Стивън Кинг
Трите карти (4) (Тъмната кула II)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Drawing of the Three, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 101 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула II: Трите карти

Роман

 

Превод: от англ.: Милко Стоименов, Весела Прошкова

 

Stephen King

The Dark Tower II: Drawing of the Three

Copyright © Stephen King, 1987

Illustrations © Phil Hale, 1987

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Милко Стоименов, преводач, 1998

© Весела Прошкова, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Лилия Анастасова

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 5000 лв.

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Тъмната кула II: Трите карти от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тъмната кула II: Трите карти
The Dark Tower II: The Drawing of the Three
АвторСтивън Кинг
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаТъмната кула
ПредходнаТъмната кула I: Стрелецът
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Тъмната кула II: Трите Карти е втората книга от поредицата на Стивън Кинг – Тъмната кула. Тя е продължение на първата книга и проследява историята на Роланд Дисчейн. Романът е публикуван през 1987 в САЩ.

Сюжет

Книгата започва по-малко от седем часа след събитията от Тъмната кула I: Стрелецът. След като човекът в черно е описал съдбата на стрелеца използвайки карти таро. Стрелецът се събужда на плажа и бива атакуван от странно омароподобно чудовище. В резултат на това губи показалеца и средния си пръст, раните му се инфектират и той върви до момента, в който достига три магически врати. Всяка врата се отваря в различен период на Ню Йорк (1987, 1964 и 1977). Първа излиза наркоман на име Еди Дийн работещ за наркобос. Втората врата се отваря и от там излиза Одета Холмс. Жена, която се бори за правата на афроамиракнците. Тя губи краката си след, като Джак Морт я блъска на релсите на метрото. И в резултат на това заболява от раздвоение на личността. Третата врата довежда Джак Морт този, който е осакатил Одета Хомс, той умира и това води до сливането на двете субличности на Одет Холмс в нова жена известна, като Сузана.

ВТОРА ГЛАВА
ЕДИ ДИЙН

1

Сякаш, за да потвърди това откритие, колкото и невероятно да изглеждаше то, внезапно картината се измести встрани. Гледката се преобърна (отново му се зави свят, стори му се, че стои върху кръгла платформа с колелца, която се върти във всички посоки), сетне редицата от седалки като че премина през вратата. Роланд мина покрай няколко жени, облечени в същите червени униформи. Тук бе пълно със странни метални предмети. Въпреки изтощението и болката на него му се искаше да спре за миг движението на платформата, за да разгледа по-добре металните предмети — вероятно някакви машини. Една от тях приличаше на фурна. Жената с униформата, която бе видял първа, вече наливаше джина, който гласът бе поискал. Бутилката, от която тя наливаше, беше стъклена. Съдът, в който сипваше, приличаше на стъклен, но той се съмняваше това да е истинско стъкло.

Гледката отново се измести, преди Стрелецът да успее да разгледа всичко. Нов главозамайващ завой и пред очите му се изправи метална врата. На нея имаше светеща табелка. Тази дума Роланд успя да прочете. „СВОБОДНО“, пишеше на вратата.

Сега гледаше надолу. В полезрението му се появи ръка, която хвана дръжката на вратата. Видя маншета на синя риза, леко повдигнат и разкриващ малки черни косъмчета. Дълги пръсти. На един от тях имаше пръстен с камък, може би рубин или просто червеникаво стъкълце. Стрелецът се спря на втората възможност — камъкът бе прекалено голям и просташки, за да бъде истински.

Металната врата се отвори и той се озова пред най-странната тоалетна, която бе виждал. Цялата беше от метал.

Краищата на металната врата се разминаха с вратата на морския бряг, през която гледаше Роланд. Той чу шума от затварянето и заключването и. Поредният главозамайващ завой му бе спестен, затова предположи, че човекът, през чиито очи гледаше, е протегнал ръка и е затворил вратата, без да се обръща.

Сетне гледката наистина се завъртя, макар и не на сто и осемдесет градуса. Пред очите му се появи огледало; в него се оглеждаше лице, което Роланд бе видял веднъж… на карта за таро. Същите черни очи и коса. Лицето бе спокойно, но бледо, а в очите — очите, през които наблюдаваше, сега гледаха право в него — Стрелецът забеляза ужаса на маймуно подобното същество от картата за таро.

Човекът трепереше.

И той е болен.

Сетне си спомни Норт, който пушеше дяволска трева.

Сети се за Оракула.

Душата му е завладяна от демон.

Изведнъж разбра, че може би знае какво е това „ХЕРОИН“: нещо като дяволската трева.

Малко разочароващо, нали?

Без да се замисли, с непоколебимостта, която го беше направила последния от всички, последният, който беше продължил похода си, дълго след като Кътбърт и другите бяха загинали или пък се бяха отказали, бяха извършили самоубийство или предателство, или пък просто се бяха отрекли от идеята да открият Кулата; с непоколебимата решителност, лишена от всякакво любопитство, която го бе превела през пустинята и през всичките онези години, които предшестваха пустинята и смъртта на човека в черно, Стрелецът прекрачи прага.

2

Еди поръча джин с тоник — може би идеята да мине пиян през нюйоркската митница не бе толкова добра, защото много добре знаеше, че започне ли веднъж, спиране няма — но трябваше да пийне нещо.

„Ако трябва да се спуснеш надолу, но не можеш да намериш асансьор — бе казал веднъж Хенри, — ще трябва да се справиш. Дори ако се наложи да копаеш с лопата.“

След като даде поръчката си и стюардесата се отдалечи, на Еди започна да му се повдига. Не бе сигурен, че му се повръща, но трябваше да вземе мерки. Да минеш през митницата с половин кило чист кокаин под всяка мишница и да лъхаш на джин не е много добре. Да минеш през митницата с петна от бълвоч по панталоните е направо ужас. Така че трябваше да вземе мерки. Вероятно прилошаването щеше да отмине както обикновено, но най-добре беше да вземе мерки.

Трябваше му една доза. Така го бе посъветвал онзи велик мъдрец и заклет наркоман Хенри Дийн.

Седяха на терасата на „Риджънси Тауър“. Не бяха постигнали съгласие, но бяха на крачка от него. Слънцето напичаше лицата им както в доброто старо време, когато Еди току-що бе започнал да смърка, а Хенри бе боднал първата си инжекция.

„Всички свършват с иглата — казваше Хенри, — но всеки започва по различен начин.“

А Еди, надрусан безпаметно, се бе изкискал лудешки, тъй като разбираше какво има предвид брат му. Обаче Хенри дори не се бе усмихнал.

Той си спомни как попита брат си как се изразяваш, когато някой наркоман (бяха изминали точно шестнайсет месеца от деня, в който си бяха обещали никога да не станат наркомани) си бие свръхдоза.

„Това се нарича печена пуйка“ — бе отвърнал Хенри, без да се замисля. На лицето му беше изписана изненада, приличаше на човек, който е направил нещо, което се е оказало много по-смешно, отколкото е очаквал. Двамата се спогледаха и се запревиваха от смях. Но сега на Еди изобщо не му беше до смях.

Тръгна по пътечката между седалките, погледна табелката с надпис „СВОБОДНО“ и отвори вратата.

„Ей, Хенри, големи братко, велик мъдрец и заклет наркоман, искаш ли да чуеш моето определение за «печена патица»? Това е, когато митничарят, от летище «Кенеди» забележи нещо странно в поведението ти или пък улучиш някой от дните, когато пускат кучетата с «професорски» носове, вместо да ги пратят на пристанището, и те започнат да лаят и да пикаят по пода, а на теб ти иде да ги удушиш с нашийниците им. Това е, когато митничарят разрови целия ти багаж и те отведе в стаичката и те попита дали имаш, нещо против да свалиш ризата си. А ти му отвръщаш: «Да, разбира се, че имам нещо против, пипнах настинка на Бахамските острови, а от климатика тук лъха хлад, така че се боя да не легна с пневмония.» Той ти отвръща: «Върви на майната си, мистър Дийн, свали си ризата.» Ти я сваляш, а той те кара да съблечеш и фланелката, защото, о, човече, май че наистина си болен, да не би тези подутини под мишниците да означават рак на лимфните възли? Не си прави труда да ни обясняваш каквото и да било, свали си фланелката, о, вижте, нашето момче било късметлийче, това не са тумори, освен ако не ги наречем тумори в тялото на обществото, я-я-я, тези неща ми приличат на торбички, залепени с пластир. Между другото, приятелче, миризмата да не те притеснява, това е патица. Печена патица.“

Протегна ръка и заключи вратата. Надписите в предната част светнаха. Двигателите заглъхнаха леко. Еди се обърна към огледалото, искаше да провери колко зле изглежда. Изведнъж го обзе ужасно, всепроникващо чувство: чувството, че някой го наблюдава.

„Ей, престани — каза си нервно той. — Предполага се, че си най-невъзмутимият човек в света. Иначе нямаше да те пратят. Иначе нямаше…“

Внезапно осъзна, че в огледалото не вижда собствените си очи. Това не бяха лешниковите, почти зелени очи на Еди Дийн, които бяха сломили толкова сърца и му бяха позволили да изчука толкова жени през последната трета от неговите двайсет и една години. Бяха очите на непознат. Студени, прецизни, които регистрират всичко с математическа точност. Очи на снайперист.

В отражението им видя — и то съвсем ясно — морска птица, която пикира над току-що разбила се в брега вълна и грабва нещо с клюна си.

Разполагаше с достатъчно време да си помисли: „Какво, за Бога, е това?“ Сетне осъзна, че прилошаването му няма да премине; значи все пак щеше да повърне.

В частицата от секундата преди да го направи, в частицата от секундата, в която продължи да се взира в огледалото, видя сините очи да изчезват…, но преди това внезапно изпита чувството, че е раздвоен…, че е обладан, също като момиченцето в „Екзорсист“.

Съвсем ясно почувства в съзнанието му да се настанява нечие чуждо съзнание, сетне „чу“ мисли, които не бяха негови, а приличаха по-скоро на глас, дошъл от някое радио: „Минах. Вече съм в небесната карета.“

Имаше и още нещо, но Еди не го чу. Беше прекалено зает да повръща в умивалника.

Когато свърши, преди още да успее да избърше устата си, стана нещо, което никога не му се бе случвало. За един страховит миг просто нямаше нищо — непрогледен мрак. Сякаш един ред от вестника бе заличен с мастило.

„Какво е това? — безпомощно се запита Еди. — Какво, по дяволите, е това?“

Сетне отново повърна, може би така беше по-добре; каквото и да имате против повръщането, от него има поне една полза: докато го правите, не можете да мислите за нищо друго.

3

„Преминах. Вече съм в небесната карета — помисли си Стрелецът. А миг по-късно си каза: — Той ме вижда в огледалото!“

Роланд се отдръпна — не избяга, а просто отстъпи назад като дете, което се крие в най-отдалечения ъгъл на голямата стая. Беше проникнал в небесната карета; бе проникнал и в тяло, което не бе негово. Вътре в Затворника. В този първи миг, когато беше близо до границата (тази дума му се струваше най-подходяща), той осъзна, че не само е вътре, а нещо повече — че беше самият непознат. Чувстваше, че човекът не е добре, каквато и да бе причината за това, усещаше как на онзи му се повдига. Беше наясно, че ако се наложи, ще успее да установи контрол над тялото на мъжа. Щеше да изпита неговите болки, щеше да бъде обладан от непознатия демон, завладял чуждото тяло, но ако се наложеше, можеше да го направи.

Или пък щеше да остане незабележим.

Когато пристъпът на непознатия отмина, Стрелецът скочи напред — към границата. Не можеше да проумее странната ситуация, а да действаш при обстоятелства, които не разбираш, означава да си навлечеш най-ужасни неприятности, но Роланд трябваше да получи отговор на два въпроса. И нуждата да получи тези отговори надделя над опасенията от евентуалните последици.

Дали вратата, през която бе дошъл от своя собствен свят, продължаваше да стои отворена?

И ако наистина бе отворена, дали физическото му тяло продължаваше да стои там — изтощено, празно, може би агонизиращо или вече мъртво, лишено от душата, която командваше дробовете, сърцето, нервите? Дори ако тялото му продължаваше да живее, то щеше да изкара само до вечерта. Тогава онези ракообразни чудовища щяха да излязат от океана, да започнат да задават своите въпроси и да потърсят храна.

Рязко извърна глава, по-точно принуди непознатия да се обърне.

Вратата продължаваше да стои там, зад гърба му. Беше все така отворена към неговия свят; пантите и се сливаха със стоманата, от която бе направена тази странна тоалетна. И, о, да, Роланд, последният стрелец, лежеше на прага и, притиснал превързаната си дясна ръка към корема си.

„Дишам — помисли си той, — Ще трябва да се върна, за да се махна оттам. Но преди това се налага да свърша някои неща. Неща…“

Освободи съзнанието на непознатия, оттегли се, но продължи да го наблюдава, за да провери дали Затворникът е в състояние да усети присъствието му.

4

Макар да спря да повръща. Еди остана превит над умивалника.

„Премина само за секунда. Не зная какво е това. Дали да се огледам?“

Протегна ръка към крана на чешмата и пусна студената вода. Очите му останаха затворени; наплиска лицето и челото си.

Когато реши, че не може повече да бяга от реалността, отново се втренчи в огледалото. Видя собствените си очи. В главата му вече не звучаха непознати гласове. Чувството, че някой го наблюдава, също бе изчезнало.

„Моментна халюцинация, Еди — успокои го великият мъдрец и заклет наркоман. — Съвсем обичайно е за човек, когато се друса.“

Младежът погледна часовника си. До пристигането в Ню Йорк оставаха час и половина. По разписание самолетът трябваше да кацне в 4:05 следобед. Време за последното изпитание.

Върна се на мястото си. Питието му го чакаше на таблата. Отпи две глътки и стюардесата го попита дали може да му помогне с нещо. Той понечи да отвърне „не…“, но настъпи нова празнота в съзнанието му.

5

— Бихте ли ми донесли нещо за ядене, ако обичате — каза Стрелецът с гласа на Еди Дийн.

— Ще сервираме топла закуска след…

— Умирам от глад — продължи Роланд с най-искрен тон. — Каквото и да е, дори питка…

— Питка ли? — смръщи чело жената с военната униформа и Стрелецът веднага надникна в съзнанието на затворника. „Сандвич“… думата не му говореше нищо.

— Дори сандвич — уточни той.

Жената с униформата се колебаеше:

— Ами… имаме риба тон…

— Отлично — отвърна Стрелецът, макар никога през живота си да не бе чувал за риба тон. Просяците нямат право на избор.

— Изглеждате ми малко блед. Може би височината не ви понася.

— От глад е.

Тя му се усмихна с професионална вежливост.

— Ще ви спретна един сандвич.

„Спретна ли?“ — учуди се Роланд. В неговия свят тази дума означаваше да бъдеш чист и добре облечен. Това нямаше значение. Храната скоро щеше да пристигне. Той нямаше представа дали ще успее да я пренесе през вратата до своето собствено тяло, което изпитваше отчаяна нужда от нея.

„Спретна“ — повтори си той и Еди Дийн поклати глава, сякаш не вярваше на чутото.

Тогава Стрелецът отново се оттегли.

6

„Нерви — увери го великият оракул и заклет наркоман. — Просто нерви. Това е част от занаята на куриера, братле.“

Но ако причината бе в нервите, защо тогава го обземаше този странен унес — странен, защото би трябвало да се чувства неспокоен, да се притеснява и тормози, тъй като възнамеряваше да внесе в Щатите килограм кокаин, престъпление, за което се полагат най-малко десет години във федерален затвор. На всичкото отгоре паметта му изневеряваше от време на време.

Отново му се доспа.

Нова глътка от питието, след което той затвори очи.

„Защо припадна?“

„Не съм, в противен случай жената щеше да се втурне към аптечката.“

„Е, добре, защо паметта ти чезне? Това също не е хубаво. Не се е случвало преди. Е, припадал си, но никога не си губил паметта си.“

Нещо странно ставаше с дясната му ръка. Тя сякаш пулсираше от болка, като че някой я бе ударил с чук.

Той я сгъна, без да отваря очи. Нямаше болка. Нито пулсиране. Що се отнася до проблемите с паметта, те бяха следствие от дрогата и напрежението.

„Но сега ще заспя — помисли си. — Как ще обясниш това?“

Лицето на Хенри се носеше пред очите му като отвързан балон. „Не се притеснявай — успокояваше го Хенри. — Ще се оправиш, братле. Ще пристигнеш в Насау, ще отседнеш в «Акуинас». Петък вечер ще дойде един човек. Добър човек. Той ще се погрижи за теб, ще ти остави достатъчно, за да изкараш уикенда. В неделя ще донесе кокаина, а ти ще му връчиш ключа от сейфа. Понеделник сутрин ще направиш онова, което заръча Балазар, а по обяд летиш обратно. С твоята честна физиономия ще минеш през митницата и вечерта ще си хапваш в «Спаркс». Няма да имаш никакви проблеми, братле, никакви проблеми.“

Но проблемите май вече възникваха.

„Добър човек“ — бе казал Хенри, но типът, който се появи, се оказа с бледо лице, британски акцент и тънки мустачки, който напомняше герой от криминален филм от 40-те години, а пожълтелите му зъби стърчаха като зъбците на капан за животни.

— У вас ли е ключът, сеньор? — попита той, макар британският му акцент да промени думата като „синор“.

— Ключът е на сигурно място — отвърна Еди.

— Тогава ми го дайте.

— Не става. Уговорката е да ми дадете мангизи, а в неделя вечер трябва да получа пратката. Тогава ще ви дам ключа. В понеделник ще отидете в града и ще го използвате, за да вземете нещо. Не зная какво е то, защото не ми влиза в работата.

Изведнъж в ръката на онзи се появи малък матово син автоматичен пистолет.

— Защо просто не ми дадете ключа, сеньор? На мен това ще спести време и усилия, а на вас — живота.

Наркоман или не, но Еди Дийн бе човек с характер. Хенри знаеше това; и което е по-важно, Балазар също го знаеше. Затова бяха изпратили именно него. Повечето смятаха, че Еди беше приел да бъде куриер, защото беше наркоман. И Балазар смяташе така. Но само Еди и брат му знаеха, че младежът щеше да отиде дори ако бе абсолютен въздържател. Щеше да отиде заради Хенри.

— Защо не прибереш пищова, дребно нищожество? — попита Еди. — Или може би искаш Балазар да изпрати някой, който да ти избоде очите с ръждив нож?

Онзи се усмихна. Пистолетът изчезна като по магия; на негово място се появи малък плик.

— Пошегувах се, нали разбираш?

— Щом казваш.

— Ще се видим в неделя вечер.

Непознатият тръгна към вратата.

— Мисля, че е по-добре да изчакаш.

Онзи се обърна и повдигна вежди.

— Мислиш, че можеш да ме спреш, така ли?

— Мисля, че ако си ми пробутал боклук и си тръгнеш, утре няма да ме завариш. И ще загазиш до уши.

Човекът се намръщи, сетне се настани на единственото кресло. Младежът отвори плика и изсипа някакво кафяво вещество. Въпросително погледна непознатия.

— Зная, че изглежда отвратително, но иначе всичко е наред — каза жълтеникавият тип.

Еди откъсна лист хартия от бележника на бюрото и отдели малко кафяв прашец от купчинката. Стри го между пръстите си, сетне го размаза по горната си устна. Миг по-късно се изплю в кошчето.

— Искаш да умреш, а? Може би животът ти е омръзнал.

— Това е всичко, което имаме. — Онзи се намръщи още повече.

— Имам резервация за утре — заяви младежът. Това беше лъжа, но не вярваше, че жълтеникавият ще провери. — Ще пътувам с „Трансуърлд Еърлайнс“. Направих я в случай, че свръзката се окаже скапаняк като тебе. Не ми пука. Даже ми става по леко. Не ме бива за този бизнес.

Жълтеникавият седеше и размишляваше. Еди също седеше и се стараеше да не трепне. А не го свърташе; сърбеше го, бодеше го, тръпнеше от напрежение. Усещаше, че очите му го теглят към купчинката кафяв прашец, макар да знаеше, че това е отрова. Беше се надрусал в десет сутринта; оттогава бяха минали десет часа. Но ако трепнеше или станеше, положението щеше да се промени. Непознатият го наблюдаваше изпод око, опитваше се да прецени какво може да очаква от него.

— Вероятно ще успея да намеря нещо — промълви той най-накрая.

— Ами опитай — каза Еди. — Но стане ли единайсет, ще загася лампата, ще окача на вратата табелката „Моля, не ме безпокойте“ и ако някой почука, ще позвъня на рецепцията, ще се оплача, че ме тормозят и ще помоля да изпратят охраната.

— Ти си откачен — каза непознатият с безупречния си английски акцент.

— Не, ти очакваше да срещнеш някоя откачалка. Но аз дойдох добре подготвен. Трябва да се върнеш преди единайсет и да донесеш качествена стока — не е необходимо количеството да е голямо, просто трябва да ми стигне до утре. Иначе ще умреш.

7

Жълтеникавият се върна много преди единайсет; пристигна в девет и половина. Еди предположи, че стоката е била в колата му.

Този път прашецът бе повече. Не беше бял, но поне имаше матовия цвят на слонова кост.

Опита го. Изглеждаше наред. Е, горе-долу. Сви тръбичка от една банкнота и смръкна.

— Е, добре, до неделя — каза рязко жълтеникавият и стана.

— Чакай — спря го Еди, сякаш го заплашваше с пистолет. Всъщност Балазар бе неговото оръжие. В Ню Йорк Емилио Балазар бе важна клечка в света на наркотиците.

— Да чакам ли? — обърна се онзи и го изгледа, сякаш насреща си имаше луд. — Защо?

— Ами, загрижен съм за теб — каза Еди. — Представи си, че се натровя с това, което току-що поех. Всичко свършва. Ако умра, всичко свършва, разбира се. Просто си мислех, че ако само ми прилошее, може да ти дам втори шанс. Като в онази приказка с момчето, което потърква лампата и получава право на три желания.

— Няма да ти прилошее. Това е първокласен хероин.

— Ако е хероин, аз съм Дуайт Гудън.

— Кой?

— Няма значение.

Жълтеникавият седна. Еди се бе настанил зад бюрото, а пред него имаше купчинка бял прашец (отдавна бе изхвърлил кафявата гадост в тоалетната). По телевизията „Мете“ пердашеха „Брейвс“. Младежът изведнъж се успокои; чувството идваше от дълбините на съзнанието му… всъщност идваше от едно място, за което бе чел в медицинските списания. Там, в основата на гръбначния му стълб, се събираха всички нервни окончания. Пристрастяването към хероина водеше до неестествено удебеляване на нервните влакна на това място.

„Искаш ли да се излекуваш мигновено? — беше попитал веднъж Хенри. — Счупи си гръбнака, братко. Краката ще откажат да ти се подчиняват, оная ти работа също, но няма да се налага да се боцкаш.“

Брат му не бе намерил съвета му за особено остроумен.

Честно казано, Еди бе на същото мнение. След като единственият бърз начин да се отървеш от маймуната на гърба ти (както се изразяваха наркоманите) е да счупиш гръбначния си стълб над този нервен възел, значи си имаш работа с голяма маймуна. Не с някой капуцин или друго сладко животинче, а с голям, стар и злобен бабуин.

Еди смръкна, сетне заяви:

— Добре. Става. Можеш да си тръгнеш.

Жълтеникавият стана и го заплаши:

— Имам приятели. Ще дойдат и ще се „погрижат“ за теб. Ще се молиш да ми кажеш къде е ключът.

— Не ми минават тия — отсече Еди. — Сбъркал си адреса.

После се усмихна. Нямаше представа как изглежда усмивката му, но сигурно не беше добродушна, защото онзи побърза да си тръгне, без дори да се обърне.

Когато Еди Дийн се увери, че гадният тип си е отишъл, побърза да се надруса.

И заспа.

8

И сега заспиваше.

Стрелецът, който незнайно как беше проникнал в съзнанието на този човек (чието име все още не знаеше; нищожеството, което Затворникът бе нарекъл „Жълтеникавия“ не произнесе името му, защото не го знаеше), наблюдаваше всичко това както бе гледал театрални постановки по времето, когато светът все още не се бе променил…, защото тогава киното не съществуваше. Ако поне веднъж бе гледал някой филм, щеше да го използва за сравнение. Можеше да извлича от съзнанието на Затворника непознати образи и думи, като използваше асоциации. Странно се получи с името. Знаеше как се казва братът на Затворника, но не и името на самия затворник. Но имената, разбира се, бяха тайни, изпълнени със странна сила.

А и името на човека не бе от особено значение. По-важни бяха слабостта му към наркотиците и железният характер, прикрит дълбоко зад тази слабост, също както тежкият револвер потъва в плаващите пясъци.

Този човек извикваше у Стрелеца болезнения спомен за Кътбърт.

Някой идваше. Затворникът бе заспал и не чу приближаването му. Стрелецът обаче не спеше и отново пое нещата в свои ръце.

9

„Страхотно — помисли си Джейн, — разправя ми колко бил гладен, приготвям му нещо, защото ми става симпатичен, а той да вземе да заспи.“ Изведнъж пътникът — двайсетина годишен, висок, облечен в чисти, поизбелели джинси и риза с индийски мотиви — отвори очи и се усмихна.

— Благодаряя — каза или поне така и се стори. Прозвуча и странно… може би бе чужденец. „Навярно говори насън“ — помисли си Джейн.

— Заповядайте. — Усмихна му се любезно, беше убедена, че той отново ще задреме, а сандвичът ще остане недокоснат.

Върна се по пътеката и реши да изпуши една цигара. Запали клечка кибрит, поднесе я към цигарата си и се сепна — внезапно си беше спомнила нещо необикновено.

„Реших, че е готин. Най-вече заради очите. Заради лешниковите му очи.“

Но когато мъжът от ЗА бе отворил очи преди миг, те не бяха светлокафяви, а сини. Не бяха сладникави и секси като на Пол Нюман, а студени като айсберг. Очите му…

— О!

Клечката догоря в ръката и.

— Джейн? — обади се Пола. — Добре ли си?

— Да. Бях се замислила.

Запали друга клечка и този път успя да запали цигарата си. Бе дръпнала само веднъж, когато се сети за съвсем логично обяснение. Младежът носеше контактни лещи. Разбира се. От онези, които променят цвета на очите. Беше ходил до тоалетната. Забави се там толкова дълго, че тя се уплаши да не би да му е прилошало — беше толкова пребледнял, не изглеждаше добре. Но явно е свалил контактните си лещи, за да може да спи по-добре. Напълно логично.

„Със сигурност почувства нещо — внезапно се разнесе глас от нейното не чак толкова далечно минало. — Лек гъдел. Видя нещо странно.“

Цветни контактни лещи.

Джейн Дорнинг познаваше поне две дузини хора, които носеха лещи. Повечето от тях работеха в авиокомпанията. Никой не коментираше това, но тя смяташе, че причината може би се крие в това, че пасажерите не обичат да виждат летци и стюардеси с очила — това ги изнервя.

От всички тези хора само четирима носеха цветни контактни лещи. Обикновените лещи са скъпи; цветните струват цяло състояние. Всички познати на Джейн, които можеха да хвърлят толкова пари, бяха жени, до една изключително суетни.

„Е, какво толкова? И мъжете могат да бъдат суетни. Защо не? Той е красив.“

Не. Не беше. Симпатичен, да, но нищо повече. И защо носеше лещи?

Много клиенти на авиокомпаниите се страхуват да пътуват със самолет.

В един свят, в който въздушното пиратство и наркотрафикът бяха ежедневие, служителите на авиокомпаниите често се страхуваха от своите пътници.

Гласът, който предизвика тези мисли, принадлежеше на опитния инструктор в школата за стюардеси, който казваше: „Не пренебрегвайте своите подозрения. Може да забравите всичко, което са ви учили — например как да се справите с потенциални или действащи терористи — но запомнете само това: не пренебрегвайте своите подозрения. Понякога екипажът твърди, че не е подозирал нищо, докато онзи тип не е извадил гранатата и не е заплашил, че ако не завият към Куба, ще изпрати всички в океана. Но в повечето случаи двама-трима души — обикновено стюардеси, каквито ще станете и вие след по-малко от месец — твърдят, че са усетили нещо. Някакъв гъдел. Чувство, че с мъжа от място 91С или с жената от 5А нещо не е наред. Те са имали съмнения, но не са направили нищо. Дали са били уволнени заради това? Не, за Бога! Не можеш да арестуваш някого заради това, че не ти харесва начинът, по който чеше пъпките си. Истинският проблем е, че са усетили… но сетне са го забравили.“

Опитният инструктор бе вдигнал дебелия си пръст. Джейн Дорнинг, заедно с останалите си колеги, бе изслушала внимателно думите му: „Ако почувствате този гъдел, не правете нищо…, но това не означава да го забравите. Защото винаги съществува макар и минимален шанс да спрете нещо, преди то още да е започнало… нещо като непредвиден дванайсетдневен престой на пистата на някое арабско летище.“

Само едни контактни лещи, но…

Благодаряяя…

Дали беше сънен? Или се обърка и заговори на друг език?

„Ще го наблюдавам — реши Джейн. — И няма да забравя.“

10

„А сега — каза си Стрелецът, — сега ще видим, нали така?“ През вратата на брега беше успял да премине от своя свят в това тяло. Трябваше да разбере дали може да връща разни неща със себе си. О, не, не ставаше въпрос за него; не се съмняваше, че може да се върне през вратата и да се озове отново в отровеното си изтощено тяло. Но други неща? Предмети? Тук, например, пред него имаше храна; жената с униформата я бе нарекла сандвич с риба тон. Стрелецът нямаше представа какво е това риба тон, но можеше да разпознае една питка, дори когато тя изглеждаше странно.

Тялото му се нуждаеше от храна, тялото му се нуждаеше от вода, но тялото му се нуждаеше най-вече от някакво лекарство. Без него той щеше да умре от ухапването на чудовището. Може би в този свят имаше такова лекарство; в един свят, в който каретите летяха във въздуха по-високо и от най-могъщия орел, всичко бе възможно. Но нямаше значение колко добри лекарства имаше тук, ако не можеше да ги пренесе през вратата.

„Можеш да заживееш в това тяло. Стрелецо — зашептя и главата му гласът на мъжа в черно. — Остави тялото си за храна на раците. То и бездруго е само външна обвивка.“

Нямаше да го направи. Едната причина бе, че така щеше да извърши най-убийствената кражба, защото нямаше да се примири да бъде просто пътник, да гледа през очите на този мъж като през прозорците на дилижанс и да се наслаждава на пейзажа.

Другата причина бе, че той бе Роланд. Ако ще трябва да умира, ще умре като Роланд. Ще умре, пълзейки по пътя към Кулата, ако се наложи.

Третата причина бе обичайната груба пресметливост, която се криеше в романтичната му натура като вълк в овча кожа. Не биваше да мисли за смъртта, преди да е извършил експеримента.

Взе сандвича, който беше разрязан на две. Взе по една половинка във всяка ръка. Отвори очите на затворника и надзърна през тях. Никой не го гледаше (макар недалеч Джейн да мислеше за него, и то доста напрегнато).

Премина обратно през вратата, държейки сандвича.

11

Първо чу надигащия се тътен на приближаваща вълна и крясъците на чайките, които отлетяха от близките скали, докато той се изправяше с усилия. („Лешоядите се събират — помисли си, — скоро ще забият клюновете си в тялото ми, независимо дали дишам или не; това са просто лешояди.“) Сетне видя, че едната половина от сандвича — онази, която държеше в дясната си ръка — е паднала на сивия пясък, защото преди да мине през вратата я бе държал с цяла длан — а сега от дланта му липсваха два пръста.

Вдигна несръчно половинката сандвич, притисна я между палеца и безименния, почисти я от пясъка и я захапа лакомо. Миг по-късно Стрелецът я погълна, без да обръща внимание на песъчинките, които скърцаха между зъбите му, сетне на три хапки изяде остатъка от сандвича.

Нямаше представа как изглежда рибата тон — знаеше само, че е много вкусна. Това му стигаше.

12

Никой в самолета не забеляза изчезването на сандвича. Никой не забеляза как Еди Дийн сграбчи двете половинки на сандвича толкова силно, че палците му се отпечатаха в белия хляб.

Никой не забеляза как сандвичът изведнъж стана прозрачен и изчезна.

Двайсетина секунди по-късно Джейн Дорнинг загаси цигарата си и влезе в салона. Извади книга от чантата си, но истината бе, че искаше да види мъжа на място ЗА. Изглеждаше дълбоко заспал… но сандвичът бе изчезнал.

„Господи — помисли си Джейн. — Не го е изял; направо го е изгълтал. И сега отново спи. Странно.“

Каквото и да я бе притеснило в господин Ту-сини ту светло — кафяви очи, то продължаваше да я притеснява. Нещо не беше наред.

Нещо, но какво?