Стивън Кинг
Трите карти (15) (Тъмната кула II)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Drawing of the Three, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 101 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула II: Трите карти

Роман

 

Превод: от англ.: Милко Стоименов, Весела Прошкова

 

Stephen King

The Dark Tower II: Drawing of the Three

Copyright © Stephen King, 1987

Illustrations © Phil Hale, 1987

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Милко Стоименов, преводач, 1998

© Весела Прошкова, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Лилия Анастасова

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 5000 лв.

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Тъмната кула II: Трите карти от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тъмната кула II: Трите карти
The Dark Tower II: The Drawing of the Three
АвторСтивън Кинг
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаТъмната кула
ПредходнаТъмната кула I: Стрелецът
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Тъмната кула II: Трите Карти е втората книга от поредицата на Стивън Кинг – Тъмната кула. Тя е продължение на първата книга и проследява историята на Роланд Дисчейн. Романът е публикуван през 1987 в САЩ.

Сюжет

Книгата започва по-малко от седем часа след събитията от Тъмната кула I: Стрелецът. След като човекът в черно е описал съдбата на стрелеца използвайки карти таро. Стрелецът се събужда на плажа и бива атакуван от странно омароподобно чудовище. В резултат на това губи показалеца и средния си пръст, раните му се инфектират и той върви до момента, в който достига три магически врати. Всяка врата се отваря в различен период на Ню Йорк (1987, 1964 и 1977). Първа излиза наркоман на име Еди Дийн работещ за наркобос. Втората врата се отваря и от там излиза Одета Холмс. Жена, която се бори за правата на афроамиракнците. Тя губи краката си след, като Джак Морт я блъска на релсите на метрото. И в резултат на това заболява от раздвоение на личността. Третата врата довежда Джак Морт този, който е осакатил Одета Хомс, той умира и това води до сливането на двете субличности на Одет Холмс в нова жена известна, като Сузана.

ВТОРА ГЛАВА
ГЪРНЕТО С МЕД

1

Дета беше залегнала в пролуката, образувана от две огромни скали, които се бяха наклонили една към друга като старци, вкаменили се в мига, когато са споделяли някаква зловеща тайна. Тя наблюдаваше как Еди тича нагоре-надолу по каменистия склон и я вика, докато напълно прегракна. Юношеският мъх по страните му бе заменен от брада и отдалеч Еди изглеждаше като възрастен. Но когато три-четири пъти мина покрай нея (единия път толкова близо, че ако протегнеше ръка, тя щеше да го сграбчи за глезена), се виждаше, че това е хлапак, който при това е уморен до смърт.

Одета щеше да го съжали; Дета го наблюдаваше като хищник, готов да се хвърли върху жертвата си.

Когато за пръв път пропълзя в пролуката между скалите, под ръцете и нещо пращеше като изсъхнали есенни листа. Когато очите и свикнаха с полумрака, тя видя, че това не са листа, а костите на някакви дребни животинки. Съдейки по пожълтелите от времето костици, тук някога е била бърлогата на хищник — невестулка или пор. Навярно зверчето е напускало убежището си нощем, когато е надушвало плячката си сред по-гъстата растителност нагоре по планинския склон. Улавяло е жертвата си, изяждало я е и е донасяло остатъците тук, за да ги дояде на следващия ден, когато, спотаено в бърлогата си, отново е очаквало падането на нощта.

Сега тук се спотайваше по-голям хищник; отначало Дета възнамеряваше да постъпи като предишния обитател на бърлогата: да изчака Еди да заспи (което със сигурност щеше да се случи), сетне да го убие и да скрие тялото му тук. След това щеше да вземе двата револвера, да се притаи до вратата и да чака завръщането на Най-лошия човек. Хрумна и да изстреля няколко куршума в тялото му веднага щом се справи с Еди, после реши, че идеята и е глупава. Ако тялото на Най-лошия човек изчезнеше, той не можеше да се върне в него, което означаваше, че тя трябва да се прости с надеждата си отново да попадне в своя свят.

Как да принуди Най-лошия човек да я вземе със себе си? Едва ли щеше да успее. Ами ако щастието и се усмихнеше? Имаше повече шансове, ако Стрелецът разбереше, че Еди още е жив. Докато размишляваше, и хрумна гениална идея.

2

Тя беше хитра и лукава по природа, но също така бе недоверчива и неуверена…, макар че би се присмяла на онзи, който се осмелеше да и го каже.

Скептицизмът и я караше да гледа с подозрение на всекиго, чийто интелект се доближаваше до нейния. Ето защо се отнасяше с недоверие към Стрелеца.

Когато чу изстрела, тя погледна към Роланд и видя дима, излизащ от дулото на револвера му. Той презареди и подхвърли оръжието на Еди, сетне премина през вратата.

Дета знаеше какво подсказваше жестът му — че не всички патрони са мокри и револверът ще послужи на младежа да се защитава. Знаеше и какво и „намекваше“ Роланд (разбира се, Най-лошият човек беше сигурен, че тя ги наблюдава; дори да беше заспала, когато двамата бяха започнали спора си, логично бе изстрелът да я е събудил): „Не се доближавай до приятеля ми. Оръжието му е заредено.“

Но понякога Сатаната е много лукав и хитър.

Хрумна и, че дори Най-лошият човек да е разиграл представлението специално за нея, може би е намислил нещо, което искаше да запази в тайна от нея и от Еди. Може би си е казал: „Ако Дета види, че тези патрони не са мокри, сигурно ще си помисли, че и оръжието, което и е дал Еди, също може да стреля.“ Но имаше и друга вероятност — да е предположил, че Еди ще заспи, а тя ще се възползва от това, ще открадне револвера му и ще се скрие в убежището си.

Да, Най-лошият човек положително беше предвидил подобна възможност. Не беше тъп като останалите белокожи и сигурно се досещаше, че Дета ще съумее да се възползва от наивността на младежа.

Ами ако нарочно е заредил този револвер с навлажнени патрони? Веднъж вече я беше измамил — защо да не опита втори път? Дета се беше убедила, че оръжието действително е заредено, но нищо не и гарантираше, че патроните са годни. Най-лошият човек едва ли би рискувал дори един от тях да бъде достатъчно сух, за да се взриви. Нищо чудно да е измислил начин да ги направи негодни — в края на краищата оръжията бяха неговият занаят. Но защо би го направил? За да я подмами да излезе от скривалището си, разбира се. Тогава Еди ще насочи към нея револвера, който може да стреля, и този път въпреки умората си няма да допусне същата грешка.

„Умен ход, бяла мутро — помисли си Дета в сенчестата си бърлога, в това тясно, но някак уютно тъмно местенце, чийто под беше покрит с оглозгани кости. — Умен ход, но няма да се хвана на въдицата ти.“

Нямаше защо да убива Еди; трябваше само да прояви търпение и да чака.

3

Страхуваше се само от едно — че Стрелецът може да се върне преди младежът да е заспал. Ала от Роланд нямаше и следа, безжизненото му тяло на прага на вратата не помръдваше. Може би още не беше успял да си набави необходимото лекарство… или пък му се беше случила някаква неприятност. Според Дета мъжете като него лесно „намираха“ неприятностите, както разгонената кучка намира похотлив пес.

В продължение на два часа Еди напразно търсеше жената, която наричаше Одета (о, как омразно и беше това име!), тичаше нагоре-надолу по склона и крещеше, докато накрая съвсем прегракна.

Най-накрая направи онова, което тя очакваше — върна се на брега и седна до инвалидната количка, като отчаяно се озърташе. Нежно докосна едното колело, сякаш го милваше, сетне отпусна ръка и тъжно въздъхна.

Дета почувства, че стоманени пръсти я стиснаха за гърлото; болка прониза главата и като мълния, стори и се, че чува глас, който я викаше или и заповядаше нещо. „Няма да успееш — помисли си тя, макар да нямаше представа кой се беше появил в съзнанието и и с кого разговаряше. — Няма да успееш, не и този път. Не сега… а може би и никога повече.“ Болката отново проряза главата и и Дета стисна юмруци. Лицето и също като че се сви в юмрук, изкриви се в съсредоточена гримаса — изражението и беше едновременно ужасяващо и забележително — странна смесица от уродливост и почти блажена решителност.

Болката не се появи отново, не се разнесе и гласът, който чуваше в подобни мигове на страдание. Тя зачака.

Еди подпря брадичка върху юмруците си, опитвайки се да не заспи. Скоро обаче главата му клюмна, юмруците му се плъзнаха нагоре по страните му. Дета търпеливо чакаше, а черните и очи зловещо проблясваха.

Младежът рязко вдигна глава. Сетне скочи на крака, приближи се до водата и наплиска лицето си.

„Браво, бял боклук. Жалко, че тук няма хапчета за ободряване. С удоволствие щеше да изгълташ няколко, нали?“

Този път Еди седна на инвалидната количка, но очевидно реши, че е прекалено удобна. Дълго се взира във вратата („Какво виждаш там, момченце? Дета на драго сърце би ти дала двайсет долара, ако и разкажеш!“), сетне отново седна на пясъка и подпря брадичка на юмруците си. Скоро главата му отново клюмна.

Този път не успя да се пребори с умората. Брадичката му се отпусна върху гърдите му и дори шумът на прибоя не успя да заглуши хъркането му. Скоро легна по хълбок и се сви на кълбо.

Дета изпита изненада, отвращение и страх, когато ненадейно усети съжаление към белокожия младеж. Приличаше на хлапе, което се е опитало да остане будно, за да посрещне Новата година, но в края на краищата умората е взела връх. След миг обаче тя си спомни как Еди и Най-лошият човек я принуждаваха да яде отровна храна, как я дразнеха, отдръпвайки от устата и парченцата осолено месо… докато накрая се бяха изплашили, че тя ще умре от глад. „Ако са се страхували за живота ти, защо са се опитвали да ти пробутат отровна храна?“

Въпросът я стресна не по-малко от внезапно обзелото я съжаление към младежа. Не беше свикнала да си задава въпроси, освен това гласът в съзнанието и сякаш не беше нейният.

„Не са искали да ме довършат с гадната храна, а само да ме накарат да драйфам, за да ме зяпат и да ми се присмиват.“ Изчака двайсетина минути, сетне запълзя надолу към брега: изтласкваше тялото си със силните си ръце и се извиваше като змия, без да откъсва поглед от младежа. Би предпочела да почака още час… или поне още трийсет минути, докато малкият педераст заспеше по-дълбоко, ала не можеше да си позволи подобен лукс. Най-лошият човек можеше да се върне всеки момент.

Когато почти допълзя до Еди (който продължаваше да хърка като заклан), тя сграбчи някакъв камък, гладък от едната страна и заострен от другата. После продължи да пълзи към мястото, където лежеше Еди; в черните и очи проблясваха зловещи пламъчета.

4

Планът и беше елементарен — възнамеряваше да смаже с камъка главата на младежа, после щеше да вземе револвера и да изчака завръщането на Роланд.

Когато той отново се всели в тялото си и седне на пясъка, ще му постави ултиматум: да я върне в нейния свят, в противен случай ще го убие. Ще му каже още: „Ще бъдем квит, сладурче. Приятелчето ти гушна босилека, а без него няма да постигнеш нищо.“

Ако револверът, който Стрелецът беше дал на Еди (от този човек, когото тя мразеше и от когото се страхуваше както от никого на света, можеше да се очакват всякакви подлости) откажеше да стреля, Дета все пак щеше да убие Роланд — с камък или дори с голи ръце. Беше болен, на дясната му ръка липсваха два пръста. Да, лесно щеше да преодолее съпротивата му.

Ала щом се озова на сантиметри от Еди, в съзнанието и проблесна тревожна мисъл: „Какво ще стане, ако онзи разбере какво си направила? Ако го узнае в мига, когато убиеш малкия?“ Друг въображаем глас и отговори: „Няма да разбере нищо. Ще бъде прекалено зает с търсене на проклетото лекарство. Нищо чудно да си е намерил мацка, която да изчука.“

Ала семената на съмнението вече бяха посети. Дета беше подслушала разговора на двамата мъже, докато се преструваше на заспала. Най-лошият човек трябваше да направи нещо. Не беше разбрала точно какво, но бе чула да споменават някаква кула. Нищо чудно Роланд да си въобразяваше, че тази кула е пълна със злато и скъпоценни камъни. Беше казал, че за да я достигне, му е необходима помощта на Еди, Дета и на още някакъв човек. Навярно бе казал истината — наличието на странната врата го доказваше.

Ако вратата беше вълшебна, Роланд положително щеше да узнае, че Дета е убила спътника му. Ако чрез убийството прекъснеше пътя му към кулата, това бе равнозначно на унищожаване на единственото, заради което живееше белият мръсник. А ако той загубеше смисъла на живота си, Бог знае какво би могъл да стори, тъй като щеше да му бъде все едно.

Дета потръпна, като си представи какво ще и стори Най-лошият човек.

Но ако не убиеше Еди, какъв изход имаше? Можеше да вземе револвера, докато младежът спеше, но когато Роланд се върнеше, едва ли щеше да се справи с двамата. Да, изходът беше съмнителен.

Очите и попаднаха на инвалидната количка; тя понечи да извърне поглед, но внезапно забеляза дълбокия джоб от външната страна на облегалката. От него стърчеше краят на въжето, с което я бяха привързали към количката. В този миг тя разбра какво ще направи.

Промени „курса“ и запълзя към неподвижното тяло на Стрелеца. Възнамеряваше да вземе всичко необходимо от раницата, която той наричаше „чанта“, после щеше да грабне въжето… тя сякаш се вкамени, когато погледна към вратата.

Подобно на Еди и тя изтълкува картината, която виждаше, като сцена от филм…, но този път кадрите като че бяха от телевизионен криминален филм. Действието се развиваше в някаква аптека. Продавачът изглеждаше изплашен до смърт… което никак не беше чудно, тъй като в главата му беше насочен револвер. Човекът говореше нещо, но гласът му почти не се чуваше, сякаш минаваше през устройство за заглушаване на звука. Дета не разбираше нито дума, не виждаше и човека, който държеше револвера. Но това не беше необходимо, тя отлично знаеше, че нападателят е Най-лошият човек.

„Може би изобщо не прилича на себе си, може би изглежда като всеки бял боклук или дори чернокож, но независимо в чие тяло се е преселил, си остава същият опасен гадняр. Много бързо се е снабдил с друго оръжие, а? Няма спор, бива си го! Размърдай се, Дета Уокър!“

Когато отвори чантата на Роланд, отвътре я лъхна ароматът на тютюн — спомен от отдавна изчерпани запаси. Напомни и за дамска чанта — на пръв поглед беше натъпкана с най-различни ненужни неща… ала щом Дета проучи съдържанието й, се убеди, че тук има вещи на опитен пътешественик, подготвен за всякакви непредвидени обстоятелства.

Това и подсказа, че Най-лошият човек отдавна странства в търсене на своята Кула. Очевидно запасите му бяха на привършване, но дори онова, което беше останало, предизвика изумлението и.

„Размърдай се, Дета Уокър.“

Тя взе всичко необходимо и безшумно запълзя обратно към инвалидната количка. Когато се добра до него, се подпря на лакът и измъкна въжето от джоба. От време на време хвърляше поглед към Еди, за да се убеди, че не се е събудил.

Той дори не помръдна, докато тя надяна примката около шията му и я стегна.

5

Когато го задърпаха назад, Еди си помисли, че все още спи и сънува как го погребват жив, при което се задушава.

След миг въжето се вряза в гърлото му. Топлата слюнка потече по брадичката му и той се задави. Това не беше кошмарен сън. Вкопчи се във въжето и се опита да се изправи.

Дета напрегна мускулестите си ръце, а младежът с глух удар рухна на земята. Лицето му почервеня.

— Престани да го дърпаш! — изсъска Дета иззад него. — Няма да те убие, ако престанеш, ама ако не ме послушаш, ще те удуша.

Еди отпусна ръце и престана да се дърпа. Примката на шията му се поразхлаби и той успя да си поеме въздух. Усети пареща болка в белите си дробове, ала все пак това беше за предпочитане пред задушаването.

Когато сърцето му позабави паническия си ритъм, той се осмели да се огледа. Клупът незабавно се стегна.

— Не мърдай, сополанко. Лежи си и гледай океана. Няма защо да се разсейваш.

Еди впери поглед в безкрайната водна шир, а примката се разхлаби дотолкова, че да му позволи с мъка да си поема въздух. Той крадешком спусна ръка към колана си (Дета злорадо се усмихна, но младежът не виждаше лицето й, но револверът го нямаше. Тя беше взела оръжието му.

„Издебнала те е, докато си спял, Еди. — Разбира се, това беше гласът на Стрелеца. — Едва ли има смисъл да ти напомням, че те предупреждавах, но ти не ме послуша. Ето докъде те доведе любовта — лежиш с примка на шията, а зад теб дебне безумна жена, въоръжена с два револвера.“

„Но ако е искала да ме убие, щеше да го направи, докато съм спял.“

„А ти какво си мислиш, че ще направи? Ще ти връчи два безплатни билета за пътешествие до Дисниленд, така ли?“

— Слушай — промърмори той. — Одета…

Още не беше изрекъл последната дума, когато чернокожата рязко дръпна въжето и клупът отново се затегна.

— Забранявам ти да ми викаш така. Ако повториш това име, никога повече няма да гъкнеш. Казвам се Дета Уокър и ако искаш да живееш, бяло лайно такова, трябва да си го набиеш в главата.

Еди захриптя и се опита да разхлаби примката. Пред очите му затанцуваха черни петна и започнаха да разцъфват като зловещи цветя. След няколко секунди смъртоносният клуп се поотпусна.

— Загря ли какво ти казах, боклук?

— Да — изграчи младежът.

— Хайде, кажи името ми.

— Дета.

— Назови фамилията ми! — истерично изкрещя тя и в този момент Еди се радваше, че не виждаше лицето и.

— Дета Уокър.

— Браво. — Примката се поразхлаби. — А сега слушай какво ще ти кажа, сополанко, и си отпуши ушите, ако искаш да останеш жив до залез слънце. Не се опитвай да ми извъртиш някой номер — одеве умрях от смях, като те гледах как се опитваш да докопаш оръжието си. Не можеш ме измами — предварително знам какво ще направиш. Загря ли? Хич да не ти минава през ума, че ще ме прекараш, защото съм само една безнога негърка. Откакто съм без крака, съм станала адски сръчна, а сега вече имам и два револвера. Е, какво ще кажеш?

— Няма… — изхриптя Еди. — Няма да те изиграя.

— Така те искам, сладурче — изкиска се тя. — Докато ти сладко нанкаше, леля Дета здравата се потруди. Измислила съм страхотен план. А сега идва и твоят ред да направиш нещо. Сложи ръцете си зад гърба и напипай примката, подобна на онази на шията ти. Всъщност примките са три — доста поработих, докато ти хъркаше, мързеливецо. — Дета отново се изкиска. — Щом я напипаш, пъхни в нея белите си ръчички. После ще почувстваш, че стягам примката и сигурно ще си помислиш: „Сега е моментът да прецакам тая черна кучка… сега, преди да е хванала другия край на въжето!“ Обаче… — Тя зашепна и негърският и акцент стана още по-неразбираем — … ти препоръчвам да се огледаш, преди да предприемеш нещо прибързано.

Еди впери поглед в нея. Дета приличаше на зла вещица — ужасяващата и външност би изплашила дори най-големия храбрец. Роклята, която носеше в деня, когато Роланд я отвлече от „Мейси“, беше мръсна и разкъсана. С ножа, който бе взела от чантата на Стрелеца (същият нож, използван от двамата мъже за разрязване на лейкопласта), беше направила прорези в дрехата си и от тях като от кобури стърчаха дръжките на револверите.

Гласът и беше приглушен, защото беше захапала въжето. Късият му край висеше от ъгълчето на ухилената и уста, а от другото ъгълче се спускаше по-дългата част, която водеше към примката на шията на Еди. Разтегнатите в зловеща усмивка устни, от които висяха краищата на въжето, придаваха на Дета толкова хищнически и варварски вид, че младежът се вцепени; ужасът му накара чернокожата да се усмихне още по-широко.

— Опиташ ли се да ми хитрееш, докато се занимавам с ръцете ти, ще ти прегриза гърлото, сополанко. Ясно ли е?

Еди се боеше, че гласът му ще издаде страха му, затова само кимна.

— Добре. Може би ще поживееш по-дълго, отколкото предполагах.

— Ако умра — с дрезгав глас произнесе младежът, — ти повече не ще имаш удоволствието да крадеш в „Мейси“, Дета. Роланд ще разбере за смъртта ми и играта ще свърши.

— Млъквай — измърка чернокожата. — Дръж си езика зад зъбите и остави мисленето на онези, които имат поне капчица мозък в главата. А ти се заеми с третата примка.

6

„Докато ти нанкаше, леля Дета здравата се потруди“, беше казала тя. С отвращение и нарастваща паника Еди установи, че не го е излъгала. Въжето се беше превърнало във верига, състояща се от три примки. Първата Дета беше надянала на шията му, докато той спеше. С втората бе пристегнала ръцете зад гърба му. После го обърна по хълбок и му заповяда да свие крака така, че петите му да се допрат до задните му части. Младежът се досети какво му е подготвила и отказа да се подчини. Дета измъкна единия револвер от прореза в роклята си и притисна дулото към слепоочието му.

— Изпълнявай заповедите ми или ще те застрелям като куче — отново измърка тя. — После ще засипя с пясък мозъка, изтекъл от главата ти, и ще прикрия с косата ти дупката от куршума. Приятелчето ти ще помисли, че си заспал. — Чернокожата злобно се изкиска.

Еди сви колене и тя ловко пристегна третата примка около глезените му. — Готово. Впримчих те като теле на родео.

„Права е мръсницата“ — помисли си младежът. И така се чувстваше неудобно, а ако отпуснеше крака, клупът около глезените му щеше да се стегне още повече, придърпвайки въжето между глезените и китките му. В резултат на това примката на шията щеше да го задуши…

Тя го повлече по пясъка… Господи, колко силна и ловка беше тази безнога жена!

— Хей! Какво правиш? — Еди се опита да и попречи и се почувства като в менгеме, а въжето се вряза в гърлото му. Той се постара да се отпусне (свивай коленете си, глупако, защото отпуснеш ли ги, положително ще се удушиш) и Дета го повлече по неравния терен. Някакъв остър камък издраска страната му и от раната потече топла кръв. Чернокожата се задъхваше. Сега плисъкът на вълните и грохотът на прибоя в скалите се чуваха по-ясно.

„Нима иска да ме удави? Господи, това ли е намислила?“

Не, разбира се. Еди беше разбрал какво го очаква още преди лицето му да попадне сред водораслите, изхвърлени от прилива — лъхна го солената им миризма, усети студеното им докосване, сякаш към него протягаха пръсти отдавна удавени моряци.

Спомни си как веднъж Хенри му беше казал:

„Понякога убиваха някого от нашите… от американците, де. Знаеха, че ние, «старите пушки», не ставаме за тази работа, защото нито един от нас нямаше да хукне след жълтите мутри. И тъй, онези гадове си избираха жертва измежду новобранците, току-що пристигнали от Щатите. Изкормваха го и го оставяха да крещи в предсмъртната си агония, сетне залавяха всички, които се опитваха да го спасят. Знаеш ли как наричаха жертвата, Еди?“

Еди поклати глава и потръпна, като си представи ужасяващата картина.

„Викаха и «гърне с мед» — продължи Хенри. — Нещо сладко, което привлича мухите… или мечките.“

Точно това беше намислила Дета — да го използва като „гърне с мед“.

Тя безмълвно го остави на около два метра под линията на прилива с лице към океана. Ако Стрелецът погледнеше през вратата, щеше да види не приливната вълна, заплашваща да удави Еди (приливът щеше да достигне връхната си точка едва след шест часа), а съвсем различна картина. Но много преди това щеше да се случи нещо друго…

Еди погледна към океана и забеляза, че слънчевите лъчи са образували златиста пътека по водната повърхност. Колко ли беше часът? Навярно наближаваше четири. Слънцето щеше да залезе след около три часа, много по-рано от настъпването на прилива.

А с падането на мрака омарите щяха да излязат от океана, да допълзят до безпомощния завързан човек и да го разкъсат.

7

Отминаващите часове се сториха безкрайни на Еди Дийн. Представата му за време се превърна в безсмислица. Дори ужасът от онова, което го очакваше след залез слънце, се притъпяваше от болката, постепенно превръщаща се в истинска агония. Опиташе ли се да отпусне мускулите си, примките се стягаха, сетне точно когато мислеше, че ще се задуши, той някак си успяваше да свие коленете си, при което възлите се разхлабваха и му позволяваха да си поеме въздух. Вече не беше сигурен, че ще остане жив до падането на нощта. Навярно скоро щеше да настъпи момент, когато нямаше да може да повдигне краката си.