Стивън Кинг
Трите карти (7) (Тъмната кула II)

2

Отвън пикапът приличаше на таратайка, но под мръсотията и олющената боя се криеше истинско чудо на техниката, на което дори момчетата от Отдела за борба с наркопласьорите биха завидели. Както Балазар неведнъж се бе изразявал, не можеш да биеш копелдаците, ако не си добре подготвен — ако не си екипиран също като тях. Колата струваше цяло състояние, но той имаше известно преимущество: хората му крадяха това, за което полицията трябваше да плаща скъпо и прескъпо. Източното крайбрежие бе населено със служители на електронни компании, които търсеха на кого да продадат на минимална цена най-строго пазените тайни на своите фирми. Тези, (Джак Андолини ги наричаше „тъпанарите от Силициевата долина“) направо ти избутваха чертежите в ръцете.

Под арматурното табло се криеше детектор за подслушвателни устройства, УКВ антирадар, настроен на полицейската честота, широкообхватен детектор на радиовълни, високочестотен заглушител на радиопредавания, аналого-цифров преобразувател и усилвател, които биха показали на всеки, който се опитваше да засече колата с методите на триангулацията, че тя се намира едновременно в Кънектикът, Харлем и Монтък Саунд; имаше още радиотелефон… и малко червено копче, което Андолини натисна веднага щом Еди Дийн излезе от колата.

Интеркомът в кабинета на Балазар иззвъня.

— Те са — каза той. — Клаудио, пусни ги да влязат. Еди трябва да си мисли, че тук сме само ние тримата с Клаудио. Чими, иди в склада при останалите джентълмени и им кажи да пазят тишина.

Чими тръгна наляво по коридора, Клаудио Андолини тръгна вдясно.

Балазар спокойно започна да реди следващия етаж.

3

„Остави ме аз да се оправям“ — каза Еди, когато Клаудио отвори вратата.

„Добре“ — съгласи се Стрелецът, но остана нащрек, готов да вземе нещата в свои ръце в мига, в който сметнеше за необходимо.

Издрънчаха ключове. Роланд бе много чувствителен към различните миризми — на пот, лъхаща откъм Кол Винсънт, който вървеше от дясната му страна, и остър, тръпчив мирис на одеколон, идващ от Джак Андолини отляво, а когато влязоха, долови кисел дъх на бира. Разпозна отлично тази миризма. Това не бе някоя порутена кръчма, чийто под беше посипан с трици и където имаше грубо скован плот — нямаше нищо общо с „Шеб“ в Тул. Навсякъде блестяха стъклени чаши, в това помещение имаше повече стъкло, отколкото Стрелецът бе видял през цялото си детство, когато доставките бяха станали неритмични благодарение на саботажите на въстаниците от Фарсън, но най-вече, мислеше си той, защото светът се бе променил. Фарсън беше следствие от голямата промяна, а не причина.

Видя отраженията им навсякъде — по стените, по облицования с огледала бар, в дългото огледало зад него; виждаше ги дори като уродливи джуджета в елегантните чаши с форма на камбанка, подредени зад бара… бяха красиви и изящни като коледни играчки.

В единия ъгъл имаше някакво светлинно устройство, което непрекъснато се движеше и променяше цветовете си. От златисто към зелено, от зелено към жълто, от жълто към червено, от червено отново към златисто. По протежение на устройството с главни букви бе изписана дума, която можеше да прочете, но не разбираше значението й: „РОКОЛА“.

Това нямаше значение. Беше дошъл по работа. Не беше турист; не можеше да се позволи лукса да се държи като такъв, без значение колко интересни или странни му се виждаха някои неща.

Мъжът, който им отвори вратата, очевидно беше брат на шофьора, както се бе изразил Еди, въпреки че беше по-висок и може би по-млад с пет години. Носеше пистолет в кобур под мишницата.

— Къде е Хенри? — попита младежът. — Искам да видя брат ми! — Той повиши глас: — Хенри! Ей, Хенри!

Никакъв отговор; тишина, сред която единствено чашите зад бара зазвъняха едва доловимо.

— Господин Балазар желае първо да разговаря с теб.

— Запушили сте му устата и сте го вързали, нали? — попита Еди и преди още Клаудио да му отговори, той се изсмя. — Не, мисля, че сте го оставили да се надруса, нищо повече. Защо да си правите труда да го връзвате, когато с една инжекция може да стане кротък като агънце? Добре. Водете ме при Балазар. Да приключваме с тази история.

4

Стрелецът погледна кулата, която Балазар бе построил от карти, и си помисли: „Още един знак.“

Босът надникна иззад кулата, която сега беше много висока. Лицето му изразяваше задоволство и топлина.

— Еди — каза. — Радвам се да те видя, синко. Чух, че си имал проблеми на „Кенеди“.

— Не съм ти син — невъзмутимо отвърна младежът.

Балазар направи жест, който бе едновременно комичен, тъжен и неискрен.

— Обиждаш ме, хлапе.

— Стига глупости — прекъсна го той. — Знаеш, че вариантите са два: или работя за ченгетата, или те просто са ме пуснали. Знаеш, че не са успели да ме пречупят само за някакви си два часа. Знаеш, че ако го бяха сторили, сега щях да съм на Четиридесет и трета улица и да повръщам в някой леген.

— За тях ли работиш?

— Не. Пуснаха ме. Следят ме, но вие насила ме доведохте тук.

— Значи си изхвърлил стоката. Невероятно. Трябва да ми обясниш как си се отървал от цял килограм кокаин в пътнически самолет. Тази информация може да ми бъде от голяма полза. Това е истинска мистерия от типа на „загадката на заключената стая“.

— Не съм я изхвърлил, но и не е у мен.

— Че къде е? — обади се Клаудио, сетне се изчерви, когато брат му го изгледа свирепо.

— У него — каза Еди с усмивка и посочи Енрико Балазар, който го гледаше иззад кулата от карти. — Вече е доставена.

За пръв път, откакто бяха довели младежа в кабинета му, на лицето на Боса се появи неподправено изражение — беше искрено изненадан. Но бързо се овладя и се усмихна вежливо, после промърмори:

— Да. А скривалището ще разкриеш по-късно, след като освободим Хенри и ти върнем твоята стока. Когато се озовете в Исландия, може би. Нали така си представяш нещата?

— Не. Ти не разбираш. Кокаинът е тук. Доставка от врата до врата. Точно както се бяхме споразумели. Защото дори в наше време има хора, които държат на думата си. Зная, че ти звучи невероятно, но това е самата истина.

Всички го гледаха онемели.

„Как се справям, Роланд?“ — попита Еди. „Според мен много добре. Но не позволявай на този Балазар да се окопити. Мисля, че е опасен.“

„Така ли мислиш, а? Е, не се съмнявам, приятелю. Аз знам, че е опасен. Много опасен.“

Той погледна отново Боса и му намигна.

— Ето защо ти трябва да се тревожиш за ченгетата, а не аз. Ако влязат тук със заповед за обиск, ще затънеш до гуша, господине.

Балазар бе взел две карти. Ръцете му внезапно се разтрепериха и той ги остави на бюрото. Разтрепериха се съвсем леко, но Роланд ги видя. Еди също. Изражение на объркване — на мимолетен страх, може би — се появи на лицето му.

— Внимавай какви ги дрънкаш, малкия. Внимавай как се държиш, не забравяй, че търпението ми не е безгранично.

Джак Андолини се изплаши.

— Сключил е сделка с тях, шефе! Това малко лайно им е предало кокаина, а те са го подхвърлили тук, докато са се престрували, че го разпитват.

— Никой не е влизал тук — каза Балазар. — Никой не би могъл да го стори, Джак, и ти го знаеш много добре. Алармата се включва дори когато някой гълъб кацне на покрива.

— Но…!

— Дори да са искали да го направят, разполагаме с толкова хора в тяхната организация, че нямаше да успеят. Щяхме да знаем кой, кога и как възнамерява да ни прецака.

Погледът му се върна към младежа.

— Еди, разполагаш с петнайсет секунди да спреш да ме будалкаш. Сетне ще повикам Чими Дрето и ще го накарам да се позанимае с теб. След като свърши, ще чуеш как се грижи за брат ти в съседната стая.

Еди се вцепени.

„Спокойно — промълви Стрелецът и си помисли: «Ако искаш да го засегнеш, трябва само да споменеш името на брат му. Все едно, че ръчкаш с клечка незараснала рана.»“

— Ще отида в тоалетната — каза Еди и посочи вратата в далечния ляв ъгъл на стаята; беше толкова незабележима, че се сливаше с ламперията. — Ще вляза сам. Сетне ще се върна при теб с половин килограм кокаин. Това е една втора от доставката. Ще я пробваш. Когато видя брат си и се убедя, че е добре, ще му върнеш нашата стока и ще изпратиш някого от хората си да го отведе у дома. Докато това стане, аз и… — едва не каза Роланд — … аз и твоите момчета ще седим тук и ще наблюдаваме как редиш това нещо. Когато Хенри се прибере у дома, на сигурно място — това означава, че никой няма да допира пистолет в главата му — ще ми позвъни и ще ми каже паролата, която сме уговорили, преди да замина. За всеки случай.

Стрелецът провери в съзнанието му дали това е истина, или блъф. Беше истина или поне Еди смяташе, че брат му щеше да умре, но нямаше да го подведе. Стрелецът не беше толкова сигурен.

— Сигурно смяташ, че вярвам в Дядо Коледа — отвърна Балазар.

— Зная, че не вярваш.

— Клаудио, обискирай го. Джак, иди в тоалетната и я претърси. Щателно.

— Има ли тайник, за който не знам? — попита Андолини.

Балазар се поколеба, вперил тъмнокафявите си очи в лицето на Андолини. Най-сетне отговори:

— Има малък тайник зад аптечката. Там държа някои лични вещи. Мястото не е достатъчно голямо, за да побере половин кило дрога, но все пак провери.

Джак отиде в тоалетната и Стрелецът видя същата студена бяла светлина като в летящата карета. Сетне вратата се затвори.

Балазар погледна отново Еди.

— Защо ми разказваш такива небивалици? — попита едва ли не с огорчение. — Смятах те за по-умен.

— Погледни ме в очите и виж дали лъжа.

Босът се подчини. Изгледа го продължително. Сетне се извърна и пъхна ръце в джобовете си. Позата му изразяваше тъга — тъга по блудния син — но преди да се извърне, Роланд видя изражението му, а то не говореше за мъка. Това, което Балазар бе прочел в очите на Еди, не го бе натъжило, а го бе разтревожило.

— Съблечи се — нареди Клаудио, който бе насочил пистолет към младежа. Той започна да сваля дрехите си.

5

„Това не ми харесва“ — помисли си Балазар, докато чакаше Джак Андолини да се върне от тоалетната. Беше уплашен; изведнъж започна да се поти не само под мишниците или на слабините — места, които се потяха и в най-суровата зима. Еди не се държеше като наркоман (умен наркоман, но все пак наркоман, който можеше да бъде манипулиран), а приличаше… приличаше на какво? Сякаш беше израснал, беше възмъжал. Все едно някой му е вдъхнал малко кураж.

Да. Това бе отговорът. И дрогата. Проклетата дрога. Джак претърсваше тоалетната, а Клаудио обискираше Еди с усърдието на надзирател-садист в някой затвор. Младежът реагира с неподозирано за един наркоман спокойствие, когато Клаудио плю четири пъти на лявата си ръка, размаза плюнката по дясната си длан и я пъхна чак до китката в задника му.

Не откриха наркотик нито в тоалетната, нито вътре в Еди, нито в дрехите му или в пътната му чанта. Следователно той просто блъфираше.

„Погледни ме в очите и виж дали лъжа“ — беше казал младежът.

Балазар така и постъпи. Но видяното го разтревожи. Видя, че Еди Дийн е напълно уверен в себе си: възнамеряваше да влезе в тоалетната и да се върне с половината от стоката. Босът почти му повярва.

Клаудио Андолини извади ръката си, устните му трепереха.

— Побързай, Джак, целият съм омазан в лайната на тоя скапаняк — гневно се провикна той.

— Ако знаех, че ще търсиш и там, щях да се избърша по-добре, приятел — спокойно каза Еди. — Щеше да измъкнеш ръката си по-чиста, а и аз нямаше да се чувствам като изнасилен от бик.

— Джак!

— Иди в кухнята и се измий — нареди му тихо Балазар. — Двамата с Еди ще те чакаме. Нали така, малкия?

— Разбира се.

— Във всеки случай той е чист — каза Клаудио. — Е, чист не е най-подходящата дума. Имах предвид, че не е скрил нищо. Можеш да бъдеш сигурен.

Еди гледаше спокойно Балазар, който си мислеше за Хари Худини и Блекстоун, за Дъг Хенинг и Дейвид Копърфийлд. Някои твърдяха, че изкуството на илюзионистите е мъртво като водевила, но Хенинг беше суперзвезда, а онова хлапе Копърфийлд бе омагьосал публиката на представлението в Атлантик Сити, на което Балазар бе присъствал. Босът беше обикнал фокусниците от мига, когато за пръв път беше видял един от тях да показва трикове с карти. И какъв бе първият им номер, преди да накарат нещо да се появи, при което публиката да ахне от изненада, сетне бурно да заръкопляска? Канеха някой зрител да провери дали мястото, от което щеше да изскочи заекът, гълъбът или разголената сладурана, е абсолютно празно. Нещо повече, искаха публиката да се увери, че няма как да вкарат нещо вътре.

„Мисля, че ще направи някакъв фокус. Не зная какъв и не ме интересува. Знам само, че това не ми харесва, изобщо не ми харесва“ — мрачно размишляваше Балазар.

Джордж Бионди също бе озадачен.

Беше напълно сигурен, че малко след като Чими бе влязъл в кабинета на счетоводителя и бе угасил лампите, Хенри бе умрял. Беше издъхнал тихичко, без агония, без да вдига шум, без да се мъчи. Просто беше напуснал този свят, отлетял като семе от глухарче, понесено от ветреца. Джордж реши, че най-вероятно това се е случило в мига, в който Клаудио отиде да измие ръката си в кухнята.

— Хенри? — прошепна той в ухото на мъртвеца. Приближи се толкова, сякаш целуваше момиче в някой киносалон; а това бе отвратително чувство — особено, когато знаеш, че човекът е мъртъв. То е като наркофобия — или както там, по дяволите, го наричаха — но Джордж трябваше да провери, а стената между тази стая и кабинета на Балазар бе доста тънка.

— Какво има? — попита Трикс Постино.

— Млъкни — нареди му Джордж. Шепнеше като двигател на камион на празни обороти.

И двамата замълчаха.

Джордж плъзна ръка под ризата на Хенри. Положението се влошаваше. Чувството, че е на кино с някое момиче не го напускаше. Сега я опипваше, само че не беше тя, а той и не ставаше въпрос просто за наркофобия, а за хомосексуална наркофобия. Гърдите на Хенри не се повдигаха и отпускаха, от тях не долиташе туп-туп-туп. — За Хенри Дийн времето бе свършило. Единственият звук, който се чуваше, беше тиктакането на часовника му.

Джордж се обърна към Чими Дрето, който вонеше на чесън и зехтин, и прошепна:

— Мисля, че имаме проблем.

Джак излезе от тоалетната.

— Там няма дрога — обяви той и студеният му поглед се спря на Еди. — Ако си намислил да избягаш през прозореца, забрави за него. Има стоманена решетка.

— Наркотикът вече е тук — спокойно отвърна младежът. — Но не знаеш къде да го търсиш.

— Извинявам се, господин Балазар — възкликна Андолини, — но тази отрепка прекалява.

Балазар изучаваше лицето на Еди и се престори, че не чува думите на помощника си. Беше се замислил дълбоко.

Мислеше за зайците, които илюзионистите изваждаха от цилиндрите си.

Избира човек от публиката, който да установи, че шапката е празна. Какво още се правеше? Никой не надниква повторно в самата шапка, разбира се. А какво бе казало хлапето? „Ще отида е тоалетната. Ще вляза сам.“

Балазар обикновено не искаше да знае тайната на някой трик, защото това отнемаше част от удоволствието. Но този път изгаряше от нетърпение да я разгадае.

— Отлично — обърна се към Еди. — След като е там, иди и го донеси. Така, както си. Чисто гол.

— Добре — съгласи се младежът.

— Но не сам. — Еди се закова на място и трепна, сякаш Босът го беше пронизал с невидим харпун; Балазар изпита задоволство. За пръв път нещата не вървяха според плана на хлапето.

— Джак ще дойде с теб.

— Не. Не сме…

— Еди — каза му с любезен тон, — не ми отказвай. Никога не го прави.

8

„Всичко е наред — каза Стрелецът. — Нека дойде.“

„Но… но…“

Еди едва не се разтрепери, контролираше се с огромни усилия. Не се тревожеше от внезапния удар под пояса, който му бе нанесъл Балазар, притесняваше се за Хенри, но най-вече заради нарастващата нужда от инжекция.

„Нека дойде. Всичко ще бъде наред. Слушай…“

И Еди заслуша.

9

Балазар наблюдаваше хилавия гол младеж, който беше започнал да се прегьрбва по характерния за наркоманите начин. Еди бе наклонил глава и когато отново погледна Боса, онзи усети как самоувереността му се изпарява. Сякаш хлапето слушаше някакъв глас, който само то можеше да чуе.

Същата мисъл мина и през главата на Андолини, но формулирана по различен начин: „Какво става? Той прилича на кучето от старите грамофонни плочи!“

Кол искаше да му каже нещо за очите на Еди. Изведнъж Андолини съжали, че не го беше изслушал.

Дори Еди да се беше заслушал в някакъв вътрешен глас, гласът или беше престанал да разговаря с него, или младежът бе престанал да му обръща внимание.

— Добре — каза си Еди. — Ела, Джак. Ще ти покажа осмото чудо на света. — Усмихна се, но нито на Джак Андолини, нито на Енрико Балазар им беше до смях.

— Така ли? — попита Андолини и измъкна пистолет от кобура си. — Опитай се да ме учудиш.

Усмивката на младежа стана още по-сияйна.

— Мисля, че ще останеш потресен.

10

Андолини го последва. Беше изплашен и държеше пистолета насочен към пленника.

— Затвори вратата — нареди Еди.

— Майната ти!

— Затвори вратата или няма да получиш нито грам кокаин.

— Майната ти! — повтори Андолини.

Беше пребледнял, опасяваше се, че става нещо, което не разбира.

— Не иска да затвори вратата — извика Еди към шефа. — Писна ми, господин Балазар. Сигурно разполагате с шестима здравеняци, всеки, от които е въоръжен до зъби, а той се страхува да се затвори в клозета с едно хлапе. При това наркоманче.

— Затвори проклетата врата, Джак! — изкрещя Балазар.

— Точно така — каза Еди, когато Джак Андолини ритна вратата зад гърба си. — Ти мъж ли си или…

— Ох, малкия, писна ми от тия глупости — каза италианецът сякаш на себе си. Вдигна пистолета, за да го удари през устата с дръжката.

Сетне замръзна с вдигната ръка, усмивката, оголила зъбите му, се изкриви в гримаса на удивление, когато стана свидетел на видяното от Кол Винсънт в пикапа.

Кафявите очи на младежа промениха цвета си и станаха сини.

„Хвани го!“ — изкомандва го някой и макар да говореше Еди, това не бе неговият глас.

„Шизофреник е — помисли си Джак Андолини. — Той е откачил, проклет шизо…“

Мисълта му секна, когато ръцете на Еди го сграбчиха за раменете, защото тогава едрият мъж видя, как в пространството зейна дупка и то само на около метър зад пленника.

Не, не беше дупка. Очертанията и бяха прекалено точни.

Беше врата.

— Пресвета Дево, спаси ме! — промълви Джак. През вратата, която висеше във въздуха на трийсетина сантиметра от пода, се откриваше изглед към потънал в мрак бряг, в който се разбиваха вълни. Някакви същества се движеха по пясъка. Същества.

Ударът, който трябваше да избие предните зъби на Еди, само разцепи устната му и я разкървави. Андолини усети, че силите му го напуснаха.

— Предупредих те, че ще останеш потресен — промълви младежът и го дръпна. Джак проумя намеренията му в последния момент и започна да се съпротивлява като дива котка, но беше прекалено късно. Преминаха прага и уличната глъчка на нощен Ню Йорк, с която привикваш и преставаш да и обръщаш внимание, бе заменена от плясъка на вълните и странните възгласи на почти невидимите чудовища, които сновяха по брега.

11

„Трябва да действаме светкавично, в противен случай загиваме“ — бе казал Роланд. Еди беше сигурен, че трябваше да се движат едва ли не със светлинна скорост, за да успеят. Не се съмняваше в думите му. Джак Андолини беше труден противник — можеш да го зашеметиш, да го повалиш на земята, но ако му позволиш да се опомни, ще те смачка като муха.

„Лявата ръка! — извика Роланд в мига, в който минаха през прага и той се отдели от Еди. — Помни! Лявата ръка!“

Видя как Еди и Джак се спъват и падат, претъркулват се по каменистия бряг и се борят за пистолета в ръката на Андолини.

Помисли си каква ирония на съдбата би било да се върне в своя собствен свят и да открие, че физическото му тяло е умряло… и вече е твърде късно. Твърде късно да се учудва на каквото и да било, твърде късно да се връща.

12

Андолини нямаше понятие какво се случва. Част от съзнанието му бе убедена, че е полудял, а според друга на отмъстителния Бог най-сетне му бе писнало от злините му и бе решил да го изтръгне от познатия му свят и да го захвърли в това странно чистилище.

Сетне видя отворената врата, от която струеше бяла светлина — светлината от тоалетната на Балазар — и разбра, че има шанс да се върне. Той беше изключително практичен човек. Щеше да разсъждава за тези неща по-късно. Първо трябваше да убие наркоманчето и да мине през вратата.

Силата, която го бе напуснала в момента на шокираща изненада, започна да се връща. Той осъзна, че Еди се опитва да изтръгне от ръката му малкия, но много ефикасен колт „Кобра“ и бе на път на успее. Изруга и го отблъсна, опита се да се прицели, но младежът отново го хвана за ръката. Андолини удари с коляно бедрото на Еди (машинално забелязвайки, че скъпите му габардинени панталони бяха изцапани със сива кал) и младежът изкрещя от болка, сетне извика:

— Роланд! Помогни ми! За Бога, помогни ми!

Андолини извърна глава и това, което видя, отново го извади от равновесие. До него стоеше някакъв тип… само че приличаше на призрак, не на човек. Но нямаше нищо общо с добрия малък Каспар. Бледото, изпито лице на непознатия, който едва се държеше на краката си, беше брадясало. От ризата му бяха останали само парчета, които вятърът развяваше като панделки и разкриваше измършавелите му ребра. Мръсен парцал бе увит около дясната му ръка. Изглеждаше болен, с единия крак в, гроба, но дори и в това състояние имаше толкова опасен вид, че Джак се почувства като пале.

Освен това непознатият държеше два револвера.

Изглеждаха по-стари от планините наоколо, във всеки случай достатъчно стари, за да са откраднати от някой музей на Дивия запад…, но въпреки това си бяха револвери, може би дори стреляха. Андолини разбра, че трябва първо да очисти бледоликия… освен, ако онзи не беше призрак; в такъв случай нямаше от какво да се притеснява.

Отблъсна Еди и се претьрколи вдясно, без да обръща внимание на камъчетата, които разкъсаха скъпото му сако. В този миг Стрелецът извади револвера с лявата си ръка, реакцията му бе светкавична както винаги, без значение дали е болен или здрав, буден или полузаспал, беше по-бърза от мълния в лятна буря.

„Свършено е с мен — помисли си смаяният Андолини. — Божичко, та той е по-бърз от всички, които съм виждал! Свършено е с мен, пресвета Дево, той ще ме застреля…!“

Мъжът с окъсаната риза дръпна спусъка на револвера в лявата си ръка и Джак Андолини си помисли — наистина си помисли — че вече е мъртъв, преди да осъзнае, че е чул само изщракване вместо изстрел. Оръжието беше засякло.

Той се усмихна, скочи на крака и вдигна пистолета си.

— Не зная кой си, но ще те пратя по дяволите, проклет призрако!

13

Еди стана; целият трепереше, голото му тяло беше настръхнало. Видя как Роланд извади револвера си, чу изщракването, което се разнесе вместо гърмеж, видя, че врагът им се изправя на крака, чу го да казва нещо и преди да осъзнае какво прави, сграбчи камък с остри ръбове. Измъкна го от пясъка и го запрати с все сила.

Камъкът удари Андолини по тила и отскочи. Рукна кръв. Джак стреля, но куршумът, който със сигурност би убил Роланд, се отклони встрани.

14

„Не съвсем — би казал Стрелецът на Еди. — Щом чуеш свистенето му край бузата си, значи не можеш да твърдиш, че изстрелът е бил съвсем неточен.“

Щом се опомни, Роланд отпусна спусъка и отново го натисна. Този път револверът му издаде обичайния сух, уверен звук, който отекна по брега. Чайките, задрямали по скалите, далеч от омарите, полетяха с пронизителни писъци.

Куршумът на Стрелеца щеше да убие Андолини, ако онзи не бе паднал, замаян от удара в главата. Гърмежът от револвера сякаш отекна някъде надалеч, но дупката в левия ръкав и опарването в лакътя на италианеца бяха съвсем истински. Изгарящата болка го извади от унеса и той се изправи, едната му ръка висеше счупена и безполезна, пистолетът трепереше в другата. Търсеше жертва.

Погледът му се спря на Еди, Еди наркоманът, Еди, който незнайно как бе успял да го доведе на това странно място. Еди стоеше гол както майка го е родила и трепереше под студения вятър. „Е, Джак, може и да пукнеш тук, но поне ще си доставиш удоволствието да очистиш проклетия Еди Дийн.“

Той вдигна пистолета. Малката „Кобра“ сякаш тежеше десет килограма, но успя да я вдигне.

15

„Дано не засече пак“ — мрачно си помисли Роланд и натисна спусъка. Въпреки крясъците на чайките, чу тихото гладко превъртане на барабана.

16

Револверът не засече.

17

Стрелецът не се бе прицелил в главата на Андолини, а в пистолета му. Не беше сигурен дали този човек няма да им потрябва; беше довереник на Балазар и ако Балазар беше опасен колкото предполагаше Роланд, то той трябваше да се застрахова.

Изстрелът бе добър, което не бе изненадващо; изненадващо бе това, което се случи с пистолета на Андолини и с притежателя му. Само два пъти през целия си живот Роланд бе видял противниците да стрелят едновременно.

„Не ти провървя, приятел“ — каза си той, когато Андолини изкрещя и падна на пясъка. По ризата и панталоните му се стичаше кръв. Половината от дланта му липсваше. Пистолетът лежеше на пясъка, вече беше безполезно парче метал.

Еди се взираше в него. Никой вече нямаше да се подиграва на неандерталската физиономия на Джак Андолини, защото там, където преди беше лицето му, сега имаше кървящо месо и черна дупка вместо уста.

— За Бога, какво стана?

— Куршумът ми трябва да е попаднал в пълнителя на пистолета му в мига, в който е натискал спусъка — обясни Стрелецът, говореше сухо, като професор, който изнася лекция по балистика в полицейската академия. — В резултат взривът е откъснал задната част на пистолета му. Вероятно са експлодирали още един-два патрона.

— Застреляй го — помоли Еди. Трепереше още по-силно и причината вече не бе единствено в студената нощ и голотата му. — Убий го. Отърви го от мъките му!

— Късно е — отвърна Роланд с ледено безразличие, от което Еди го втресе чак до костите.

Обърна се, но прекалено късно, за да избегне гледката на ракообразните чудовища, които се катереха по краката на Андолини, разкъсваха обувките му от „Гучи“…, без да ги събуят, разбира се. Джак пищеше и размахваше ръце, после се строполи на брега. Рачищата се нахвърлиха лакомо върху него и трескаво задаваха въпросите си, докато го поглъщаха жив: „Дад-а-чак? Дид-а-чик? Дум-а-чум? Дод-а-чок?“

— Исусе! — промълви Еди. — Какво ще правим сега?

„Сега ще вземеш точно толкова от…“ (дяволския прах, каза Стрелецът; кокаина, чу Еди), „… колкото обеща на Балазар — каза Роланд, — нито повече, нито по-малко. Сетне се връщаме. — Изгледа го невъзмутимо. — Само че този път идвам и аз. В собственото си тяло.“

— Божичко! Ще можеш ли? — После сам отговори на въпроса си. — Разбира се, че можеш. Но защо?

— Защото сам няма да се справиш. Ела тук.

Младежът погледна към скупчилите се на брега чудовища. Никога не бе харесвал Джак Андолини, но въпреки това усети, че му се повдига.

— Ела тук — нетърпеливо повтори Роланд. — Нямаме много време, а и това, което трябва да направя, изобщо не ми харесва. Никога не съм го правил. Никога не съм мислил, че ще ми се наложи. — Изкриви устни в горчива гримаса. — Но ще трябва да свикна с подобни неща.

Еди бавно се приближи към него, краката му едва го държаха, сякаш бяха гумени. Бялата му кожа блестеше под неземната светлина. „Кой си ти, Роланд? — запита се той. — Що за човек си? И какво изгаря тялото ти — дали е само температура? Или някаква лудост? Мисля, че и двете.“

Божичко, нуждаеше се от една инжекция! Нещо повече: заслужаваше я!

— Какво не си правил никога? — попита. — За какво говориш?

— Вземи това. — Роланд посочи стария револвер, който висеше в кобура на дясното му бедро. Всъщност не го посочи, защото нямаше пръсти; ръката му завършваше с омотани в парцал чуканчета. — Не мога да го използвам. Нито сега, нито по-късно.

— Аз… — Еди преглътна. — Не искам да го докосвам.

— И аз не искам да го докосваш — отвърна Стрелецът с удивителна любезност, — но се боя, че нямаме избор. Ще има престрелка.

— Така ли?

— Да. И то доста ожесточена.

18

Балазар ставаше все по-неспокоен. Прекалено дълго се забавиха. Прекалено дълго, а и в тоалетната беше прекалено тихо. Някъде отдалеч, може би от съседната пряка долетяха крясъци, чуха се два-три гърмежа, сякаш изстрелваха ракети…, но когато човек се занимава с такива сериозни дела като Балазар, той не обръща внимание на някакви си ракети.

Писък. Това писък ли беше?

„Не обръщай внимание. Това, което се случва на съседната пряка, не те засяга. Започваш да се държиш като някоя бабичка.“

И все пак нещата очевидно вървяха зле. Много зле.

— Джак? — провикна се към затворената врата.

Никакъв отговор.

Балазар отвори лявото чекмедже на бюрото си и извади пистолет. Не беше колт „Кобра“, малък и удобен за носене в таен кобур, а магнум калибър 357.

— Чими! — извика. — Ела тук!

Затръшна чекмеджето. Кулата от карти се разпадна с леко шумолене, почти като въздишка. Балазар дори не забеляза.

Стокилограмовият Чими Дрето като че изпълни рамката на вратата. Видя, че Босът е извадил пистолета си от чекмеджето, и побърза да измъкне своя изпод сакото.

— Клаудио и Трикс да дойдат тук — нареди Балазар. — Веднага. Хлапето е намислило нещо.

— Имаме проблем.

Той отмести поглед от вратата на тоалетната към Чими.

— О, само това ми липсваше. Какво има?

Чими облиза устни. Не би искал да съобщи на шефа лоши новини дори и той да беше в добро настроение, а сега…

— Ами… — започна той и отново облиза устни, — виждате ли…

— Побързай, по дяволите! — изкрещя Балазар.

19

Ръкохватката от сандалово дърво на револвера бе толкова гладка, че Еди едва не го изпусна в краката си. Огромното оръжие изглеждаше праисторическо и толкова тежко, че май щеше да се наложи да го държи с две ръце. „Откатът — помисли си той — ще ме изпрати в най-близката стена. Ако това чудо изобщо може да стреля.“ Ала сякаш нещо го теглеше към оръжието: осъзнаваше за какво служи то, досещаше се за неговата мрачна и кървава история и сякаш се стремеше да я продължи.

„Само най-добрите са го държали — каза си. — Поне до този момент.“

„Готов ли си?“ — попита Роланд.

„Не, но да тръгваме.“

Хвана Стрелеца за китката. Той обгърна голите му рамене с дясната си ръка.

Заедно преминаха прага, напуснаха ветровития сумрак на брега в света на Роланд и се озоваха под хладната флуоресцентна светлина в тоалетната на Балазар.

Еди примигна, очите му привикваха с осветлението. Чу гласа на Чими Дрето в съседната стая, който каза: „Имаме проблем.“ „Всеки има проблеми“ — помисли си Еди, сетне спря погледа си върху аптечната, която беше отворена. Стори му се, че чува гласа на Балазар, нареждащ на Джак да претърси тоалетната, чу и Андолини, който попита дали там има някакъв тайник. Балазар бе замълчал, преди да отговори. „Зад аптечката — бе казал той. — Там държа някои яйчни вещи.“

Андолини беше отместил металния панел, но бе забравил да го върне на мястото му.

— Роланд! — прошепна Еди.

Стрелецът притисна цевта към устните си, давайки му знак да замълчи. Младежът тихичко се промъкна до аптечката.

Личните вещи на Балазар се оказаха шишенце с очистително, някакво списание, озаглавено „Детска игра“ (две осемгодишни момиченца на корицата се целуваха в захлас)… и десетина опаковки кефлекс. Еди знаеше какво представлява кефлексът. Всички наркомани, които използваха спринцовки, знаеха.

Кефлексът беше антибиотик.

— О, само това ми липсваше — казваше Балазар. Гласът му звучеше тревожно. — Какво има, Чими?

„Ако това не му помогне, нищо няма да го спаси“ — помисли си младежът. Взе опаковките и понечи да ги напъха в джобовете си. Но после се досети, че е гол и издаде дрезгав звук, който дори не наподобяваше смях. Остави ги в умивалника. Щеше да ги вземе по-късно… ако имаше по-късно.

— Ами — казваше Чими, — виждате ли…

— Побързай, по дяволите! — изкрещя шефът.

— Братът на хлапето — започна Чими и Еди се вцепени, извил глава и стиснал последните две опаковки с пеницилин. Прилича повече от всякога на кучето от старите грамофонни плочи.

— Какво е станало с него? — нетърпеливо попита Балазар.

— Мъртъв е.

Еди изпусна антибиотика в умивалника и се обърна към Роланд:

— Убили са брат ми.

20

Балазар понечи да каже на Чими да не го занимава с глупости, когато има по-важни проблеми — например странното предчувствие, че хлапето ще го прецака, въпреки присъствието на Андолини — когато чу гласа на Еди, както и младежът несъмнено бе чул Чими.

— Убили са брат ми — каза хлапето.

Балазар изведнъж забрави за стоката си, за въпросите, чиито отговори искаше да научи, и всичко останало, освен необходимостта да овладее ситуацията, преди да е станало прекалено късно.

— Очисти го, Джак! — извика той.

Никакъв отговор.

Сетне чу отново гласа на хлапака:

— Убили са брат ми. Убили са Хенри.

Балазар разбра — просто разбра — че хлапето не се обръща към Джак.

— Извикай момчетата — нареди на Чими. — Доведи всичките. Трябва да убием това копеле и когато свършим, лично аз ще му отрежа главата.

21

— Убили са брат ми — каза Затворникът. Стрелецът не отговори. Само наблюдаваше и мислеше: „Шишенцата. В умивалника. От това имам нужда или поне така смята той. Опаковките. Не ги забравяй. Не ги забравяй.“

От съседната стая се разнесе:

— Убий го, Джак!

Нито Еди, нито Стрелецът обърнаха внимание на гласа.

В съседната стая Балазар говореше за главата на Еди като за ловен трофей.

Стрелецът намери в това някаква странна утеха: не всичко в този свят се различаваше от неговия.

Онзи, когото Балазар нарече Чими, крещеше дрезгаво на останалите. Разнесе се тропот от бягащи крака.

„Ще действаш ли или просто ще стоиш така?“ — попита Роланд.

„О, ще действам и още как“ — отвърна Еди и вдигна револвера на Стрелеца. Макар само преди няколко секунди да смяташе, че ще се наложи да го държи с две ръце, сега установи, че го вдига с лекота.

„И какво възнамеряваш да направиш?“ — попита Роланд; стори му се, че чува гласа си отдалеч. Чувстваше се зле, изгаряше от температура, но това, което се случваше сега, бе началото на друга, различна, треска, която му бе добре позната. Това бе треската, която го беше завладяла в Тул. Това беше огънят на битката, който замъгляваше мислите му и оставяше в него единствено желанието да стреля.

„Ще започна война“ — отговори спокойно Еди Дийн.

„Не знаеш какво говориш — каза му, — но скоро ще разбереш. Щом излезем през вратата, мини вдясно. Аз трябва да мина вляво. Заради ръката.“

Младежът кимна. И те стъпиха на пътеката на войната.

22

Балазар очакваше да се появи Еди или Андолини, или пък двамата. Но не беше очаквал да види младежа, придружен от напълно непознат човек — висок мъж с мръсна прошарена коса и лице, сякаш издялано от камък. За миг се поколеба по кого да стреля.

Чими обаче нямаше такъв проблем. Босът беше ядосан на Еди. Следователно първо щеше да види сметката на малкия, после на другия. Тромаво се извърна към Еди и натисна три пъти спусъка на автоматичния си пистолет. Гилзите изхвърчаха и проблеснаха във въздуха. Еди видя, че здравенякът се обръща, и отчаяно се хвърли на пода, плъзна се като танцьор на състезание по дискотанци, като разсеян танцьор, който бе забравил костюма си ала Джон Траволта и бельото си. Голите му колене се нагорещиха в съответствие със закона за триенето. По декоративните панели над него се появиха дупки. Парчета пластмаса се посипаха по главата и по раменете му.

„Господи, не позволявай да умра гол и без да съм се боцнал за последен път — молеше се той, като знаеше, че подобна молитва си е чисто богохулство, истински абсурд. Но въпреки това не можеше да спре. — Ще умра, но, моля те, преди това да се…“

Револверът в лявата ръка на Стрелеца изгърмя. На брега звукът беше доста силен, тук бе направо оглушителен.

— О, Исусе — задъхано изпищя Чими Дрето. Цяло чудо бе, че изобщо успя да издаде някакъв звук. Гърдите му внезапно хлътнаха, сякаш някой бе ударил с тежък ковашки чук тенекиен варел. Бялата му риза се покри с червени петна като разцъфнали макове. — О, Исусе! О, Исусе! О, Ис…

Клаудио Андолини го блъсна встрани. Чими рухна на пода. Две от рамкираните фотографии в кабинета на Балазар паднаха с трясък. Тази, на която Босът връчваше наградата за „спортист на годината“ на ухилен младеж, се стовари върху главата на Чими. Стъкълца обсипаха раменете му.

— О, Исусе! — прошепна той с немощен глас и от устните му рукна кръв.

Клаудио бе последван от Трикс и един от мъжете, които чакаха в склада. Андолини стискаше автоматични пистолети; онзи от склада имаше пушка „Ремингтън“ с толкова късо отрязана цев, че приличаше на пистолет с приклад. Трикс Постино носеше М-16, скорострелен автомат, който той наричаше „чудото на Рамбо“.

— Къде е брат ми, гадно наркоманче? — изкрещя Клаудио. — Какво направи с Джак? — Отговорът явно не го интересуваше, защото започна да стреля и с двата пистолета, преди още да довърши въпросите си. „Мъртъв съм“ — каза си Еди, сетне Роланд отвърна на огъня. Клаудио Андолини отхвръкна назад, обвит в облак от собствената си кръв. Пистолетите паднаха от ръцете му, плъзнаха се по бюрото на Балазар и тупнаха върху разхвърляните по килима карти. Вътрешностите му се залепиха за стената секунда преди тялото му да ги последва.

— Убийте го! — пищеше Балазар. — Убийте призрака! Хлапето не е опасно! То е само един гологъз наркоман! Убийте призрака! Направете го на решето!

Натисна два пъти спусъка на своя магнум 357. Пистолетът му бе шумен почти колкото револвера на Роланд. Куршумите му не пронизаха декоративните панели зад Стрелеца, а направо ги раздробиха на парчета. През дупките заструи бяла светлина, идваща от тоалетната.

Роланд натисна спусъка. Чу се само глухо изщракване. Оръжието беше засякло.

— Еди! — изкрещя Стрелецът.

Младежът вдигна револвера и натисна спусъка.

Последвалият гърмеж бе толкова силен, че Еди се уплаши да не би револверът да се е взривил в ръцете му като пистолета на Джак. Откатът не го отхвърли назад, но ръката му рязко се отметна и сухожилието му едва не се скъса.

Видя как част от рамото на Балазар изчезва сред фонтан от кръв, чу как Босът изпищя като ранена котка, и се развика:

— Хлапето не било опасно, така ли каза? А, нещастнико? Искаше да ни прецакаш с брат ми? Ще ти покажа кой е опасен! Ще ти…

Разнесе се трясък като от хвърлена граната — онзи от склада бе стрелял с рязаната пушка. Еди се претърколи, а изстрелите надупчиха като решето стените и вратата на тоалетната.

„По дяволите, и бездруго съм мъртъв!“ — помисли си младежът, докато наблюдаваше как онзи презарежда пушката и я опира в рамото си. Човекът на Балазар се хилеше. Зъбите му бяха пожълтели — очевидно мафиозът не беше привърженик на хигиената.

„Господи, ще ме убие някаква откачалка с жълти зъби, а аз дори не знам името му — мрачно си каза Еди. — Поне уцелих Балазар. Това ми стига.“ Запита се дали в револвера на Роланд е останал още един куршум. Не беше броил изстрелите.

— Пипнах го! — весело извика Трикс Постино. — Отмести се, Дарио!

И преди мъжът на име Дарио да мръдне, за да му даде възможност да стреля, Трикс натисна спусъка на „чудото на Рамбо“. Тежкият пукот на автомата огласи кабинета. Това спаси живота на Еди. Дарио го бе взел на мушка, но преди да натисне спусъка, откосът на Трикс го преряза на две.

— Престани, идиот такъв! — изкрещя Балазар. Но Трикс не го чу и не спря или не пожела да спре. Устните му се разтегнаха и оголиха зъбите му в усмивка на акула. Обсипа с куршуми стаята от единия до другия край, два от декоративните панели станаха на прах, фотографиите се разлетяха на миниатюрни стъклени частици, а вратата на тоалетната се откъсна от пантите. Сребърната купа, която Балазар бе получил миналата година, иззвъня като камбана, когато я удари куршум. Във филмите често хората се избиват взаимно със скорострелни оръжия. В реалния живот това става рядко. А дори да се случи, важни са само първите три-четири изстрела (което нещастният Дарио щеше да потвърди, ако можеше да потвърди каквото и да било). След четвъртия или петия изстрел с човека, който се опитва да овладее подобно оръжие — колкото и силен да е той — се случват две неща. Първо цевта започва да се повдига, а самият стрелец започва да се извърта наляво или надясно в зависимост от това с кое рамо поема отката. Накратко само някой малоумник или герой от филм може да използва подобно оръжие; то е все едно да се опиташ да застреляш някого с пневматичен чук.

За момент Еди остана вцепенен от това ненадминато чудо на идиотизма. Сетне видя, че зад Трикс напират други мъже, и вдигна револвера на Роланд.

— Пипнах го! — крещеше Трикс с детинската истерия на човек, които е гледал прекалено много филми, за да съумее да различи реалността от въображаемия сценарий. — Пипнах го! Пипнах го! Пип…

Еди натисна спусъка и куршумът му отнесе горната част на черепа на нападателя. Ако се съди по поведението на този човек, това не беше голяма загуба.

„Исусе, когато тези неща стрелят, правят огромни дупки“ — помисли си младежът.

Вляво от него се разнесе „БУМ-БУМ“, нещо се заби в левия му бицепс. Огледа се и видя, че Балазар, прикрит зад бюрото, осеяно с карти, е насочил магнума си към него. Рамото на Боса представляваше кървава пихтия. Еди се хвърли встрани, в този миг магнумът отново изгърмя.

23

Роланд се хвърли на пода, взе на мушка първия от новодошлите и натисна спусъка. Беше успял да изхвърли гилзите и негодните патрони на килима и да презареди револвера, помагайки си със зъби. Балазар се прицелваше в Еди. „Ако и сега засече, с двама ни е свършено“ — помисли си Стрелецът.

Револверът изгърмя, подскочи в ръката му и Джими Хаспио рухна на пода, мъртвите му пръсти изтърваха 45-калибровия пистолет.

Роланд видя как един от хората на Балазар отскочи и запълзя сред стъкълцата, осеяли пода, но прибра револвера си в кобура. Нямаше как да презареди при положение, че два от пръстите на дясната му ръка липсваха.

Еди се справяше добре. Стрелецът съдеше за това от начина, по който Еди се сражаваше гол. Това бе сериозен, а понякога и непреодолим проблем за всеки мъж.

Той грабна един от автоматичните пистолети, които Клаудио Андолини бе изтървал,

— Какво чакате? — извика Балазар. — Направете ги на решето!

„Големия“ Джордж Бионди и другият тип, който бе седял в склада, се появиха на прага. Онзи от склада крещеше нещо на италиански.

Еди се изправи и се прицели към мъжете до вратата. „Знае, че Балазар се е спотаил там, но смята, че вече нямам оръжие — помисли си Роланд. — Ето още един човек, който е готов да умре за теб, Роланд. Какво зло си извършил, та си наказан да губиш най-преданите си приятели?“

Балазар се изправи, но не забеляза, че Стрелецът е зад него. Мислеше само как да пречука проклетия наркоман, който му бе докарал толкова неприятности.

— Не — обади се Роланд и Босът се обърна; на лицето му бе изписана изненада.

— Майнат… — започна Балазар и вдигна магнума. Роланд го простреля четири пъти с автоматичния пистолет на Клаудио. Това бе евтино малко оръжие, наподобяващо играчка, и докосването до него омърси ръката му, но вероятно един презрян човек трябваше да бъде убит с презряно оръжие.

Енрико Балазар умря с изражение на безгранична изненада.

— Здрасти, Джордж! — извика Еди и натисна спусъка. Отново се разнесе грохотът, който радваше ухото му. „Този не засече нито веднъж — помисли си младежът. — Явно направих добър избор.“ Джордж успя да стреля още веднъж преди куршумът да го отхвърли назад, да го прекатури като кегла и да накара да запищи от болка. Някаква ирационална, но натрапчива мисъл завладя Еди: че револверът на Роланд притежава магическата сила на талисман, който го закриля. Докато го държеше, нищо не можеше да му се случи.

Отново се възцари тишина, нарушавана единствено от стоновете на мъжа, върху когото се бе стоварил Големия Джордж (когато Джордж падна върху Руди Векио — това бе името на нещастника — му счупи три ребра) и от пищенето в ушите му. Питаше се дали някога отново ще чува нормално. В сравнение с престрелката, която сякаш бе свършила, и най-оглушителният рок концерт звучеше не по-гръмко от радиоапарат, включен на две преки оттук.

Кабинетът на Балазар беше неузнаваем. От обзавеждането му не бе останала и следа. Еди се огледа с широко отворените очи на хлапе, което вижда нещо за пръв път, но Роланд беше виждал този поглед у мнозина. Независимо дали ставаше въпрос за бойно поле, осеяно с хиляди жертви, загинали от снаряд, куршум, сабя или алебарда, или пък за тясна стаичка, в която петима или шестима души се бяха избили взаимно, всичко свършваше по един и същи начин: като кланица, пропита с мирис на барут и сурово месо.

Стената между тоалетната и кабинетът беше изчезнала с изключение на няколко назъбени парчета. Подът бе осеян с парчета стъкло. От окачения таван, който Трикс Постино бе надупчил със своя М-16, висяха парчета като ленти одрана кожа.

Еди се изкашля сухо. Сега вече чуваше и други звуци — оживен разговор, крясъци в бара, вой на сирени вън на улицата.

— Колко души бяха? — попита го Стрелецът. — Дали очистихме всички?

— Така мисля.

— Имам нещо за теб, Еди — обади се Кевин Блейк, който стоеше в коридора. — Надявам се да ти хареса, то е нещо като сувенир, нали разбираш? — Това, което Балазар не успя да стори с по-малкия от братята Дийн, Кевин бе направил с по-големия. Той хвърли отрязаната глава на Хенри в стаята.

Еди я видя и изпищя. Втурна се към вратата, в стъпалата му се забиваха стъкълца и трески, но той не ги усещаше, крещеше и стреляше, докато изпразни целия барабан.

— Еди, не! — извика Роланд, но той не го чу. Не чуваше нищо.

Шестият патрон засече, ала младежът не забеляза това; беше обсебен от мисълта, че Хенри е мъртъв, че бяха отрязали главата му, някакъв гаден кучи син бе отрязал главата на Хенри и този кучи син щеше да си плати, о, разбира се, щеше да си плати и още как!

Затова се втурна към вратата, като непрекъснато натискаше спусъка, без да обръща внимание на каквото и да било, без да обръща внимание на окървавените си стъпала. Кевин Блейк застана на прага, приведе се и се прицели с 38-калибровия си автоматичен пистолет. Рижите му къдрици обрамчваха усмихнатото му лице.

24

„Сега ще го науча“ — закани се Стрелецът, макар да знаеше, че се изисква страхотен късмет, за да порази целта с тази ненадеждна играчка.

Когато видя, че човекът на Балазар ще подмами Еди от прикритието му, Роланд коленичи, опря лявата си ръка в десния юмрук, без да обръща внимание на болката, която изгаряше свитата му длан. Щеше да има само един шанс. Болката нямаше значение.

Рижият застана на прага и се ухили. Както винаги разумът на Роланд изключи: очите му гледаха, ръката му стреляше. Изведнъж рижият падна в коридора с широко отворени очи и малка дупка в челото. Еди застана над него, крещеше и плачеше, отново и отново натискаше спусъка на револвера, сякаш онзи не беше мъртъв.

Стрелецът очакваше кръстосан огън, който да разреже Еди надве, но когато не прозвуча нито един изстрел, разбра, че всичко е свършило. Ако Балазар е имал други „войници“, те със сигурност си бяха плюли на петите.

Изправи се тежко, залитна, сетне бавно се приближи до Еди Дийн и промълви:

— Престани!

Младежът не реагира и продължи да стреля.

— Престани, Еди, той е мъртъв. Всички са мъртви. Стъпалата ти кървят.

Еди отново не обърна внимание на думите му и продължи да натиска спусъка. Наблизо се чуха възбудени гласове и полицейски сирени.

Стрелецът се опита да издърпа револвера от ръцете му. Еди се обърна към него и преди Роланд да разбере какво става, младежът го удари по главата със собственото му оръжие. По лицето му се стече топла струйка кръв и той рухна на пода. Направи опит да се изправи — трябваше да изчезват оттук, и то по най-бързия начин. Подпря се на стената… сетне всичко потъна в мрак.

25

Роланд остана в безсъзнание не повече от две минути, след което успя да фокусира погледа си и да се изправи на крака. Еди не беше в коридора. Револверът на Роланд лежеше върху мъртвото тяло на червенокосия. Стрелецът се наведе, взе оръжието с лявата си ръка и несръчно го пъхна в кобура.

„Искам си обратно проклетите пръсти“ — уморено въздъхна той.

Олюлявайки се, тръгна към кабинета на Балазар; спря, наведе се, грабна дрехите на младежа и ги пъхна под мишницата си. Сирените бяха съвсем близо. Роланд смяташе, че те предвещават пристигането на местната полиция или на помощниците на шерифа… но съществуваше известна вероятност това да са хора на Балазар.

— Еди — извика той с дрезгав глас. Гърлото му изгаряше от болка, по-силна дори от тази, която пулсираше в стеклото му слепоочие, където младежът го бе ударил с револвера.

Еди не го чу. Седеше на пода, притиснал главата на Хенри към корема си. Целият се тресеше и плачеше. Стрелецът се огледа за вратата, не я видя и изпита ужас. Сетне се досети, че щом и двамата бяха от тази страна, единственият начин да отвори вратата, бе да осъществи физически контакт с Еди.

Протегна ръка, но младежът го отблъсна и продължи да ридае.

— Еди, всичко свърши. Те са мъртви, брат ти също.

— Не намесвай брат ми! — изкрещя като капризно дете той и отново захлипа. Притисна отрязаната глава към гърдите си я залюля като бебе, сетне вдигна насълзените си очи към Стрелеца.

— Винаги се е грижил за мен — каза, като ридаеше толкова силно, че Роланд едва разбираше думите му. — Винаги. Защо аз не можах поне веднъж да се погрижа за него, само веднъж, след като е бил толкова добър с мен?

„Добре се е погрижил за теб — помисли си мрачно Стрелецът. — Я се погледни, седиш и трепериш като лист. Добре се е погрижил за теб, няма що.“

— Трябва да тръгваме.

— Да тръгваме ли? — За пръв път на лицето му се появи изражение, което подсказваше, че е чул думите му; то обаче беше заменено от уплаха. — Никъде няма да ходя. Особено при онези огромни раци дето изядоха Джак.

Някой тропаше по вратата и крещеше да отворят.

— Предпочиташ да останеш тук и обясниш откъде са се взели всички тези трупове.

— Не ме интересува. След като Хенри е мъртъв, нищо не ме интересува.

— Теб може и да не те интересува, но става въпрос и за други хора, Затворнико.

— Не ме наричай така! — изкрещя Еди.

— Ще те наричам така, докато не ми покажеш, че можеш да излезеш от килията, в която си затворен! Хвърли това парче гнило месо и се стегни!

Еди го погледна, лицето му бе мокро от сълзи, а очите му бяха разширени от страх.

— ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ ВИ ШАНС — извика някой през мегафон. На Еди гласът му прозвуча зловещо. — СПЕЦИАЛНИЯТ ОТРЯД Е ТУК! ПОВТАРЯМ, СПЕЦИАЛНИЯТ ОТРЯД Е ТУК!

— Какво ме очаква от другата страна на вратата? — попита тихо той. — Ако ми обясниш, може и да дойда. Но опиташ ли се да ме излъжеш, ще разбера.

— Може би смърт. Но докато умреш, ще водиш интересен живот. Искам да ми помогнеш да открия нещо. Съществува вероятност всички да умрем — и четиримата да намерим смъртта си на онова странно място. Но ако победим… — очите му блеснаха-… ако победим, ще видиш нещо, което дори не си сънувал.

— Какво трябва да намериш?

— Тъмната кула.

— Къде е тя?

— Далеч от брега, на който ме откри. Не зная колко път има до нея.

— Какво представлява?

— Не зная, може би е нещо като… лост. Като ос, на която се крепи Вселената. Животът, времето, всички измерения.

— Каза, че сме четирима. Къде са останалите двама?

— Не ги познавам. Картите им още не са изтеглени.

— А моята е изтеглена. Или просто искаш да дойда с теб?

— Да.

Навън се разнесе експлозия като от минохвъргачка. Прозорците по фасадата на „Наклонената кула“ се счупиха. Барът се изпълни със задушливи облаци сълзотворен газ.

— Е? — попита Роланд.

Можеше да сграбчи Еди, да отвори вратата, след което да го замъкне през нея. Но хлапакът бе рискувал живота си за него; Роланд беше видял с очите си как този човек, макар и преследван от някакъв кошмар, се бе сражавал с достойнството на роден Стрелец, въпреки слабостта си към наркотика, въпреки голотата си. Искаше Еди сам да вземе решението.

— Приключения, авантюри, кули, светове, които чакат да ги покорим — промърмори младежът и тъжно се усмихна. Двамата дори не трепнаха, когато в бара проникнаха нови гранати със сълзотворен газ, избухнаха и засъскаха на пода. Първите парливи облачета газ достигнаха кабинета на Балазар. — Струва ми се по-интересно от онези романи на Едгар Райс Бъроуз за Марс, които Хенри ми четеше понякога, когато бяхме малки. Забрави само едно нещо.

— Какво?

— Красиви момичета с голи гърди.

Стрелецът се усмихна.

— По пътя към Тъмната кула всичко е възможно.

Младежът отново потръпна. Вдигна главата на Хенри, целуна леденото, пепеливосиво лице и внимателно сложи на пода зловещата реликва.

— Добре — кимна. — И бездруго нямам планове за вечерта.

— Вземи това — каза Роланд и му подхвърли дрехите. — Сложи си поне обувките. Стъпалата ти кървят.

На улицата отвън двама полицаи с плексигласови шлемове и бронирани жилетки разбиха входната врата на „Наклонената кула“. В тоалетната Еди (нахлузил слиповете си и обул маратонките си „Адидас“) подаваше една по една опаковките кефлекс на Роланд, който ги тъпчеше в джобовете на джинсите на младежа. Когато прибра и последната опаковка, Стрелецът прегърна Еди през раменете, а хлапакът хвана лявата му ръка. Тъмният правоъгълник на вратата изведнъж се появи. Еди почувства как вятърът от другия свят разрошва косата му, влажна от пот. Чу вълните, които се разбиваха в каменистия бряг. Усети соления мирис на океана. Въпреки всичко, въпреки болката и тъгата, изведнъж пожела да види Кулата, за която говореше Роланд. Копнееше да я види. След смъртта на Хенри нищо не го задържаше в неговия свят. Родителите им бяха мъртви, не беше имал сериозна връзка с момиче вече три години — всъщност откакто бе започнал да се дрогира — само безкрайна върволица от курви и наркоманки. Нито една от тях не го заслужаваше. Майната им! Минаха заедно през прага. Еди дори избърза малко.

От другата страна изведнъж бе разтърсен от нови болезнени мускулни спазми — първите симптоми на хероинов глад. Връхлетяха го тревожни мисли.

— Почакай! — изкрещя. — Трябва да се върна за минутка! Бюрото му! Дрогата! След като са държали Хенри упоен, значи имат дрога! Хероин! Не мога да живея без хероин!

Погледна умоляващо Роланд, но лицето на Стрелеца бе като издялано от камък.

— Тази част от живота ти свърши — каза и прегради пътя му с лявата си ръка.

— Не! — изкрещя Еди и се опита да го отблъсне. — Не, не разбираш, човече! Хероинът ми трябва! ТРЯБВА МИ! Все едно се бе хвърлил срещу скала. Стрелецът затвори вратата.

Тя тихичко изщрака — звук, който означаваше край на всичко — и падна на пясъка. Вдигна се облак прах. Зад нея нямаше нищо, липсваше и надпис. Тази врата между световете беше затворена завинаги.

— НЕ! — изкрещя Еди. Подплашените чайки също закрещяха в отговор, сякаш се опитваха да го надвикат; ракообразните чудовища започнаха да задават своите въпроси, може би го канеха да се приближи, за да ги чуе по-добре. Той зарида и се строполи на пясъка, тялото му се разтърсваше от спазмите.

— Нуждата ти ще премине — обади се Стрелецът и измъкна една от опаковките от джоба на джинсите на Еди, които толкова приличаха на неговите. Успя да разчете само някои от буквите, рискуваше много, като вземаше непознато лекарство.

— Или ще ме убие, или ще ме спаси — промълви той и глътна две хапчета. Сетне взе последните три „астина“ и легна до Еди, прегърна го здраво и не след дълго двамата заспаха.