Стивън Кинг
Трите карти (16) (Тъмната кула II)

2

Някакъв дебелак с лещи на очите, подобни на онези, които носеше плешивецът, надникнал преди пет минути в канцеларията на Морт (в света на Еди мнозина носеха подобни лещи, които според „Мортопедията“ се наричаха „очила“), се качи заедно с него в асансьора. Погледна към куфарчето на човека, когото мислеше за Джак Морт, сетне към самия него.

— При Дорфман ли отиваш, Джак?

Стрелецът мълчеше.

— Ако мислиш, че ще го разубедиш от безумните му идеи, то се обзалагам, че само ще си загубиш времето — продължи шишкото, сетне изплашено примигна, защото колегата му рязко отстъпи назад. Вратите на малкия сандък се затвориха и внезапно той стремително се понесе надолу.

Роланд трескаво се вкопчи в съзнанието на Морт, без да обръща внимание на крясъците му, и откри, че всичко бе наред — падането беше контролирано.

— Извинявай, не исках да те засегна — обади се дебелакът, а Стрелецът си каза: „Този също се страхува.“ — Според мен ти се справяш с този негодник най-добре от всички колеги във фирмата.

Роланд отново не му отговори. Искаше му се час по-скоро да излезе от падащия ковчег.

— Ще ти кажа още нещо — разпалено продължи събеседникът му. — Вчера обядвах с…

Главата на Джак Морт се обърна, иззад очилата с позлатени рамки в шишкото се впериха очите му, които сякаш бяха по-сини от очите на Джак.

— Млъкни — равнодушно произнесе Стрелецът.

Дебелакът пребледня, бързо отстъпи назад и задникът му се притисна до ламперията, имитираща дърво, с която беше облицован движещият се ковчег. Внезапно кабината спря. Вратите се отвориха и Роланд, който носеше тялото на Джак Морт като плътно прилепнал костюм, излезе, без да погледне колегата си. Шишкото задържа натиснат бутона за отваряне на вратите и го проследи с поглед. Помисли си: „Винаги му е хлопала дъската, но май сега положението е по-сериозно. Може би напълно е превъртял.“ Хрумна му, че ще се чувства много по-спокоен, ако Джак Морт е затворен в заведение за психично болни.

Мисълта му едва ли би учудила Стрелеца.

3

Някъде по пътя между огромното, ехтящо помещение, което в „Мортопедията“ се наричаше „фоайе“, тоест място, през което се преминава на влизане и излизане от канцелариите, помещаващи се в тази небесна кула, и сгряната от слънцето улица (в „Мортопедията“ тя имаше две названия — Шесто Авеню и Авеню на двете Америки), Морт престана да крещи. Не беше умрял от страх; Стрелецът инстинктивно чувстваше, че ако Джак умреше, техните ка щяха завинаги да бъдат заточени в света, съществуващ извън пределите на всички реални вселени. Морт не беше мъртъв; бе припаднал, сякаш съзнанието му беше автоматичен бушон, самоизключил се при свръхнатоварването от ужас. Припаднал бе като Роланд, който, прониквайки в разума му, беше открил преплетени съдби и зловещи тайни, които не бяха случайно стечение на обстоятелствата.

Роланд беше доволен, че Морт е загубил съзнание. Омръзнали му бяха виковете, а припадъкът не пречеше на достъпа му до информацията в мозъка на човека, който неволно го беше приютил в тялото си.

Жълтите автомобили бяха предназначени за превоз на пътници и се наричаха „такси“. Шофьорите им принадлежаха към две племена: чернокожи и хора със смугли лица. За да спреш такава кола, трябваше да вдигнеш ръка като ученик в клас.

Роланд също вдигна ръка, но едва след като шофьорите на няколко свободни таксита не благоволиха да спрат, той забеляза, че на предното стъкло на тези коли имаше табелка с надпис „ЗА ГАРАЖ“. Надписите бяха с големи букви, ето защо Стрелецът ги прочете без помощта на Морт. Изчака, сетне отново вдигна ръка. Този път таксито спря и той се настани на задната седалка. Лъхна го миризмата на тютюнев дим, пот и парфюм — стори му се, че се е озовал в дилижанс от неговия свят.

— Къде отиваме, приятел? — попита шофьорът. Роланд не можеше да определи към кое племе принадлежеше човекът и не се осмели да го запита от страх да не го обиди.

— Още не зная — отвърна.

— Не си се качил да си побъбрим, нали? Времето ми е скъпо, драги.

„Кажи му да включи червената лампичка, означаваща, че таксито е заето“ — подсказа „Мортопедията“.

— Включи червената лампичка — послушно повтори Роланд.

— Ти какво, разиграваш ли ме?

„Кажи му, че ще получи петарка отгоре“ — посъветва „Мортопедията“.

— Ще получиш петарка отгоре — промърмори Стрелецът.

— Покажи я — отвърна шофьорът. — Който има мангизи, се вози, който няма, пеш ходи.

„Попитай го дали иска парите, или ще продължи да ти хитрее.“

— Искаш ли парите или ще продължиш да ми хитрееш? — с леден тон попита Роланд.

Човекът стреснато се втренчи в огледалцето за обратно виждане и предпочете да замълчи.

Стрелецът трескаво затьрси необходимия му отговор в съзнанието на Джак Морт. Човекът на волана крадешком се поизвърна: пътникът му вече двайсетина секунди седеше неподвижно и подпираше челото си с ръка, сякаш имаше главоболие. Точно когато реши да му каже да слезе, за да не повика ченгетата, непознатият вдигна глава и учтиво помоли:

— Ако обичате да ме закарате до ъгъла на Седмо Авеню и Четирийсет и девета улица. Ще ви платя десет долара повече от сумата, която ще отчете апаратът, независимо към кое племе принадлежите.

„Този тип е напълно смахнат — помисли си шофьорът, който беше стопроцентов американец от Върмонт, опитващ се да пробие в шоубизнеса, — но може би има пари.“ Включи на скорост и заяви:

— Смятай, че вече сме там, приятел. А мислено добави: „Час по-скоро трябва да се отърва от теб!“

4

„Импровизирай“ — повтаряше си Стрелецът.

Когато слезе от таксито, той видя синьо-бялата кола, паркирана наблизо и без да прибягва към „Мортопедията“, прочете надписа „Полиция“ като „Преследвания“. В автомобила седяха двама въоръжени мъже и пиеха нещо — може би кафе — от бели пластмасови чашки. Безсъмнено бяха стрелци, но изглеждаха затлъстели и отпуснати.

Роланд отвори кесията на Джак Морт (която беше прекалено малка; истинската кесия беше с размерите на чанта и в нея се побираха всички вещи, необходими на човек, който пътува с малко багаж) и даде на шофьора банкнота с числото „20“ върху нея. Човекът побърза да потегли — това бяха най-лесно изкараните пари през целия ден, но имайки предвид странното поведение на клиента, той смяташе, че напълно е заслужил големия бакшиш.

Стрелецът погледна към надписа над магазина, който гласеше: „КЛЕМЕНТС. ОРЪЖИЯ И СПОРТНИ СТОКИ. БОЕПРИПАСИ И РИБОЛОВНИ ПРИНАДЛЕЖНОСТИ. ОФИЦИАЛНИ ФАКСИМИЛЕТА.“

Не разбра всички думи, но щом погледна към витрината, разбра, че Морт го е довел където трябва. Видя отличителни военни знаци… и оръжия — предимно пушки, но имаше и пистолети. Бяха здраво прикрепени с верижки, но това не го тревожеше.

Щеше да разбере какво му е необходимо, когато го видеше… ако изобщо го видеше.

В продължение на цяла минута той се „консултира“ с разума на Джак Морт, който напълно удовлетворяваше нуждите му.

Едното ченге в синьо-бялата кола побутна с лакът колегата си:

— Виждаш ли го онзи тип? От пет минути оглежда витрината като че се кани да изкупи цялата стока.

Партньорът му се изкиска.

— Божичко — произнесе той с писклив глас, когато човекът със синия костюм и очилата с позлатените рамки привърши огледа и влезе в магазина — май е решил да си купи зелени белезници!

Първото ченге, което току-що беше отпило от кафето си, се задави от смях и течността изпръска предното стъкло на колата.

6

Продавачът се приближи и попита с какво може да бъде полезен.

— Необходими са ми… — замислено каза човекът със строг син костюм — едни хартии… — Той отново се замисли, сетне вдигна очи. — Трябва ми книга с рисунки на боеприпаси за револвери.

— Вероятно търсите справочник за куршуми с различен калибър — услужливо подсказа продавачът.

Клиентът помълча, после каза:

— Точно така. Брат ми има револвер, с който стрелях преди много години. Мисля, че ако видя патроните, ще разбера дали са каквито търся.

— Не е толкова лесно. Спомняте ли си какъв калибър са били? Двайсет и втори, трийсет и осми или…

— Ако имате справочник, ще ги позная — настоя непознатият.

— Един момент. — Продавачът подозрително го изгледа, сетне сви рамене. По дяволите, клиентът винаги има право, дори когато греши, стига, разбира се, да притежава достатъчно пари. — Разполагам с „Библията на стрелеца“ — навярно там ще откриете онова, което ви интересува.

Роланд се усмихна и си помисли: „«Библия на стрелеца» — какво благородно название.“

Продавачът порови под щанда и извади поовехтяло томче, по-дебело от всяка друга книга, която Стрелецът беше виждал (а книгите в неговия свят бяха истинска рядкост). Човекът небрежно му я подаде, сякаш не беше изключително ценна вещ, а шепа камъчета.

— Ето, погледнете. Макар че, ако са изминали толкова много години, търсенето ще бъде равностойно на изстрел в мрака. — Той сякаш се изненада от собствената си проява на духовитост и промърмори: — Извинете ме за шегата.

Роланд не го чу; наведе се над книгата и впери поглед в картинките, които му изглеждаха реални почти колкото предметите, изобразени на тях. Според „Мортопедията“ тези прекрасни рисунки се наричаха „фотографии“.

Той бавно разлистваше страниците, но не откриваше необходимата му илюстрация. Точно когато вече беше загубил надежда, внезапно видя онова, което му трябваше.

— Ето! — извика. — Погледнете!

На снимката, която посочваше, беше фотографиран куршум за пистолет четирийсет и пети калибър. Не беше точно като неговите патрони, но дори без да погледне цифровите данни (които нямаше да разбере), Роланд разбра, че тези амуниции са подходящи за неговите револвери.

— Добре… да предположим, че сте открили необходимите ви патрони, приятелю, но не мога да разбера възбудата ви. Та това са само амуниции.

— Имате ли от тях?

— Разбира се. Колко кутии искате?

— Колко има в една кутия?

— Петдесет броя. — Продавачът го изгледа с нескрито подозрение. Ако клиентът възнамеряваше да купува патрони, навярно знаеше, че трябва да покаже разрешително за притежаване на оръжие и лична карта със снимката му. В Манхатън бе забранено да се продават амуниции за ръчно оръжие на хора без разрешително. А ако този съмнителен субект притежаваше необходимия документ, то бе направо невероятно да не знае колко патрона има в една стандартна кутия.

— Петдесет ли? — възкликна непознатият и зяпна от учудване.

Продавачът си каза, че на странния клиент положително му хлопа дъската. Запристъпва към касовия апарат… и към собственото си оръжие калибър 357, което криеше под щанда.

— Петдесет ли? — повтори Стрелецът. Беше очаквал кутията да съдържа пет, десет, най-много дванайсет патрона, но това… това беше…

„С колко пари разполагаш?“ — обърна се той към „Мортопедията“. Справочникът предположи, че в портфейла на Джак има поне шейсет долара.

— Колко струва една кутия? — беше въпросът му към продавача. Навярно щеше да му иска повече от шейсет долара, но може би щеще да го убеди да му продаде няколко патрона или…

— Седемнайсет долара и петдесет цента. Слушайте, господине…

Джак Морт беше счетоводител и този път на Роланд не се наложи да чака: преводът и отговорът дойдоха едновременно.

— Искам три кутии от тези — заяви Стрелецът и посочи фотографията. Сто и петдесет патрона! Господи, какви богатства имаше в този необикновен свят!

Продавачът не помръдна.

— Сигурно нямате толкова много — промълви Роланд, но всъщност не се изненада — досега всичко вървеше прекалено лесно, като насън.

— О, разбира се, че имам 45-калиброви патрони… ето там са. — Продавачът направи още една стъпка към касовия апарат и скривалището на пистолета. Ако клиентът беше умопобьркан (което беше почти сигурно), скоро щеше да се превърне в смахнат с огнестрелна рана в корема. — Прибрал съм ги на сигурно място. Но първо трябва да ми покажете разрешителното си.

— Моля?

— Разрешително за носене на оръжие с ваша снимка. Ако нямате, ще ви се наложи да се поразходите до Уестчестър за необходимите ви амуниции.

Стрелецът изумено се втренчи в него. Не разбираше какво му говори човекът. Дори „Мортопедията“ не можеше да му помогне, тъй като в тази област познанията на Джак Морт бяха доста мъгляви. През целия си живот не беше притежавал оръжие; вършеше отвратителните си дела с други средства.

Продавачът направи още крачка вляво, без да откъсва поглед от лицето на клиента си, а Стрелецът си помисли: „Този тип има оръжие. Очаква, че ще му създам неприятности, а може би точно това и желае. Търси повод да ме застреля. Налага се да импровизирам, иначе с мен е свършено.“

Внезапно си спомни за двамата мъже в синьо-бялата карета на улицата. Сигурен беше, че са стрелци, пазители на реда. И все пак на пръв поглед му се бяха сторили отпуснати и ненаблюдателни като всички други в този свят на безделници — бяха двама съвсем обикновени мъже в униформи, които лениво се облягаха на седалките на своята карета и пиеха кафе. А може би се беше излъгал. Роланд искрено се надяваше да не е сгрешил в преценката си — така бе най-добре за всички.

— О! Разбирам — произнесе той и устните на Джак Морт се разтегнаха в колеблива усмивка. — Извинете… не осъзнавах колко се е променил светът от времето, когато притежавах оръжие.

— Няма нищо — отговори продавачът и се поотпусна. Може би човекът наистина се беше заблудил. Или пък се опитваше да му скрои някакъв номер.

— Бихте ли ми показали онзи комплект за почистване? — Роланд посочи към полицата зад продавача.

— Разбира се. — Той се обърна, а Роланд мълниеносно измъкна портфейла от вътрешния джоб на Морт. Направи го с бързината на опитен Стрелец, който изважда оръжието си.

Продавачът беше с гръб към него само няколко секунди, а когато се обърна към клиента, портфейлът вече беше на пода.

— Струва си парите — заговори малко по-любезно човекът. Беше решил, че клиентът е съвсем нормален. Знаеше как се чувства онзи, който неволно се е изложил. И на него му се беше случвало, докато служеше в морската пехота. — Пък и не се нуждаете от разрешително, за да си го купите. Прекрасно е да живееш в свободна страна, нали?

— Прав сте — дълбокомислено заяви Стрелецът и се престори, че разглежда комплекта, макар от пръв поглед да беше за белязал, че предлаганата стока не струва пукната пара. През това време предпазливо подритна портфейла под щанда.

След няколко секунди подаде обратно комплекта и със съжаление промърмори:

— Май ще се откажа.

— Както обичате — с безразличие каза продавачът. До гуша му беше дошло от въпросите на този тип, който беше дошъл само да зяпа, не да купува. — Ще желаете ли нещо друго?

— Не, благодаря. — Стрелецът излезе, без да се обръща.

Порфейлът лежеше под щанда. Роланд беше заложил своето „гърне с мед“, своя капан.

7

Полицаите Карл Делеван и Джордж О’Мира допиха кафетата си и тъкмо се канеха да продължат по маршрута си, когато човекът със синия костюм излезе от магазина на Клементс, който според тях беше „барутчийница“ (полицейска жаргонна дума за магазин, където се продава оръжие на наемници, притежаващи разрешително, както и на членовете на мафията), и тръгна към тяхната кола.

Наведе се и погледна през дясното странично стъкло към О’Мира. Полицаят очакваше гласът на непознатия да бъде писклив като на жена — ненапразно преди малко го беше имитирал, предполагайки, че клиентът оглежда витрината, за да си купи зелени белезници. Освен с оръжия Клементс въртеше добра търговия и с белезници, продажбата на които беше разрешена в Манхатън. Повечето хора, които ги купуваха, не бяха аматьори илюзионисти (полицаите бяха против тази търговия, но както обикновено мнението им не интересуваше никого), а хомосексуалисти с предпочитание към садо-мазохизъм. Ала непознатият не говореше като обратен. Гласът му беше сигурен и някак безжизнен.

— Собственикът на магазина открадна портфейла ми — заяви той.

— Кой? — О’Мира наостри уши и се поизправи на седалката. От година и половина търсеха повод да арестуват Джъстийн Клементс. Ако успееха, може би най-сетне щяха да захвърлят униформите и да получат значки на детективи. Вероятно мечтата им нямаше да се сбъдне — това, което се случваше, беше прекалено невероятно — и все пак…

— Собственикът… — повтори Роланд, помълча и добави: — Или може би е бил продавачът…

О’Мира и Карл Делеван се спогледаха.

— Чернокос ли беше? — поинтересува се Делеван. — И набит, нали?

Човекът със синия костюм отново замълча за миг, сетне отвърна:

— Да. С кафяви очи, а под едното око има малък белег.

„Има нещо странно в този човек — каза си О’Мира, — но не мога да определя точно какво.“ Спомни си предположението си много по-късно, когато размишляваше върху случилото се и най-вече върху печалния факт, че златните детективски значки се бяха оказали химера; при даденото стечение на обстоятелствата беше истинско чудо, че с Делеван не ги бяха изхвърлили от полицията.

Няколко години след странните събития О’Мира заведе двамата си сина в бостънския музей на науките. Там видяха компютър, който играеше „морски шах“, и ако човек не успееше при първия си ход да постави кръстче в средното квадратче, роботът неизменно го побеждаваше. Но преди всеки ход той правеше пауза, сякаш търсеше в паметта си всички възможни гамбити. О’Мира и синовете му изпаднаха във възторг; внезапно той си спомни за човека със синия костюм, който имаше същия навик да се замисля, преди да отговаря. Да разговаряш с него беше все едно да беседваш с робот. В ума на Делеван не възникна подобна асоциация, ала след девет години, когато една вечер отиде на кино със сина си (момчето вече беше навършило осемнайсет и скоро щеше да постъпи в колеж), трийсет минути след началото на прожекцията, той скочи на крака и изкрещя:

— Това е той! Той е! Човекът със синия костюм! Човекът, който беше в Кле…

Някой му извика да седне, но Делеван, който беше напълнял с трийсет и пет килограма и бе закоравял пушач, беше умрял от инфаркт още преди човекът от публиката да довърши изречението си. Мъжът със синия костюм, който се беше оплакал, че са му откраднали портфейла, не приличаше на актьора, изпълняващ главната роля във филма, но говореше и се движеше като него. Филмът се наричаше „Терминаторът“.

8

Ченгетата отново се спогледаха. Човекът, за когото говореше Синият костюм, не беше Клементс, а зет му — „Шишкото Джони“ Холдън. Джони беше глупак, но едва ли би му хрумнало да краде портфейлите на клиентите…

„Сам попадна в капана“ — помисли си О’Мира и вдигна ръка, за да прикрие доволната си усмивка.

— Предлагам да ни разкажете какво се е случило — намеси се Делеван. — Как се казвате?

О’Мира, който наблюдаваше непознатия, отново забеляза странната му реакция. Седемдесет и пет процента от жителите на този град смятаха, че изразът „Да ти го начукам“ достойно заменяше старомодното „Приятен ден“. Следователно бе напълно нормално човекът със синия костюм да закрещи: „Хей, оня мръсник ми гепи портфейла! Ще ми помогнете ли да си го взема или ще си играем на въпроси и отговори?“

Но като го поогледа, полицаят си помисли, че този елегантен мъж с добре поддържани ръце може би е от висшето общество, което обясняваше начина му на изразяване. Всъщност О’Мира пет пари не даваше какъв е непознатият. Интересуваше се само как да го използва срещу Арнълд Клементс. Ако арестуваше Дебелия Джони Холдън, той щеше да натопи шефа си, който пък от своя страна можеше да издаде някого от големите клечки — например онзи мазен италианец Балазар или Джинели… Щеше да бъде чудесно… направо върхът.

— Казвам се Джак Морт — отговори непознатият.

Делеван извади от задния си джоб смачкан бележник, приел очертанията на задника му.

— Къде живеете?

Отново настъпи странна пауза.

„Този човек е като робот“ — за кой ли път си помисли О’Мира. След няколко секунди сякаш се разнесе изщракване и Джак Морт отговори:

— Парк Авеню Саут 409.

Делеван записа адреса.

— Спомняте ли си номера на картата ви за социално осигуряване?

След кратко мълчание Морт го продиктува.

— Разберете, че съм длъжен да ви разпитам, за да установя самоличността ви. Ако продавачът наистина е откраднал портфейла ви, трябва предварително да знам какво е съдържал. Ясно ли е?

— Да. — В гласа на непознатия се долавяха нетърпеливи нотки и внезапно той стана някак си по-симпатичен на О’Мира. — Моля ви да действате по-експедитивно. Времето минава, а…

— Може да се случи какво ли не, загрях.

— Може да се случи какво ли не — повтори човекът със синия костюм. — Точно така.

— Има ли някаква снимка в портфейла ви?

След секунда непознатият отвърна:

— Да, на майка ми, която е фотографирана пред Емпайър Стейт Билдинг. На гърба на снимката е написано: „Какъв прекрасен ден и чудесен изглед! С обич: мама.“

Делеван побърза да запише всичко, сетне шумно затвори бележника си.

— Добре. Това ще свърши работа. Още нещо — ако успеем да вземем обратно портфейла ви, ще ни трябва образец от подписа ви, за да го сравним с подписите на шофьорската ви книжка, на кредитните ви карти и на други документи. Надявам се, че нямате нищо против.

Роланд кимна; знаеше, че въпреки лекотата, с която черпеше информация от разума на Морт, едва ли би могъл да имитира подписа му, докато Джак беше в безсъзнание.

— Разкажете ни какво се случи.

— Влязох в магазина да купя патрони за брат ми. Той притежава револвер „Уинчестър“ 45-и калибър. Продавачът ме попита дали имам разрешително за притежаване на оръжие. Отговорих му, че имам, а той поиска да му го покажа. — Човекът със синия костюм помълча една-две секунди, сетне продължи: — Извадих портфейла си и му показах документа. Навярно тогава е видял, че вътре има доста… — той отново се запъна, — … двайсетачки. Работя като счетоводител в данъчната служба. Мой клиент на име Дорфман спечели… — отново пауза — … съдебен процес, в резултат на което трябваше да му върнем неправилно надвзетата сума. Ставаше въпрос за някакви мизерни осемстотин долара, но този Дорфман е… — пауза — … най-големият капут, с когото сме си имали работа… Извинете ме за грубостта.

О’Мира смаяно го изгледа — „Каква грубост?“ — после си спомни думите „най-големият капут, с когото сме си имали работа“, изсмя се и мигом забрави за роботите и автоматите, които играеха морски шах. Човекът със синия костюм беше съвсем нормален, но беше разстроен и се опитваше да прикрие нервността си под маската на хладнокръвието.

— Та както ви казах, трябваше да върнем пикливата сума на Дорфман, но той настоя да я получи в брой.

— Нима мислите, че Дебелия Джони е видял парите в портфейла ви? — поинтересува се Делеван и двамата с колегата му слязоха от колата.

— Така ли наричате продавача?

— О, наричали сме го и с по-лоши имена — отговори той. — Какво се случи след като му показахте вашето разрешително, господин Морт?

— Поиска да го види по-отблизо. Подадох му портфейла, но той дори не погледна снимката ми, а го хвърли на пода. Попитах го защо постъпва по този начин, а онзи ми каза, че не отговаря на тъпи въпроси. Поисках да ми върне портфейла, бях побеснял от гняв…

— Обзалагам се — обади се Делеван, макар че докато наблюдаваше безизразното лице на непознатия, си бе помислил: „Едва ли нещо може да вбеси този човек.“

— Продавачът се изсмя. Понечих да заобиколя щанда и да си взема портфейла. Тогава онзи извади пистолет.

Вече вървяха към магазина, но внезапно двамата полицаи спряха. Не изглеждаха изплашени, а възбудени.

— Пистолет ли? — повтори О’Мира, сякаш искаше да се убеди, че е чул правилно.

— Беше под щанда, близо до касовия апарат — обясни човекът със синия костюм.

Роланд си спомни как се беше изкушил да зареже първоначалния си план и да се опита да вземе оръжието на продавача. Сега обясни на стрелците защо не го беше сторил. Искаше да ги използва, не да ги превърне в свои жертви и да позволи да ги убият.

— Мисля, че се намираше в специален кобур.

— В какво? — недоумяващо попита О’Мира.

Непознатият сбърчи чело и дълбоко се замисли.

— Не зная как точно се нарича онова, в което се поставя оръжието; никой не може да го извади, ако не знае къде да натисне.

— Пружинен механизъм! Боже мой! — възкликна Делеван.

Двамата с партньора си се спогледаха, сякаш се питаха как да съобщят на Джак Морт, че навярно Дебелия Джони вече е извадил парите от портфейла, дотътрил се е до задната врата и го е хвърлил през стената на уличката зад магазина. Съобщението за пистолета напълно променяше положението. Трудно щяха да докажат, че Джони е ограбил непознатия, но обвинението в незаконно притежаване на оръжие му беше в кърпа вързано. Това бе първата стъпка към залавянето на по-едрите риби.

— А след това… какво се случи после? — нетърпеливо попита О’Мира.

— Онзи заяви, че изобщо не е виждал портфейла ми. Каза още, че… — последва секунда мълчание — … че някой ме е ограбил на улицата, и че е по-добре да си спомня какво се е случило, иначе не гарантирал за… живота ми. Спомних си за полицейската кола, която бях видял наблизо, и излязох от магазина, надявайки се да ви намеря на същото място.

— Работата е ясна — каза Делеван. — С партньора ми ще влезем първи. Изчакайте минута — не по-малко — в случай, че възникне някакъв проблем. После може да ни последвате, но непременно останете до вратата. Разбрахте ли?

— Да.

— Добре. А сега ще арестуваме онзи мръсник.

Полицаите влязоха в магазина, Роланд изчака трийсет секунди и ги последва.

9

Дебелия Джони не само протестираше, а ревеше като разярен бик:

— Тоя тип е откачен! Отначало даже не знаеше какво търси, после го откри в „Библията на стрелеца“, ама се оказа, че хабер си няма колко патрона има в една кутия и каква е цената. Колкото до разрешителното му, здравата ви е преметнал, щото той изобщо няма раз… — Дебелия Джони млъкна, сетне възкликна: — Ето го, нахалникът с нахал! Запомних мутрата ти, приятелче. Обещавам ти, че когато отново се видим, ще ти разплача майчиното мляко!

— Значи не сте взели портфейла на този човек, а? — попита О’Мира.

— Знаете, че не съм.

— Ако нямате нищо против, ще надникнем зад щанда — промърмори Делеван; гласът му напомняше мъркане на котарак. Тръгна към касовия апарат и изпод око погледна към човека със синия костюм, който кимна.

— Момчета, предупреждавам ви незабавно да се разкарате — извика Дебелия Джони. Беше пребледнял като мъртвец. — Ако се върнете със заповед за обиск, ровете където ви скимне, обаче сега искам да ви видя гърбовете. Все пак живеем в свободна страна нали та… Хей, престани!

О’Мира вече надничаше под щанда.

— Нямаш право! — изрева продавачът. — Мамка ти, незаконно е! Ще извикам адвоката си… нарушавате конституционните ми права…

— Исках да разгледам стоката по-отблизо, защото стъклото на витрината ти е адски мръсно — кротко го прекъсна полицаят и се обърна към колегата си: — Така ли е, Карл?

— Абсолютно — тържествено потвърди Делеван.

— Погледни какво намерих!

Роланд дочу изщракване, след секунда стрелецът със синята униформа вече държеше огромен пистолет.

Дебелия Джони очевидно осъзна, че двамата „свидетели“ ще потвърдят версията на полицая, който беше взел оръжието му, и пребледня още повече, после промърмори:

— Имам разрешително…

— За носене на огнестрелно оръжие, така ли?

— Да.

— Регистриран ли е пистолетът? — намеси се О’Мира.

— Ами… не си спомням.

— А може би е краден и си забравил и тази малка подробност, а?

— Майната ти. Ще отговарям само в присъствието на адвоката ми. — Шишкото понечи да се извърне, но Делеван го сграбчи за рамото.

— Последен въпрос: имате ли документ, който ви разрешава да криете огнестрелно оръжие в механизъм с пружина? — попита той със същия мъркащ глас.

— Доколкото ми е известно, в Ню Йорк не се издават подобни разрешителни.

Ченгетата наблюдаваха Дебелия Джони, шишкото също беше вперил поглед в тях. Ето защо никой не забеляза как Роланд обърна табелката на вратата така, че надписът отвън да гласи „ЗАТВОРЕНО“.

— Може би някак ще уредим въпроса, ако намерим портфейла на този господин — заяви О’Мира. Самият Сатана едва ли би могъл да лъже толкова убедително. — Възможно е да го е изпуснал, без да го забележите…

— Вече ви казах, че изобщо не съм виждал портфейла му. Този тип е напълно откачен…

Роланд се наведе.

— Ето го! Настьпил го е, но все пак го виждам!

Разбира се, това беше лъжа, но Делеван, чиято ръка още беше на рамото на шишкото, го блъсна толкова силно, че не можеше да се разбере дали Джони действително е настъпвал портфейла.

Роланд знаеше, че е настъпил неговият момент. Когато двамата полицаи се наведоха под щанда, той безшумно пристъпи към тях. О’Мира още държеше пистолета на продавача.

— По дяволите, наистина е там! — възбудено възкликна Делеван. — Виждам го!

Роланд хвърли поглед към човека, когото наричаха Дебелия Джони, за да се убеди, че той няма да се намеси в играта. Ала шишкото неподвижно стоеше до стената (по-точно се притискаше към нея, сякаш искаше да проникне вътре) с безпомощно отпуснати ръце, а широко отворените му, ужасени очи, напомняха огромни букви „О“. Приличаше на човек, който се питаше защо хороскопът не му бе подсказал да внимава през този ден.

Роланд се успокои — поне този нямаше да му създаде неприятности.

— Точно така! — радостно възкликна О’Мира. Двамата надничаха под щанда и подпираха длани на коленете си. О’Мира протегна ръка към портфейла. — Виждам го и…

Роланд пристъпи зад тях и внезапно денят, който според Дебелия Джони беше кошмарен, стана още по-ужасен. Непознатият със синия костюм удари една в друга главите на полицаите. Двамата рухнаха на пода. Мъжът с очилата с позлатени рамки се изправи и насочи огромния пистолет към шишкото. Дулото беше широко като на устройство за изстрелване на космически ракети.

— Няма да ми създаваш неприятности, нали? — попита странният човек с беззвучен глас.

— Не, сър — побърза да отговори Джони. — Няма.

— Не мърдай от мястото си. Ако задникът ти се отдели от стената, ще се разделиш с живота си. Ясно ли е?

— Да, сър. Напълно.

— Добре.

Роланд се наведе, огледа двамата полицаи и се зарадва като забеляза, че са живи. Макар да бяха трудноподвижни и ненаблюдателни, все пак бяха стрелци, които се бяха опитали да помогнат на човек, изпаднал в беда. Той нямаше желание да убива хора, които имаха неговото призвание.

„Но си го правил, нали?“ — прошепна му някакъв вътрешен глас. Това беше самата истина — Роланд и Кътбърт бяха убили Алън — един от побратимите на Стрелеца.

Без да откъсва поглед от продавача, той подритна портфейла с върха на мокасината си „Гучи“, любимата марка на Джак Морт. Коженият портфейл се плъзна изпод щанда и се озова в краката на Дебелия Джони. Шишкото подскочи и изпищя като страхливо момиче, което е видяло мишка. За миг задникът му се отлепи от стената, но Стрелецът се престори, че не го забелязва. Нямаше намерение да убива този човек. Можеше да го удари с пистолета и да го довърши, без да стреля. Грохотьт на огромния пистолет навярно щеше да привлече вниманието на съседите.

— Вдигни портфейла — заповяда той на продавача. — Бавно, не бързай.

Дебелия Джон се наведе и сграбчи портфейла, сетне гръмко изпусна газовете си и изкрещя.

Роланд се поусмихна — в страха си човекът беше сбъркал звука от пръднята си с пистолетен изстрел и си беше въобразил, че краят му е настъпил. Шишкото се изправи, беше почервенял като рак. Отпред на панталоните му се беше появило мокро петно.

— Сложи кесията на щанда.

Дебелия Джон се подчини.

— А сега патроните „Уинчестър“, 45-и калибър. Действай така, че непрекъснато да виждам ръцете ти.

— Трябва да бръкна в джоба си. Там са ключовете.

Роланд кимна и замислено се втренчи в продавача, който отключи сандъчето, в което държеше кутиите с патрони.

— Дай ми четири кутии — най-сетне промълви той. Нямаше представа за какво могат да му послужат толкова много патрони, но не успя да устои на изкушението.

Шишкото постави кутиите на тезгяха. Роланд отвори една — още не можеше да повярва, че това не е шега или зрителна измама. Ала видя само куршуми: чисти, блестящи, без нито една драскотина и… Вдигна един към светлината, огледа го и го върна в кутията. — А сега ми подай от онези гривни.

— Гривни ли?

Роланд се консултира с „Мортопедията“.

— Подай ми два чифта белезници.

— Господине, не зная какво искате. Касата е…

— Прави каквото ти казвам. И по-бързичко.

„Господи, няма ли да свърши този кошмар?“ — мислено изстена Дебелия Джони. Отвори някакво чекмедже и извади белезниците.

— Къде е ключът?

Дебелакът остави ключа редом с белезниците. Късчето метал иззвънтя върху тезгяха. Един от полицаите внезапно изстена и продавачът изпищя.

— Обърни се — нареди му Стрелецът.

— Няма да ме застреляте, нали? Моля ви, обещайте!

— Няма — с безразличие изрече Роланд. — Ако веднага се подчиниш. Забавиш ли се, не гарантирам живота ти.

Дебелия Джони се обърна и несвързано забръщолеви. Този ненормалник беше обещал да не го застреля, но цялата история намирисваше на отмъщение на мафията. А той не беше откраднал толкова мангизи, че да умре като куче… Престана да бръщолеви а нададе вой.

— Моля ви, господине, заклевам ви в името на майка ми да не ме убивате! Мама е стара… и сляпа. Тя е…

— Наказана със син страхливец — намръщено го прекъсна Стрелецът. — Подай си ръцете.

Шишкото, чиито мокри панталони бяха прилепнали към чатала му, застена и се подчини. След миг белезниците щракнаха около китките му. Той смаяно се огледа — така и не беше разбрал как непознатият толкова бързо се озова зад щанда. Нито пък искаше да разбере.

— Не мърдай от мястото си, докато не ти кажа да се обърнеш. Ако го сториш по-рано, ще те убия.

В съзнанието на Джони проблесна надежда. Може би този човек не беше изпратен от мафията. Може би не беше откачен, а слабоумен.

— Няма да мръдна! Кълна се в Исус. Кълна се във всички светци. Кълна се във всички ангели…

— А пък аз се кълна, че ако не млъкнеш, ще ти пусна куршум в главата — прекъсна го човекът със синия костюм.

Дебелия Джони млъкна. Стори му се, че стои с лице към стената цяла вечност. Всъщност бяха изминали едва двайсетина секунди.

Стрелецът клекна, постави пистолета на пода, озърна се да види дали дебелакът спазва инструкцията му, сетне обърна полицаите по гръб. Бяха в безсъзнание, но по равномерното им дишане Роланд прецени, че не са тежко ранени. Само от ухото на онзи, който се наричаше Делеван, се стичаше тънка струйка кръв.

Той отново погледна към продавача, после свали кобурите с оръжията на полицаите. Свали синьото сако на Морт и препаса коланите с кобурите. Усещането не беше същото като да носеше собствените си револвери, но все пак беше приятно. Дяволски приятно. Никога не бе предполагал, че ще се чувства толкова щастлив.

Единият пистолет щеше да даде на Еди, другия — на Одета… ако изобщо настъпеше време да и се довери дотолкова, че да и позволи да борави с оръжие. Облече сакото и пъхна по две кутии патрони във всеки джоб. Доскоро елегантна, дрехата вече изглаждаше безформена. Стрелецът вдигна огромния пистолет на Джони, изпразни пълнителя и запрати оръжието в другия край на помещението. Когато то тупна на пода, шишкото подскочи, жално изскимтя и отново се подмокри. Стрелецът се изправи и му нареди да се обърне.

10

Дебелия Джони плахо погледна към човека със синия костюм и очилата с позлатена рамка и зяпна от изумление. За миг си помисли, че докато е стоял с лице към стената, непознатият се е превърнал в призрак. Стори му се, че през очертанията на тялото му прозира много по-реален човек, един от легендарните стрелци, филми, за които беше гледал в детството си — Уаят Ърп, Док Холидей или Буч Касиди.

После зрението му се проясни и той разбра какво е направил смахнатият — беше взел коланите с кобурите на полицаите и ги беше препасал. Тъй като носеше официален костюм и вратовръзка, би трябвало да изглежда абсурдно, но колкото и странно да бе, не изглеждаше смешен.

— Ключът за белезниците е върху тезгяха. Когато полицаите се свестят, ще те освободят.

Взе портфейла, отвори го и (което беше още по-абсурдно) постави четири двайсетдоларови банкноти върху стъклото, сетне пъхна портфейла в джоба си и заяви:

— Плащам боеприпасите. Извадих патроните от пистолета ти и възнамерявам да ги изхвърля, щом изляза от магазина. Мисля, че не ще успеят да те обвинят в престъпление, когато не намерят портфейла и видят, че оръжието ти не е заредено.

Дебелият Джони преглътна. За пръв път в живота си беше загубил дар слово.

— А сега ми кажи къде е… — последва пауза — … най-близката аптека?

Внезапно шишкото разбра (или му се стори, че разбра) всичко — този тип беше наркоман. Точно така! Това обясняваше странното му поведение. Навярно здравата се беше надрусал.

— Щом завиете по Четирийсет и девета, ще видите аптеката.

— Ако си ме излъгал, ще се върна и ще ти пръсна черепа.

— Не лъжа — извика Дебелия Джони. — Кълна се в Бог-Отец и във всички светии. Кълна се в паметта на майка ми…

В този момент вратата на магазина се затвори. Няколко секунди шишкото остана като вкаменен на мястото си — не можеше да повярва, че умопобърканият си е отишъл.

Сетне забързано заобиколи щанда, приближи се до вратата и трескаво я заопипва, докато успя да превърти ключа. Забави се още малко, опитвайки се да пусне резето.

Едва след това бавно се отпусна на пода; задъхваше се, стенеше и се кълнеше в Бог и във всички светии и ангели, че още днес ще отиде в черквата „Свети Антоан“… да, щеше да отиде веднага щом някой от тъпите полицаи дойдеше в съзнание и го освободеше от белезниците. Щеше да се изповяда, да се покае и да се причести.

Дебелия Джони Холдън искаше да омилостиви Бога, защото днес като по чудо беше избегнал смъртта.

11

Залязващото слънце вече се беше спуснало до половината в Западния океан. Последните му ярки лъчи сякаш пронизваха очите на Еди, който си мислеше, че ако дълго се взира в силната светлина, ще получи изгаряне на ретините. Това бе един от многото любопитни факти, които човек научава в училище и които му помагат да си намери престижна работа като барман на половин работен ден, както и интересно хоби — целодневно търсене на хероин и на мангизи, с които да си го купи. Еди не извърна поглед — много скоро щеше да му бъде все едно дали ретините му са изгорени.

Нямаше намерение да моли за пощада вещицата, която седеше зад него. Знаеше, че тя няма да се смили, само щеше да се почувства унизен. През целия си живот беше подлаган на унижения и му се искаше поне да умре достойно. Сега беше сигурен, че смъртта му е неизбежна. Оставаха няколко минути до мига, когато щеше да настъпи мрак и времето на омарите.

Вече не се надяваше, че в последния момент Одета като по чудо ще се промени, също както бе загубил надежда, че Дета ще осъзнае как смъртта му ще я обрече завинаги да остане в този свят. Преди петнайсет минути все още мислеше, че тя блъфира, но сега знаеше, че се е излъгал.

„Тази смърт е за предпочитане пред бавното задушаване“, опитваше се да си внуши той, но след като вечери наред беше наблюдавал навиците на чудовищните омари, вече се съмняваше коя смърт ще бъде по-лека. Надяваше се да умре достойно, без да крещи. Едва ли щеше да успее, но все пак беше длъжен да опита.

— Ей сега ще излязат, сополанко — пронизително извика Дета. — Сигурно не са очаквали такава богата вечеря.

Еди знаеше, че тя не блъфира, Вече бе сигурен, че Одета няма да се върне… нито пък Стрелецът. Измяната на Роланд му причиняваше най-силна болка. По време на дългия поход беше започнал да вярва, че със Стрелеца са станали приятели, ако не братя; с горчивина си мислеше, че спътникът му поне трябва да опита да го спаси. Но Роланд не се появяваше.

„А може би не ме е изоставил, просто не може да се върне. Може би е мъртъв, убит е от охраната на аптеката — какъв майтап ще бъде, ако последният Стрелец на света е застрелян от някакво пенсионирано ченге! Или пък е бил прегазен от такси… Може би вратата е изчезнала след смъртта му и в отчаянието си Дета е решила да очисти и мен.“

— Ей, сега ще се появят! — отново изкрещя Дета, а Еди вече не трябваше да се безпокои за очите си, тъй като слънцето потъна във водната шир, обагряйки хоризонта в оранжево. Младежът се взираше във вълните, а в очите му постепенно гаснеше отпечаталото се изображение на залязващото слънце; знаеше, че след броени минути чудовищата ще изпълзят от океана.

12

Еди се опита да извърне глава, за да избегне нападението на първия омар, но не успя. Отвратителното създание откъсна с клещите си парче месо, превръщайки едното му око в пихтиеста маса; костта се белна в сумрака, а Най-лошата жена се изкиска…

„Престани! — заповяда си Роланд. — Ако си въобразяваш подобни страхотии, ще станеш безпомощен, не ще можеш да се съсредоточиш. По-добре си мисли, че най-лошото още не се е случило. Може би не си закъснял.“

И беше прав. Докато вървеше по Четирийсет и девета улица в тялото на Джак Морт и се оглеждаше за магазин с надпис „АПТЕКА“, без да забелязва погледите на минувачите, които изплашено отскачаха встрани, в неговия свят слънцето още не беше залязло. Долният му край щеше да докосне линията на хоризонта едва след петнайсетина минути. Ако на Еди беше съдено да загине в страшни мъки, то часът му още не беше ударил. Стрелецът не беше сигурен в предположенията си; знаеше само, че отвъд вратата слънцето още не е залязло. Ако допуснеше, че времето в двата свята се движеше с еднаква скорост, това означаваше сигурна смърт за Еди и ужасяващите картини, които се редуваха в съзнанието му, щяха да се превърнат в действителност.

Изпитваше почти непреодолимо желание да се обърне и да погледне през вратата, но знаеше, че не бива да го прави.

Внезапно му се стори, че чува гласа на Корт: „Контролирай онова, което можеш, робе. Прати всичко останало по дяволите. Ако ти е съдено да умреш, постарай се да загинеш с оръжие в ръка.“

Точно така.

Но да го направиш беше трудно, понякога дори невъзможно.

Роланд щеше да разбере защо минувачите смаяно го оглеждат и бързат да се отстранят от пътя му, ако не беше обсебен от мисълта час по-скоро да свърши работата си в този свят и да го напусне. Крачеше толкова бързо към магазина със синя табелка, в който според „Мортопедията“ щеше да намери необходимото му лекарство, че сакото на Морт се развяваше, макар джобовете му да бяха пълни с патрони. Хората изплашено се взираха в кобурите с пистолетите.

Като го гледаха, всички минувачи, улични музиканти и амбулантни търговци си мислеха същото, което си беше помислил и Дебелия Джони: „Този човек е опасен престъпник.“

Роланд стигна до аптеката на Кац и влезе.

13

Докато живееше в двореца на баща си, Роланд беше виждал магьосници, заклинатели и алхимици. Някои бяха изкусни мошеници, други — глупави шарлатани, на които вярваха още по-големи глупци (наивните тъпаци бяха толкова много, че дори шарлатаните преуспяваха), но малцина бяха способни на черна магия, за която никой не смееше да говори открито — можеха да убиват с проклятие и да лекуват с чудодейни отвари. Един от тях на име Флаг според Стрелеца беше демон с човешки облик. Роланд почти не го познаваше, беше го видял съвсем за малко в последните дни преди в страната да настъпят хаос и пълна разруха. Флаг беше преследван от двама младежи с отчаяни и същевременно мрачни лица; наричаха се Денис и Томас. Тримата се бяха появили в един от най-трудните моменти в живота на Стрелеца, но той никога нямаше да забрави как Флаг превърна в куче някакъв човек, който го беше разгневил. После се появи човекът в черно.

И Мартин.

Мартин, който беше съблазнил майката на Роланд, използвайки отсъствието на баща му; Мартин, който се беше опитал да погуби момчето, но вместо това бе предизвикал преждевременното му възмъжаване. Стрелецът подозираше, че отново ще се срещне с Мартин по пътя или в мига, когато се добереше до Тъмната кула.

Накратко казано, след като беше общувал с магьосници и вълшебници, влизайки в аптеката на Кац, той очакваше да види мрачно, осветявано от свещи помещение, изпълнено с парливи изпарения; очакваше да съзре пълни с незнайни прахчета и течности стъкленици, покрити с дебел слой прах или паяжини. Въобразяваше си, че срещу него ще се изправи магьосник, който можеше да се окаже опасен. Когато видя как хората зад дебелите прозрачни стъкла се движеха съвсем непринудено, сякаш се намираха в най-обикновен магазин, той си помисли, че са плод на въображението му.

Но всичко беше реално.

За миг Стрелецът остана на прага — отначало беше изумен, сетне с насмешка си помисли: „Намирам се в свят, чиито чудеса ме смайват почти на всяка крачка; тук каретите летят във въздуха, а хартията се продава на безценица. Но най-поразителното е, че хората са безразлични към заобикалящите ги чудеса: повечето са намръщени и се интересуват само от работата си.“

Върху полиците бяха подредени хиляди шишенца и кутийки, но според „Мортопедията“ това бяха предимно шарлатански средства — например балсам против косопад, който не оказваше никакво въздействие, подобно на крема за отстраняване на кафеникавите петна по ръцете. Роланд видя още най-различни препарати, които не лекуваха, едни бяха слабителни, други предизвикваха запек, трети служеха за избелване на зъбите, четвърти за боядисване на косата, пети за премахване на лошия дъх от устата. Противно на очакванията му не забеляза чудодейни отвари, въпреки че видя астин и още няколко лекарства, които, съдейки по съставките им, бяха полезни. Но, общо взето, всичко тук му направи лошо впечатление — беше очаквал да се озове в лаборатория на алхимик, а в така наречената аптека се продаваха предимно козметични средства — нищо чудно, че в този свят вече нямаше чудеса.

Но когато повторно се обърна към „Мортопедията“, откри, че първоначалното му впечатление е било погрешно — истинските лечебни средства бяха грижливо скрити. Даваха ги само на онези, които показваха писмо от магьосника. В този свят магьосниците се наричаха „ЛЕКАРИ“ и пишеха вълшебните им формули върху листчета хартия, които „Мортопедията“ назоваваше „РЕЦЕПТИ“. Стрелецът не знаеше какво означава тази дума. Навярно можеше да получи подробно обяснение, но не си направи труда. Знаеше какво му е необходимо и „Мортопедията“ му подсказа къде да го намери.

Приближи се към остъкленото гише с надпис: „ОТПУСКАНЕ ПО РЕЦЕПТИ“.

14

Онзи Кац, който през 1927 беше открил на Четирийсет и девета улица магазин, представляващ комбинация между аптека и сладкарница, отдавна лежеше в гроба, а единственият му син очевидно се готвеше да го последва. Макар да беше едва на четирийсет и шест, той изглеждаше с двайсет години по-възрастен. Беше плешив, с изпито лице и много слаб. Хората го наричаха „ходещ скелет“, но никой не разбираше защо видът му е такъв.

Една от причините бяха клиенти като мръсницата Ратбан, с която в момента разговаряше по телефона. Тя заплашваше да го даде под съд, ако не изпълни рецептата и за валиум, и ТО МОМЕНТАЛНО!

Кац горчиво си каза: „Какво си въобразяваш, мадам. Че ще ти изпратя шишенце с хапчета по телефонния кабел ли?“ Де да можеше да го стори, тогава проклетата курва навярно нямаше да крещи в слушалката, а жадно щеше да отвори уста, за да погълне обичайната си доза от сините таблетки.

Мисълта го накара да се усмихне; разтегнатите му устни разкриха пожълтелите му зъбни протези.

— Не разбирате положението ми, госпожо Ратбан — прекъсна я той, след като беше слушал бръщолевенето и цяла минута (бе засякъл времето по ръчния си часовник). Искаше му се поне веднъж да и изкрещи: „Престани да ме ругаеш, глупачко! Ругай лекаря си! Той те е превърнал в наркоманка!“ Проклетите доктори предписваха валиума като че беше безвреден като дъвка, а когато откажеха да подновят рецептата, той сърбаше попарата? Разбира се, че всичко се стоварваше върху него, не върху докторите шарлатани.

— Какво не разбирам? — Гласът му напомняше гневното жужене на оса, затворена в буркан. — Разбирам, че съм оставила куп пари в скапаната ти аптека, че години наред не съм стъпвала при конкуренцията ти, че…

— Трябва да разговаряте с… — Кац отново погледна към картона и — …с доктор Брамхол, госпожо. Срокът на рецептата ви е изтекъл, а отпускането на валиум без рецепта се смята за федерално престъпление.

А мислено добави: „Би трябвало законът да преследва и онези, които с лека ръка предписват успокоителни. Сигурен съм, че заедно с първата рецепта те дават на пациентите и телефонния си номер, който не е записан в указателя.“

— Станала е грешка! — изкрещя жената, в гласа и се прокраднаха панически нотки. Еди моментално би разбрал, че това е отчаяният вик на негова сродна душа… на наркоманка.

— В такъв случай се обадете на вашия лекар и го помолете да поправи грешката — студено заяви Кац. — Той знае номера на телефона ми. Да, всички знаеха неговия телефонен номер. Именно в това беше бедата. На четирийсет и шест той приличаше на умиращ старец именно заради проклетите лекари.

„Дори не мога да си позволя да кажа на подобни мръсни наркоманки да го духат, защото ще загубя и мизерната печалба, благодарение на която това жалко магазинче още съществува!“ — горчиво си помисли той.

— Не мога да му позвъня! — истерично изкрещя жената. Гласът и сякаш беше свредел, който се вряза в тъпанчето му. — Мръсният педал и любовникът му са заминали на почивка и нямам представа къде да го открия!

Кац почувства, че в стомаха му се отделя киселина. Язвата му кървеше… виновни бяха жените като тази проклетница. Затвори очи и не видя как помощникът му смаяно се втренчи в човека със синия костюм, който се приближаваше към гишето; не видя и как Ралф, затлъстелият и вече остарял охранител (Кац му даваше мизерна заплата, но горчиво съжаляваше дори за тези незначителни разходи; баща му не беше имал нужда от охрана, но баща му — „Дано вечно гори в ада!“ — беше живял по времето, когато Ню Йорк бе град, не клоака) внезапно се отърси от обичайната си летаргия и посегна към пистолета си. Кац чу как някаква жена изпищя, но реши, че тя е извикала от радост, като е видяла намалените цени на всички продукти на „Ревлон“ — беше принуден да обяви разпродажбата, защото конкурентът му Доленц подбиваше всичките му цени.

Мислеше само за Доленц и за мръсницата, изнудваща го по телефона, когато Стрелецът се приближи, неумолим като съдбата. Кац си представяше каква прекрасна гледка ще представляват онези двамата голи, намазани с мед и заровени в мравуняци под палещите лъчи на пустинното слънце. Мравуняк за НЕГО и мравуняк за НЕЯ — наслада за душата му. По-страшно наказание не би могъл да измисли. Баща му беше твърдо решен единственият му син също да стане аптекар. След като отказа да плаща за каквото и да било друго образование, младежът волю-неволю завърши фармация, ала това беше най-погрешната стъпка в живота му, който бе поредица от неудачи, предизвикали преждевременното му състаряване.

„От това по-лошо няма накъде“ — мислеше си той, без да отваря очи. След миг примирено промълви:

— Госпожо Ратбан, отбийте се в аптеката. Ще ви дам една опаковка петмилиграмови таблетки.

— Вразуми ли се най-сетне? Слава Богу! — Тя затвори телефона без да благодари.

Кац ядно си каза, че като отиде при онзи задник, който се нарича неин лекар, тя ще падне на колене пред него, ще бъде готова да лиже подметките на скъпите му мокасини, да му духа, да…

— Господин Кац — с дрезгав глас промълви помощникът му, — страхувам се, че имаме проб…

Отново се разнесе писък, последван от изстрел, който до смърт изплаши аптекаря. Стори му се, че ударите на сърцето му за последен път ще проехтят в гърдите му, сетне то завинаги ще престане да тупти. Той отвори очи и видя втренчените в него очи на Стрелеца.

Сведе поглед и забеляза пистолета в ръката на непознатия. Погледна вляво и съзря как охранителят Ралф държи китката си и се взира в крадеца, а очите му сякаш ще изскочат от орбитите. Трийсет и осем калибровият пистолет на Ралф, който охранителят беше носил цели осемнайсет години, докато служеше в полицията (през това време беше стрелял само по мишени в тренировъчното стрелбище, макар да твърдеше, че на два пъти е използвал оръжието си, за да изпълни служебния си дълг), се беше превърнал в изкривено парче метал, лежащо на пода.

— Трябва ми кефлекс — безизразно произнесе човекът със студените очи. — Необходимо ми е голямо количество, и то не забавно.

За миг аптекарят остана неподвижен; беше зяпнал от изумление, сърцето му лудо биеше, а стомахът му сякаш беше котел, в който вреше киселина.

Допреди миг си беше казвал, че от това по-лошо няма накъде, ала сега си мислеше, че още не е стигнал до дъното.

15

— Има някакво недоразумение — най-сетне успя да изрече той и не позна собствения си глас — нищо чудно, защото имаше чувството, че гърлото му е затькнато с парцали, а езикът му е станал десет пъти по-голям.

— Нямам кокаин… кокаинът не се продава в аптеките…

— Аз не съм искал кокаин — каза човекът със синия костюм. — Трябва ми кефлекс.

„Много добре те чух, ненормалнико!“ — понечи да отвърне Кац, но навреме си прехапа езика. Беше чувал, че наркоманите извършвали обири на аптеки, за да се сдобият с кокаин, амфетамини и какви ли не още опиати (включително драгоценния валиум на госпожа Ратбан), но навярно това беше първият в историята грабеж с цел набавяне на пеницилин.

Гласът на баща му („Дано вечно гори в ада“) му подсказа да престане да се държи като тъпак и да предприеме нещо. Но Кац не знаеше какво да направи.

Човекът с пистолета му помогна, като му нареди да побърза, защото не разполагал с време.

— К-колко опаковки искате? — попита аптекарят. За миг погледна зад непознатия и не можа да повярва на очите си. Не, невъзможно беше в този град… и все пак се беше случило. Нима беше възможно да му е провървяло? Старият Кац се оказа късметлия — беше заслужил място в Книгата на Гинес за световните рекорди.

— Не зная — отговори човекът с пистолета. — Колкото се поберат в голяма чанта. — Внезапно той рязко се обърна и стреля. Някакъв мъж изстена. Витрината се счупи, парчета стъкло осеяха тротоара. Неколцина минувачи бяха леко ранени. Намиращите се в аптеката жени (и доста мъже) изкрещяха, дрезгаво зави алармената система. Клиентите панически се затичаха към вратата. Човекът с пистолета се обърна към Кац, лицето му не се беше променило, на него бе изписано някак ужасяващо (но не безгранично) търпение.

— Хайде, побързай. Казах ти, че нямам време за губене. Кац преглътна и промърмори:

— Добре, сър.

16

Още докато вървеше към гишето, където съхраняваха истинските лекарства, Стрелецът беше забелязал вдлъбнатото огледало в горния ляв ъгъл на помещението. Нито един занаятчия в неговия свят не можеше да направи подобно огледало, въпреки че някога там са се изработвали такива предмети… и много други, които Роланд беше видял в света на Еди и Одета. Доказателство за това бяха останките, които беше видял в тунела под планините, както и на други места… останки, не по-малко древни и загадъчни от камъните на друидите, забити на местата, които се посещаваха от демони.

Роланд веднага се досети какво е предназначението на огледалото.

Не беше успял навреме да забележи как охранителят посяга към оръжието си — още не можеше да свикне с очилата на Морт, които ограничаваха периферното му зрение — но все пак успя да се обърне и да стреля, за да избие пистолета от ръката на застаряващия шишко. Подобен изстрел беше за него нещо съвсем нормално, но охранителят Ралф Ленъкс беше на друго мнение. До края на живота си той твърдеше, че непознатият е направил нещо практическо невъзможно, че подобни изстрели могат да се видят само в уестърните за деца.

Огледалото, което очевидно беше поставено за наблюдаване на евентуални крадци, помогна на Роланд да се справи с втория нападател.

Забеляза как очите на алхимика се стрелнаха към вратата и сам хвърли поглед към огледалото. Видя някакъв човек с кожено яке, който пристъпваше зад гърба му по пътеката между щандовете. В ръката му имаше нож, а в главата му несъмнено се въртеше желанието да се прослави.

Роланд се обърна и стреля само веднъж — страхуваше се, че едва ли ще улучи още с първия изстрел, но не желаеше да нарани някого от клиентите, които стояха като вкаменени зад „героя“. Предпочиташе втория път да стреля от бедро — куршумите, следващи възходяща траектория, щяха да свършат работата си, без да убият някоя възрастна дама, чието единствено престъпление се състои в това, че е избрала неподходящ ден за покупка на парфюм.

Пистолетът се оказа добре поддържан, поради което имаше точен мерник. Роланд си спомни за отпуснатите и затлъстели стрелци, от които го беше отнел, и реши, че тези хора полагаха по-големи грижи за оръжието, което носеха, отколкото за онова, което се явяваха те самите. Поведението им беше странно, но и този свят бе странен и Стрелецът не можеше да го разбере… всъщност не разполагаше с време да го стори.

Куршумът, изстрелян от него, пречупи острието на ножа и в ръката на човека с коженото яке остана само дръжката.

Роланд невъзмутимо го изгледа; студените му очи навярно напомниха на „героя“, че има спешна среща — той се извърна, захвърли остатъка от ножа и последва клиентите, които тичаха към вратата.

Стрелецът се обърна към алхимика и повтори нарежданията си, намеквайки, че забавянето ще доведе до ненужно кръвопролитие. Когато алхимикът понечи да изпълни заповедта му, Роланд насочи пистолета към него. Кац ужасено изкрещя.

— Ще останеш тук — нареди Стрелецът. — Нека чиракът ти донесе онова, което ми е необходимо.

— К-к-кой?

— Ей, този. — Роланд нетърпеливо посочи към помощника.

— Какво да направя, господин Кац? — попита човекът. Беше толкова пребледнял, че ясно се виждаха белезите от младежки пъпки по лицето му.

— Прави, каквото ти нарежда той, тъпако! Изпълни поръчката му. Клиентът желае кефлекс.

Помощникът се приближи до полиците зад щанда и взе някакво шишенце.

— Обърни го така, че да прочета надписа — заповяда Стрелецът.

Човекът се подчини. Роланд не успя да разгадае написаното — имаше прекалено много непознати букви, Обърна се към „Мортопедията“, тя потвърди, че това е кефлекс. Внезапно той осъзна, че напразно губи време за проверки. Знаеше, че не може да прочете всички надписи в този свят, но хората около него дори не подозираха това.

— Колко таблетки съдържа шишенцето?

— Всъщност не са таблетки, а капсули — с треперещ глас отвърна помощникът. — Ако ви трябва пеницилин на таблетки…

— Няма значение. Колко дози съдържа?

— Ами… — Притесненият човек погледна шишенцето и едва не го изпусна. — Двеста.

Роланд изпита същото удивление като в мига, когато беше открил, че може да купи голямо количество боеприпаси за нищожна сума. В тайното отделение на аптечката на Енрико Балазар имаше само девет рекламни опаковки с кефлекс, съдържащи трийсет и шест дози, които му бяха помогнали да оздравее. Ако не успеше да ликвидира инфекцията с двеста дози, значи против нея изобщо нямаше лек.

— Дай ми шишенцето — нареди той.

Помощникът отново се подчини.

Стрелецът запретна ръкава на сакото си и свали ролекса на Джак Морт.

— Нямам пари, но се надявам, че часовникът струва колкото лекарството, което ми дадохте. — Обърна се, кимна към охранителя, който още седеше на пода до преобърнатия си стол и наблюдаваше крадеца с широко отворени очи, сетне излезе все едно, че не се беше случило нищо особено.

В продължение на пет секунди в аптеката цареше мъртвешка тишина, нарушавана от воя на алармената система, който заглушаваше шума от улицата.

— Господин Кац, какво ще правим? — прошепна помощникът.

Аптекарят взе часовника и го претегли на дланта си.

Беше златен.

Кац не можеше да повярва на случилото се…, но се налагаше.

Някакъв умопобъркан беше влязъл в аптеката, с два изстрела бе избил пистолета от ръката на охранителя и ножа на непознатия клиент, и то само за да се снабди с пеницилин.

Беше взел кефлекс за около шейсет долара, а в замяна беше оставил ролекса си, който струваше не по-малко от шест хилядарки.

— Какво ще правим ли? — попита Кац. — Първата ти работа е да скриеш часовника. Никога не си го виждал. — Обърна се към Ралф: — Ти също.

— Разбира се, сър — съгласи се охранителят. — При условие, че получа своя дял от продажбата на тази играчка.

— Ще застрелят този ненормалник като куче — доволно заяви аптекарят.

— И всичко това заради шишенце кефлекс… — озадачено промърмори помощникът. — Та този човек дори не беше хремав.