Стивън Кинг
Трите карти (17) (Тъмната кула II)

2

На Делеван и О’Мира дори не се наложи да обмислят накъде се е отправил престъпникът. Достатъчно беше да слушат съобщенията на радиодиспечера, които непрекъснато съобщаваше:

— Код 19. В момента се извършва грабеж, води се престрелка. Код 19, код 19. Адресът е 49 улица 395, аптеката на Кац. Престъпникът е висок, русокос, със син костюм…

„Води се престрелка — каза си Делеван и главата го заболя още по-силно. — Питам се дали стрелят с моя пистолет или с този на Джордж. Ако този малоумник е убил някого, спукана ни е работата. Значи непременно трябва да го пипнем.“

— Да изчезваме — обърна се той към О’Мира, който не се нуждаеше от подканяне, тъй като не по-зле от партньора си разбираше в каква каша са се забъркали. Пусна фаровете и сирената и се включи в движението. Настъпил беше часът на върховото натоварване, затова полицаят подкара колата с двете колела по бордюра; изплашените пешеходци едва успяваха да отскочат встрани. Когато слезе на платното, автомобилът удари задната броня на някакъв фургон. Напред вече виждаше проблясъка на счупените стъкла на тротоара, чуваше се неприятният вой на алармена система. Пешеходците се бяха изпокрили във входовете или зад кофите за смет, но обитателите на апартаментите на горните етажи любопитно се надвесваха от прозорците си, сякаш наблюдаваха занимателно телевизионно състезание или безплатна филмова прожекция.

Автомобилното движение в квартала беше замряло; нямаше ги дори нахалните таксиметрови шофьори.

— Да се надяваме, че онзи тип е още там — промърмори Делеван и освободи от скобите пушката-помпа, прикрепена под таблото.

Но и двамата полицаи не знаеха, че когато си имаш работа със Стрелеца, не бива да проявяваш прекалена самонадеяност.

3

Роланд пъхна шишенцето с кефлекс в джоба на сакото, където беше прибрал патроните, и излезе от аптеката. В дясната си ръка стискаше 38-калибровия служебен пистолет на Карл Делеван. Ах, колко приятно беше да държи оръжието в ръка, на която не липсваше нито един пръст! Чу сирената и видя колата, която се приближаваше с бясна скорост. „Те са“ — помисли си и вдигна пистолета, но внезапно си спомни, че двамата мъже бяха стрелци. Стрелци, които изпълняваха служебния си дълг. Обърна се и влезе в магазина на алхимика.

— Стой, не мърдай! — извика Делеван.

Роланд извърна очи към вдлъбнатото огледало в мига, когато стрелецът (онзи, от чието ухо течеше кръв) се надвеси през сваленото стъкло на автомобила, държейки пушка. Когато партньорът му рязко удари спирачките и гумите изскърцаха, той постави куршум в пълнителя.

Роланд се просна на пода.

4

На Кац не му беше необходимо огледало, за да види какво ще се случи. Първо се беше появил откаченият, а сега идваха и смахнатите полицаи. Господи, нямаше ли край на мъките му?

— Лягайте! — изкрещя той на помощника си и на охранителя Ралф, сетне се отпусна на колене зад щанда, без да се интересува дали са се подчинили на заповедта му.

Секунда преди Делеван да стреля, помощникът се стовари върху Кац като защитник, който поваля противниковия нападател по време на футболен мач; главата на аптекаря се удари в пода с такава сила, че челюстта му се счупи на две места.

Страхотна болка преряза главата му, сетне чу трясъка от изстрела, чу как се счупиха оцелелите стъкла на витрините, както и шишенца с одеколон, парфюм, сироп против кашлица и Бог знае още какво. Невъобразимата смесица от аромати се превърна в отвратително зловоние и преди да припадне, Кац още веднъж прокле баща си да гори в ада, задето го беше заробил за тази проклета аптека.

5

Роланд видя как кутийки и шишенца се разлетяха на всички страни след изстрела. Стъкленият шкаф, където се съхраняваха пясъчни часовници, се взриви, отломките се посипаха като блестящ облак.

„Не знаят дали в аптеката са останали клиенти… невинни хора, — помисли си той. — Дори не провериха, а стрелят с мощна пушка.“

Това беше непростимо. Той едва успя да сдържи гнева си. Двамата мъже бяха стрелци. По-добре беше да приеме, че не са на себе си от ударите по главите, отколкото да повярва, че стрелят напълно съзнателно, без да ги е грижа, че ще пострадат невинни хора.

Навярно очакваха, че той ще побегне или ще отвърне на огъня.

Ала Роланд запълзя напред, като почти се прилепваше към пода. Счупени стъкла се забиха в дланите и коленете му. Болката от раните накара Джак Морт да се свести, което беше добре дошло за Стрелеца. Точно сега му беше много необходим. Изобщо не го беше грижа за страданията на Морт. Самият той леко понасяше болката, а раните бяха върху тялото на чудовище, което заслужаваше много по-лоша участ.

Най-сетне се добра до вратата и приклекна до нея, готов за скок. Беше пъхнал пистолета в кобура — вече нямаше да му трябва.

6

— Какво правиш, Карл? — изкрещя О’Мира. Представи си заглавие на първата страница на „Дейли Нюз“: „ПОЛИЦАЙ УБИВА ПО ПОГРЕШКА ЧЕТИРИМА В АПТЕКА В УЕСТ САЙД.“

Делеван не му обърна внимание и отново зареди пушката, сетне извика:

— Да заловим този лайнар!

7

Всичко се случи според предвижданията на Стрелеца.

Полицаите бяха вбесени, задето бяха измамени и обезоръжени от човек, изглеждащ или не по-опасен от който и да било жител на този огромен град, при това още не се бяха напълно съвзели от нанесените им удари. Втурнаха се в аптеката, като отпред тичаше глупакът с пушката. Движеха се приведени като войници, атакуващи вражески позиции, но всъщност мислеха, че противникът им вече е избягал през задната врата.

Подметките им заскърцаха по натрошените стъкла на тротоара; когато полицаят с пушката отвори вратата и се втурна в аптеката, Стрелецът се изправи и стовари юмруците си върху тила му. По-късно, когато даваше показания пред комисията, разследваща случая, Карл Делеван твърдеше, че не си спомня нищо след мига, когато коленичил в магазина на Клементс и видял под тезгяха портфейла на престъпника. Членовете на комисията решиха, че при дадените обстоятелства подобна амнезия е много „удобна“ и Делеван се отърва с принудителен двумесечен неплатен отпуск. Роланд обаче щеше да му повярва и при други обстоятелства (например ако глупакът не беше открил огън по аптеката, където можеше да има невинни хора) навярно щеше да му съчувства. Нищо чудно мозъкът на полицая да се беше разбъркал от двата силни удара по главата.

Когато Делеван тежко се свлече на земята като чувал с овес, той издърпа пушката от ръцете му.

— Стой! — извика О’Мира, в глава му се смесваха гняв и изумление.

Понечи да се прицели с магнума на Дебелия Джони, но очакванията на Роланд се оправдаха: стрелците в този свят бяха прекалено бавни. Можеше да изпрати три куршума в тялото на полицая, но нямаше смисъл. Той замахна с пушката; когато прикладът удари страната на О’Мира, се разнесе тъп звук, сякаш бейзболист отби с бухалката си бясно летящата към него топка. Внезапно лицето на полицая се изкриви от бузата надолу. (Необходими бяха три операции и четири стоманени скоби, за да може О’Мира отново да изглежда като нормален човек.) За миг се вцепени, сякаш не вярваше на случилото се, сетне забели очи. Краката му се подкосиха и той се строполи на пода.

Роланд стоеше на прага и не обръщаше внимание на приближаващия се вой на сирени. Отвори пушката, извади всички патрони и ги хвърли върху Делеван. После запрати и оръжието върху безжизненото тяло на полицая и промърмори:

— Ти си опасен глупак, който трябва да бъде заточен. Забравил си лицето на собствения си баща.

Прекрачи го и се приближи до каретата на стрелците, чиито двигател работеше на празни обороти. Отвори вратата и се настани зад волана.

8

— Можеш ли да караш тази карета? — попита той Джак Морт, който истерично крещеше и нечленоразделно бърбореше.

Ала убиецът продължаваше да крещи и не му отговори. Роланд се досети, че Морт се преструва на изпаднал в истерия, за да избегне разговора със странния си похитител.

„Слушай — обърна се към него той, — нямам време да повтарям, затова слушай внимателно. Ако не отговориш на въпросите ми, ще те накарам сам да си избодеш дясното око. Ще те накарам да изтръгнеш очната си ябълка и да я размажеш по седалката на тази кола. Мога да се справя и с едно око. В края на краищата изобщо не ме е грижа, очите са си твои.“

Не можеше да излъже Морт, но и онзи не можеше да го излъже: взаимоотношенията им бяха студени и същевременно много по-интимни, отколкото при най-страстния полов акт. Това не беше сливане на тела, а пределно сближаване на умове.

Той щеше да изпълни заканата си.

И Морт го знаеше. Истеричният му пристъп внезапно секна и той отговори:

— Мога да карам. — Бяха първите смислени думи, които беше произнесъл, откакто Роланд беше проникнал в съзнанието му.

„Карай тогава.“

„Къде искаш да отидеш?“

„Знаеш ли някакво място, което се нарича «Вилидж»?“

„Да.“

„Карай натам.“

„Къде по-точно?“

„Потегляй, ще разбереш по-късно.“

„Ще се движим по-бързо, ако включа сирената.“

„Добре. Пусни я, също и въртящите се лампи.“

За пръв път, откакто контролираше съзнанието му Стрелецът позволи на Морт да действа самостоятелно. Когато Джак обърна глава да огледа таблото на патрулната кола, Роланд наблюдаваше завъртането, но не го беше предизвикал. Но ако беше човек от плът и кръв, не безплътна душа, щеше да бъде нащрек, готов да поеме контрол при най-малкия признак на неподчинение.

Ала Джак беше кротък като агънце. Бе убил и осакатил, Бог знае, колко невинни хора, но не искаше да загуби скъпоценното си око. Натисна някакви копчета, освободи спирачката и колата потегли. Сирената нададе вой, проблеснаха пулсиращи червени светлини, които се отразяваха в предното стъкло.

„Карай по-бързо“ — мрачно изкомандва Стрелецът.

9

Въпреки че Морт беше включил сирената и непрекъснато натискаше клаксона, пътуването до Гринич Вилидж им отне двайсет минути, тъй като движението беше много натоварено. В света на Стрелеца надеждите на Еди Дийн се топяха като сняг под ярки слънчеви лъчи. Скоро щеше да дойде краят. Слънчевият диск до половината се беше потопил в океана.

„Пристигнахме“ — обади се Джак Морт. Казваше истината (в никакъв случай не можеше да излъже), но на Роланд му се струваше, че още се намират в центъра на града. И тук се издигаха гъсто застроени сгради, улиците бяха изпълнени с пешеходци и карети, които вдигаха невероятен шум и отделяха отровен дим. Навярно причината беше в горивото, което използваха. Истинско чудо бе, че тези хора изобщо бяха живи, че жените раждаха нормални деца, не уроди като мутантите в планинския тунел.

„Къде отиваме?“ — попита Морт.

Сега предстоеше най-трудното. Стрелецът се подготви доколкото беше възможно.

„Изключи сирената и лампите. Спри до тротоара.“

Морт паркира колата до някакъв пожарен кран.

„В този град има подземни железници. Искам да ме заведеш на станцията, където мотрисите спират, за да се качат или слязат пътниците.“

„Коя станция?“ — попита Морт и усети паника. Не можеше да скрие нищо от Роланд, но и той не можеше (поне не за дълго) да скрие нищо от него.

„Преди няколко години — не зная точно колко — си блъснал млада жена под мотрисата. Искам да ме заведеш на подземната станция, където се е случило това.“

Последва кратка, но отчаяна борба. Стрелецът спечели, но с големи усилия. По някакъв странен начин Джак Морт бе раздвоен като Одета. Не беше шизофреник и много добре разбираше какво прави от време на време. Но пазеше в тайна тази страна от живота си: личността, която се подвизаваше като Убиеца, беше скрита от очите на всички, както крадецът крие плячката си.

„Заведи ме там, гадино“ — повтори Стрелецът и вдигна палец към окото на Морт. Миг преди пръстът да се забие в очната кухина, Джак се предаде и подкара колата към станцията на Кристофър Стрийт, където преди около три години мотрисата беше отрязала краката на жена на име Одета Холмс.

10

— Я гледай — каза полицай Андрю Стонтън на колегата си Норис Уивър, когато синьо-бялата кола на Делеван и О’Мира се появи малко по-надолу по улицата. Шофьорът дори не си направи труда да потърси свободно място за паркиране, а спря до друг автомобил, почти не оставяйки място за преминаването на други превозни средства. Моментално се образува задръстване — колите се провираха бавно като кръв по безнадеждно стеснен кръвоносен съд.

Уивър провери номера, изписан до десния фар: 7 НН. Същият, който им беше продиктувал диспечерът.

Въртящите се лампи бяха включени и всичко изглеждаше нормално, докато вратата се отвори и шофьорът слезе. Наистина носеше син костюм, но не от онези с металните копчета и сребърна значка. Обувките му също не бяха униформени, освен ако Стонтън и Уивър бяха пропуснали съобщението, уведомяващо полицаите, че вече задължително ще носят мокасини „Гучи“. Което беше невероятно. По-вероятно бе този тип да е човекът, който беше нападнал полицаите в центъра на града. Непознатият слезе от колата и сякаш не чу клаксоните и гневните подвиквания на шофьорите, които се опитваха да го заобиколят.

— Да му се не види! — прошепна Анди Стонтън.

„Действайте много предпазливо — беше предупредил диспечерът. — Престъпникът е въоръжен и изключително опасен.“

Обикновено диспечерите говореха като автомати, сякаш бяха отегчени до смърт (което според Анди Стонтън беше самата истина); ето защо някак благоговейното подчертаване на думите „изключително опасен“ се врязаха в съзнанието на Анди.

За пръв път от четирите години служба в полицията му се налагаше да използва оръжието си. Извади пистолета си и погледна към Уивър, който беше сторил същото. Двамата стояха пред магазин за хранителни стоки, намиращ се на десетина метра от стълбата, водеща към станцията на метрото. Отдавна работеха заедно и бяха „настроени на една и съща вълна“, което е характерно за полицаите и военните. Без да промълвят нито дума, двамата отстъпиха към вратата на магазина, готови да стрелят.

— Долу ли? — лаконично попита Уивър.

— Да. — Анди погледна към входа към метрото. В този час на деня ескалаторите бяха препълнени с хора, които бързаха да се приберат у дома. — Трябва да го опипаме още сега, преди да се е смесил с тълпата.

— Давай.

Едновременно изскочиха на улицата — ако ги беше видял, Роланд щеше да прецени, че тези стрелци са много по-опасни противници от първите двама. Бяха по-млади, освен това (въпреки че Роланд не подозираше „оказаната му чест“) полицейският диспечер го беше обявил за „изключително опасен“, което според двамата полицаи беше равностойно на тигър людоед.

„Ако не спре, когато му заповядам, ще го пречукам“ — помисли си Анди.

— Стой! — извика той и се отпусна на коляно, като държеше пистолета с две ръце. Уивър беше сторил същото. — Полиция! Горе ръ…

Не успя да довърши, защото непознатият се втурна към ескалатора. Движеше се невероятно бързо. Ала Анди Стонтън беше като двигател, работещ на максимални обороти. Рязко се обърна и внезапно го обзе невъобразимо спокойствие — състояние, което беше добре познато на Роланд.

Младият полицай се прицели в бягащия човек, сетне натисна спусъка на трийсет и осем калибровия си пистолет. Видя как човекът със синия костюм залитна, опитвайки се да запази равновесие. После се строполи на тротоара, а пешеходците, които до преди секунда си мислеха как ще издържат поредното пътуване с метрото, закрещяха и се разпръснаха като подплашени пилци. Едва сега разбираха, че днес им е съдено да издържат нещо повече от досадното пътуване.

— Жесток си, брато! — възкликна Норис Уитън. — Свали го с един изстрел.

— Да — спокойно отговори Анди, сякаш не се беше случило нищо особено. Ако го чуеше, Роланд щеше да се възхити от хладнокръвието му. — Да отидем и да проверим дали е мъртъв.

11

„Мъртъв съм! — крещеше Джак Морт. — Мъртъв съм, убиха ме заради теб! Мъртъв съм…“

„Не си“ — прекъсна го Стрелецът. През полупритворените си клепачи наблюдаваше как двамата полицаи се приближават с оръжия, готови за стрелба. Да, действително бяха по-млади и по-бързи от колегите си, които бяха паркирали пред магазина за оръжия. Единият беше дяволски добър стрелец. Морт, а заедно с него и Роланд, трябваше да бъдат мъртви или смъртоносно-ранени. Куршумът, отправен точно в гърдите на Морт, премина през сакото му и проби джоба на скъпата му риза, но не проникна в плътта му. Животът на двамата беше спасен от запалката на Джак.

Самият той не пушеше, но шефът му, чийто пост Морт се надяваше да заеме след година, беше страстен пушач. Ето защо Джак беше дал цели двеста долара за сребърна запалка „Дънхил“. Разбира се, не запалваше всяка цигара, която захапваше господин Фрамингам, защото не искаше да изглежда като подмазвач. Правеше го от време на време… особено в присъствието на още по-голям началник, който щеше да оцени първо ненатрапчивата любезност на Джак Морт и второ, добрия вкус на Джак Морт.

Хората, които искаха да стигнат далеч, трябваше внимателно да обмислят всичките си ходове.

Този път предвидливостта спаси него и Роланд. Куршумът улучи сребърната запалка вместо сърцето му. Разбира се, той беше ранен. Не може да ти се размине, ако в гърдите ти изстрелят куршум с такъв голям калибър. Запалката се вряза в плътта му така, че се образува вдлъбнатина, сетне се пръсна на парчета — едно почти разряза зърното на гърдите му. Изстрелът възпламени напоения с бензин фитил. Ала стрелецът лежеше неподвижно и наблюдаваше как полицаите се приближаваха към него. Онзи, който не беше стрелял, крещеше на минувачите да се отдръпнат.

„Горя! — изкрещя Морт. — Изгаси огъня! Изгаси го! Изгаси…“

Стрелецът лежеше неподвижно и слушаше как песъчинките скърцат под подметките на полицаите. Не обръщаше внимание на воплите на Морт, нито на нажежения метал, който изгаряше плътта му.

Усети, че го подритнаха, и се претърколи по гръб. Очите на Джак бяха отворени, лицевите му мускули бяха отпуснати. Като го гледаше, никой не би заподозрял, че човекът, скрит в безжизненото тяло, надава неистови писъци.

— Господи! — прошепна някой. — Нима си го застрелял с куршум дум-дум, момче?

Димът излизаше на тънка струйка от дупката, в сакото на Морт. Разнесе се миризмата на обгорена плът.

Анди Стонтън, който до този момент беше действал безупречно, допусна грешка, заради която Корт би му ударил шамар и би го изгонил, въпреки досегашните му блестящи постижения, заявявайки, че една-единствена грешка обикновено води до трагични последствия. Стонтън беше застрелял непознатия — нито един полицай не знае способен ли е да убие човешко същество, докато попадне в ситуация, когато това е неизбежно, но мисълта, че куршумът някак си е подпалил престъпника, го изпълни с необясним ужас. Машинално го ритна в корема, преди полицаят да забележи проблясъка в очите на човека, когото смяташе за мъртъв.

Стонтън безпомощно размаха ръце и политна към партньора си. Пистолетът изхвръкна от ръката му. Уивър посегна към своето оръжие, но в мига, когато успя да се освободи от колегата си, дочу изстрел и пистолетът му изчезна като по магия. Ръката му изтръпна, сякаш някой я беше ударил с ковашки чук.

Човекът със синия костюм се изправи, за миг се втренчи в двамата полицаи и заяви:

— Бива си ви. По-добре сте от онези двамата. Послушайте съвета ми — не се опитвайте да ме преследвате. Историята почти приключи. Не ми се иска да ви убия.

Сетне рязко се извърна и хукна към ескалатора, водещ към станцията на метрото.

12

Подвижните стълби бяха претъпкани с хора, които бяха дочули виковете и изстрелите и бързаха да се върнат на улицата, тласкани от болезненото любопитство, присъщо на всички нюйоркчани, от желанието да разберат колко души са били убити, много ли кръв е заляла мръсния асфалт. Макар да се притискаха един към друг, любопитните някак си успяха да отстъпят от човека със синия костюм, който се втурна надолу. Страхът и изумлението им бяха оправдани — непознатият държеше пистолет, още един беше затъкнат на колана му.

Но най-ужасяващото бе, че беше обгърнат от дим, сякаш дрехите му горяха.

13

Роланд не обръщаше внимание на усилващите се викове на Морт, когато ризата, фланелката и сакото му пламнаха, а отломките от запалката започнаха да се разтопяват и нагорещеният метал потече към корема му, причинявайки му нетърпима болка.

Той вече долавяше миризмата на застоялия въздух в тунела, чуваше рева на приближаваща се мотриса.

Наближаваше моментът да изтегли третата карта или да загуби всичко. За втори път в живота си усети как планети потрепват и кръжат в съзнанието му.

Щом се озова на перона, захвърли пистолета. Разкопча колана и смъкна панталона на Джак Морт, разкривайки бели долни гащи, напомнящи кюлоти на проститутка. Нямаше време да се замисли върху тази странност. Трябваше да побърза, в противен случай нямаше защо да се притеснява, че ще изгори жив; нагретите куршуми щяха да експлоадират и да го разкъсат на парчета.

Стрелецът напъха в долните гащи кутиите с патрони и шишенцето с кефлекс. Смъкна горящото сако, но дори не се опита да свали запалената риза.

Чуваше грохота на приближаващата се мотриса, виждаше светлината в тунела. Нямаше кого да попита дали влакът се движи по маршрута на онзи, който беше прегазил Одета, но кой знае защо беше сигурен в това. Когато ставаше въпрос за Кулата, съдбата беше милосърдна и жестока като запалката, която беше спасила живота му, ала сега изгаряше плътта му. Подобно на колелата на приближаващата се мотриса, съдбата следваше едновременно логичен и брутален курс, на който можеха да устоят само стоманата и добротата.

Роланд отново обу панталона и се затича, без да забелязва хората, които изплашено се разбягваха от пътя му. Поради по-силния приток на въздух пламна яката на ризата му, сетне се подпали и косата му. Тежките кутии, които беше напъхал в долните гащи, непрекъснато го удряха по топките, предизвиквайки нетърпима болка. Той се стрелна като метеор през бариерата за проверка на билетите. „Изгаси огъня! — изкрещя Морт. — Изгаси го, преди напълно да се овъгля.“

„Заслужаваш да гориш в пламъците на ада — мрачно си помисли Стрелецът. — Участта ти ще бъде много по-милосърдна от онова, което заслужаваш.“

„Какво си намислил? Какво си намислил?“

Стрелецът не отговори; затича се към края на платформата и накара Морт да млъкне. Усети, че едната кутия заплашва да се изплъзне от смешните бели гащи, затова я придържаше.

Докато тичаше, насочи цялата си умствена енергия към Господарката. Не беше сигурен, че телепатичната връзка помежду им се осъществи, не знаеше дали ще накара Господарката да му се подчини, но все пак мислено повтаряше едно и също: „ВРАТАТА! ПОГЛЕДНИ ПРЕЗ ВРАТАТА! СЕГА! СЕГА!“

Грохотът на мотрисата сякаш изпълни света. Някаква жена изкрещя:

— Господи, този човек ще се хвърли под влака!

Някой го сграбчи за рамото, опитвайки се да го дръпне назад. В този миг Роланд блъсна тялото на Джак Морт отвъд жълтата ограничителна линия и скочи от платформата. Падна на релсите пред връхлитащия влак, като притискаше с ръце „плячката“ си, напъхана в гащите, която щеше да вземе със себе си, ако успееше да напусне тялото на Морт в подходящия момент. Докато падаше, продължаваше да вика жената… или по-точно двете жени: „ОДЕТА ХОЛМС! ДЕТА УОКЪР! ПОГЛЕДНИ!“ В мига, когато мотрисата, чиито сребристи колела се движеха неумолимо, връхлетя върху него, Стрелецът най-сетне обърна глава и впери поглед във вратата. Видя лицето на Господарката.

Не, лицата бяха две.

„Господи, виждам ги двете едновременно…“ — помисли си той.

— Не-е-е! — изкрещя Морт и в последната частица от секундата преди мотрисата да разполови тялото му, Роланд се хвърли към вратата и премина през нея. Джак Морт загина сам.

Кутиите с патрони и шишенцето с таблетки се появиха до проснатото тяло на Стрелеца. Ръцете му машинално посегнаха към тях, сетне се отдръпнаха. С огромно усилие на волята той се изправи и едва сега усети, че отново се е преселил в тялото си, треперещо от треската; дочу виковете на Еди Дийн, писъците на Одета… и на друга жена! Вдигна поглед и се убеди, че слухът не го е излъгал: видя две жени. И двете бяха с отрязани крака, тъмнокожи и надарени с изключителна красота. Ала едната беше зла и хубостта и само подчертаваше вътрешната и грозота.

Роланд се взираше в тези двойнички, които всъщност бяха отрицателният и положителният образ на една и съща жена. Не можеше да откъсне поглед от тях, като че беше хипнотизиран.

В този миг Еди отново изкрещя. Стрелецът забеляза как от водата изскочиха омарите и забързано запълзяха към завързания, безпомощен младеж. Слънцето залезе, мракът се спусна над този странен свят.

14

През отворената врата Дета видя себе си, видя се през своите очи и през очите на Стрелеца; внезапно се почувства невероятно объркана, не знаеше какво се случва с нея. Беше тук. Беше там, в очите на Стрелеца. Чуваше грохота на приближаващата се мотриса.

— Одета! — изкрещя и внезапно разбра коя всъщност беше и кога се бе случило нещастието.

— Дета! — изкрещя и внезапно разбра коя всъщност беше и кой беше причинил нещастието. За секунда изпита чувството, че я обръщаха наопаки, сетне усещането стана още по-мъчително. Тялото и се разкъсваше на две.

15

Роланд слезе по наклонения бряг към мястото, където лежеше Еди. Движеше се като човек, на когото бяха изтръгнали костите. Един омар посегна с клещите си към лицето на младежа, който изкрещя. Роланд ритна чудовището. Наведе се сковано, хвана ръцете на Еди и го повлече назад. Ала вече бе прекалено късно… той беше изтощен до смърт… омарите щяха да довършат не само младежа, но и него…

Еди отново закрещя, когато отвратителното създание издаде странните звуци, напомнящи лаконични въпроси, и откъсна парче от панталона и от крака му. Младият човек понечи да извика, но от гърдите му се изтръгна само глухо хриптене — задушаваше се в примките, измайсторени от Дета.

Отвратителните твари ги обкръжиха от всички страни… стесняваха окръжността и нетърпеливо щракаха с клещите си. Стрелецът събра последните си сили, дръпна Еди… и политна назад. Чу как гадините се приближават към него и го заплашват с клещите си. „Може би смъртта няма да е толкова страшна“ — помисли си той. Беше поставил на карта всичко и го беше изгубил.

Револверите му изгърмяха и той изпита неописуемо омайване.

16

Двете жени лежаха с лице една към друга и се повдигаха като змии, които се готвят да захапят жертвата си; пръстите с еднакви отпечатъци се впиваха в шиите с еднакви контури.

Жената се опитваше да я убие, но тази жена не беше реална… също като момиченцето; беше илюзия, предизвикана от падаща тухла, ала сега илюзията се беше превърнала в действителност — впиваше пръсти в шията и и се опитваше да я убие, докато Стрелецът се опитваше да спаси приятеля си. Въображаемото създание, което внезапно беше станало реално, грозно ругаеше и обливаше лицето и с горещата си слюнка. Сетне закрещя: „Аз взех синята чиния, защото онази жена ме натика в болницата, освен това никога не съм имала специална чиния — счупих я щото така трябваше… мразя белите момчета и съм готова да ги избия до крак… крадях от магазините дето се продават специални неща само за бели хора, докато моите чернокожи братя и сестри гладуват в Харлем, а плъховете изяждат децата им… аз направих всичко това, аз… аз… аз…!“

„Трябва да я убия!“ — помисли си Одета и внезапно осъзна, че не може да го стори.

Ако убиеше тази чудовищна жена, сама щеше да загине. Навярно взаимно щяха да причинят смъртта си, докато Еди и…

(Роланд) (Най-лошият човек)

… онзи, който ги беше повикал тук, загиваха, изяждани живи от ужасяващите омари. Това щеше да бъде краят на всички тях. Но имаше и друга алтернатива — да…

(обича) (мрази)

… отстъпи.

Одета разхлаби хватката си (въпреки че Дета продължаваше ожесточено да я души) и прегърна другата жена.

— Не, гадино! — изкрещя Дета, но във вопъла и се смесваха омраза и… благодарност. — Остави ме на мира, остави ме…

Одета, която вече се задушаваше, нямаше сили да отговори. Когато Роланд успя да отблъсне нападението на първия омар, а вторият вече пълзеше към Еди, за да откъсне парче от крака му, тя успя да прошепне на двойничката си:

— Обичам те.

За миг Дета още по-силно я стисна за гърлото… сетне смъртоносната и хватка се разхлаби.

Ръцете изчезнаха.

Отново почувства, че сякаш я обръщат наопаки, сетне като по чудо раздвоението изчезна и тя беше само една жена. За пръв път, откакто човек на име Джак Морт беше хвърлил тухла върху главата на момиченцето, оказало се под прозореца само защото таксиметровият шофьор беше отказал да обслужва чернокожи (а бащата на детето от гордост не беше пожелал да спре второ такси, за да не получи втори отказ), тя беше едно цяло. Беше Одета Холмс… Къде се бе дянала другата?

— Побързай, гадино! — провикна се Дета.

„Не, това е моят глас“ — смаяно си помисли Одета. Двете с Дета се бяха слели. Някога беше една, после се беше раздвоила, а сега Стрелецът беше създал трета жена. — Побързай, иначе омарите ще ги изядат.

Тя погледна към патроните. Нямаше време да ги използва докато презаредеше револверите, всичко щеше да свърши. Оставаше и само да се надява.

„Но няма ли още нещо?“ — запита се и вдигна оръжията.

Силен гръм разтърси тишината.

17

Един от омарите допълзя до Еди — изпъкналите му, някак мъртви очички, зловещо проблясваха. Чудовището протегна щипките си към лицето на безпомощния младеж, разнесе се ужасяващото му „Дод-а“… В този миг тялото му се разлетя на парчета. Роланд видя как друго чудовищно създание пълзи към лявата му ръка и отчаяно си помисли: „Отидоха ми пръстите“…, ала като по чудо гадината експлодира и във въздуха полетяха зеленикавите и вътрешности.

Той се обърна и видя невероятно красива жена; побиха го тръпки от гнева, който гореше в очите и.

— Елате по-близо, гадове! — изкрещя жената. — Хайде, приближете се, че да ви вкарам очите в задниците!

Застреля трети омар, който пълзеше между разтворените крака на Еди, възнамерявайки не само да го изяде, но и да го кастрира.

Още, когато за първи път видя омарите, на Роланд му беше хрумнало, че отвратителните твари са надарени с разум. Сега се убеди, че е бил прав.

Като видяха гибелта на събратята си, останалите омари започнаха да се оттеглят. Жената отново натисна спусъка, но патронът се оказа негоден. Със следващия си изстрел обаче разкъса на парчета още едно от чудовищата, които явно мислеха само за отстъпление. Останалите още по-бързо запълзяха към океана — очевидно бяха изгубили апетита си. Еди вече се задушаваше. Роланд се опита да разхлаби примката, която се беше впила в гърлото на младежа. Видя как почервенялото му лице постепенно стана пепеляво, как той вече губеше сетни сили. Внезапно по-силни ръце отблъснаха Роланд.

— Аз ще се заема с това — заяви жената. Държеше нож… неговия нож.

„С какво ще се заемеш? — помисли си Стрелецът и усети, че всеки момент ще изпадне в несвяст. — С какво ще се заемеш, след като двамата с Еди сме в ръцете ти?“

— Коя си ти? — прегракнало изрече той. Струваше му се, че пропада в пропаст, която беше по-тъмна от заобикалящия го мрак.

— Аз съм три жени едновременно — отговори тя и гласът и прозвуча някъде отдалеч. — Онази, истинската; втората, която нямаше право да съществува, но съществуваше; аз съм жената, която ти спаси. Благодаря ти, Стрелецо.

Миг преди мракът да го обгърне, Роланд почувства устните на жената върху своите, сетне бездната го погълна.