. Гените няма да му дадат да стане яйце, каквото и да прави. Природата му отказва: „Не, не можеш да станеш яйце, черньо. Виж, гарга може. Или маймуна-песоглавец. Но яйце — не. Яйцата са друго нещо, тънка работа. Крехки са те. И бели“.

— Има кафяви яйца.

— Мелези. Тях кой ги иска.

— Французите.

— Е, да, ама във Франция. А в Конго — не. В Конго французинът няма и да се докосне до кафявото яйце.

— Защо?

— Страх го е да не му стане нещо на кожата. Като от слънцето.

— Французите обичат слънцето. Навсякъде търсят слънце. В Ривиерата…

— Търсят френско слънце, не конгоанско. В Конго ще го мразят слънцето.

— Е, аз имам право да бъда това, което искам. Искам да бъда яйце.

— Пържено ли?

— Пържено.

— Тогава някой трябва да ти пръсне черупката.

Китарата смени настроението по-бързо от светкавица. Биберона си избърса устата, като избягваше погледа му, защото фосфорът отново проблясваше в очите на приятеля му. Стаичката затаи дъх в очакване. Всъщност това беше малка заградена веранда на втория етаж — така хазайката хем получаваше наем, хем имаше нощен пазач. Външната стълба беше много подходяща за ерген човек. Особено за такъв потаен като Китарата Бейнс.

— Дай ми квартирата за нощес — помоли Биберона. Китарата си разглеждаше ноктите.

— Някоя женска ли?

Биберона поклати отрицателно глава.

Китарата не му повярва. Не повярва на приятеля си, че наистина иска да бъде сам в нощта преди деня на собствената си смърт.

— Плаши ме това. Много ме плаши.

Биберона нищо не каза.

— Няма какво да се емчиш. Не и пред мен. Всички знаем, че си смел, когато поискаш.

Биберона вдигна очи, но нищо не каза.

— Все пак — продължи Китарата внимателно, — тя може да ти пререже гърлото. Още един смел негър ще стане зян!

Биберона посегна към кутията „Пал мал“. Беше празна. Той измъкна дълга угарка от капачката на буркан с фъстъчено масло, която този ден беше пепелницата на Китарата, протегна се на леглото и заопипва с дългите си пръсти джобовете, където можеше да има кибрит.

— Всичко е наред — каза той.

— Друг път — отвърна Китарата. — Нищо не е наред. Нищо и никъде.

Той стана, главата му почти опря тавана. Безразличието на Биберона го ядоса и той се опита да се успокои, като заоправя стаята. Изпод стола с висока облегалка в ъгъла извади празен кашон и започна да го пълни с боклуци — изгорели клечки от перваза, кокали от вчерашното свинско печено. Смачка картонени чаши, натъпкани с остатъци от зелена салата, и ги хвърли в кашона.

— Не знам негър да не иска да е хладнокръвен. Не е лошо ти да можеш да се владееш, ами другите?

Той погледна косо Биберона, нащрек за някакъв знак, някакво открехване. Нова беше тази тишина. Нещо се е случило. Китарата искрено се безпокоеше за приятеля си, но и не искаше нищо да се случва в тази стая, за да не идва полицията. Той вдигна пепелника от капачка.

— Чакай. Има два-три хубави фаса — каза Биберона тихо.

Китарата изсипа целия пепелник в кашона.

— Защо правиш така? Нали знаеш, че нямаме цигари?

— Тогава си мръдни задника и иди да купиш.

— Я стига. Стига с тези глупости. — Биберона стана от леглото и посегна към кашона. Но Китарата го дръпна и го захвърли в ъгъла, а боклуците, събрани в него, се върнаха по старите си места. Гъвкав като котка, без нито едно излишно движение, Китарата вдигна ръка от леглото люлка и опря юмрук в стената, така че Биберона не можа да помръдне.

— Слушай ме — гласът му беше тих. — Слушай ме като ти казвам нещо.

Те застанаха глава срещу глава, пръсти срещу пръсти. Левият крак на Биберона се клатеше във въздуха, фосфорните очи на Китарата поопърлиха сърцето му, но той издържа на погледа им.

— Ами ако не искам? Тогава какво? Ще ме убиеш ли? Нали знаеш, че се казвам Мейкън Дед, че съм вече мъртъв?

Китарата не се засмя на познатата шега, но тя успя да смекчи чертите на лицето му и очите му вече не гледаха така свирепо.

— Някой трябва да го каже на убиеца ти — каза Китарата.

Биберона се изсмя и се дръпна към леглото.

— Прекалено много се безпокоиш, Китара.

— Колкото трябва се безпокоя. А сега искам да знам ти защо не се тревожиш. Знаеш, че днес е тридесетият ден и пак идваш тук. Някой ако иска да те намери, първо тук ще търси. И да не е първо тук, все едно, ще дойде. На това отгоре искаш да те оставя сам. Какви ги вършиш?

— Виж какво — каза Биберона. — При всичките опити се изплаших само два пъти — при първия и при третия. Оттогава се оправям, нали?

— Да, ама този път има нещо особено.

— Нищо особено няма.

— Ти си особен, ти.

— Ами, особен. Уморен съм само. Омръзна ми да се изплъзвам на смахнати хора, омръзна ми този скапан град, омръзна ми да се скитам по улиците и никъде да не стигам.

— Е, щом си само уморен и всичко ти е омръзнало, случил си. Чака те вечен покой. Само дето леглото не е много удобно, но в моргата не слагат дюшеци.

— Този път тя може да не дойде.

— Шест месеца вече не пропусна нито веднъж. На какво разчиташ, че ще си даде почивка ли?

— Повече не мога да се крия от тая кучка. Ще сложа край на всичко това. Не искам след месец пак да го преживявам.

— Защо не накараш близките й да направят нещо?

— Нали аз съм й близките?

— Виж какво, Биберонче. Ако кажеш, ще се чупя. Но само за една минута ме изслушай. Последния път тази жена размахваше нож за дране на кожи „Карлсън“. Знаеш ли колко е остър един „Карлсън“? Ще те нареже като лазерен лъч.

— Зная.

— Не знаеш. Ти се беше заврял под бара, а ние с Мун я хванахме.

— Знам какво размахваше тя.

— Утре Мун няма да го има в тази стая. И Китарата няма да го има, ако ти се водя по акъла. Този път тя може да вземе пистолет.

— Кой е луд да даде пистолет на негърка?

— Който даде на Портър пушка.

— Това беше преди години.

— Не че пистолетът ме тревожи. Плаши ме твоето поведение. Ти сякаш го искаш. Сякаш го чакаш.

— Какви ги измисляш?

— Я се виж. Как си се наконтил.

— Нали ходих на работа в магазина на Съни. Знаеш го стария, иска да съм добре облечен, когато съм в канцеларията.

— Имал си време да се преоблечеш. Минава полунощ.

— Е, добре. Изкъпал съм се. Очаквам го. Нали това ти разправях, че вече не искам да се крия…

— Тайна, а? Тайничка имаш.

— Ставаме двама.

— Двама ли? Ти и тя?

— Не. Ти и аз. И ти напоследък хвърляш разни димни завеси. — Биберона погледна Китарата и се засмя. — Казвам ти, да не си мислиш, че нищо не забелязвам.

Китарата също се ухили. Сега, след като се знаеше, че има тайна, той пак стана добрият стар приятел.

— Добре, сър, добре, господин Дед. Ваша си работа. Само бихте ли помолили посетителката да поразтреби, преди да тръгне? Иначе като се върна, трябва да ви търся главата из угарките. Много мило ще бъде, ако я постави така, че да я видя веднага. Ако пък тя си загуби главата, кърпи има на задната полица в килера.

Китарата си взе кафявото кожено яке и тръгна към вратата.

— Цигари! — викна след него Биберона. — Донеси ми цигари, преди да изчезнеш.

— Дадено! — викна Китарата от стълбите. Мисълта му вече бе отлетяла от Биберона към шестимата старци, които го чакаха.

Тази нощ той не се върна.

 

 

Биберона лежеше тихо на слънцето, главата му беше празна, дробовете му копнееха за цигара. Постепенно се възвърнаха страхът от смъртта и нетърпението тя да дойде по-скоро. Преди всичко той искаше да избяга от нещата, които знаеше, да не се замесва в разказаното. А всичко за този свят му бе казано от другите. Почувствува се като бунище за техните деяния и омрази. Той самият нищо не бе направил. Никога не бе действувал независимо, освен дето онзи път удари баща си, но след този свой единствен акт научи нежелани неща и почувствува отговорността от познанието. Баща му му разказа за Рут и поиска от него да я презре, но Биберона усещаше, че му налагат чужда воля, че му стоварват тежест, която не заслужава. Не беше виновен за всичко станало, не искаше да се променя, да мисли или да направи нещо.

Въргаляше се в леглото на Китарата със същото ленно усещане за собствена правота, с което бе проследил като таен агент майка си, когато тя излезе от дома им преди около седмица.

Тогава се връщаше от някакво парти, току-що бе спрял буика на Мейкън до тротоара и изгасил светлините, когато видя майка си да върви по улица „Недокторска“. Макар че беше един и половина през нощта и яката на палтото й беше вдигната, тя не се движеше като човек, който върши нещо потайно, а по-скоро с някаква решителна стъпка. Нито забързана, нито безцелна. Просто с равномерната стъпка на жена, която отива да върши някаква работа — скромна, но почтена.

След като Рут зави, Биберона изчака малко и запали колата. Караше едва-едва, гледаше да не превключва на висока скорост. Зави и той зад ъгъла, видя Рут на автобусната спирка и изчака на тъмно, докато автобусът дойде и тя се качи.

Това едва ли беше любовна среща. Иначе мъжът щеше да я вземе с колата си някъде наблизо. Щом обичаш една жена, няма да я оставиш да идва при тебе посред нощ с обществен транспорт, особено ако е стара като Рут. Пък и кой мъж ще иска жена над шестдесет години?

Кошмарно беше това преследване на автобуса — той спираше много често, стоеше дълго на спирките и Биберона едва успяваше да види дали тя не е слязла. Включи радиото, но вместо да успокои нервите му, музиката ги изостри. Раздразни се много и сериозно си помисли дали да не се върне.

Накрая автобусът спря на гарата. Последна спирка. Той я видя да слиза заедно с малкото пътници и да влиза в чакалнята. Помисли си, че сега ще я загуби, няма да види на кой влак ще се качи. Пак реши да се върне. Късно стана, той беше капнал, пък и не беше съвсем сигурен дали иска да знае още нещо за майка си. Но след като стигна дотук, глупаво беше да се връща и да оставя нещата висящи. Закара колата на паркинга и тръгна бавно към гарата. Може би тя не чака влак, помисли си той. Може би онзи я взима оттук.

Биберона се огледа внимателно, преди да отвори вратите. Нямаше я вътре. Сградата беше малка и проста. Стара, но добре осветена. Над скромната чакалня висеше гербът на Мичиган в ярки цветове на „Техниколор“, вероятно нарисуван от учениците от някоя художествена гимназия. Два розови елена стояха изправени на задните си крака, а между главите им бе кацнал орел. Крилата му бяха разтворени и приличаха на вдигнати рамене. Главата му бе обърната наляво; едното му свирепо око пронизваше окото на елена. На дълга лента под герба се нижеше, пурпурен латински текст: „Si Quaeris Peninsulam Amoenam Circumspice“^[1]. Биберона не разбра латинския и се зачуди защо щатът на хищните росомахи има елени на герба си. Той си спомни разказа на Китарата как е убил сърна. „Един мъж не трябва да прави това.“ Обзе го нещо като угризение, но той се отърси от него и тръгна да дири майка си. Зад гарата я нямаше. После видя, че горе има още един перон, към него водеха стълби, а на стрелката пишеше: „Предградия Феърфийлд и Нортистърн“. Може да е там. Изкачи се предпазливо по стълбите, като се оглеждаше да не я срещне или изпусне. Високоговорителят наруши тишината и обяви, че влакът за Феърфийлд тръгва в два и петнадесет от горния перон. Биберона хукна по стълбите и стигна тъкмо навреме, за да види как Рут се качва в един вагон и сам да се метне в друг.

Влакът спря на десетина спирки през десетина минути. Биберона все се показваше между вагоните, за да види дали не е слязла. След шестата спирка той попита кондуктора кога е следващият влак за града. „В пет и четиридесет и пет“, му отвърна той.

Биберона погледна часовника си. Вече беше три. Половин час по-късно, когато кондукторът обяви: „Феърфийлд, последна спирка“, той се показа навън и този път я видя. Втурна се след нея зад дървения навес, който пазеше чакащите пътници, от вятъра, докато чу широките й гумени подметки по стълбите.

По улицата имаше магазинчета, всичките затворени — вестникарски будки, кафенета, книжарници. Домове нямаше. Богатите от Феърфийлд не живееха край гарата и по пътя се виждаха много малко къщи. Рут все пак продължи с равномерната си стъпка по улицата и след няколко минути се озова на широкия криволичещ път, който водеше към гробището на Феърфийлд.

Докато разглеждаше желязната украса над входа, Биберона си спомни откъслечни разговори — майка му бе разказвала колко старателно е търсила парцел за тялото на доктора, за да не бъде заровен той в гробище само за негри. А преди четиридесет години тук е имало само ферми и общинско гробище, твърде незначително, за да го е грижа някого дали там са заровени бели или черни.

Биберона се облегна на едно дърво и зачака на входа. Дори да се бе съмнявал в думите на баща си, сега вече знаеше, че всичко е вярно. Тя беше глупава, егоистична, странна, малко безсрамна жена. Той пак се почувствува обиден. Защо няма в семейството му поне един нормален?

Чака я един час.

— Здравей, мамо — каза той. Опита се да предаде хладната жестокост, която го бе обзела, опита се да я изплаши, като изскочи внезапно иззад дървото.

Успя. Тя залитна и хлъцна.

— Мейкън! Ти ли си? Тук? Боже мой, аз… — тя се опита отчаяно да нормализира положението, като мигаше, опитваше се да се усмихне и търсеше подходящи, възпитани думи и обноски.

Биберона я спря.

— Дошла си да полегнеш на гроба на баща си, нали? Нали и преди е било така? От време на време си прекарвала по някоя нощ с баща си?

Раменете на Рут сякаш увиснаха, но тя каза с учудващо твърд глас:

— Да вървим към гарата.

Четиридесет и пет минути чакаха влака под навеса и никой от двамата не каза нито дума. Слънцето се показа и освети имената на младите влюбени, надраскани по стените. Няколко души се качиха по стълбите на перона.

Влакът пристигна на заден ход от резервния коловоз, а те още не си бяха казали нито дума. Едва когато колелетата се завъртяха и локомотивът се покашля, Рут започна. Започна по средата на изречението, сякаш бе обмисляла всичко това, откак тръгна със сина си от входа на феърфийлдското гробище.

— … защото аз съм всъщност една малка жена. Не че съм дребна, ами малка. Малка съм, защото съм била натискана и не съм израсла. Живях в огромна къща, която тежеше отгоре ми. Нямах приятелки, само съученички, които искаха да пипнат роклята ми и белите ми копринени чорапки. Но не ми и трябваше приятелка, защото имах него. Аз бях малка, а той — голям. Само за него беше важно дали съм жива или мъртва. Много хора ги беше грижа за мен, но само за него това беше истински важно. Не беше добър човек той. Нагъл беше, а често и глупав, и унищожителен. Но за него беше важно, Мейкън, дали съм жива и как живея, а нито тогава, нито сега има на света друг, който да се интересува от мене. За такова нещо всичко бих направила. За мене беше важно да бъда в негово присъствие, сред неговите неща, нещата, които ползуваше, които докосваше. По-късно трябваше просто да знам, че го има на този свят. Когато си отиде, аз продължих да поддържам това усещане, че го е грижа за мен…

Не съм странна жена. Аз съм малка жена.

Не знам какво ти е казал баща ти за мен в тази ваша канцелария. Но знам много добре, както си знам и името, че ти е казал само удобните за него неща. Сигурна съм, че не ти е казал как уби баща ми и как се опита да убие теб. Защото вие двамата отнемахте моето внимание от него. Знам, че това не ти го е казал. Не ти е казал също, че изхвърли лекарството на баща ми, но това е истина. И аз не можах да спася татко. Мейкън взе лекарството, а аз просто не знаех какво е то. И тебе нямаше да мога да спася, ако не беше Пилат. Ако ти си тук, то се дължи на Пилат.

— Пилат? — Биберона се разбуди. Досега слушаше майка си някак унило, като човек, който знае, че го лъжат.

— Пилат. Старата, луда, мила Пилат. Откак татко умря, ние с баща ти нямахме никакви отношения. Лена и Коринтянката тогава бяха мънички. Имахме ужасна разправия. Той заплашваше, че ще ме убие. Аз заплашвах, че ще кажа на полицията какво е сторил на татко. Нищо не направихме. Сигурно парите на баща ми са му били по-важни от удоволствието да ме убие. Пък и аз с радост щях да умра, ако не бяха децата. Но той все пак се премести в друга стая и заживяхме така, докато повече не можех да издържам. Докато реших, че е по-добре да умра, отколкото да живея, без никой да ме докосва, без никой да ме поглежда с желание да ме докосне. Тогава започнах да идвам до Феърфийлд. Да разговарям. Да разговарям с някого, който не ми се смее и иска да ме изслуша. Някой, на когото да се доверявам. Някой, който се доверява на мен. Някой, който… го е грижа за мен. Заради мен самата. Знаеш ли, аз бях на двадесет години, когато баща ти спря да спи в моето легло. Това не е лесно, Мейкън. Никак не е лесно. Като станах на тридесет години, май ме беше страх, че ще си умра така.

По това време Пилат се премести тук. Дойде в града, сякаш беше негова собственица. Пилат, Реба и момиченцето на Реба, Хагар. Пилат веднага пристигна да види Мейкън и щом ме погледна, разбра какво ми е на душата. Един ден ме попита: „Искаш ли го?“, „Искам някого“, й отвърнах аз. „Той не е по-лош от другите“, каза тя. „Освен това ще забременееш и детето трябва да е от него. Той трябва да има син. Иначе ще свърши родът ни.“

Тя ме накара да правя странни работи. И ми даде нещо зеленикавосиво като трева да му го слагам в храната — Рут се засмя. — Бях като доктор, като химик, който прави важен научен експеримент. И се получи. Четири дни Мейкън идва при мене. Дори от канцеларията се връщаше посред бял ден, за да бъде с мен. Изглеждаше озадачен, но идваше. После всичко свърши. След два месеца бях бременна. Щом разбра, той веднага заподозря Пилат и ми каза да махна детето. Но аз не исках и Пилат ми помогна да му устоя. Без нея нямаше да ми стигнат силите. Тя ми спаси живота. И твоя, Мейкън. И твоя живот спаси. Бдеше над тебе, сякаш си нейно дете. Докато един ден баща ти я изхвърли.

Биберона опря глава о студената дръжка на седалката пред себе си. Остана там, докато хладът премина в него. После се обърна към майка си.

— Беше ли в леглото до баща си, когато той умря? Гола?

— Не. Но бях коленичила по комбинезон до леглото и целувах хубавите му пръсти. Само те не се бяха…

— Ти си ме кърмила.

— Да.

— Докато съм пораснал… доста голям.

Рут се обърна към сина си. Вдигна глава и се взря дълбоко в очите му.

— Освен това се молех за теб. Всяка нощ и всеки ден. На колене. Кажи ми сега. Какво съм съгрешила на колене?

Това беше началото. Сега всичко ще свърши. След малко Хагар ще влезе и този път той ще я остави да го направи. После няма да има спомен кой е бил той и къде. Нито спомен за Магдалена, наричана Лена, и за Коринтянката, нито за баща му, който се е опитвал да го убие още преди да се роди. Нито за великолепната омраза между баща му и майка му, омраза гладка и твърда като стомана. И той няма да има тези сънища наяве и няма да чува ужасните думи на майка си: „Какъв грях? Какво съм съгрешила на колене?“.

Биберона чу стъпките й, после чу как бравата се завъртя, заяде и пак се завъртя. Знаеше, без да отваря очи, че тя стои там и го гледа през прозореца.

Хагар. Смъртоносната Хагар с щипката за лед, Хагар, която веднага след благодарственото му коледно писмо започна всеки ден да търси по кофи, бюфети и рафтове в мазето някакво удобно за носене оръжие, с което да убие истинската си любов.

„Благодарственото“ му писмо попадна в живо месо, но не заради него хукна тя да търси оръжие по бюфети и мазета. Това стана, защото видя в прегръдките на Биберона някакво момиче с бакърено-копринена коса, която се стелеше по ръкава на палтото му. Те седяха в заведението на Мери, пиеха „Джак Даниъл“ с лед и се усмихваха един на друг. Отзад момичето приличаше малко на Коринтянката или на Лена, но когато се обърна със смях към Биберона и Хагар видя сивите й очи, юмрукът, който само си седеше от Коледа в гърдите й, насочи като нож показалеца си към Биберона. И така, както новата луна търси прилива, всеки месец Хагар изравяше някакво оръжие и се измъкваше от дома, за да намери мъжа, за когото се смяташе родена на този свят. Това, че беше пет години по-стара от него и при това негова първа братовчедка, никак не притъпяваше страстта й. Всъщност зрелостта и кръвното родство превръщаха тази жар в треска, в напаст, а не любов. Тя буквално я поваляше нощем и я вдигаше сутрин, защото повлечеше ли се вечер към леглото, след още един ден, прекаран без него, сърцето биеше в гърдите й като юмрук в ръкавица. А сутрин, много преди да се разбуди напълно, тя усещаше толкова горчив и силен копнеж, че той я изтръгваше от съня, от който всички видения сякаш са пометени.

Тя се движеше из къщата, по верандата, по улиците, до зарзаватчийницата и месаря като разбунен призрак, който никъде и в нищо не намира покой. Нито в първия пролетен домат, току-що откъснат, разцепен, посолен и сложен пред нея от баба й. Нито в сервиза от розово стъкло от шест части, който Реба спечели на лотарията в кино „Тиволи“. Нито във фигуралната свещ, която двете направиха за нея — Пилат я отля, а Реба издълба малки цветчета с пила за нокти и я сложи в истински купешки свещник до леглото й. Нито дори във високото яростно слънце по пладне, нито в морско тъмните вечери. Нищо не можеше да откъсне мисълта й от устата, която Биберона не целуваше, краката, които не тичаха към него, очите, които вече не го виждаха, ръцете, които вече не го докосваха.

Попипваше некърмилите си гърди и понякога летаргията й изчезваше, а на нейно място се появяваше пустош, премерената подлост на наводнението или снежната лавина, която за спасителите от хеликоптера изглежда безразлично природно явление, но за жертвите, поемащи последния си дъх, е умишлено и лично зло. Пресметнатият бяс на акулата започваше да расте в Хагар; като същинска вещица, яхнала метлата си в нощта, полетяла към някое ритуално детеубийство, разбунена от черния вятър и от кола между краката й, като невеста, на която мъжът й е дошъл до гуша и тя се е загрижила добре ли е сварена овесената му каша и силна ли е лугата, разбъркана в нея, като кралица или куртизанка, поразена от красотата на смарагдовия пръстен, преди да сипе отровата от него в старото червено вино, Хагар се възбуждаше от подробностите на делото си. Тя го издебваше. Когато юмрукът в гърдите й се превръщаше на насочен показалец, когато каквото и да е докосване до него бе по-добро от нищо, тя го издебваше. Щом не можеше да получи любовта му (а непоносима бе мисълта, че той не се сеща за нея), тя щеше да се задоволи със страха му.

В такива дни, с разрошена като градоносен облак коса, тя претърсваше Саутсайд и улица „Недокторска“, докато го намереше. Понякога минаваха два или три дни и тези, които я забелязваха, съобщаваха, че „Хагар пак е хукнала подир Биберона“. Жените я наблюдаваха от прозорците си. Мъжете вдигаха поглед от дъските за дама и се питаха дали този път ще успее. Никой не се учудваше докъде може да докара човека несподелената любов. Те бяха виждали как жени вдигат поли над главите си и вият като кучки от несподелена любов. Как мъже седят пред вратите с метален вкус в устата от несподелена любов. „Слава богу — си шепнеха те, — слава богу, че не ме е сполетяла такава гробищна любов.“ Емпайър Стейт беше още един пример за такова нещо. Той се бе оженил за бяло момиче във Франция и я бе довел у дома. Много щастлив и също толкова работлив, той живя с нея шест години, докато един ден се върна у дома и я намери с друг мъж. Друг негър. Като откри, че бялата му жена обича не само него, не само другия негър, ами цялата им раса, той седна, затвори уста и повече не продума. Томи Желето го настани да работи като портиер, за да го спаси от приют, поправителен дом или лудница, все едно.

Така че набезите на Хагар бяха неделима част от тайнството на любовта, която необяснимо те „понася“ нанякъде. И ако съседите се интересуваха изключително много от начина на изразяване на тази любов, последствията не ги засягаха особено. В края на краищата, така му се пада, защо се забърква със собствената си братовчедка?

Биберона имаше късмет, че поне засега тя се оказваше най-несръчният убиец на света. Въпреки цялата й ярост, при вида на жертвата я обземаше страхопочитание, тя се разтреперваше като лист и ударите на ножа, чука или щипката за лед не стигаха целта си. Щом някой я хванеше за китката изотзад или я отблъснеше и й стовареше един по устата, проваляйки опита й за убийство, тя се сгърчваше и още там заплакваше с очистителни сълзи, които продължаваха под камшика на Пилат — него тя посрещаше с облекчение. Пилат биеше, Реба ревеше, а Хагар се свиваше. До следващия път. А следващият път беше сега и Хагар натискаше бравата в малката ергенска квартира на Китарата.

Беше заключено. Тя прекрачи през парапета на верандата и напъна прозореца. Биберона чу шумовете, чу дрънченето на стъклото, но не пожела да се помръдне или да махне ръка от очите си. Не трепна и като чу как се строши прозорецът.

Преди да протегне ръка през дупката и да отмести райбера, Хагар си обу обувката. Дълго, дълго повдига прозореца. Висеше странично над парапета с цялата тежест на единия крак. Прозорецът се плъзна по изкривената странична част на касата.

Биберона не пожела да погледне. Пот изби по кръста му и потече встрани по подмишниците. Но страха го нямаше. Той лежеше неподвижен като утринна светлина и всмукваше във волята си цялата сила на света. Той повели тя да умре. Или тя ще ме убие, или ще падне мъртва. Или аз ще живея на този свят както искам, или ще умра поради това. Ако ще живея, нека тя да умре. Единият или другият. Аз или тя. Избирай.

Умри, Хагар. Умри, умри, умри.

Но тя не умря. Изпълзя в стаята и пристъпи към малкото желязно легло. Държеше касапски нож, вдигна го високо над главата си и го стовари в меката плът на шията му, над яката на ризата. Ножът удари ключицата и се изви към рамото му. Раничката на кожата започна да кърви. Биберона потръпна, но не махна ръката си и не отвори очи. Хагар вдигна пак ножа, този път с двете ръце, но разбра, че не може да замахне надолу. Както и да се опитваше, ябълчните стави на раменете й не се подчиняваха. Минаха десет секунди. Петнадесет. Скована жена и замръзнал мъж.

На тридесетата секунда Биберона разбра, че е победил. Махна си ръката и отвори очи. Погледът му мина по изпружените й вдигнати ръце.

О, помисли си тя, като видя лицето му, забравила съм колко е хубав.

Биберона седна, пусна краката си встрани и се изправи.

— Ако си задържиш така ръцете каза той — и после ги свалиш бързо, ще си вкараш ножа право между краката. Защо не го направиш? Така ще си решиш всичките проблеми.

Той я потупа по бузата и се извърна, да не гледа разширените й, тъмни, умолителни и кухи очи.

 

 

Тя дълго остана така. Едва по-късно я намериха. Макар че можеха да се сетят къде е. Стига да забележеха, че я няма. Сега дори и Рут знаеше. Преди една седмица бе научила от Фреди, че за шест месеца Хагар се е опитвала шест пъти да убие Биберона. Рут се втренчи в златните зъби на Фреди и каза:

— Хагар?

Години не я беше виждала. Само веднъж бе ходила в дома на Пилат, много, много отдавна.

— Хагар?

— Хагар, ами.

— Пилат знае ли?

— Как не. Всеки път я пердаши, но не помага.

Рут си отдъхна. За миг й се бе сторило, че тъй като Пилат бе дала живот на сина й, сега може да иска смъртта му. Но веднага след този миг на облекчение тя почувствува болка, защото Биберона не й беше казал за това. После съзна, че той всъщност нищо не й казва от години насам. Синът й никога не е бил човек за нея, отделен, жив човек. Той й беше страст. Понеже така отчаяно искаше да легне отново с мъжа си и да му роди още едно дете, този син беше първият плод от така желаната връзка между нея и Мейкън, който трябваше да ги държи заедно и да възобнови любовния им живот. Тя го усещаше силно още преди раждането му, още от трепета пред отвратителния зелено-сив прах на Пилат, който разбъркваше в дъждовната вода и слагаше в храната на мъжа си. Но след няколко дни на сексуална хипноза Мейкън изпадна в ярост, а щом научи, че е бременна, се опита да я накара да пометне. После усещаше бебето в гаденето, след като Мейкън я накара да изпие половин унция рициново масло, в горещата тенджера, от която изля врялата вода и седна отгоре й, в сапунената клизма, в куката за плетене (Рут клечеше в банята, ревеше, пъхаше само върха й и се страхуваше от мъжа, който крачи отвън). Накрая, след като я удари с юмрук в корема (беше посегнала да вземе чинията му от закуската, когато той погледна корема й и стовари юмрук върху него), тя избяга в Саутсайд да търси Пилат. Никога не беше ходила в тази част на града, знаеше улицата на Пилат, но не и къщата. Пилат нямаше нито телефон, нито адресен номер. Рут попита някакъв минувач и той я упъти към малка кафява къщица навътре от непавирания път. Пилат седеше на стол, Реба я подстригваше с бръснарски ножици. Тогава за пръв път видя Хагар — трябва да е била на четири-пет години. Топчеста, с четири дълги плитчици — две като рогчета встрани и две като опашчици отзад. Пилат успокои Рут и й даде праскова, но тя не я изяде, защото й прилоша от мъха. Старата жена я изслуша и изпрати Реба до магазина да купи царевично брашно на бучки „Арго“. Сипа малко в дланта си и предложи на Рут, а тя покорно си взе една и я сложи в уста. Щом усети колко са вкусни и хрупкави, тя поиска още и докато си тръгне, изяде половин кутия. (Оттогава започна да дъвче царевични бучки, парченца лед, лешници, орехи, а веднъж в пристъп на истерия си сложи в устата няколко дребни камъчета. „Като чакаш дете, трябва да ядеш каквото му се поиска, й бе казала Пилат, иначе то ще дойде на този свят гладно за това, дето не си му го дала.“ Рут не можеше да захапе добре. Зъбите й бяха изтръпнали от копнеж. Както котката иска да дращи, тя търсеше да впие зъби в нещо хрупкаво, а щом не намереше, само скърцаше със зъби.)

Както дъвчеше „Арго“, Рут остави Пилат да я заведе в спалнята, да я обвие с домашен, набързо стъкмен колан, тесен на чатала, и да й заповяда да го държи до четвъртия месец и „повече никакви такива с Мейкън и да не си завираш нищо в утробата“. Каза й също да не се безпокои — Мейкън нямало да й досажда. Тя, Пилат, щяла да се погрижи за това. (Години след това Рут научи, че Пилат сложила малка кукла върху стола на Мейкън в канцеларията му. Кукла-мъж с боядисана пилешка костица, забодена между краката, и боядисан червен кръг на корема. Мейкън я бутнал от стола и със земемерния пергел я занесъл в банята, където я залял със спирт и я запалил. Девет пъти я горил, докато огънят стигнал до вътрешностите й от слама и памук. Но сигурно е запомнил кръглия червен корем, защото оттогава нататък оставил Рут на мира.)

Когато бебето се роди на другия ден, след като тя бе стояла в снега с изкуствени рози в нозете и мъж със сини криле над главата, то бе за нея хубава играчка, отмора, развлечение, физическо удоволствие, когато го кърмеше, докато Фреди (все тоя Фреди) не я хвана. Тогава детето вече не беше плюшената й играчка. То се превърна в бойно поле, по което воюваше с мъжа си, също както каубоите и индианците във филмите. Всеки от тях объркан от стойностите на другия, всеки убеден в собствената си чистота и вбесен от идиотщината на другия. Разбира се, индианецът беше тя. Каубоят й отне земята, обичаите и честта, тя се превърна в изтривалка за краката на съдбата си, като си запази правото на дребни предизвикателства.

Но кой беше този неин син? Този висок мъж с плът отвън и чувства отвътре, за които тя самата нищо не знаеше, но друг някой знаеше, и то толкова, че искаше да го убие. Изведнъж светът се отвори пред нея като едно от огромните й лалета и показа злия си жълт пестник. Досега бе култивирала собственото си нещастие, бе го оформила в изкуство и път. Сега съзря друг свят извън своя собствен — по-голям и по-злостен. Извън кревата с балдахин, където докторът се изду и изгни (с изключение на хубавите му пръсти, единственото нещо, което внукът му наследи от него). Извън градината и аквариума, където златните рибки умираха. А тя си мислеше, че всичко е свършило. Че е победила рициновото масло и тенджерата с парата, която така изгори и сгърчи кожата й, че не можеше нито да уринира, нито да сяда да крои и шие заедно с дъщерите си. Въпреки всичко бе родила детето и макар че то не можа да премахне пропастта между нея и Мейкън, все пак съществуваше, беше единствената й победа.

Сега Фреди й казваше, че нищо не е свършило. Че някой пак се опитва да го убие. Да й отнеме единственото агресивно деяние с великолепния му завършек. Че човекът, който грози живота му, е от рода на Мейкън.

— Боли — каза тя на Фреди, като слагаше в джоба си наема, който той й даде. — Боли, ще знаеш.

Качи се по стълбите към верандата и влезе в кухнята. Без да знае какво ще направи кракът й, тя ритна вратичката на шкафа със старата ключалка под мивката. Вратичката й отговори с тъничко изскърцване и пак се отвори. Рут я погледна и я ритна отново. Тя пак изскърца, но не се затвори.

— Да се затваряш — прошепна Рут. — Да се затваряш.

Вратата остана отворена.

— Затваряй се. Чуваш ли ме? Затваряй се. Затваряй се. Затваряй се!

Сега тя крещеше.

Магдалена, наречена Лена, чу виковете и изтича по стълбите в кухнята. Свари майка си вторачена и разговаряща с мивката.

— Мамо? — Лена беше изплашена. Рут я погледна:

— Какво има?

— Не знам… Чух те май да викаш нещо.

— Намери някой да оправи тази врата. Искам да се затвори. Здраво.

Лена зяпна, като видя как Рут изтича край нея. А като я чу да тича по стълбите, сложи ръка на уста от изумление. Рут беше на шестдесет и две години. Лена не бе имала представа, че майка й може така бързо да се движи.

 

 

Страстите на Рут приличаха на дълбок, но тесен улей. Живяла дълго без секс, само от самозадоволяване, тя видя в скорошната смърт на сина си унищожението на последния си любовен акт.

Със същата решителна стъпка, с която отиваше до гробището шест-седем пъти в годината, Рут излезе от дома, хвана автобус 26 и седна точно зад шофьора. Свали си очилата и ги избърса с края на полата. Беше спокойна и целеустремена както винаги, щом смъртта се обърнеше към някого, който й принадлежи. Така беше и когато смъртта полъхна в рядката коса на баща й и разроши кичурите му. Беше я обзело същото хладнокръвие и сръчност, грижеше се за доктора и сякаш опираше ръка в гърдите на смъртта и я отблъскваше, отказваше й, пазеше живота на баща си дори когато той вече искаше да умре, когато болката му премина в отвращение и ужас, защото и сам усещаше вонята си. По-късно той беше много слаб, за да се бори срещу опитите й да му спаси живота, крееше и мразеше безкрайно тази жена, която не му даваше мира, не откъсваше блесналите си възсветли очи от него и като магнит го теглеше с тях от тясната земя, за която той копнееше. Рут си избърса очилата, за да вижда табелките на улиците („Яж череши — й бе казала Пилат — и няма да ги носиш тези стъкълца на очите си.“); в главата й нямаше друга мисъл, освен да стигне там, на улица „Дарлинг“, където живее Пилат, а сигурно и Хагар. Как се е превърнало топчестото момиченце с тежките плитки в бъдещ убиец, погнал с нож в ръка сина й? Сигурно Фреди лъже. Сигурно. Ще видим.

Щом изчезнаха бреговете на реката и се появиха магазинчета между паянтовите къщи, Рут дръпна връвта за слизане. Тръгна към подлеза на улица „Дарлинг“. Не беше близо и тя се изпоти, докато стигне до къщата на Пилат. Вратата беше отворена, но вътре нямаше никой. Къщата миришеше на плодове и тя си спомни как последния път тук й бе прилошало от прасковата. Ето, на този стол се свлече. Ето и подставката за правене на свещи и тенджерата, където домашният сапун на Пилат ставаше на твърда жълто-кафява плоча. Тогава този дом й беше убежище и въпреки сегашната й студена ярост, той пак приличаше на странноприемница, на сигурно пристанище. Мухоловка без никакви мухи висеше от тавана, заедно с някаква торба. Рут погледна в спалнята, видя три малки легла, влезе и седна като Златокоска на най-близкото. Тази двустайна къща нямаше задна врата, само голямата стая, където живееха, и тази спалня. Имаше и мазе, в него се влизаше отвън през метална врата и каменни стълби.

Рут седеше и чакаше гневът и решимостта й да втасат. Помисли си на кого ли е това легло. Вдигна одеялото и видя само дюшеклък. И другото беше така, но не и третото. На него имаше чаршафи и възглавница с калъфка. Това сигурно е на Хагар, помисли си тя. Гневът й се втечни и я заля. Тя излезе от спалнята, като гледаше да потисне яростта си, за да може да чака и да чака, докато някой се върне. Закрачи из другата стая, хванала лактите си с длани, когато изведнъж чу тананикане като че ли иззад къщата. Пилат, помисли си тя. Пилат все си тананика и дъвче нещо. Рут ще я попита първо дали е вярно това, дето го разправя Фреди. Трябваше й спокойното мнение на Пилат, нейната честност и равновесие. Тогава ще знае как да постъпи. Или ще разтвори ръце и ще остави яростта си да прави каквото може, или… Рут усети пак чудесното хрупкане и вкуса на царевични бучки. Но сега тя само изскърца със зъби, излезе на верандата и мина край къщата през тютюна, който растеше див и занемарен наоколо.

На пейката седеше жена със стиснати между коленете ръце. Не беше Пилат. Рут спря и загледа гърба на жената. Никак не приличаше на гърба на смъртта. Изглеждаше уязвим, мек, като лесно раним пищял — уж целият от кост, а боли от най-лекия удар.

— Реба? — каза тя.

Жената се обърна и се втренчи в нея с най-тъжните очи, които Рут бе виждала.

— Няма я Реба — каза жената, сякаш Реба никога няма да се върне. — Какво ще обичате?

— Аз съм Рут Фостър.

Хагар се вкамени. Вълнението я прониза като светкавица. Майката на Биберона, силуетът, който тя е виждала вечер през завесите на отворения прозорец, докато седеше отсреща и се надяваше първо да го срещне, после само да го види и накрая просто да бъде близо до обичайните му неща. Тайни нощни бдения, станали още по-тайни, защото бяха израз на всеизвестна лудост. Очертания, които видя един-два пъти на страничната врата, когато жената изтърсваше покривка или чердже. Сега не можеше да си спомни какво й е казвал Биберона за майка си, какво знае от Пилат и Реба, толкова я завладя присъствието на неговата майка. Болезненото удоволствие на Хагар премина в усмивка.

На Рут това не направи никакво впечатление. Смъртта винаги се усмихва. И диша. И изглежда безпомощна като пищял или като малко черно петънце на розите „Кралица Елизабет“, или като ципица на окото на мъртва златна рибка.

— Опитваш се да го убиеш — тонът й беше обикновен. — Господ ми е свидетел, само да му падне косъм от главата и аз ще ти извия врата.

Хагар я погледна изненадано. Никого не обичаше повече на този свят от сина на тази жена, повече от всеки друг искаше той да е жив, но нямаше никаква власт над хищника, който живееше в нея. Изцяло обзета от тази любов на анаконда, тя нямаше характер, нямаше страхове, желания или собствен разсъдък. Затова доста искрено отговори на Рут:

— Ще се опитам да не го убивам. Но не мога да ти обещая съвсем.

Рут чу молбата в думите й. Стори й се, че гледа не човек, а стремеж, клетка, червено кръвно телце, което нито знае, нито разбира кое го тласка цял живот да преследва една цел — да плува по тъмен тунел към сърдечния мускул или очния нерв, за да ги поддържа, както и да взема от тях.

Хагар сведе очи и се загледа жадно във фигурата на жената, която досега беше само силует за нея. Жената, която спеше в една и съща къща с него, която го викаше у дома и той идваше, която знаеше тайната на плътта му, помнеше го отдавна, откак се бе родил. Жената, която го познаваше, бе чакала първите му зъби, бе пъхала пръст в устата му, за да му почеше венците. Бе му чистила задничето и слагала вазелин на пениса, бе бърсала повръщаното от него с чиста бяла пелена. Тази жена го бе хранила със собствените си зърна, носила го бе под сърцето си — близо, топло и сигурно, бе разтворила краката си заради него много по-широко, отколкото самата Хагар. Тази жена дори сега можеше спокойно да влезе в стаята му, ако поиска, да помирише дрехите му, да погали обувките му, да сложи глава точно там, където е лежала неговата. И нещо повече, много повече — тази слаба лимоненожълта жена знаеше с абсолютна сигурност нещо, за което Хагар би си дала главата — че още днес ще го види. Такава огромна ревност я обзе, че тя потрепери. „Тебе, помисли си тя. Теб трябва да убия май. Тогава той може да дойде при мене или да ми разреши да отида при него. Той е моят дом на този свят.“ После го каза на глас:

— Той е моят дом на този свят.

— А аз съм неговият — каза Рут.

— Пък той пет пари не дава и за двете ви.

Обърнаха се и видяха Пилат, облегната на перваза. Не се знаеше откога е там.

— Хич и не му връзвам кусур. Две големи жени говорят за един мъж така, сякаш той е къща или му трябва къща. Не е къща той, мъж е и ако нещо му трябва, няма да го търси от вас двете.

— Остави ме на мира, мамо. Само ме остави на мира.

— Той нали те остави на мира. Ако искаш още по-голямо спокойствие, да те запратя по средата на другата седмица и там да те оставя.

— Душата ми вадиш! — Хагар викаше и забиваше пръсти в косата си. Беше най-обикновен жест на раздразнение, но тя го правеше така непохватно, че за Рут стана ясно — нещо в това момиче наистина не е наред. Това тук беше дивото на Саутсайд. Не бедността, мръсотията или шумът, не само крайната необуздана страст, при която дори любовта избива в щипка за лед, а някаква пълна липса на контрол. Живеещите тук знаеха, че всеки по всяко време може да направи всичко. Това не беше пустошта, в който съществува някаква система или логиката на лъвовете, дърветата, жабите и птиците, а дива пустош без тези неща.

Не го бе забелязала в Пилат — нейното равновесие преобладаваше над цялата й ексцентричност. Пилат поне беше единственият човек, който можеше да се противопостави на Мейкън. Макар че първия път Рут се изплаши от нея — тогава Пилат почука на кухненската врата и заяви, че търси брат си Мейкън. (Рут още се плашеше от нея — не от късата й коса, редовно подстригвана по мъжки, не от големите й сънни очи и неспиращите устни, не и от кожата й — гладка, без косми, белези и бръчки. Защото Рут го бе виждала. Това място на корема й, където трябваше да има пъп, а нямаше. Дори и да не се страхуваш от жена без пъп, не можеш да не я приемеш сериозно.)

Сега Пилат вдигна властно ръка и спря воя на Хагар.

— Сядай тук. Сядай и да не излизаш от двора.

Хагар отпусна рамене и се повлече към пейката. Пилат обърна очи към Рут.

— Влез вътре. Почини си, преди да вземеш пак автобуса.

Двете седнаха една срещу друга.

— Нещо ми съхнат прасковите в тази горещина — каза Пилат и протегна ръка към кошницата. — Дано са останали няколко хубави. Да ти нарежа ли?

— Не, благодаря — каза Рут. Сега се разтрепери малко. След силните думи на Пилат към внучката й, този спокоен, почти салонен тон я обезоръжи, върна я прекалено бързо и внезапно към обичайните й достойни обноски. Рут притисна длани в скута си, за да спре треперенето.

Толкова бяха различни тези две жени. Едната черна, другата лимонена. Едната с корсет, другата чисто гола под роклята си. Едната начетена, но малко видяла. Другата чела само учебник по география, но пребродила страната от единия край до другия. Животът на едната бе изцяло зависим от парите, а другата бе безразлична към тях. Но това бяха маловажни неща. И двете бяха живо заинтересувани от сина на Мейкън Дед, и двете поддържаха близки връзки с бащите си, които им бяха опора.

— Последния път, като бях тук, пак ми предложи праскова. И пак бях дошла за сина си.

Пилат кимна и разцепи прасковата с нокътя на десния си палец.

— Не можеш й прости. Не можеш й прости само задето се е опитала. Ама май трябва да я разбереш. Помисли си малко. Ти сега искаш да я убиеш, е, поне да я осакатиш, защото се е опитала да ти го отнеме. Тя ти е враг, защото иска да го махне от живота ти. Е, в нейните очи има още един човек, дето се опитва да го махне пък от нейния живот. И това е той самият. Затуй той й е враг. Той е този, който се опитва да махне себе си от живота й. А тя по-скоро ще го убие, но няма да допусне това. С други думи, вие и двамата мислите едно и също.

Аз правя каквото мога, за да й попреча. Знаеш, тя е и мое дете, но я съдирам от бой всеки път, щом се опита. Само за опита, защото трябва да знаеш: тя никога няма да стигне до края. Ами нали още преди да дойде на този свят той вече се пазеше да не го убият? Лежеше в корема ти, а собственият му баща се опитваше да го затрие. И ти му помагаше малко. Той трябваше да се пребори с рициновото масло и с куките за плетене, и с горещата пара, и с какво ли още не, дето го опитвахте вие с Мейкън. Ама той победи. Най-безпомощен когато беше, пак победи. Друго няма да го убие, ами собственото му невежество. И няма жена да го убие. По-скоро жена ще му спаси живота.

— Никой не живее вечно, Пилат.

— Как тъй?

— Никой, разбира се.

— Никой?

— Никой.

— Защо пък не?

— Смъртта е така естествена, както и животът.

— Какво й е естественото на смъртта? То по-неестествено нещо няма.

— Ти смяташ, че хората трябва да живеят вечно?

— Някои да.

— Кой го решава това? Кой казва кои да живеят и кои да умрат?

— Самите хора си решават. Хората умират, когато искат и ако искат. Няма защо да умира човек, ако не иска.

Рут изстина. Вечно е била уверена, че баща й поиска да умре.

— Де да можех да разчитам на думите ти за сина ми. Но ще бъда наистина глупава, ако ти повярвам. Ти нали си видяла как умира баща ти? Както и аз видях моя. Видяла си как го застрелват. Как мислиш, той искал ли е да умре?

— Видях как го застреляха на оградата. На метър и половина от земята подскочи. Видях го да се гърчи на земята, ама не съм го видяла да умира. Срещала съм се с него, откак го застреляха.

— Пилат, вие сами сте го погребали — Рут й говореше като на дете.

— Мейкън го погреба.

— Все същото.

— И Мейкън се е срещал с него. След като го погреба, след като куршумите го свалиха от оградата. И двамата сме се виждали с него. Аз още се виждам. Той ми помага, много ми помага. Питам го за някои неща и той ми казва.

— Какви неща?

— Всякакви. Хубаво е да знаеш, че е някъде тук. Казвам ти, на него може да се разчита. И още нещо. Той ми е единствен. Рано си загубих близките. Ти не знаеш какво е това. След като тате го застреляха на оградата, ние с Мейкън се скитахме наоколо няколко дни, после се скарахме и аз останах сама. Тогава май бях на дванадесет години. Тръгнах сам-самичка, първо към Вирджиния. Спомнях си едва-едва, че тате имал там роднини. Или мама. Май някой казваше нещо такова. Не помня мама, защото тя умряла, преди да се родя.

— Преди да се родиш? Как може…?

— Тя умряла и в следващия миг аз съм се родила. Но вече била мъртва, когато съм поела въздух. Не съм й виждала лицето. Даже не знам как се казва. Но си спомням, че била от Вирджиния. Във всеки случай аз поех натам. Търсех някой да ме прибере и да ми даде малко работа, че да изкарам пари да стигна там. Седем дена се скитах, докато най-сетне ме прибра семейството на един проповедник. Хубаво беше там, само че ме караха да нося обувки. И на училище ме пратиха. Училището — една стая, всички седяха заедно. На дванадесет години бях, ама дотогава не бях виждала училище, затова ме сложиха при най-мъничките. Даже ми хареса, особено географията. Заради географията се научих да чета. На учителката й беше забавно, дето толкова ми харесва географията. Даже ми даде учебника да си го занеса в къщи и там да си го разлиствам. Да, ама проповедникът започна да ме пипа. Нищо не разбирах тогава, знам ли как да го спра? Жена му го хвана, като се опитваше да ме пипа по гърдите, и ме изгони. Взех си географията с мене. Можех да остана в този град, някое негърско семейство щеше да ме вземе. Тогава старите, като не можеха да работят, гледаха децата. Хората ходеха на работа и си оставяха децата по съседските къщи. Ама нали той беше проповедник, реших по-добре да се омитам. Нямах пукната пара, защото там не ми даваха заплата, само храна и квартира. Взех си географията и един камък за спомен и се ометох.

Една неделя срещнах берачи. Сега им викат сезонни работници, тогава бяха просто берачи. Те ме прибраха и бяха много добри с мене. Ценихме се в щата Ню Йорк да берем боб, после другаде — за нещо друго. Където и да отидех, си вземах по един камък. Берачите бяха всичко на всичко четири-пет семейства. Добри хора и добре се отнасяха с мен. Три години останах с тях. Заради една жена останах, щото много ми хареса. Тя ме научи на много неща и с нея не ми липсваше толкова много моето семейство — Мейкън и тате. Не съм и мислила да ги оставям, ама така стана — трябваше. По едно време вече не ме искаха.

Пилат смучеше костилката на прасковата. Лицето й потъмня при спомена как другите са я „откъснали“ от себе си.

Имало едно момче. Племенник или братовчед на тая жена. Тогава Пилат била на петнадесет години. Един ден валяло така силно, че трябвало да останат по колибите (някои имали само палатки), защото в такъв дъжд нищо не може да се бере. Пилат и момчето легнали заедно. Той не бил по-голям от нея. Така, както всичко в нея му харесало, нищо не го изненадало. Затова без умисъл той споменал една вечер пред мъжете (но и жените чули), че не знаел, дето някои хора имат пъпове, а други нямат. Мъжете и жените вдигнали вежди и го попитали какво иска да каже. Хъката-мъката той си признал. Първо мислел, че се тревожат, дето е спал с хубавото момиче, но скоро разбрал, че са смутени от пъпа.

Жената получила задача да разбере вярно ли е това. На другия ден тя извикала Пилат в колибата.

— Легни — казала тя. — Искам нещо да проверя.

Пилат легнала на сламеника.

— Вдигни си роклята — казала жената. — По-високо. Догоре.

После облещила очи и се хванала за устата, Пилат скочила.

— Какво? Какво има?

Погледнала се да не би някоя змия или отровен паяк да е пропълзял по краката й.

— Нищо — казала жената. И после: — Дете, къде ти е пъпът?

Пилат не била чувала думата пъп и не знаела за какво говори жената. Погледнала си краката, разкрачени върху грубия дюшек.

— Пъпът? — попитала тя.

— Ето това. Виж — и жената си вдигнала роклята и смъкнала ластика на гащите от тлъстия си корем. Пилат видяла нещо малко като тирбушонче точно в средата, нещо сякаш направено за наливане на вода в него, като въртопчетата край бреговете на реките. Брат й имал същото на стомаха си. Той има, тя — не. Той пишка прав, тя — клекнала. Той си има пишка като на коня, тя — като на кобилата. Той има плоски гърди само с две зърна, тя — виме като на кравата. Той има тирбушонче на стомаха си, тя — не. Мислела, че това е една от разликите между мъжете и жените. Момчето, с което спала, също имало такова. Но досега не била виждала женски корем. И от ужаса на другата жена разбрала, че не е хубаво да го нямаш.

— За какво е? — попитала тя.

Жената преглътнала.

— За… за да се види, че човекът е роден нормален.

Това не го разбрала, но разбрала по-късно разговора с другите жени от лагера. Трябвало да се маха. Много съжалявали, била им много симпатична и така нататък, добре работела и много помагала на всички. И все пак трябвало да се махне.

— Заради корема ли?

Жените не отговорили. Гледали в земята.

Пилат си тръгнала с повече от припечеленото, защото жените не искали да я сърдят. Страх ги било, че може да се ядоса и нещо да им навреди, пък и изпитвали жал, заедно с ужаса, че са живели с едно същество, което не е създадено от бога.

Пилат си тръгнала. И пак към Вирджиния. Но сега можела да събира реколта и търсела други берачи или жени, тръгнали подир мъжете си на сезонната им работа — зидари, хамали, железарски работници. През трите години, прекарани по пътищата, тя видяла много такива жени, натъпкали цялата си покъщнина във фургони. Те пътували към градовете — там се събирали и разпределяли негри за работа, която може да се върши само при хубаво време. Работодателите не искали жените, за да не се трупат бедни негри в градовете, където се вършела работата, но те все пак идвали и се ценели като слугини или ратайкини по фермите, а живеели, където сварят, стига да е без пари или почти без пари. Но Пилат не търсела постоянна работа в град, където има много негри. Всичките й срещи в тези градчета от Средния запад с негри-собственици или занаятчии били неприятни. На жените им не се харесвали трепкащите волни гърди под роклята й и те й го казвали. И макар че по улиците имало доста полуголи негърчета, Пилат вече била на години и можела да им докара беля на главата. Освен това тя не искала да се спира на едно място.

Накрая я взели някакви берачи, които се прибирали в родното си място и спирали тук-там по за седмица-две, щом намерели работа. Тя пак легнала с мъж и пак била изгонена. Само че този път нямало учтиви, но твърди думи, нито щедър дял от припечеленото. Един ден просто заминали, докато тя била в града за хляб. Върнала се в лагера и намерила само загасващия огън, торбичката с камъни и географията, сложена на един клон. Взели й дори и канчето.

Имала шест медни пенита, пет камъка, учебник по география и два масура черна прежда номер 30. В този момент трябвало да решава дали да тръгне за Вирджиния, или да заседне в някой град, където сигурно ще трябва да носи обуща. Решила да направи и двете, първо последното, за да постигне първото. С шестте пенита, книгата, камъните и преждата тя се върнала в града. Там за черни жени имало работа на две места — в перачницата и отсреща — в хотела — публичен дом. Пилат избрала перачницата, влязла и казала на трите момичета, с ръце до лактите във водата:

— Може ли да спя тук нощес?

— Никой не спи тук.

— Зная. Аз може ли да спя?

Те повдигнали рамене. На другия ден я взели за перачка за десет цента на ден. Работила там, ядяла там, спяла там и пестяла. Ръцете й загрубели от полската работа, започнали да омекват. Но преди да загрубеят и от прането, кожата на кокалчетата се напукала от триене и търкане и шурнала кръв. Пилат едва не съсипала едни чаршафи, но другите момичета й помогнали и ги изпрали отново.

Елин ден видяла влак да отпътува нанякъде:

— Закъде е този влак? — попитала тя.

Отговорили й:

— Към Юга.

— А колко струва?

Засмели се. Казали й:

— Туй са товарни влакове. Само два вагона има за пътници и не пускат черни.

— А черните как пътуват?

— За какво им е да пътуват — казали те. — Е, ако трябва — с фургон. В конюшнята ще питаш кога е следващият. Там знаят дали някой ще пътува и кога.

Така и направила и към края на октомври, малко преди да настъпят студовете, била вече на път за Западна Вирджиния, която според географията й и без това била близо. Щом стигнала във Вирджиния, сетила се, че не знае къде точно да си търси близките. Там имало повече негри, отколкото била виждала досега. До смъртта си щяла да си спомня спокойния живот сред тях.

Вече се била научила да си казва само първото име, щом я попитат. Фамилията й не се харесвала на хората. Но сега била принудена да пита познават ли семейство на име Дед. Хората се мръщели и отговаряли: „Не, не сме чували такова име“.

Била в Кълпепър, Вирджиния, и перяла в хотел, когато научила за някаква негърска колония от фермери. Те живеели на един остров край брега на щата. Отглеждали зеленчуци и добитък, правели уиски и продавали малко тютюн. Стопански били независими, не общували много с други негри, но се ползували с уважението им. До острова им се стигало само с лодка. Една неделя тя успяла да убеди лодкаря да я закара.

— Какво ще търсиш там? — попитал той.

— Работа.

— Там ще работиш?

— Защо не?

— Те много-много не обичат чужди.

— Закарай ме. Ще си платя.

— Колко?

— Пет цента.

— Боже господи! Готово. Ела в девет и половина.

На острова имало не повече от двадесет и пет — тридесет семейства. Пилат им дала да разберат, че не се страхува от работа, но не й харесва на брега и не обича заседналия живот в градовете. Приели я. Работила там три месеца, копала, орала, сяла, ловила риба и помагала при казаните с ракия. „Трябва само да си крия корема“, решила тя. Така и станало. Вече била на шестнадесет години и се залюбила с един мъж от острова. Успяла и да забременее. Макар че мъжът искал да я вземе, тя не пожелала, за ужас на тамошните жени, които били твърдо убедени, че техните мъже са най-търсените в света. Затова хората от острова се женели главно помежду си. Пилат се страхувала, че няма да може вечно да крие корема си от един съпруг. А щом съзре гладката й кожа, и той ще направи като всички други. Колкото и невероятно да било решението й, никой не я изгонил. Грижили се за нея и с напредване на бременността й давали все по-лека работа. Когато се раждало детето, момиче, двете акушерки били така заети с това, което ставало между краката й, че не забелязали гладкия й като балон корем.

Първото нещо, което първескинята потърсила у бебето, бил пъпът. Слава богу, имало си пъп. Пилат си спомнила как била кръстена тя самата, с името, което сега носела на ухото си, и като минали деветте дни, поискала Библия. На острова имало псалтир, но не и Библия. Който искал да ходи на служба, отивал на голямата земя.

— Можете ли да ми кажете хубаво име за момиче от Библията? — попитала Пилат.

— Колкото искаш — казали те и на един дъх й изредили двадесетина. От тях тя избрала Ребека, като го съкратила на Реба.

Редно било след раждането бащата на Пилат отново да й се яви. Тя се чувствувала много самотна и потисната. Не пускали бащата на детето при нея, защото още не била „чиста“, и тя редувала мрачните самотни часове с радостните с бебето. Ясно като бял ден баща й й казал: „Песен, песен“, после се облегнал на прозореца и промълвил: „Не можеш да излетиш и да оставиш тялото“.

Пилат разбрала всичко. Тя пеела добре и песните веднага прогонили тъгата й. Знаела също, че баща й казва да се върне в Пенсилвания и да събере каквото е останало от човека, убит от нея и Мейкън. Нямало никакво значение, че тя самата не нанасяла ударите. Тогава те двамата били едно цяло, така че тя участвувала в деянието му. Когато детето станало на шест месеца, тя го оставила на майката на баща му и тръгнала за Пенсилвания. Опитали се да я спрат, защото идвала зима, но тя не им обърнала внимание.

След един месец се върнала с торба и я прибавила към географията, камъните и двата масура прежда.

Когато Реба навършила две години, Пилат станала неспокойна. Сякаш била обречена от географията си да скита из страната, да стъпи във всеки розов, жълт, син или зелен щат. Напуснала острова и започнала скитничеството си, което продължило повече от двадесет години, докато на Реба се родило дете. Никъде не било като на острова. След дълга връзка с някой мъж тя търсела друг, но никой не бил като островитянина.

Подир време престанала да се тревожи за корема си и престанала да го крие. Разбрала, че мъжете могат да се сношават с безръки, еднокраки, гърбави, слепи или пияни жени, жени с ножове, джуджета, малки деца, затворници, момчета, овци, кози, черен дроб и дори някои растения, но от нея — жената без пъп — се ужасявали. Замръзвали при вида на този корем, който приличал на гръб, омеквали и дори се държали хладно, ако тя се събличала съвсем и тръгнела към тях, показвайки им нарочно слепия си като коляно корем.

— Ама ти каква си? Да не си някаква морска сирена? — викнал един и си грабнал чорапите.

Това я изолирало. Не само нямала семейство, но се отдалечила още повече от другите черни. Като се изключи краткото щастие на острова, тя нямала други близки връзки, другарство в брака, изповедно приятелство или религия в общината. Мъжете се мръщели, жените шушукали и криели децата зад полите си. Дори пътуващите циркове отказвали да я приемат, защото нейната ненормалност нямала едно важно качество — не била гротескна. Всъщност какво имало за гледане. Недостатъкът й, колкото и страшен да бил, не ставал за сцена. За него трябвало потайност, клюка и време, за да се превърне любопитството в драма.

Накрая Пилат се обидила. Макар невежеството й да било огромно, тя била природно интелигентна и разбирала какво е нейното положение на този свят и какво ще си остане. Тогава се отказала от всички предубеждения и започнала от нулата. Като начало си отрязала косата. Поне за това да не мисли. После се заела да разбере как иска да живее и какво е важно за нея. Кога съм щастлива и кога съм тъжна и каква е разликата? Какво трябва да зная, за да не умра? Мисълта й минала по криви улички и безцелни кози пътечки, понякога стигала до дълбочини, а друг път — до прозренията на тригодишно дете. През цялото това ново, макар и обикновено търсене на познание, тя достигнала до едно върховно убеждение: тъй като нямала страх от смъртта (нали често разговаряла с мъртвия), от какво друго да се бои? Това, плюс чуждоземното й съчувствие към хората в беда, я направило по-зряла и като резултат от придобитите и събрани знания, тя успяла криво-ляво да се задържи в границите на сложно устроения свят на черните. Роклята й може да им се струвала дръзка, но уважението й към съкровеното у другите — а те много държали на това — я компенсирало. Имала навика да гледа човека право в очите, а тогава това се смятало за връх на грубостта, приемало се само у децата и хората извън закона, но иначе една лоша дума не казвала. В жилите й течала не кръв, а палмово масло, затова първо нахранвала гостенина си — все едно дали е дошъл по работа или не, — а после разговаряла с него. Смеела се, но никога не се усмихвала и до 1963 година, до шестдесет и осмата си година, не проляла нито една сълза. За последен път плакала, когато Цирцея й донесла за закуска черешово сладко.

Явно не я било грижа за хигиената и етикета, но много държала на човешките отношения. Дванадесетте години в Монтуър, когато баща й и брат й се отнасяли с обич към нея и където тя самата помагала на поверените й домашни животни, я научили кои обноски са най-добри. По-добри от тези на мъжете, които я наричали сирена, или от тези на жените, които замитали стъпките й и слагали огледалца пред вратата.

Била естествен лечител, можела да се оправя сред пияните мъже и кресливите им жени, помирявала ги за по-дълго от обикновено, защото била различна от тях. Но най-важното, много слушала своя наставник — бащата, който понякога й се явявал и й казвал това-онова. След като се родила Реба, той вече не идвал със стария си работен комбинезон и грубите обувки, както бил, когато го застреляли, а и после, в пещерата на края на гората, след като тя и Мейкън избягали от дома на Цирцея. Сега се явявал с бяла риза, синя яка и кафяво кепе. Бос бил (обувките висели вързани на рамото му) — сигурно го болели краката, защото все си разтърквал пръстите, като седял край леглото й, на верандата или се облягал на казана за ракия. Пилат първо правела вино, после почнала да вари и уиски и това й станало постоянна прехрана. Този занаят й давал повече свобода, отколкото който и да е друг, защото тя нито имала капитал, нито искала да прави любов за пари. Установила се в негърския район и полицията и шерифът почти не я закачали, защото продавала на дребно и не се занимавала с допълнителните дейности на кръчмарите — жени и хазарт, и рядко разрешавала да се пие купеният алкохол още там. Тя правела и продавала пиене. Точка.

След като Реба пораснала и започнала да живее от един оргазъм до друг, като си починала само за да роди едно дете — Хагар, Пилат решила, че е време за промени. Не заради Реба, която харесвала техния начин на живот, а заради внучката. Хагар била придирчива. Още на две години мразела мръсотията и безредието. На три години вече била суетна и горделива. Обичала хубави дрехи. Смаяни от нейните желания, Пилат и Реба с радост се опитвали да ги изпълняват. Глезели я, а тя им го връщала, като гледала да не й личи колко й е неудобно от тях.

Пилат решила да намери брат си, ако е още жив, защото детето, Хагар, имало нужда от семейство, от близки, от по-различен живот, а доколкото помнела Мейкън, той наистина бил различен. Преуспял, консервативен, той носел нещата, които щели да се понравят на Хагар. Освен това Пилат искала да се сдобри с него. Попитала баща си къде е Мейкън, но той само пристъпил от крак на крак и поклатил глава. Така че Пилат отишла за пръв път доброволно в полицията, а оттам я изпратил в Червения кръст, които я препратили към Армията на спасението, а те от своя страна — към Обществото на приятелите, които я върнали в Армията на спасението. Те пък писали до своите клонове в големите градове, от Ню Йорк до Сейнт Луис и от Детройт до Луизиана, с молба да прегледат телефонните указатели. И наистина секретарката на един шеф го намерила. Пилат се изненадала от успеха им, но шефът — никак, защото едва ли имало много хора с такова име.

Пътували като аристократи (с влак и два автобуса), защото Пилат имала много пари; кризата от 1929 година създала толкова купувачи на евтино домашно пиене, че Пилат минала без помощта на Армията на спасението. Пристигнала с куфари, зелена торба, голяма дъщеря и внучка, за да намери един непреклонен, негостоприемен и злопаметен брат, който се срамувал от нея. Пилат искала веднага да си продължи по пътя, но жената на брат й гинела без обич тогава, както и сега, седейки срещу Пилат и слушайки историята на нейния живот, която тя нарочно удължавала, за да не мисли Рут за Хагар.