Стивън Кинг
Трите карти (13) (Тъмната кула II)

2

Стрелецът дойде в съзнание малко след като Еди го завлече под сянката на огромната скала. Лицето му беше мъртвешки бледо, само страните му бяха покрити с трескава руменина. Гърдите му тежко се повдигаха и отпускаха. Върху дясната му ръка, чак до рамото, криволичеха червени линии.

— Нахрани я — изхриптя той, обръщайки се към Еди.

— Ти…

— Не ми обръщай внимание. Ще се оправя. Нахрани я. Мисля, че сега няма да откаже да се храни. Ще ти бъде от полза, ако възстанови силите си.

— Роланд, ами ако тя само се преструва, че е…

Стрелецът нетърпеливо го прекъсна:

— Тази жена не се преструва — в момента двойничката и е изчезнала. И двамата с теб го знаем. Изписано е на лицето и. Дай и да яде, а докато тя се храни, се върни при мен. Сега е ценна всяка минута, дори всяка секунда.

Еди понечи да стане, но той го задържа — макар да беше болен, още не беше загубил силата си.

— В никакъв случай не и говори за другата. Каквото и да ти каже, в каквито и обяснения да се впусне, не и противоречи.

— Защо?

— Не зная. Чувствам, че не бива да го правиш. А сега направи онова, което ти казах и не губи повече време.

Одета седеше на количката си и се взираше в океана; на лицето и беше изписано смайване. Когато Еди и предложи парченце от омара, който бяха изпекли предишната вечер, тя печално се усмихна и промълви:

— Щях да хапна, ако можех, но знаеш какво ще се случи. Младежът, който нямаше представа за какво говори спътницата му, вдигна рамене и промърмори:

— Не е зле отново да опиташ, Одета. Не можеш без храна. Трябва да се движим колкото е възможно по-бързо.

Тя леко се усмихна и докосна ръката му. Стори му се, че между тях премина нещо подобно на електрически заряд.

— Обичам те, Еди. Толкова грижи полагаш за мен… Толкова си търпелив… Той също. — Одета кимна към Стрелеца, който седеше в сянката на скалата и ги наблюдаваше. — Но него трудно можеш да обикнеш.

— Права си. Убедих се от личен опит.

— Ще се опитам да забравя предубеждението си.

— Мисля, че ще бъде в твоя полза.

Жената се усмихна, а той си каза, че заради нея е готов да повдигне земното кълбо на плещите си. Каза си още: „Господи, толкова малко хубави моменти съм имал в живота си. Моля те, не ми я отнемай отново, Моля те от сърце.“

Тя взе парченцето, което и подаваше, сбърчи нос, при което лицето и доби комично изражение, и отново се обърна към него:

— Непременно ли трябва да го изям?

— Моля те поне да го опиташ.

— От години не съм хапвала омар.

— Моля?

— Мисля, че ти обясних причината.

— Може би сме разговаряли, но ми е излязло от ума. — Той нервно се изкиска. Спомни си как Стрелецът го беше посъветвал да не и напомня за двойничката.

— Веднъж, когато бях на около десет, вечеряхме омари. Сториха ми се отвратителни — все едно, че дъвчех гумени топчета — сетне ми прилоша и повърнах всичко. След този случай не съм хапвала омари. Но… — Тя въздъхна. — Заради теб ще се опитам.

С погнуса сложи парченцето месо в устата си като дете, което взема горчиво лекарство. Отначало задъвка с нежелание, сетне по-бързо. Преглътна и взе още едно парченце, сдъвка го, преглътна го. И още едно… после буквално се нахвърли на храната.

— Хей, не бързай толкова — предупреди я Еди.

— Навярно това е друг вид. Точно така — тези омари са различни. — Тя го погледна, лицето и сияеше. — Намираме се на друг участък от брега, навярно тук живеят друг вид омари! Изглежда, че вече не съм алергична към тях. Вкусът им не е отвратителен като преди… пък и аз положих усилие да не повърна, нали? Положих големи усилия.

— Да — отвърна той. Стори му се, че собственият му глас долита някъде отдалеч като слаб радиосигнал. Помисли си: „Въобразява си, че се е хранила всеки ден, сетне е повръщала всичко. С това си обяснява безсилието си. Боже мой!“

— Прояви изключителна воля.

— Вкусно е… — продължи Одета с пълна уста, — толкова е вкусно. — Засмя се, а Еди си каза, че никога не е чувал такъв звънлив смях, който гали ухото. Няма да повърна. Зная, чувствам, че вече ще се храня.

— Само не прекалявай — предупреди я той и и подаде меха с водата. — Още не си свикнала. След толкова много… — Преглътна и му се стори, че нещо в гърлото му изщрака. — След толкова повръщане…

— Да, прав си.

— Искам да поговоря с Роланд — ще те оставя за няколко минути.

— Добре.

Ала преди младежът да се отдалечи, тя отново стисна ръката му и промълви:

— Благодаря ти, Еди. Благодаря за търпението. Предай моите благодарности и на приятеля ти. — Замълча, сетне колебливо добави: — Не му казвай, че се страхувам от него.

— Няма — обеща той и се върна при Стрелеца.

3

Дори когато не въртеше колелата, Одета не бездействаше, а поемаше ролята на навигатор — имаше богат опит при управлението на инвалидната количка, тъй като често и се беше налагало да се справя сама в трудни ситуации: по нейно време обществото не се отнасяше със съчувствие към инвалидите.

— Завий наляво — провикваше се тя и Еди бързаше да изпълни командата и при което избягваше камъка, стърчащ като изгнил зъб. Твърде възможно беше да не го забележи, ако не беше предупреждението на Одета.

— Надясно! — прозвучаваше следващата и команда и като по чудо инвалидната количка не попадаше в ямка, пълна с пясък, каквито се срещаха все по-рядко. Когато най-сетне спряха, Еди задъхано се просна на земята.

— Постарай се да заспиш — промълви Одета. — Ще те събудя след час.

Той мълчаливо я изгледа.

— Бъди спокоен, ще те събудя. Забелязах в какво състояние е приятелят ти…

— Не ми е приятел…

— … и зная, че всяка минута е ценна. Не мисли, че ще проявя милосърдие и ще ти позволя да спиш повече от час. Умея да определям времето по положението на слънцето. Не ще можеш да помогнеш на спътника си, ако си уморен до смърт, нали?

— Така е — колебливо изрече той. В ума му се въртеше една и съща мисъл: „Ами ако заспя и Дета Уокър се върне?“

— Хайде, заспивай — нежно повтори жената и тъй като младежът беше на края на силите си (и лудо влюбен в нея), превъзмогна недоверието си и заспа. Тя изпълни обещанието си да го събуди, а щом Еди отвори очи, видя, че Одета не го е напуснала; а отново тръгнаха на път, младата жена отново му помагаше при бутането на количката. Движеха се бързо по стесняващата се крайбрежна ивица към вратата, която той напразно търсеше с поглед.

4

Еди остави Одета да се храни за пръв път от дни насам и се върна при спътника си; Роланд изглеждаше малко по-добре.

— Седни — нареди той.

Младежът се подчини.

— Остави ми меха, който е до половината пълен с вода — нищо повече не ми е необходимо. Важното е час по-скоро да заведеш жената до вратата.

— Ами ако не я…

— Ще я намериш. Първите две открихме… и следователно има и трета врата. Ако се добереш до нея още днес преди залез слънце, изчакай падането на нощта и убий два пъти повече омари, отколкото убивахме всяка вечер. Трябва да оставиш на жената храна и да и намериш някакъв подслон. Ако не достигнеш вратата до довечера, убий тройно повече от онези чудовища. Ето, вземи револвера ми.

Еди взе оръжието, изпитвайки нещо подобно на благоговение и за пореден път изпита удивление от тежестта му. Огледа го и промълви:

— Мислех, че всички патрони са негодни.

— Най-вероятно не стават за нищо. Заредих с онези, които най-малко се бяха навлажнили. Все някой ще ти свърши работа. Не ги хаби, за да стреляш по омарите. — Той погледна младежа в очите и добави: — Възможно е да те очакват изненади. — Навярно си чул онзи зловещ вой.

— Точно така, чух някакъв вой откъм хълмовете, но не съм видял таласъм, ако за това намекваш. Дочух вой на дива котка, това е всичко. Нищо чудно да е дребна животинка, която можеш да прогониш дори с пръчка. Обаче най-важното е да се пазиш от „другата“ жена. Ако се върне, може би ще трябва да я…

— Няма да я убия, ако за това намекваш.

— Трябва да и попречиш. Ясно ли е?

Еди неохотно кимна. И без това патроните навярно нямаше да се взривят, какъв смисъл имаше да спори?

— Когато стигнеш до вратата, остави там Одета — продължи Стрелецът. — Настани я колкото е възможно по-удобно и се върни при мен с количката.

— Ами револвера?

Очите му гневно проблеснаха и младежът рязко се отдръпна, сякаш Роланд беше замахнал към него със запалена факла.

— Само това липсваше — да и оставиш зареден револвер, когато двойничката и може да се върне всеки момент. Нима си се побъркал?

— Патроните…

— Майната им на патроните! — извика Стрелецът; в този миг вятърът внезапно утихна и Одета дочу думите. Обърна се, дълго се взира в двамата мъже, сетне отново се загледа в океанската шир. — В никакъв случай не и оставяй оръжието!

Еди зашепна, опасявайки се, че вятърът отново ще стихне:

— Какво ще се случи с нея, ако я нападнат диви зверове, докато се връщам при теб? Представи си, че животното, чийто вой чухме снощи, не е безобидна твар, която можеш да прогониш дори с пръчка?

— Натрупай до Одета купчина от камъни — нека се отбранява.

— Камъни ли? Господи, ама ти си бил истински гадняр!

— Обмислям всяка възможност — отвърна Роланд, — тъй като очевидно това не ти се удава. Дадох ти револвера, за да защитаваш жената поне докато се доберете до вратата. Нима ще ти бъде приятно да си взема оръжието обратно? Тогава може би ще загинеш, докато браниш живота и. Разбира се, това е много романтично… но хрумвало ли ти е, че има вероятност да загинем и тримата?

— Прав си. Но все пак си гадняр.

— Тръгвай… или остани. И престани да ме нагрубяваш.

— Пропусна нещо — гневно изрече младежът.

— Какво?

— Пропусна да ми пожелаеш по-бързо да порасна. Хенри все ми повтаряше: „Време е да пораснеш, малкия.“

Роланд уморено се усмихна и лицето му сякаш се озари, стана по-красиво.

— Мисля, че вече си пораснал. Какво реши — ще тръгваш ли или ще останеш тук?

— Тръгвам. Но с какво ще се храниш? Одета изяде остатъците от вечерята ни.

— Гаднярът ще измисли нещо…, та нали години наред е трябвало да се справя сам.

Еди смутено извърна поглед.

— Слушай… съжалявам, че те обидих, Роланд. Обаче… — Пискливо се изсмя и добави: — Обаче денят ми се стори безкраен…

Стрелецът отново се усмихна.

— Да, наистина е безкраен.

5

През целия ден се бяха движили с доста висока скорост, но привечер, когато последните лъчи на слънцето позлатиха океанската шир, още не бяха стигнали до вратата. Одета твърдеше, че може да издържи още половин час, но Еди реши да спрат и я свали от инвалидната количка. Пренесе я на място, където земята беше по-равна, взе възглавницата и седалката и нежно положи Одета на импровизираната постеля.

— Господи, цялата се бях схванала — въздъхна тя, — сетне се намръщи и добави: — Непрекъснато си мисля, че оставихме сам онзи… Роланд… и съвестта ме гризе. Слушай, ще ми кажеш ли кой е той? И защо непрекъснато крещи?

— Ами… такъв си е по характер — отвърна младежът, рязко се извърна и се залови да събира камъни. Мислеше си, че Стрелецът почти никога не повишава глас. Тази сутрин действително беше изкрещял: „Майната им на патроните“, но останалото беше плод на въображението и.

Следвайки съветите на Роланд, уби три пъти повече омари от обичайното, при което едва не стана жертва на четвърти, който незабелязано беше допълзял до него — отвратителното същество се опита да пререже крака му с щипките си и Еди си спомни за липсващите пръсти на Стрелеца. Докато последните слънчеви лъчи озаряваха небето на запад, той събра сухи съчки за огъня, което беше сравнително лесна задача, тъй като близките хълмове бяха обрасли с ниски дръвчета и храсти.

— Погледни, Еди! — възкликна Одета и посочи към небето. Той вдигна очи и видя една-единствена звезда, която напомняше диамантена брошка, поставена върху тъмносиньо кадифе. — Прекрасно е, нали?

— Да — отговори младежът и внезапно, без каквато и да било причина, очите му се насълзиха. Помисли си: „Къде съм бил през целия си проклет живот? Къде съм бил, какво съм правил, кой е бил с мен през цялото време? И защо сега се чувствам толкова омърсен?“

Лицето на жената беше ослепително красиво, неотразимо на светлината от огъня, ала тя не осъзнаваше красотата си, а смаяно гледаше звездата и замечтано се усмихваше.

— Звездичка далечна, звездичка блестяща… — започна тя, замълча и извърна очи към него. — Знаеш ли продължението?

— Да — отговори Еди, без да вдигне глава. Гласът му звучеше съвсем нормално, но ако погледнеше към Одета, тя щеше да види сълзите му.

— Тогава ми помогни. Но ти също трябва да гледаш към небето.

— Добре. — Младежът избърса с длан сълзите си.

— Звездичка далечна… — Тя погледна към него, а той подхвана:

— Звездичка блестяща…

Одета му протегна ръка и той я сграбчи.

— На небето първата звезда сияе — тържествено произнесоха в един глас като две деца. Още не бяха мъж и жена, това щеше да се случи по-късно, когато паднеше мрак: Одета щеше да го попита дали спи, той щеше да отвърне, че е буден, а тя щеше да го помоли да я прегърне, защото и било студено. Ала сега още рецитираха познатите им от детството стихчета: „На небето първата звезда сияе, нека се сбъдне онова, за което мечтая.“

Спогледаха се и Еди видя, че по страните и се стичаха сълзи. Той отново се разплака, ала този път не се срамуваше и това му донесе неизразимо облекчение.

Усмихнаха се един на друг.

— Отгатни желанието ми, звездичке далечна — прошепна младежът и добави наум: „Дано тази жена бъде до мен вечно.“

— Отгатни желанието ми — повтори след него Одета и си помисли: „Ако ми е съдено да умра в този странен свят, смъртта ми да бъде лека и този прекрасен младеж да бъде до мен.“

— Извинявай задето се разплаках — промълви тя. — Не съм от ревливите жени, но денят…

— … беше тежък — довърши Еди.

— Така е.

— А сега трябва да се нахраниш.

— Ти също.

— Дано отново да не ми прилошее.

Той и се усмихна:

— Мисля, че няма да ти се случи.

6

По-късно, когато далечните галактики бавно закръжиха в небето, телата на двамата се сляха и за пръв път в живота си двамата познаха насладата от любовния акт.

7

Призори отново тръгнаха на път, като се движеха колкото е възможно по-бързо; към девет часа Еди съжали, че не е попитал Роланд как да постъпи, ако стигнат до място, където планинските склонове се спускат до самия океан, а още не е видял вратата. Въпросът беше изключително важен, тъй като безсъмнено се приближаваха към края на пясъчната ивица. Хълмовете, спускащи се диагонално към водата, изглеждаха съвсем близо.

Всъщност вече не се движеха по едрозърнест пясък, а по отъпкана и съвсем равна пътека, от която вече не стърчаха огромни камъни. Еди предположи, че са се загладили под въздействието на водите, стичащи се от планините, или на проливните дъждове (може би в този свят действително имаше дъждовен сезон, въпреки че откакто се бе озовал тук, не беше паднала нито капка дъжд; няколко пъти небето се беше заоблачавало, но вятърът бързо разсейваше буреносните облаци). След половин час Одета извика:

— Спри, Еди! Спри!

Той натисна спирачката толкова рязко, че младата жена трябваше да се вкопчи в страничните облегалки, за да не падне. Еди тичешком заобиколи количката и възкликна:

— Извинявай! Удари ли се?

— Нищо ми няма — отвърна тя и той разбра, че е възкликнала от радост, не от страх. Младата жена вдигна ръка.

— Погледни нагоре. Виждаш ли нещо?

Еди присви очи, за миг му се стори, че вижда вратата, сетне си каза, че това е само зрителна измама.

— Не забелязвам нищо — усмихнато промълви той. — Може би виждаш онова, което ти се иска.

— Не, не… не греша! — възбудено възкликна Одета и се обърна към него. — Ето там, където свършва брегът.

Еди отново се взря в далечината; този път присви очи толкова силно, че му потекоха сълзи. За миг му се мярна странно изображение, после той с насмешка си помисли: „Наистина видя нещо — нейното желание.“

— Може би си права — промърмори само за да и достави удоволствие.

— Да продължим напред.

Еди застана зад количката и замасажира кръста си, опитвайки се да прогони тъпата болка. Одета нетърпеливо се обърна.

— Хайде, какво чакаме?

— Наистина ли мислиш, че си я видяла?

— Да.

— Да вървим тогава.

И той отново забута инвалидната количка.

8

След половин час той също я видя и мислено възкликна:

„Боже мой, зрението и е силно като на Роланд!“

Не им се искаше да спрат за обяд, но трябваше да се подкрепят. Хапнаха надве-натри и отново тръгнаха на път. Скоро щеше да настъпи прилив и Еди с нарастващо безпокойство погледна вдясно, на запад. Все още се движеха далеч от гниещите водорасли, които отбелязваха границата на прилива, но той подозираше, че когато стигнат до вратата, ще се озоват върху тясна ивица земя — от едната им страна ще бъде безкрайната водна шир, а от другата ще се извисяват планинските склонове, които вече виждаше съвсем отчетливо. Бяха осеяни с назъбени скали и ниски дръвчета, чиито извити корени, вкопчени в земята, напомняха изкривени от артрит пръсти; тук-там растяха и трънливи храсти. Тук склоновете още не бяха прекалено стръмни, но бе невъзможно да ги изкачи, бутайки инвалидната количка. Вероятно щеше да му се наложи да пренесе на ръце Одета, ала не му се искаше да я остави сама и да се върне при Роланд.

За пръв път откакто беше попаднал в този свят, чу жужене на насекоми. Звукът напомняше „песента“ на щурците, но бе по-висок и му липсваше ритъм — разнасяше се монотонно „ж-ж-ж-ж“, сякаш наблизо минаваха мощни електропроводи. Появиха се и други пернати, освен чайки. Еди забеляза как някакви по-едри птици с широко разперени крила кръжаха над сушата. „Ястреби“ — помисли си той. От време на време птиците свиваха криле и падаха към земята като камъни. Навярно ловяха… какво? Може би някакви малки животинки.

Но Еди не можеше да забрави ужасяващия вой, който беше чул през нощта.

Наближаваше пладне и вече съвсем ясно виждаха вратата. Подобно на предишните две съществуването и беше абсурдно, но все пак тя беше напълно реална.

— Невероятно — прошепна Одета. — Направо е невероятно.

Вратата се намираше точно там, където беше предположил младежът — върху тясната плажна ивица, бележеща края на пътя им на север. Стоеше малко над границата на прилива и на около девет метра от мястото, където планинските склонове се издигаха над земята като гигантска ръка, обрасла вместо с косми със сиво-зелени гъсталаци.

Слънцето клонеше към залез, настъпи пълен прилив; в четири следобед според Одета, която твърдеше, че може да определя часа по движението на слънцето (Еди вярваше на всяка нейна дума, защото беше влюбен в нея), двамата стигнаха до вратата.

9

Смаяно се втренчиха в нея — Одета седеше на количката, отпуснала ръце на скута си, а Еди дори не забелязваше, че е стъпил във водата. Взираха се във вратата както предишната нощ се бяха взирали в звездата — като деца. Ала снощи, докато изричаха желанията си, бяха завладени от чистосърдечна радост; сега по лицата им бе изписано изумлението на деца, наблюдаващи нещо, което съществува само в приказките.

На вратата беше написана една дума.

— Какво означава надписът? — след дълго мълчание попита Одета.

— Не зная — отвърна Еди; при вида на думата беше изпитал вледеняваща безнадеждност, ужасяващо предчувствие беше затъмнило съзнанието му.

— Сигурен ли си? — попита тя и подозрително го изгледа.

— Ами… да. — Той едва преглътна — в гърлото му като че беше заседнала огромна буца лед. — Сигурен съм.

Жената дълго се взира в него, сетне промълви:

— Хайде да я заобиколим. Искам да видя какво има от другата страна. Зная, че бързаш да се върнеш при приятеля си, но те моля да изпълниш само това мое желание.

Не можеше да и откаже — за нея беше готов на всичко. Докато заобикаляха вратата, Одета извика:

— Почакай! Видя ли това?

— Какво?

— Върни се! Погледни! Наблюдавай какво ще се случи! Този път Еди забута количката, без да откъсва поглед от вратата. Тя постепенно започна да се стеснява в перспектива… виждаха се пантите, прикрепени към празното пространство: той забеляза дебелината на дървения плот. Внезапно вратата изчезна.

Пред очите му, където би трябвало да се издига солидната дървена врата, се разстилаше безбрежният океан. Вратата я нямаше, въпреки че сянката и бе още там.

Еди върна количката на около половин метър, озовавайки се на юг от мястото, където беше вратата, и тя се появи.

— Виждаш ли я? — прошепна той.

— Да, сякаш изникна от земята.

Младежът предпазливо тласна количката напред. Вратата не изчезна. Побутна количката на още двадесетина сантиметра. Вратата остана на мястото си. Още шест сантиметра… Всичко беше наред. Още два — и тя изчезна. Пропадна вдън земя.

— Господи! — прошепна той. — Боже милостиви!

— Ще се отвори ли пред теб? — промълви Одета. — Или пред мен?

Еди нерешително пристъпи напред и сграбчи топката, която служеше за дръжка. Завъртя е по посока на часовниковата стрелка, сетне обратно, но топката не помръдваше.

— Добре — примирено изрече тя. — Само той може да я отвори. Струва ми се, че и двамата предварително го знаехме. Върни се за него, тръгвай веднага.

— Първо ще се погрижа за теб.

— И така ми е добре.

— Не, намираш се прекалено близо до границата на прилива. Ако те оставя тук, през нощта ще станеш жертва на омарите и…

Той млъкна като че гласът му беше нишка, която бяха прерязали с нож: отново беше дочул воя на хищник — животното още се намираше високо в планините, но силата на звука подсказваше, че този път е по-близо до двамата пътници.

Одета погледна към револвера на Стрелеца, който беше затъкнат в колана на младежа, сетне отново се втренчи в лицето му.

Еди почувства, че се изчервява.

— Заповядал ти е да не ми го дадеш, нали? — тихо попита тя. — Бог знае защо приятелят ти не иска да ми оставиш оръжието.

— Патроните са намокрени — побърза да обясни Еди. — Навярно са безполезни.

— Ясно. Моля те, избутай количката още няколко метра нагоре. Сигурна съм, че кръстът те боли (когато ме вози, Андрю все казва, че после с часове не може да се изправи), но така омарите не ще могат да ме достигнат. Надявам се да бъда в безопасност, тъй като другите животни едва ли се осмеляват да се приближат до мястото, където се появяват тези чудовища.

Еди си помисли: „Навярно ще бъде в безопасност, докато трае приливът… но какво ли ще се случи, когато океанът започне да се оттегля?“

— Остави ми малко храна и няколко камъка — промълви тя, повтаряйки думите на Стрелеца, при което той отново се изчерви. Страните и челото му пламнаха.

Одета го погледна, леко се усмихна и поклати глава, сякаш беше прочела мислите му, сетне заяви:

— Не, не се оправдавай. Забелязах в какво състояние е приятелят ти. Нямаме време за глупави спорове. Премести ме малко по-нагоре, остави ми храна и камъни, после побързай да се върнеш при него.

10

Еди побърза да и устрои убежище, сетне извади револвера на Стрелеца и и го подаде. Ала тя поклати глава.

— Приятелят ти ще се разсърди и на двама ни: на теб — защото си ми дал оръжието, а на мен, защото съм го приела.

— Глупости! Как ти хрумна подобна идея?

— Сигурна съм — заяви тя с тон, който не търпеше възражение.

— Да речем, че си права. Да го допуснем ей-така, теоретично. Обаче знай, че аз ще ти се разсърдя, ако не вземеш револвера.

— Прибери го. Страхувам се от оръжията. Не умея да си служа с тях. Ако някой звяр ме нападне през нощта, първо ще се подмокря, после по всяка вероятност ще насоча револвера не където трябва и ще се прострелям. — За миг тя замълча и изражението и стана сериозно. — Има и още нещо и мисля, че трябва да го узнаеш. Не искам да докосвам нищо, което принадлежи на онзи човек. Абсолютно нищо. Мама казваше, че някои вещи са омагьосани и носят нещастие; мисля, че неговите вещи са точно такива. Смятам себе си за съвременна жена, но не искам върху мен да тегне някаква магия, когато ме оставиш сама и падне мрак.

Еди нерешително премести поглед от револвера към Одета.

— Прибери го — настоя тя с тон на строга учителка.

Младежът избухна в смях, но се подчини.

— Защо се смееш?

— Стори ми се, че чувам гласа на госпожица Хатауей, която ми преподаваше в трети клас.

Одета се поусмихна, сетне, без да откъсва от него блестящите си очи, тихичко запя: „Нощта пада над земята, сумрак обгръща гората…“

Сетне млъкна и двамата погледнаха на запад, но звездата, която бяха наблюдавали снощи, още не се беше появила, въпреки че вече се смрачаваше.

— Искаш ли още нещо, Одета? — Искаше му се да остане при нея колкото е възможно по-дълго. Навярно щом поемеше по обратния път — желанието му щеше да стихне, ала сега търсеше повод да отложи часа на раздялата.

— Целуни ме — това ще ми бъде достатъчно. А когато след дългата целувка устните им се отделиха, тя го сграбчи за китката и го погледна в очите.

— Досега не се бях любила с бял човек. Не зная дали това изобщо те интересува; всъщност не съм сигурна доколко е важно за самата мен. Все пак исках да го знаеш.

Еди се замисли, сетне промълви:

— Това не ме интересува, Одета. В тъмнината не се вижда цветът на кожата. Знай, че те обичам.

Тя хвана ръката му.

— Мисля, че си прекрасен младеж; може би аз също съм влюбена в теб, макар че още е прекалено рано…

В този момент, сякаш по сигнал, от гъсталаците се дочу вой на дива котка. Звукът все още се разнасяше от голямо разстояние, но ако се съдеше по звука, животното се намираше много по-близо и беше голямо.

Двамата рязко се извърнаха. Еди почувства, че косата му настръхва, и ни в клин, ни в ръкав си помисли: „Не, не може да настръхне, защото е прекалено дълга.“

Воят прерасна в писък, сякаш предсмъртен вик на някакво същество (а може би беше само ръмжене на съвокупляващи се животни). Писъкът се усили, стана почти нетърпим, после постепенно започна да стихва, докато накрая беше заглушен от непрестанния вой на вятъра. Двамата зачакаха със затаен дъх, но викът не се повтори. Този път Еди не се поколеба — измъкна револвера от колана си и го подаде на Одета.

— Вземи го… и без възражения. Дано не ти се наложи да го използваш, но все пак го вземи.

— Ами ако откажа?

— О, можеш да възразяваш и да спориш колкото щеш — няма да повлияеш на решението ми.

Тя замислено се втренчи в очите му и уморено се усмихна.

— Не ми е до спорове. — Взе револвера и добави: — Моля те, побързай.

— Добре. — Той отново я целуна, но реши, че ще бъде абсурдно да я предупреждава да внимава. Как би могла да внимава при създалото се положение?

Предпазливо слезе по склона сред падащия мрак (омарите още не бяха излезли от океана, но скоро щяха да се появят) и отново прочете надписа на вратата. За втори път го побиха тръпки. Думите бяха толкова… толкова подходящи. Вдигна глава и се огледа. Отначало не видя Одета, сетне забеляза някакво движение — тя му махаше с ръка.

Еди също и помаха, после обърна инвалидната количка и се затича на юг, като се стараеше по-малките предни колела да не докосват земята. През първите трийсетина минути сянката му бягаше редом с него — беше невероятно голяма, сякаш принадлежеше на гигант, и се простираше на изток. После слънцето залезе, сянката му изчезна, а омарите започнаха да изпълзяват от океана. Десетина минути след като чу скриптящите звуци, които издаваха омарите, Еди вдигна поглед и съзря вечерницата, сияеща върху тъмносиньото кадифе на небето:

„Нощта пада над земята…“

„Боже, пази Одета!“ — повтаряше си той. Краката вече го боляха, задъхваше се, а му предстоеше трети преход — този път негов „пътник“ щеше да бъде Стрелецът. Еди знаеше, че Роланд е поне с петдесет килограма по-тежък от Одета, поради което трябваше да запази силите си за обратния път, но все пак продължаваше да тича. „Бди над Одета — това е моето желание. Нека любимата ми бъде в безопасност.“

Внезапно като лошо предзнаменование откъм дълбоките пропасти, които прорязваха планинските склонове, се разнесе воят на дива котка, ала звукът напомняше оглушителния рев на лъв в африканските джунгли.

Младежът побягна още по-бързо, тикайки празната инвалидна количка. Вятърът зловещо виеше, а повдигнатите предни колела бавно се въртяха.

11

Стрелецът дочу приближаващия се пронизителен вой и се напрегна, готов да се съпротивлява до последен дъх; сетне до слуха му достигна хриплив звук и той се отпусна. Знаеше, че това е Еди, който задъхано тича към него.

Когато воят затихна и стъпките замряха, Роланд отвори очи. Младежът стоеше пред него, лицето му беше обляно в пот. Ризата беше прилепнала към гърдите му и също бе мокра от пот. От примерния, спретнато облечен колежанин нямаше и следа. Дългата му коса беше прилепнала към челото, панталоните му се бяха разкъсали точно по чатала, под очите му имаше лилави сенки. Еди Дийн беше неузнаваем.

— Успях — задъхано изрече той, озърна се, сетне отново се втренчи в Стрелеца, като, че не можеше да повярва на очите си. — Божичко, отново съм тук!

— Дал си и револвера.

Младежът си каза, че Роланд изглежда зле… може би колкото преди да започне да се лекува с кефлекс, а може би още по-зле. Имаше висока температура и от тялото му се излъчваше топлина като от запалена печка; за миг го съжали, сетне гневът му взе надмощие и той изкрещя:

— Едва не пукнах, за да се върна при теб навреме, а ти вместо да ми благодариш, ме упрекваш, че съм дал револвера на Одета. Много съм ти задължен, приятелю. Вярно е, че очаквах някаква благодарност, но признателността ти е направо трогателна.

— Казах онова, което според мен е най-важно.

— Е, щом си толкова наблюдателен, ще ти призная, че действително и оставих оръжието — заяви младежът, сложи ръце на кръста си и враждебно го изгледа. — А сега избирай: сядаш на количката или ще я сгъна и ще се опитам да я натикам в задника ти. Какво предпочиташ, шефе?

— Нито едното, нито другото. — Стрелецът неволно се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях. — Трябва да поспиш. Еди. Утрото е по-мъдро от вечерта, освен това си на края на силите си.

— Искам час по-скоро да се върна при нея.

— Аз също. Но ако не си починеш, няма да издържиш по обратния път — това е голата истина. Ще бъде лошо за теб, още по-лошо за мен и пагубно за Одета.

Еди очевидно се колебаеше.

— Върна се много бързо — продължи Стрелецът, присви очи и погледна към слънцето. — Сега е четири часът. Поспи четири — пет часа, после ще падне мрак и…

— Не, не бива да спя повече от четири часа.

— Добре. Важното е да изчакаме падането на нощта. Щом се събудиш, ще хапнеш нещо и ще тръгнем на път.

— Ти също трябва да се нахраниш.

Роланд отново се опита да се усмихне.

— Ще се постарая. — Погледна младежа и спокойно заяви: — Навярно се досещаш, че сега животът ми е в твоите ръце.

— Да.

— Може би ми имаш зъб, задето те отвлякох.

— Така е.

— Ако си решил да ме убиеш, направи го още сега, без да подлагаш никого… — Стрелецът се задъха и млъкна. От гърдите му се изтръгна хриптене, което изплаши младежа. След няколко секунди той успя да довърши изречението: — … на излишни мъчения.

— Не искам да те убия.

— Тогава… — Роланд внезапно се закашля — … лягай да спиш.

Еди се подчини. Сънят не пристъпи бавно, както обикновено се случваше по-рано, а грубо го притисна в прегръдките си като нетърпелива любовница. Той чу (а може би само му се стори) Роланд да казва: „Не трябваше да и даваш револвера“, сетне сякаш пропадна в тъмна пропаст, където времето престана да тече. Стори му се, че бяха изминали само няколко секунди, когато Роланд го раздруса за рамото; най-сетне се събуди и поиска да седне, ала не успя: в тялото му като че нямаше нищо друго, освен болка… болка и тежест. Мускулите му се бяха превърнали в ръждясали лебедки и скрипци в изоставена сграда. Опита се да се изправи, но рухна на пясъка. Вторият му опит се оказа успешен, ала той имаше усещането, че само за да се обърне ще му бъдат необходими двайсетина минути. Всяко движение му причиняваше неописуема болка. Роланд изпитателно го изгледа.

— Готов ли си?

Еди кимна.

— Да. А ти?

— Готов съм.

— Ще ти стигнат ли силите?

— Разбира се.

Хапнаха набързо… сетне Еди пое за трети и последен път по тази прокълната отсечка от брега.

12

През нощта изминаха доста голямо разстояние, ала Еди беше разочарован, когато Стрелецът му нареди да спре за почивка. Не започна да спори, тъй като беше прекалено уморен, но все пак съжаляваше, че не са продължили още малко. Тежестта на Роланд беше най-големият проблем. Докато буташе количката, Еди имаше усещането, че на нея са натоварени метални греди. Той поспа още четири часа, събуди се на разсъмване, когато слънцето се показа иззад ерозиралите хълмове — останки от някогашни планини, и се заслуша в кашлянето на Стрелеца. Гърдите на Роланд хриптяха като на старец, болен от бронхопневмония.

Стрелецът забеляза изпитателния му поглед, изчака пристъпът да премине и се усмихна.

— Още не съм на смъртно легло, младежо, макар че кашлицата направо ме задушава. А ти как се чувстваш?

Еди си спомни за очите на Одета и поклати глава.

— И аз не съм на смъртно легло, но не бих се отказал от сандвич със сирене и бутилка „Бъд“.

— Моля? — недоумяващо попита Стрелецът и в паметта му изплува споменът за ябълковите дръвчета и пролетните цветя в кралската градина.

— Няма значение. Качвай се, приятел. Вярно, че возилото не е мощно и със свалящ се гюрук, но все пак е най-доброто, с което разполагаме.

Продължиха пътя си, но при залез слънце на втория ден, откакто Еди се беше разделил с Одета, им предстоеше да изминат още много километри, докато достигнат третата врата.

Младежът се просна на земята, надявайки се да поспи поне четири часа, но пронизителният вой на дива котка го събуди на втория час и той скочи на крака, сърцето му биеше лудо. Ако се съдеше по силата на звука, животното беше огромно.

Видя как Стрелецът се повдигна на лакът, а очите му проблясваха в мрака.

— Готов ли си? — попита го и бавно се изправи, като се мръщеше от болка.

— А ти? — прошепна Роланд.

Младежът се разкърши и гръбначните му прешлени запукаха като взривяващи се ракети.

— Готов съм, но още не съм се отказал от сандвича със сирене.

— Мислех, че предпочиташ печено пиле.

Еди изстена:

— Не ставай злобен, приятелю.

Когато първите слънчеви лъчи позлатиха планинските склонове, двамата видяха третата врата, а след два часа се озоваха пред нея.

„Ето ни отново заедно“ — помисли си младежът; беше толкова уморен, че му идваше да се просне на пясъка.

Оказа се, че радостта му е била преждевременна — от Одета Холмс нямаше и следа.

13

— Одета! — изкрещя Еди. Гласът му беше прегракнал като на двойничката на любимата му жена.

Не дочу дори ехо, което би могъл да приеме за отговора на Одета — ерозиралите хълмове дори не отразяваха звука. Чуваха се само ревът на прибоя, който беше почти оглушителен на този тесен, клинообразен участък от брега, и воят на вятъра.

— Одета!

Този път той изкрещя толкова силно, че гласът му пресекна, сякаш остра рибена кост преряза гласните му струни. Трескаво заоглежда планинския склон, надявайки се да зърне ръката и, вдигната да привлече вниманието му, или някакво движение, означаващо, че Одета става от земята… или (Боже, опази) ярки петна от кръв върху кафеникавите скали. Питаше се как би постъпил, ако действително види следи от кръв или пък намери револвера, по чиято дръжка от сандалово дърво личат вдлъбнатини от зъбите на хищно животно. Имаше опасност да изпадне в истерия, дори да полудее… и все пак той продължаваше да търси доказателства за трагичната смърт на любимата си. Ала не видя нищо, до слуха му не достигна ответен вик. През това време Стрелецът внимателно разглеждаше третата врата. Беше очаквал да прочете върху нея една-единствена дума — думата, която беше произнесъл човекът в черно, обръщайки шестата карта на Голготата, където се бяха срещнали.

„Смърт — бе казал Уолтър — но не за теб, Стрелецо.“

Ала на вратата бяха написани три думи и той отново ги прочете, като беззвучно мърдаше устните си: „ОНЗИ, КОЙТО БЛЪСКА.“

„Все пак това означава «смърт»“ — помисли си и знаеше, че е прав. Внезапно му се стори, че гласът на Еди се отдалечава; откъсна очи от вратата и се огледа. Младежът се катереше по склона и продължаваше да вика Одета.

За миг Роланд се съблазни от мисълта да се раздели с него. Твърде възможно беше младежът да открие любимата си все още жива и със запазен разсъдък. Допускаше, че двамата дори могат да заживеят тук, че взаимната им любов рано или късно ще прогони ужасяващата двойничка Дета Уокър. Да, твърде вероятно беше Дета да загине. Роланд беше романтик по душа, ала познаването на реалния живот му подсказваше, че понякога любовта действително преодолява всички препятствия. Какво ли щеше да се случи със самия него? Дори да успееше да вземе от света на Еди лекарствата, които преди му бяха помогнали, щяха ли да му бъдат от полза сега? Беше много болен и нямаше представа колко напреднала е болестта. Ръцете и краката го боляха, главата му се пръскаше от болка, бронхите му бяха пълни със секрети. Когато кашляше, усещаше бодежи отляво, сякаш ребрата му бяха счупени. Ушите му горяха. Внезапно му хрумна, че може би е настъпил моментът да приключи с всичко това… да се откаже. При тази мисъл като че цялото му същество се възпротиви.

— Еди! — извика той и този път не се задави от кашлицата. Гласът му беше дълбок и мощен.

Младежът се обърна.

— Хайде, мини през вратата — извика той и небрежно махна с ръка, сякаш искаше да се отърве от спътника си и да се заеме с най-важната работа — откриването и спасяването (в случай на необходимост) на Одета. — Мини през вратата и вземи всичко, което ти е необходимо. Двамата с нея ще бъдем тук, когато се върнеш.

— Съмнявам се.

— Трябва да я намеря. — Той умоляващо изгледа Роланд. — Не мога да я изоставя.

— Разбирам, че си влюбен в нея, но този път искам да ме придружиш.

Еди смаяно се втренчи в него, сякаш не можеше да повярва на ушите си. След няколко секунди промълви:

— Да те придружа ли? Това вече е върхът. Последния път отказа да ме вземеш със себе си, въпреки че имаше опасност да прережа гърлото ти. А сега искаш да рискувам и да оставя Одета да бъде разкъсана от някой хищник.

— Ами ако това вече се е случило? — попита Роланд, макар да знаеше, че тя не е загинала. Господарката може би беше ранена, но не бе мъртва.

За съжаление и Еди бе убеден в това. Вече десетина дни не беше вземал наркотици и съзнанието му се беше прояснило. Той посочи към вратата и промълви:

— Знаеш, че е жива, иначе проклетата врата щеше да изчезне. А може би си ме излъгал, когато ми каза, че ако не сме тримата заедно, не ще успеем да се възползваме от нея. — Той се обърна с намерението да продължи изкачването, но погледът на Роланд сякаш го приковаваше към склона.

— Да допуснем, че тя е жива — промълви Стрелецът. Говореше почти шепнешком, както преди няколко дни, когато се опитваше да проникне в съзнанието на жената, впримчена в тялото на отвратителната Дета Уокър. — Тогава защо не ти отговаря?

— Ами… може би е попаднала в ноктите на дива котка — неуверено произнесе младежът.

— Хищниците изяждат колкото могат от жертвите си, но не крият останките им. Да предположим, че дивата котка е завлякла трупа на сянка, за да се върне вечерта и да изяде месото, което не се е вмирисало от горещината. Но в такъв случай вратата щеше да изчезне. Много добре знаеш, че котките не са като онези насекоми, които парализират жертвите си, за да се нахранят с тях по-късно…

— Не е задължително — прекъсна го Еди и си спомни думите на Одета, че много го бива да оспорва чуждото мнение. Прогони предателската мисъл и продължи: — Представи си, че някой хищник я е нападнал, тя се е опитала да го застреля, но първите два патрона не са се взривили. По дяволите, възможно е дори първите четири-пет да са се оказали дефектни. Котката се е нахвърлила върху нея, но преди да успее да прегризе гърлото й… Бум! — Еди удари с юмрук дланта си, представяйки си сцената толкова ясно, като че се беше разиграла пред очите му. — Куршумът може би е убил хищника, наранил го е или само го е изплашил. Е, какво ще кажеш?

— Щяхме да чуем изстрел — тихо отговори Роланд.

Младежът замълча — не можеше да оспори твърдението му. Първия път бяха дочули воя на дивата котка, разнасящ се от двайсетина километра разстояние. Невъзможно беше някой да стреля с револвер и… Внезапно му хрумна нещо и той подозрително изгледа спътника си.

— А може би си чул изстрела, докато съм спал.

— Щеше да те събуди.

— Съмнявам се. Бях уморен до смърт и съм заспал като…

— Като труп — допълни Стрелецът със същия благ тон. — Познато ми е това състояние.

— Значи разбираш…

— Не, драги. Онази нощ също спеше дълбоко, но когато се разнесе воят на дивата котка, ти моментално се събуди и скочи на крака. Причината е, че непрекъснато мислиш за Одета, страхуваш се за нея. Не е имало изстрел и ти много добре го знаеш. Иначе щеше да го чуеш, защото си погълнат от мисли за тази жена.

— А може би тя е убила хищника с камък! — изкрещя Еди. — Как да разбера какво се е случило, ако стоя тук и споря с теб? Представи си, че Одета е ранена и не може да помръдне, че умира от загуба на кръв! Как ще се почувстваш, ако премина с теб през вратата, а тя умре, докато сме в отвъдния свят? Как ще реагираш, ако се озърнеш и видиш, че вратата безвъзвратно е изчезнала, тъй като Одета е загинала? Тогава ще се окажеш впримчен в моя свят, вместо аз да бъда твой пленник! — Той дишаше тежко и гневно се взираше в Стрелеца, а дланите му бяха свити в юмруци.

Роланд внезапно изпита умора, примесена с отчаяние. Спомни си поговорка, която беше научил от Корт или пък от баща си: „Да спориш с влюбения е като да се опитваш да изгребеш океана с лъжица.“ Еди беше живото доказателство за правдивостта на тази поговорка — позата му изразяваше пълно пренебрежение към останалите и желание да се защитава, все едно Еди Дийн казваше: „Хайде, питай ме каквото желаеш. Мога да отговоря на всичките ти въпроси!“

— Може би Одета не е била нападната от дива котка — продължи да говори той. — Намираме се в твоя свят, но мисля, че познаваш тази местност колкото аз познавам остров Борнео. Нямаш представа какви животни обитават планинските склонове, нали? Да предположим, че Одета е била отвлечена от маймуна… или от друга гадина…

— Убеден съм, че е в плен на някаква гадина — прекъсна го Стрелецът. — Слава Богу, че болестта не ти е взела напълно ума… — И двамата знаем коя е тази гадина — Дета Уокър.

Младежът понечи да възрази, но неумолимото изражение на Роланд го накара да замълчи, още повече че сам бе осъзнал жестоката истина.

14

— Мисля, че грешиш — упорито промълви той.

— Приближи се, ако искаш да говорим. Имам чувството, че всеки път, когато се опитам да надвикам шума от прибоя, в гърлото ми се забива нож.

— Бабо, защо са ти толкова големи очите? — промълви Еди без да помръдне.

— Това пък какво беше?

— Спомних си една приказка. — Младежът колебливо слезе по склона, но остана далеч от Роланд. — Обаче аз не съм наивно момиченце, което можеш да подмамиш.

— Какво момиченце? Не чух какво каза — излъга Стрелецът.

На около двеста метра от тях, скрито сред гъсталака, напрегнато ги наблюдаваше същество, чиито черни очи бяха необикновено интелигентни, ала лишени от състрадателност. Вятърът и грохотът на прибоя заглушаваха гласовете на двамата мъже, но Дета знаеше за какво разговарят. Не и бе необходим телескоп, за да се убеди, че Най-лошият човек вече беше и Най-болният човек. Хрумна и, че Най-лошият на драго сърце би загубил няколко дни (дори няколко седмици), за да изтезава една безнога негърка — в този идиотски свят май липсваха други развлечения — ала Най-болният човек със сигурност имаше само едно желание: час по-скоро да се махне оттук. Да премине през вълшебната врата и да се чупи от този свят. Доскоро той нямаше намерение да се чупи; доскоро съществуваше само в съзнанието и. Тръпки я побиваха, като си помислеше как беше проникнал в главата и, с каква лекота беше преодолял отчаяните и опити да го прогони и отново да стане господарка на съзнанието си. Беше ужасно, направо кошмарно. А най-страшното бе, че тя не разбираше какво предизвиква ужаса и. Безпокоеше я най-вече фактът, че самото нашествие в съзнанието и не я беше изплашило. Знаеше, че ако се замисли, ще проумее истината, но не и се искаше да го стори. Подобен анализ можеше да я отведе на място, подобно на онова, от което са се страхували моряците в древността: на края на света, който картографите са отбелязвали с надпис: „ТУК МОЖЕ БИ ИМА ДРАКОНИ.“ Нашествието на Най-лошия човек в мозъка и я плашеше, защото и беше познато — сякаш се беше случвало и преди… и то неведнъж. Но Дета преодоля страха си и не изпадна в паника. Дори докато се съпротивляваше, тя наблюдаваше какво се случва, спомняше си какво беше видяла през отворената врата, когато Стрелецът я накара да обърне инвалидната количка. Спомняше си как тялото на Най-лошия човек лежеше на пясъка, а Еди се беше навел над него с нож в ръка. Ех, само да беше забил острието в гърлото на Най-лошия човек! Гледката щеше да бъде страхотна. По-хубава дори от клането на прасе!

Младежът не и достави това удоволствие, ала тя успя добре да разгледа тялото на пясъка. Най-лошият човек дишаше, но на брега лежеше именно тялото му — беше безполезно като чувал, който някой глупак е напълнил с плевели или с царевични листа.

Дета притежаваше съзнанието на закоравял престъпник, но разсъждаваше много по-бързо и по-логично от Еди. „Най-лошият човек беше истински гадняр, изпълнен със злоба и гняв. Но вече не е страшен. Знае, че съм тук, ала само гледа как да се чупи, преди да го очистя. Обаче приятелчето му още има сили и със сигурност ще бера ядове с него. Настоява да ме търси и хич не му пука какво му говори онзи. Сигурно си мисли: «Една черна саката мръсница не може да се мери с мен, големия, силен мъж. Защо да бягам? Непременно ще докопам тази черна мутра. Ще и го мушна веднъж-два пъти, после ще правим с нея, каквото си щем.» Да, със сигурност му се въртят такива мисли, ама хич не ми дреме от този бял тъпак. Хайде, сладурче, сигурно си въобразяващ, че лесно ще хванеш Дета Уокър, а? Що не опиташ, миличко? Ще ти светне, че тоя път си намерил майстора, глупако…“

Ужасяващите и мисли внезапно бяха прекъснати от звук, който шумът на вятъра и грохотът на прибоя не успяха да заглушат: изстрел от револвер.

15

— Мисля, че се преструваш и разбираш всичко — заяви Еди. — Абсолютно всичко. Искаш да ме прелъжеш да се приближа до теб, за да ме хванеш. — Той кимна към вратата без да откъсва поглед от Роланд. После, сякаш четеше мислите на Дета Уокър, добави: — Зная, че си болен, но може би се преструваш на по-немощен, отколкото си всъщност. Може би ми устройваш капан.

— Възможно е — сериозно промълви Роланд. — Но намеренията ми са съвсем почтени. — Докато говореше, си мислеше, че младежът донякъде е прозрял намеренията му. — Ако се приближиш още малко, ще бъдеш в пълна безопасност. Започвам да губя сили и вече не мога да крещя… — Той се задави, сякаш да потвърди думите си. — Моля те да размислиш върху онова, което правиш и възнамеряваш да предприемеш. Ако не успея да те убедя да ме придружиш, може би ще те накарам да бъдеш нащрек… да се пазиш.

— И всичко това заради твоята скъпоценна Кула — изкиска се Еди, ала все пак се приближи до Роланд. Изпод износените му маратонки излизаха облачета кафеникав прах.

— Заради моята скъпоценна Кула и твоето здраве — промълви Роланд, — а най-вече заради скъпоценния ти живот.

Той извади револвера, който му беше останал, и се втренчи в него със странно и тъжно изражение.

— Ако си въобразяваш, че ще ме изплашиш…

— Не, Еди. Много добре знаещ, че не ще успея да те застрелям. Но искам да ти дам нагледен урок как всичко се е променило.

Вдигна револвера, но се прицели не в младежа, а в празния бушуващ океан, сетне натисна спусъка.

Еди стисна зъби в очакване на изстрела. Ала изстрел не последва, дочу се само глухо изщракване.

Стрелецът отново натисна. Барабанът се завъртя, но отново последва само изщракване.

— Не се притеснявай — промърмори младежът. — Ако се намирахме в моя свят, Министерството на отбраната щеше да те назначи още след първата засечка. По-добре се отка…

Силният гръм заглуши последните му думи така, точно както Роланд умееше да отчупва клончета от дърветата, когато се учеше да стреля по мишена. Младежът стреснато подскочи. Изстрелът накара жуженето на насекомите за миг да стихне. Те плахо подеха песента си едва след като Стрелецът сложи револвера на коленете си.

— По дяволите, какво искаш да докажеш?

— Зависи какво ще чуеш и за какво ще останеш глух — раздразнено изрече Роланд. — Искам да ти докажа, че не всички патрони са халосни. Следователно съществува голяма вероятност някои (дори всички) патрони в револвера, които си дал на Одета, да са годни.

— Глупости! — възкликна Еди, замълча за миг, сетне попита: — Защо мислиш така?

— Защото заредих оръжието, с което току-що стрелях, с патрони от задната част на патрондашите…, тоест с онези, които най-много се бяха намокрили. Направих го, за да убия времето, докато те чаках да се върнеш. Всъщност зареждането на револвер не е кой знае колко сложно дори за човек, комуто липсват няколко пръста. — Той се позасмя, но се закашля и закри устата си с длан. Когато се поуспокои, продължи: — Но след като си опитал да стреляш с навлажнени патрони, непременно трябва да разглобиш и да почистиш оръжието. „Редовно разглобявайте и почиствайте револвера“ — това беше първото, което се залови да набива в главите ни нашият учител Корт. Нямах представа колко време ще ми бъде необходимо да разглобя, да почистя и да сглобя оръжието си само с една ръка (онази без пръстите е почти безполезна), но си казах, че ако имам намерение да оцелея — а това е най-голямото ми желание, Еди — трябва да проверя способностите си. Да открия за колко време мога да се справя и да се науча да върша трите операции много по-бързо. Хайде, приближи се. Приближи се, заклевам те в името на предците ти.

— За да те виждам по-добре, дете мое — промърмори Еди, но все пак направи две крачки към Стрелеца.

— Когато натиснах спусъка и дочух изстрел, за малко не напълних гащите — продължи Роланд и отново се засмя. Еди се ужаси при мисълта, че спътникът му започва да бълнува. — Още първият патрон се оказа годен, но повярвай, че това беше последното, което бях очаквал.

Еди внимателно го наблюдаваше и се опитваше да разбере дали го лъже за револвера, както и за здравословното си състояние. Със сигурност беше болен, но дали положението му беше толкова сериозно? Ако се преструваше, той бе прекрасен актьор, а що се отнасяше до оръжието, Еди не можеше да прецени, тъй като му липсваше опит. Беше стрелял с пистолет може би три пъти в живота си, преди неочаквано да попадне на престрелката в бара на Балтазар. Хенри сигурно разбираше от оръжия, но той беше мъртъв — Еди още не можеше да повярва, че никога повече нямаше да види брат си и щом се досетеше за това, сърцето му се свиваше от мъка.

— Всички останали патрони се оказаха негодни — отново заговори Стрелецът — затова почистих револвера, презаредих го и отново превъртях целия барабан. Но този път използвах патрони, които не бяха толкова навлажнени. — Той замълча, изкашля се и продължи: — Два от тях бяха наред. Потретих процедурата с разглобяването, почистването и зареждането. Току-що ме видя да изпробвам револвера. — Кисело се усмихна. — Знаеш ли, след първите две изщраквания си казах, че късметът ми е изневерил и че всички патрони ще се окажат навлажнени. Щеше да изглежда адски неубедително, нали? Е, няма ли да се приближиш още малко?

— Каквото и да направиш, няма да ти повярвам — заяви Еди — и няма да се поддам на увещанията ти. Каква беше поуката от всичко това, Роланд?

Стрелецът смаяно го изгледа, сякаш пред него стоеше слабоумен.

— Много добре знаеш, че не те изпратих тук, за да умреш. Не изпратих и двама ви на смърт. За Бога, момче, опомни се! Онази жена има в ръцете си револвер, зареден с годни патрони. — Впери поглед в лицето му и гневно възкликна: — Сигурен съм, че се е скрила някъде наблизо. Въобразяваш си, че ще попаднеш на следите и, ала това едва ли ще се случи, защото планинският склон е осеян със скали, а земята е опечена от слънцето. Повярвай ми, че не Одета, а Дета се е притаила в скривалището си и може би в момента е насочила към нас заредения револвер. Ако ти позволя да отидеш да я търсиш, тя ще те надупчи с куршуми. — Кашлицата отново го задави.

Еди се взираше в безпомощния човек, превит на инвалидната количка; вълните гръмко се разбиваха в брега, а монотонният вой на вятъра напомняше тананикането на слабоумен. Неочаквано за себе си младежът заяви:

— Не ти вярвам. Може би си запазил един от годните патрони. От теб може да се очаква всичко. — И щом го изрече, разбра колко верни са думите му — Роланд беше готов на всичко заради неговата Кула. Заради неговата проклета Кула.

Господи, колко хитро беше постъпил, поставяйки патрона в третия цилиндър на барабана. Добре го беше изиграл, няма що.

— В моя свят има една поговорка — промълви той. — „Този човек е способен да продаде хладилници на ескимосите.“

— Какво означава това?

— Че няма да се хвана на въдицата ти.

Стрелецът дълго се взира в него, сетне кимна.

— Решил си да останеш, нали? Добре, няма повече да те убеждавам. Колкото до Дета… тя ще съумее да се защитава от хищниците, за разлика от нежната и безпомощна Одета. Предупреждавам те, че за теб е по-безопасно да не се приближаваш до нея — поне засега — ала зная, че няма да ме послушаш. Това никак не ми харесва, но нямам време да споря с един глупак.

— Да разбирам ли — учтиво запита младежът, — че никой никога не се е опитвал да спори с теб за Тъмната кула, до която жадуваш да се добереш?

Роланд леко се усмихна и почувства безкрайна умора.

— Честно казано, мнозина са се опитвали да ме разколебаят. Навярно, затова предчувствах, че не ще успея да те разубедя. Всички глупци си приличат. Така или иначе съм прекалено изнемощял, за да те хвана и да те принудя да ме последваш; ти си изключително предпазлив и няма да позволиш да те измамя…, а вече нямаме време за глупави спорове. Остава ми само да премина отвъд и да се надявам, че няма да се случи най-лошото. Но преди да тръгна, ще ти дам последен съвет: бъди нащрек, пази се.

Сетне той направи нещо, което накара Еди да се засрами заради подозренията си (но не и да се откаже от решението си) — отвори барабана на револвера, извади всички патрони и ги замени с нови, от онези, които почти не се бяха намокрили. После с привично движение щракна петлето и промърмори:

— Нямам време да го почистя, но мисля, че сега това няма значение. Ще ти го подхвърля и гледай да го хванеш, за да не го замърсиш още повече. В моя свят почти не са останали револвери, които да стрелят.

Замахна и хвърли оръжието, а в притеснението си младежът едва не го изпусна. Все пак го хвана и го затъкна в колана си.

Стрелецът стана от инвалидната количка и едва не падна, когато возилото се отмести под натиска на ръцете му; после, олюлявайки се, тръгна към вратата. Сграбчи топката, служеща за дръжка, и за разлика от Еди с лекота я завъртя. Младежът не виждаше какво има отвъд вратата, но дочу шума от уличното движение.

Роланд се обърна и го погледна — сините му очи трескаво проблясваха, а лицето му беше мъртвешки бледо.

16

Дета ги наблюдаваше от скривалището си и очите и жадно блестяха.

17

— Запомни съвета ми, Еди — дрезгаво изрече Стрелецът и пристъпи напред. Тялото му се строполи пред вратата, сякаш се беше блъснало в каменна стена.

Еди изпита почти непреодолимо желание да се приближи до вратата и да види къде и в какъв период от време е попаднал спътникът му. Вместо това се обърна и отново огледа хълмовете и планинския склон, без да сваля ръка от револвера. „Ще ти дам последен съвет…“

Внезапно, докато оглеждаше кафеникавите хълмове, младежът почувства страх. „Бъди нащрек, пази се.“

Не се забелязваше никакво движение, ала Еди чувстваше, че тя е там.

Не, не беше Одета — поне за това Стрелецът не беше излъгал. Недалеч от него се спотайваше Дета. Преглътна и му се стори, че в гърлото му е заседнала бучка.

„Бъди нащрек.“

Роланд беше прав — наистина трябваше да се пази, но никога досега не беше изпитвал подобна нужда от сън. Нямаше смисъл да се съпротивлява — ако не му се предадеше доброволно, сънят щеше да го завладее насила.

Тогава Дета щеше да напусне скривалището си.

Дета!

Еди упорито се съпротивляваше на умората, взираше се изпод натежалите си клепачи към хълмовете, където не помръдваше нищо, и се питаше след колко ли време Роланд ще се върне с третата си жертва — Убиеца.

— Одета! — провикна се той, макар че не се надяваше да получи отговор. Нито звук не нарушаваше тишината. Еди зачака.