Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Song of Solomon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Тони Морисън. Песента на Соломон

Американска, първо издание

ИК „Профиздат“, София, 1984

Редактор: Кръстан Дянков

Коректор: Таня Паскалева

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

— Закарах я у тях. Прибирам се и я гледам — стои посред стаята. Просто я закарах у тях. Жалка работа, наистина жалка.

Биберона вдигна рамене. Не искаше да говори за Хагар, но нямаше друг начин да седне с Китарата и да го пита за нещо друго.

— Какво си й направил? — попита Китарата.

— Аз да съм й направил нещо? Нали я видя с касапския нож. И ме питаш?

— Не, преди това. Тя не е на себе си.

— Същото, дето и ти го правиш с някоя жена всеки шест месеца — скъсах с нея.

— Не ти вярвам.

— Истина е.

— Не, има нещо друго тука.

— Значи аз съм лъжец?

— Както искаш. Но това момиче го боли, и то от теб.

— Какво те прихваща? Не виждаш ли, че месеци наред се опитва да ме убие, а аз с ръка не я пипвам. За нея се загрижил. Изведнъж се превърна в следовател. Напоследък много често го носиш този ореол. Бяла роба имаш ли?

— Това пък какво е?

— Това — че ми писна да ме критикуваш. Зная, че за много неща сме различни. Зная, че ме мислиш за луд — ти каза „несериозен“, — но щом сме приятели… Аз бъркам ли ти се?

— Не, никак.

Няколко минути Биберона си играеше с бирата си, а Китарата сърбаше чай. Седяха в заведението на Мери, един неделен следобед, няколко дена след последния опит на Хагар да убие Биберона.

— Не пушиш ли? — попита той.

— Не, отказах ги. И много по-добре се чувствувам. — Настъпи дълга пауза, после Китарата продължи: — И ти трябва да откажеш цигарите.

Биберона кимна:

— Ъхъ. Ще ги откажа, ако се водя с теб. И пушенето, и жените, и пиенето — всичко. Ще започна потаен живот, ще се скитам с Емпайър Стейт.

Китарата се намръщи:

— Сега кой се бърка?

Биберона въздъхна и погледна приятеля си право в очите.

— Аз. Искам да знам защо от Коледа насам ходиш насам-нататък с Емпайър Стейт.

— Той е в опасност. Помагам му.

— И това е всичко?

— Какво друго?

— Знам ли какво друго. В едно съм сигурен, има и нещо друго. Ако не можеш да ми кажеш — добре, кажи, че не можеш. Но нещо става с тебе. И аз бих искал да знам какво.

Китарата не отговори.

— Отдавна сме приятели, Китара. Всичко знаеш за мен. Аз всичко мога да ти кажа. Сигурно сме различни, но аз ти вярвам. Само че вярването е еднопосочно. Нали ме разбираш? Аз споделям с тебе, а ти — не. Нямаш ли ми доверие?

— Знам ли.

— Опитай.

— Не мога. И други са замесени.

— Не ми казвай за другите. Кажи ми за себе си.

Китарата дълго го гледа. „Може би, мислеше си той. Може би мога да ти се доверя. Все пак ще рискувам, защото някой ден…“

— Добре — каза той. — Но да знаеш, че това нещо оттук не трябва да излиза. Иначе ми окачаш примка на шията. Все още ли искаш да ти го кажа?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

Китарата доля вода в чая си и се загледа в чашата, докато листата се утаиха по дъното.

— Сигурно знаеш, че понякога белите убиват черни, а хората клатят глави и викат: „Тц, тц, тц, как не ги е срам“.

Биберона вдигна вежди. Мислеше си, че Китарата ще го посвети в някаква своя сделка. А той пак почваше да опява за расизма. Говореше бавно, сякаш всяка дума е важна и сякаш слуша внимателно собствените си думи.

— Аз не мога да цъкам с език: „Тц, тц, тц“. Нещо трябваше да направя. Какво друго, освен да им отвърна със същото. За да има равновесие. Всеки мъж, всяка жена, всяко дете носи в себе си пет до седем поколения. Всяка смърт е смърт на пет-шест поколения. Не можеш да ги спреш да не ни убиват, да не се отървават от нас. Веднъж като успеят, отървават се от пет-шест поколения. Затова аз се опитвам да създавам равновесие.

Има една организация. Състои се от няколко души, които не се страхуват от рисковете. Те самите нищо не започват и дори нямат никакъв избор. Безразлични са като дъжда. Но щом белите убият черен — мъж, жена или дете, и техният закон и съд нищо не направят, тази организация си избира произволна бяла жертва и я убива по същия начин, ако е възможно. Ако негърът е обесен, бесят, ако е изгорен, горят, ако е изнасилване и убийство, изнасилват и убиват. Ако могат. Ако не могат точно по същия начин, правят го както могат. Но го правят. Нарекли са се „Седемте дни“. Седем мъже са. Винаги и само седем. Ако някой от тях умре или ги напусне, или вече не го бива, избират друг. Не веднага, защото за такъв избор трябва време. Но те май не бързат. Тяхната тайна е времето. Да мине време, да оцелеят. Не да се разрастват — това е опасно, защото могат да ги разкрият. Те не си пишат имената по клозетите и не се хвалят пред жените. Време и мълчание. Това им са оръжията. И винаги ще ги има.

Всичко започнало през 1920 година, когато белите убили някакъв войник в Джорджия, а преди това му изрязали тестисите. После ослепили един ветеран, който се върнал от Първата световна война, от Франция.

Отмъстителите действуват до ден-днешен. Аз съм един от тях.

Биберона затихна, докато Китарата говореше. После се почувствува напрегнат, похабен и безучастен.

— Ти? Ти ще убиваш хора?

— Не хора, бели.

— Но защо?

— Нали ти казах. Трябва, необходимо е. За да се запази съотношението.

— А ако не го правите? Ако просто оставите нещата така?

— Тогава този свят е джунгла и аз не мога да живея в него.

— Защо не откриете убийците? Защо ще убивате невинни? Защо не само тези, които са го направили?

— Няма значение кой е убиецът. Всеки един от тях може да го направи. Затова си изпраща кой да е. Няма невинни бели, защото всеки от тях е потенциален, ако не действителен негроубиец. Да не мислиш, че Хитлер ги е изненадал? Да не мислиш, че участвуваха във войната, защото го имат за луд? Хитлер е най-естественият бял на света. Той убиваше евреи и цигани, защото нямаше нас подръка. Мислиш ли, че Хитлер може да потресе някого от Ку Клукс Клан? Не, не може.

— Но тези, дето линчуват и режат тестиси, са луди, Китара, луди са.

— Щом направят такова нещо с някой от нас, все казват, че убийците били луди или заблудени. Все едно да кажеш, че са били пияни. Или че са имали запек. Ти нали не се напиваш дотолкова, че да извадиш очите на някого или да му размажеш мозъка? Нито пък изпадаш в чак такова заблуждение. Нито пък си толкова луд. Или запечен. Негрите, най-лудите и заблудени хора в Америка, никога не са дотам луди и заблудени. Не-е. Белите са противоестествени. Противоестествени като раса. И за да победиш такъв враг, трябва голямо усилие на волята.

— Ами свестните бели? Някои бели са правили жертви заради негрите. Истински жертви.

— Просто има един-двама естествени бели. Но те не могат да спрат убиването. Те надигат гневен глас, но то не спира. Могат дори да си вземат беля на главата, а убиването все продължава и продължава. И ние също.

— Не си прав. Не са един-двама. Много повече са.

— Така ли? Биберонче, ако Кенеди се натряска и му стане скучно, както си седи край някоя стара печка в Мисисипи, така и ще тръгне да линчува. За едното забавление. При тези обстоятелства противоестественото в него ще изплува на повърхността. Аз, аз знам, че аз никога няма да тръгна да линчувам, колкото и да се напия или отегча. Зная, че и ти няма да тръгнеш, нито който и да е мой познат негър. Никога. Къде да е, кога да е, просто да стане и да тръгне да търси някой бял, за да го насече. Но те го правят. Дори не за пари, макар че всичко друго правят за пари. Просто за развлечение. Противоестествено.

— Ами… — Биберона започна да се рови в паметта си за някой бял, който неоспоримо се е борил за негрите. — Ами Швайцер? Алберт Швайцер. Той ще го направи ли?

— Моментално. Пет пари не е давал за тези африканци. Все едно, че експериментира с плъхове. Той себе си е изпитвал като в лаборатория. Доказвал е, че може да работи с човешки кучета.

— Ами Елинър Рузвелт?

— За жените не знам. Не знам на какво са способни техните жени, но си спомням една снимка с бели майки, които си вдигат нависоко децата, за да видят добре как на едно дърво гори негър. Затова си имам своите съмнения за Елинър Рузвелт. Виж, за господин Рузвелт нямам. Него спокойно можеш да го преместиш с инвалидния му стол в някое прашно алабамско градче, да му дадеш малко тютюн, дъска за „дама“, уиски и едно въже и той ще го направи. Искам да кажа, че при дадени обстоятелства те всичките го правят. А при същите обстоятелства ние няма да го направим. Затуй няма значение, че някои от тях не са го направили. Нали слушам. Нали чета. И вече знам, че те го знаят. Знаят, че са чудовища. Техните писатели и художници от години им го казват. Че са противоестествени, че са покварени. Те наричат това трагедия. Във филмите го наричат приключение. То си е направо поквара, а те се опитват да го направят славно и нормално. Пък то не е. Болестта им е в кръвта, в строежа на хромозомите.

— Можеш ли да го докажеш научно?

— Не.

— Не трябва ли първо да се докаже, преди да се действува така?

— Те нещо доказват ли научно, преди да ни убиват? Не. Първо ни убиват, а после търсят някакво научно доказателство защо трябва да умрем.

— Чакай, Китара. Щом са толкова лоши, чудовищни, както казваш, защо искаш да си като тях? Не искаш ли да си по-добър?

— По-добър съм.

— Но правиш неща, които правят най-лошите от тях.

— Да, но аз разсъждавам.

— Какво разсъждаваш?

— Първо, не го правя за удоволствие; второ — не за власт, слава, пари или земя; трето — не се сърдя на никого.

— Как така? Как може да не се сърдиш?

— Да, никак не се сърдя. И не обичам да убивам. И ме е страх. Не е лесно, ако не си сърдит, пиян, тъпкан с наркотици или ако лично нямаш нищо против човека.

— Не виждам какво ви носи това. На когото и да било.

— Казах ти. Брой. Равновесие. Съотношение. И земята.

— Нищо не разбирам.

— Земята е пропита с черна кръв. А преди нас с индианска кръв. Нищо не може да ги излекува, а ако продължават така, няма да остане нито един от нас, а и да оцелее някой, няма да има земя за него. Така че броят трябва да остане непроменен.

— Но те са повече от нас.

— Само на Запад. Но все пак не трябва да ги оставяме да взимат превес.

— Но тогава трябва да разгласите, че организацията съществува. Това може да ги спре. Защо я пазите в тайна?

— За да не ни хванат.

— Не може ли поне да кажете на негрите? Да ни обнадеждите?

— Не.

— Защо не?

— Заради предателството. Възможността за предателство.

— Добре, тогава нека те да знаят. Нека белите да знаят. Както мафията или клана. Може страхът да ги спре.

— Глупости говориш. Как можеш да кажеш на едните и другите да не разберат? Освен това ние не сме като тях. Мафията е чудовище. Както и Ку Клукс Клан. Едните убиват за пари, другите — за развлечение. А имат и големи доходи, и закрила. А ние нямаме. И не само другите не знаят нищо. Ние и на жертвите не казваме. Само им прошепваме: „Дошъл е твоят Ден“. Красотата на делото ни е в тайната, в ограничеността. В това, че никой не изпитва чудовищното удоволствие да говори за това. Да разказва за това. Ние не си разказваме подробностите помежду си. Всеки от нас просто получава поръчение. Ако негърът е убит в сряда, взима го, който е Сряда. Ако е в понеделник — взима го Понеделник. Само си съобщаваме, че работата е свършена, а не как и с кого. А ако на някого му дойде много, както стана с Робърт Смит, знаеш какво направили, само и само да не се разприказва. А и Портър. Много зле беше. Решихме друг да му поеме деня. Трябваше да си почине. Сега се оправи.

Биберона се взря в приятеля си. Конвулсията, която досега задържаше, разтресе тялото му.

— Не го възприемам, Китара.

— Знам.

— Не е както трябва.

— Кое?

— Първо, може да ви хванат.

— Може. Ако ме хванат, ще умра по-рано, пък и по по-лош начин. Не ме интересува кога ще умра и как. А за какво. То е същото, за което живея. Освен това, ако ме хванат, ще ме съдят и убият за едно престъпление, най-много за две, но не и за всичките. А в седмицата остават още шест дни. Много отдавна ни има. И ще ни има, да знаеш.

— Не можете да се жените?

— Не.

— И да имате деца?

— Не.

— Какъв живот е това?

— Пълен.

— Без любов.

— Без любов? Без любов? Ти не ме ли слушаше? Аз това го правя не защото мразя белите, а защото обичам нашите. Тебе обичам. Целият ми живот е любов.

— Ти не си наред.

— Така ли? А тези евреи, дето са оцелели от концентрационните лагери и сега преследват бивши нацисти, те от омраза към нацистите ли го правят или от любов към загиналите?

— Не е същото.

— Само защото имат пари и слава.

— Не, защото ги предават на съда. А вие убивате, и то не убийците. Вие убивате невинни.

— Казах ти, че няма никакви…

— И нищо не се оправя, като…

— Ние сме бедни хора, Биберонче. Аз работя в завод за автомобили. И другите едва свързват двата края. Къде са парите, държавата, страната, които ще финансират нашата справедливост? Евреите съдели своя улов в съдилища. Нашите съдилища къде са? Има ли един съд в един град от тази страна, където съдебните заседатели ще ги намерят за виновни? И до ден-днешен в някои щати негър не може да свидетелствува срещу бял. Съдията, заседателите, съдът са длъжни пред закона да не обръщат внимание на думите на черния. Значи негърът е жертва на едно престъпление само ако някой бял го потвърди. Само тогава. Ако имаше нещо подобно на справедливост или съд, когато някой смахнат убие негър, нямаше да има „Седемте дни“. Но такова нещо няма и затова съществуваме ние. Правим го без пари, без подкрепа, без съдийски мантии, без вестници, без сенатори, без лобисти и дори без илюзии!

— Говориш като онзи, червенокосия негър, дето се нарече Хикс? Защо да не станеш като него и да не се казваш Кирката Хикс?

— Хикс, Бейнс, какво значение има? Пет пари не давам за имената.

— Но той иска нещо да каже с това, да каже на белите, че не приема робското си име. Ти това не разбираш.

— Дявол ги взел какво знаят или мислят белите. Освен това аз си приемам името. То ми е част от същността. Китарата е моето име, Бейнс е името на робовладелеца. Аз съм и едното, и другото. Не ми пречат робските имена, пречи ми робското положение.

— Е, променя ли се робското ти положение, като пречукваш бели?

— Ако щеш вярвай.

— А моето робско положение променя ли се?

Китарата се усмихна.

— Променя ли се, а? Не, дявол да го вземе — намръщи се Биберона. — Повече ли ще живея, само защото вие следите вестниците и после издебвате някой беден бял?

— Не е въпросът да живееш повече, а как живееш и защо. И ще могат ли твоите деца да имат деца. Ние се опитваме да създадем свят, в който някой ден белите ще размислят, преди да линчуват.

— Китара, тези глупости няма да променят моя живот, нито на който и да е друг негър. Това вашето е лудост. И още нещо — навик. Ако продължавате да го правите, на всекиго ще посегнете. Разбираш ли ме? Торпедото си е торпедо, каквито и да са му основанията. Ще премахвате всеки, който не ви харесва. И мене можете да премахнете.

— Не убиваме негри.

— Чу ли се какво каза? Негри. Не Биберона. Не: „На тебе не мога да посегна“, а „Не убиваме негри“. Дявол да го вземе, ами ако си промените парламентарните закони?

— Дните са си Дни. Отдавна е така.

Биберона помисли.

— Има ли други младоци? Другите по-стари ли са? Ти ли си най-младият?

— Защо?

— Защото младоците променят законите.

— За себе си ли се безпокоиш? — попита Китарата. Стори му се смешно.

— Не, всъщност не. — Биберона си изгаси цигарата и посегна да вземе друга. — Кажи ми кой е твоят?

— Неделята. Аз съм Неделята.

Биберона потърка глезена на по-късия си крак.

— Страхувам се за теб, човече.

— Странно. И аз се страхувам за теб.