Тони Морисън
Песента на Соломон (13)

Глава тринадесета

Тя остана скована, стиснала ножа, дълго след като Биберона си отиде в топлото септемврийско утро. После ножът изтрака на линолеума и тя отпусна ръце, бавно, о, така бавно, и сгуши гърдите си, сякаш те бяха два мангови плода, опипани на сергията и отминати. Остана така в малката заляна от слънцето стая, докато се прибра Китарата. След като не можа да я накара да проговори или да помръдне, той я взе на ръце, свали я долу, остави я на най-долното стъпало и отиде да търси с какво да я закара у дома.

Колкото и ужасна да му се струваше тази работа, колкото и да го отблъскваше безумието на любовта, той се поддаде на вълната от мъка, която го заля, като гледаше как тази доста хубава жена седи права като върлина, държи гърдите си и гледа втренчено пред себе си с празни очи.

Моторът на старата кола ръмжеше, а той й говореше тихо:

— Ти мислиш, че нищо не струваш само защото той не те обича. Само защото вече не те иска, смяташ, че е прав, че мнението му за тебе е вярно. Щом той те изхвърля, ти си боклук. Мислиш, че той ти принадлежи само защото ти искаш да му принадлежиш. Недей, Хагар. Не е хубава тази дума „да принадлежиш“. Особено за някого, когото обичаш. В любовта не трябва да е така. Виждала ли си как облаците любят планината? Обвиват я цялата, понякога тя не се вижда от тях… Но качиш ли се на върха, знаеш ли какво ще видиш? Главата й. Облаците никога не я покриват. Извисява се главата, защото облаците я оставят, с нищо не я забулват. Дават й да си държи главата изправена, свободна; с нищо не я скриват, с нищо не я обвързват. Чуваш ли ме, Хагар?

Говореше й като на малко дете.

— Не можеш да притежаваш човешко същество. Не можеш да загубиш нещо, което не ти е принадлежало. Добре, да речем, че той е твой. Можеш ли да обичаш някого, който не представлява абсолютно нищо без тебе? Наистина ли ти трябва такъв човек? Дето ще рухва, щом излезеш от стаята? Не, нали? И той не иска такава жена. Ти предаваш целия си живот в ръцете му. Целия си живот, момиче. Ако животът ти не струва нищо за теб, ако ти така му го даряваш, оставяш му го, защо да струва нещо повече за него? Той не може да те цени повече, отколкото ти самата се цениш.

Той млъкна. Тя не мръдна, нито показа с нещо, че го е чула.

Хубава жена, мислеше си той. Хубава черна жена. Дето иска да убива от любов, да умира от любов. Поразяваше го гордостта и самонадеяността на тези жени, които се оставяха да ги тъпчат. Те все са били глезени в детството си. Възрастните винаги са задоволявали прищевките им и така те са ставали най-стиснатите и алчни хора на света, а от скъперничеството им е израствала скъперническата им любов, дето изяжда всичко наоколо. Те не могат да повярват или да приемат факта, че някой не ги обича; смятат, че светът ще се преобърне, ако само им се стори, че не са обичани. Защо си мислят, че са така достойни за любов? Защо тяхната марка любов да е по-добра или толкова добра, колкото на другите? Но те наистина го вярват. И така много обичат любовта си, че са готови да убият всеки, който се изпречи на пътя й.

Той я погледна отново. Хубава. Хубаво черно момиче. Хубаво чернокожо момиче. Какво е направила Пилат с нея? Защо не са я научили на нещата, които трябва да знае? Той се сети за сестрите си, сега големи, оправни жени, и за това как им опяваха като деца. Къде е баща ти? Майка ти знае ли, че си излязла на улицата? Сложи си нещо на главата! Ще умреш от студ. Не ти ли е горещо? Не ти ли е студено? Не те ли е страх, че ще се измокриш? Не си кръстосвай краката! Оправи си чорапите. Мислех, че отиваш на хор. Вижда ти се комбинезонът. Подгъват ти се е разпрал. Върни се да си изгладиш якичката. Млък! Среши си косата! Ставай и си оправяй леглото. Сложи месото. Изхвърли боклука. Сложи си вазелин на изгореното.

И Пилат, и Реба не знаеха, че Хагар не е като тях. Нито силна като Пилат, нито простодушна като Реба, за да може да живее техния живот. Трябваше й, както на повечето черни момичета, хор от майки, баби, лели, братовчедки, сестри, съседки, учителки от неделното училище, най-добри приятелки и какво ли още не, за да придобие силата, която животът изисква от нея, и чувството за хумор, за да може да живее.

И все пак, мислеше си той, да те презира или изостави обектът на твоята любов, достоен или не…

— Знаеш ли, Хагар, всичко, което съм обичал през живота си, ме е напускало. Баща ми умря, когато бях на четири години. Това беше първото изоставяне, най-тежкото. След това майка. След смъртта на татко останахме четирима и тя не можеше да се оправи. Избяга. Просто избяга. Леля се погрижи за нас, докато дойде баба. Пое ни баба. След това дойде чичо Били. Сега и двамата са на умиране. Затова ми е трудно да се привържа към някоя жена. Все ми се струва, че ако обикна някого, той ще умре. Но веднъж се привързах. Май повече от веднъж не може.

Китарата се замисли и добави:

— Но никога не съм искал да я убивам. Него — да. Но не и нея.

Той се засмя, но Хагар не го гледаше, дори не го слушаше, и когато той я изкара от колата и я предаде в прегръдките на Реба, очите й останаха празни.

Те знаеха само да я обичат и тъй като тя не искаше да говори, й носеха разни неща да я зарадват. За пръв път Реба се постара да спечели от лотариите. И за пръв път не успя. Спечели само портативен телевизор, но не можеха да го включат, защото нямаха електричество. Нищо не печелеше, нищо не се поддаваше на магията й — нито бингото, нито лотариите на магазините или списанията, нито предметните лотарии, нито дори непродупчените карнавални балони. Това я съсипваше. Озадачена и нещастна, тя се завличаше у дома, като късаше по пътя си стръкчета от всичко, цъфнало по оградите и хорските градини. Даваше ги на дъщеря си, която седеше до прозореца или лежеше в леглото и пипаше ли, пипаше косите си.

Готвеха й специални неща, търсеха й подаръци — дано да развалят магията. Нищо не помагаше. Устните на Пилат станаха неподвижни, а очите на Реба се изпълниха със страх. Донесоха й червило и млечен шоколад, розов синтетичен пуловер и теменужен халат. Реба дори изучи тайните за приготвяне на желе — и червено, и зелено. Хагар не го и погледна.

Един ден Пилат седна на леглото на Хагар и й показа пудриера — имитация на злато, с розов пластмасов капак.

— Погледни, мойто момиче. Виж… — Пилат обърна пудриерата от всички страни и натисна копченцето. То отскочи и Хагар съзря част от лицето си в огледалото, после грабна пудриерата и дълго се оглежда.

— Нищо чудно — каза тя най-накрая. — Я виж. Нищо чудно.

Пилат се зарадва, като чу гласа на Хагар.

— За тебе е, миличка — каза тя. — Нали ти харесва?

— Нищо чудно — каза Хагар. — Нищо чудно.

— Какво нищо чудно? — попита Пилат.

— Виж на какво приличам. Изглеждам ужасно. Нищо чудно, че той не ме иска. На нищо не приличам.

Гласът й беше спокоен и разумен, сякаш изобщо не бе преживяла последните няколко дни.

— Трябва да стана и да се оправя. Нищо чудно! — Хагар отметна завивката и стана. — О-о! И мириша. Мамо, стопли ми вода. Трябва да се изкъпя. Дълго и хубаво. Имаме ли сол за баня? Господи, ами главата ми. Виж ми главата — тя се загледа пак в огледалцето. — Приличам на мравояд. Къде е гребенът?

Пилат викна Реба и двете се разтичаха да търсят гребена, но като го намериха, Хагар не можа да го прокара през заплетената си сплъстена коса.

— Измий я — каза Реба. — Измий я и ще ти я срешем мокра.

— Трябва ми и шампоан. Истински. Не мога със сапуна на мама.

— Отивам да купя. — Реба потръпваше. — Какъв?

— Няма значение. Вземи и масло за коса, „Поснърс“ и… Е, остави. Само това. Мамо? Виждала ли си ми… О, боже. Нищо чудно. Нищо чудно.

Пилат издърпа парче канап от завивката на Хагар и го сложи в устата си.

— Отивам да стопля водата — каза тя.

След като се върна, Реба изми косата на Хагар и я среса внимателно първо с четка, после с гребен.

— Само две плитки ми сплети, Реба. Ще отида на фризьор. Още днес. А, и нещо трябва да облека. — Хагар застана пред вратата на мукавения шкаф и заопипва ръкавите на роклите. — Тук е такава каша. Каша. Всичко е измачкано…

— Водата е гореща. Къде да сложа качето?

— Тук го донеси.

— Дали може да се къпеш толкова скоро? — попита Реба. — Ти преди малко стана от леглото.

— Шшт, Реба — каза Пилат. — Остави детето само да се погрижи за себе си.

— Ама тя от три дни е на легло.

— Тъкмо затова.

— Не мога да облека нищо. Това е една каша. — Хагар щеше да се разплаче.

Реба погледна Пилат.

— Дано да си права. Не ми харесва, дето става и веднага се потапя в банята.

— Помогни ми да преместя качето и стига си мърморила.

— Всичко е измачкано. Какво ще облека?

— Водата няма да покрие и глезените й.

— Тя като седне, водата ще се надигне.

— Къде ми е жълтата рокля? Дето се закопчава до долу?

— Тук някъде беше.

— Нали ще ми я намериш и ще я изгладиш? И тя на нищо не прилича, зная. Всичко е една каша.

Реба намери и изглади жълтата рокля. Пилат помогна на Хагар да се изкъпе. Накрая чистата и облечена Хагар се изправи пред двете жени и каза:

— Трябва да си купя дрехи. Нови дрехи. Тука всичко е една каша.

Двете се спогледаха.

— Какво ти трябва? — попитаха те.

— Всичко — отвърна тя и всичко получи. Купи си всичко, което една жена може да сложи върху кожата си, с парите от диаманта на Реба. Когато Хагар обяви нуждите си, Пилат и Реба имаха всичко на всичко седемдесет и пет цента и още шест долара, които им дължаха клиенти. Така че двукаратовият диамант на стойност две хиляди долара отиде в заложната къща, където Реба първо го спазари за тридесет долара, а после се върна с разгневената Пилат и получи още сто и седемдесет. Хагар пъхна двете стодоларови банкноти и седемдесет и петте цента в портмонето си и се запъти към центъра, като продължаваше да си мърмори:

— Нищо чудно.

Купи колан с жартиери „Плейтекс“, безцветни чорапи „Милър“, първи размер, пликчета „Фрут ъв дъ лум“ и два найлонови комбинезона — един бял и един розов — и един чифт обувки „Джойс фенси фрий“ и друг чифт „Кон Брио“ (слава богу, че ги има малките токчета „Джойс“). Тя занесе цял товар поли и костюми „Ийвън Пикоун“ в пробната. Малката й жълта рокля, която се закопчаваше до долу, лежеше на пода, а тя намъкна през главата и раменете си една пола и я издърпа от кръста надолу. Но не можа да я закопчее. Прибра стомаха си и опъна плата, но зъбците на ципа не се събираха. Пуфтеше, пъшкаше и челото й заблестя от пот. Убедена беше, че целият й живот зависи от това, дали ще се срещнат алуминиевите зъбци или не. Нокътят на показалеца й се счупи и ставите на палците я заболяха, докато се бореше с ципа. Влагата на челото й стана на капки и тя се задъха. Тъкмо щеше да се разплаче, когато продавачката си пъхна главата през завесата и каза бодро:

— Как ви стои?

Но като видя сърдитото изплашено лице на Хагар, усмивката й замръзна.

— О, боже — каза тя и погледна етикета, който висеше на кръста. — Това е пети номер. Недейте със сила. На вас ви трябва или девети, или единадесети. Моля ви. Недейте със сила. Отивам да видя имаме ли този размер.

Тя изчака Хагар да пусне на пода карираната пола и тогава изчезна. Хагар лесно навлече донесената й пола и каза, че ще я вземе, както и костюма „Ийвън Пикоун“.

После си купи бяла блуза и нощница — беж, с дантела тип морска пяна. Сега й оставаше само грим.

Щандът с козметика я обгърна с благоухание и тя зачете жадно етикетите и скритите в тях надежди. „Майрургия“, за първичната жена, която създава за Него един свят от нежност и близост, където съществува само Той, смесен с „Лер дю тан“ на Нина Ричи. „Флеър“ на Ярдли и „Нектарома“ на Тюваш и „Опиянение“ на Д’Орсе, „Фракас“ на Робер Пике, „Калипсо“, „Вайза“ и „Бандит“, „Шантии“ на Юбигон. „Фльор де рокай“ и „Белоджа“ на Карон. Хагар дълбоко вдиша разкошното ухание, което се носеше над стъклените щандове. Обикаляше подобно на усмихнат сомнамбул край лъскавите като диамант щандове, покрити с шишенца, тънки като нафора дискчета, кръгли кутийки, тръбички и стъкленици. Червила в меки бели ръце щръкваха от ножниците си като лъскави червени пениси на кученца. Прасковено меки пудри и млечни лосиони се редяха пред редуващи се реклами с великолепни усмихнати лица. Лица в екстаз. Лица, постигнали съблазънта и печални от това. Стори й се, че може да прекара целия си живот сред тези стъкла, да трепти сред прасковите и крема, сред атлаза. В обилие. В лукс. И любов.

В пет и половина Хагар излезе от магазина, прегърнала две торбички, пълни с по-малки торбички. Стискаше ги, докато стигне до фризьорския салон на Лили.

— Не мога да те взема, миличка — каза й Лили, поглеждайки я от мивката.

Хагар я беше зяпнала.

— Трябва да ми направиш косата. Много бързам.

Лили погледна Марслин. Успехът на салона се дължеше на Марслин — тя беше по-млада, знаеше по-нови неща и правеше леки и трайни прически. Лили продължаваше да използува нагорещена маша и по цяла унция масло на глава. Клиентките й останаха верни, но не и доволни. Тя попита Марслин:

— Можеш ли да я вземеш? Аз няма да мога.

— Нямах намерение да работя до късно. Чакам още две. Тази ми е осмата за днес.

Всички замълчаха. Хагар продължи да ги гледа втренчено.

— Е — каза Марслин, — за тебе може. Ела към осем и половина. Измита ли ти е косата?

Хагар кимна.

— Добре — каза Марслин. — Осем и половина. Но не очаквай кой знае какво.

— Виж ти — засмя се Лили, след като Хагар излезе. — Нали вече върна две?

— Е, не ми се щеше, но не искам да се разправям с Хагар. Не я знаеш какво може да направи. Щом налита на братовчед си, на мене какво ли може да ми стори.

— Тази ли ходеше с момчето на Мейкън Дед? — Клиентката на Лили надигна глава от мивката.

— Тя, тя. Не ги е срам. Братовчеди.

— Не им е било много хубаво, щом се опитва да го убие.

— Той нали замина нанякъде?

— На негово място и ти щеше да заминеш.

— Едно знам, не искам да си имам разправии с нея.

— Тя само на него налита.

— Е, тогава с Пилат. Няма да й хареса на Пилат, ако разбере, че съм върнала Хагар. Ужасно го глезят това момиче.

— Ти поръча ли да донесат риба от съседния ресторант?

— И толкоз гъста коса. Дано не иска нещо специално.

— Обади се пак в ресторанта. Огладнях.

— Такава си е тя. Няма за нея предварително записване, нищо. Идва по никое време и ще иска кой знай какво.

 

 

Сигурно трябваше да почака някъде. Или да си отиде у дома и да се върне в осем и половина. Но беше обзета цялата от някакъв устрем напред. Не можа да се спре от мига, когато се погледна в огледалцето на пудриерата. Сякаш бе поела дъх и не можеше да го пусне, докато цялата тази енергия и трескавост не достигнат кулминационната си красота, която ще го заслепи. Затова след като излезе от Лили, тя не погледна нито наляво, нито надясно, а продължи напред, забравила хората, светофарите, колите и буреносното небе. Беше мокра до кости, когато разбра, че вали. Забеляза дъжда само защото един от хартиените й пликове се скъса. Погледна надолу, а там, на банкета, лежеше хубаво сгъната на две полата „Ийвън Пикоун“ — бяла, с цветна ивица. А тя беше далеч от дома. Остави пликовете, вдигна полата, изтърси я, сгъна я пак, но като се опита да я прибере, пликът съвсем се разпадна. Дъждът пропи в косата й и потече по врата й, като се наведе да си оправи нещата. Извади кутията с „Кон Брио“, малкия пакет с ръкавиците „Ван Раалте“ и другия, с нощницата — беж, с дантела морска пяна — и ги напъха в другия плик. Върна се по стъпките си, но не можеше да носи по-тежката чанта в една ръка, затова я вдигна на корема си и я прегърна с две ръце. Едва измина десет метра и тя се продъни. Хагар стъпваше в „Джангъл ред“ и „Ют бленд“ и за голям свой ужас видя кутията „Съни глоу“ да се търкулва в една локва. Тя вдигна „Джангъл ред“ и „Ют бленд“, но „Съни глоу“ се бе обърнала, отворила, защитното кръгче бе паднало и под тежестта на дъждовните капки изпускаше леки прасковени облачета. Хагар събра колкото можа и сложи отгоре омекналото целофаново кръгче.

Преди да стигне улица „Дарлинг“, два пъти спира да си събира покупките от земята. Накрая застана пред вратата на Пилат, отпусната, мокра и объркана, стиснала както може покупките си. Реба така си отдъхна, като я видя, че веднага я сграбчи и събори на пода „Шантии“ и „Бандит“. Хагар настръхна и се дръпна от майка си.

— Бързам — прошепна тя. — Бързам.

С жвакащи обувки и капеща коса, стиснала покупките си, тя успя да стигне до спалнята и се затвори там. Пилат и Реба не се опитаха да я последват.

Там Хагар се съблече чисто гола и без да губи време в бърсане на мокрото си лице, коса или крака, си сложи бялата пола с цветна ивица и болеро в тон, сутиена „Мейдънформ“, пликчетата „Фрут ъв дъ лум“, безцветните чорапи, колана „Плейтекс“ и обувките „Джойс“. След това седна да се погрижи за лицето си. Прокара през веждите си сива ивица „за да бъдат очите ви млади и големи“, след това втри в бузите си „Манго-танго“. После намаза цялото си лице със „Съни глоу“, което заличи „Манго-танго“ и тя трябваше пак да го слага. Издаде напред устни и им сложи „Джангъл ред“. Размаза на клепачите си „небесна светлина, която заслепява деня“ и сложи „Бандит“ на врата, ушите и китките си. Накрая изля малко „Ют бленд“ на дланта си и го размаза по цялото си лице.

Най-после отвори вратата и се представи на Пилат и Реба. В техните очи видя всичко, което не бе могла да види в огледалото: мокрите съдрани чорапи, изцапаната бяла дреха, лепкавата неравна пудра, потеклия руж и разрошените мокри кичури коса. Всичко това тя видя в очите им и то напълни нейните с вода, по-топла и много по-стара от дъжда. Вода, която тече часове наред, докато дойде треската. Тогава спря. Треската изсуши както очите й, така и устата й.

Тя лежеше в малкото си „Легълце за златокоски“ с очи, сухи като пясък и равни като стъкло. Пилат и Реба седяха край леглото, като две приведени дървета, сякаш вятърът ги духаше непрекъснато от една посока. Също като дървета те й предлагаха всичко, което имаха: шепот от обич и защитна сянка.

— Мамо — Хагар се унасяше във все по-силна треска.

— Ммм?

— Той защо не ми харесва косата?

— Кой миличка? Кой не ти харесва косата?

— Биберона.

— Как да не ти харесва косата — каза Реба.

— Не, не я харесва. Ама не разбирам защо. Защо никога не ми е харесвал косата?

— Разбира се, че ти я харесва. Как може да не я харесва? — питаше Пилат.

— Той харесва копринена коса — тя шепнеше толкова тихо, че те се навеждаха, за да я чуят.

— Копринена коса? Биберона?

— Не харесва коса като моята.

— Шшт, Хагар!

— Копринена коса с меден цвят.

— Мълчи, миличка.

— Къдрава, копринена коса на вълни. Моята не я харесва.

Пилат сложи ръка на главата на Хагар и прокара пръсти през меката влажна вълна на внучката си.

— Как може да не ти обича косата? Ами че това е същата коса, дето му расте под мишниците. Същата коса, дето пълзи от чатала към корема му. И по целите му гърди. Съвсем същата. Расте от носа му, над устните му и ако си загуби самобръсначката, ще му покрие цялото лице. Цялата глава, Хагар. Това е и негова коса. Трябва да я обича.

— Никак не я обича. Мрази я.

— Не я мрази. Не го знам какво обича, но скоро ще му дойде умът в главата. Как може да обича себе си и да не обича косата ти?

— Той обича копринена коса.

— Мълчи, Хагар!

— Коса с цвят на мед.

— Моля ти се, миличка!

— И кожа с цвят на лимон.

— Шшш!

— И сиво-сини очи.

— Мълчи, мълчи!

— И тънък нос.

— Мълчи, мойто момиче, мълчи!

— Никога няма да ми хареса косата.

— Шшшт, мойто момиче, шшшт!

 

 

Съседите събраха доброволни пожертвувания, защото Пилат и Реба бяха изхарчили всичко, за да се докара Хагар. Парите не бяха много и не се знаеше дали ще стигнат за прилично погребение на Хагар, докато Рут не влезе в магазина на Съни и не впери немигащ поглед в Мейкън. Той си отвори чекмеджето с парите, извади две двадесетдоларови банкноти и ги сложи на бюрото. Тя не протегна ръка да ги вземе и дори не мръдна. Мейкън се поколеба, после се завъртя на стола си и започна да си играе с комбинацията на сейфа. Рут чакаше. Мейкън бърка в сейфа три пъти, преди Рут да отпусне стиснатите си ръце и да посегне към парите.

— Благодаря ти — каза тя и се запъти към погребалното бюро „Линдън чапъл“, за да уреди възможно най-бързо погребението.

Два дена по-късно, посред службата, Рут беше май единственият представител на опечаленото семейство в църквата. Женският квартет от линдънската баптистка църква вече беше изпял „Остани при мен“, жената на собственика на погребалното бюро бе прочела съболезнованията и свещеникът беше започнал проповедите си: „Гол си дошъл на тази земя и гол ще си отидеш“, която според него беше подходяща за смъртта на млада жена; пияниците в преддверието, които бяха дошли да почетат „момичето на Пилат“, но не смееха да влязат, вече се бяха разхълцали, когато вратата се отвори със замах и Пилат нахлу, като викаше „Милост!“, сякаш издаваше команда. Някакъв младеж стана и тръгна към нея. Тя замахна с дясната си ръка и почти го повали. „Искам милост!“, викаше тя и тръгна към ковчега като поклащаше глава, сякаш някой й беше задал въпрос и тя отговаряше: „Не!“.

Посред пътеката спря, вдигна пръст и посочи напред. После много бавно, макар че дишаше учестено и плитко, сведе ръката си встрани. Странна гледка — отмалялата й, безразлична ръка се отпускаше бавно встрани, докато дишането й беше бързо и учестено.

— Милост — отново каза тя, но този път го прошепна. Собственикът на погребалното бюро отиде бързо при нея и я докосна по лакътя. Тя се дръпна от него и тръгна право към подставката на ковчега. Наклони глава и погледна надолу. Обецата й закачи рамото. На фона на съвсем черните й дрехи тя блестеше като звезда. Собственикът пак се опита да се приближи, но като видя мастилените й, къпиново черни устни и чудната кутийка, която висеше от ухото й, пристъпи назад и сведе поглед.

— Милост? — сега тя задаваше въпрос. — Милост?

Това не стигаше. Думата имаше нужда от дъно, от рамка. Пилат се изправи, вдигна глава и превърна молбата си в тон. С чист като камбана глас тя запя — една дума, която звуча толкова дълго, че стана на изречение — и преди да замре последната сричка в ъглите на стаята, й отговори мелодичен сопран:

— Чувам те.

Хората се обърнаха. Реба бе влязла и също пееше, Пилат не показа, че е забелязала влизането й и не пропусна нито един такт. Тя просто повтаряше думата „милост“ и Реба й отговаряше. Дъщерята стоеше отзад, майката отпред и двете пееха.

„През нощта

Милост.

В тъмнината.

Милост.

Сутринта.

Милост.

До леглото ми.

Милост.

На колене сега.

Милост. Милост. Милост. Милост.“

Спряха едновременно при пълна тишина. Пилат протегна ръка и сложи три пръста на ръба на ковчега. Сега думите й бяха за жената, обгърната в сив атлаз, която лежеше пред нея. Тихо и поверително, тя изпя на Хагар същите успокоителни думи, които й бе казвала като дете.

„Кой ми закача сладкото захарче?

Кой ми закача мойто момиченце?

Кой ми закача сладкото захарче?

Кой ми закача мойто момиченце?

 

Някой ми закача сладкото захарче.

Някой ми закача мойто момиченце.

Някой ми закача сладкото захарче.

Някой ми закача мойто момиченце.

 

Я да видя аз кой ми закача сладкото захарче.

Я да видя аз кой ми закача мойто момиченце.

Я да видя аз кой ми закача сладкото захарче.

Я да видя аз кой ми закача мойто момиченце.“

„Мойто момиченце“ — тези две думи още пулсираха в гърлото й, когато обърна глава. Огледа хората на пейките и закова поглед в първия чифт очи, насочен към нея. Тя кимна на това лице и му каза: „Мойто момиченце“. Тръгна по пътеката, като съобщаваше на всяко обърнато към нея лице същата новина: „Мойто момиченце… Това е мойто момиченце. Мойто момиченце. Мойто момиченце. Мойто момиченце“.

Сякаш разговаряйки, тя определяше самоличността на Хагар, отделяше я от всички други покойници на този свят. Първо говореше на тези, които имаха смелостта да я погледнат, да поклатят глави и да кажат: „Амин“. После се обърна към онези, които не смееха, които не вдигаха очите си по-високо от дългите й черни пръсти, отпуснати встрани. Особено към тях тя се навеждаше малко и им разказваше с две думи цялата история на един объркан живот, сега в ковчега зад нея. „Мойто момиченце.“ Думите отзвучаваха като камъни, хвърлени в тих каньон.

Изведнъж, като слон, току-що открил гнева си и вдигнал хобот над главите на човечетата, които искат да му вземат зъбите или кожата, или месото, или поразителната сила, Пилат протръби до самото небе, че да чуе и то: „И тя беше обичана!“.

Един от съчувствуващите пияници в преддверието се стресна, изпусна бутилката и навсякъде се разсипа смарагдовозелено стъкло и червено вино.