Тони Морисън
Песента на Соломон (7)

Глава седма

Хората, които не живеят край морето, знаят това много добре. Знаят си Горчивия поток или Прашната река, които текат през Уайоминг, знаят, че за тях морето е само голямото и чисто Солено езеро в Ута и като нямат морско крайбрежие, им стига само бряг и плаж. Поради липса на море, те рядко мечтаят за бягство. Но хората край Големите езера се объркват — те живеят на ръба на страната, ръб, който е граница, но не е крайбрежие. Те като че ли дълго време вярват, също като морските, че живеят на някакъв предел, където единственият път води към бягство и невъзвратимост. Но тези пет Големи езера, които река Сейнт Лорънс храни със спомени от морето, са всъщност част от сушата, нищо че криволичещата река ги свързва с Атлантика. Разберат ли това хората от езерата, обзема ги остър копнеж за заминаване, за разрив с това място, разрив необходим и пълен с блянове; може би вкус към други улици, друг наклон на слънчевите лъчи; може би жажда около теб да има само непознати; може дори да е желание да чуеш как зад гърба ти щраква бравата.

За Биберона беше бравата. Искаше да усети как тежката бяла врата на улица „Недокторска“ се затваря зад него и да знае, че може би чува за последен път падането на резето.

— Всичко ще е твое. Всичкото. Ще бъдеш свободен. Парите са свобода. Няма друга свобода.

— Знам, тате, знам. И все пак трябва да се махна. Не напускам страната, но искам да разчитам само на себе си. Ще си намеря работа, ще живея отделно. Ти си го направил на шестнадесет години, Китарата — на седемнадесет. Всички. А аз още живея у дома и работя при теб, не защото съм се трепал да получа това място, а защото съм ти син. А вече минах тридесетте.

— Трябваш ми тука, Мейкън. Ако си щял да заминаваш, трябвало е да тръгнеш преди пет години. Сега вече завися от теб — трудно му беше да моли, но правеше, каквото можеше.

— Само една година. Една година. Дай ми пари за една година и ме пусни. Като се върна, една година ще работя без пари и ще ти се издължа.

— Не е до парите. Ти да си тук, да се грижиш за имотите. За всичко, дето за теб ще остане. Да опознаеш работата, да знаеш как да я вършиш.

— Дай ми малко средства сега, когато ми трябват. Недей като Пилат да ги слагаш в зелена торба и да ги окачаш на тавана, та никой да не може да ги стигне. Не ме карай да чакам…

— Какво каза? — Като стар пес, който пуска захапаната обувка, щом подуши сурово месо, Мейкън Дед смени умолителното си изражение и наостри ноздри от някакъв нов интерес.

— Казах дай ми малко…

— Не, не за това. За Пилат и за торбата.

— А, да. Има торба. Не си ли я виждал? Зелената торба, дето виси на тавана. Нарича я „моето наследство“. Не можеш да прекосиш стаята, без да се цапнеш в нея. Не я ли помниш?

Мейкън запремигва, но се овладя и каза:

— През живота си не съм стъпвал у Пилат. Веднъж погледнах през прозореца, но беше тъмно и не видях нищо да виси на тавана. Кога видя торбата за последен път?

— Преди девет-десет месеца. Е, и какво?

— Дали е още там?

— Защо не?

— Зелена казваш. Сигурен ли си, че е зелена?

— Аха, зелена. Тревистозелена. Какво има? Какво те безпокои?

— И тя ти каза, че това й е наследството? — Мейкън се усмихваше, но така лукаво, че Биберона не можеше да го нарече усмивка.

— Не, не тя. Хагар ми каза. Аз отивах към… към другия край на стаята и нали съм висок, ударих си главата в нея. И цицина ми излезе. Попитах Хагар какво е и тя каза „наследството на Пилат“.

— Цицина ти излязла?

— Да, тухли ли имаше вътре… Какво, да не би да я съдиш?

— Обядвал ли си?

— Десет и половина е, тате.

— Иди при Мери. Вземи две порции печено. Ща се видим в парка срещу „Мърси“. Там ще обядваме.

— Тате…

— Тръгвай. Прави каквото ти казват. Тръгвай, Мейкън.

Срещнаха се в паркчето срещу болницата „Мърси“. Беше пълно с гълъби, ученици, студенти, пияници, кучета, катерички, деца, дървета и секретарки. Двамата цветнокожи седяха на желязната пейка, малко отдалечена от многолюдните алеи, но не съвсем накрая. Бяха много добре облечени, прекалено добре, за да ядат свинско печено в хартия, но в този топъл септемврийски ден всичко изглеждаше естествено, в пълен унисон с добротата, обзела целия парк.

Вълнението на баща му събуди любопитството на Биберона, но не и страховете му. Все нещо се случваше, все нещо се променяше. Освен това знаеше, че ако баща му е на тръни и все се оглежда да няма наблизо някого, то е, защото баща му иска нещо, а не той, Биберона. Сега можеше да гледа баща си безучастно, след като в онзи влак бе изслушал тъжната, тъжна песен на майка си. Думите й все още се рееха в паметта му: „Какво съм съгрешила на колене?“.

Някъде навътре и дълбоко, където се криеше сърцето му, той се чувствуваше употребен. Някак всеки го използуваше за нещо или като нещо. Някакъв свой замисъл осъществяваха чрез него, превръщаха го в субекта на бляновете си за богатство, любов или мъченичество. Уж всичко правеха за него, а не се получаваше това, което той иска. Преди време бе водил дълъг разговор с баща си, който го отдалечи от майка му. После имаше разговор с майка си, за да научи, че още преди да се роди, преди да се е образувало първото му нервно окончание в утробата, той вече е бил обект на големи спорове и борба. А сега единствената жена, която уж го обичаше повече от живота, повече от своя живот, всъщност го обичаше повече от неговия живот, защото последната половин година все се опитваше да го лиши от него. А сега и Китарата, единственият трезв и сигурен човек, когото познаваше, се бе въодушевил от нещо, бе се втурнал нанякъде и вместо сладки приказки лееше кръв. Лика-прилика си бяха с Емпайър Стейт. Затова сега Биберона чакаше с любопитство, но без вълнение и надежда, поредното искане.

— Слушай сега. Яж си месото и слушай. И не питай нищо, защото ще си изгубя мисълта. Преди време ти разказвах за детството си във фермата. За Пилат и за мене. За убийството на баща ми. Но не цялата история. Което остана, беше за мен и Пилат. Опитах се да те държа далече от нея и ти казах, че тя е змия. Сега ще разбереш защо.

В краката му се търкулна червена топка. Мейкън я взе и я хвърли на момиченцето. Изчака, докато детето се върна при майка си, и започна да разказва.

Шест дни след като умрял първият Мейкън Дед, децата му, шестнадесетгодишният Мейкън Дед и дванадесетгодишната Пилат, останали без дом. Объркани и измъчени, те отишли при най-близката им негърка, Цирцея, акушерката, при която те и двамата се родили и която присъствувала на смъртта на майка им и на именуването на Пилат. Тя работела в голяма къща, почти палат, недалеч от Данвил, прислужвала на „господата фермери“, както ги наричали тогава. Щом видели пушека на кухненската печка, децата се приближили и й викнали от зеленчуковата градина. Цирцея ги пуснала да влязат, като стискала длани от облекчение и им повтаряла колко се радва, че са живи. Не знаела какво е станало с тях след убийството. Мейкън й казал, че сам е заровил баща си край потока в „Небесата на Линкълн“, там, дето двамата ходели за риба и баща му веднъж хванал четирикилограмова пъстърва. Гробът не бил много дълбок, но той натрупал отгоре камъни.

Цирцея решила да останат при нея, докато решат заедно какво да правят и къде да отидат. Не било трудно да ги скрие в къщата. Имало стаи, където почти не се влизало, но за по-сигурно можела да ги скрие в собствената си стая (там никой нямал право да пристъпи). Но тя била малка, затова решила да останат в две стаи на третия етаж, които служели само за склад. Цирцея щяла да им носи храна, вода за миене и щяла да им изхвърля гърнето.

Мейкън попитал не може ли да работят там, няма ли да ги вземе господарката за черна работа в кухнята или по двора, за каквото и да е.

Цирцея няколко пъти си прехапвала езика, докато намери подходящи думи да му отговори:

— Ти луд ли си? Нали си видял убийците? Те знаят, че си ги видял. Щом възрастен са убили, какво, мислиш, ще направят с тебе? Бъди разумен. Ще видим, ще измислим нещо.

Мейкън и Пилат останали две седмици и нито ден повече. Той от пет-шестгодишен работел яко на фермата, а тя била дива още по рождение. Не можели да понасят тишината, стените, скучно им било да не правят нищо и да чакат събитието на деня — храната или ходенето до тоалетната. Каквото ще да става, само да не стъпват все по килими, да не ядат блудкавата, сладникава храна на белите и да не гледат крадешком небето иззад завесите в слонова кост.

Пилат се разплакала, когато Цирцея й донесла за закуска бял препечен хляб и сладко от череши. Тя искала нейните си череши, от нейното си дърво, с дръжки и кокички, а не този прекалено сладък бъркоч. Щяла да умре, ако не клекне под вимето на Юлисис Грант и не цръкне топлото й мляко в устата си, ако не откъсне домат от стъблото и не го изяде още там. Желанието за някои храни я съсипвало. А като се прибавило и възпалението на ухото, след като тя собственоръчно го пробила, Пилат била близо до лудост. Преди да избягат от фермата, тя взела парчето амбалажна хартия с името си от Библията и след като дълго се колебала между една кутийка за енфие и боне със синя панделка, решила да вземе месинговата кутийка, която била на майка й. През тъжните си дни в палата размисляла как да си направи обеца от тази кутийка, където да сложи името си. Намерила жичка, но не могла да я промуши. Най-накрая, след много молби и рев, пратила Цирцея при един негър-ковач, който запоил златната жичка към кутийката. Пилат търкала ухото си, докато изтръпнало, обгорила края на жичката и го продупчила. Мейкън свързал двата края, но ухото се подуло и гноясало. Цирцея я научила да слага паяжини, за да изтеглят гнойта и да спрат кръвта.

През нощта на същия ден, когато плакала за череши, двамата решили да се махнат, щом ухото й оздравее. И без това на Цирцея не било никак лесно да ги държи там, а ако научели господарите й, можело да я изгонят.

Една сутрин Цирцея се качила на третия етаж с покрита чиния остатъци и намерила две празни стаи. Не взели дори и одеяло. Само нож и тенекиена чаша.

Първият ден навън бил пълен с радост. Яли малини и ябълки; събули си обувките и оставили росната трева и стоплената от слънцето кал да гали краката им. През нощта легнали в копа сено, така щастливи от чистия въздух, че могли спокойно да спят с полските мишки и кърлежите.

Следващия ден било приятно, но не чак толкова вълнуващо. Изкъпали се в един завой на Съскуехана и тръгнали през полета, гори, дерета и безлюдни пътеки на юг, към Вирджиния, защото според Мейкън там имали роднини.

На третия ден се събудили и видели на петдесетина метра от тях да седи човек, който съвсем приличал на баща им. Не ги гледал, просто си седял. Щели да му викнат и да се втурнат към него, но той се взирал през тях някъде в далечината. Изплашили се и избягали. През целия ден го виждали ту тук, ту там, гледал във вировете, откроявал се на фона на чинарите, закривал си очите от слънцето и се вторачвал от скалите в широката долина под тях. Щом го мернели, той се обръщал и тръгвал в обратна посока. Сега дори земята, дето само нея познавали, при това добре, започнала да ги ужасява. Слънцето припичало, въздухът бил хубав, но щом вятърът духнел някое листо, щом изпръхвал фазан в тревата, те изтръпвали от страх. Птиците кардинали, сивите катерички, градинските змии, пеперудите, дивите прасета и зайците — всички тези обичани неща, които някога били част от живота им, сега се превърнали в страшни знаци за нещо, което ги търсело и преследвало. Дори ромонът на реката бил като зов на някакво течно гърло, което само ги дебнело. Така било през деня. А колко по-ужасна била нощта.

Точно преди да се мръкне, когато слънцето ги оставило сами, когато излезли от някаква гора и потърсили билото, за да видят оттам я някоя ферма, я изоставена колиба, където да прекарат нощта, те съзрели пещера, а на входа й стоял баща им. Този път той им кимнал да го последват. Трябвало да избират между безкрайната нощна гора и човека, който приличал на баща им, и те избрали него. Щом е баща им, няма да им направи нищо лошо, нали?

Следвайки ръката на баща си и погледа, който хвърлял от време на време назад, те се приближили бавно към входа.

Погледнали в пещерата и видели само голяма тъмна бездна. Баща им бил изчезнал. Ако не се отдалечават от входа, тук не е по-лошо от другаде; може би той просто ги е търсел, за да им покаже какво да направят и къде да отидат. Те се настанили на някаква скала, която стърчала като полица от друга скала. Зад тях не се виждало нищо. Само присъствието на прилепите ги безпокояло. Но тук било по-добре, отколкото в онази тъмнина — външната.

На съмване, след неспокоен и не много дълбок сън, той се събудил с ужасната нужда да се облекчи, тъй като вече три дни се хранели с диви плодове. Смъкнал се надолу, без да се обади на сестра си, и понеже не искал да кляка на билото под току-що изгрялото слънце, влязъл навътре в пещерата. Като свършил, тъмнината вече се поразсеяла и той видял на четири-пет метра от него човека, който се размърдал в съня си. Мейкън се опитал да си закопчае панталоните и да се измъкне незабелязано, но листата и клонките запукали под краката му и изтръгнали човека от съня му. Той вдигнал глава, обърнал се и се усмихнал. Мейкън видял, че е много стар, много побелял, а усмивката му била ужасна.

Мейкън отстъпил с протегната назад ръка, като все си мислел как тялото на баща му се гърчело и подскачало цели няколко минути в калта. Опрял се неволно о стената на пещерата и едно парче се откъртило в ръката му. Той го стиснал и замерил хилещия се мъж. Ударил го над окото. Шурнала кръв и прогонила усмивката от бледото лице, но не попречила на мъжа да се приближава все повече и повече, като все си бършел кръвта от лицето и я размазвал по ризата. Мейкън грабнал друг камък, но този път не улучил. Мъжът продължил да се приближава.

Тъкмо когато Мейкън вече смятал, че си поема последния дъх, силен писък продънил тунела на пещерата и събудил прилепите. Кървящият старец се обърнал нататък и гледал черното момиче достатъчно дълго, за да може Мейкън да си извади ножа и да го забие в гърба му. Той политнал напред, после обърнал глава да ги погледне. Устните му се размърдали и той промълвил нещо като: „За какво?“. Мейкън го промушил отново и отново, докато оня спрял да движи устни, вече не се опитвал да говори, не подскачал и не се гърчел на земята.

Задъхан от усилието да промушва ребрата на стареца, Мейкън се върнал да вземе одеялото, на което спал онзи. Искал старецът да изчезне, да се покрие, да потъне, да го няма. Дръпнал заедно с одеялото и голям брезент. Под него видял три дъски върху плитка дупка. Спрял се за малко, после ритнал дъските. Под тях имало малки сиви торбички, вързани отгоре с тел, наредени като яйца в гнездо. Мейкън взел една. Била изненадващо тежка.

— Пилат — викнал той. — Пилат.

Но тя сякаш била пуснала корени — не мърдала, вторачена със зяпнала уста в мъртвия. Мейкън я задърпал за ръкава към дупката с торбичките. Телта се развързала трудно (трябвало да я извива със зъби), но накрая успял да отвори една торбичка и изсипал върху листата и клонките късове самородно злато.

— Злато — прошепнал той и веднага се изправил да се изпикае, като крадец при първа кражба.

Животът, сигурността и луксът се разперили пред очите му като опашка на паун. Като се опитвал да различи прекрасните цветове на всеки къс, видял прашните ботуши на баща си от другата страна на плитката дупка.

— Наистина е тате — казала Пилат. Сякаш в отговор на това, че го е познала, той си поел дълбоко дъх, обърнал очи, прошепнал тихо: „Песен, песен“ и изчезнал, сякаш се стопил.

Пилат започнала да тича из пещерата, да го вика, да го търси, а Мейкън трупал торбичките със златото върху брезента.

— Хайде, Пилат, да се махаме оттука.

— Това не можем да го вземем — казала тя и посочила с пръст направения вързоп.

— Как? Да не го взимаме? Ти дали си с всичкия си?

— Това е кражба. Убихме човек. Ще ни търсят навсякъде. Ако му вземем парите, ще помислят, че затова сме го направили. Да ги оставим, Мейкън. Не трябва да ни хващат с тези пари.

— Не са пари, злато е. Ще ни стигне за цял живот, Пилат. Ще си купим нова ферма. Ще си…

— Остави го, Мейкън, остави го. Нека го намерят тука.

И тя завикала:

— Тате! Тате!

Мейкън я зашлевил и кутийката на ухото й се разлюляла. Пилат я задържала за малко в шепи, после скочила като антилопа срещу брат си. Сборили се точно пред отворените очи на мъртвия. Тя не била много по-слаба от Мейкън, но все пак не можела да му надвие. Щял да я пребие до безсъзнание, ако тя не грабнала ножа, още мокър от кръвта на стареца, и не го опряла в сърцето му.

Мейкън замръзнал и я загледал в очите. Нарекъл я с какви ли не мръсни думи, но тя нищо не отвърнала. Заотстъпвал заднешком и се отдалечил малко от пещерата.

Цял ден я дебнал да излезе. Цял ден тя стояла вътре. През нощта седнал направо под едно дърво, без да се страхува от нищо нощно, което преди ги плашело, и чакал с широко отворени очи да се покаже вълнистата й глава от пещерата. Оттам не се чувало нищо. Чакал цяла нощ. Призори тръгнал стъпка по стъпка към пещерата. Надявал се, че тя още спи. Точно тогава чул кучета и разбрал, че наблизо има ловци. Хукнал направо през гората и спрял едва когато лаят вече не се чувал.

Още един ден и една нощ се опитвал да се върне в пещерата, като гледал да избегне ловците, ако са наблизо. Накрая успял, след три дни и две нощи. Вътре старецът все още го гледал кротко, но брезента и златото ги нямало.

Секретарките си бяха отишли. Отидоха си и децата и кучетата. В парка останаха само гълъбите, пияниците и дърветата.

Биберона едва се бе докоснал до месото. Наблюдаваше лицето на баща си, блеснало от пот и породените от спомена чувства.

— Тя го е взела, Мейкън. Взела го е в края на краищата.

— Откъде знаеш? Не си я видял — каза Биберона.

— Брезентът беше зелен — Мейкън Дед потърка ръце. — Пилат дойде в нашия град през 1930 година. Две години по-късно държавата изкупи всичкото злато. Мислех, че го е профукала през тези двадесетина години, откак се разделихме, защото беше без пукната пара, когато пристигна тук. Естествено беше да си помисля, че го е профукала всичкото. Сега ми казваш, че има зелен вързоп, пълен с нещо, от което ти е излязла цицина на главата. Това е златото, момче. Златото е!

Той се обърна с лице към сина си и облиза устни.

— Мейкън, вземи го и ще получиш половината. После ходи където щеш. Но преди това го вземи. За нас двамата. Моля те, сине, вземи златото.