Стивън Кинг
Трите карти (18) (Тъмната кула II)

2

В продължение на шест дни след драмата, разиграла се на брега, тримата се бяха хранили само с омари и бяха пили мътна вода от поточетата, които се спускаха по планинския склон. Роланд почти не си спомняше какво се е случило през тези дни, тъй като през повечето време бълнуваше. Обръщаше се към Еди с различни имена — Алан и Кътбърт, а жената винаги наричаше Сюзан.

Постепенно температурата му спадна и тримата започнаха трудното изкачване по планинския склон. Еди буташе инвалидната количка; понякога на нея седеше жената, от време на време Роланд заемаше мястото и, а младежът носеше „Сюзан“ на гърба си. Често пътят ставаше непроходим, тогава се налагаше да заобиколят препятствията. Роланд знаеше колко изтощен е Еди. Жената също виждаше умората му, но младежът никога не се оплакваше.

Не им липсваше храна. През дните, когато Роланд се бореше със смъртта, когато тялото му изгаряше от високата температура, а устните му шепнеха имената на отдавна погребани хора, Еди и жената редовно ходеха на лов за омари и всеки път убиваха повече. Постепенно чудовищните създания разбраха, че на този участък от брега ги дебне опасност, и престанаха да идват, но пътешествениците вече се бяха запасили с храна. Когато най-сетне стигнаха до местата, където растеше трева, тримата жадно се нахвърлиха върху нея. Лека-полека раните по кожата им започнаха да зарастват. Някои треви бяха горчиви, други — сладки, но тримата ги ядяха независимо от вкуса… с изключение на една…

Стрелецът се събуди и видя, че жената отскубва трева, която беше виждал и преди.

— Не! Да не си посмяла да я сложиш в устата си! — задавено изкрещя той. — Разгледай я добре и запомни, за да не сгрешиш.

Тя изпитателно впери поглед в него, сетне хвърли отскубнатата трева, без да поиска обяснение.

Стрелецът отново се отпусна на земята — изтръпваше при мисълта какво щеше да се случи, ако не се беше събудил. Тревата, която жената беше откъснала, нямаше да я убие, но щеше да и причини нещо по-страшно. Защото това беше дяволската трева.

От кефлекса Роланд беше получил силно стомашно разстройство, което бе разтревожило Еди, но след като започнаха да включват в „менюто“ си тревите, всичко се нормализира.

Най-сетне бяха навлезли сред истинска гора, а грохотът на прибоя се беше превърнал в глух шум, който се чуваше само когато вятърът духаше откъм океана. А сега щяха да хапнат месо.

3

Стрелецът се приближи до елена и се опита да го изкорми, като държеше ножа между средния и безименния пръст на дясната си ръка, ала не успя. Прехвърли ножа в другата си ръка, с която доскоро не умееше да борави, и криво-ляво разряза корема на животното. Рукна гореща кръв — така и трябваше, в противен случай месото щеше да бъде негодно за ядене.

„Ама че съм несръчен — помисли си Роланд. — Дори дете щеше да се справи по-добре.“

Трябваше да се научи да работи с лявата ръка — не му оставаше друго.

Той се намръщи и се приготви да направи по-дълбок разрез.

Кафяви ръце хванаха дланта му.

Роланд се обърна.

— Позволи на мен — промълви Сузана.

— Изкормвала ли си някога животно?

— Не, но ще ми покажеш как да го направя.

— Добре.

— Месо… — промълви жената и му се усмихна.

— Да. — Роланд също и се усмихна.

— Какво се случи? — извика Еди. — Чух изстрел.

— Подготвяме се за Деня на благодарността — провикна се в отговор тя. — Ела да помогнеш.

Вечеряха царски. По-късно, преди да се унесе в сън, Стрелецът погледна небето, обсипано със звезди, дълбоко вдъхна прохладния планински въздух и си каза, че през целия си живот не е бил толкова щастлив. После заспа. И засънува.

4

Съзря Кулата. Тъмната кула.

Тя се издигаше в далечината сред безкрайна равнина, а лъчите на залязващото слънце я обагряха в кървавочервено. Роланд не можеше да види спираловидната стълба, която се виеше към върха на тухлената грамада, но съзираше прозорците; в тях се мяркаха образите на всички хора, които беше познавал. Изкачваха се по стълбите, а вятърът донасяше гласовете им, зовящи името му: „Роланд… ела… Роланд… ела… ела…“

— Идвам — прошепна той и се стресна в съня си. Когато отвори очи, беше облян в пот и трепереше, като че отново го беше втресло.

— Роланд…

Едва сега осъзна, че това е гласът на Еди.

— Какво има?

— Кошмар ли сънува?

— Да. Всъщност… не. Сънувах Тъмната кула.

Двамата погледнаха към Сузана, но тя спеше дълбоко.

Някога имаше жена на име Одета Сузана Холмс, по-късно се беше появила Дета Сузана Уокър. Сега съществуваше само Сузана Дийн.

Роланд я харесваше заради високия и дух и смелостта и. Страхуваше се за нея, защото знаеше, че ако се наложи, ще пожертва не само нейния живот, но и живота на Еди. Беше готов на всичко заради Кулата. Заради проклетата Кула.

— Време е да си изпиеш хапчето — заяви младежът.

— До гуша ми дойде това лекарство. Повече няма да го вземам.

— Млъкни и го изпий.

Роланд глътна таблетката, отпи леденостудена вода от меха и се уригна.

— Знаеш ли къде отиваме? — обади се Еди.

— Към Кулата.

— Това вече го знам, ама все едно, че съм някакъв тъпак от Тексас, който разправя, че пътува към град На майната си, намиращ се в Аляска. Обясни ми къде е тази кула. В каква посока трябва да се движим?

— Донеси чантата ми.

Еди се подчини. В този момент Сузана се размърда; младежът спря и се втренчи в нея, а гаснещата жарава хвърляше червеникави отблясъци по лицето му. Когато жената се успокои, той се върна при Стрелеца.

Роланд порови в чантата и скоро намери единственото, което имаше значение за него — челюстта. Челюстта на човека в черно.

— Известно време ще останем тук — обясни той. — Само докато оздравея.

Стрелецът се поусмихна. Вече не трепереше, нощният ветрец беше изсушил потта му. Ала във въображението си още виждаше призрачните фигури на рицари, на приятели, врагове и любовници, отдавна преселили се в страната на мъртвите; те бавно се изкачваха по спираловидната стълба, надничаха през прозорците и изчезваха, а Кулата хвърляше черна сянка върху кървавочервеното поле, където царяха опустошение и разруха.

— Едва ли — отговори той и кимна към Сузана. — Но тя ще разбере.

— Какво ще правим след това?

Роланд му показа челюстта на Уолтър.

— Веднъж проговори… ще го стори и втори път.

— Очакват ни опасности — престорено равнодушно каза Еди.

— Така е.

— Не рискуваш само своя живот, нали?

— Не.

— Разбери, че обичам тази жена. Ако и причиниш зло…

— Готов съм на всичко, за да постигна целта си.

— А ние със Сузана сме само пионки, от които можеш да се освободиш, когато пожелаеш. Прав ли съм?

— Обичам и двама ви. — Стрелецът вдигна поглед и на светлината на гаснещия огън Еди видя, че по лицето на спътника му се стичаха сълзи.

— Отговори на въпроса ми: ще продължиш ли напред, ако с нас се случи нещо?

— Да.

— И ще продължиш да търсиш твоята кула, нали?

— Да.

— Каквато и цена да трябва да платиш. — Еди го изгледа, изпитваше към него едновременно обич и омраза; не можеше да проумее какъв беше този човек, който беше спасил живота му, но признаваше, че би го жертвал, за да постигне целта си.

Задуха силен вятър и дърветата застенаха под напора му.

— Говориш като Хенри — разплакано промълви Еди. Не искаше да плаче, ненавиждаше се заради слабостта си. — Той също имаше Кула, само че не беше черна. Спомняш ли си, когато ти разказах за нея? Беше ми брат, следователно и двамата сме били стрелци. Хенри имаше своя Бяла кула и ме помоли да го придружа по пътя до нея. Изпълних молбата му, защото ми беше брат, нали разбираш? Успяхме да се доберем до Бялата кула, но тя уби брат ми. Щеше да погуби и мен. Спомняш ли си как изглеждах, когато ме видя за пръв път? Спаси не само живота ми, а шибаната ми душа! — Той прегърна Роланд, целуна го по страната и усети вкуса на сълзите му. — Е, тръгваме ли на път? Ще продължим и навярно отново ще видим този човек.

Стрелецът мълчеше.

— Откакто съм тук, не сме видели хора, но зная, че ще ги срещнем по пътя; знам още, че щом става въпрос за Кула, вина ги е замесен някакъв човек. Дълго чакаш срещата с него, но в края на краищата печели онзи, който има повече мангизи, а в нашия случай — който има повече патрони. Какво ще кажеш? Ще преследваме ли този човек? Но ако историята се повтори, по-добре да ме беше оставил на омарите. — Еди го погледна и Роланд забеляза сенките под очите му. — Бях наркоман, приятелю, но наскоро открих, че не искам да пукна като друсан глупак.

— Моето пристрастие е различно.

— Нима? Твоята Тъмна кула е също като наркотик за теб.

Роланд мълчеше.

— Кой ще мине през поредната вълшебна врата, за да те спаси? Не знаеш ли? Но аз знам — никой. Ти извади всички възможни карти. Единственото, което можеш да изваждаш отсега на татък, е скапаният револвер — само той ти е останал.

Роланд мълчеше.

— Искаш ли да разбереш какво е единственото, което научих от брат ми? — Еди почти се задавяше от сълзите си.

— Да. — Стрелецът се приведе и го погледна в очите.

— Научи ме, че ако убиеш онова, което обичаш, ще бъдеш обречен завинаги.

— Върху мен вече тежи проклятие — промълви Роланд. — Но дори обреченият може да бъде спасен.

— Ще позволиш ли да загинем?

Роланд не отговори.

Еди го сграбчи за ризата, от която бяха останали само парцали.

— Ще позволиш ли да я убият?

— Рано или късно всички ще умрем — промълви Стрелецът. — Променя се не само светът, но и всички ние. — Втренчи се в младежа, под светлината на гаснещия огън сините му очи проблясваха като слюда. — Ние ще се прославим, Еди, Не се стремя да завладея един свят, в противен случай никога нямаше да рискувам твоя и нейния живот… нямаше да допусна онова момче да умре.

— Не разбирам за какво говориш.

— За всичко, което съществува на този свят. Ще продължим напред, Еди. Ще се сражаваме. Ще страдаме. Но накрая ще победим. — Младежът мълчеше — не знаеше какво да отговори. Стрелецът го потупа по рамото и промълви: — Дори обречените са способни да обичат.

5

След малко Еди отиде да легне до Сузана — третата, която Роланд беше изтеглил. Стрелецът остана да седи до изгасналия огън; вслушваше се в призрачните гласове, които звучаха в съзнанието му, а вятърът постепенно изсуши сълзите по лицето му.

Проклятие.

Спасение.

Кулата.

Когато стигнеше до Тъмната кула, щеше да открие истината.

Едва когато небето на изток порозовя, Роланд (който вече не беше последният стрелец на света, а един от последните трима) заспа и засънува обичайните кошмари; но дори когато спеше, в подсъзнанието му се въртеше една и съща мисъл:

„Там ще открия истината.“