Тони Морисън
Песента на Соломон (10)

Глава десета

Когато Хензел и Гретел видели къщата на полянката в гората и се спрели, мъхът на вратлетата им сигурно е понастръхнал. Коленете едва ги държали и само заслепяващият глад можел да ги тикне напред. Нямало кой да ги предупреди или да ги спре — далеч били вече смирените им и тъгуващи родители. Затова забравили настръхналите си космици и омекналите колене и се втурнали с всички сили към къщата, където живеела по-стара от смъртта жена. Голям човек също може да получи сили от глада. Ако мисли, че ще го утоли, той забравя за слабостта в коленете си и за нервните удари на сърцето си. Особено ако обектът на неговото желание е не сладкиш с джинджифил или дъвка на дражета, а злато.

Биберона мина наведен под клоните на черните орехи и тръгна право към голямата рушаща се къща. Знаеше, че там някога е живяла една старица, но сега нямаше никакви признаци на живот. Той не забелязваше цяла една вселена от горски същества, притаили се в пластовете бръшлян, който бе станал толкова гъст, че Биберона можеше да си пъхне ръката до лакътя в него. Същества, които пълзяха, които се прокрадваха и дебнеха и не затваряха очи. Същества, които риеха и сновяха насам-натам, но толкова тихо, че не се различаваха от стъблата на бръшляна, по които се лепяха. Рождение, живот и смърт — всичко това ставаше върху скритата част на едно листо. От неговото място къщата имаше вид на разядена от скоротечна болест, от която бяха останали тъмни и гнойни язви.

На една миля зад него бе бетонният път и утешителният шум на няколко автомобила, един, от които беше на преподобния Купър, каран от тринадесетгодишния му племенник.

По пладне, му бе казал Биберона, ела по пладне. Спокойно можеше да каже и двадесет минути, а сега, останал сам, нападнат от така наречената от гражданите дрезгава тишина, му се искаше да бъдат само пет минути. Но и да нямаше работа момчето, щеше да е глупаво да излезе „по работа“ на петнадесет мили от Данвил и да остане една-единствена минута.

Нямаше защо да измисля тази дълга история, за да обясни търсенето на пещерата — да не би някой да го попита. Освен това лъжите трябва да бъдат много прости — като истината. Многото подробности са просто излишни. Но беше много уморен след дългото пътуване с автобус от Питсбърг веднага след луксозния полет и се страхуваше, че няма да бъде убедителен.

Пътуването със самолета го въодушеви, събуди илюзиите му и усещането за неуязвимост. Високо над облаците, тежък и някак лек, обзет от тишината на скоростта (пилотът каза „пасажерска скорост“), седнал в сложното метално нещо, превърнато в искряща птица, той не можеше да повярва, че някога е правил грешка или че ще прави. Само една мисъл го безпокоеше — че го нямаше и Китарата. Всичко щеше да му хареса — гледката, храната, стюардесите. Но Биберона искаше да свърши тази работа сам, без чужда намеса. Този път щеше да бъде солист. Горе във въздуха, далеч от истинския живот, той се чувствуваше свободен, но долу на земята, когато преди тръгване разговаряше с Китарата, крилете на чуждите кошмари пляскаха пред лицето му й го сковаваха. Гневът на Лена, разпуснатата, несресана коса на Коринтянката, която подхождаше на замрелите й устни, засиленият надзор на Рут, бездънната алчност на баща му, празните очи на Хагар — не знаеше заслужава ли това, но знаеше, че му е писнало и трябва да се махне бързо. Съобщи решението си първо на Китарата, а не на баща си.

— Тате мисли, че онова е още в пещерата.

— Може. — Китарата сръбна чай.

— Ама си струва да се провери. Веднъж завинаги ще знаем.

— Напълно съм съгласен с теб.

— Отивам да го търся.

— Сам ли?

Биберона въздъхна.

— Да-а. Сам. Трябва да се махна оттук. Аз наистина искам да замина някъде далеч.

Китарата остави чашата и сплете пръсти пред устата си.

— Няма ли да е по-лесно, ако отидем двамата? Нещо ако стане?

— Може да е по-лесно, но е и по-подозрително двама да се скитат по горите. Ако го намеря, домъквам го тук й ще го делим, както се бяхме разбрали. Ако не е, пак ще се върна.

— Кога тръгваш?

— Утре сутринта.

— Баща ти какво каза, като разбра, че отиваш сам?

— Още не съм му обадил. Засега само ти знаеш. — Биберона стана и отиде до прозореца, който гледаше към малката веранда на Китарата. — Майната му.

Китарата го наблюдаваше внимателно.

— Какво ти става? — попита той. — Защо си толкова скапан? Не ми приличаш на човек, тръгнал да се провре под дъгата.

Биберона се обърна и седна на перваза.

— Дано да има дъга. Дано никой да не е свил гърнето, защото то ми трябва.

— На кого не му трябва.

— Не толкова, колкото на мен.

Китарата се усмихна.

— Сега май те хвана треската. По-здраво отпреди.

— Да, да. Всичко е по-зле отпреди или може би е същото. Знам ли. Едно зная — искам да си живея живота, а не да съм момче за всичко на баща си. А ще си остана такъв, докато живея тук, докато нямам собствени пари. Трябва да се махна от тази къща. Като тръгвам, не искам да дължа на никого нищо. Моето семейство ме побърква. Татко иска да бъда като него и да мразя майка си. Майка ми иска да мисля като нея и да мразя баща си. Коринтянката не ми говори. Лена иска да се махам. А Хагар иска да ме оковат към кревата й или да умра. Всеки иска нещо от мене, разбираш ли? Нещо, дето от другиго не могат да го получат. Нещо, дето си мислят, че го имам. Не знам какво е това нещо, не знам какво искат те всъщност.

Китарата протегна крака.

— Искат ти живота, мой човек.

— Живота ми?

— Какво друго?

— Не… Хагар ми иска живота, близките ми… те…

— Не, не да ти отнемат живота. Искат ти живия живот.

— Нещо не те разбирам.

— Виж. Ние сме на такова дередже. Всеки иска живота на черния. Всеки. Белите искат или да сме мъртви, или да си мълчим — което е все едно и също. Белите жени, и те. Те искат нас, разбираш ли, „всемирно“, по човешки, без „расови предразсъдъци“. Искат ни кротки, освен в леглото. В леглото обичат малката расова превръзка на слабините. А извън него искат да сме личности. Ти им казваш: „Ама те линчуваха баща ми“, а те ти отговарят: „Е, да, ама ти си по-свестен от линчуващите, забрави го“. А пък черните жени те искат целия. Любов му викат на това, и разбиране. „Защо не ме разбираш?“ А искат да кажат: „Не обичай никого на света, освен мен“. Казват ти: „Бъди разумен“, а ти разбирай: „Не ходи никъде, дето ме няма“. Кажи им, че искаш да се гмурнеш на дъното на океана, само да хвърлиш един поглед, и ще ти скрият кислорода. Даже няма нужда да ходиш толкова далеч. Само си купи тромпет и кажи, че искаш да свириш. О, те обичат музиката, но само след осмия ти работен час в пощата. Дори и да успееш, дори да си инат и проклет и стигнеш до връх Еверест или пък почнеш да свириш добре, ама наистина добре, така пак не им стига. Издухваш си дробовете в тромпета, а те искат и с последния си дъх да им казваш, че ги обичаш. Искат цялото ти внимание. Ако си рискувал нещо, те ти казват, че не си искрен. Не можеш дори живота си да рискуваш, собствения си живот, човече, ако не е заради тях. Не можеш дори да умреш, ако не е заради тях. Защо имаш живот, ако не можеш дори да избираш за какво да умреш?

— Никой не може да избира за какво да умре.

— Може, може, а пък ти ако не можеш, защо не опиташ, по дяволите?

— Нещо си огорчен. Щом така мислиш, защо са тези номера с броя на населението? Расовото съотношение да оставало все едно и също. Щом те попитам защо го правиш, ти ми говориш за любов. Обичал си негрите. А пък сега разправяш…

— От любов го правя. От какво друго? Не мога ли да обичам нещо, което критикувам?

— Да, но като изключим цвета на кожата, ти не можеш да кажеш с какво се различават исканията на бялата жена от исканията на черната. Всички искали живота ни, живия ни живот. Тогава, като изнасилят или убият черна жена, защо Дните изнасилват и убиват бяла? Защо въобще те е грижа за черната?

Китарата вдигна глава и погледна косо Биберона. Ноздрите му се разтвориха.

— Защото тя е моя.

— Да, разбира се. — Биберона не се опита да скрие неверието в гласа си. — Значи всички искат да ни убиват, освен черните, така ли?

— Така.

— Тогава защо баща ми, който е също толкова черен, се е опитал да ме убие още преди да се родя?

— Сигурно е смятал, че си момиче. Знам ли. Има ли нужда да ти казвам, че баща ти е много особен негър? Той ще пожъне това, което ние сме посели. Нищо не може да се направи. Той се държи като бял, мисли като бял. Всъщност, добре че го спомена. Можеш ли да ми кажеш как, след като е загубил всичко създадено от баща си и белите са взели земите, след като е видял как белите застрелват баща му, как може да прегъва колене? Защо ги обича толкова? Ами Пилат? Тя е още по-лоша. И тя е видяла всичко и какво прави? Първо отива да вземе костите на бялото копеле, за да получи някакво смахнато самонаказание, и второ, оставя златото на белия там, където си е. Е, това ако не е доброволно робство… Тя се превърна на добрата леля, защото си е такава.

— Виж какво, Китара. Първо, баща ми пет пари не дава дали някой бял ще живее, или ще пие луга. Той просто иска тяхното. А Пилат си е малко шантава, но нали искаше да ни изкара оттам. Ако не беше нейната хитрина, сега щяха да ни гният кокалите в затвора.

— Моите, не твоите. Тя искаше теб да отърве, не мене.

— Е, стига. Не е честно.

— Вярно не е. Ама аз от „честно“ отдавна съм се отказал.

— Дори към Пилат? Защо? Тя знаеше какво сме направили и все пак ни отърва. Унижи се заради нас, направи се на шут, пълзя. Нали й видя лицето? Виждал ли си такова лице през живота си?

— Веднъж. Само веднъж — каза Китарата. Спомни си пак как майка му се усмихна, когато белият й даде четири десетдоларови банкноти. Нещо повече от благодарност имаше в очите й. Много повече. Не любов, но готовност за любов. Мъжът й бе разполовен надве, после машината го върнала обратно. Китарата чу работниците да разправят как сложили двете половинки в ковчега, без дори да ги сглобят — отрязаната страна отдолу, кожата нагоре. Една срещу друга. Всяко око се взирало дълбоко в другото. Всяка ноздра вдишвала въздуха, изпуснат от другата. Лявото рамо пресичало отгоре дясното. Като дете Китарата се страхуваше, че щом баща му се събуди за Страшния съд, ще види първо не сияние или величествена глава на господ, или пък дъгата, ами собственото си око.

И все пак майка му се усмихна и показа готовност да обича човека, който носеше отговорност за това разделяне на баща му за цяла вечност. Не от фондана на жената на надзирателя му прилоша. Това стана по-късно. Поболя се от това, че вместо застраховка за живот, собственикът даде на майка му четиридесет долара, „да се оправите с децата“, а пък тя ги взе радостно и купи на всичките по една голяма ментова захарна пръчка в самия ден на погребението. Двете сестри на Китарата и момченцето засмукаха кокаленобялата и кървавочервената пръчка, а Китарата не можеше. Държа я в ръка, докато залепна. Цял ден я държа. Край гроба, на вечерята, през цялата безсънна нощ. Другите му се смееха, смятаха, че е стиснат, а той не можеше нито да я изяде, нито да я хвърли. Най-накрая, в пристройката, я пусна във вонящата дупка на земята.

— Веднъж — каза той. — Само веднъж — и пак го разтресе гадене. — Не забравяй най-важното, най-важното. Не оставяй братята Кенеди да те измамят и да ти кажа право: дано баща ти да е прав за това в пещерата. И дано да не ти хрумне нещо друго, като го намериш.

— Това пък какво значи?

— Значи, че съм нервен. Много нервен. И тази работа ми трябва.

— Ако си закъсал, мога да ти дам.

— Не на мен. На нас. Имаме работа да вършим. — Китарата присви очи й погледна Биберона. — Съвсем скоро един от нас остана на улицата и няма защо да ти казвам кой го изхвърли. И на заплатите му е наложен запор, защото същият този казал, че му дължи наем за два месеца. Този има нужда от наема за една дупка в стената два на два, колкото рибата има нужда от външни джобове. Сега ние трябва да се погрижим за нашия човек, да му намерим квартира, да платим стария наем и…

— Аз съм виновен. Чакай да ти кажа какво стана.

— Не, нищо не ми казвай. Не ти си хазаинът и не ти си го изхвърлил. Може да си дал пушката, но не си натиснал спусъка. Не те виня.

— Защо не? Говориш за баща ми, за сестрата на баща ми, а ако те оставя, ще говориш и за моята сестра. Защо въобще ми имаш доверие?

— Миличък, дано никога да не си задавам този въпрос.

И все пак добре свърши този мрачен разговор. Нямаше истински гняв и нищо непоправимо не се каза. Когато Биберона си тръгна, Китарата му подаде ръка и Биберона я шляпна със замах. Може би от умората, дланите им сякаш се докоснаха съвсем слабо.

На летището в Питсбърг той разбра, че Данвил е на 240 мили на североизток и дотам може да се стигне само с автобус на „Грейхаунд“. Неохотно, с нежелание да се откаже от лукса на самолетното си пътуване, той взе такси от летището до автогарата. Там трябваше да чака два часа за автобуса. Когато се качи, бездействието, разгледаните илюстровани списания и разходките по съседните улици го бяха уморили. Заспа петнадесет минути след като излязоха от Питсбърг. Събуди се късно следобед, един час преди Данвил. Баща му говореше с възторг за тукашната природа, но за Биберона тя беше просто зелена, навлязла в сиромашкото си лято, малко по-хладна от родния му град, макар че беше по на юг. Сигурно планините дават тази разлика в температурите, помисли си той. Няколко минути се опита да се наслаждава на пейзажа, който прелиташе край прозореца, но скоро го обзе отегчението на градския човек от повторяемостта в природата. На някои места имаше много дървета, другаде нямаше. Хълмовете в далечината бяха като хълмовете във всяка далечина. Загледа се в надписите край пътя — имена на градове, които бяха разположени на двадесет и две мили по-нататък, на седемнадесет мили на изток, на пет мили на североизток. Имена на железопътни възли, окръзи, кръстопътища, мостове, гари, тунели, планини, реки, притоци, перони и наблюдателни пунктове. Всеки си върши своето, помисли си той, и всеки, който си има работа в Дъдбъри Пойнт например, вече знае къде се намира това селище.

В куфара имаше две бутилки „Къти Сарк“, а също и две ризи и малко бельо. На връщане този голям куфар ще носи истинския си товар, мислеше си той. А сега се ядоса, че го е дал в багажното под автобуса, защото му се пиеше. Според часовника — златния „Лонжин“, подарен от майка му — до следващата спирка оставаха още двадесет минути. Той се облегна назад и се опита да заспи. Очите му се свиваха от непрекъснатото наблюдение на равния пейзаж.

За негово голямо учудване, в Данвил му казаха, че автогарата всъщност е едно ресторантче по шосе 11, където се продават билети, кюфтета, кафе, бисквити със сирене и фъстъчено масло, цигари, бонбони и студено месо. Няма гардероб, няма шкафчета, които се заключват, няма таксита, а като пристигна, видя, че няма и мъжка тоалетна.

Изведнъж се почувствува нелепо. Какво да прави? Да си остави куфара и да попита: Къде е пещерата край фермата, в която баща ми е живял преди петдесет години? Не познаваше никого, не знаеше имена, освен първото име на някаква старица, която вече не е жива. И за да не привлича повече вниманието на хората от този малък фермерски град, тъй като вече биеше на очи с бежовия си костюм с жилетка, закопчаващата се до долу светлосиня риза, черна плетена връзка и хубавите си обувки „Флорсхайм“, той попита човека зад щанда дали може да си остави багажа при него. Онзи погледна куфара и сякаш заобмисля молбата на Биберона.

— Ще си платя — каза Биберона.

— Тук го остави, до щайгите с бутилките — каза човекът. — Кога ще го прибереш?

— Тази вечер.

— Хубаво. Тук ще си го намериш.

Биберона тръгна от ресторанта-автогара с малка чанта с нещата си за бръснене и се заразхожда по улиците на Данвил, щат Пенсилвания. И в Мичиган бе виждал такива градчета, но никога нищо не бе правил в тях, освен да зарежда колата. Трите магазина на една от улиците вече затваряха. Беше пет и половина и всичко на всичко десетина души се разхождаха по тротоарите. Имаше и един негър — едър, възрастен, с остра кафява капа и старомодна яка. Биберона тръгна подире му, настигна го и попита с усмивка:

— Мога ли да ви попитам нещо?

Човекът се обърна, но не отговори. Биберона се почуди дали не го е обидил с нещо.

— Какво обичате?

Говореше малко напевно, като белия зад щанда.

— Търся… Цирцея, една жена, Цирцея се казва. Не точно нея, ами къщата й. Да знаете къде е живяла? Не съм оттука. Преди малко пристигнах с автобуса. По работа съм дошъл, по една застрахователна полица, и трябва да видя тука някои имоти.

Човекът го слушаше и явно нямаше намерение да го прекъсва, затова Биберона завърши изречението си неловко с:

— Дали знаете?

— Преподобният Купър сигурно знае — каза човекът.

— Къде мога да го намеря? — На Биберона му се струваше, че в разговора нещо липсва.

— На улица „Стоун“. Продължавате по тая, стигате до пощата, минавате край нея и стигате до улица „Уиндзър“. Следващата е „Стоун“. Той живее там.

— Църквата там ли е? — Биберона предполагаше, че свещеникът ще живее до църквата.

— Не, не. Преподобният Купър живее на улица „Стоун“. Май му беше жълта къщата.

— Благодаря — каза Биберона. — Много ви благодаря.

— Няма нищо — отвърна човекът. — Довиждане — и той си тръгна.

Биберона си помисли да се върне ли за куфара, отказа се и тръгна към улица „Стоун“. Позна пощата по американското знаме. Тя бе паянтова сграда, до нея се намираше магазинът за всичко, който служеше и за канцелария на „Уестърн Юниън“. Зави наляво, но не видя никакви табели. Как да намери улица „Уиндзър“ или улица „Стоун“, щом няма табели? Мина по една улица без магазини, после по друга и тъкмо щеше да се връща в магазина за всичко и да търси в телефонния указател на „Американска методистка църква“, когато съзря бяло-жълтата къща. Това трябва да е, помисли си той. Качи се по стълбите, решен да внимава как се държи. Крадецът трябва да е учтив и да печели благоразположение.

— Добър вечер. Тук ли е преподобният Купър?

На вратата стоеше жена.

— Да. Заповядайте. Сега ще го извикам.

— Благодаря — каза Биберона, влезе в холчето и зачака.

Появи се дребно, топчесто човече, което си играеше с очилата.

— Да, сър? Мене ли търсите? — очите му се плъзгаха по дрехите на Биберона, но в гласа му нямаше излишно любопитство.

— Да. Ъъъ… как сте?

— Добре, добре. А вие?

— И аз съм добре — Биберона се чувствуваше много неудобно и му личеше. Никога не му се бе налагало да прави добро впечатление на непознат, не му бе трябвало нищо от непознат и не помнеше да е питал някого как е. По-добре да си го кажа, помисли си той. — Вие можете да ми помогнете. Казвам се Мейкън Дед. Баща ми е оттук…

— Дед? Мейкън Дед ли казахте?

— Да — Биберона се усмихна извинително заради името. — Баща ми…

— Гледай ти! — преподобният Купър си свали очилата. — Гледай ти! Естер! — той сякаш хвърли думите си през рамо, без да сваля очи от госта. — Естер! Ела тука — после на Биберона: — Познавах твоите близки.

Биберона се усмихна и поотпусна рамене. Хубаво е да дойдеш в чужд град и да намериш непознат, който знае близките ти. През целия си живот бе чувал тази дума, изговаряна с трепет в гласа: „Тук живея, ама близките ми…“ или „Тя така се държи, сякаш няма близки“, или „Имаш ли близки да живеят тука?“. Преди не знаеше какво значи това — връзка между хората. Спомни си как Фреди седеше пред магазина на Съни малко преди Коледа и казваше: „От близките ми никой не ме приема“. Биберона се усмихна широко на преподобния Купър и жена му:

— Така ли?

— Сядай тука, момче. Значи, на Мейкън Дед си син. Познавах го аз. Е, не чак толкова добре. Баща ти беше четири-пет години по-голям от мене, а и те не слизаха много-много в града. Ама стария всички тука го помнят. Старият Мейкън Дед, дядо ти. Добри приятели бяха с баща ми. Тате беше ковач. От нашите само аз съм с призвание. Е, е, е — преподобният Купър се хилеше и потъркваше колене. — Господи, забравих се. Ти трябва да си гладен. Естер, дай му нещо да хапне.

— Не, не. Благодаря, сър. Може нещо малко за пиене. Ако пиете, де.

— Ами, да. Нищо купешко нямаме, за съжаление, ама… Естер!

Тя беше тръгнала към кухнята.

— Донеси чаши и онова уиски от бюфета. Тука е дошло момчето на Мейкън Дед, уморено е, иска да пийне. Кажи сега как ме намери? Не вярвам татко ти да ме помни.

— Може и да ви помни. Попитах един човек на улицата и той ми каза.

— Попитал си за мен? — преподобният Купър искаше да си изясни всичко и вече се готвеше какво ще разказва на приятелите си: как човекът дошъл у тях, как първо попитал къде живее…

Естер влезе с рекламен поднос „Кока кола“, на който имаше две чаши и голям буркан за майонеза с нещо като вода вътре. Преподобният Купър го наля топло и чисто в двете чаши. Без лед, без вода — чисто ръжено уиски, което разкъса гърлото на Биберона още с първата глътка.

— Не. Не съм питал за вас. Питах къде е живяла една жена на име Цирцея.

— Цирцея! Ох, господи, старата Цирцея!

— Той ми каза да се обърна към вас.

Преподобният Купър се засмя и си наля още уиски.

— Всички тука ме познават и аз познавам всички.

— Ами… аз знам, че баща ми е останал малко при нея, след като… когато те… след като баща му умрял.

— Хубава им беше фермата. Доста хубава. Сега е собственост на едни бели. Нали те това искаха. Затова го и застреляха. Много злини причиниха. Изпоплашиха хората. Баща ти нали имаше сестра на име Пилат?

— Да, сър, Пилат.

— Жива ли е още?

— О, да. Доста.

— Тъй ли? Хубаво момиче беше, ама хубаво. Моят баща й направи обецата. По това и разбрахме, че са живи. Когато застреляха стария Мейкън Дед, никой не знаеше децата убити ли са или какво. После, след няколко седмици, Цирцея дойде в работилницата на баща ми. Точно където е пощата сега, че отсреща — там му беше на тате ковачницата. Тя дойде, носеше малка метална кутийка, а вътре — хартийка. На нея беше написано името на Пилат. Цирцея нищо не каза на тате, само помоли да направи обеца. Откраднала една брошка от господарите си. От нея баща ми взе златната игличка и я запои за кутийката. Така разбрахме, че са живи и Цирцея се грижи за тях. Тогава слугуваше у семейство Бътлър, белите богаташи, но беше и добра акушерка. Всички тука сме раждани при нея. Аз също.

Може би заради уискито, но сега Биберона слушаше с някаква вътрешна топлина тази история, която бе чувал много пъти с половин ухо. Може би защото беше тук, на мястото, всичко му се струваше много истинско. Приказките на Пилат за пещери, гори и обеци, както и на баща му — за готвенето на диви патици, му се струваха екзотични, дошли от друг свят и друго време, а може би дори измислени. Тук, в дома на енорийския свещеник, седнал в стола с плетено дъно до пианото, той пиеше домашно уиски от буркан за майонеза и всичко му изглеждаше истинско. Без да знае, бе минал точно край мястото, където била направена обецата на Пилат; тази обеца, която така го бе очаровала като дете, обецата, от която тукашните цветнокожи разбрали, че малките на убития са живи. Намираше се в гостната на сина на човека, който бе измайсторил обецата.

— Хванаха ли убийците?

Преподобният Купър повдигна вежда.

— Да ги хванат ли? — попита той, много изненадан. — Какво ще ги хващат? Те никъде не са бягали.

— Искам да кажа съдиха ли ги? Арестуваха ли ги?

— Защо ще ги арестуват? Дето са застреляли някакъв си негър? Ти откъде идваш, викаш?

— Поне не се ли опитаха да разберат кой го е извършил?

— Всички знаехме кой — господарите на Цирцея, Бътлърови.

— И никой нищо не направи? — Биберона се изненада от собствения си гняв. Когато за пръв път научи, не се ядоса. Защо сега?

— Какво да сторим? Белите пет пари не даваха, черните не смееха. Нямаше полиция. Сега тези работи ги оправя шерифът. Преди не беше така — един-два пъти в годината минаваше окръжният съдия. После тези, дето се омърсиха, притежаваха половината окръг. Земята на Мейкън им беше като трън. Ние се благодарихме, че децата са се отървали.

— Казвате, Цирцея работела у убийците на дядо ми. Тя знаеше ли?

— Как няма да знае.

— И скрила татко и леля у тях?

— Там ги скри.

— В същата къща.

— Да, там беше най-добре. В града щяха да ги забележат. А там кой ще ходи да ги търси.

— А тате… баща ми знаеше ли?

— Не знам какво е знаел, дали Цирцея му е казала. След убийството не съм го виждал. Никой не го е виждал.

— А къде са сега тези Бътлърови? Тук ли живеят още?

— Измряха. До един. Последната от тях, дъщерята Елизабет, се спомина преди няколко години. Ялова като камък и стара като камък. Има провидение, синко. Неведоми са пътищата господни, но ако доживееш, само да доживееш, и разбираш, че има провидение. Кражбите и убийствата не им донесоха нищо добро, ама нищичко.

— Пет пари не давам дали на тях им е било добре, нали на друг са навредили.

— Към вас белите други ли са?

— Ами… не са май. Но понякога все пак нещо може да се направи.

— Какво? — свещеникът се заинтересува искрено. Биберона можеше да отговори само с думите на Китарата, затова не каза нищо.

— Виж какво имам тука — преподобният се обърна и показа на Биберона бучка колкото орех зад ухото си. — Отидохме веднъж във Фили да участвуваме в парада на примирието. Беше след Първата световна война. Канени бяхме, имахме пропуск, но на белите не им хареса да сме там. Предизвикаха сбиване. Започнаха да ни замерят с камъни и да ни псуват. Пет пари не даваха, че сме в униформи на американската армия. Е, дойдоха полицаи на коне, за да ги усмирят, както си мислехме ние. А те налетяха на нас. С конете. Това ми е от конско копито. Какво ще кажеш, а?

— Боже господи.

— Ти да не си дошъл да си го върнеш? — свещеникът се наведе напред.

— Не, просто минавах. Викам си, защо да не видя фермата.

— Цирцея им върна каквото имаше да се връща.

— Какво им е сторила?

— Какво ли не.

— Жалко, че не съм дошъл по-рано да я видя. Трябва да е умряла на сто години.

— Повече. Тя беше на сто години аз като бях момче.

— Наблизо ли е фермата? — Биберона проявяваше сдържан интерес.

— Не е далеч.

— Щеше ми се да я видя, щом съм бил път дотук. Тате все ми разправяше за нея.

— Точно зад къщата на Бътлърови се намира, на около петнадесет мили. Мога да те закарам. Мойта таратайка е на поправка, вчера трябваше да е готова. Ще проверя.

Биберона чака четири дни да поправят колата. Четири дни беше гост на преподобния Купър и обект на дълги посещения от страна на всички старци в града, които помнеха баща му или дядо му, или бяха само чували за тях. Всичките повтаряха по нещо от тяхната история, всичките разправяха колко красиво било в „Небесата на Линкълн“. Седнали в кухнята, те гледаха Биберона с такива овлажнели очи, говореха с толкова любов и почит за дядо му, че старецът започна да му липсва. Спомни си думите на баща си: „Работех рамо до рамо с тате. Рамо до рамо“. На времето му се стори, че баща му се хвали колко мъжествен е бил като малък. Сега разбра, че е било нещо друго. Баща му е обичал своя баща, били са близки; дядото на Биберона е обичал сина си, доверявал му се е, смятал го е за достоен да работи „рамо до рамо“ с него. „Нещо избесня в мене, бе казал баща му, като го видях на земята.“

Това беше истинско чувство, а Биберона само се бе престорил на гневен, когато говореше с преподобния Купър за възможността „да се направи нещо“. Тези старци помнеха и двамата Мейкън Дед като изключителни мъже. Пилат помнеха като хубаво, диво, горско момиче, „дето никой не можеше да й нахлузи обуща“. Само един помнеше баба му. „Хубава, ама приличаше на бяла. Индианка май. С черна коса и дръпнати очи. При раждането умря.“ Колкото повече разправяха старците, колкото повече научаваше той за единствената ферма в окръга, дето се отглеждали праскови, истински праскови като в Джорджия, за пиршествата след лов, за клането на прасетата през зимата, за съсипващата работа в стопанството, толкова повече усещаше някаква липса в живота си. Те разправяха как копали кладенци, слагали клопки, секли дървета, палели огън в овощните градини, за да сгреят дръвчетата през студените пролети, обяздвали млади коне и дресирали кучета. И във всичко това присъствуваше собственият му баща, вторият Мейкън Дед, човек от тяхното време, силен като бивол, който можел да язди бос и без седло, и който, както никой не оспорвал, надтичвал, надоравал, надстрелвал, надбирал, надяздвал всички. Биберона не можеше да разпознае у сегашния суров, алчен, студен човек момчето, за което те говореха, но обичаше това описвано от тях момче, обичаше и бащата на това момче, с хамбара му с четирискатен покрив, прасковените дървета и неделния риболов при пукване на зората, във вира, който бил широк два акра.

Те разказваха ли разказваха, присъствието на Биберона разпалваше спомените им. За добри времена, за трудни времена; нещата са се променили, нещата са си все същите; а над всичко това се извисяваше едрият, великолепен Мейкън Дед, чиято смърт, както се стори на Биберона, станала начало на собственото им умиране, макар че тогава те били още момчета. Мейкън Дед бил такъв фермер, какъвто те искали да бъдат — разумен напоител, производител на праскови, колач на прасета, пекач на диви пуйки, човекът, който можел да изоре четиридесет бразди за нула време и при това пеел като ангел зад ралото. Дошъл бил отникъде, невеж като пън и беден като каторжник, имал само документи за освободен роб, една библия и хубава чернокоса жена. Първата година наел десет акра, на другата — още десет. След шестнадесет години имал една от най-хубавите ферми в околията Монтуър. Ферма, която като с четка оцветявала живота на другите и им шептяла своята проповед. „Виждате ли? — казвала им фермата. — Виждате ли какво можете да направите и вие? Какво като не знаете буквите, какво като сте родени роби, какво като сте си загубили имената и бащите, какво от това? Ето, тук се вижда какво може да направи човек с разум и труд. Стига сте хленчили, им казвала тя, стига сте гонили вятъра. Използувайте си възможностите, а ако не може — използувайте невъзможностите. Ние живеем тук, на тази земя, в тази нация, точно тук, в тази страна. Не другаде! Имаме си дом в тези скали, не разбирате ли! В моя дом никой не е гладен. В моя дом никой не плаче. Щом аз имам дом и вие имате! Грабнете го! Хванете се за тази земя! Вземете я, дръжте я, братя, разтърсете я, братя, изстискайте я, претърколете я, извийте я, пребийте я, наритайте я, нацелувайте я, нашибайте я, стъпчете я, изкопайте я, изровете я, засадете я, косете я, наемете я, купете я, продайте я, притежавайте я, застройте я, умножете я и я предайте на младите — чувате ли ме? Предайте я!“

Но го застреляли в главата и изяли хубавите му джорджийски праскови. Тогава, още като момчета, тези старци започнали да умират. Сега се втренчваха в Биберона през нощните им разговори и копнееха за нещо. За някаква дума от него, дето да разпали отново бляна им и да спре смъртта, от която умираха. Затова той започна да им говори за баща си, за познатото им момче, за сина на легендарния Мейкън Дед. Прехвалваше го малко и те живнаха. Колко къщи има баща му (ухилиха се), как купува на всеки две години нова кола (засмяха се), а като им каза, че баща му се опитал да купи „Ири Лакъуона“ (така му звучеше по-добре), те подсвирнаха от радост. Такъв си е той! Такъв си е синът на стария Мейкън Дед! Поискаха да знаят всичко и Биберона не се усети как ги засипва със сметки като счетоводител, как описва авоари, сделки, наеми, заеми от банката и нещо ново, което баща му ще предприеме — ще играе на борсата.

Изведнъж, посред приказките, Биберона пожела златото. Поиска му се да стане веднага и да отиде да го намери. Да изтича там и да го измъкне под носа на Бътлърови, дето смятат, че ако убият човека, затриват корена му. Биберона искреше в светлината на тяхното обожание и побесняваше от гордост.

— За коя се ожени татко ти?

— За дъщерята на най-богатия черен доктор в града.

— Такъв си е той! Такъв си е Мейкън Дед!

— Прати ли те да учиш!

— Прати сестрите ми. Аз работя рамо до рамо с него в канцеларията.

— Тъй! Оставил те е у дома, пари да печелиш. Мейкън Дед ли няма да напечели пари!

— Каква кола кара?

— Буик. Двеста двадесет и пет.

— От коя година?

— Тази година!

— Това е той! Това е Мейкън Дед! Ще я купи „Ири Лакъуона“. Щом я иска, ще я купи! Ей, боже! Сигурно белите не ги свърта от него. Не могат те да му стъпят на врата. Не и на Мейкън Дед! Поне не на този свят! Нито пък на другия! Ха! Дявол го взел! „Ири Лакъуона“!

След дългото чакане, преподобният Купър все пак не можа да го закара. Допълваше дохода си на проповедник с работа в магазията и трябваше да отиде първа смяна. Племенникът му, наречен Племенника, защото нямаха друг, бе изпратен да закара Биберона до фермата, докъдето се стига с кола. Племенника беше на тринадесет години и очите му едва стигнаха до кормилото.

— Има ли книжка? — попита Биберона госпожа Купър.

— Няма още — отвърна тя и като видя ужаса в очите му, му обясни, че по фермите момчетата по неволя се научават да карат рано.

Биберона и Племенника тръгнаха веднага след закуска. Почти час пътуваха, защото пътят всъщност беше две криволичещи шосета и те караха двадесет минути след един камион, тъй като не можеха да изпреварят. Племенника почти не говореше. Интересуваха го само дрехите на Биберона и той ги разглеждаше при всяка удобна възможност. Биберона реши да му подари една от ризите си и му каза да спре на автогарата, за да си вземе куфара.

Най-накрая Племенника забави на някакво шосе, покрай което нямаше къщи. Спря.

— Какво има? Искаш аз да карам?

— Не, сър. Пристигнахме?

— Къде сме пристигнали?

— Там е, отвъд — и той посочи някакви храсти. — Там е пътят към къщата на Бътлърови, а фермата е зад нея. Пеша трябва. С кола не може.

Вярно беше. Дори пеша Биберона едва стъпваше по каменистия път, обрасъл с растения. Искаше Племенника да го изчака, докато огледа бързо района, за да се върне после сам. Но момчето си имаше работа. Щяло да се върне да вземе Биберона.

— След час — каза той.

— За един час само ще се върна до града — каза Племенника.

— Преподобният Купър каза да ме докараш и върнеш, не да ме оставяш насред път.

— Мама ще ме бие, ако не си свърша работата.

Биберона се ядоса, но не му се щеше да показва на момчето, че е неспокоен и не иска да остава сам. Погледна тежкия си, претрупан часовник и се съгласи да го чака по обяд. Беше девет часът.

Ниските клони на старите орехи събаряха шапката му, затова той я взе в ръка. Крачолите на панталоните му без маншети потъмняха от цяла миля мокри листа. Тишината бучеше в ушите му. Беше напрегнат и тревожен, а златото не му излизаше от ума, както и лицата на мъжете, с които пи снощи. Скоро стъпи на чакъла и листата на автомобилната алея около най-голямата къща, която бе виждал.

Тук са живели, помисли си той, тук се е разплакала Пилат, когато й дали сладко от череши. За миг спря. Тази къща сигурно е била красива, приличала е на палат, но те и двамата разказваха колко затворени се чувствували в нея, колко трудно се виждало небето от стаята им, колко отблъскващи били килимите и драпериите. Без да знаят кой е убил баща им, те по инстинкт са мразели къщата на убийците. А и тя приличаше на такава. Тъмна, порутена, злокобна. Толкова самотен се бе почувствувал само в друг един миг — когато коленичи пред прозореца и поиска да литне. От прозореца на втория етаж, който още не бе покрит с бръшлян, го гледаха детски очи. Той се засмя. „Сигурно виждам себе си, спомням си как все гледах небето през прозореца.“ А дали не е от светлината, която прониква през дърветата? Четири изящни клони крепяха портала, а на огромната двойна врата имаше тежко чукче от месинг. Той го вдигна и пусна: звукът потъна като една-единствена дъждовна капка в памук. Нищо не помръдна. Той погледна към пътеката, към зелената пустош, откъдето бе дошъл, към зеленикавочерния тунел, чийто край не се виждаше.

Бяха му казали, че фермата е недалеч от къщата на Бътлърови, откъм задната страна, но като знаеше представите им за разстояние, той реши да тръгне веднага. Ако намери каквото търси, ще трябва да се върне през нощта, естествено с инструменти, но трябва да познава и района. Поиска му се да завърти кръглата дръжка. Тя не мръдна. Вече се беше обърнал, тръгваше си, когато пак се сети нещо — блъсна вратата и тя се отвори с въздишка. Той погледна вътре. Не толкова тъмнината, колкото вонята, му попречиха да види каквото и да било. Беше животинска миризма, от космати животни, престояла, задушаваща, вездесъща. Той се закашля и се огледа къде да плюе, защото вонята вече беше в устата му и обвиваше зъбите и езика му. Извади кърпичка от задния си джоб и я сложи на носа си. Дръпна се от отворената врата и тъкмо да изхвърли сутрешната си закуска, вонята изчезна съвсем внезапно. Замени я приятен остър аромат като на джинджифил — хубав, чист, изкусителен. Изненадан и съблазнен от него, той се върна и влезе вътре. След една-две секунди вече виждаше ръчно изработения дървен под на огромния хол, а в дъното — широка стълба, чийто край се губеше в тъмнината. Очите му минаха по стълбите.

Като всяко дете, той бе сънувал вещици, които го гонеха по тъмните улички и между дървета по полето, докато стигнеше някакви стаи, откъдето нямаше изход. Вещици с черни рокли и червени фусти; вещици с розови очи и зелени устни; дребни вещици, дълги източени вещици, намръщени вещици, усмихнати вещици, красиви вещици и хилещи се вещици, вещици, които летяха, вещици, които тичаха, и други, които просто се носеха по земята. Затова щом видя жената в края на стълбата, не устоя да не се качи към протегнатите й ръце, с широко разтворени за него пръсти, зяпнала за него уста и очи, които го поглъщаха. Насън не можеш да не се изкачиш по стълбите. Тя го сграбчи, сграбчи го за раменете, дръпна го към себе си и го притисна здраво. Главата й стигна до гърдите му, замая го допирът на косата й до брадата му, сухите, кокалести ръце, стиснали като стоманени пружини гърба му, отпуснатата й уста, която бъбреше нещо в жилетката му, но той знаеше, че винаги, винаги в мига на скока или лепкавата прегръдка, той ще се събуди с вик и ерекция… Сега имаше само ерекция.

Биберона затвори очи, нямаше сили да се дръпне, преди да свърши сънят. Някакъв глух шум в краката му го накара да изплува от всичко това. Той погледна и видя около себе си цялата глутница златооки кучета. Всяко имаше същите умни детски очи, които бе видял през прозореца. Внезапно жената го пусна и той погледна и нея. До спокойните, трезви и преценяващи погледи на кучетата нейните очи изглеждаха луди. До сресаната им, добре гледана и гладка като метал козина нейната коса беше разрошена и мръсна.

Тя заговори на кучетата.

— Махайте се. Хелмут, тръгвай. Хорст, хайде.

Кучетата се подчиниха на жеста й.

— Ела, ела — каза тя на Биберона. — Влизай.

Тя го хвана за ръката и той я последва с рамо напред, с длан в дланите й, като дете, което не иска да си легне да спи. Двамата се провряха през телата на кучетата, които се движеха край краката му. Тя го заведе в една стая, накара го да седне в сив кадифен диван и прогони всички кучета, като остави само двете в краката си.

— Помниш ли овчарките? — попита тя, като си дръпна стола и се настани близо до него.

Беше стара. Толкова стара, че се беше обезцветила. Толкова стара, че само устата и очите й се различаваха на лицето. Нос, брада, скули, чело и врат отдавана се бяха предали на гънките и плетениците на тази кожа, подложена на непрестанна промяна.

Биберона се напъна да мисли логично, но насън това е толкова трудно: Може би тази жена е Цирцея. Но Цирцея не е жива. А тази жена е жива. Дотук стигна и повече не можа, защото, макар че жената говореше с него, тя сигурно беше мъртва. Не заради бръчките и това лице, което бе толкова старо, че не може да е живо, а защото от беззъбата й уста излизаше силният, мелодичен глас на двадесетгодишно момиче.

— Знаех си, че някой ден ще се върнеш. Не, не е съвсем така. Понякога съм се съмнявала, а понякога въобще не мислех за това. Ама права излязох. Ти се върна.

Ужасно беше да чува как този глас излиза от такова лице. Може би му имаше нещо на ушите. Поиска да чуе собствения си глас и да заложи на логиката.

— Извинете, аз съм синът му. Аз съм синът на Мейкън Дед. Вие не ме познавате.

Тя престана да се усмихва.

— И аз се казвам Мейкън Дед, но съм на тридесет и две години. Вие сте познавали баща ми и неговия баща.

Дотук добре. Неговият глас беше същият. Сега му трябваше да знае правилно ли е преценил ситуацията. Тя не му отговори.

— Вие сте Цирцея, нали?

— Да, Цирцея — каза тя, но изглежда, бе загубила всякакъв интерес към него. — Казвам се Цирцея.

— На гости съм тук — каза той. — Няколко дни бях у преподобния Купър и жена му. Те ме докараха дотук.

— Мислех, че си той. Мислех, че си дошъл да ме видиш. Къде е той? Моят Мейкън?

— У дома. Жив е. Разказвал ми е за вас.

— А Пилат? Тя къде е?

— И тя е там. Добре е.

— Ами ти приличаш на него. Наистина.

Но думите й не звучаха убедително.

— Той сега е на седемдесет и две години — каза Биберона. Мислеше, че така ще й стане ясно, ще разбере, че той не може да бъде нейният Мейкън, който тогава е бил на шестнадесет години. Но тя каза само едно „Ъъ…“, сякаш нито седемдесет и две, нито тридесет и две, нито която и да е възраст значеше нещо за нея. Биберона си помисли на колко ли е години.

— Гладен ли си? — попита тя.

— Не, благодаря. Закусих.

— Значи си на гости у малкия Купър.

— Да, госпожо.

— Завързак. Казвах му да не пуши, ама чуват ли те децата.

— Мога ли да запаля? — Биберона се бе поотпуснал и се надяваше, че една цигара ще му помогне.

Тя вдигна рамене.

— Прави каквото щеш. Сега всеки прави каквото си ще.

Биберона запали. Кучетата изсумтяха при драскането на клечката и не откъсваха поглед от пламъчето.

— Шшш — каза Цирцея.

— Красиви са — каза Биберона.

— Кои?

— Кучетата.

— Не са красиви те, особени са, но нали прогонват всичко живо… Съсипах се да ги гледам. На госпожица Бътлър бяха. Тя ги отглеждаше, кръстосваше. Все искаше да ги приемат в Американската асоциация на собствениците на кучета.

— Как ги нарече?

— Овчарки. Немски овчарки.

— Какво правиш с тях?

— Отглеждам ги. Продавам ги. Докато умрем тука всички заедно. — Тя се засмя.

Имаше изящни обноски, които не вървяха със съдраните й мръсни дрехи, както силният й млад и обработен глас не отиваше на сбръчканото й лице. Докосваше бялата си коса, пусната права или сресана на плитка, сякаш оправяше паднал кичур на сложна изящна прическа. Усмивката й — сякаш слюда се разтваряше в капка киселина — се придружаваше от потупване с пръсти на брадата. Тази смесица от изящество и благородна реч накара Биберона да си помисли, че тя е стара глупачка.

— Защо не излизате от време на време?

Тя го погледна.

— Сега тази къща ваша ли е? Завещана ли ви е? Затова ли сте останали тук?

Тя стисна с венци устните си.

— Ако стоя тук сама, то е, защото тя умря. Уби се. Свършиха се всичките пари и тя се уби. Застана най-отгоре на стълбата, дето ти беше преди малко, и се хвърли от перилата. Ама не умря веднага. Седмица-две лежа. Само двете бяхме. Кучетата тогава живееха отделно, в кучкарник. Аз я извадих на този свят, както и майка й, и баба й. Акуширала съм почти всички в окръга. И всичките оживяха. Всички, само майка ти не. Баба ти, де. Сега акуширам кучета.

— Един приятел на преподобния Купър каза, че баба изглеждала като бяла. Така ли?

— Не. Смесена беше. Главно индианка. Хубава жена, ама буйна. Като млада я помня. Луда беше по мъжа си, повече от луда. Разбираш ли? Някои жени прекалено силно обичат. Трепереше над него като квачка. Неспокойна любов, неспокойна.

Биберона се сети за Хагар, правнучката на тази смесена жена, и каза:

— Знам за какво говориш.

— Ама добра жена беше. Когато умря, плаках като дете. Като дете. Бедната Песен.

— Какво? — (дали старицата не фъфлеше?).

— Като дете плаках, когато…

— Не, как се казвала?

— Песен. Песен се казваше.

— Песен. Мъртва песен. Откъде е получила такова име?

— Ти твоето откъде си го получил? Белите ни кръщават като състезателни коне.

— Сигурно. Тате ми разказа как е получил своето.

— Как го е получил?

Биберона й разказа историята за пияния янки.

— Е, не беше длъжен да го остави. Тя го накара. Тя го накара да си остави това име — каза Цирцея, когато той свърши.

— Тя ли?

— Песен. Жена му. Срещнали се в един фургон, който пътувал на север. През целия път яли орехи. Тя ми разказа. Фургон с освободени роби отивали в обетованата земя.

— И тя ли е била робиня?

— Не, тя не. Все се хвалеше с това, че никога не е била робиня. Нито роднините й.

— Тогава какво е правила в този фургон?

— Не мога ти каза, защото не знам. Не ми е минавало през ум да я попитам.

— Откъде са идвали? От Джорджия?

— Не. Вирджиния. И двамата живеели във Вирджиния, неговите и нейните. Някъде към Кълпепър. Шарлемейн или нещо такова.

— Пилат май е била там за малко. Тя е живяла по цялата страна, преди да дойде при нас.

— Тя омъжи ли се за момчето?

— Кое момче?

— Бащата на детето й.

— Не. Не се е омъжвала.

— Знаех си. Срам я беше.

— От какво?

— От корема й.

— А, това ли.

— Сама се роди. Аз почти не й помогнах. Мислех си, че и двете са умрели — и майката, и детето. Когато се показа, щях да припадна. Не бях чула удари на сърце. А тя се показа. Баща ти много я обичаше. Мъчно ми беше, като разбрах, че са се скарали. Затова ми е хубаво сега, че пак са се събрали. — От приказките за миналото тя се бе разгорещила и Биберона реши да не й казва, че Мейкън и Пилат просто живеят в един и същ град. Чудеше се откъде знае тя за тяхната разпра и дали знае защо е станала.

— Вие сте знаели за скарването им? — попита той тихо, небрежно.

— Само че са се скарали, друго не. Пилат се върна тук, след като се роди детето й. Една зима беше. Тя ми каза, че се скарали, след като избягаха оттук, и че оттогава не била го виждала.

— Пилат ми каза, че след като избягали от тази къща, живели няколко дни в пещера.

— Така ли? Сигурно е било в Ловджийската. Ловджиите понякога сядат там да си починат. Хапват, пушат и спят. Там хвърлиха и тялото на стария Мейкън.

— На кого? Аз мисля, че… Тате ми беше казал, де го е заровил. Край някакъв поток или река, където ловели риба.

— Зарови го, но много плитко и много близо до водата. При първия голям дъжд трупът изплува. Около месец, след като децата избягаха. Някакви мъже ловили риба и го видели. Труп на негър. Знаели на кого е. Хвърлили го в пещерата. Лято беше. Да бяха го заровили. Казах на госпожа Бътлър — как не ги е срам.

— Тате не знае това.

— Е, не му казвай. Нека си живее спокойно. И без това не е лесно да убият баща ти. Няма защо да му казваш какво е станало с трупа.

— Пилат каза ли ви защо се е върнала тук?

— Да. Баща й я накарал. Той й се явявал понякога.

— Ще ми се да видя пещерата. Дето той… дето го хвърлили.

— Няма да има нищо за гледане. Отдавна беше то.

— Знам, но може да има нещо останало. Да го заровя, както е редно.

— Е, достойна мисъл. Мъртвите не обичат да остават непогребани. Никак не обичат. Лесно ще го намериш. Тръгваш по пътя, от който дойде. Вървиш на север, докато стигнеш до едни стъпала. Те са разрушени, но още се различават. Точно там се отваря гората. Влизаш в нея, повървяваш малко и ще видиш поточе. Прегази го. После има още малко гора, а пред тебе — няколко хълма. Пещерата е точно преди хълмовете. Ще я намериш. Друга няма. Кажи на баща си, че си го погребал както трябва. В гробище, може и с надгробен камък. Хубав. Дано и мене ме намерят скоро и някой се смили. — Тя погледна кучетата. — Дано да ме намерят скоро, да не лежа дълго тук.

Мисълта й докосна разсъдъка му и той преглътна.

— Нали идват да те виждат?

— Кучкари идват от време на време. Те сигурно ще ме намерят.

— Преподобният Купър… Те там мислят, че си умряла.

— Много хубаво. Тези негри от града не ги обичам. Кучкарите идват и човекът, дето носи храната за кучетата, идва веднъж седмично. Те ще ме намерят. Дано да е скоро.

Той разхлаби яката си и запали цигара. Седеше в тази тъмна стая с жената, която бе акуширала баща му и Пилат, която бе рискувала работата си, а може би и живота си, за да ги скрие след убийството на баща им, бе им изхвърляла гърнетата и носила нощем храна и вода за миене. Дори се бе измъкнала до селото, за да поръча обеца от кутийка за енфие от името на момичето Пилат. После излекувала възпаленото й ухо. И след всичките тези години се бе развълнувала, защото го бе взела за баща му. Такава лечителка и акушерка в друг един свят щеше да стане главна сестра в болницата „Мърси“. А тя гледаше овчарките и имаше само една егоистична мисъл: като умре, някой да я намери, преди да я изядат кучетата.

— Напусни тази къща. Продай тези проклети кучета. Аз ще ти помогна. Трябват ли ти пари? Колко? — обзе го жалост. Стори му се, че тя му се усмихва от благодарност. Но гласът й беше хладен.

— Да не мислиш, че не мога да си тръгна, ако поискам? Прибери парите си в джоба.

Обиден, че тя така отвръща на доброто му чувство, той я попита със същия хладен тон:

— Толкова ли много си обичала тези бели?

— Да ги обичам? — попита тя. — Да ги обичам?

— Ами тогава защо се грижиш за кучетата им?

— Ти знаеш ли защо се уби тя? Не можеше да гледа как се съсипва къщата. Не можеше да живее без слуги и пари и всичко, дето може да се купи с пари. Свърши и последният цент, а приходите отиваха за данъци. Първо уволни прислужничките от втория етаж, после готвачката, после кучкаря, градинаря, шофьора и жената, която переше веднъж седмично. Продаде колата, после започна да продава какво ли не — земя, бижута, мебели. Последните няколко години ядяхме от градината. Накрая тя не можа да издържи. Не можеше без слуги, без пари. Не можеше. Всичко бе загубила.

— Но не и тебе. — Не му беше трудно да й се озъби.

— Не, не и мене. Просто се самоуби.

— А ти си й още вярна.

— Ти не ме слушаш. Ушите ти са на главата, но не са свързани с мозъка ти. Казах ти, че тя се уби, за да не върши това, дето аз цял живот съм го вършила! — Цирцея се изправи, кучетата също. — Чуваш ли ме? Видя какво съм работила през целия й живот и умря, чуваш ли ме, умря, за да не живее като мене. Толкова я отврати моят живот и моята работа, че тя се уби, за да не живее така, а пък ти ми разправяш, че съм останала тук, защото я обичам. Сигурно имаш акъл колкото една пръдня!

Кучетата заръмжаха и тя ги погали по главите. Те застанаха от двете й страни.

— Обичаха я тази къща. Обичаха я. Докараха отвъд океана мрамор с розови жилки. Наеха от Италия майстор да направи полилея, а аз на два месеца се качвах със стълба и го чистех с бял муселин. Обичаха я. Крадяха заради нея, лъжеха заради нея, убиваха заради нея. Но само аз останах. Аз и кучетата. И вече никога няма да я чистя. Една прашинка няма да мръдна, едно парченце кал. Всичко в тоя техен свят ще се събори и ще изгине. Полилеят вече падна и се разби на парчета. Сега е долу в балната зала. На парчета. Нещо му е разяло въжетата. Ха! Искам да видя как всичко си отива, да съм сигурна, че никой нищо няма да поправи. Затуй вкарах тука кучетата. Да не пускат никого. Тя като умря, надойдоха разни да крадат. Аз насъсках кучетата. После направо ги вкарах вътре, при мен. Да видиш какво й направиха спалнята. Там на стените имаше тапети. Къде ти! Копринен брокат, дето белгийки са го шили цели шест години. Обичаше го, ах, как го обичаше. Трийсет немски овчарки за един ден го свалиха от стената. Да знаех, че миризмата няма да те задуши, щях да ти го покажа. — Тя огледа стените наоколо. — Тази е последната стая.

— Защо не ми позволиш да ти помогна? — каза той след малко.

— Ти ми помогна. Ти влезе и се направи, че не ти мирише, и ми разказа за Мейкън и сладката ми малка Пилат.

— Сигурна ли си?

— Съвсем, няма какво повече.

Двамата станаха и тръгнаха към стълбите.

— Внимавай къде стъпваш. Няма светлина.

Отвсякъде прииждаха кучета и ръмжаха.

— Време е да ги храня — каза тя.

— Биберона тръгна по стълбите. По средата се спря и се обърна към нея.

— Казваш, жена му го накарала да остане с това име. А как му беше истинското име?

— Джейк, струва ми се.

— Джейк кой?

Тя вдигна рамене като Шърли Темпъл — безпомощно малко момиченце.

— Тя само Джейк ми каза.

— Благодаря ти — отвърна той малко по-силно, отколкото трябваше, защото искаше благодарността му да пресече вонята, която пак нахлуваше над ръмженето на кучетата.

Но ръмженето и миризмата го преследваха през зеления тунел чак до чакъления път. Като стигна там, беше вече десет и половина. Биберона тръгна по един страничен път, като обмисляше какво да прави. Кога да се върне? Да вземе ли кола под наем, или да поиска от свещеника? Дали са му докарали куфара? Какви инструменти ще му трябват? Фенерче и какво друго? Какво ще измисли за обяснение, ако го открият? Разбира се: търси останките на дядо си, за да ги погребе прилично. Повървя още малко, после тръгна и си помисли дали върви в правилна посока.

Реши да свърне, когато видя от един храст да стърчат краищата на две-три дъски. Може това да са стъпалата, за които му каза Цирцея. Не бяха съвсем стъпала, а останки. Цирцея от години не е излизала от къщата, помисли си той. Преди са били стъпала, но сега вече са изгнили. И ако тя го е упътила точно, можеше да отиде там и да се върне преди дванадесет. Поне да огледа на светло.

Той предпазливо раздели храстите и навлезе в гората. Нямаше и следа от пътека. Продължи още малко, чу бълбукане на вода и тръгна по този звук. Стори му се, че той идва някъде отвъд дърветата пред него. Но се бе излъгал. Повървя петнадесетина минути, докато стигна до потока. „Прегази го“, бе казала тя и той помисли, че ще има мостче или нещо такова. Нямаше. Погледна отсреща и видя хълмове. Сигурно е там. Точно там. Реши, че ще успее за около час да се върне на пътя. Седна, свали си обувките и чорапите, напъха чорапите в джоба и нави панталоните. Хванал обувките си в ръка, той нагази. Не очакваше толкова студена вода и хлъзгави камъни в потока, падна на едното си коляно и си измокри обувките, като се опря с ръце о дъното. Едва се изправи и изля водата от обувките. И тъй като вече беше мокър, нямаше защо да се връща. Продължи да гази. След половин минута дъното изведнъж хлътна с около педя и той пак падна, само че този път потъна съвсем и само мярна някаква прозрачна рибка, докато главата му изчезваше под водата. Като пръскаше вода от носа и устата си, той изруга поточето, което беше много плитко за плуване и много скалисто за газене. Трябваше да вземе пръчка и да опитва дълбочината, преди да стъпи, но беше прекалено развълнуван. Продължи да гази, като опипваше предварително с крак. Движеше се бавно — водата беше половин-един метър дълбока и десетина метра на ширина. Ако не умираше от нетърпение, щеше да намери по-тясно място за пресичане. Много късно се сети какво трябваше да направи, вместо да се хвърли направо. Сега тази безполезна мисъл само го подразни. Най-сетне достигна отсрещния бряг. Хвърли си обувките на сухата земя и се измъкна от водата. Задъхан, той посегна към цигарите, но видя, че са мокри. Легна на тревата, за да се стопли на силното слънце. Отвори уста, за да измие чистият въздух езика му.

След малко стана и си сложи мокрите чорапи и обувки. Погледна часовника си. Той тиктакаше, но циферблатът беше счупен, а голямата стрелка — изкривена. Да не спирам, каза си той и пое към хълмовете, а те, измамни като рекичката, се оказаха по-далече, отколкото му се стори преди. Не знаеше, че е толкова трудно да вървиш сред дървета, храсти и дива земя. Доскоро гората за него беше градинският парк, подредените дървета на остров Оноре, там като дете ходеше на излети и тичаше по малки, удобни пътечки. „Той взе под наем десетина акра дива гора и ги разработи“, казваха старците за стария Мейкън Дед и фермата му. Това ли е разчиствал? Такива дървета ли е сякъл? Тази земя ли е разработвал, дето не може да се върви през нея?

Потеше се в мократа си риза, вече започна да чувствува острите камъни под краката си. От време на време стигаше до полянки и там отново се ориентираше към ниските хълмове.

Най-накрая равната земя свърши и започна леко нанагорнище, покрито с храсти, фиданки и камъни. Той тръгна по края, като търсеше откъде да мине. На юг подножието на хълмовете ставаше по-скалисто и фиданките изчезваха. Изведнъж видя на пет-шест метра черната дупка в скалата. Да не бяха толкова гладки подметките му, щеше да стигне до нея безопасно, макар и доста трудно. Избърса с ръкав потта от челото си, измъкна тясната черна връзка, която висеше на врата му, и я пъхна в джоба си.

В устата му пак се появи солен вкус. Беше така възбуден от това, което се надяваше да намери там, че трябваше да изсуши ръцете си по топлите камъни. Спомни си за жалките гладни очи на старците, които поглъщаха жадно всяка дума за дръзките успехи на сина на Мейкън Дед; за белите, които нахлули в овощната градина и яли от джорджийските праскови, след като застреляли дядо му в главата. Биберона си пое дълбоко дъх и започна да превзема скалите.

Щом стъпи на първия камък, замириса му на пари, макар че това изобщо не беше миризма, а нещо като бонбон, секс и мека блещукаща светлина. Като музика от пиано на фона на няколко цигулки. Беше я усещал и преди — когато чакаше под боровете до къщата на Пилат; по-силно, когато луната освети зелената торба, виснала от тавана като изпълнено обещание, а най-силно — когато тупна леко на пода с торбата в ръка. Лас Вегас и заровени съкровища, крупиета, фургони от Фаргоу, гишета за печалбите на конни състезания и преливащи петролни кладенци; зарове, фалшове и лотарийни билети; търгове, банкови трезори и сделки с хероин. Тези неща причиняваха парализа, треперене, изсъхване на гърлото и изпотяване на дланите; нетърпение, както и усещането, че „те“ са победени или са на твоя страна. Спокойни мъже ставаха и така хвърляха на масата карта „дама“, че едва не й счупваха врата. Жени прехапваха долните си устни и слагаха малки червени кръгчета върху номерираните квадрати; телохранители и отлични студенти не изпускаха из очи касата и изчисляваха какво е разстоянието до вратата. Да спечелиш. Нищо не е така хубаво на този свят.

Биберона стана по-пъргав, изкачваше се нагоре, забиваше колене в дупките, търсеше с пръсти здрава земя или издатини по скалите. Отказа се да мисли и остави тялото си само да върши работата. Най-накрая се изправи на равно, на шест метра вдясно от входа на пещерата. Там видя стара пътека. Ако не бързаше толкова много, щеше да я открие още преди това. По тази пътека са вървели ловците, а също Пилат и баща му. Никой от тях не се е качвал по шест метра стръмна скала и не си е съдирал дрехите.

Той се вмъкна в пещерата и мракът го заслепи. Отстъпи и пак влезе, като закри очи с ръка. След малко вече можеше да различава земята от стените. Видя издадената скала, където бяха спали те. Беше по-голяма, отколкото си я представяше. По земята имаше следи от огньове, а на входа — няколко огромни камъка, единият като корона. Но къде бяха костите? Цирцея каза, че го хвърлили тук. Може би по-навътре, при плитката дупка? Биберона нямаше фенерче, а кибритът му беше мокър. Все пак се опита да намери суха клечка. Една-две само изпращяха, другите не ставаха за нищо. Но очите му вече привикваха с тъмното. Отскубна клон от един храст до входа и тръгна навътре, като метеше пред себе си. След девет-десет метра забеляза, че стените се сближават. Таванът не се виждаше. Той спря и тръгна бавно настрани, като опипваше на метър пред себе си с върха на клона. Ръката му докосваше скалата, той отърсваше сухите изпражнения на прилепите и продължаваше наляво. Клонът вече не докосваше земята. Биберона спря, наведе го още и пак стигна до дъното. Като го вдигаше, сваляше и движеше напред и назад, той разбра, че е намерил дупката. Беше към половин метър дълбока и два метра широка. Задраска трескаво по дъното с клона. Стигна до нещо твърдо, после пак. Биберона преглътна и падна на колене. Присви очи колкото можеше, но нищо не видя. Изведнъж се сети за запалката в джоба на елечето си. Пусна клона и я затърси, почти загубил свяст от миризмата на парите — блещукащите светлини, музиката от пианото. Извади запалката, като се молеше да работи. При втория опит изскочи пламъче и той се взря в дупката. Запалката угасна. Той я щракна отново и закри с ръка тънкото пламъче. На дъното на дупката видя камъни, дъски, листа, дори тенекиена чаша, но не и злато. Просна се по корем, протегна ръка, заопипва дъното, драскаше, дърпаше, удряше. Нямаше малки, тлъсти, издути торбички със злато. Нищо нямаше. Съвсем нищо. Без да се усети, взе да вие и едно дълго „ооо“ огласи пещерата. Прилепите се събудиха, юрнаха се внезапно и се гмурнаха в тъмнината над главата му. Те го стреснаха и той подскочи на крака, при което подметката на дясната му обувка се отпра от меката щавена кожа. Прилепите го изгониха навън, той тичаше накриво, като вдигаше по-високо десния си крак със скъсаната обувка.

Като излезе пак на слънце, спря да си поеме дъх. Очите му се изпълниха с прах, сълзи и прекалено ярка светлина, но той беше много възмутен и сърдит, за да ги разтърка. Само хвърли запалката високо и далече сред дърветата в подножието на хълма и закуцука по пътеката, без да гледа накъде върви. Стъпваше както му беше най-удобно. Много се изненада, когато се озова пак при поточето, но по-нагоре по течението, където можеше да се пресече, защото там беше широко три-четири метра и толкова плитко, че се виждаше каменистото. Имаше и мостче от дъски. Той седна, завърза си подметката към горнището с тънката плетена връзка и мина по набързо скованото мостче. От другата страна имаше пътека през гората.

Биберона започна да се тресе от глад. От истински глад, а не някогашното усещане, че не си се заситил съвсем, или от нетърпението да вкусиш нещо хубаво. Истински глад. Струваше му се, че ако не хапне нещо в този миг, ще издъхне. Затърси по храстите, клоните, по земята някакъв дребен плод, орех, лешник, каквото и да е. Но не знаеше къде растат те, нито какво да търси. Разтреперан, със сгърчен стомах, той ошмули малко листа и си ги сложи в устата. Бяха горчиви като жлъчен сок, но Биберона все пак ги сдъвка, после ги изплю и лапна други. Спомни си каква закуска му поднесе госпожа Купър и колко се отврати от нея. Пържени яйца, целите в мазнина, пресен портокалов сок, в който плуваха семките и парченца от плода, дебело парче бекон, гореща овесена каша и сухари. Той разбра, че се е постарала, но сигурно заради снощното уиски можа да изпие само две чаши чисто кафе и да изяде два сухара. От всичко останало му се повръщаше, а и това, което изяде, той изхвърли пред вратата на Цирцея.

Няколко храста му препречиха пътя. Щом ги раздели сърдито, той видя пред себе си стъпала и шосе. Бетонена настилка, коли, оградни диреци, цивилизация. Дори знаеше къде се намира слънцето по пладне, а сега то се бе търкулнало с една четвърт от пътя си надолу. Сигурно беше към един часа. Племенника трябва да е идвал и да си е отишъл. Потърси портфейла си в задния джоб. Водата го бе обезцветила по края, но вътре беше сухо. Петстотин долара, шофьорската му книжка, телефонни номера на листчета, картата му за обществена застраховка, останалият купон от самолетния билет, бележки за химическо чистене. Той огледа пътя нагоре и надолу. Трябваше да намери храна, затова тръгна на юг — там трябва да е Данвил, ще се прибере на автостоп. Беше не само изгладнял като вълк, но и краката го боляха. Едва третата кола, шевролет от 54-а година, спря. Шофьорът негър прояви към дрехите на Биберона същото любопитство, както и Племенника. Той сякаш не забеляза дупката на коляното и под мишницата, вързаната с връзка обувка, листата в косата на Биберона и мръсотията по целия костюм.

— Накъде си, мой човек?

— За Данвил съм. Докъдето ме закараш.

— Качвай се. Не ми е по пътя — ще се отклоня за Бъфорд, ама поне донякъде ще стигнеш.

— Много съм ти благодарен — отговори Биберона. Хареса му седалката на колата, как му хареса! Отпусна капнал гръб на найлоновата калъфка и въздъхна.

— Хубав костюм — каза човекът. — Не си май тукашен.

— Не. От Мичиган съм.

— Тъй ли? Леля ми се премести там. Във Флинт. Знаеш ли го Флинт?

— Аха, зная го.

Стъпалата на Биберона пееха. Меката кожа под големия пръст надпяваше петите. Той не смееше да размърда пръсти, за да не спре песента.

— Е, как е във Флинт?

— Скапано. Няма живот там.

— Тъй си и мислех. Хубаво име, ама…

Докато се качваше в колата, Биберона видя опаковка от шест кока-коли на задната седалка. Не ги забравяше.

— Мога ли да купя една кока-кола? Нещо съм жаден.

— Топла е — каза човекът.

— Стига да е мокра.

— Заповядай.

Биберона се протегна и извади една бутилка.

— Имаш ли отварачка?

Човекът взе бутилката, пъхна върха в устата си и бавно отвори запушалката. Силна пяна изби по цялата му брада и по краката, преди Биберона да смогне да я поеме.

— Гореща — човекът се засмя и се избърса със синьо-бяла кърпичка.

Биберона изгълта кока-колата, заедно с пяната за три-четири секунди.

— Искаш ли още?

Пиеше му се, но отказа. Поиска само цигара.

— Не пуша — каза човекът.

— О — отвърна Биберона, опита се да потисне едно дълго оригване и не успя.

— Автогарата е точно след завоя — бяха недалеч от Данвил. — Лесно ще стигнеш пеша.

— Много ти благодаря — Биберона отвори вратата. — Колко ти дължа? За колата и останалото?

Човекът се усмихваше, но сега изражението му се промени.

— Гарнет се казвам, Фред Гарнет. Не съм богаташ, ама една кола и да те докарам, мога без пари.

— Аз не исках да…

Но господин Гарнет бе протегнал ръка и затвори вратата. Биберона го видя как клатеше глава като потегли.

Така го боляха краката, че му идеше да се разплаче, но се добра до автогарата и в закусвалнята потърси човека на тезгяха. Него го нямаше, но някаква жена се опита да му помогне. Последва дълъг разговор, от който той разбра, че чантата му я няма и човека го няма, тя не знаела дали я е взело едно чернокожо момче или не, нямали гардероб, тя много съжалявала, защо не попитал началника на автогарата дали момчето е взело чантата и може ли да му услужи с нещо друго.

— Кюфтета — каза той. — Няколко кюфтетата ми дайте и чаша кафе.

— Да, сър. Колко?

— Шест — каза той, но на четвъртото стомахът му се сви и той се сгърчи от болка, която го придружи по целия път до Роаноук. Но преди да замине, позвъни на преподобния Купър. Телефонът вдигна жена му, която каза, че мъжът й бил още на товарното пристанище и ако бързал, щял да го свари там. Биберона й благодари и затвори. Като пристъпваше като кокона с високи токове, той се добра до пристанището, което беше доста близо до автогарата. Влезе и попита първия срещнат за преподобния Купър.

— Куп ли? — отвърна човекът. — Отиде май към склада. Ей там, видите ли?

Биберона погледна накъдето сочеше пръстът му и закуцука през чакъла и траверсите към склада.

Там нямаше никой. Само някакъв старец тътреше касетка.

— Извинете — каза Биберона. — Препод… тук ли е още Куп?

— Ей сега си тръгна. Ако изтичаш, ще го стигнеш — каза човекът и избърса обилната пот от челото си.

На Биберона не му се тичаше никъде с тези крака и каза:

— Е, нищо. Друг път ще го потърся.

Тръгна си.

— Щом няма да го гониш, що не ми помогнеш — каза човекът и посочи огромната касетка в краката си.

Биберона беше много уморен, за да му откаже или да му обяснява, затова кимна. С голямо пъшкане и охкане успяха да я качат на количката, а оттам съвсем лесно я бутнаха на кантара. Биберона се отпусна тежко на касетката, като едва дишаше и нямаше сили дори да отвърне с едно кимване на благодарностите на стареца. После излезе на улицата.

Сега вече бе изморен. Истински изморен. Не искаше да вижда преподобния Купър, нито зажаднелите му за успех приятели. И никак не му се искаше да обяснява каквото и да било на баща си или на Китарата, поне засега. Затова закуцука към автогарата и попита кога тръгва следващият автобус на юг. Трябваше да е на юг. Към Вирджиния. Защото сега той знаеше как да разбере какво е станало със златото.

Натъпкан с кюфтета, с възпалени крака и болен стомах, но сега поне седнал, той вече не чувствуваше разочарованието, което лежеше на дъното на пещерата. Спа дълбоко още няколко часа в автобуса, събуди се, продължи в просъница, подремна още малко, събуди се на някаква спирка и изяде една грахова супа. Влезе в смесен магазин и си купи неща за бръснене и тоалетни принадлежности, защото неговите останаха у преподобния Купър. Реши чак във Вирджиния да си поправи обувката (сега я беше залепил с дъвка), да даде да му закърпят костюма и да си купи нова риза.

Автобусът „Грейхаунд“ се носеше по пътя и ръмжеше досущ като немска овчарка. Биберона потръпна — така беше и когато Цирцея ги погледна в онази, „последната стая“, питайки се дали ще ги надживее. Но те бяха повече от тридесет и непрекъснато се размножаваха.

Ниските хълмове в далечината вече не бяха пейзаж за него, а истински височини, където можеш да си скъсаш тридесетдоларовите обувки. От всичко на света най-много бе искал да попадне там, няколкото редици малки торбички да обърнат тлъстите си гълъбови гушки към него. Мислеше, че го иска заради джорджианските праскови на Мейкън Дед, заради Цирцея и нейните златооки кучета и особено заради преподобния Купър и неговите старчоци, които започнали бавно да умират, преди още да се е появил мъх на лицето им, защото разбрали какво е станало с негър като тях — „безпросветен като пън и беден като полска мишка“, — който все пак бе успял в живота. Мислеше си, че иска златото и заради Китарата, за да изтрие сянката на съмнение върху лицето му, когато Биберона тръгваше, да изтрие изражението, което говореше: „знам какво си наумил“. Злато не намери, но сега поне знаеше, че го е търсил не заради всички тези благовидни причини. Истината беше, че той иска златото, защото е злато и защото трябва да го притежава. Като седеше и дъвчеше кюфтетата на автогарата и си представяше какво ще е, щом се завърне у дома — трябва не само да им каже, че не е имало злато, но и да осъзнае, че остава там като в капан, — мозъкът му започна да работи ясно.

Цирцея каза, че Мейкън и Песен са се качили на фургон във Вирджиния, че те и двамата били оттам.

Тя каза още, че първият силен дъжд изровил тялото на Мейкън и някои си, сигурно Бътлърови, го захвърлили една лятна нощ в Ловджийската пещера. През лятна нощ. И тогава те са го захвърлили, защото това е било труп, тяло на негър. Но нали Пилат каза, че е отишла там през зимата и имало само кости. Тя каза, че четири години по-късно отишла да види Цирцея, изгазила снега до пещерата и взела костите на белия човек. Защо не е видяла костите на баща си? Там трябвало да има два скелета. Нима е прескочила единия, за да прибере другия? Цирцея сигурно й е казала същото, както и на него — че тялото на баща й е в пещерата. Дали Пилат е казала на Цирцея, че те с Мейкън са убили там бял човек? Сигурно не, защото Цирцея не спомена нищо. Пилат казваше, че е взела костите на белия и дори не е потърсила златото. Лъгала е. Не е казала нищо за втория скелет, защото той не е бил там, когато тя е отишла в пещерата. Не се е връщала там след четири години или ако се е връщала, то е било за втори път. Веднъж вече е била там, преди да намерят негъра и да го захвърлят в пещерата. Вярно, взела е костите — Биберона ги видя на масата в затвора. Но не само тях е взела, а и златото. Занесла го е във Вирджиния. И сигурно някой във Вирджиния ще знае нещо. Биберона тръгна по следите й.