Стивън Кинг
Трите карти (9) (Тъмната кула II)

Изчистена от научния жаргон, фразата на Адлер^[1] би прозвучала по следния начин: „Истинският шизофреник (ако такъв изобщо съществува) е мъж или жена, който не само не подозира за съществуването в него на друга личност, но дори няма представа, че в живота му нещо не е наред.“

Но Адлер не е познавал Дета Уокър и Одета Холмс.

1

— … Последният Стрелец — завърши Андрю.

Струваше и се, че беше говорил дълго, но той беше майстор на словоизлиянията, та Одета не обръщаше внимание на приказките му. Оставяше потока от думи да я залива, както човек подлага лицето и косата си под струята на душа. Но този път мисълта му не само привлече вниманието и, а направо го сграбчи.

— Моля?

— Беше някаква кратка дописка във вестника — отвърна Андрю. — Не обърнах внимание на автора. Май беше политик, когото познавам. Знаете ли, че плаках в нощта, когато той спечели изборите…

Одета се усмихна, неволно се беше развълнувала. Андрю казваше, че безспирното му дърдорене е нещо, което не може да контролира, вероятно се дължало на ирландската му кръв. Обикновено дрънкаше за приятели и роднини, които тя никога не бе срещала, споделяше политическите си възгледи, правеше странни научни коментари, почерпани от още по-странни източници (освен всичко останало той вярваше в съществуването на летящи чинии, които наричаше НЛО). Този път думите му привлякоха вниманието и, защото самата тя беше плакала в нощта на изборите.

— Но не плаках, когато този кучи син — простете за израза, госпожице Холмс — когато този кучи син Осуалд го застреля и оттогава не съм плакал, а това колко прави — два месеца?

„Три месеца и два дни“ — помисли си тя.

— Горе-долу.

Андрю кимна.

— Сетне прочетох онази колонка — май че беше в „Дейли нюз“ — как Джонсън щял да бъде добър президент, но нямало да бъде същото. Америка се сбогувала с последния Стрелец.

— Не мисля, че сравнението подхожда на Кенеди — каза Одета. Гласът и прозвуча по-рязко от обикновено и Андрю се смути (тя забеляза в огледалото за обратно виждане смаяното му изражение). Разговорът беше разстроил и нея. Нещо в израза „Америка се сбогувала с последния Стрелец“ отекна дълбоко в съзнанието и. Това беше долна лъжа — Джон Кенеди беше миротворец, не каубой, въоръжен до зъби (такъв по-скоро бе Голдуотър^[2]), но неизвестно защо я полазиха тръпки.

— Онзи твърдеше, че по света още има авантюристи, готови да използват оръжията си — продължи Андрю, като нервно поглеждаше в огледалото за обратно виждане. — Пишеше за Джак Руби, Кастро, оня тип от Хаити…

— Дювалие — подсети го тя.

— Папа Док.

— Да, него, също и Дием…

— Братята Дием отдавна са мъртви.

— Според автора на дописката Джак Кенеди не бил като тях. Щял да прибегне към оръжията, ако някой по-слаб се нуждаел от помощ, и то само ако нямало друго разрешение. Кенеди бил достатъчно умен, за да разбере, че понякога думите не помагат, и знаел, че куршумът е единственото спасение от бясно куче.

Очите му продължиха да я следят с безпокойство, после промълви:

— В края на краищата това беше някаква дописка, нищо повече.

Лимузината се носеше по Пето Авеню към Сентръл Парк Уест,. Емблемата на „Кадилак“ сякаш разсичаше студения февруарски въздух.

— Да — тихо каза Одета и погледът на Андрю се смекчи. — Разбирам. Не съм съгласна, но разбирам.

„Ти си лъжкиня — прошепна вътрешният глас, който често чуваше и дори му беше измислила име. Това бе «гласът-стимул», както го наричаше. — Всичко разбираш и си напълно съгласна с него. Лъжи Андрю, щом така ти харесва, но, за Бога, не се самозаблуждавай!“

Част от душата и запротестира. В този свят, над който беше надвиснала заплахата от ядрена война, беше погрешно (дори фатално) да се мисли, че има разлика между добрите и лошите стрелци. Прекалено много треперещи ръце държаха запалките на педя от фитилите. В този свят нямаше място за стрелци. Може някога да са били необходими, но времето им бе изтекло.

Нима?

За миг затвори очи и потърка слепоочията си. Наближаваше поредният пристъп на мигрена. Понякога болката я връхлиташе като буря в горещ летен следобед, която внезапно спираше и отминаваше, за да изсипе градушката си на друго място.

Този път бурята нямаше да я отмине. Щеше да връхлети с гръмотевици и градушка с ледени зърна с размерите на топки за голф. Светофарите по Пето Авеню и се сториха прекалено ярки.

— Как беше в Оксфорд, госпожице Холмс? — колебливо попита Андрю.

— Влажно и неприятно. — Тя замълча, възнамеряваше да преглътне думите, които напираха на езика и. В противен случай щеше да постъпи неоправдано жестоко. Приказките на Андрю за последния Стрелец бяха чиста проба мъжко дърдорене. Но днес и се бе насъбрало много и чашата на търпението и преля. Гласът и беше спокоен и решителен както винаги, ала тя знаеше, че в момента прави грешка. — Поръчителят дойде веднага; беше уведомен предварително. Все пак се опитаха да ни задържат колкото е възможно по-дълго. До едно време се държах, после се подмокрих. — Видя как очите на Андрю трепнаха отново, прииска и се да престане да говори, но не можа да се сдържи. — Искаха да ни пречупят разбираш ли. Изплашеният човек не би се върнал в техните проклети южни щати и не би им създавал проблеми. Но повечето от тях — дори и най-глупавите, а те в никакъв случай не бяха глупаци — знаеха, че каквото и да правят, нещата ще се променят, затова се опитваха да ни унизят, докато им бяхме в ръцете. Да ни покажат колко сме уязвими. Можеш да се кълнеш в Бог, в Исус и вси светии, че няма, няма, няма да се подмокриш, но ни задържаха толкова дълго, че беше неизбежно. Поуката е, че човек е само едно животно, затворено в клетка, нищо повече. Още помня вонята на засъхнала урина в онази проклета килия. Те смятат, че сме произлезли от маймуните. Още мириша на…

— Маймуна.

Срещна очите на Андрю в огледалото за обратно виждане и съжали за невъздържаността си.

— Извинете, госпожице Холмс.

— Не — каза тя и отново потърка слепоочията си. — Аз трябва да ти се извиня. Тези три дни ми се сториха безкрайни и доста се поизнервих.

— Така ли? — промълви шофьорът с интонацията на шокирана стара мома.

Одета неволно се засмя. Въобразяваше си, че знае в какво се забърква, но беше сгрешила.

Дните, прекарани в Оксфорд, бяха „екскурзия“ в ада. Не можеше да ги опише с думи…

— Искам само да се прибера у дома и да се изкъпя, после да заспя. Едва след това ще се върна към нормалното си състояние.

— Разбира се. — Андрю искаше да и се извини, но не успяваше да намери подходящите думи. Не желаеше подновяване на разговора. Пътуването продължи в неловко мълчание; спряха пред викторианска сграда на ъгъла на Пето Авеню и Сентръл Парк Саут с луксозни апартаменти, чиито обитатели не разговаряха с Одета, освен, ако бе крайно наложително. Всъщност това не я вълнуваше. Тя бе нещо повече от тях и те го съзнаваха. Представяше си колко са вбесени от присъствието на една „чернилка“ в тази изискана стара сграда, в която навремето негрите можеха да влизат само като слуги. Тя се надяваше това да ги ядосва; укоряваше се за злобата, която проявяваше, за нехристиянското си поведение, но не успяваше да сдържи злобата си. Това противоречеше на християнските норми и щеше да навреди на Движението. Щяха да извоюват правата, за които се бореха, и това вероятно щеше да стане още тази година: Джонсън не беше забравил завещаното от покойния президент (вероятно се надяваше да забие още един пирон в ковчега на Бари Голдуотьр), нямаше да се задоволи само да наблюдава приемането на законопроекта за гражданските права; щеше да го превърне в закон. Затова бе толкова важно да превъзмогнат страха и униженията. Очакваше ги много работа. Омразата нямаше да им помогне. Всъщност омразата щеше да им попречи. Но понякога не можеш да устоиш на съблазънта да мразиш. Това също бе научила в Оксфорд.

2

Дета Уокър изобщо не се интересуваше от Движението и разните му там благородни цели. Живееше в Гринидж Вилидж, в таванското помещение на сграда с олющена фасада. Одета не знаеше за това жилище, а Дета нямаше представа за мансардния апартамент; единственият човек, който подозираше, че нещо не е наред, беше шофьорът Андрю Фийни. Беше постъпил на работа при бащата на Одета, когато тя беше на четиринайсет, а Дета Уокър още не съществуваше.

Понякога Одета изчезваше. Това продължаваше от няколко часа до три-четири дни. Миналото лято тя изчезна за три седмици и Андрю вече се канеше да съобщи в полицията, когато една вечер тя му позвъни и го помоли да я вземе в десет сутринта, като заяви, че трябва да обиколи магазините.

Беше готов да извика: „Госпожице Холмс! Къде бяхте?“ И преди бе задавал този въпрос, а в отговор бе получавал объркани погледи. „Тук — беше отговаряла тя. — Тук, Андрю, нали излизаме с теб два-три пъти дневно? Да не би да си се преуморил?“ Сетне се разсмиваше винаги и ако бе в особено добро настроение (почти бе така след поредното изчезване), тя го щипваше по бузата.

— Разбрано, госпожице — отвърна той.

Онзи път, след като тя бе изчезнала за три седмици, Андрю беше отправил благодарствена молитва към Светата Дева за благополучното завръщане на господарката си. Сетне беше позвънил на Хауард, портиера на сградата.

— Кога се прибра тя?

— Преди двайсетина минути.

— Кой я докара?

— Нямам представа. Знаеш как е. Всеки път пристига с различна кола. Понякога спират зад ъгъла и не ги виждам. Разбирам, че се е прибрала едва когато чуя звънеца или я видя на прага. — Хауард замълча, сетне добави: — Има страхотна синина на лицето.

Портиерът беше прав. Синината беше ужасна, но вече избледняваше. Андрю не искаше да си представя каква е била през първите дни. Госпожица Холмс слезе точно в десет часа на следващата сутрин, облечена в копринена рокля без ръкави с тънки като конец презрамки (беше краят на юли). Беше направила не особено умел опит да прикрие с грим синината, сякаш разбираше, че ако прекали, само ще привлече вниманието.

— Как пострадахте, госпожице? — попита той.

Одета се разсмя безгрижно.

— Нали ме познаваш, Андрю, толкова съм непохватна. Вчера, излизах от ваната — бързах да не изпусна новините. Паднах и се ударих. — Тя огледа внимателно лицето му. — Сега ще ми издрънкаш куп глупости за лекари и прегледи, нали? Не се оправдавай, не можеш да скриеш нищо от мен. Няма да те послушам, така че замълчи. Чувствам се отлично. Да тръгваме. Възнамерявам да изкупя „Сакс“ и „Джимбелс“, като междувременно похапна в „Четирите сезона“.

— Да, госпожице — отвърна той и се усмихна. Не му беше лесно да събере сили за тази усмивка. Синината не бе от вчера, а поне отпреди една седмица… През последните няколко дни Андрю бе звънил всяка вечер в седем часа, защото по това време госпожицата със сигурност си седеше вкъщи и гледаше новините по телевизията. Той звъня всяка вечер, освен последната. Тогава отиде при портиера и го придума да му даде резервния ключ. Опасяваше се да не би господарката да е паднала, точно както му беше обяснила… и сега да лежи мъртва. Влезе в апартамента и, сърцето му биеше лудешки, чувстваше се като сред минно поле. В кухнята намери кутия с масло; макар капакът да бе затворен, то бе преседяло достатъчно дълго, за да плесеняса. Андрю влезе в седем без десет и излезе петнайсет минути по-късно. По време на беглия оглед на апартамента той надникна и в банята. Ваната бе суха, кърпите — грижливо подредени, кранчетата на чешмата и душа бяха излъскани. Разбра, че изобщо не е била вкъщи… и че не е имало падане, при което да се насини. Но в същото време не смяташе, че тя лъже. Тя си вярваше.

Той погледна в огледалото за обратно виждане — госпожицата разтриваше слепоочията си. Това не му хареса. Правеше го винаги преди да изчезне.

3

Андрю остави двигателя включен, за да поддържа парното в купето, и отиде до багажника. Изненада се при вида на двата и куфара. Изглеждаха така, сякаш малоумни здравеняци ги бяха ритали неуморно, сякаш бяха изкарали омразата си към госпожица Холмс върху куфарите. Причината не бе в това, че тя бе жена; тя бе чернокожа, някаква си чернилка от Севера, която си пъхаше носа, където не и беше работа; вероятно някой беше решил да и даде урок. Освен всичко останало тя беше богата чернилка. Тя беше известна на американската общественост почти колкото Медгар Евърс или Мартин Лутър Кинг. Като капак на всичко лицето на тази богата негьрка се беше появило на корицата на списание „Таим“. Човек трудно можеше да я нарани, след което да твърди с невинно изражение на лицето: „Какво? Не, сър, не сме виждали никоя, която да прилича на нея, нали, момчета?“ Човек трудно можеше да я нарани, като се има предвид, че тя бе единствената наследничка на „Холмс Дентъл Индъстрис“.

Не бяха посмели да изкарат яда си на нея, затова бяха ритали куфарите.

Андрю гледаше тези безмълвни следи, свидетелстващи за престоя и в Оксфорд, със смесени чувства на срам, гняв и любов, които бяха безмълвни като белезите по куфарите и. Смаяно се взираше в тях, от устата му излизаше пара. Хауард се притече на помощ, но Андрю се забави още секунда, след което хвана дръжките на куфарите. „Коя сте вие, госпожице Холмс? Коя сте вие всъщност? Къде изчезвате понякога и какво толкова вършите, та се налага да лъжете дори себе си?“ Миг преди портиерът да се приближи, през главата му мина още една мисъл, странна и неестествена:

„Къде е другата ви половина?“

„Престани да мислиш за това. Ако някой трябва да се замисли, това е господарката. След като нея не я е грижа, теб какво те интересува?“

Андрю извади куфарите от багажника и ги подаде на портиера, който попита с приглушен глас:

— Тя добре ли е?

— Така мисля — шепнешком отвърна той. — Просто е уморена. Адски уморена.

Хауард кимна, пое очуканите куфари и тръгна към входа. Спря за миг, за да козирува на Одета Холмс, която почти не се виждаше през матовите стъкла на колата.

Когато той влезе в сградата, Андрю извади от багажника някаква странна вещ. Беше инвалидна количка.

На 19 август 1959, тоест преди пет години и половина, онази част от тялото на Одета Холмс, разположена от коленете надолу, бе изчезнала, както тя самата изчезваше безследно в продължение на часове и дни.

4

Преди злополуката в метрото Дета Уокър се беше появявала само няколко пъти — появяванията и бяха като атоли, които от птичи поглед изглеждат отделни, но всъщност образуват гръбнака на огромен архипелаг, залят от водата. Одета изобщо не подозираше за съществуването на Дета, а Дета си нямаше представа, че на света живее някоя си Одета… но тя поне подозираше, че нещо не е наред, че някой се намесва в живота и. Смътните си спомени за онова, което се случваше, когато Дета господстваше над тялото и, Дета приписваше на фантазиите си. Двойничката и не беше толкова умна. Вярваше, че помни разни неща, определени неща, но обикновено не се замисляше над това. Но все пак осъзнаваше, че от време на време страда от загуба на паметта.

Спомняше си някаква порцеланова чиния. Спомняше си как я пъхна в огромния си джоб, след като се увери, че Синята жена не я наблюдава. Разбираше, макар и смътно, че чинийката е специална. Това бе причината да я открадне. Спомняше си, че я занесе на едно място, което наричаше (без да има представа откъде е научила името) Ямата, землянка, чийто под бе осеян с пепел и угарки. Помнеше, че постави внимателно чинията на пода и стъпи върху нея, но бързо отдръпна крака си, свали памучните си пликчета и ги напъха в джоба си. Сетне предпазливо пъхна показалеца си в онова място, където старият глупак, наречен „Бог“, не бе успял да съедини плътно краката и. Всички жени имаха подобен отвор и това може би не беше чак толкова лошо. Спомняше си резкия тласък, желанието да натисне по-силно, въздържанието да го стори, помнеше приятното усещане, с което я даряваше вагината и, освободена от памучните пликчета. Когато черната и лачена обувка настъпи чинията, тя вкара пръст в отвора, а кракът и раздробяваше „специалната“ порцеланова чиния на Синята жена. Спомняше си вика, който се изтръгна от гърлото и, неприятен дрезгав звук, наподобяващ крясъка на врана. Спомняше си как тъпо се взираше в счупената чиния, как бавно извади пликчетата си от джоба и ги обу. Да, спомняше си всичко това, сякаш не се бе случило преди седмица или вчера, а току-що. Пликчетата достигнаха подгъва на официалната и рокля, спомняше си резкия контраст между белия памучен плат и тъмната и кожа. Комбинацията напомняше сметана в чаша кафе. Пликчетата изчезнаха под роклята, която сега бе оранжева; Дета не вдигаше, а сваляше пликчетата, които не бяха памучни, а найлонови. Спомняше си как ги свали и те се белнаха на пода на колата „Додж ДеСото“, модел 46-та. Бяха евтини, нищо изискано, просто евтини бели пликчета, носени от евтина мадама; хубаво е да си евтина, да бачкаш на улицата, да се разхождаш дори не като проститутка, а като животно за разплод. Кръглата порцеланова чиния беше заменена от облото бяло лице на някакво момче, пиян студент. Лицето му беше обло като чинията на Синята жена, по лицето му пълзеше същата синя паяжина като по „специалната“ порцеланова чиния. Червената неонова реклама на крайпътното заведение, която прорязваше мрака, превръщаше синините по лицето му, където бе впивала ноктите си, в карминени ивици. Той промълви: „Защо го направи, защо го направи?“, сетне свали стъклото, надвеси се навън и повърна. Тя си спомняше гласа на Доди Стивънс, който се носеше от джукбокса; той пееше за обувки с розови връзки и голяма сламена шапка с виолетова лента. Когато студентът повърна, звукът беше като от търкалящ се чакъл в бетонобъркачка; пенисът му, който само преди минута стърчеше като удивителна, сега бе увиснал като въпросителен знак. Спомняше си, че дрезгавият звук замлъкна, сетне отново се разнесе и тя си помисли: „Е, явно желанието му се е изпарило“, сетне се изсмя и притисна пръст (този път завършващ с дълъг извит нокът) към вагината си. По тялото и се разнесе вълна, съчетаваща болка и удоволствие. Младежът протегна ръце и пипнешком я затърси, като ругаеше: „Ах, ти, проклета черна курво!“ Тя продължи да се смее, извърна се ловко, взе пликчетата си, отвори вратата на колата, почувства пръстите му да докосват гърба и и хукна навън. Тичаше в майската нощ, в която се носеше ароматът на орлови нокти, розово-червената неонова светлина очертаваше границите на паркинга. Пъхна евтините си найлонови пликчета в дамската си чанта, натъпкана с всевъзможна козметика. Тичаше, а мигащата светлина я следваше. Изведнъж осъзна, че е на двайсет и три, че това не са пликчета, а шал от изкуствена коприна, които напъхваше в чантата си, докато вървеше към щанда за модни аксесоари на универсалния магазин „Мейси“ — шал, който струваше долар и деветдесет и девет цента. Беше евтин. Евтин като найлоновите пликчета. Като нея.

Тялото, което обитаваше, принадлежеше на жена, наследила милиони долари, но никой не го знаеше и това нямаше значение — шалът беше бял, със син кант. Настани се на задната седалка на таксито, забравила за присъствието на шофьора. Гледаше втренчено новата си придобивка, другата и ръка се промъкна под вълнената пола и пликчетата; дългият и пръст задоволи страстта й.

Понякога се питаше къде ходеше, след като не беше тук, но нуждата я връхлиташе толкова внезапно и неустоимо, че тя просто и се подчиняваше, без да се замисля.

Роланд би разбрал това.

5

Одета можеше да отиде навсякъде с лимузина — дори през 1959 година, когато баща и беше още жив и тя не бе богата, колкото щеше да стане след смъртта му през шейсет и втора. Парите, които бяха вложени в попечителски фонд на нейно име, станаха нейна собственост след двайсет и петия и рожден ден, така че можеше да си позволи каквото пожелае. Макар да не се засягаше от израза „либерал в лимузина“, използван преди година-две от един фейлетонист, известен с консервативните си възгледи, тя беше прекалено млада, за да не желае да я смятат за такава. Но не беше прекалено млада (или глупава), за да вярва, че избелелите джинси и ризата с цвят каки (обичайното и облекло) или използването на градския транспорт, вместо личен автомобил могат да променят действителното и положение. При това беше така погълната от собствената си личност, че не забелязваше обидата и объркването на Андрю, който я харесваше и смяташе, че тя го отхвърля. Но Одета бе достатъчно млада, за да смята, че външната показност може да потисне (или поне да прикрие) истината.

В нощта на 19 август 1959 тя заплати за външната показност с половината от краката си… и с половината от разсъдъка си.

6

Отначало нещо я задърпа, сетне я повлече и накрая Одета попадна във водовъртежа на приливна вълна. През 1957 година беше увлечена от безименна по това време сила, която по-късно щеше да бъде наречена „Движението“. Знаеше едно-друго за историята му, знаеше, че борбата за равенство между белите и чернокожите не бе започнала от мига на обявяването на Прокламацията^[3], а от мига, в който беше акостирал първият кораб, натоварен с роби. (Той спрял край бреговете на Джорджия, тогава британска колония, за да се отърват от престъпниците и длъжниците.) За Одета обаче борбата на определено място, започваше с думите: „Няма да се преместя!“

Мястото бе градският автобус в Монтгомъри, Алабама, а думите бяха изречени от чернокожа на име Роза Лий Паркс. Мястото, от което Роза Лий Паркс не искаше да помръдне, се намираше в предната част на превозното средство. Трябваше да се премести отзад, където, разбира се, трябваше да седят разните му чернилки. Много по-късно, когато Одета пееше „Ние няма да се преместим“ заедно с всички останали, винаги се сещаше за Роза Лий Паркс и я обземаше срам. Беше толкова лесно да пееш „ние“, когато хиляди хора се държат за ръце; беше лесно дори за саката жена. Толкова лесно е да пееш „ние“, да станеш „ние“. Но в онзи автобус, пропит от дима на пури и цигари, окичен с реклами: „ЛЪКИ СТРАЙК“, „ПОСЕЩАВАЙТЕ ИЗБРАНАТА ОТ ВАС ЦЪРКВА, ЗА ДА СПАСИТЕ ДУШАТА СИ!“, „ПИЙТЕ «ОВАЛТАЙН»! НЯМА ДА ОСТАНЕТЕ РАЗОЧАРОВАНИ!“, „«ЧЕСТЪРФИЙЛД» — ДВАЙСЕТ И ЕДИН СОРТА ТЮТЮН В ДВАЙСЕТ ПРЕВЪЗХОДНИ ЦИГАРИ“, Роза Паркс е била сама.

Нямаше никакво ние.

Нито пък многохиляден марш.

Само Роза Лий Паркс — малката вълна, родила водовъртежа само с четири думи: „Няма да се преместя.“

Одета си мислеше: „Ако аз можех да направя нещо подобно, ако имах такава смелост, щях да изживея щастливо живота си. Но подобна смелост не е по силите ми.“

Тя прочете за инцидента с Роза Лий Паркс, но в началото не му обърна особено внимание. Но малко по малко я заинтригува. Трудно е да се определи кога или как въображението и бе пленено от първия почти незабележим трус от земетресението, което щеше да разтърси южните щати.

Година по-късно един младеж, с когото излизаше от време на време, започна да я води в Гринидж Вилидж, където някои от младите (предимно бели) изпълнители на кънтри бяха разнообразили репертоара си с нови песни. Освен старите балади, изпълнявани с дрезгав глас, които разказваха как Джон Хенри взел чука си и замлатил така яко, че надминал парния чук (в резултат на което умрял), и как Бар’бра Алън жестоко отблъснала безумно влюбения си ухажор (и умряла от срам), вече се пееше и за бедняците, за останалите без работа заради цвета на кожата си, за онези, прибрани зад решетките и бити с камшик от господин Чарли, който не харесвал черната им кожа, а провинението им било, че влезли в закусвалнята за бели в магазина „Уулуъртс“ в Монтгомъри, Алабама.

Колкото и абсурдно да звучи, едва тогава Одета се замисли за собствените си родители, за техните родители, за родителите на техните родители. Никога не бе чела „Корени“ — тя живееше в друг свят и друго време дълго преди Алекс Хейли да напише своята книга — но макар и късно, започна да осъзнава, че не толкова отдавна предците и са били оковавани във вериги от белите. Разбира се, че бе чела за тях и преди, но тогава ги бе възприела просто като факт, като информация, като нещо, което не я засяга.

Одета направи равносметка на всичко, което и беше известно, и остана неприятно изненадана от оскъдните си знания. Знаеше, че майка и е родена в градчето Одета, щата Арканзас, на което беше кръстила единствената си дъщеря. Знаеше, че баща и беше провинциален зъболекар, който бе открил и патентовал метод за изработване на зъбни коронки; цели десет години никой не обърна внимание на изобретението му, сетне специалистите го „откриха“ и той се оказа материално осигурен до края на живота си. Одета знаеше, че баща и беше разработвал още много методи за лечение през десетте години, предшестващи внезапното му забогатяване, и през следващите четири, като повечето разработки бяха свързани с естетическото зъбопротезиране, и че малко след като се беше преместил в Ню Йорк с жена си и дъщеря си (родена четири години след получаването на патента), бе основал компанията „Холмс Дентал Индъстриз“, която понастоящем се смяташе за най-прочутата в областта на зъболечението — подобно на компанията „Скуиб“ в производството на антибиотици.

Ала колкото и да го разпитваше какъв е бил животът през изминалите години-десетте, предшестващи раждането и, и след това, той отказваше да и отговори. Опитваше се да я залъже с празни приказки, но никога не отговаряше на въпроса и. Тази тема сякаш беше забранена при разговорите с дъщеря му. Веднъж майка и Алис — която той наричаше „мамче“ или Али, ако бе обърнал няколко чашки повече — помоли: „Разкажи и за случая, когато стреляха по теб, докато преминаваше с форда по покрития мост «Дан»“, а той я изгледа толкова осъдително и мрачно, че „мамчето“, която и без това винаги беше плаха като врабче, се сви в креслото и не пророни нито дума повече.

След онази вечер Одета няколко пъти се опитваше да разпита майка си насаме, но усилията и бяха напразни. Осъзнаваше, че ако беше започнала да разпитва по-рано, може би щеше да научи нещо, но сега майка и щеше да мълчи, защото се подчиняваше на съпруга си. Дъщерята разбираше, че за него миналото — общуването с роднините, черните пътища, магазините, колибите с пръстени подове и прозорци без стъкла и без завеси, побоищата, съседските деца, чиито дрехи бяха ушити от чували за брашно — всичко това беше скрито в паметта му като мъртви зъби под белоснежни коронки. Той не желаеше, а сигурно и не можеше да говори или съзнателно беше потънал в някаква „избирателна“ амнезия; зъбите с идеални коронки символизираха живота им в луксозния жилищен комплекс в южния район на Сентръл Парк. Всичко останало беше под безукорната външна обвивка. Миналото му беше така добре скрито, че нямаше никакъв процеп, през който тя да надникне — все едно, че се изправяше пред бариера от идеално подредени зъби, които и пречеха да види устната кухина.

Дета познаваше света и разбираше същността на нещата, но тя не познаваше Одета, а Одета не знаеше за Дета… ето защо в редицата гладки зъби нямаше пролука, те напомняха затворена крепостна врата.

Тя беше донякъде плаха и свенлива като майка си, а от баща си беше наследила упорството; единственият път, когато отново се осмели да го разпита за онова, което я интересува, разговаря с него в библиотеката и го обвини, че я лишава от нещо, което по право и принадлежи. Той затвори вестника „Уолстрийт Джърнал“, грижливо го сгъна и го постави на масичката за карти до лампиона. Свали очилата си и ги сложи върху вестника. После погледна към нея — слаб, почти кожа и кости чернокож мъж, със ситно накъдрена и вече прошарена коса, с оплешивели слепоочия, където пулсираха изпъкнали вени — и каза:

— Не желая да разговарям за този период от моя живот, Одета, нито да си го спомням. Светът много се промени оттогава.

Роланд би разбрал значението на думите му.

7

Когато Роланд отвори вратата с надпис „ГОСПОДАРКАТА НА СЕНКИТЕ“, видя съвършено неразбираеми неща и все пак му беше ясно, че те не играят никаква роля. Това беше светът на Еди Дийн, но отвъд вратата царуваше хаос от светлини, хора и предмети — никога досега не беше виждал толкова много предмети. Личеше си, че са предназначени за дами и очевидно бяха изложени за продан. Някои бяха поставени в стъклени витринки, други бяха струпани на артистично подредени купчини. Всичко това пробягваше пред погледа му, сякаш гледаше през прозореца на дилижанса. Но вратата заместваше очите на Господарката. Той гледаше през тях точно както беше гледал през очите на Еди, когато онзи вървеше по пътеката между седалките в небесния дилижанс.

Еди пък беше поразен; ръката му с револвера потрепна и той наведе оръжието. Стрелецът с лекота можеше да му го отнеме, но не помръдна. Този трик беше научил преди години.

Внезапно светът, който се виждаше през отворената врата, шеметно се завъртя и на Роланд му се зави свят, а Еди сякаш се поуспокои. Стрелецът никога не беше ходил на кино, но младежът бе гледал хиляди филми и зрелището му напомни кадри от „Хелоуин“ и „Сияние“.

— Отново „Звездни войни“ — промърмори той. — Звездата на смъртта. Онзи жесток експеримент — спомняш ли си го?

Роланд безмълвно го изгледа.

Тъмнокафяви ръце се появиха в пролуката, която на Стрелеца напомняше за врата, а на Еди — киноекран… вълшебен киноекран, в който при дадени обстоятелства можеш да влезеш по същия начин, както беше слязъл в реалния свят героят от „Пурпурната роза от Кайро“. Страхотен филм. Едва в този момент Еди осъзна колко велик беше този филм.

Само дето „Пурпурната роза“ още не беше заснет в света отвъд вратата. Сигурен беше, че това е Ню Йорк — предположението му се потвърждаваше от приглушения, но съвсем истински вой на клаксони; струваше му се, че вижда голям универсален магазин, в който се беше отбивал един-два пъти, само че това беше… беше…

— Беше… преди — прошепна той.

— Преди твоето време ли? — обади се Стрелецът.

Еди го изгледа и рязко се изсмя.

— Да. И така може да се каже.

— Здравейте, госпожице Уокър — произнесе угоднически някой. Картината, виждаща се през отворената врата, подскочи така внезапно, че дори Еди усети световъртеж, после съзря продавачка, която очевидно знаеше на кого принадлежат тъмнокафявите ръце явно бе, че познаваше клиентката и не я обичаше или се страхуваше от нея. Или пък изпитваше и омраза, и страх.

— Какво ще обичате днес?

— Ето това. — Жената с тъмнокафявите ръце подаде бял шал със светлосин кант. — Не си прави труда да го опаковаш, миличка, само го пъхни в хартиен плик.

— Как ще платите — в брой или с…

— В брой, винаги плащам в брой, нали?

— Добре… прекрасно, госпожице Уокър.

— Радвам се, че одобряваш, скъпа.

Еди успя да забележи гримасата на продавачката, преди тя да се обърне. Може би момичето изразяваше негодуванието си от надменността на тази „надута черна мутра“. Изразът беше научил от филмите, тъй като не познаваше историята на собствената си страна, нито живота на уличните момчета. Стори му се, че гледа филм за шейсетте години или заснет по това време… като например „В жарката нощ“ със Сидни Поатие и Род Стайгьр. Но може би обяснението беше още по-елементарно — Господарката на сенките, за която мечтаеше Роланд, независимо от цвета на кожата си, беше истинска грубиянка.

Всъщност това изобщо нямаше значение, нали? Интересуваше го само едно — как, по дяволите, да се измъкне оттук.

Това беше Ню Йорк — толкова познат, че сякаш усещаше миризмата му. А озовеше ли се в Ню Йорк, отново щеше да има хероин. Струваше му се, че надушва и аромата на победата. Само дето имаше една пречка. Непреодолима пречка.

8

Роланд внимателно наблюдаваше Еди. Въпреки че досега няколко пъти му се предоставяше възможност да го убие, беше предпочел да остане неподвижен и да позволи на младежа сам да се ориентира в положението. Онзи притежаваше различни качества, включително и неприятни (Стрелецът, който съзнателно беше допуснал едно дете да умре, разбираше разликата между доброто и не съвсем доброто), но изобщо не беше глупав. Беше отракано момче.

Щеше да се досети за истинското положение.

Така и стана.

Той погледна към Роланд, усмихна се леко, завъртя около пръста си револвера на Стрелеца, имитирайки герой от каубойски филм, сетне му го подаде с цевта напред.

— Тази играчка май няма да ми помогне, а?

„Когато искаш, разсъждаваш много разумно — помисли си Стрелецът. — Защо толкова често те избива на глупави разговори? Може би, защото си въобразяваш, че така е било прието да се говори в света, където се намира твоят брат заедно с оръжията си?“

— Прав ли съм? — настоя Еди.

Стрелецът кимна.

— Ако те бях прострелял, какво щеше да се случи с вратата?

— Нямам представа. Навярно ще получиш отговор на този въпрос само ако опиташ да стреляш.

— И все пак какво би могло да се случи?

— Мисля, че вратата ще изчезне.

Младежът кимна. Точно това му беше хрумнало. Представи си как се разнася гръм и вратата изчезва като по магия. Сякаш чу думите на илюзиониста: „Сега я виждате, приятели, а сега вече я няма!“ Навярно същото щеше да се случи, ако киномеханикът извадеше револвер и изстреляше шест куршума в прожекционния апарат. Ако унищожиш апарата, прожекцията се прекратява. Еди не искаше филмът да свършва. Еди беше платил билета си и държеше да изгледа филма докрай.

— Мисля, че сам можеш да преминеш през вратата — замислено произнесе той.

— Да.

— И да проникнеш в съзнанието и, както проникна в моето, нали?

— Да.

— Но по този начин ще допътуваш на автостоп до моя свят, това е всичко.

Роланд мълчеше. „Автостоп“ беше една от непонятните думи, които Еди често използваше, въпреки че Стрелецът се досещаше какво означават.

— Има и друга възможност — да проникнеш там в собственото си тяло. — Говореше на глас, ала всъщност разговаряше със себе си. — Мисля, че не ще успееш без мен, а?

— Прав си.

— Тогава ме вземи със себе си.

Стрелецът понечи да му отговори, но Еди го изпревари:

— Не сега. Зная, че ще предизвикаме бунт или друго нежелано събитие, ако изневиделица се появим там. — Засмя се налудничаво и добави: — Също като илюзионист, който изважда зайчета от цилиндъра си… само дето цилиндърът ще липсва. Ще изчакаме, докато тя остане сама, сетне…

— Не!

— Ще се върна с теб — заяви Еди. — Кълна се, Роланд. Знам, че ти предстои важна работа и че не ще успееш да я свършиш без мен. Признавам, че спаси живота ми на митницата, но и аз спасих твоя в бара на Балазар. Така ли беше?

— Да — отвърна Роланд. Спомни си как Еди беше скочил иззад масата, пренебрегвайки опасността, и за миг се поколеба. Но само за миг.

— Нали така? Услуга за услуга. Искам да се върна само за няколко часа. Да взема малко пилешко от закусвалня, където приготвят храна за вкъщи, може би кутия с понички от „Дънкин Донътс“. — Еди кимна към вратата, отвъд която всичко отново се беше раздвижило. — Е, какво ще кажеш?

— Не — разсеяно отвърна Стрелецът, който за миг беше забравил за момчето.

Изображението зад вратата се движеше толкова странно като че Господарката (която и да бе тя) присъстваше различно от всички други хора — не ходеше като Еди, когато Роланд гледаше през очите му или (той за пръв път се замисли над този факт, който досега не му беше направил впечатление, както човек не забелязва собствения си нос) както се движеше самият той. Когато вървиш, визуалната картина напомня плавно люлеещо се махало: ляв крак, десен крак, ляв крак, десен крак; светът около теб сякаш се поклаща напред-назад толкова плавно, че след известно време (малко след като си започнал да крачиш) преставаш да забелязваш този ефект. В походката на Господарката нямаше и следа от ефекта на махалото — тя плавно се носеше по прохода, като че се движеше върху релси. Най-абсурдното беше, че Еди си помисли същото, ала за разлика от Роланд той беше чувал за снимките с камера „Стеди Кам“ и хрумването му подейства някак успокояващо, защото се сблъскваше с нещо познато. За Роланд подобно възприятие беше чуждо… внезапно Еди прекъсна мислите му, като пискливо възкликна:

— Защо да не ме вземеш? Майната ти, защо да не ме вземеш?

— Защото не искаш да се върнеш заради пилешкото. Зная как се нарича онова, без което не можеш. Искаш една „доза“. Копнееш да се „надрусаш“.

— Какво от това? — почти истерично възкликна той. — Дори да е така, какво от това? Казах, че ще се върна с теб. Обещах ти! Обещах ти го съвсем, ама съвсем искрено. Какво още искаш? Искаш ли да се закълна в името на майка ми? Съгласен съм. Искаш ли да се закълна в името на брат ми Хенри? Добре де, заклевам се! Заклевам се.

Енрико Балазар би се намесил, ала Стрелецът нямаше нужда хора като него да му подсказват един неоспорим факт: никога не вярвай на наркоман. Кимна към вратата и заяви:

— Забрави предишния си живот поне докато стигнеш до Кулата. Хич не ме е грижа какво ще се случи с теб след това. Но дотогава си ми необходим.

— Ах, ти, шибан, скапан лъжец! — промълви Еди. Гласът му звучеше безстрастно, ала в очите му блестяха сълзи. Роланд безмълвно го наблюдаваше. — Знаеш, че след достигането на Кулата няма бъдеще за мен, за нея, нито за онзи, третия който и да е той. Може би и ти ще свършиш — изглеждаш точно като Хенри, когато беше най-зле. Ако не пукнем по пътя към твоята Кула, със сигурност ще загинем, когато я достигнем. Тогава защо ме лъжеш?

За миг Роланд усети нещо подобно на срам, но само повтори:

— Набий си в главата, че този етап от живота ти е приключил.

— Нима? Така ли мислиш? Имам изненада за теб, Роланд. Зная какво ще се случи с истинското ти тяло, когато преминеш отвъд и проникнеш в нея. Знам го, защото го видях преди. Не ми трябват пистолетите ти, приятел. Хванал съм те за онова прословуто място, където растат късите косъмчета. Можеш да обърнеш главата и така, както обърна моята, за да видиш какво ще направя с „обвивката“ ти, докато душата ти, твоето „ка“ се отделя от тялото ти. Ще изчакам падането на нощта и ще те завлека до водата. Тогава ще можеш да наблюдаваш как омарите изяждат тленните ти останки. Но може би много ще бързаш и няма да ти бъде до това.

Еди замълча. Шумът на прибоя и глухият вой на вятъра сякаш се усилиха.

— Ето защо смятам просто да прережа гърлото ти със собствения ти нож…

— И завинаги да затвориш вратата — прекъсна го Роланд.

— Преди малко каза, че този етап от живота ми е приключил. Нямаше предвид само хероина, нали? Навярно трябва завинаги да забравя Ню Йорк, Америка, моето време, ВСИЧКО. Щом е така, искам този етап също да завърши. Повдига ми се от пейзажа и от теб. Има моменти, когато в сравнение с теб дори онзи смахнат евангелист Джими Суогърт изглежда напълно нормален.

— Очакват ни неописуеми чудеса — обади се Роланд. — И страхотни приключения. Нещо повече — предоставя ти се възможност да изчистиш петното на позора от себе си. И още нещо — можеш да станеш Стрелец. В края на краищата не е казано, че аз трябва да бъда последният. Съдено ти е да бъдеш Стрелец, Еди. Виждам го… чувствам го.

Младежът гръмко се засмя, въпреки че по страните му вече се стичаха сълзи.

— Това е върхът! Направо върхът! Само това ми липсваше! Брат ми Хенри беше Стрелец… в едно място, наречено Виетнам. И като се върна, направо откачи. Да го беше видял, Роланд! Не можеше да отиде сам до тоалетната. Ако нямаше кой да го заведе, той си седеше пред телевизора, гледаше турнира по кеч и пълнеше гащите, Прекрасно е да бъдеш Стрелец, нали? Да, брат ми беше наркоман, а ти направо си се смахнал.

— Може би той не е разбирал значението на думата „чест“.

— Може би. В долнопробния квартал, където живеех, никой не знаеше точното и значение. Това беше думата, с която се обръщахме към съдията, ако те пипнат да пушиш марихуана или да сваляш гумите на някоя таратайка.

Еди едновременно ридаеше и се смееше.

— Ами приятелите ти? Например онзи, за когото говориш в съня си, онзи негодник Кътбърт…

Стрелецът неволно потръпна. Дори дългите години, през които беше усъвършенствал самоконтрола си, не му помогнаха да се овладее.

— Приятелите ти разбираха ли всичко онова, което „рекламираш“ като сержант, вербуващ новобранци за морската пехота? Приключения, чест…

— Да, разбираха какво означава „чест“ — промълви Роланд и си спомни за всички онези, които бяха загинали.

— Може би като са станали Стрелци, са постигнали нещо повече от брат ми — настояваше Еди.

Роланд мълчеше.

— Ясен си ми — продължи младежът. — Нагледал съм се на типове като теб. Ти си поредният смахнат, който пее „Напред, Христови воини“, сграбчил в едната си ръка хоругва, а в другата меч. Не желая такава „чест“. Стига ми да хапна печено пиле и да се боцна с хероин. Да, точно в такъв порядък — първо вечерята, после друсането. Хайде, мини през вратата — можеш да го направиш. Ала щом изчезнеш, ще убия останалите.

Роланд продължаваше да мълчи.

Еди леко се усмихна и избърса сълзите си с опакото на дланите си.

— Знаеш ли как му викаме на това положение?

— Как?

— Патова ситуация.

За миг мълчаливо се измерваха с погледи, после Роланд рязко извърна глава към вратата. С крайчеца на окото си беше забелязал, че картината отново се беше сменила, сякаш камерата се беше насочила наляво. Появи се щанд с блестящи бижута. Някои бяха в стъклени витринки, но до повечето клиентите имаха достъп, което му подсказа, че това са фалшиви скъпоценности… както би ги нарекъл Еди. Тъмнокафявите ръце небрежно докоснаха няколко бижута, сетне се появи друга продавачка. Последва разговор, чието съдържание нито един от двамата не разбра, после Господарката („И това ми било господарка“ — помисли си младежът) пожела да и покажат още неща. Продавачката се отдалечи, за миг очите на Роланд я проследиха, сетне се насочиха към Господарката.

Отново се появиха познатите тъмнокожи ръце, ала сега държаха чантичка, която се отвори. Ненадейно ръцете започнаха безразборно да загребват изложените бижута и да ги пускат в чантичката.

— Прекрасни помощници си подбираш, Роланд — иронично заяви Еди, но в гласа му се прокрадваха горчиви нотки. — Отначало ти се падна закоравял наркоман, а сега ще получиш закоравяла чернокожа крадла…

Ала Стрелецът вече се беше устремил към вратата между двата свята; почти тичаше и изобщо не му обръщаше внимание.

— Запомни! — изкрещя младежът. — Ако минеш отвъд, ще ти прережа гърлото. Ще прережа гадното ти гьр…

Още не беше довършил изречението, когато Роланд изчезна. На брега остана само отпуснатото му тяло, чиито гърди едва се повдигаха.

За миг Еди се вцепени: не можеше да повярва, че Стрелецът действително е предприел тази идиотска стъпка, пренебрегвайки даденото обещание… своята уж искрена гаранция, въпреки че много добре знаеше какви ще бъдат последствията.

Стоеше като вкаменен, после забели очи като изплашен кон, усещащ приближаването на буря…, въпреки че нямаше никаква буря, освен онази, която бушуваше в главата му.

Добре! Добре, да те вземат дяволите!

Знаеше, че не разполага с никакво време. Стрелецът можеше да се върне всеки момент. Погледна към вратата и видя как тъмнокожите ръце застинаха и престанаха да напъхват някаква златна огърлица в чантичката, от която се разнасяше блясък като от сандъче на пирати, пълно със съкровища. Въпреки че не чуваше гласове, Еди чувстваше, че Роланд разговаря с чернокожата жена, от която се виждаха само ръцете.

Извади ножа от ножницата на Стрелеца, сетне се претърколи до отпуснатото тяло, проснато пред прага на вратата. Отворените очи бяха безжизнени и забелени.

— Погледни, Роланд! — изкрещя. Монотонният и безспирен вятър свистеше в ушите му. Еди разсеяно си помисли, че звукът би накарал всекиго да полудее. — Гледай и се учи. Искам да те открехна на някои истини в живота. Ще ти покажа какво се случва с всекиго, който се опита да прецака братята Дийн!

Замахна с ножа към гърлото на Стрелеца.