Стивън Кинг
Трите карти (8) (Тъмната кула II)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Drawing of the Three, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 101 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула II: Трите карти

Роман

 

Превод: от англ.: Милко Стоименов, Весела Прошкова

 

Stephen King

The Dark Tower II: Drawing of the Three

Copyright © Stephen King, 1987

Illustrations © Phil Hale, 1987

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Милко Стоименов, преводач, 1998

© Весела Прошкова, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Лилия Анастасова

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 5000 лв.

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Тъмната кула II: Трите карти от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тъмната кула II: Трите карти
The Dark Tower II: The Drawing of the Three
АвторСтивън Кинг
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаТъмната кула
ПредходнаТъмната кула I: Стрелецът
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Тъмната кула II: Трите Карти е втората книга от поредицата на Стивън Кинг – Тъмната кула. Тя е продължение на първата книга и проследява историята на Роланд Дисчейн. Романът е публикуван през 1987 в САЩ.

Сюжет

Книгата започва по-малко от седем часа след събитията от Тъмната кула I: Стрелецът. След като човекът в черно е описал съдбата на стрелеца използвайки карти таро. Стрелецът се събужда на плажа и бива атакуван от странно омароподобно чудовище. В резултат на това губи показалеца и средния си пръст, раните му се инфектират и той върви до момента, в който достига три магически врати. Всяка врата се отваря в различен период на Ню Йорк (1987, 1964 и 1977). Първа излиза наркоман на име Еди Дийн работещ за наркобос. Втората врата се отваря и от там излиза Одета Холмс. Жена, която се бори за правата на афроамиракнците. Тя губи краката си след, като Джак Морт я блъска на релсите на метрото. И в резултат на това заболява от раздвоение на личността. Третата врата довежда Джак Морт този, който е осакатил Одета Хомс, той умира и това води до сливането на двете субличности на Одет Холмс в нова жена известна, като Сузана.

РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ

Дните, последвали тази нощ, се губеха в спомените на Роланд, сякаш времето не съществуваше. Спомняше си някаква последователност от образи, случки, безсмислени разговори; образи, които при бързо разбъркване на колодата прелитаха… прелитаха един след друг като еднооки валета, тройки, деветки и кървавочерна Вещица, Кралицата на паяците.

По-късно попита Еди колко време бе изминало, но спътникът му също нямаше представа. И за двамата това понятие не съществуваше. В ада времето губи значението си, а всеки от тях се намираше в свой собствен ад: Роланд — в ада на треската и инфекцията, Еди — в ада на хероиновия глад.

— Тук сме по-малко от седмица — заяви хлапакът. — Сигурен съм.

— Откъде знаеш?

— Таблетките, които ти дадох, трябваше да стигнат за една седмица. После щяхме да имаме някакъв резултат.

— Да оздравея или да умра.

— Точно така.

РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ

Сред сгъстяващия се здрач проехтя изстрел, сух трясък, който бързо заглъхна над пустия бряг. БУМ! Роланд усети мириса на барут. „Това означава неприятности — помисли си и понечи да извади револверите, но кобурите бяха празни. — О, не, това е краят, това…“

Но усети още някакъв мирис. Едва доловим аромат…

НОВО РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ

… в мрака. Не беше само миризмата. Чуваше пращенето на клонките, виждаше бледооранжевите отблясъци на огъня. Понякога, щом океанският ветрец задухаше към него и довееше благоуханния дим, устата на Стрелеца се изпълваше със слюнка. „Храна — казваше си. — Господи, нима съм гладен? Щом изпитвам глад, значи оздравявам.“

— Еди — опита се да каже той, но гласът му беше изчезнал. Гърлото го болеше ужасно. „Трябваше да вземем и малко астин“ — помисли си, сетне се усмихна: беше изпил всички лекарства, за Еди не остана нищичко.

Появи се Еди с плитка чиния; Стрелецът би я познал между стотици други — в края на краищата е извадена от собствената му чанта. В нея димяха бяло-розови парчета месо.

— Какво? — опита се да попита той, но от устата му излиза нечленоразделен звук.

Еди следеше движението на устните му.

— Нямам представа — сопна се той. — Важното е, че не е отровно. Яж, да те вземат мътните!

Младежът беше блед като платно, трепереше и вонеше отвратително; Роланд разбра, че хлапето не се чувства добре. Протегна изнемощялата си ръка, опита се да го успокои, но Еди го отблъсна и заяви:

— Аз ще те нахраня. Проклет да съм, ако знам защо го правя. Трябваше да те убия. И сигурно щях да го сторя, ако не се бях сетил, че след като веднъж успя да влезеш в моя свят, ще го направиш и втори път.

Младежът се огледа.

— Ако не бях помислил за това, сега единствената ми компания щяха да бъдат тези чудовища.

Погледът му се върна към Роланд. Изведнъж силни спазми разтърсиха тялото му — толкова силни, че той едва не изсипа парчетата месо от плитката чиния. Най-сетне пристъпът премина.

— Яж, по дяволите!

Стрелецът се подчини. Месото не беше лошо, дори му се стори вкусно. Изяде три парчета, преди отново

РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ

да се опита да заговори, но само шепнеше. Еди долепи ухо до устните му; макар спазмите да му пречеха да чуе думите на Стрелеца. Роланд повтори:

— На север. Нагоре… нагоре по брега.

— Откъде знаеш?

— Просто зная.

Еди го погледна.

— Ти си луд.

Роланд се усмихна и започна да губи съзнание, но Еди го зашлеви. Сините очи на Стрелеца се отвориха и за миг станаха толкова живи и напрегнати, че младежът се смая. Сетне устните му се разтеглиха в усмивка или по-скоро в неприятна гримаса.

— Да, може и да умреш — каза той, — но първо трябва да вземеш лекарството си. Време е, ако се съди по слънцето. Никога не съм бил бойскаут, така че не съм съвсем сигурен. Отвори уста, Роланд. Отвори я широко заради доктор Еди, проклет похитителю.

Стрелецът зина като бебе, което се кани да суче. Спътникът му постави две хапчета върху езика му и наля вода в устата му. Навярно беше открил поток сред хълмовете на изток. Ами ако беше отровна? Еди не би могъл да различи чистата вода от замърсената. От друга страна, младежът не изглеждаше добре, пък и в крайна сметка Стрелецът нямаше избор. Точно така, нямаш избор.

Преглътна, задави се и едва не се задуши, докато Еди го наблюдаваше с безразличие.

Роланд протегна ръка към него.

Младежът понечи да се отдръпне, но Стрелецът строго го изгледа.

Роланд го притегли към себе си, толкова близо, че усети вонята на болест, а Еди долови отвратителната миризма, която лъхаше от спътника му.

— Тук можеш да избираш между две неща — прошепна Стрелецът. — Не зная как стоят нещата в твоя свят, но тук положението е следното: можеш да се изправиш, да се бориш и евентуално да оживееш или да умреш на колене с наведена глава. Ни що… — Той се закашля.

— Кой си ти? — изкрещя Еди.

— Твоята съдба.

— Защо не пукнеш? — възкликна младежът. Роланд се опита да му отговори, но отново изпадна в безсъзнание и започна

НОВО РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ

БУМ!

Роланд отвори очи, видя милионите звезди, които блестят в мрака, сетне отново се унесе.

Не знаеше какво става, но смяташе, че всичко е наред. Извършваше се

РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ

Отново усети аромата на месо и Еди му поднесе порция от сладникавите, пикантни хапки. Вече се чувстваше по-добре. Младежът също изглеждаше по-добре, но като че беше разтревожен.

— Приближават — възкликна той. — Може да са уродливи, но не са глупави. Разбират какво правя. Нямам представа как са го научили, но са решили да ми попречат. Всяка нощ идват все по-близо. На разсъмване трябва да се преместим по-навътре. В противен случай това може да се окаже последното утро в живота ни.

— За какво говориш? — От гърлото на Роланд се изтръгна дрезгаво хриптене, което наподобяваше говор.

— За тях — Еди посочи към брега. — Дад-а-чак, дум-а-чум и цялата тази гадост. Мисля, че приличат на нас — искат да ядат, без да бъдат изядени.

Внезапно обладан от ужас, Роланд проумя откъде Еди е взел късчетата месо, с които го бе хранил. Не успя да промълви нито дума поради отвращението, което изпитваше. Но изражението му подсказа чувствата му.

— Какво си мислеше, че правя? — сопна се Еди. — Че съм поръчал храната в ресторант „Червеният омар“?

— Отровни са — прошепна Стрелецът. — Затова…

— Опитвам се да те спася, приятелю. И гърмящите змии са отровни, но хората ги ядат, дори ги смятат за деликатес. Месото им е като пилешкото. Прочетох това някъде. На мен тези гадини ми заприличаха на омари, затова реших да рискувам. Иначе с какво щяхме да се храним? С камъни ли? Застрелях едно от чудовищата и го сготвих. Нямах друг избор. Освен това беше страхотно на вкус. Всяка нощ, след залез слънце, застрелвах по едно. Нито веднъж не отказа месото им. — Усмихна се и продължи: — Надявам се, че гръмнах някое от онези, които разкъсаха Джак. Мисълта, че ям това чудовище, ме радва. Кара ме да се отпусна, да се почувствам по-добре.

— Едно от тях изяде част от мен — прекъсна го Роланд. — Два от пръстите на ръката ми и един на крака.

— Страхотно — продължаваше да се усмихва Еди. Лицето му беше бледо, с хищно изражение…, но част от злобата в погледа му беше изчезнала заедно с вонята на изпражнения и смърт, която се носеше около него.

— Майната ти! — прошепна Стрелецът.

— Роланд демонстрира сила на духа! — провикна се младежът. — Може би все пак няма да умреш! Мисля, че това е великолепно!

— Ще живея — заяви Роланд. Дрезгавият му глас отново беше спаднал до шепот. Обръчи пак стягаха гърлото му.

— Нима? — Еди го погледна, сетне кимна и отговори на собствения си въпрос. — Да. Мисля, че си прав. Макар веднъж да ми се стори, че си умрял. Сега като че ли се оправяш. Антибиотиците помагат, но според мен те излекува волята. За какво? Защо, по дяволите, се стремиш така отчаяно да оцелееш на този проклет бряг?

— Кулата — разчете Еди по движението на устните, от които не излизаше нито звук.

— Да ти се не види! — възкликна и понечи да му обърне гръб, но Роланд го сграбчи за рамото и го стисна като в клещи.

Двамата се измериха с погледи и после младежът извърна очи и промърмори:

— Добре. Добре!

— На север — прошепна Роланд. — Казах ти, на север е. Дали наистина му бе казал? Май, че да, но споменът беше съвсем смътен.

— Откъде знаеш? — изкрещя Еди, обзет от внезапен гняв. Вдигна юмруци, сякаш за да удари Роланд, сетне ги отпусна.

„Просто знам! Престани да ми губиш времето и силите с глупавите си въпроси?“ — искаше да отговори Стрелецът, но преди да успее, започна

НОВО РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ

Влачеха го по брега, тялото му подскачаше, главата му клюмаше безпомощно. Беше привързан към странно подобие на индианска шейна с помощта на собствените му ремъци. Чу как Еди Дийн пееше удивително позната песен и отначало реши, че сънува: „Хей, Джуд…“

„Откъде я знаеш? — искаше да попита Роланд. — Да не би аз да съм я пял? А къде се намираме?“

Но преди да успее да попита каквото и да било, настъпи поредното

РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ

„Корт щеше да размаже физиономията на това хлапе, ако можеше да го види“ — помисли си Роланд, докато гледаше индианската шейна; след миг се разсмя. Но това не приличаше на смях. Звукът напомняше шума на прибоя в каменистия бряг. Нямаше представа какво разстояние са изминали, но Еди очевидно беше изтощен. Седеше на една скала под лъчите на залязващото слънце, револверът на Стрелеца беше в скута му, а до него лежеше полупразен мех за вода. Джобът на ризата му беше издут. Там бяха патроните или по-точно — намаляващият запас от „годни“ патрони. Основната причина запасът да намалява толкова бързо беше фактът, че един на всеки четири или пет патрона се оказваше негоден.

Еди, който почти беше задрямал, вдигна глава и извика:

— Защо се смееш?

Стрелецът небрежно махна и поклати глава. Разбра, че не е бил прав. Корт нямаше да пребие Еди заради индианската шейна, макар тя да бе странна на вид и нескопосно направена. Може би Корт дори щеше да изръмжи някоя похвала — което правеше толкова рядко, че момчето, заслужило одобрението му, не знаеше как да реагира, оставаше с отворена уста като риба на сухо.

Корт нямаше да го удари, защото Еди не бе скръстил ръце, оплаквайки нерадостната си съдба, а беше направил нещо. Беше опитал.

Корт вероятно щеше да го възнагради с неохотно изречена похвала, тъй като (колкото и странно да бе) странното превозно средство вършеше работа — за това свидетелстваха следите по пясъка.

— Виждаш ли ги? — попита Еди. Слънцето залязваше и последните му лъчи прокарваха оранжева пътека по повърхността на океана; Стрелецът реши, че лежи тук повече от шест часа. Чувстваше се по-силен. Изправи се и погледна към океана. Брегът, който постепенно преминаваше в планински склон, почти не се беше променил и на него му се стори, че се намират на мястото, откъдето бяха тръгнали.

— Не — отговори той, сетне възкликна: — Ето го!

Еди присви очи и кимна. Слънцето се беше снижило и оранжевата пътека вече беше кървавочервена; първите ракообразни чудовища изпълзяха от вълните и запълзяха нагоре по брега.

Две от тях се насочиха към мъртвата чайка, която лежеше близо до Роланд. Победителят в надпреварата я разкъса и започна да се тъпче с разлагащите се останки.

— Дид-а-чик? — попита то.

— Дум-а-чум? — отговори му второто чудовище.

БУМ! Изстрелът на Роланд сложи край на въпросите му. Еди се спусна към него и го хвана за опашката, като не изпускаше от поглед първото чудовище; то също го наблюдаваше. Младежът донесе плячката. Рачището се гърчеше, размахваше щипки, но скоро престана да мърда. Опашката му се повдигна за последен път, клещите му увиснаха.

— Господар скоро яде — обади се Еди. — Иска филе от влечуго или филе от влечуго. Какво предпочита господар?

— Не те разбирам.

— Естествено. Нямаш никакво чувство за хумор. Къде си го изгубил?

— Застреляха го по време на една битка.

Еди се усмихна.

— Тази вечер изглеждаш по-добре.

— Така е.

— Утре може би дори ще направиш няколко крачки. Честно казано, приятелю, голяма мъка видях, докато те домъкна дотук.

— Ще опитам да си раздвижа краката.

— Непременно.

— Ти също изглеждаш по-добре — заяви Роланд, но при произнасянето на последните две думи гласът му преминава във фалцет. „Ако не млъкна — помисли си той, — ще изгубя гласа си.“

— Смятам, че ще оживея. — Еди невъзмутимо го изгледа. — Никога няма да разбереш колко близо бях до смъртта. Веднъж взех един от твоите револвери и го опрях до слепоочието си. Сложих пръст на спусъка, подържах оръжието, сетне го прибрах в кобура. Една нощ получих спазми. Мисля, че бе на втората нощ, но не съм сигурен. — Поклати глава и добави нещо, което Стрелецът не разбра: — Сега Мичиган ми се струва като сън.

Макар гласът му отново да заглъхна до дрезгав шепот и да знаеше, че не трябва да говори, Роланд попита:

— Какво те спря да натиснеш спусъка?

— Ами, това са единствените ми панталони. В последната секунда ми хрумна, че ако дръпна спусъка и револверът отново засече, никога няма да събера кураж да опитам втори път…, а и след като веднъж изцапаш гащите, трябва да ги изпереш веднага или ще се умиришеш за цял живот. Хенри ми го каза. Научил го беше във Виетнам.

Стрелецът гръмогласно се засмя, сякаш гласът му беше наред.

Еди се усмихна и продължи:

— Мисля, че в това сражение са ампутирали част от чувството ти за хумор. — Той стана с намерението да се изкачи по склона и да потърси съчки за огъня.

— Чакай — спря го Роланд. — Кажи ми честно, защо не го направи?

— Реших, че може би имаш нужда от мен. Ако се бях само убил, ти щеше да умреш. Когато се изправиш на крака, може и да размисля. — Огледа се и дълбоко въздъхна. — В твоя свят може и да има Дисниленд или Кони Айлънд, Роланд, но това, което видях досега, не ми харесва.

Той тръгна, сетне спря и отново погледна спътника си. Лицето му беше мрачно, макар че болнавата бледост почти бе изчезнала. Вече не получаваше спазми, само ръцете му трепереха от време на време.

— Понякога изобщо не ме разбираш, нали?

— Да. Понякога не те разбирам.

— Тогава ще ти обясня. Има хора, които изпитват нужда да се грижат за ближните си. Не можеш да ме разбереш, защото не си от тях. Ще ме използваш и ще ме захвърлиш като хартиена кърпичка. Господ се е подиграл с теб, приятелю. Достатъчно чувствителен си, за да те заболи, но и достатъчно коравосърдечен, за да продължиш на всяка цена. Сам нямаше да се справиш. Ако аз лежах на брега и виках за помощ, щеше да ме отминеш и да продължиш към проклетата си Кула. Близо съм до истината, нали?

Роланд мълчаливо се взираше в него.

— Но не всички са като теб. Има хора, на които е нужен човек, който да ги обича — като в онази песен на Барбара Стрейзанд. Банално е, но е истина. Ала ако се стигне до това да ме жертваш, няма да се замислиш, нали?

Роланд продължаваше да го наблюдава.

— Интересува те само Кулата. — Еди се изсмя. — Тя е твоят наркотик, Роланд.

— В кое сражение? — прошепна Роланд.

— Моля?

— В кое сражение са ампутирали твоята воля и благородство?

Еди трепна, сякаш Стрелецът му бе зашлевил шамар.

— Ще донеса вода — промърмори. — Пази се от онези гадини. Днес се отдалечихме от тях, но не зная дали не могат да разговарят помежду си.

Бавно се обърна и последните лъчи на залязващото слънце озариха влажното му лице.

Стрелецът се обърна към брега. Ракообразните чудовища пълзяха и задаваха въпросите си, задаваха въпросите си и пълзяха, но и двете им дейности изглеждаха безсмислени. Безспорно притежаваха някакъв интелект, но не достатъчен, за да обменят информация.

„Бог невинаги ни наказва открито — каза си Стрелецът. — Често, но не винаги.“

Еди се върна с наръч дърва.

— За какво мислиш?

— Всичко е наред — изграчи Стрелецът.

Еди понечи да му отвърне нещо, но Роланд вече се беше проснал по гръб и се взираше в първите звезди, които надзъртаха от виолетовото небе.

През следващите три дни продължи да се възстановява с бързи темпове. Червените линии, които пълзяха по ръцете му, първо смениха посоката, сетне избледняха, а накрая изчезнаха. На четвъртия ден направи първите си крачки, след това рядко позволяваше на Еди да го влачи. На следващия ден мина без помощта на спътника си; на всеки един-два часа сядаше и изчакваше изтръпването на краката му да премине. По време на тези почивки, а също и след вечеря, но преди огънят да догори и двамата да заспят, Еди му разказа за себе си и Хенри. Роланд често се питаше какво бе направило живота на двамата братя толкова труден, но когато младежът започна разказа си, в началото неуверено и с гняв, породен от голямата му мъка, той не намери сили да го спре, да му каже: „Недей, разбирам всичко.“

Това обаче нямаше да помогне на Еди, Той не говореше, за да помогне на Хенри, защото Хенри беше мъртъв. Еди искаше да погребе брат си в мислите си. Да го погребе завинаги. И да напомни на самия себе си, че макар брат му да е мъртъв, самият той все още е жив. Затова Стрелецът слушаше, без да го прекъсне нито веднъж.

Причината бе проста: Еди вярваше, че брат му се е пожертвал заради него. Хенри също беше убеден в това. Може би наистина го е вярвал, а може би са му повлияли натякванията на майка им, която все повтаряла на момчето какви жертви са правили заради него тя и Хенри, за да може Еди да се почувства в безопасност в този град-джунгла, да бъде щастлив и да не свърши като бедната си сестра, която той дори не си спомняше и която била толкова красива, мир на праха и. Сестра му сега била при ангелите, а това несъмнено било чудесно място, но на Еди му било рано да отива при нея; не искали да бъде прегазен от пиян шофьор като сестра си или наръган от наркоман заради двайсет и петте цента в джоба му. Ето защо трябвало да слуша батко си и никога да не забравя, че Хенри се жертва заради него.

Еди призна пред Стрелеца, че майка му едва ли е имала представа за нещата, които бяха вършили двамата с Хенри — как бяха крали комикси от магазинчето на Ринкон Авеню или как пушеха цигари зад фабриката за галванични елементи на Кохос Стрийт.

Веднъж видели един шевролет; ключовете му били оставени на таблото и макар Хенри да имал само бегла представа за шофирането (тогава бил на шестнайсет, а Еди на осем), набутал брат си в колата и заявил, че отиват в центъра на Ню Йорк. Еди се уплашил и заплакал. Хенри също се уплашил и се ядосал на братчето си. Закрещял му да млъкне, да престане да се държи като бебе. Имал десет долара и му обещал да гледат филм през целия ден, сетне да хванат влака и да се приберат у дома преди майка им да е сложила масата за вечеря. Но Еди не преставал да плаче. Край моста Куинсбъро видели патрулна кола и макар да бил абсолютно сигурен, че ченгето гледало в съвсем друга посока, отвърнал с „да“ на въпроса на брат си, дали полицаят ги е забелязал. Хенри пребледнял и спрял толкова рязко, че отнесъл един пожарен кран. Хукнал по улицата, докато малкият, обзет от паника, отчаяно се опитвал да отвори вратата. Брат му се върнал и го измъкнал от шевролета, като му зашлевил два шамара. Сетне изминали пешком (по-скоро крадешком) обратния път до Бруклин. Това им отнело цял ден и когато майка им попитала защо са толкова зачервени и потни, Хенри отвърнал, че през целия ден учил брат си да играе баскетбол. Сетне някакви хлапета ги подгонили и трябвало да си плюят на петите. Майка им целунала Хенри и се усмихнала на Еди. Попитала го дали осъзнава, че има най-добрия брат на света. Малкият се съгласил и изобщо не излъгал. Наистина смятал така.

— През онзи ден Хенри бе не по-малко уплашен от мен — разказа Еди на Роланд, докато двамата седяха и наблюдаваха последните лъчи на слънцето, които се отразяваха в океана. — А може би беше по-уплашен, защото смяташе, че ченгето ни е видяло, а аз знаех, че не беше така. Затова избяга. Но се върна. Това е най-важното. Върна се.

Роланд не отвърна нищо.

— Разбираш, нали? — той изпитателно го погледна.

— Да.

— Винаги се страхуваше, но винаги се връщаше.

Стрелецът си помисли, че за Еди (а може би и за двамата) щеше да бъде по-добре, ако в онзи ден Хенри беше избягал. Но хората като Хенри никога не постъпваха така. Хората като него винаги се връщаха, защото знаеха как да използват доверието на околните. Това бе единственото, което хората като Хенри умееха. Първо превръщаха доверието в нужда, а нуждата в наркотик. Тогава настъпваше техният час.

— Май ще си лягам — каза Стрелецът.

На следващия ден Еди продължи да разказва, но Роланд вече знаеше какво се е случило. Брат му не спортувал, защото след часовете трябвало да се грижи за Еди. Това, разбира се, нямало нищо общо с факта, че Хенри бил хилав, с некоординирани движения и мразел всички спортове. От него щяло да излезе чудесен пичър в бейзбола или гард в баскетбола, повтаряла майка им. Оценките му били слаби и се наложило да повтаря класа. Но не защото бил глупав. Еди и госпожа Дийн знаели, че умът на Хенри е остър като бръснач. Вместо да учи или да пише домашни, по-големият и син трябвало да се грижи за братчето си. Фактът, че по цял ден гледали телевизия, излегнали се на дивана в хола, или се боричкали на пода, явно бил без значение. Лошите оценки означавали, че никой университет, освен този в Ню Йорк, нямало да приеме Хенри. Семейството обаче не можело да си го позволи, защото лошите оценки изключвали възможността за стипендия. Сетне младежът получил повиквателна и заминал за Виетнам, където загубил част от капачката на коляното си. Болката била ужасна. Лекарството, което му давали, било на основата на морфин. Когато състоянието му се подобрило, престанали да му дават обезболяващи. Но щом той се върнал в Ню Йорк, развил наркотичен глад. Четири месеца по-късно, само няколко седмици след смъртта на майка им, Еди го видял да смърка бял прах от огледалце и предположил, че това е кокаин. Оказало се хероин. И като се замисли човек, чия е вината?

Роланд замълча, но в мислите си чу гласа на Корт: „Вината, малкия, винаги се крие на едно и също място: в човека, който е достатъчно слаб, за да я носи.“

Когато открил истината, Еди бил шокиран, сетне побеснял от яд. В отговор Хенри не му обещал да спре да се друса, а заявил, че не му се сърди задето реагира така, но трябвало да знае, че Виетнам го бил превърнал в отрепка, той нямал воля, щял да напусне дома си, това било най-доброто разрешение. Еди бил прав, мястото на брат му било сред наркоманите на улицата. Надявал се само брат му да не му се сърди много. Признавал, че е станал безхарактерен; нещо във Виетнам го направило такъв, нещо го развалило също както влагата разлага връзките на маратонките и ластиците на бельото. Във Виетнам имало нещо, което покварявало душата. Разридал се и помолил Еди да си спомни годините, през които брат му се е опитвал да бъде силен.

Заради Еди.

Заради мама.

И така Хенри се опитал да напусне дома си. Еди, разбира се, не му позволил. Бил обзет от чувство за вина. Видял ужасните белези по крака на брат си, коляното, в което имало повече тефлон, отколкото костна тъкан. Започнали да се надвикват в коридора. Хенри стоял там, бил издокаран в маскировъчната си униформа, а вещите му били в брезентова торба. Под очите му имало пурпурни сенки. Еди бил само по долни гащета. Продължили да крещят, докато се появила госпожа Макгърски и извикала: „Ако щете заминавайте, ако щете оставайте, но решете веднага и млъкнете, иначе ще извикам полиция!“ Възнамерявала да добави още нещо, когато видяла, че Еди е гол. Допълнила само: „Как не те е срам, Еди Дийн!“, преди да изчезне. Братята се спогледали. „Приличаш на ангел, само че затлъстял“ — казал тихо Хенри и двамата се запревивали от смях, прегърнали се, потупали се по гърбовете и по-големият се отказал да напусне. След две седмици Еди вече смъркал кокаин и не можел да си обясни, защо, по дяволите, бил вдигнал такъв скандал, след като ставало въпрос само за смъркане. А Хенри (когото брат му очевидно започнал да смята за голям мъдрец) отвърнал, че след като целият свят се е устремил към ада, няма нищо лошо човек понякога да се надруса.

Минало известно време. Еди не каза точно колко, а Стрелецът не попита. Навярно младежът осъзнаваше, че съществуват хиляди оправдания за вземането на наркотици, но нито една причина. Важното било, че държал порока си под контрол. Хенри също донякъде успявал да овладее страстта си към дрогата. Не колкото брат си, но достатъчно, за да не буди подозрения. Независимо дали Еди го е съзнавал или не (Стрелецът смяташе, че младежът е бил наясно), ролите им били разменени. Вече Еди държал брат си за ръка, когато пресичали улиците.

Един ден той заварил Хенри да си бие инжекция. Последвала нова истерична кавга, повторение на предишната, с тази разлика, че се карали в стаята на Хенри. Завършила по същия начин: по-големият брат се разплакал и приложил същата непробиваема защита: Еди бил прав, той бил отрепка и не заслужавал да живее. Щял да си тръгне, брат му никога повече нямало да го види, но дано да запазел спомена за него…

Вълните, които се разбиваха в каменистия бряг, заглушиха последните думи на младежа. Но Стрелецът знаеше историята, затова замълча. Еди бе този, който не разбираше същината и, Еди, който за пръв път от десет години разсъждаваше трезво, без наркотикът да замъглява съзнанието му. Той не разказваше за случилото се на Роланд; разказваше го на самия себе си.

Стрелецът не го прекъсваше. И бездруго разполагаха с неограничено време, което единствено разговорите можеха да запълнят.

Еди призна, че споменът за обезобразеното коляно на Хенри и за белега на крака му продължавал да го преследва. Разбира се, брат му се бил излекувал отдавна, дори не куцал… освен когато двамата се карали; тогава куцането се засилвало. Преследвал го споменът за всичко онова, което Хенри жертвал заради него, преследвала го и една по-прагматична мисъл: брат му не би изкарал дълго на улицата. Щял да прилича на заек, пуснат сред джунгла с тигри. И след по-малко от седмица щял да свърши в затвора или в моргата.

Затова Еди започнал да го моли да остане, а Хенри най-накрая великодушно му разрешил да се грижи за него. Шест месеца по-късно едната ръка на Еди била надупчена от инжекциите. От този миг насетне всичко тръгнало по наклонената плоскост. Еди заминал за Бахамските острови, после Роланд внезапно се намесил в живота му.

Друг човек не толкова прагматичен и по-склонен към самовглъбяване от Роланд, би попитал (наум, разбира се, не на глас): „Защо? Защо точно той? Защо се започна с този странен и дори обречен човек?“

Стрелецът не само че не се интересуваше от това, ами дори не му бе хрумвало. За разлика от Кътбърт. Кътбърт все питаше нещо; така и беше умрял, задавайки въпрос. Сега всички до един бяха мъртви. Последните стрелци на Корт, тринайсетте, оцелели от групата начинаещи, която наброяваше петдесет и шест момчета, бяха мъртви. Всички, освен Роланд. Той беше последният Стрелец и следваше неотклонно целта си в един загнил, стерилен, празен свят.

„Тринайсет е числото на злото“ — спомни си Роланд думите на Корт в деня преди церемонията по представянето на новите стрелци. На следващия ден за пръв път от трийсет години Корт не присъства на церемонията. Последните му ученици отидоха в дома му, за да коленичат в нозете му, да получат благодарствена целувка и да му позволят да зареди оръжията им за пръв път. Девет седмици по-късно той беше мъртъв. Говореше се, че бил отровен. Две години след смъртта му започна последната кървава гражданска война. Касапницата не отмина последния бастион на цивилизацията, светлината и разума, и заличи всичко с лекотата, с която вълната отнася пясъчен замък.

Роланд беше последният. Вероятно беше оцелял, защото беше не само романтик, а прагматичен човек. Разбираше, че само три неща имат значение: смърт, ка и Кулата.

Ето защо не мислеше за нищо друго.

Еди завърши разказа си около четири часа следобед на третия ден от похода им на север. Брегът сякаш не се променяше. Ако търсеха доказателство за напредъка си, трябваше да погледнат вляво, на изток, където острите върхове на планините бяха започнали да се заглаждат и да се снижават. Ако Роланд и Еди се придвижеха още на север, планините щяха да се превърнат в хълмове.

След като завърши разказа си, младежът потъна в мълчание. В продължение на половин час или дори повече двамата вървяха, без да разменят нито дума. Еди поглеждаше крадешком към Роланд, но навярно нямаше представа, че спътникът му вижда тези погледи. Роланд знаеше какво очаква младежът: отговор. Някакъв отговор. Какъвто и да било отговор. На два пъти хлапакът понечи да каже нещо, но се отказа. Накрая зададе въпроса, който Стрелецът очакваше:

— Е? Какво ще кажеш?

— Важното е, че си тук.

Еди спря и постави ръце на кръста.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко, което зная — отвърна Стрелецът. Липсващите пръсти го боляха и сърбяха. Копнееше за малко астин от света на Еди.

— Нямаш мнение, така ли?

Роланд можеше да протегне осакатената си дясна ръка и да каже: „Помисли върху това, глупако!“, но подобна мисъл изобщо не му хрумна, както не му хрумна и защо от всички хора на света бе срещнал точно Еди.

— Това е ка — търпеливо отвърна.

— Какво е ка? — войнствено попита Еди. — Никога не съм чувал тази дума. Но ако добавиш едно „ка“, се получава детският израз за лайно.

— Тук думата означава „дълг“ или „съдба“ или накратко — мястото, където трябва да стигнеш.

Младежът изглеждаше едновременно объркан, отвратен и развеселен.

— Тогава добави още едно „ка“, защото тогава думата ще получи истинското си значение. Стрелецът сви рамене.

— Не водя философски спорове. Не съм учил история. Знам, че миналото си е минало, а бъдещето — бъдеще. Всичко е ка.

— Така ли? — Еди погледна на север. — Според мен бъдещето означава, че трябва да изминем няколко хиляди километра по този проклет бряг. Ако това е бъдещето, то „ка“ и „кака“ са едно и също. Може би имаме достатъчно патрони да застреляме още пет-шест чудовища, сетне ще трябва да ги убиваме с камъни. Къде отиваме?

Роланд се замисли дали Еди би се досетил да зададе подобен въпрос на брат си. Но подобен въпрос е равносилен на покана за безсмислен спор. Посочи на север и каза:

— Там.

Младежът проследи жеста му, но не видя нищо освен миди и сив пясък. Обърна се към Роланд, готов да се изсмее, но видя упорството, изписано на лицето му, и отново погледна на север. Присви очи. Заслони ги с дясната си ръка от слънчевите лъчи. Копнееше да види каквото и да било, дори мираж, но там нямаше нищо.

— Баламосвай ме колкото щеш — процеди, — но всичко това е евтин трик. Жертвах живота си за теб при Балазар…

— Зная. — На лицето на Стрелеца грейна усмивка — рядко явление като слънчев лъч в мрачен ден. — Затова постъпих честно с теб. Тя е там. Видях я преди час. В първия миг реших, че е мираж, после действително я видях.

Еди отново се втренчи в далечината и откъсна поглед едва когато от очите му потекоха сълзи. Най-накрая каза:

— Не виждам нищо. Макар очите ми да са отворени на четири.

— Какво означава това?

— Означава, че ако там имаше нещо, щях да го видя! — Но се разколеба. Запита се дали зрението на Стрелеца не е по-силно от неговото.

— Ще я видиш — повтори Роланд.

— Какво ще видя?

— Няма да я достигнем днес, но ако зрението ти е добро колкото твърдиш, ще я видиш преди залез слънце. Освен, ако не си решил да останеш тук.

— Ка — язвително промърмори младежът.

Роланд кимна.

— Ка.

— Кака — изсмя се Еди. — Хайде да се обзаложим. Ако не видя нищо до падането на нощта, ще ме черпиш с печено пиле или със сандвич. Все едно с какво, стига да не е омар.

— Да вървим.

Отново поеха на север. Цял час преди слънцето да докосне хоризонта, Еди Дийн видя някакви контури — смътни и едва различими, но това беше нещо ново.

— Наистина виждам нещо — каза той.

— Имаш зрението на Супермен.

— На кого?

— Не ми обръщай внимание. Забравих, че не познаваш моя свят. Какво е това?

— Ще видиш. — Стрелецът продължи напред, преди Еди да успее да зададе нов въпрос.

Двайсет минути по-късно на младежа му се стори, че различава нещо. Петнайсет минути по-късно вече беше сигурен. Предстоеше им да изминат още четири-пет километра, но вече знаеше какво ги очаква в далечината. Врата, разбира се. Още една врата.

Тази нощ и двамата не спаха добре, събудиха се и тръгнаха на път час, преди първите слънчеви лъчи да осветят назъбената планинска верига. Достигнаха вратата едновременно с изгрева на слънцето. Спогледаха се. Стрелецът отново изглеждаше на четирийсет, а Еди — на годините на Роланд, когато предизвика Корт на двубой.

Вратата бе точно копие на първата, с изключение на надписа, който гласеше: „ГОСПОДАРКАТА НА СЕНКИТЕ“.

— Това ли било… — смаяно промълви Еди, вперил поглед във вратата, която стоеше на пантите, окачени на невидима рамка; врата между два свята, между две вселени. Издигаше се пред тях, едновременно реална и фантастична.

— Това — съгласи се Стрелецът.

— Ка.

— Ка.

— Тук ли трябва да срещнеш втория от троицата?

— Така изглежда.

Стрелецът знаеше какво е намислил Еди преди още младежът да е взел решение. Предугади хода му преди хлапакът да помръдне. Можеше да се обърне и да счупи ръката му, но не го стори. Остави го да измъкне револвера от десния му кобур. За пръв път в живота си позволи на някого да докосне оръжието му. И не направи нищо, за да му попречи. Обърна се и го погледна спокойно, дори кротко.

На лицето на Еди бе изписана ярост и мъка. Очите му като че горяха. Стискаше тежкия револвер с двете си ръце, но въпреки това цевта подскачаше нагоре-надолу.

— Отвори я! — извика.

— Държиш се глупаво — каза Стрелецът със същия благ тон. — Нямаме представа накъде води тази врата. Не е задължително да се озовем в твоята вселена, да не говорим за твоя свят. Господарката на сенките може да има осем очи и девет ръце. Дори вратата да ни отведе в твоя свят, то може да се окажем във време преди да си се родил или след като си умрял.

Еди мрачно се усмихна.

— Готов съм на всичко, за да се махна от този проклет бряг.

— Не разбирам…

— Зная, че не разбираш. Няма значение. Просто отвори шибаната врата.

Роланд поклати глава.

Стояха на брега, озарени от лъчите на изгряващото слънце, а вратата хвърляше продълговата сянка към оттеглящия се океан.

— Отвори я! — изкрещя Еди. — Идвам с теб! Не разбираш ли! Идвам с теб! Може би ще се върна. Вероятно ще се върна. Предполагам, че ти дължа поне това. Постъпи честно с мен, не съм го забравил. Но докато търсиш мадамата от сенките, ще вляза в най-близката закусвалня и ще си взема нещо за хапване. Може би голямо „семейно меню“ за начало.

— Оставаш тук.

— Мислиш ли, че няма да те застрелям? — Еди трепереше, имаше опасност да рухне всеки момент. Върна ударника на стария револвер. Вятърът беше утихнал и изщракването на ударника се дочу съвсем ясно. — Ще ти докажа, ако ми дадеш възможност.

— Добре, направи го.

— Ще те застрелям! — изкрещя младежът.

— Ка — спокойно отвърна Роланд и тръгна към вратата. Протегна ръка към дръжката, но сърцето му биеше в очакване: ще живее или ще умре.

Ка.