Стивън Кинг
Трите карти (6) (Тъмната кула II)

2

— Смяташ ли, че ни следят? — попита шофьорът на таксито. Изглеждаше развеселен.

Еди се обърна към него.

— Защо мислиш така?

— Непрекъснато гледаш през задното стъкло.

— Изобщо не ми е хрумвало, че могат да ни следят. — Това бе самата истина. Беше видял „опашката“ още щом се огледа за пръв път. Не беше необходимо да се оглежда непрекъснато, за да проверява дали го следват. В този късен майски следобед само пациенти, избягали от лудница, биха могли да изгубят от поглед таксито на Еди. По магистралата почти нямаше коли. — Изучавам организацията на движението, това е.

— О! — възкликна шофьорът. В някои кръгове подобен странен отговор би предизвикал учудване, но таксиметровите шофьори в Ню Йорк рядко задават въпроси; вместо това се съгласяват с всичко. Любимата им фраза е „Ама че град!“, сякаш тези думи са увод към някаква религиозна церемония… което всъщност е самата истина. — Може би само си въобразяваш, че ни следят, не означава, че наистина ни следят. Щях да разбера. Ама че град! Колко души съм следил самият аз. Няма да повярваш колко хора са скачали в таксито ми и са казвали: „Следвай оная кола.“ Сигурно си мислиш, че такива неща стават само във филмите, нали? Така е. Но както казват, изкуството отразява живота и животът отразява изкуството. Такива неща наистина стават! А що се отнася до преследването, трябва да знаеш как да се отскубнеш от…

Еди престана да го слуша, само кимаше в знак на съгласие. Всъщност монологът на шофьора беше доста забавен. Едната от преследващите го коли беше тъмносин седан. Предположи, че в нея пътуваха служители на митническото управление. Другата бе пикап с надпис „ДЖИНЕЛИС ПИЦА“. Имаше дори изображение на пица, но пицата всъщност бе усмихнато детско лице — някакво момче се хилеше и облизваше устни, а под него пишеше „ЪММММ! БООООЖЕСТВЕНА ПИЦА!“ Само че някой невръстен уличен художник с боя-спрей и елементарно чувство за хумор бе задраскал „ПИЦА“ и бе написал отгоре „ЦИЦА“.

Джинели. Еди познаваше само един човек на име Джинели; той беше собственик на ресторант „Четирима бащи“. Пиците за него бяха страничен бизнес, източник на гарантирани приходи, радост за всеки счетоводител. Джинели и Балазар. Те вървяха заедно като дупе и гащи.

Според първоначалния план пред летището трябваше да го чака лимузина с шофьор, която да го отведе в седалището на Балазар — заведение в центъра на града. Но, разбира се, първоначалният план не бе предвидил двучасовото забавяне в малката бяла стая, двучасовия разпит, проведен от цял куп митнически агенти, които преди това бяха извадили и пресушили резервоарите на тоалетната на полет 901 в търсене на наркотици.

Когато Еди излезе, навън естествено не го чакаше никаква лимузина. Явно такива са били инструкциите на шофьора; ако куриерът не се появи до петнайсет минути след като излязат всички пътници, шофьорът да изчезне по най-бързия начин. Не би трябвало да използва и радиотелефона в колата, който можеше да бъде подслушан. Балазар щеше да се обади на свои хора, които да му съобщят, че Еди е загазил и че той на свой ред трябва да се подготви за големи неприятности. Силният характер на младежа може би бе направил впечатление на италианеца, но това не променяше факта, че куриерът е наркоман.

Имаше вероятност пикапът да спре до таксито, някой да насочи през стъклото автоматичен пистолет и да направи на решето задната седалка. Еди разбираше, че ако го бяха задържали четири часа вместо два, щеше да има повод за по-силно притеснение, още по-лошо щеше да бъде, ако го бяха задържали шест часа. Но само два… Може би Балазар щеше да повярва, че куриерът е издържал разпита. Ала все пак… Истинската причина, която го караше да се обръща, беше вратата. Тя го омайваше.

Когато митничарите насила го завлякоха до административната сграда на летище „Кенеди“, той непрекъснато се озърташе и всеки път я виждаше да стои там — невероятна, но реална, неподлежаща на каквото и да било съмнение, само на около метър разстояние. Виждаше вълните, които се разбиваха в пясъка една след друга; виждаше как денят започва да отстъпва пред нощта.

Вратата приличаше на някоя от онези тарикатски картинки със скрит образ; в първия момент не виждаш скритото изображение, но откриеш ли го веднъж, не можеш да видиш нищо друго, колкото и да се опитваш.

Вратата бе изчезнала и в двата случая, когато Стрелецът се бе връщал обратно сам, и това бе уплашило Еди — бе се почувствал като дете, озовало се в тъмна стая. За пръв път това се бе случило по време на разпита.

„Трябва да вървя. — Гласът на Роланд прозвуча съвсем ясно и заглуши въпроса, който митничарите му задаваха. — Ще се върна след малко. Не бой се.“

„Защо? — попита Еди. — Защо се налага да ме изоставиш?“

— Какво има? — обади се един от митничарите. — Май се изплаши.

За секунда младежът наистина се бе уплашил, но този глупак не разбираше истинската причина.

Озърна се, митничарите също се обърнаха. Не видяха нищо освен бяла стена, облицована с бели надупчени плоскости, които служеха за звукоизолация. Еди видя вратата; както обикновено тя бе на около метър от него (сега сякаш беше вградена в стената на стаята — път за бягство, който никой от мъчителите му не можеше да види). Видя и нещо друго. Видя от вълните да излизат някакви неща; неща, които сякаш бяха излезли от филм на ужасите. Приличаха на хибрид между скарида, омар и паяк и издаваха странни звуци.

— Да не би да халюцинираш, Еди? — беше го попитал един от митническите агенти. — Може би си видял някоя буболечка на стената?

Това бе толкова близо до истината, че той едва сдържа смеха си. Разбираше защо онзи трябва да се върне обратно; съзнанието на Роланд беше в безопасност — поне за момента — но чудовищата пълзяха към него и Еди подозираше, че ако той не напусне този свят, скоро ще остане без тяло, в което да се върне.

Изведнъж в съзнанието му прозвуча кресливият глас на Дейвид Лий Рот:

„О, Аивииии… нямам тяло…“

Този път не можа да се сдържи и избухна в смях.

— Кое е толкова смешно? — бе попитал митничарят, който се интересуваше дали Еди е видял някакви буболечки.

— Цялата ситуация. Но е по-скоро странна, отколкото забавна. Искам да кажа, че ако беше филм, щеше да бъде повече в стила на Фелини, а не на Уди Адън, ако разбирате какво имам предвид.

„Ще се оправиш ли?“ — попита Роланд.

„Да, разбира се. ГСР, човече.“

„Не те разбирам“

„Гледай си работата.“

„А! Добре. Няма да се бавя.“

Изведнъж онзи изчезна. Просто изчезна. Като струйка дим, толкова тънка, че и най-лекият полъх на вятъра би могъл да я отнесе. Еди отново се огледа, не видя нищо освен надупчените бели плоскости, нямаше нито врата, нито океан, нито странни чудовища; стомахът му започна да се свива на топка. Вече не се питаше дали това е халюцинация или не; дрогата беше изчезнала, а това бе единственото доказателство, от което той имаше нужда. Но Роланд му бе… помогнал, незнайно как.

— Искаш да окача там картина? — попита един от митничарите.

— Не. Искам да ме пуснеш.

— Веднага след като ни съобщиш къде скри хероина — каза друг. — Или може би беше кокаин, а? — И всичко започна отначало.

Десет минути по-късно — десет безкрайни минути — Роланд отново се върна в мислите му. Можеше да изчезва когато си поиска, да се връща когато си поиска. Еди усети, че онзи е много изтощен.

„Свърши ли работа?“ — попита го.

„Да. Съжалявам, че се забавих толкова. — Пауза. — Наложи се да пълзя.“

Еди отново се огледа. Вратата отново се беше появила, но сега през отвора се разкриваше малко по-различна гледка от другия свят; внезапно разбра, че тук тя се премества заедно с него, там се премества с Роланд. Тръпки го побиха от тази мисъл. Сякаш двамата с Роланд бяха свързани с една пъпна връв като сиамски близнаци. Тялото на Стрелеца лежеше както и преди на прага, но сега Еди съзираше безкраен бряг, обливан от приливните вълни, осеян от чудовищата, които пълзяха по него и задаваха странните си въпроси. Щом поредната вълна се разбиеше в брега, те вдигаха щипки. На младежа му се стори, че гледа някой от онези стари документални филми, в които Хитлер държеше реч и всички изпъваха ръце и крещяха „Sieg heil!“ с такова усърдие, като че животът им зависеше от това — което, ако се замисли човек, си е било точно така. Той видя и следите, останали от мъчителното пълзене на Стрелеца по пясъка.

Докато Еди смаян наблюдаваше гледката, едно от ужасните създания с мълниеносна бързина протегна щипци и сграбчи чайка, която летеше прекалено ниско. Разкъсаната и окървавена птица тупна на пясъка. Чудовището мигом я погълна. Ветрецът подхвана едно бяло перо. Щипките веднага го сграбчиха.

„Мили Боже! — възкликна Еди. — Погледни тези чудовища.“

— Защо непрекъснато се оглеждаш? — беше попитал поредният митничар.

— От време на време погледът ми трябва да си отпочива.

— От какво?

— От физиономията ти.

3

Шофьорът на таксито остави Еди пред сградата на „Кооп Сити“, благодари му за бакшиша от един долар и потегли. Младежът поспря за миг, в едната си ръка държеше чантата, с другата хвана якето и го метна през рамо. Тук двамата с брат му бяха наели двустаен апартамент. Той вдигна поглед към монолитното здание, което приличаше на огромна тухлена кутия за бисквити. Множеството прозорци му напомняха за затвор и гледката им го потискаше, докато Роланд — онзи другият — я намираше за очарователна.

„Никога, дори като дете не съм виждал толкова висока сграда — каза Роланд. — А тук те са толкова много!“

„Да — съгласи се Еди. — Живеем като мравки в мравуняк. На теб може и да ти харесва, но на мен ми е писнало. Ужасно ми е писнало.“

Синята кола мина покрай него; пикапът направи обратен завой и се приближи. Младежът се напрегна и усети как Роланд вътре в него също се напряга. Може би възнамеряваха да го блъснат?

„Да минем ли през вратата? Искаш ли?“ — Роланд беше готов на всичко, но гласът му беше спокоен.

„Не още — отвърна Еди. — Може би искат само да поговорим. Но бъди нащрек.“

Разбра, че бе излишно да предупреждава Роланд; усети, че и в най-дълбокия си сън онзи беше по-подготвен да действа, отколкото самия Еди в най-напрегнатия момент.

Пикапът с изрисуваното усмихнато хлапе приближаваше. Човекът до шофьора свали стъклото. Еди стоеше пред входа на сградата; тялото му хвърляше дълга сянка; стоеше в очакване какво ще се покаже през прозореца на колата — лице или пистолет.

4

За втори път Роланд напусна Еди пет минути след като митничарите най-сетне се предадоха и го освободиха. Стрелецът бе ял, но не достатъчно; беше жаден; но най-важно бе лекарството. Еди не можеше да му достави необходимото лекарство (макар младежът да подозираше, че Стрелецът е прав и Балазар би могъл да му помогне… стига да пожелаеше), но дори няколко таблетки аспирин биха могли поне да свалят температурата му. Когато Стрелецът пристъпи, за да разреже последната част от лейкопласта, младежът беше усетил, че от тялото на човека лъха топлина като от нажежена печка. Той спря пред павилиона за вестници в главния терминал.

„Там, откъдето идваш, имате ли аспирин?“

„За пръв път го чувам. Това магия ли е или лекарство?“

„Мисля, че и двете.“

Еди влезе в павилиона и купи кутия анацин. Върна се до снекбара и взе два огромни хотдога (Хенри ги наричаше „Годзила-дог“) и голяма чаша пепси. Започна да полива кренвиршите с горчица и кетчуп, когато се сети, че не са за него. Нямаше представа дали Роланд не е вегетарианец. Нямаше представа дали тази храна нямаше да убие човека, настанил се в съзнанието му.

„Е, много е късно“ — помисли си той. Когато Роланд говореше — особено, когато действаше — Еди бе сигурен, че всичко това е действителност. Когато Стрелецът се умълчаваше, чувството, че сънува — невероятно реален сън, който бе започнал в самолета — отново го обземаше.

Мъжът му бе доверил, че може да отнесе храната в своя собствен свят. „Вече го направих — бе казал той, — докато ти спеше.“ На Еди не му се вярваше, но онзи го увери, че е истина.

„Трябва много да внимаваме — каза той. — Двама митнически агенти ме наблюдават… НИ наблюдават.“

„Зная, че трябва да внимаваме — обади се Роланд. — Не са двама; петима са.“ Еди внезапно преживя едно от най-странните неща в живота си. Не помръдваше очите си, но чувстваше как те се движат. Роланд ги движеше.

Някакъв тип говореше по телефона.

Жена седеше на една пейка и ровеше в чантата си.

Чернокож младеж, много красив, ако не беше заешката устна, която хирурзите не бяха успели да отстранят напълно, разглеждаше щанда до павилиона, от който Еди току-що бе излязъл.

На пръв поглед тези хора изглеждаха съвсем обикновени, но въпреки това Еди разбра, че го следят. Те бяха като скрити образи в детски пъзел; видиш ли ги веднъж, не можеш да ги изгубиш. Лицето му пламна, защото другият му бе показал това, което сам би трябвало да види. Бе забелязал само двама. Тези тримата бяха по-опитни, но не достатъчно. Очите на човека, който говореше по телефона, не блуждаеха разсеяно, а гледаха право в Еди. Жената, ровеща в чантата си, така и не намираше това, което търсеше, но и не се отказваше, а продължаваше да тършува. А купувачът бе разгледал всяка блуза на щанда поне десет пъти.

Изведнъж той се почувства като петгодишно хлапе, което се страхува да пресече улицата, ако Хенри не го държи за ръка.

„Не се притеснявай — успокои го Роланд. — Не се тревожи и за храната. Ял съм и буболечки, при това живи, които пълзяха в гърлото ми.“

„Да, но това е Ню Йорк“ — отвърна младежът. Занесе двата хотдога и пепси-колата в далечния край на бара и се обърна с гръб към главната зала на терминала. Сетне погледна в левия ъгъл. Изпъкнало огледало отразяваше всичко като свръхчувствително око. Младежът огледа преследвачите; нито един не бе достатъчно близко да види храната и пепси-колата, а това беше добре, защото той нямаше и най-малката представа какво ще се случи с тях.

„Сложи астина върху тия неща с месото. Сетне вземи всичко.“

„Нарича се «аспирин».“

„Добре. Наречи го както искаш, Зат…“

„Еди. Просто го направи.“

Той извади аспирина от пликчето, което бе пъхнал в джоба си, сетне понечи да го остави до единия хотдог, когато внезапно проумя, че Роланд няма да може да махне капака на картонената чаша. Направи го сам, изсипа три хапчета върху едната салфетка, поколеба се, сетне добави още три.

„Три сега, три по-късно — каза той. — Ако има по-късно.“

„Добре. Благодаря ти.“

„А сега какво?“

„Вземи всичко.“

Еди отново погледна в изпъкналото огледало. Двама агенти приближаваха с небрежна походка снекбара, може би предчувстваха, че сега заподозреният ще направи някакъв фокус и искаха да го проследят по-отблизо. Еди трябваше да действа колкото се може по-бързо.

Взе всичко и почувства топлината на кренвиршите в меките бели хлебчета и студенината на пепси-колата. В този момент приличаше на баща, който се кани да занесе закуска на децата си… и тогава всичко започна да се размива.

Сведе поглед, очите му започнаха да се разширяват, да се разширяват, докато най-сетне почувства, че скоро ще изскочат от орбитите и ще увиснат на нервните влакна.

Виждаше кренвиршите през хлебчетата. Виждаше пепси-колата, ледено студената течност бе приела формата на чашата, която вече я нямаше.

Дланите му се плъзнаха една към друга, съпротивлението между тях постепенно намаляваше… сетне се допряха. Храната… салфетките… пепси-колата… шестте хапчета аспирин… изчезна всичко, което бе държал.

„Все едно Исус да слезе на земята и да засвири на цигулка“ — помисли си вцепененият Еди и хвърли поглед към огледалото.

Вратата беше изчезнала… Роланд също бе изчезнал от съзнанието му.

„Добър апетит, приятелю“ — пожела му младежът…, но нима това странно присъствие, което наричаше себе си Роланд, можеше да му бъде приятел? Не беше съвсем сигурен. Човекът наистина го бе спасил, но това не означаваше, че е добър самарянин.

И все пак Еди го харесваше. Страхуваше се от него… но го харесваше.

Подозираше, че с течение на времето ще го обикне както обичаше Хенри.

„Добър апетит, страннико — помисли си. — Добър апетит, остани жив… и се върни.“

Близо до него имаше няколко изцапани с горчица салфетки, оставени от предишен клиент. Той ги смачка на топка и на излизане ги запрати в кошчето до вратата; предъвка с празна уста, сякаш преглъщаше последния си залък. Дори се оригна наужким, когато мина покрай чернокожия и се насочи към табелките, на които пишеше „БАГАЖ“ и „ИЗХОД“.

— Не можа ли да си избереш риза? — подхвърли на негъра.

— Моля? — обърна се чернокожият, който се преструваше, че гледа разписанието на „Америкън Еърлайнс“.

— Мисля, че ти трябва някоя с надпис „НАХРАНЕТЕ МЕ, УВОЛНЕН СЪМ ОТ ДЪРЖАВНА СЛУЖБА“ — каза Еди и от мина.

Докато слизаше по стълбите, видя как жената, която ровеше в чантата си, набързо я затвори и стана от пейката.

„О, Господи, все едно, че наблюдавам парада по случай Деня на благодарността.“

Това бе един дяволски странен ден и той подозираше, че ще се случат още интересни събития.

5

Когато Роланд видя ракообразните чудовища да излизат отново от водата (явно появата им не бе свързана с прилива, привличаше ги тъмнината), той напусна Еди Дийн, за да премести тялото си, преди отвратителните същества да го открият и изядат.

Бе очаквал болката, беше се подготвил. Толкова често бе живял с нея, че тя се бе превърнала в негова стара приятелка. И въпреки това бе учуден от бързината, с която температурата му се покачваше, а силите му отслабваха. Този път наистина умираше. Дали в света на Затворника имаше достатъчно силно лекарство, че да го спаси? Може би. Но ако не го вземеше през следващите шест или най-много осем часа, вече нямаше да има значение. Ако положението продължеше да се влошава, нито лекарство, нито магия в онзи или в който и да било друг свят щяха да го изправят на крака.

Не можеше да ходи. Налагаше се да пълзи.

Канеше се да премине обратно в странния свят, когато видя смачкания на топка лейкопласт и торбичките с дяволския прах. Ако ги оставеше тук, рачищата със сигурност щяха да разкъсат торбичките. Ветрецът щеше да разнесе праха. „Така му се пада“ — каза си Стрелецът, но това не биваше да се случи. Еди щеше да загази много сериозно, ако не успееше да върне белия прах. Почти невъзможно е да блъфираш хора като Балазар; поне какъвто си го представяше. Той щеше да пожелае да види за какво е платил и докато траеше проверката, в Еди щяха да бъдат насочени толкова пистолети, че с тях да се въоръжи малка армия.

Стрелецът прехвърли през врата си обвитите с лейкопласт торбички. Сетне запълзя по брега.

Бе изминал двайсетина метра — достатъчно далеч, за да се почувства на сигурно място, поне така бе преценил — когато изпита ужасяващото чувство, че се отдалечава от вратата. Какво, за Бога, го бе накарало да си го помисли?

Обърна глава и видя вратата; тя не бе останала долу на брега, а се намираше само на метър от него. Втренчи поглед в нея и осъзна, че сам би се досетил за това, ако не бяха треската и шумът, който вдигаха инквизиторите, обсипващи Еди с безкрайните си въпроси къде, кога, как, защо (въпроси, които се сливаха с ужасяващото чаткане на съществата, изпълзели от вълните: „Дад-а-чок? Дад-а-чум? Дид-а-чик?“).

„Сега вратата ме следва — помисли си той. — Преследва и двама ни като проклятие, от което никога не ще се отървем.“ Всичко това не подлежеше на никакво съмнение… както и още нещо.

Ако вратата между тях се затвореше, щеше да се затвори завинаги.

„Когато това се случи — помисли си мрачно Роланд — той трябва да е от тази страна. С мен.“

„Какъв образец за добродетел си, стрелецо! — изсмя се мъжът в черно. Той явно бе заел постоянно място в главата му. — Уби момчето; принесе го в жертва, за да ме хванеш, и предполагам, да отвориш вратата между световете. Сега възнамеряваш да използваш един по един тези трима души и да ги обречеш на нещо, което не би издържал — на живот в чужд свят, където ще умрат бързо като животни от зоопарк, пуснати сред дивата природа.“

„Кулата — ядоса се Роланд. — Стигна ли веднъж до Кулата, изпълня ли своето дело, извърша ли този акт на възкресение или изкупление, те…“

Но пронизителният смях на човека в черно, който бе мъртъв, но продължаваше да живее във вече не толкова чистата съвест и съзнание на Стрелеца, му попречи да довърши мисълта си.

Нито пък мисълта за предателството, което замисляше, можеше да го отклони от целта.

Пропълзя още десетина метра, погледна назад и видя, че дори и най-едрите чудовища не смеят да се отдалечат на повече от пет-шест метра от линията на прилива. А той вече бе изминал три пъти по-голямо разстояние.

„Всичко е наред.“

„Нищо не е наред — отвърна присмехулно човекът в черно — и ти го знаеш.“

„Млъкни“ — помисли си Стрелецът и гласът се подчини като по чудо.

Роланд пъхна торбичките с дяволския прах в процепа между две скали и ги покри с малко трева. Когато свърши, спря да си почине; главата му бучеше, студени и топли вълни обливаха тялото му. Сетне се претърколи през прага и премина в другия свят, като временно изостави заразеното си от смъртоносна инфекция тяло.

6

Когато Роланд се върна за втори път, завари тялото си толкова неподвижно, че се зачуди дали не е изпаднало в кома… състояние, което толкова забавяше телесните функции, че от време на време собственото му съзнание сякаш изчезваше, плъзнало се към вечния мрак.

Събра сили и разбуди тялото си, освободи го и го измъкна от тъмната пещера, в която бе пропълзяло. Накара сърцето си да затупти по-силно, нервите си да възприемат отново болката и събуди плътта си за ужасяващата реалност.

Беше нощ. Звездите светеха. Сандвичите, които Еди му бе дал, бяха единственият източник на топлина сред този студ. Не беше гладен, но трябваше да се храни. Първо обаче… Погледна белите хапчета в шепата си. Еди ги бе нарекъл астин. Не, не беше точно така, но той не можеше да произнесе думата, която Затворникът бе използвал. Важното в случая бе, че астинът е лекарство. Лекарство от друг свят.

„Ако нещо от твоя свят ми помогне, Затворнико — помисли си мрачно Роланд, — това ще са лекарствата, а не сандвичите.“

Все пак трябваше да опита. Не че това бе лекарството, от което имаше нужда — поне така смяташе Еди, — но поне щеше да свали температурата му.

„Три сега, три по-късно. Ако има по-късно.“

Стрелецът сложи три от хапчетата в устата си, сетне махна капачката — някаква странна бяла материя, която не бе нито хартия, нито стъкло, но приличаше и на двете — от картонената чаша с напитката.

Първата глътка го омая дотолкова, че за миг забрави къде се намира — легнал на пясъка с широко отворени очи, смълчан, огрян от лунна светлина. Всеки би го взел за мъртвец. Сетне отпи жадно, хванал чашата с две ръце, пулсиращата болка в чуканчетата, останали от пръстите му, отстъпи пред удоволствието от напитката.

„Сладка! Божичко, колко е сладка! Толкова сладка! Толкова…“

Едно от малките кубчета лед заседна в гърлото му. Той се изкашля, потупа се по гърдите и го изплю. Изпита нова болка в главата си: болка, причинена от прекалено бързото изпиване на прекалено студена напитка. Лежеше неподвижен, чувстваше сърцето си да тупти като разцентрована машина, чувстваше как тялото му се изпълва с енергия толкова бързо, че сякаш щеше да експлодира. Без дори да се замисля какво прави, откъсна ново парче от ризата си — скоро от нея щеше да остане само един парцал, увиснал около врата му — и го постави върху единия си крак. Когато допиеше чашата, щеше да изсипе леда в парцала и да сложи компреса върху ранената си ръка. Но сега умът му бе насочен другаде.

„Сладко! — повтаряше си, опитвайки се да проумее смисъла на тази дума или да се убеди, че в нея има смисъл, също както Еди се опитваше да убеди самия себе си, че онзи, другият, съществува в реалността, а не е плод на някакво умствено разстройство. — Сладко! Сладко! Сладко!“

В тъмната напитка имаше захар, повече захар, отколкото Мартин (който беше голям лакомник, въпреки че изглеждаше като аскет) бе слагал сутрин в кафето си…

Захар… бял… прах…

Стрелецът отмести поглед към торбичките, които едва се виждаха под тревата, с която ги бе покрил, и се запита дали не съдържат захар. Когато Затворникът бе дошъл тук, където двамата бяха отделни хора, прекрасно разбираше какво му говори Роланд. Стрелецът предполагаше, че ако и тялото му премине в света на Еди (а инстинктивно долавяше, че това би могло да стане… макар че тогава вратата щеше да се затвори; същото щеше да се случи и ако Еди пристигнеше тук), тогава и той ще разбира неговия език. От пребиваването си в съзнанието на младежа бе установил, че хората говореха на близки езици. Близки, но не еднакви. Тук „сандвич“ беше „питка“. Там „кльопачка“ беше нещо за ядене. Следователно — беше възможно онова, което Еди наричаше „кокаин“, да се окаже вещество, което за Стрелеца бе „захар“.

Като се позамисли, осъзна, че това е малко вероятно. Еди бе купил напитката съвсем открито, макар да знаеше, че е наблюдаван от служители на жреците на Митницата. Освен това Роланд съобрази, че младежът беше платил много малко, по-малко отколкото струваше питката с месо. Не, захарта не беше кокаин, но той не можеше да разбере защо някой ще иска кокаин или друг забранен от закона наркотик, след като този свят разполагаше с мощен стимулант като захарта, която при това се намираше евтино и в изобилие.

Погледна отново към „сандвича“ и почувства глад… осъзна с учудване и благодарност, че вече е по-добре. Дали това се дължеше на напитката или на захарта?

Може би, но само донякъде. Захарта може временно да върне силите на отпаднал човек; това Роланд бе научил още като дете. Но не можеше да потисне болката или да свали температурата в тялото, когато някаква инфекция го е превърнала в пещ и все пак точно това се бе случило с него… и продължаваше да се случва.

Конвулсивното треперене бе престанало. Потта засъхваше на челото му. Обръчите, които стягаха гърлото му, се бяха разхлабили. Беше невероятно, но факт, и то неоспорим, не беше плод на въображението му или на желанието му. Липсващите му пръсти продължаваха да пулсират от болка, но дори тя сякаш беше понамаляла. Роланд отпусна глава, затвори очи и благодари на Бога.

На Бога и на Еди Дийн.

„Не разчитай прекалено много на него, Роланд — прокънтя глас от дълбините на съзнанието му — това не беше нервният, подигравателно-заядлив глас на човека в черно или грубият глас на Корт; приличаше на гласа на баща му. — Знаеш, че той го направи заради лична изгода. Знаеш, че онези мъже, Инквизиторите, бяха донякъде или може би напълно прави по отношение на него. Той е мекушав и те не сгрешиха, като го арестуваха. Но същевременно в него има някаква сила, не отричам. Ала има и слабост. Прилича на Хакс, готвача. Хакс отрови много хора, направи го неохотно… по нежеланието му не заглуши писъците па умиращите. Има още една причина да се пазиш…“

Но Роланд знаеше втората причина. Беше видял отговора в очите на Джейк, когато момчето бе започнало да проумява целта му. „Не допускай грешката да се привържеш към него.“ Добър съвет. Не трябва да се привързваш към хора, на които евентуално ще причиниш зло.

„Помни своя дълг, Роланд.“

— Никога не съм го забравял — изрече той с дрезгав глас. Звездите светеха равнодушно, вълните се разбиваха в брега, а ракообразните чудовища продължаваха да задават идиотските си въпроси. — Прокълнат съм заради своя дълг. Защо тогава прокълнатият да се отклонява от пътя си?

Започна да яде питките с месо, които Еди бе нарекъл „хотдог“.

Стрелецът нямаше нищо против да яде кучешко^[1]; сандвичите имаха вкус на помия в сравнение с рибата тон, но нима след прекрасната напитка имаше право да се оплаква? Не. Освен това нямаше време да се притеснява за подобни неща.

Изяде всичко и се върна на мястото, където се намираше Еди — някакво вълшебно превозно средство, което фучеше по метален път, осеян с други такива превозни средства… дузини, може би стотици, а никъде не се виждаше дори един кон.

7

Когато пикапът спря. Еди се напрегна. Вътре в него Роланд беше още по-напрегнат.

„Поредната версия на съня на Даяна — помисли си Роланд. — Какво има в кутията? Златен бокал или отровна змия? Точно когато тя завърти ключа и постави ръце върху капака, ще чуе гласа на майка си: «Даяна, събуди се! Време е да издоиш животните.»“

„Добре — каза си Еди. — Какво ще последва? Добро или зло?“ През прозореца на пикапа надникна мъж с бледо, пъпчиво лице и щръкнали зъби. Еди познаваше добре това лице.

— Здрасти, Кол! — поздрави го той без особен ентусиазъм. До Кол Винсънт седеше Стария грозник, както Хенри наричаше Джак Андолини.

„Но Хенри никога не го нарича така в очите“ — помисли си той. Не, разбира се, че не. Да наречеш така Джак право в очите, означаваше да умреш. Беше огромен мъж с изпъкналото чело и изпъкналата челюст на първобитен човек. Беше женен за племенница или братовчедка на съпругата на Балазар. Огромните му ръце стискаха волана на пикапа както лапите на маймуна стискат клон. От ушите му стърчаха цели кичури косми. Еди виждаше само едното, защото Джак Андолини бе с профил към него и гледаше право пред себе си.

Стария грозник. Но дори Хенри (който дори според любящия си брат не бе най-схватливият човек на света) никога не бе допускал грешката да го нарече Стария глупак. Колин Винсънт беше момче за всичко. Зад неандерталското чело на Джак обаче се криеше достатъчно интелект, за да се издигне до най-доверения човек на Балазар. Младежът не беше възхитен от факта, че толкова важни персони бяха дошли да го „посрещнат“. Това никак не му хареса.

— Здрасти, момче — изрече Кол. — Чух, че си имал неприятности.

— Нищо особено — отвърна Еди. Усети, че драска дланите си с нокти, типичен жест на наркоман, от който се стараеше да се въздържа по време на разпита. С усилие на волята престана. Кол се подсмихваше, а той копнееше да изтрие усмивката му с юмрук. Би могъл да го стори… ако не беше Джак. Джак продължаваше да гледа право напред; приличаше на човек, погълнат от собствените си първобитни мисли, човек, който виждаше света в бяло и черно — според ограничения си интелект, за който подсказваше външният му вид. Но Еди знаеше, че само за един ден той щеше да види повече, отколкото Кол Винсънт през целия си живот.

— Е, радвам се — каза Кол. — Радвам се.

Настъпи мълчание. Кол погледна Еди, усмихна се в очакване младежът да повтори „танца на наркомана“ — да зачеше длани, да запристъпва от крак на крак като хлапе, което иска да отиде до тоалетната. Но най-вече очакваше Еди да попита какво се е случило и дали имат малко дрога у себе си.

Младежът безстрастно се взираше в него и дори не помръдваше.

Ветрецът понесе из паркинга опаковка от шоколадче. Шумоленето и по асфалта и хрипливото тракане на буталата на пикапа бяха единствените шумове, които се чуваха.

Самоуверената усмивка на Винсънт започна да помръква.

— Скачай вътре, Еди — нареди Джак, без да се оглежда. — Да се поразходим.

— Къде отиваме? — нахакано попита младежът.

— При Балазар. — Джак изобщо не се обърна. Беше поставил ръце на волана. Голям пръстен от масивно злато, украсен с оникс, който блестеше като око на гигантско насекомо, блещукаше на средния му пръст. — Интересува се какво става със стоката му.

— У мен е. На сигурно място.

— Добре. Значи всичко е наред — никой няма повод за тревога — заключи той, като продължи да гледа пред себе си.

— Искам първо да се прибера вкъщи — каза Еди. — Да се преоблека, да поговоря с Хенри…

— И да се надрусам — довърши Кол, като се ухили и разкри Големите си пожълтели зъби. — Само че няма с какво да го направиш, малкия.

„Дад-а-чум?“ — произнесе Стрелецът и думите му отекнаха в съзнанието на Еди; и двамата потръпнаха.

Кол забеляза треперенето и устните му се разтегнаха в още по-широка усмивка. „О, за това става въпрос — говореше тази усмивка. — За «танца на наркомана».“

— Защо казваш това?

— Господин Балазар реши, че предпочита апартаментът ви да е чист — обясни Джак, без да обърне глава. Виждаше всичко, макар да не се извръщаше, което страничният наблюдател би помислил за невъзможно за подобен човек. — Ако някой реши да ви погостува.

— Някой със заповед за обиск например — добави Кол и подозрително изгледа Еди. Младежът усети, че на Роланд също му идва да разбие с юмрук развалените зъби, които правеха усмивката на Винсънт толкова отвратителна. Единомислието им го развесели. — Господин Балазар изпрати да измият стените и да почистят килимите с прахосмукачка, като при това няма да ти вземе нито цент, Еди!

„Сега ще ме попиташ какво имам у себе си — говореше усмивката на Кол. — О, да, зная, че ще ме попиташ, момчето ми. Защото можеш да не обичаш продавача на бонбони, но обичаш самите бонбони, нали така? И след като знаеш, че Балазар се е погрижил личните ти запаси да изчезнат…“

Внезапно една мисъл, едновременно неприятна и ужасяваща, осени Еди. Ако запасите му бяха изчезнали…

— Къде е Хенри? — попита той толкова рязко, че Кол се дръпна назад изненадан.

Джак Андолини най-сетне обърна глава. Направи го толкова бавно, сякаш това беше действие, което извършваше изключително рядко, и то с цената на големи жертви. Човек можеше да очаква прешлените му да запукат в основата на дебелия му врат.

— На сигурно място — отговори и върна главата си в първоначалното и положение.

Еди стоеше до пикапа и усещаше как надигналата се вълна от паника се опитва да нахлуе в мислите му и да обърка логичния им порядък. Изведнъж нуждата да се надруса, която досега успешно бе потискал, се оказа по-силна от него. Трябваше да вземе нещо.

„Престани! — гласът на Роланд прокънтя в съзнанието му толкова гръмогласно, че младежът трепна. Кол, който прие гримасата му на болка и изненада за поредното изпълнение на Еди Наркомана, отново се ухили. — Престани! Аз ще те контролирам!“

„Нищо не разбираш! Той е мой брат! Той е мой брат. Балазар е прибрал брат ми!“

„Говориш така, сякаш не знам какво означава тази дума. Опасяваш ли се за съдбата му?“

„Да! Да, за Бога!“

„Тогава направи това, което очакват от теб. Плачи, хленчи, моли се. Поискай им малко дрога. Сигурен съм, че очакват и това. Направи го, нека се отпуснат, тогава навярно опасенията ти ще се потвърдят.“

„Не разбирам какво искаш да каж…“

„Искам да кажа, че ако проявиш малодушие, ще станеш причина за смъртта на брат си. Това ли желаеш?“

„Добре, Ще запазя хладнокръвие.“

„Направи го.“

— Сделката ни не предвиждаше подобно нещо — каза Еди, като заговори право в обраслото с косми ухо на Джак Андолини. — Не за това опазих стоката на Балазар, докато някой друг на мое място щеше да изпее по пет имена за всяка година, намалена от присъдата му.

— Балазар реши, че брат ти ще е на по-сигурно място при него — отвърна Джак, без да се обръща. — Взе го под своя закрила.

— Много добре. Благодари му от мое име, кажи му, че съм се върнал, стоката му е на сигурно място и че ще се погрижа за Хенри, както той винаги се е грижил за мен. Кажи му, че в хладилника имам шест бутилки бира и когато брат ми се върне, ще изпием по три. После ще се качим в колата и ще отидем при Балазар, каквато бе първоначалната ни уговорка.

— Шефът иска да те види, Еди — каза Джак. Гласът му бе невъзмутим. Главата му изобщо не помръдна. — Качвай се в колата.

— Я си го начукай, глупако! — викна младежът и тръгна към вратата на сградата.

8

Разстоянието бе съвсем кратко, но той едва бе успял да измине и половината, когато ръката на Андолини сграбчи рамото му, парещият дъх на гиганта опари врата му. Мозъкът на Джак бе изпратил сигнал до ръката му много по-бързо, отколкото човек би очаквал, като се имаше предвид видът му. Еди се обърна.

„Спокойно, Еди“ — прошепна Роланд.

„Спокойно“ — повтори Еди.

— Бих могъл да те убия заради тези думи — каза Андолини. — Не разрешавам на никого да ми каже да си го начукам особено скапано наркоманче като теб.

— Ще ме убиеш друг път! — изкрещя му той, — но това бе добре пресметнат крясък, хладнокръвен крясък, ако съществуваше такъв. Стояха на улицата — две тъмни фигури под златистия пролетен залез сред бетонната пустош на Бронкс. Минувачите чуха вика му, чуха думата „убиеш“ и веднага наостриха уши, сетне прецениха, че е по-безопасно да се престорят на глухи.

— Рико Балазар наруши дадената дума! Аз постъпих като истински приятел, а той се опитва да ме прецака! За това казвам на теб да си го начукаш, казвам на него да си го начука, казвам на всички да си го начукате!

Андолини го изгледа. Очите на младежа бяха толкова наситенокафяви, че в сравнение с тях роговиците изглеждаха като стар пергамент.

— Ще кажа и на президента Рейгън да си го начука, ако и той ме излъже!

Думите му заглъхнаха в ехото сред тухлите и бетона. Едно-единствено дете с бели шорти и кецове, които контрастираха с черната му кожа, стоеше насред игрището от другата страна на улицата и ги наблюдаваше, стиснало под мишница баскетболната си топка.

— Свърши ли? — попита Андолини, когато ехото заглъхна.

— Да — отвърна Еди с обичайната си интонация.

— Добре. — Джак разпери пръстите си, наподобяващи пръсти на орангутан, и се усмихна…, а когато той се усмихнеше, се случваха едновременно две неща; първо, излъчваше такъв чар, че човек се объркваше от изненада, и второ, проличаваше си колко е умен. Какъв опасен ум има. — Е, да започнем отначало.

Еди прокара пръсти през косата си, скръсти ръце и заяви:

— Мисля, че така ще е по-добре, защото иначе няма да стигнем до никъде.

— Добре — съгласи се Андолини. — Никой не е казал нищо, никой не е обидил никого. — И без да обърне глава и да наруши ритъма на речта си, добави: — Влизай в колата.

Кол Винсънт, който предпазливо бе излязъл от пикапа през вратата, която Андолини бе оставил отворена, се върна толкова бързо, че удари главата си. Плъзна се по седалката, зае старото си място и заразтрива главата си с мрачно изражение.

— Трябва да разбереш, че условията се промениха в мига, в който митничарите те прибраха. — В думите на Андолини имаше логика. — Балазар не е случаен човек. Трябва да се погрижи за своите интереси. Трябва да закриля определени хора. Сред тях, между другото, е и брат ти. Не смяташ, че това са глупости, нали? В противен случай си помисли как ли се чувства Хенри в момента.

— Добре е — промълви Еди, но знаеше, че не е така, и това пролича в гласа му. Той самият го усети, усети го и Джак Андолини. Напоследък Хенри се друсаше непрекъснато. Ризите му бяха прогорени от цигари. Беше се порязал, използвайки електрическата отварачка за консерви. Брат му се чудеше как е възможно човек да се пореже с електрическа отварачка, но Хенри бе успял да го стори. Понякога по кухненската маса оставяше боклук или пък Еди намираше овъглени парчета фолио в умивалника.

„Хенри — казваше той, — Хенри, трябва да вземеш мерки, започваш да губиш контрол, какво искаш, да те арестуват ли?“

„Добре, добре, братле — отговаряше Хенри, — ще се стегна.“ Но щом погледнеше бледото му лице и безжизнените му очи, Еди разбираше, че брат му никога няма да се вземе в ръце.

Всъщност искаше да му каже: „Сякаш си изгубил желание да живееш. На такъв ми приличаш и искам да престанеш. Защото, ако умреш, за какво да живея аз?“

— Хенри не е добре — каза Джак Андолини. — Някой трябва да се грижи за него. Има нужда от — как беше онази песен? — „Мост над бурните води“. Точно от това се нуждае Хенри, от мост над бурните води. Ил Роче е този мост.

„Ил Роче е мост към ада“ — помисли си Еди. Но на глас попита:

— Къде е той? При Балазар ли?

— Да.

— Аз му давам стоката и получавам Хенри, нали така?

— Плюс твоята стока — каза Андолини, — не забравяй това.

— С други думи, както се бяхме уговорили в самото начало.

— Абсолютно.

— Добре, а сега ми кажи, че ще стане точно така. Хайде, Джак. Кажи ми го. И ме гледай право в очите. Искам да видя дали носът ти няма да се удължи.

— Не те разбирам, малкия.

— Напротив. Балазар смята, че стоката му е у мен. В такъв случай трябва да е много тъп, а знам, че не е глупак.

— Нямам представа какво мисли той — заяви спокойно Джак Анолини. — Не е моя работа да знам какво мисли шефът. Той знае, че стоката му е била у теб, когато си напуснал Бахамските острови, знае, че митничарите са те пипнали, след което са те пуснали, знае, че си тук, знае, че стоката му трябва да е някъде тук.

— И знае, че митничарите не отделят очи от мен, защото ти го знаеш и му изпрати кодирано съобщение по радиостанцията в колата. Нещо като „Двойна пица със сирене, без аншоа“, нали така?

Джак Андолини не отговори нищо, погледът му беше все така спокоен.

— Само че му каза нещо, което той вече знаеше. Това е като да свързваш точките, когато знаеш каква рисунка ще се получи.

Андолини стоеше под златистата, постепенно изчезваща светлина на залязващото слънце и продължаваше да гледа спокойно, продължаваше да мълчи.

— Балазар смята, че са ме вербували, че ме контролират. Смята, че съм прекалено глупав да избягам. Не му се сърдя. Има логика. Един наркоман е способен на всичко. Искаш ли да провериш дали не нося микрофон?

— Зная, че нямаш микрофон — отвърна му. — В колата имам една джаджа. Тя улавя предаванията на къси вълни. Затова не мисля, че работиш за ченгетата.

— Така ли?

— Така. Влизай в колата или…

— Имам ли избор?

„Не“ — отвърна в главата му Роланд.

— Не — каза Джак Андолини.

Младежът се върна до колата. Момчето с баскетболната топка продължаваше да стои на отсрещната страна на улицата. Сянката му толкова се беше удължила, че приличаше на сянка на великан.

— Разкарай се, хлапе — скара му се Еди. — Никога не си бил тук и нищо не си видял. Изчезвай.

Детето хукна. Кол го гледаше и се хилеше.

— Мръдни малко — сопна се той.

— Мисля, че трябва да седнеш по средата.

— Мърдай — повтори младежът.

Кол погледна първо него, после Андолини, който изобщо не му обърна внимание, а само затвори вратата и отново се загледа право пред себе си, като ги остави да се оправят сами. Кол зърна лицето на Еди и реши, че е по-разумно да не му противоречи.

Потеглиха към Ню Йорк. Стрелецът (който с изумление наблюдаваше небостъргачите, един от друг по-високи и по-красиви, на мостовете, които се простираха над реката като огромни стоманени паяжини, на летящите карети, бръмчащи като механични насекоми) не знаеше, че мястото, към което отиваха, бе Кулата.

9

Подобно на Андолини Енрико Балазар не мислеше, че Еди Дийн работи за ченгетата; също както Андолини Балазар знаеше.

Барът беше празен. На вратата пишеше „ЗАТВОРЕНО САМО ТАЗИ ВЕЧЕР“. Балазар седеше в кабинета си и очакваше Андолини и Кол Винсънт да доведат хлапака Дийн. Личните му телохранители Клаудио Андолини, братът на Джак и Чими Дрето бяха с него. Седяха на канапето вляво от огромното бюро на Балазар и наблюдаваха с интерес как шефът им строи кула от карти за игра. Отворената врата водеше към малък коридор. Отдясно се намираше малката кухня до бара, където приготовляваха аламинутите. Отляво бяха кабинетът на счетоводителя и складът. В кабинета на счетоводителя трима от „джентълмените“ — с това име бяха известни — на Балазар играеха на въпроси и отговори с Хенри Дийн.

— Добре — каза Джордж Бионди, — ето нещо лесно, Хенри. Хенри? Чуваш ли ме? Събуди се, Хенри…

— Чувам, чувам — отвърна мъжът. Говореше мудно, провлачено, като човек, който продължава да спи, но казва на жена си, че е буден, и я моли да го остави още пет минутки.

— Добре. Разделът е „Изкуство и шоубизнес“. Въпросът е… Хенри? Не ми кимай така пренебрежително, глупако!

— Не кимам.

— Добре. Въпросът е: „Как се нарича онзи изключително популярен роман на Уилям Питър Блати, чието действие се развива в Джорджтаун, баровското предградие на Вашингтон, и е описано демоничното обсебване на младо момиче?“

— Джони Кеш — отвърна Хенри.

— Мили Боже! — извика Трикс Постино. — Това е отговорът ти на всеки въпрос! Все Джони Кеш ти е в устата.

— Джони Кеш е върхът! — мрачно отвърна Хенри, след което настъпи гробовно мълчание… последвано от гръмогласен смях, като към тримата мъже в стаята се присъединиха и други двама „джентълмени“, които седяха в склада.

— Искате ли да затворя вратата, господин Балазар? — попита тихо Чими.

— Не, така е добре — отвърна шефът. Беше сицилианец второ поколение, но в речта му нямаше и следа от акцент, нито пък говореше като човек, получил „образованието“ си изцяло на улицата. За разлика от повечето си колеги в бизнеса беше завършил гимназия. И не бе спрял дотук — в продължение на две години беше следвал икономика в Нюйоркския университет. Говореше тихо, културно, съвсем като американец; такива бяха и методите, с които си служеше в бизнеса. Затова външността му заблуждаваше също както при Джак Андолини. Хората, които за пръв път чуваха говора му, лишен от акцент, оставаха смаяни като на сеанс при вентрилоквист. Балазар приличаше на фермер, кръчмар или дребен мафиот, който се е издигнал благодарение по-скоро на случайността, отколкото на умствените си способности. Шегобийците от предишното поколение биха го на рекли „мустакатия Пит“. Беше дебелак и се обличаше като селянин. Тази вечер носеше бяла риза, разкопчана на шията (под мишниците му вече бяха избили петна от пот) и сиви панталони. Босите му крака бяха обути в кафяви мокасини, толкова стари и износени, че повече приличаха на чехли. Глезените му бяха покрити със синьо-виолетови варикозни вени.

Чими и Клаудио възхитено го наблюдаваха.

Навремето го наричаха Ил Роче — Скалата. Някои от по-старите му приятели продължаваха да се обръщат към него с този прякор. В най-горното чекмедже на бюрото си, там, където останалите бизнесмени прибират тефтери, химикалки, кламери и какво ли още не, Енрико Балазар държеше три колоди карти. Но никога не играеше с тях.

Строеше.

Взимаше две карти и ги подпираше една в друга; получаваше се А, но без хоризонталната черта. До него долепяше друго А. Върху тях поставяше една карта, която образуваше покрив. Правеше А след А, редеше ги едно върху друго, докато накрая къщата му от карти заемеше цялото бюро. Ако човек погледнеше отгоре, щеше да съзре множество триъгълници. Чими бе виждал къщичките на Балазар да се срутват стотици пъти (Клаудио — по-рядко, защото беше с трийсет години по-млад от колегата си. Чими скоро щеше да се оттегли с проклетата си жена във фермата, която притежаваше в Ню Джърси, и да посвети цялото си време на градината… и на амбицията да надживее кучката, за която се бе оженил, но не и тъща си; отдавна се бе отказал от мечтата да яде fettucini на погребението на la Monstra, тя беше вечна; все пак таеше искрица надежда да надживее кучката; баща и често казваше една поговорка, която в превод звучеше така: „Господ често ти прави мръсно, но ти помага само веднъж.“ Според Чими това не означаваше, че Господ е от добрите, затова се надяваше да надживее поне една от двете жени, които бяха отровили живота му, но само веднъж бе виждал Балазар толкова ядосан от рухването на къщичката му от карти. Балазар обикновено се вбесяваше от дреболии — някой тряскал вратата в съседната стая, пияница се подпрял на стената. Понякога Чими виждаше как къщичката, която господин Балазар (Чими го наричаше Бос, като героя на Честьр Голд) бе редил с часове, се срутва само защото басовете на джукбокса бяха по-силни от обичайното. Друг път въздушните му кули се разпадаха, без да има някаква явна причина. Веднъж — бе разказвал тази случка поне пет хиляди пъти и всички (с изключение на Чими) се бяха отегчили от нея — Босът бе вдигнал поглед от руините и бе казал: „Виждаш ли това, Чими? Това е отговорът за всяка майка, проклела Господа заради смъртта на детето си, за всеки баща, проклел човека, който го изхвърлил на улицата без работа, за страданието на всяко дете. Животът на човек е като тези неща, които строя. Понякога те се разпадат поради някаква очевидна причина, друг път без причина.“

Карло Чими Дрето смяташе, че това е най-мъдрата мисъл, която някога е чувал.

И все пак веднъж Балазар бе изкарай извън нерви заради срутването на една от „постройките“ му. Случило се беше преди дванайсет или може би четиринайсет години. При него беше дошъл един тип, за да преговарят за доставка на алкохол. Онзи нямаше никакви маниери, никакво възпитание. Вонеше така, сякаш се къпеше веднъж годишно. С две думи, истински ирландец. И, разбира се, ставаше въпрос за пиячка. Ирландците не се интересуваха от дрога, а само от пиене. Онова копеле реши, че кулата от карти на бюрото на Балазар е някаква шега. „Кажи едно желание!“ — изкрещя той, след като Босът му обясни — като джентълмен на друг джентълмен — защо не могат да правят бизнес заедно. Тогава ирландецът, един от онези типове с къдрава рижа коса и бледо лице като на туберкулозен, един от онези типове, чиито имена започваха с О и онази запетайка преди същинското име, се хвърли към бюрото. Приличаше на дете, което духа свещите върху тортата на рождения си ден; картите се разхвърчаха около лицето на Балазар. Той отвори горното ляво чекмедже на бюрото си — чекмеджето, в което останалите бизнесмени държат разни канцеларски вещи, сувенири или други неща — извади един 45-калибров пистолет и застреля ирландеца, без по лицето му да трепне и един мускул. След като Чими и Труман Александър, който беше починал от инфаркт преди четири години, погребаха ирландеца под един курник край Седонвил, Кънектикът, Балазар каза: „Работата на човек е да гради. Работата на Господ е да руши. Съгласен ли си?“

— Да, шефе — отвърна Чими, който наистина смяташе така.

Балазар доволно кимна.

— Изпълни ли нарежданията ми? Зарови ли го някъде, където кокошките или патиците да серат върху тялото му?

— Да.

— Много добре — каза тихо Балазар и извади ново тесте от горното дясно чекмедже на бюрото си.

Ил Роче никога не се задоволяваше с един етаж на своята къщичка от карти. Върху покривите на първия етаж редеше втори, само че не толкова широк; върху втория построяваше трети, върху третия — четвърти. Продължаваше да строи, но след четвъртия етаж се налагаше да стане прав. Човек вече не трябваше да се навежда, за да погледне през пролуките, и когато го стореше, виждаше не триъгълници, а фина и невероятно красива плетеница от ромбове. Ако се загледаше прекалено дълго в нея, главата му се замайваше. Веднъж Чими влезе в залата с кривите огледала на Кони Айлънд и се почувства по същия начин. Втори път не стъпи там.

Той твърдеше (мислеше, че не му вярват, но истината бе, че на никого не му пукаше), че веднъж видял как Балазар построил от картите не къща, а истинска девететажна кула. Чими нямаше представа, че другите хич не се интересуват от разказа му — лицата на всички изразяваха смайване, подмазваха му се, защото беше приближен на шефа. Но наистина щяха да останат смаяни, ако бе в състояние да им опише кулата с думи — колко крехка била, как заела три-четвърти от разстоянието между бюрото и тавана, ажурна конструкция от валета и двойки, от попове и десетки, червено-черна дантела от хартиени ромбове, истинско предизвикателство към света, който се върти във вселена от хаотични движения и сили; кула, която според него олицетворяваше самото отрицание на несправедливостите на живота.

Ако имаше по-богат речник, той щеше да каже: „Погледнах построеното от него и разбрах защо съществуват звездите.“

10

Балазар знаеше какво се беше случило.

Ченгетата бяха надушили Еди — може би самият той бе сглупил, изпращайки хлапака, може би интуицията му го беше подвела, но младежът му се бе сторил свестен. Чичо му, който го въведе в този бизнес, казваше, че всяко правило си има изключения, освен правило номер едно: никога не се доверявай на наркоман. Балазар си бе замълчал — не беше уместно едно петнайсетгодишно момче да отговаря каквото и да било, дори и да изрази съгласие — но си беше помислил, че единственото правило без изключения е, че за някои правила това не се отнася.

„Но ако чичо Вероне беше жив — каза си, — той щеше да се изсмее и да заяви: «Виж, Рико, винаги си бил прекалено умен, винаги си знаел правилата, винаги си държал езика си зад зъбите, когато е било необходимо, но в очите ти винаги е проблясвала подла искра. Винаги си знаел колко си умел, но най-накрая падна в капана на собствената си гордост… винаги съм подозирал, че ще стане така.»“

Той подпря две карти една до друга и ги покри с трета, като обмисляше случилото се.

Арестували са Еди, задържали го за известно време и после го освободили.

Балазар беше прибрал брат му и личните им запаси от стока. Очакваше това да е достатъчно, за да накара младежа да дойде…, за да си поговорят.

Искаше да се срещне с него, защото го бяха задържали само два часа, което означаваше, че нещо не е наред.

Разпитвали са го на летище „Кенеди“, а не на Четиридесет и трета улица, това също беше странно. Следователно малкият се бе отървал от целия или почти целия кокаин.

Или грешеше?

Балазар мислеше. Не проумяваше точно какво се е случило.

Еди беше излязъл от летището два часа след като го бяха свалили от самолета. Времето беше прекалено кратко, за да го пречупят, и прекалено дълго, за да решат, че е чист, че някоя стюардеса е сгрешила.

Балазар мислеше. Не проумяваше какво се е случило.

Братът на Еди беше като зомби, но младокът все още беше с ума си, все още имаше кураж. Не би се пречупил за някакви си два часа… освен ако не ставаше въпрос за брат му. Ако той не беше замесен.

Но как така не го бяха завели на Четиридесет и трета улица? Защо не го бяха качили на някой от онези микробуси на Митническото управление, които щяха да изглеждат досущ като пощенски, ако не бяха решетките на прозорците? Защото Еди наистина бе направил нещо със стоката? Беше ли я изхвърлил? Или скрил?

Невъзможно е да скриеш каквото и да било в самолета.

Невъзможно е да изхвърлиш каквото и да било.

Разбира се, невъзможно беше и да избягаш от определени затвори, да ограбиш определени банки, да се измъкнеш чист от определени обвинения. Но въпреки това хората го правеха. Хари Худини се бе измъквал от усмирителна риза, от заключени куфари, от банкови трезори. Но Еди не беше Хари Худини. Или беше?

Можеше да нареди да убият Хенри в апартамента му, да заколят Еди на улицата или още по-добре, пак в апартамента. Ченгетата щяха да решат, че двама наркомани са се надрусали, забравили са, че са братя, и са се убили взаимно. Но така много въпроси щяха да останат без отговор.

Сега щеше да научи истината, за да се подготви за неприятни изненади или просто да задоволи любопитството си, след което щеше да убие и двамата братя.

Няколко отговора повече, двама наркомани по-малко. Известна печалба, незначителна загуба. В съседната стая подновиха играта.

— Добре, Хенри — каза Джордж Бионди. — Внимавай, защото този въпрос е подвеждащ. Разделът е география. Въпросът е:

„На кой континент кенгурата са местен животински вид?“

Тишина.

— Джони Кеш — отвърна Хенри. Думите му бяха последвани от гръмогласен смях.

Стените се разтресоха.

Чими се напрегна, очакваше къщичката от карти на Балазар (която щеше да се превърне в кула само ако Господ или невидимите сили, които управляваха Вселената от негово име, пожелаеха) да се срути.

Картите потрепериха. Ако една паднеше, всички щяха да рухнат.

Но това не се случи. Балазар вдигна поглед, усмихна се на Чими и промълви:

— Знаеш ли, селяндур такъв, понякога Бог е милостив, понякога много зъл — според случая; обаче ти си кръгъл идиот.

Чими се усмихна.

— Да, сеньор. Аз съм кръгъл идиот, но съм готов да умра за вас.

— Не е необходимо — усмихна се той. — Еди Дийн ще умре. — Спокойно започна да реди втория етаж на кулата.

11

Когато колата спря до бордюра пред бара на Балазар, Кол Винсънт погледна Еди. Онова, което видя, беше направо невероятно. Опита се да каже нещо, но не успя да издаде нито звук. Езикът му сякаш бе залепнал за небцето; от устата му излезе само приглушен стон. Видя как очите на младежа от кафяви станаха сини.

12

Този път Роланд не взе съзнателно решението да се намеси. Направи го без да мисли, реагира машинално, както би скочил от стола си и би грабнал револверите, ако някой се втурнеше в стаята.

„Кулата! — трескаво мислеше той. — Мили Боже, това е Кулата, Кулата на фона на небето. Кулата! Виждам Кулата в небето, очертана от пламъци! Кътбърт! Алън! Дезмънд! Кулата! Кул…“

Този път обаче почувства съпротивата на Еди — не беше насочена срещу него, младежът се опитваше да го заговори, да му обясни нещо.

Стрелецът се оттегли в дъното на съзнанието му и се заслуша — заслуша се отчаяно, докато на един далечен бряг телесната му обвивка се гърчеше и трепереше като тяло на човек, който сънува най-прекрасен сън или най-зловещ кошмар.

13

„Реклама! — крещеше Еди в собственото си съзнание… и в съзнанието на другия. — Това е реклама, неонова реклама. Нямам представа за каква кула си мислиш, но това е само един бар, заведението на Балазар «Наклонената кула»! Кръстена е на онази в Пиза! Това е само реклама, която трябва да наподобява шибаната кула в Пиза! Успокой се! Успокой се! Нима искаш да ни убиеш, преди да стигнем до Балазар?“

„Пица ли?“ — неуверено повтори Стрелецът и погледна отново.

Табела. Да, точно така, сега виждаше съвсем ясно: това не беше Кулата, а пътепоказател. Беше наклонен на една страна, с надупчена повърхност и нищо повече. Сега вече виждаше, че пътепоказателят е направен от някакви тръби, които — неизвестно как — бяха изпълнени с червени блуждаещи огньове. В някои тръби имаше повече блатен газ, в други по-малко; в някои огънят пулсираше.

Видя и буквите под кулата, които също бяха направени от извити тръби; повечето от тях бяха главни. „КУЛАТА — прочете ги, сетне успя да разчете и втората дума: — НАКЛОНЕНАТА КУЛА.“

„Разбираш ли, че това е само табела? Останалото няма значение!“

„Разбирам“ — отвърна Стрелецът и се запита дали Затворникът вярва в това, което казва, или просто се опитва да задържи положението под контрол, питаше се дали Еди вярва, че всеки знак е нещо съвсем маловажно.

„Тогава се успокой! Чуваш ли ме? Успокой се!“

Кол Винсънт успя най-сетне да отлепи езика си от небцето и пресипнало изрече:

— Джак…!

Андолини изключи двигателя и нервно го погледна.

— Какво има?

— Очите му.

— Какво очите му?

— Да, какво ми има на очите? — попита Еди.

Кол го погледна.

Слънцето вече бе залязло, във въздуха се носеше единствено прахоляк и мръсотия, но Кол все пак успя да види, че очите на младежа отново са кафяви.

Ако изобщо бяха променяли цвета си.

„Ти го видя“ — настояваше част от съзнанието му, но дали бе така? Кол бе на двайсет и четири и през последните двайсет и една си бе спечелил славата на човек, на когото не може да се има доверие. Освен понякога. Е, беше изпълнителен… при положение, че го държат изкъсо. Да му се има доверие ли? Не. В края на краищата сам не вярваше на себе си.

— Нищо — промърмори той.

— Тогава да вървим — нареди Андолини.

Слязоха от колата. След като Андолини застана от лявата им страна, а Винсънт — от дясната. Еди и Стрелецът влязоха в „Наклонената кула“.