Тони Морисън
Песента на Соломон (14)

Глава четиринадесета

Може би защото слънцето бе достигнало до ръба на хоризонта, сега домът на Сузан Бърд изглеждаше различен. Кедърът беше сребристосив, а кората му — нагъната чак догоре. Заприлича му на крака на древен слон. Сега Биберона забеляза, че въжетата на люлката са протъркани, а оградата от колове, която преди му се стори така ярка и хубава, всъщност е разкъртена, ожулена и дори наведена наляво. Сините стъпала, водещи към верандата, бяха избелели до воднистосиво. Всъщност цялата къща изглеждаше западнала.

Той вдигна ръка да почука на вратата и забеляза звънеца. Позвъни и Сузан Бърд отвори вратата.

— Добър ден още веднъж — каза той.

— Е — каза тя. — Държите си на думата.

— Бих искал да поговорим още малко, ако нямате нищо против. За Песен. Може ли да вляза?

— Разбира се. — Тя се отмести и отвътре лъхна на поредната фурна сладкиши с джинджифил. Седнаха пак в хола, той — на сивото кресло, а тя — този път на канапето. Мис Лонг не се виждаше никъде.

— Знам, че не знаете за кого се е омъжила Песен и дали изобщо се е омъжила, но си мислех дали…

— Как да не знам за кого се е омъжила. Ако поначало са сключвали брак. Омъжи се за Джейк, черното момче, дето майка й го прибра.

Зави му се свят. Всичко се променяше пред очите му.

— Но нали вчера казахте, че не сте чували нищо за нея, откак е заминала?

— Не сме чували. Но се знаеше с кого е заминала.

— С Джейк?

— С Джейк. Черния Джейк. Черен като въглен.

— Къде? Къде са живели — в Бостън?

— Не знам къде. На Север някъде. Не са се обаждали.

— Нали казахте, че е заминала за частно училище в Бостън?

Тя махна с ръка, сякаш да пропъди тази мисъл.

— Казах го пред нея, пред Грейс. Тя много говори. Разнася клюки по целия окръг. Вярно, щеше да ходи в някакво училище, но не отиде. Тръгна с фургона с чифт коне и черното момче Джейк. Бяха се събрали много роби. Джейк караше. Представяте ли си — да пътува във фургон, пълен с роби?

— Какво беше фамилното име на Джейк? Знаете ли?

Тя повдигна рамене.

— Май нямаше фамилно име. Той беше от тези, летящите африканци. Сигурно вече всичките са измрели.

— Летящите африканци?

— Ъхъ, децата на Соломон. Или Шалимар. Тате казваше, че Хеди го наричала Шалимар.

— А Хеди е била…

— Баба ми. Майката на Песен и на тате. Индианка. Тя се погрижила за Джейк, когато баща им ги изоставил всичките. Намерила го, занесла го у дома си и го отгледала. Нямала момчета тогава. Баща ми, Кроуъл, дошъл по-късно. — Тя се наведе напред и прошепна: — Хеди не е имала съпруг. Не исках да говоря за това пред Грейс. Представяте ли си какво щеше да направи с такава информация? Вие не сте оттук, така че няма значение. Но Грейс… — Сузан Бърд погледна умолително към тавана. — Този Джейк го намерила още като бебе и те с Песен израсли заедно. А тя сигурно не искала да я тикнат в някакво квакерско училище и затова е избягала с него. Цветнокожите и индианците тогава много общуваха, ама на някои индианци това не им харесваше — браковете, искам да кажа. А те и двамата не си знаели бащата — и Джейк, и Песен. И моят баща не си знаеше своя. Хеди не казваше. До ден-днешен не знам бял ли е бил, червенокож ли или… кой знае какъв.

— Защо нарекохте Соломон летящ африканец?

— Ами старите разказват тези лъжи. Някои от африканците, дето ги докарали тука като роби, можели да летят. Много от тях отлетели в Африка. Този, тукашният, дето и той отлетял, бил същият Соломон или Шалимар — знам ли кое е вярно. Имал цяла сюрия деца, навсякъде. Сигурно сте забелязали, че тука всички се пишат негови роднини. Има-няма четиридесет семейства по тези хълмове се наричат Соломон или нещо такова. Трябва да е бил горещ мъж. — Тя се засмя. — Ама горещ или не, един ден изчезнал и изоставил всички. Всички — жени, деца, двадесет и едно деца имал. И всички го видели. Жена му го видяла и децата му го видели. Работели на полето. Тук преди време се отглеждаше памук. Представяте ли си? По тези хълмове! Но тогава памукът царуваше. Всички го отглеждаха, докато земята се изтощи. Дори като бях момиче, още го имаше. Е, та да ви кажа за този Джейк. Той трябва да е бил от тези, първите двадесет и едно деца — всичките момчета и всичките от една майка. Джейк бил най-малкият, бебе. Жена му с бебето била до него, когато той излетял.

— „Излетял“ в смисъл избягал, нали?

— Не, излетял. Е, това са глупости, знаете, но според легендата не тичал, ами летял. Като птичка. Застанал един ден сред полето, затичал се по някакъв хълм, направил няколко кръга и се издигнал във въздуха. Отлетял точно натам, откъдето бил дошъл. Голямата двуглава скала над долината е наречена на него. Това едва ли не убило жената, съпругата му. Сигурно мога да кажа „съпругата“. Казват, че дни наред пищяла. Тук наблизо има клисура, викаме й „дерето на Рина“, вятърът понякога поражда там странен звук. Хората разправят, че жената, Соломоновата жена, плачела. Тя се казвала Рина. Пищяла, пищяла, докато си загубила разсъдъка. Вече няма много такива жени, но тогава ги имало повече — дето не можели да живеят без мъжа си. А щом този мъж ги изоставял, загубвали си разсъдъка, умирали или нещо подобно. Любов сигурно. Но все ми се струва, че да гледаш сама толкова много деца… нали ме разбирате?

— Но децата тук играят една игра и пеят „Джейк, едничко чедо Соломоново“. Едничко.

— Е, те грешат. Не е бил единствен. Имало е още двадесет. Но само него Соломон се е опитал да вземе със себе си. Може би това искат да кажат. Вдигнал се с него, но го изпуснал до верандата на голямата къща. Там го намерила Хеди. Тя ходела да им помага, като правят свещи и сапун. Не била робиня, но понякога работела в голямата къща. Тъкмо топяла лойта, погледнала нагоре и видяла мъж с бебе да прелита над билото. Минал много ниско над едно дърво, бебето се изхлузило и паднало през клоните на земята. Било в безсъзнание, но дървото го спасило от смърт. Хеди дотичала и го вдигнала. Нали ви казах, нямала мъжка рожба, само мъничко момиченце, а това й паднало в скута едва ли не от небето. Не му дала друго име, страх я било. Разбрала, че бебето е на Рина, но Рина била полудяла. Хеди живеела доста далеч от полето, където работели Соломон и другите. Гледала и момиченцето да не ходи много-много там. Как ли се е чувствувала, когато и двамата избягали? Останал й само баща ми.

— Вие много ми помогнахте, госпожице Бърд. Много съм ви благодарен.

Помисли си да я пита дали няма албум. Искаше да види Песен, Кроуъл и дори Хеди. Но се отказа. Тя можеше да започне да му задава въпроси, а той не искаше да я тревожи с нов роднина, който е черен като Джейк.

— Ама вие нали търсите друга жена? Пилат?

— Да, друга е — отвърна той. — Не може да е била тя.

Тъкмо си тръгваше и се сети за часовника си.

— Впрочем, да съм си оставял тук часовника? Искам да си го прибера.

— Часовник ли?

— Да, вашата приятелка искаше да го види. Мис Лонг. Аз й го дадох и после го забравих… — Биберона спря. Сузан Бърд се смееше с глас.

— Е, ще трябва да го прежалите, господин Мейкън. Грейс сега ще отиде на обед къде ли не и ще разправя какъв часовник сте й подарили.

— Какво?

— Така, де. Не е лоша тя, ама тук е много спокойно. Не ни идват гости, още по-малко младежи със златни часовници и северняшки говор. Ще я накарам да ви го върне.

— Е, нищо. Оставете.

— В такъв случай ще трябва да й простите. Много е скучно тук, господин Мейкън. Нищо не се случва. Абсолютно нищо. Нищичко.