Тони Морисън
Песента на Соломон (1)

Глава първа

„Отците да се извисят

И чедата да узнаят имената им.“

Агентът по застраховка „Живот“ на компанията „Северна Каролина“ обеща да прелети от болницата „Мърси“^[1] до другия бряг на Голямото езеро в три часа. Два дена преди събитието той закачи бележка на вратата на жълтата си къщичка:

„В 3 часа следобед, в сряда, на 18 февруари, 1931 година, ще излетя от «Мърси» на собствените си криле. Моля ви да ми простите. Обичах ви всичките.

Подпис: Робърт Смит, застрахователен агент“.

Господин Смит събра по-малка тълпа, отколкото Линдбърг преди четири години — явиха се не повече от четиридесет-петдесет души, защото никой не прочете бележката му преди единадесет часа същата сряда, която той бе избрал за полета си. По това време на деня и по средата на седмицата мълвата едва се влачеше. Децата бяха на училище, мъжете — на работа; повечето жени си стягаха корсетите и се готвеха да отидат да видят ще дава ли касапинът карантия. Дойдоха само безработните, най-младите и тези, които сами си бяха работодатели, някои — нарочно, защото бяха чули за това, а останалите — случайно, защото тъкмо тогава минаваха по крайбрежието, по улица „Недокторска“ — име, непризнавано от пощата.

В градските планове улицата се водеше като авеню „Мейнс“. Тук бе живял и умрял единственият в града доктор-негър; когато той се преместил на тази улица през 1896 година, пациентите му я нарекли „Докторска“, макар че никой от тях не живеел наблизо. Едва по-късно, след като и други негри се настанили там и пощенските услуги станали масово средство за съобщения, от Луизиана, Вирджиния, Алабама и Джорджия запристигали писма, адресирани до номера на улица „Докторска“. Пощаджиите връщали тези пликове или ги отделяли като „Писма с неверни адреси“. А през 1918 година, когато започнала мобилизацията, някои негри се регистрирали като живеещи на улица „Докторска“. Така името било признато полуофициално. Но не за дълго. Тъй като за част от градските законодатели грижата за подходящи имена и запазването на градските забележителности била най-важното в политическия им живот, те се погрижили названието улица „Докторска“ никога да не се използува в официален документ. И понеже знаели, че това име се поддържа само от жителите на квартала Саутсайд, наредили да се сложат табелки по магазините, бръснарниците и ресторантите в тази част на града, на които пишело, че авенюто северно и южно от улица „Крайбрежна“, водещо към езерото до пресичането на магистрали „6“ и „2“ за Пенсилвания, разположено паралелно и между авенютата „Ръдърфорд“ и „Бродуей“, открай време се е наричало и ще се нарича авеню „Мейнс“, не „Докторска улица“.

Тези табелки наистина изяснили положението, защото дали възможност на хората от Саутсайд както да запазят спомените си, така и да угодят на градските власти. Нарекли улицата „Недокторска“. Били готови да нарекат и благотворителната болница в северния й край болница „Немилост“, тъй като било 1931 година и едва на другия ден след скока на господин Смит от купола за пръв път разрешили на бременна черна жена да роди в отделението, а не на стъпалата отпред. Великодушието на лекарите не идвало от това, че жената била единствената дъщеря на онзи доктор-негър, защото през цялата си лекарска практика той нямал право да изпраща пациенти там. Приети били само двама, и двамата бели. Освен това докторът отдавна бил мъртъв. Изглежда са я приели поради скока на господин Смит от покрива. Не се знае дали вярата на дребния застрахователен агент, че може да лети, е допринесла за мястото на раждането, но съвсем сигурно е определила времето му.

Когато дъщерята на покойния доктор видя как господин Смит се появява иззад купола на болницата, както бе обещал — с широки сини копринени криле, които се издаваха пред гърдите му, тя изпусна голямата си покрита кошница и разсипа червени кадифени листенца от роза. Вятърът ги раздуха насам-нататък из преспичките сняг. Полуизраслите й дъщери се втурнаха да ги събират, а майка им застена и се хвана за корема. Виковете на бременната жена не привлякоха толкова внимание, колкото разпилените розови листенца. Всеки знаеше, че момичетата часове наред са кроили, рязали и шили скъпото кадифе и че от универсалния магазин „Гърхардс“ веднага ще върнат изцапаните листенца.

Всички се развеселиха за малко. Мъжете се притекоха на помощ на момичетата, за да съберат бързо разпилените парченца, преди да ги е наквасил снегът — хващаха понесените от вятъра или ги вдигаха внимателно от снега. Най-малките се чудеха дали да гледат мъжа в синьо на покрива или червените пръски по земята. Някаква жена изведнъж запя и сложи край на колебанията им. Тя стоеше най-отзад и беше зле облечена, за разлика от докторската дъщеря, която носеше хубаво сиво палто с обичайната фльонга за бременни на пъпа, черна, плътно прилепнала шапка и дамски галоши с четири копчета. Пеещата жена беше с плетена моряшка шапка, свлечена ниско над очите. Вместо палто се бе увила със стар юрган. Навела глава встрани, втренчена в Робърт Смит, тя пееше с мощен контраалт:

„Сладкият ми излетя,

сладкият ми е в небето,

моят сладък се прибра,

моят сладък е дома“.

Няколко от петдесетината души, събрани там, се сбутаха подигравателно. Другите се заслушаха в песента, сякаш тя беше нужният поясняващ съпровод на пиано в нямото кино. Доста време останаха така, никой нищо не викна на господин Смит, всички бяха заети с дребните неща, които се случваха около тях, докато не се показаха хората от болницата.

Те ги бяха наблюдавали от прозорците, първо с известно любопитство, а после, когато тълпата набъбна досами стените на болницата — с безпокойство. Чудеха се дали не е някакво събиране, организирано от група за повдигане на расовото съзнание. Но като не видяха лозунги и оратори, те се осмелиха да излязат на студа: хирурзи в бели престилки, хора от администрацията с тъмни сака и три сестри с колосани униформи.

Щом видяха господин Смит и широките му сини криле, както и пеещата жена и разпръснатите рози, те се вцепениха. Някои си помислиха, че това сигурно е поклонение. Не беше далеч Филаделфия, където царуваше Светия отец. Може би двете момичета с кошниците с рози бяха от девиците му. Но смехът на някакъв човек със златни зъби ги върна към действителността, спря мечтанията им и те веднага се заловиха за работа, започнаха да издават заповеди. Виковете и паниката им създадоха голяма суматоха на улицата, където преди малко имаше само група хора, няколко момичета, които си играеха с кадифени листенца, и пееща жена.

Една от сестрите се опита да внесе малко ред, огледа лицата наоколо и се спря на някаква пълна жена, която сигурно можеше да помести земята, ако пожелае.

— Ей, ти — викна й тя и тръгна към нея. — Тези деца твои ли са?

Пълната жена се обърна бавно. Обръщението бе толкова пренебрежително, че тя вдигна вежди. Щом видя откъде идва гласът, смени изражението си. Очите й вече не говореха нищо.

— Какво, госпожо?

— Прати някое от тези дечурлига до отделението за спешни случаи да каже на пазача веднага да дойде. Ей това тука. Това — и тя посочи пет-шестгодишно момче с котешки очи.

Пълната жена проследи с поглед пръста на сестрата и погледна момчето, което тя сочеше.

— Китарата, госпожо.

— Какво?

— Китарата.

Сестрата зяпна пълната жена, сякаш бе проговорила на уелски. После си затвори устата, погледна момчето с котешките очи, преплете пръсти и му заговори много бавно.

— Слушай. Иди от задната страна на болницата, при пазача. На вратата пише: „Бърза помощ“. Б-ъ-р-з-а п-о-м-о-щ! Там е пазачът. Кажи му да дойде тука на бегом. Тръгвай. Хайде, тръгвай! — Тя отпусна пръсти и заразмахва ръце, като загребваше с длани зимния въздух.

Някакъв мъж с кафяв костюм се приближи към нея, издишвайки бели облачета.

— Пожарната е тръгнала. Прибирай се. Ще умреш от студ.

Сестрата кимна и се прибра.

— Изпуснахте едно „т“, госпожо — рече момчето. В Севера се чувствуваше новак, но току-що бе почнал да учи как да разговаря като белите. Но потривайки ръце от студ, тя вече се бе прибрала. — Бабо, тя изпусна едно „т“.

— И едно „моля“.

— Бабо, дали ще скочи?

— Шантав човек, всичко може да направи.

— Кой е той?

— Застраховките събира. Смахнат.

— А коя е жената, дето пее?

— Една дето е отишла, та се не видяла — но тя погледна пеещата жена с усмивка, така че момчето с котешките очи се заслуша в музикалното изпълнение със същото любопитство, което проявяваше и към човека, размахващ криле върху покрива на болницата.

Сега, след като властите щяха да се намесят, тълпата стана неспокойна. Всички познаваха господин Смит. Той обикаляше по домовете два пъти месечно, събираше по долар и шестдесет и осем цента и пишеше на малки жълти картончета датата и седмичната вноска. Те все забавяха плащането с месец-два, а обещаваха да правят предварителни вноски — след като вече го бяха попитали защо се е домъкнал толкова рано.

— Пак ли си тук? Нали скоро се отървахме от теб?

— Омръзна ми да ти гледам физиономията. Честна дума!

— Знаех си аз. Само да спастря два гроша и ето те и теб. По̀ си редовен от умирачката. А бе, Хувър^[2] знае ли какво правиш?

Занасяха го, обиждаха го, пращаха децата си да му кажат, че ги няма или са болни, или отишли в Питсбърг. Но скътваха жълтите картончета, сякаш са много важни — редяха ги внимателно в кутията за обувки при разписките за наема, брачните свидетелства и личните значки за пропуск във фабриката с изтекъл срок. Господин Смит се усмихваше на всичко това и почти през цялото време успяваше да задържи поглед върху обувките на клиентите си. На работа ходеше с костюм, но къщата му не беше по-хубава от техните. Не се знаеше да е имал работа с жена. В църквата не казваше нищо, освен по някое „Амин“. Не се биеше, прибираше се по светло, затова си мислеха, че сигурно е свестен човек. Но неизбежно им напомняше за болести и смърт, които те свързваха със снимката на сградата на застрахователната компания „Северна Каролина“, отпечатана отзад на жълтите им картончета. Скокът от покрива на „Мърси“ беше най-интересното нещо, което някога бе правил. Никой не подозираше, че е способен на това. Което пък показва, шепнеха си те, че човек не можеш го разбра.

Пеещата жена затихна, мина през тълпата и се приближи към жената с розовите цветчета, която не си пускаше корема.

— Да се сгрееш — каза тя и я хвана леко за лакътя. — Заранта ще дойде птичето.

— О? — отвърна жената с розовите цветчета. — Утре заран?

— Тази заран се задава, не друга.

— Не може — каза жената с розовите цветчета. — Рано е.

— Не е. Тъкмо навреме.

Двете жени се вглеждаха дълбоко в очите, когато от тълпата се изтръгна силен рев, някакво „ууу“ на вълни. Господин Смит бе загубил равновесие за секунда и се опитваше храбро да се задържи за дървения триъгълник, който стърчеше от купола. Пеещата жена започна пак:

„Сладкият ми излетя,

литна право към дома“.

В центъра на града пожарникарите си навличаха бързо униформените палта, но когато стигнаха до „Мърси“, господин Смит бе видял розовите цветчета, бе чул музиката и скочил във въздуха.

На другия ден за пръв път в „Мърси“ се роди черно бебе. Сините копринени крила на господин Смит сигурно бяха оставили своя знак, защото щом момчето стана на четири години и откри същото нещо, което господин Смит бе научил преди него — че само птиците и самолетите могат да летят, — то загуби всякакъв интерес към себе си. Да изкараш живота си без този дар — това го натъжаваше и му отнемаше въображението. Дори жените, които не мразеха майка му, го намираха за тъп. Тези, които я мразеха, но приемаха поканите й за чай и завиждаха за голямата тъмна докторска къща с дванадесет стаи и за зелената лимузина, го наричаха „странен“. Другите, които знаеха, че домът й е повече затвор, отколкото дворец, и че лимузината „Додж“ е само за неделни разходки, съжаляваха Рут Фостър и сухите й дъщери и казваха, че синът й е „дълбок“. Дори тайнствен.

— Остана ли му плацента на главата?

— Трябвало е да я изсушиш и да му направиш чай от нея. Иначе ще вижда призраци.

— Вярваш ли в такива работи?

— Не, ама така казват старите хора.

— Колко е дълбоко това момче. Виж му очите.

И те отлепваха късчетата клисав царевичен кейк от небцата си и зяпваха момчето право в очите. То успяваше как да е да посрещне погледите им, после се обръщаше умолително към майка си и получаваше разрешение да напусне стаята.

След като излезеше от гостната, с гръб, облян от неясния шум на гласовете им, то обмисляше по-нататъшните си ходове — как да отвори тежката двойна врата към трапезарията, да се промъкне по стълбите край многото спални, без да го забележат Лена и Коринтянката, които седяха като големи кукли край масата, отрупана с парченца червено кадифе. Следобед сестрите му правеха рози. Ярки, безжизнени рози, които по цели месеци лежаха в огромни кошници, докато закупчикът от магазин „Гърхардс“ не пратеше Фреди да каже на момичетата, че му трябва нова доставка. Ако успееше да се изплъзне от сестрите си и от злобата им, която събуждаше от време на време, то коленичеше до прозореца в стаята си и все се чудеше защо да не може да се отдели от земята. Тишината, обзела докторската къща, нарушавана само от гласовете на жените, които ядяха царевичен кейк, не беше нищо повече от тишина, но не и спокойствие, защото тя се предхождаше и скоро щеше да бъде прекратена от присъствието на Мейкън Дед.

Як, боботещ, внезапно избухлив, Мейкън сковаваше в страх всички членове на семейството си. Омразата към жена му блестеше и искреше във всяка дума, която й казваше. Разочарованието от дъщерите му се стелеше в тях като пепел, замазваше гладкия им тен и давеше радостта във вече недетските им гласове. Под смразяващата мараня на погледа му те се препъваха в праговете и изпускаха солниците в жълтъците на яйцата на очи. Той тъпчеше тяхното изящество, ум и самоуважение и това беше единственото, което вълнуваше дните им. Без напрежението и драматизма, създадени от него, те нямаше да знаят какво да правят със себе си. Когато го нямаше, те свеждаха глави над кървавочервените квадратчета плюш и чакаха нетърпеливо нещо да дойде от него, жена му Рут започваше деня зашеметена и затихнала от презрението му, а вечерите й се оживяваха пак от него.

След като Рут затвореше вратата зад следобедните си гостенки, кротката усмивка замираше на устните й и тя се захващаше да приготвя храна, която според съпруга й не ставала за ядене. Рут не правеше нарочно отвратителни ястия, просто не можеше да готви иначе. Все й се струваше, че видът на кейка не е достатъчно добър, за да му го поднесе, и решаваше да приготви ябълков десерт. Но меленето на телешкото и говеждото за пирога й отнемаше толкова време, че забравяше свинското и трябваше да се примири с бекон в собствена мазнина. Така не й оставаше време за десерт. После бързо слагаше масата. Разгъваше бялата покривка, тя се издуваше над хубавата махагонова маса, а Рут поглеждаше отново голямото петно от вода. Винаги го поглеждаше, когато слагаше масата или минаваше край нея. Като пазач на фар, когото прозорецът тегли, за да види още веднъж морето, или като затворник, който машинално търси слънцето, щом излезе на двора на разходка, тя поглеждаше петното по няколко пъти на ден. Знаеше, че е там, винаги го е имало, но искаше да се увери в присъствието му. Като пазач на фар или затворник, тя го имаше за пристан, за пропусквателен пункт, то беше безспорен видим предмет, който я уверяваше, че светът още съществува, че това е живот, а не е сън; че някъде, навътре, тя е жива, но може да признае това само защото нещо много съкровено съществува вън от нея.

Дори в обятията на сънищата, без да го сънува или да мисли за него, тя усещаше присъствието му. О, тя бе водила безкрайни разговори с дъщерите и гостите си как да го изчисти, с какво да премахне този дефект по чудесното дърво — с вазелин, с тютюнев сок, с йод, с пясък и ленено семе. Бе опитала всички средства. Но погледът й го подхранваше, то не само си оставаше там, но дори изпъкваше все повече с годините.

Докато докторът беше жив, на това размазано сивкаво петно се слагаше ваза и цветята в нея се сменяха всеки ден. Всеки божи ден. А когато нямаше цветя, тя подреждаше листа, клонки, реси от върба или бял бор… Но всяка вечер нещо красеше масата.

За баща й това беше средство да разграничи семейството си от хората, сред които живееше. Рут вярваше, че е израсла сред обич и финес, а вазата в средата на масата е техният символ. Когато Мейкън се ожени за нея и дойде да живее в къщата на доктора, тя продължи да подрежда цветя и клонки. Веднъж отиде на морския бряг за плавей. Трябваше да мине през най-опасната част на града, но беше видяла снимка във вестника, в раздела за домакинята — плавей във ваза заедно със сухи водорасли. Ноемврийският ден бе влажен, докторът вече се бе парализирал и поемаше само течна храна в спалнята си. Вятърът духаше полата около глезените й и проникваше през обувките с връзки. Когато се върна, трябваше да си натърка ходилата с топъл зехтин. На вечеря бяха само двамата, тя се обърна към съпруга си и го попита харесва ли му натюрмортът във вазата.

— Повечето хора не обръщат внимание на такива неща. Виждат ги, но не намират нищо красиво в тях. Не разбират, че природата е направила нещо съвършено. Погледни от тази страна. Нали е хубаво?

Съпругът й погледна дантелените светлокафяви водорасли и без да поклати глава, отвърна:

— Пилето ти е полусурово. И ако съществува картофена гарнитура с бучки, то тя не се нарича пюре.

Рут остави водораслите да се разпаднат и избърса жилките и стъбълцата, отронени на масата. Махна и вазата. Тогава се видя петното, скривано дълги години от нея. Веднъж изложено, то сякаш се превърна в растение и разцъфтя в огромен кафеникаво сив цвят, който трептеше трескав или въздишаше като движещи се пясъчни дюни. Но можеше и да си мълчи. Търпеливо, отморително да мълчи.

Нищо не можеш да направиш с един пристан, освен да признаеш съществуването му и да потвърждаваш с него някаква мисъл, която не искаш да изчезне. А за да преживяваш от изгрев до залез-слънце, е нужно и нещо друго — някакъв балсам, нежно докосване или ласка. Затова Рут се измъкваше от простодушната си непохватност и търсеше своя балсам след приготвянето на вечерята и преди завръщането на съпруга й от работа. Това беше другото от двете й тайни удоволствия — правеше го със сина си, а самата стая, където то ставаше, също играеше своята роля. Там се бе настанила зелена свежест, защото прозорецът се закриваше от вечнозелено дърво, което пропускаше слаба светлина. Стаята беше малка. Някога докторът я наричаше кабинет и в нея имаше само шевна машина, шивашки манекен в ъгъла и люлеещ се стол с малка табуретка за крака. Тя седеше в тази стая, държеше сина си в скута, гледаше затворените му клепки и слушаше шума от сученето му. Гледаше го в лицето не толкова от майчинска радост, а за да не вижда краката му, които се влачеха почти до земята.

Късно следобед, преди мъжът й да затвори канцеларията си и да се върне у дома, тя привикваше сина си. Когато той влезеше в малката стая, тя разкопчаваше блузата си и се усмихваше. Той беше много малък, за да се заслепи от зърната й, но достатъчно голям, за да му е безвкусно майчиното мляко, затова идваше неохотно, сякаш изпълняваше неприятно задължение, лягаше поне веднъж на ден в скута на майка си и се опитваше да тегли тънкото, сладникаво мляко от плътта й, без да я наранява със зъбите си. Сдържаността, вниманието му, безразличието му — всичко това я караше да фантазира. Имаше ясното усещане, че устните му изтеглят от нея нишка светлина. Сякаш тя беше казан, от който се точеше златно влакно. Като воденичарската дъщеря, дето седяла в пълната със слама стая и се чудела на тайната сила, дарена й от джуджето — да може да тъче златна нишка със совалката си. Това беше другата част от удоволствието й и тя не искаше да я загубва. Затова когато портиерът Фреди, който се правеше на приятел на семейството, а беше просто подлизурко и техен квартирант, донесе един ден наема и погледна през прозореца иззад вечнозеленото дърво, очите на Рут се изпълниха с ужас. Тя веднага разбра, че ще загуби безвъзвратно половината от нещо, което правеше всекидневието й поносимо. Фреди възприе погледа й като най-обикновен срам, но не можа да не се захили.

— Господи, помилуй! Да ме вземат дяволите!

Той заизвива клоните, за да види по-добре, но смехът му пречеше повече от тях. Рут скочи мигновено, покри гърдите си и изпусна сина си на земята, като с това го убеди в нещо, което той отдавна подозираше — че има нещо странно и нередно в тези следобеди.

Преди още да могат майка и син да си кажат една дума, да се оправят или да разменят и поглед, Фреди заобиколи къщата, изкачи се по стълбите и викна, като се заливаше от смях:

— Мис Руфи, мис Руфи. Къде си?

Той отвори вратата на зелената стая, сякаш сега тя беше негова.

— Дяволите да ме вземат, откога не съм виждал таквоз нещо. Знам ли. То няма нищо лошо. Старите хора викат, че е много хубаво. Ама, знайш, напоследък нещо не го правят…

Но той гледаше момчето. В очите му имаше одобрение и някакво съучастничество, което я изключваше. Фреди изгледа момчето от глава до пети, срещна потайния му, но твърд поглед, забеляза учудващия контраст между лимоненожълтата кожа на Рут и черната на момчето.

— На времето там, на юг, женорята дълго си кърмеха децата. Ама сега е друго. Знаех едно семейство, майката не беше много с всичкия си, та си кърми момчето къде тринайсет години. Бая време, а?

Докато бъбреше, той си потъркваше брадата и гледаше момчето. Най-накрая спря и се изкиска. Беше се сетил за думата, която му трябваше.

— Я гледай, Биберон. Биберон си имате, мис Руфи. Пазете се, женоря, Биберона иде.

Фреди разнесе откритието си не само из махалата, но и в Саутсайд, където живееше и където Мейкън Дед даваше къщи под наем. Почти цели два месеца Рут си стоя в къщи и не приемаше следобедни гости, за да не чува новото име на сина си, от което той нямаше да се отърве и което с нищо не подобряваше отношенията на майката или сина с бащата.

 

 

Мейкън Дед не разбра как стана това — как единственият му син се сдоби с прякор, който му се лепна, макар той самият да не искаше да го приеме. Тази работа доста засягаше бащата, защото кръщаването в неговото семейство винаги се бе извършвало със забележително безразсъдство. Никой не му разказа случая, който породи прякора, защото той не допускаше хора до себе си. Труден човек беше, държеше се хладно и никой не смееше да си побъбри с него. Само Фреди портиерът си позволяваше волности, като заплащаше за тях с услуги, но Фреди беше последният човек, който щеше да му каже нещо. Така че Мейкън Дед нито чу за внезапния ужас на Рут, нито си представи как тя скача непохватно от люлеещия се стол, как момчето пада не на земята, а на табуретката и с каква възхита и удоволствие Фреди възприема всичко.

Без да знае никакви подробности, той се сети с точността на изострения си от омраза разсъдък, че прякорът, с който ученичетата наричаха сина му, с който го нарече вехтошарят, като плати на момчето три цента за вързоп стари дрехи, е някак си нечист. Звучеше му мръсно, интимно и горещо. Той знаеше, че откъдето и да идва, името е свързано с жена му и покрито с отвращението, без което не можеше да мисли за нея.

Това отвращение и неудобството от сина му се отразяваше на всичко, което той правеше в този град. Ако можеше да изпита тъга, само тъга, това щеше да го облекчи. Петнадесетгодишното съжаление, че няма син, се превърна в горчивина, че най-накрая има мъжко дете, но при най-противни обстоятелства.

Беше време, когато на главата му имаше много коса, а Рут носеше прекрасно и трудно за събличане бельо. Той нарочно го сваляше дълго. Цялата му любовна игра беше да разхлаби и разкопчее вървите и ширитите на най-хубавото, най-нежното, най-бялото и най-мекото бельо на света. Той си играеше с всяко копче на корсета й (а те бяха четиридесет, по двадесет от двете страни), развързваше всяка копринена рипсена панделка, която се провираше светлосиня през снежнобелите възвишения над корсета й. Той не само разхлабваше синята панделка, но я изкарваше цялата, а после тя трябваше да я нанизва с безопасна игла. Закопчаваше и откопчаваше широките ластици, които свързваха комбинезона с корсета й, и възбуждаше и двамата със звука на закопчалките и докосването на раменете й. Никога не говореха по време на събличане. Но от време на време се кискаха като деца, които играят на доктор и най-много им харесва свалянето на дрехите.

Когато Рут легнеше гола, влажна и рохкава като нерафинирана захар, той се навеждаше да развърже обувките й. Това беше последното удоволствие, защото щом събуеше краката й и навиеше чорапите й до глезените, той влизаше в нея и свършваше бързо. На нея така й харесваше. На него — също. И през почти двадесетте години, през които не бе съглеждал голите й ходила, му липсваше само бельото.

Едно време вярваше, че никога няма да забрави устата й върху пръстите на мъртвия. Лъжеше се. Спомняше си все по-малко и по-малко подробности, докато накрая трябваше да си ги представя, дори да си ги измисля, да гадае какви са били. Забрави гледката, но не и отвращението. Хранеше гнева си със спомена за бельото й; сега бе загубил завинаги кръглите, невинни копчета на корсета й.

А щом хората наричаха сина му Биберон и тя свеждаше очи и попиваше потта над горната си устна, като чуеше прякора му, сигурно за това имаше някаква мръсна причина и за Мейкън Дед нямаше никакво значение дали някой ще му разкаже подробностите или не.

Така и никой не му ги каза. Нямаше човек, който едновременно да го е грижа, а и да смее да говори с Мейкън Дед за прякора на сина му. Тези, които искаха да му кажат — Лена и Коринтянката, живото доказателство за годините на събличането на жена му, не смееха. А единственият човек, който би дръзнал да говори с него за това, беше жената, която той мразеше повече на този свят от жена си, въпреки че бе негова собствена сестра. Откак се роди синът му, той не бе прекосявал железопътната линия, за да отиде да я види, и сега нямаше никакво намерение да възобновява отношенията си с нея.

Мейкън Дед бръкна в джоба си, сви пръсти около връзката ключове и тяхната здрава неотлъчност го успокои. Това бяха ключове за всички врати на къщите му (само четири бяха истински къщи, останалите — по-скоро бараки). Той ги погалваше от време на време, като вървеше по улица „Недокторска“ към канцеларията си. Мейкън Дед поне я смяташе за канцелария, дори изписа думата „канцелария“ на вратата. Но надписът на дебелото стъкло твърдеше друго — с олющени златни букви в полукръг той обявяваше, че това е магазинът на Съни. Мейкън Дед напразно изстърга името на предишния собственик, защото не можеше да го изстърже от паметта на хората. Всички наричаха канцеларията му с фасада на магазин „магазина на Съни“, макар че никой не си спомняше какво е правил Съни там преди тридесетина години.

Сега той вървеше натам, по-скоро маршируваше, защото имаше висок ханш и спортна стъпка, и си мислеше за имената. Сигурно са имали със сестра си някой предшественик, някой гъвкав младеж с кожа като оникс и прави като тръстика крака, който е носил истинско име. Име, дадено му при раждането с любов и сериозност. Име, което не е майтап, нито прикритие, нито търговска марка. Но кой е бил този гъвкав младеж и къде са го завели тръстиковите му крака — не се знаеше. Не, и името му не се знаеше. Собствените му родители, в пристъп на своенравие и покорство, — се примирили с едно фамилно име, прикачено им от човек, който пет пари не е давал. Съгласили се да приемат и да предадат на цялата си челяд това тежко име, надраскано съвършено нехайно от някой пиян янки от американската армия. Буквална писмена грешка, връчена на баща му на парче хартия, която той предал на сина си, а синът му я предал на своя син; Мейкън Дед^[3], който заченал втори Мейкън Дед, който се оженил за Рут Фостър (Дед) и заченал Магдалена, наречена Лена Дед, и Коринтянката (Дед) и (когато най-малко очаквал) още един Мейкън Дед, сега известен на по-важната част от света като Биберона. Не стига това, ами имаше и сестра, Пилат Дед, която никога нямаше да издаде на брат си обстоятелствата или подробностите на това глупаво и погрешно кръщаване на сина му, защото цялата тази работа много я забавляваше. Тя щеше да й се наслади и сигурно щеше да я окачи в пиринчена кутийка на другото си ухо.

Като млад баща той бе дал своя дял в сляпото избиране на име на децата си от Библията, освен за първородния си син. И не се бе отметнал от това, което посочи пръстът му, защото знаеше с подробности как бе кръстена сестра му. Как майка му умря по време на раждането и баща му, объркан и тъжен, прелисти Библията и тъй като не можеше да чете, избра група букви, която му се стори здрава и хубава; видя в нея фигура, която му заприлича на голямо дърво, надвесено величествено, но и покровителствено над няколко по-малки дървета. Как преписа групата от букви на парче бакалска хартия; като всеки неграмотен, преписа всяка завъртулка, ченгелче и извивка на буквите и го даде на акушерката.

— Името на бебето.

— Искаш бебето така да се казва?

— Да, така искам да се казва. Прочети го.

— Не можеш да кръстиш бебето така.

— Прочети го.

— Името е мъжко.

— Прочети го.

— Пилат.

— Какво?

— Написал си Пилат. Пилат, дето е убил Христос. По-лошо име не можеш измисли. При това за момиче.

— Това посочи пръстът ми.

— Е, умът ти не е длъжен да се подчини. Да не искаш да кръстиш това сираче на човека, дето е убил Христос?

— Аз го молих Христос да ми спаси жената.

— Внимавай, Мейкън.

— Цяла нощ го молих.

— Дарил те е с дете.

— Да. Дете на име Пилат.

— Господи боже, прости.

— Къде ще носиш хартията?

— Там, откъдето е дошла — в пламъците на ада.

— Дай ми я. Щом идва от Библията, в Библията да остане.

И там остана, докато момичето навърши дванадесет години, извади я, сви я, сложи я в малка пиринчена кутийка и закачи цялата работа на лявото си ухо. По това време тя ту харесваше, ту не харесваше името си, а оттогава насам сигурно е станала още по-непостоянна. Но за едно беше сигурен — към кръщаването на третия Мейкън Дед тя ще се отнесе със същото уважение и страхопочитание, с каквото бе очаквала и раждането му.

Мейкън Дед си спомняше, че когато синът му се роди, тя прояви по-голям интерес към този свой първи племенник, отколкото към собствената си дъщеря и дори към дъщерята на тази дъщеря. Рут вече беше на крака и пак въртеше къщата, доколкото въобще можеше, но Пилат дълго след това продължи да идва у тях, с развързани връзки на обувките, с плетена шапка над очите и глупавата си обеца на ухото, като разнасяше противната си миризма из кухнята. От шестнадесетгодишна възраст той не я бе виждал до една година преди раждането на сина му, когато тя се появи в града. Сега се държеше като зълва, като някаква леля и се опитваше да помага на Рут и момичетата, но тъй като нито разбираше, нито се интересуваше от прилично домакинство, само им пречеше. Накрая просто седеше на стол до люлката и пееше на бебето. Не беше лошо, но Мейкън най-добре си спомняше изражението на лицето й. На изненада приличаше, и на нетърпение. Само че беше толкова напрегнато, че го притесняваше. А може би имаше и нещо друго. Може би защото я виждаше толкова години след раздялата им край пещерата и си спомняше гнева си и нейното предателство. Колко ли е изпаднала оттогава? Бе скъсала последната нишка на приличието. Някога тя му беше най-скъпото същество на света. Сега беше стара, съмнителна и, което беше най-лошо, мърлява. Ако той допуснеше, тя щеше непрекъснато да го излага. Но той нямаше да разреши това.

Най-накрая й каза да не идва повече, ако не покаже някакво уважение към самата себе си. Може да си намери сериозна работа, вместо да продава вино.

— Защо не се обличаш като жена? — Той стоеше до печката. — Каква е тази моряшка шапка на главата ти? Нямаш ли чорапи? Какво ще си помислят хората?

Той потръпваше от мисълта, че белите от банката, хората, които му помагаха да купува и ипотекира къщи, могат да разберат, че тази дрипава контрабандистка е негова сестра. Че имотният негър, който така добре си върти бизнеса и живее в голяма къща на улица „Недокторска“, има сестра с голяма дъщеря, но без съпруг и че тази дъщеря на свой ред има дъщеря, но не и съпруг. Компания луди жени, които произвеждат вино и пеят по улиците „като уличници! Като същински долни уличници!“

Пилат седеше и не сваляше учудените си очи от него. Най-накрая му каза:

— И аз се безпокоях до смърт за тебе, Мейкън.

Вбесен, той тръгна към вратата на кухнята.

— Давай, Пилат, давай. Така ми е кипнало, че само гледам да не избухна.

Пилат стана, зави се с юргана си, погледна с обич бебето за последен път и излезе. Повече не се върна.

Когато Мейкън стигна до предния вход на канцеларията си, видя на няколко крачки пълна жена с две момчета. Отключи и седна на бюрото си. Докато преглеждаше сметките, пълната жена влезе сама.

— Добър ден, сър. Казвам се Бейнс. Живея на Петнайсета улица, трети номер.

Мейкън Дед си спомни — не жената, а положението с наема. Там живееше бабата или лелята, или кой знае коя на квартирантката и отдавна не му бяха плащали.

— Да, госпожо Бейнс. Носиш ли ми нещо?

— Ами аз нали затуй дойдох да ви кажа. Нали знаете, Сенси замина нанякъде и децата останаха на моите ръце. А пък с помощта за безработни едно куче не можеш изхрани, гладно ще остане май.

— Наемът ти е четири долара на месец, госпожо Бейнс. Вече два месеца не си плащала.

— Знам, господин Дед, знам, сър, ама можеш ли да не даваш нещо на тези гърла?

Гласовете им бяха тихи и вежливи, нямаше никакви нотки на кавга.

— Тези гърла ще ги храниш на улицата, ако не намериш как да ми платиш.

— Не може на улицата, сър. И да не ядат не може. Вашите могат ли?

— По-добре побързай, госпожо Бейнс. Давам ти време до… — той се извърна да види календара на стената — до събота. Събота, госпожо Бейнс. Не неделя. Не понеделник. Събота!

Ако тя беше по-млада и по-сочна, искрите в очите й щяха да се втечнят и да потекат по бузите. Но на тази възраст те просто тлееха. Жената опря длани о бюрото на Мейкън Дед и без да скрива блясъка в очите си, се изправи от стола, погледна през прозореца и после пак към него.

— Какво ще спечелите, сър, ако ме изхвърлите с децата?

— Събота, госпожо Бейнс.

Тя сведе глава, прошепна нещо и излезе бавно и тежко от канцеларията. Като затвори вратата на магазина на Съни, внучетата й хукнаха от слънчевата улица и се скупчиха край нея на сянка.

— Какво ти каза, бабо?

Госпожа Бейнс сложи ръка на главата на по-голямото и порови с пръсти, като търсеше несъзнателно лишеи.

— Сигурно й е казал не — обади се другото момче.

— Ще се изнасяме ли? — високото момче си дръпна главата от пръстите й и я погледна косо. Котешките му очи представляваха две златни резки.

Госпожа Бейнс отпусна ръка.

— Ужасна работа е черен негър да захване бизнес. Ужасна, ужасна.

Момчетата се спогледаха, после пак се вторачиха в баба си, зяпнали, сякаш чули нещо важно.

Щом госпожа Бейнс затвори вратата, Мейкън Дед продължи да преглежда сметките, а с незаетата част от мозъка си си спомняше първото посещение в дома на Рут Фостър. Тогава имаше само два ключа в джоба си и ако отстъпваше на хора като тази жена, щеше да остане и без тях. Тъкмо заради тези ключове се осмели да отиде на улица „Недокторска“ (тогава беше още улица „Докторска“) и да посети най-важния негър в града. Да вдигне чукчето във форма на лъвска лапа, да храни надежди за докторската дъщеря — това беше възможно, защото всеки ключ представляваше негова собствена къща. Без тези ключове щеше да го помете първата дума на доктора: „Да?“. Или щеше да се стопи като пресен восък на горещината на бледите му очи. Вместо това той можа да заяви, че се е запознал с дъщеря му, госпожица Рут Фостър, и би оценил много едно разрешение от страна на доктора да й прави компания от време на време. Че намеренията му са почтени и че сам той е човек, който заслужава докторът да го приеме за сериозен компаньон на госпожица Фостър, тъй като на двадесет и пет години той е вече негър с лична собственост.

— Не знам нищо за вас — бе казал докторът. — Но ще се съобразя с предпочитанията на дъщеря си.

Всъщност докторът знаеше доста за него и беше много по-благодарен на този висок младеж, колкото си позволи да покаже. Макар че обичаше единственото си дете, макар че тя въртеше къщата след смъртта на жена му, напоследък той се дразнеше от нейната преданост. Този неспирен поток от обич бе започнал да го безпокои, тя порасна, но не се отказа от проявите на привързаност, които бяха толкова мили в детството й. Целувката й за лека нощ беше шедьовър на малоумие и много го притесняваше. Тя стана на шестнадесет години и пак искаше той да идва при нея вечер, да сяда на леглото й, да разменя няколко мили думи с нея и да я целува по устата. Може би причината беше крещящата тишина на мъртвата му жена или смущаващата прилика на Рут с майка й, а най-вероятно екстазът, който винаги изгряваше върху лицето на Рут, щом той се наведеше да я целуне, и който според него беше неуместен.

Разбира се, той не каза нищо за това на младия човек, който го посети. Поради което Мейкън Дед все вярваше, че не друго, а двата ключа са извършили чудото.

Блянът му бе прекъснат по средата от припряно чукане по прозореца. Той вдигна глава, видя Фреди да занича през златните букви и му кимна да влезе. Фреди беше градската „драка“ със златни зъби, нещо като глашатай на Саутсайд. Със същото припряно чукане и същата бляскаща усмивка той бе направил сега вече прословутото съобщение на Мейкън Дед: „Господин Смит се размаза!“. Явно Фреди носеше новината за някакво ново злощастие.

— Портър пак се е натряскал! Изкарал си е пушката!

— Кого гони? — Мейкън си затваряше счетоводните книги, и отваряше чекмеджетата. Портър му беше квартирант, а утре се плащаше наемът.

— Никого. Само се е курдисал на прозореца на мансардата и си размахва пушката. Вика, че до утре сутринта трябвало да убие човек.

— Днес ходил ли е на работа?

— Аха. И десетачка е взел.

— Успя ли да я изпие?

— Не, само една бутилка купил и още има цяла шепа пари.

— Кой луд му е продал пиене?

Фред блесна с няколко златни зъба, но нищо не каза. Мейкън разбра, че е Пилат. Заключи всичките си чекмеджета, освен едно — него отключи и извади отвътре малък 32-калибров пистолет.

— Полицията е предупредила всички черноборсаджии в окръга, а той пак намира откъде — и Мейкън продължи да гадае, уж не знаеше, че сестра му продава вино както на Портър, така и на всеки друг, бил той възрастен, дете или звяр. За стотен път си помисли, че трябва да я хвърлят в затвора, че той охотно ще я изпрати там, ако е сигурен, че тя не ще се разкрещи срещу него и че няма да го унизи в очите на закона и на банките.

— Можете ли да стреляте с това нещо, сър?

— Мога.

— Портър подлудява, като се напие.

— Зная.

— Долу ли искате да го накарате да слезе?

— Не ми трябва той да слиза. Искам парите ми да слязат. Той, ако ще, да пукне там. Но ако не ми хвърли наема, ще му пръсна мозъка от този прозорец.

Фреди се изкиска тихичко, но златните зъби сякаш разширяваха усмивката му. Драка по рождение, той обичаше клюката и разпространяването й. Неговото ухо чуваше всяка тиха жалба, всяко оскърбление, неговото око виждаше всичко — тайните любовни погледи, сбиванията, новите рокли.

Мейкън знаеше, че Фреди е глупак и лъжец, но лъжец, на когото може да се разчита. Фактите му бяха винаги верни, а мотивите за тях — погрешни. И сега беше истина, че Портър има пушка, стои на прозореца на верандата и е пиян. Но Портър не се канеше да убива някого, в смисъл — когото и да е, до сутринта. Той всъщност много точно заяви кого иска да убие — себе си. Но имаше и едно предварително условие, викна го високо и ясно от прозореца на мансардата.

— Искам жена. Пратете ми някоя. Чувате ли ме? Казвам ви да ми пратите някоя жена, иначе ще си пръсна мозъка!

Мейкън и Фреди приближиха двора и чуха наемателките да му отвръщат:

— Хубав пазарлък.

— Първо се убий, после ще ти пратим някоя.

— Жена ли да е?

— Човек ли да е?

— Жива ли да е?

— Не искаш ли парче суров дроб?

— Да махаш това нещо и да ми хвърлиш парите — гласът на Мейкън пресече женските шеги. — Първо ми пусни парите, черньо, после се застрелвай.

Портър се обърна и насочи пушката си към Мейкън.

— Ако натиснеш спусъка — извика Мейкън, — гледай да улучиш. Иначе ще стрелям аз и ще ти кача увисналите топки в гърлото.

И той извади своето оръжие.

— Махай се от прозореца!

Портър се поколеба една секунда, после обърна цевта към себе си или поне се опита да го направи.

Доста зор видя, защото тя беше дълга, а той — пиян. Не можа. Като се опитваше да я нагласи под подходящ ъгъл, той изведнъж се разсея. Облегна пушката на прозореца, изкара си пениса и пусна една висока струя върху главите на жените. Те се разкрещяха и разбягаха с ужас, който пушката не можа да предизвика. Мейкън се почеса по тила, а Фреди се превиваше от смях.

Повече от час Портър не ги остави да мръднат — навеждаше се, крещеше, заплашваше, уринираше, като не спираше да се моли за жена.

Така хълцаше, че раменете му се тресяха, после започваше да крещи.

— Обичам ви. Всичките ви обичам. Недейте така, жени! Стига! Недейте така. Не виждате ли, че ви обичам? Мога да умра за вас, да убия за вас. Казвам ви — обичам ви. Казвам ви го. Господи, прости ми. Какво ще правя? Какво ще правя в тоя шибан свя-я-ят!

Сълзите се стичаха по лицето му и той прегръщаше цевта на пушката си, сякаш тя бе жената, за която молеше, която бе търсил цял живот.

— Дай ми омраза, господи — скимтеше той. — Всеки ден ми давай омраза. Ще я взимам. Ама любов не ми давай. Не мога да поемам повече любов, господи. Не мога да издържам. Също като Смит. И той не можа да я издържи. Много е тежка. Господи, точно ти така добре го знаеш. Всичко знаеш ти за любовта. Нали е тежка? Исусе? Не е ли тежка любовта? Не виждаш ли, Господи? Собственият ти син не можа да я понесе. И щом той умря от любов, представи си мен какво ще ме сполети! А? А? — той пак започна да се гневи.

— Слизай, черньо! — гласът на Мейкън все още беше силен, но умората се промъкваше в него.

— Ти ли бе, маймуно скопена — Портър се опита да посочи Мейкън, — ти си най-проклетият. За убиване си ти, за убиване. И знайш ли защо? Аз ще ти кажа. Всеки…

Портър се свлече по прозореца, промърмори „Всеки знае защо“ и заспа. Унесе се, пушката се изплъзна от ръката му, изтрака по покрива и се удари в земята със силен гръм. Един куршум изсвистя край нечия обувка и продупчи гумата на разглобения на пътя „Додж“.

— Иди ми вземи парите — каза Мейкън.

— Аз ли? — попита Фреди. — Ами той ако…

— Иди ми вземи парите.

Портър хъркаше. Спеше като къпан, въпреки изстрела и бъркането в джоба му.

Когато Мейкън излезе от двора, слънцето се беше вече скрило зад хлебопекарната. Уморен и раздразнен, той тръгна по Петнадесета улица, мина край една от къщите си и я погледна. Очертанията й се разтопяваха на светлината между здрача и нощта. Пръснати тук и там, къщите му се редяха зад него като тумбести призраци с качулки на главите. Не обичаше да ги гледа на тази светлина. През деня те пълнеха окото му, но сега сякаш въобще не му принадлежаха, сякаш се бяха съюзили, за да го накарат да се почувствува низвергнат, безимотен, безземен скитник. Това чувство за самотност го накара да поеме по една пряка уличка към „Недокторска“, макар че тя минаваше край дома на сестра му. Но той беше сигурен, че тя няма да го забележи в припадащата тъмнина. Мина през двор и покрай ограда и стигна до улица „Дарлинг“. Там живееше Пилат — в малка едноетажна къща със сутерен, който по-скоро се издигаше от земята, вместо да се вкопава в нея. Пилат нямаше електричество, защото не искаше да плаща. И газ нямаше. Вечер тя и дъщеря й осветяваха къщата със свещи и газени лампи, отопляваха и готвеха с дърва и въглища, помпаха от кладенец вода за домакинството в сухата мивка и живееха така, сякаш прогресът означаваше да направиш няколко крачки по пътя.

Къщата й беше на двадесетина метра от тротоара, а зад нея имаше четири огромни бора, от които тя взимаше игличките за дюшека си. Боровете му напомниха за устата й — като момиче тя обичаше да дъвче борови иглички и до ден-днешен миришеше на гора. Десетина години му беше като собствено дете. Майка им умря при раждането, а тя се измъкна от утробата без помощта на пулсиращите й мускули и тласъка на бързата утробна вода. Затова, откак я знаеше, коремът й беше гладък и стегнат, без пъп. Липсата на пъп убеждаваше хората, че тя не е дошла на този свят както подобава, не бе лежала, плувала или расла на едно топло водно място, свързана с тънка връв за сигурен източник на прехрана. Мейкън знаеше, че това не е вярно, той се случи там и видя очите на акушерката, когато краката на майка му се отпуснаха. Чу и писъците й, когато отписаното бебе се заизмъква с главата напред от неподвижната, няма и безразлична пещера от плът, влачейки зад себе си собствената си пъпна връв и плацента. Но останалото беше вярно. След като отрязаха жизнената връв на новороденото, остатъкът се сви, падна и не остави никаква следа. Като момче, което се грижи за малката си сестра, той не намираше, че това е по-странно от една плешива глава например. Едва когато стана на седемнадесет години, беше безвъзвратно разлъчен от нея и вече с всички сили се бореше да натрупа богатство, той разбра, че на света сигурно няма втори корем като нейния.

Сега се приближаваше с надеждата, че никой от къщата няма да го види в тъмнината. Подмина и дори не погледна вляво. Но чу музиката. Пееха. Всичките. Пилат, Реба и дъщерята на Реба, Хагар. Не се виждаше жива душа по улицата — всички вечеряха, облизваха си пръстите, духаха си кафето в чинийките и без съмнение разправяха за щуротията на Портър и за Мейкън, който смело се изправил срещу подивелия си квартирант в мансардата. В този квартал нямаше улично осветление, само луната сочеше пътя на пешеходеца. Мейкън продължи, но с все сили се бореше с гласовете, които го погнаха. Тъкмо се приближаваше към пътя, където мелодията вече не можеше да го преследва, когато видя, сякаш на картичка, сцената в собствения си дом — тесния неотстъпчив гръб на жена си; дъщерите си — сухи, изветрели от копнения; сина си, с когото говореше само когато му заповядваше нещо или му се караше. „Здрасти, тате.“ „Здравей, сине, натъпчи си ризата.“ „Тате, намерих умряла птичка.“ „Да не носиш такива мръсотии в къщата…“ Нямаше музика там, а тъкмо тази вечер му се искаше малко песен — от това същото създание, към което бе отправил първите си грижи.

Обърна се и тръгна бавно към дома на Пилат. Пееха някаква мелодия. Водеше Пилат. Тя започваше, а другите две поемаха фразата и я развиваха. Мощният контраалт, в контрапункт с пронизителния сопран на Реба и мекия глас на момичето, Хагар, което сигурно е вече на десет-единадесет години, го теглеше към къщата, както магнит привлича гвоздейче.

Мейкън се предаде на гласовете и се приближи. Не искаше никой да го види, не искаше да говори, само да слуша песента и може би да ги види трите, защото тя идваше от тях и му напомняше за поля, диви пуйки и памучно платно. С много тихи стъпки той се прокрадна до страничния прозорец, където свещта едва мъждукаше, и надникна. Реба си режеше ноктите с кухненски нож, навела дългия си врат почти до коленете. Момичето, Хагар, си плетеше плитка. Лицето на Пилат не се виждаше — тя беше с гръб към прозореца и бъркаше нещо в тенджерата. Сигурно плодова каша за вино. Мейкън знаеше, че не е ядене, защото тя и дъщерите й ядяха като деца. Каквото им се прииска. Ястията не се замисляха, готвеха или сервираха. Пилат понякога изпичаше хляб и всяка ядеше филия с масло, щом й се поиска. Сетне дни наред ядяха грозде, останало от виното, или праскови. Ако някоя донесеше галон с мляко, пиеха го, докато свърши. Ако друга домъкнеше щайга с домати или десетина царевици, ядяха тях, докато и те свършат. Ядяха каквото им попаднеше или каквото им се приискаше. Парите от продажбата на виното се изпаряваха като морска вода на горещ вятър — Хагар си купуваше евтини бижута, Реба — подаръци за мъжете или какво ли още не.

Скрит в тъмнината до прозореца, той усети как го напуска дневното раздразнение и как го радва непринудената красота на жените, които пееха в светлината на свещите. Мекият профил на Реба, чевръстите пръсти на Хагар в тежката й коса и… Пилат. Познаваше лицето й по-добре от своето. Щом пее, лицето й става на маска, чувствата и пламът изчезват от чертите й, за да се появят в гласа. Но той знаеше, че дори да не пее и да не говори, лицето й се оживява от неспиращите й устни. Тя дъвчеше какво ли не. Като бебе и като момиченце си слагаше в устата разни неща — сламки от метлата, кокалчета, копчета, семена, листа, канап и любимите й ластичета и ученически гуми, които той й намираше. Устните й не спираха. Ако си близо до нея, се чудиш дали се кани да се усмихне, или премества някоя сламка изпод венците си към езика. Дали маха свитото ластиче от вътрешната страна на бузата си, или наистина се усмихва? Като я гледаш отдалече, сякаш си шепне нещо, а всъщност дъвче семчици с предните си зъби. Устните й бяха по-тъмни от кожата, като изцапани с вино, като оцветени от къпини — така лицето й ставаше досущ гримирано, сякаш си бе сложила много тъмно червило и старателно бе махнала излишния блясък с хартийка.

Песента замря тъкмо когато Мейкън усети, че спомените и музиката го разчувствуват. Настъпи тишина, но той не можеше да си тръгне. Хареса му да ги гледа така на воля. Те не мръднаха. Само спряха да пеят, Реба все си режеше ноктите, Хагар плетеше и разплиташе косата си, а Пилат се полюшваше като върба край печката.