Стивън Кинг
Трите карти (11) (Тъмната кула II)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Drawing of the Three, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 101 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула II: Трите карти

Роман

 

Превод: от англ.: Милко Стоименов, Весела Прошкова

 

Stephen King

The Dark Tower II: Drawing of the Three

Copyright © Stephen King, 1987

Illustrations © Phil Hale, 1987

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Милко Стоименов, преводач, 1998

© Весела Прошкова, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Лилия Анастасова

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 5000 лв.

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Тъмната кула II: Трите карти от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тъмната кула II: Трите карти
The Dark Tower II: The Drawing of the Three
АвторСтивън Кинг
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаТъмната кула
ПредходнаТъмната кула I: Стрелецът
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Тъмната кула II: Трите Карти е втората книга от поредицата на Стивън Кинг – Тъмната кула. Тя е продължение на първата книга и проследява историята на Роланд Дисчейн. Романът е публикуван през 1987 в САЩ.

Сюжет

Книгата започва по-малко от седем часа след събитията от Тъмната кула I: Стрелецът. След като човекът в черно е описал съдбата на стрелеца използвайки карти таро. Стрелецът се събужда на плажа и бива атакуван от странно омароподобно чудовище. В резултат на това губи показалеца и средния си пръст, раните му се инфектират и той върви до момента, в който достига три магически врати. Всяка врата се отваря в различен период на Ню Йорк (1987, 1964 и 1977). Първа излиза наркоман на име Еди Дийн работещ за наркобос. Втората врата се отваря и от там излиза Одета Холмс. Жена, която се бори за правата на афроамиракнците. Тя губи краката си след, като Джак Морт я блъска на релсите на метрото. И в резултат на това заболява от раздвоение на личността. Третата врата довежда Джак Морт този, който е осакатил Одета Хомс, той умира и това води до сливането на двете субличности на Одет Холмс в нова жена известна, като Сузана.

ТРЕТА ГЛАВА
ОДЕТА В ОГЛЕДАЛНИЯ СВЯТ

1

Много по-късно Роланд възкреси в паметта си случилото се и си помисли: „Всяка друга жена, независимо дали е здрава или саката, ако внезапно бъде тласната с количката си по пътеката в магазина, където се е занимавала със собствените си дела (ако кражбата може да бъде наречена «дело»), ако усети в съзнанието си чуждо присъствие, ако я завлекат в кабинка, докато някакъв човек тича след нея и и заповядва да спре, ако после я блъснат в някакво пространство, което не би трябвало да съществува, след което я пренесат в съвършено различен свят… при подобни обстоятелства всяка друга жена първо би се поинтересувала къде се намира.“

Но Одета Холмс учтиво попита:

— Какво по-точно възнамерявате да направите с този нож, млади човече?

2

Роланд погледна към Еди. Острието беше на милиметри от гърлото. Въпреки че беше изключително бърз и подвижен, Стрелецът не би могъл да избегне ножа, ако младежът решеше да го използва.

— Интересен въпрос — промълви той. — Какво си намислил?

— Не знам — прошепна Еди и изпита невероятно отвращение от себе си. — Май исках да приготвя стръв. Не си ли личи, че съм тръгнал на риболов? — Запрати ножа по посока на инвалидната количка, но много по-вдясно. Острието се заби в пясъка до дръжката и затрептя.

Господарката извърна глава и заговори:

— Бъдете така добри да ми обясните… — Тя смаяно млъкна. Беше произнесла началото на фразата, докато се обръщаше, без да забележи, че зад нея не стои никой; Стрелецът забеляза, че жената не млъкна веднага. Тъй като беше прикована към инвалидната количка, беше свикнала да възприема някои факти като даденост, например щом вече се намираше в магазина, то някой беше бутал количката. Ала зад нея нямаше никой.

Абсолютно никой. Отново погледна към Еди и към Стрелеца, в черните и очи се четеше объркване и тревога. Сетне попита:

— Къде се намирам? Кой буташе количката? Как се озовах тук? Защо съм облечена по този начин — нали седях вкъщи по халат и гледах обедните новини по телевизията? Коя съм? Кои сте вие?

„Попита «коя съм?» — помисли си Стрелецът. — Очаквах, че след първоначалния шок ще ме затрупа с лавина от въпроси. Но какво ли искаше да каже като попита коя е? Струва ми се, че дори сега едва ли осъзнава, че е задала този въпрос.“

Нито кога го е задала. Важното беше, че преди да разбере кои са те, беше пожелала да изясни коя е самата тя.

3

Еди премести поглед от миловидното младежко (или старческо) лице на чернокожата в инвалидната количка, към лицето на Роланд.

— Защо пита коя е?

— Не знам. Може би е в шок.

— Как не! Невъзможно е да бъде в шок и да си спомня как е гледала телевизия, преди да се отправи към универсалния магазин. Само не ме убеждавай, че последният и спомен е как седи по халат и слуша някакъв зализан тъпак да обяснява как са от крили онзи откачен във Флорида Киз, а на стената на бърлогата му редом с препарирания огромен мерлин висяла лявата ръка на Криста Маколиф.

Роланд не му отговори.

Господарката, която се почувства още по-объркана от думите му, смаяно попита:

— Коя е Криста Маколиф? Може би е от изчезналите Конници на свободата?

Този път Еди беше озадачен. Какви ли бяха тези Конници на свободата?

Стрелецът го погледна, сякаш искаше да каже: „Не разбираш ли, че жената е в шок?“

Младежът си помисли: „Зная за какво намекваш, приятелю Роланд, но нещо не се връзва. Самият аз бях леко шокиран, когато ти нахлу в главата ми, но въпреки това не загубих паметта си.“

Всъщност здравата се бе изплашил и в мига, когато тя премина през вратата. Беше приклекнал до безжизненото тяло на Роланд и държеше ножа на милиметри от гърлото му, но изобщо нямаше намерение да го забие… поне не в този момент. Взираше се като хипнотизиран през отворената врата, когато пътеката между щандовете в „Мейси“ като че се втурнаха напред; гледката му напомни за филма „Сияние“, когато зрителят виждаше всичко през очите на момченцето, каращо велосипедчето си с три колела по коридорите на хотела, обитаван от призраци. Спомни си още как малчуганът беше видял двамата мъртви близнаци в един от коридорите. Но сега всичко свърши много по-прозаично; в края на пътеката имаше бяла врата, а надписът на табелката гласеше: „Забранено е пробването на повече от два тоалета.“ Еди беше съвсем сигурен, че вижда универсалния магазин „Мейси“.

Видя как някаква чернокожа ръка се протегна и отвори бялата врата, а в далечината мъжки глас (Еди беше сигурен, че разпознава гласа на ченге, тъй като често си беше имал работа с полицията) крещеше, че тя трябва да се откаже, че е попаднала в капан и още повече усложнява положението си; за миг младежът зърна в огледалото отражението на негърката в инвалидната количка и си помисли: „Господи, ченгето всеки момент ще я настигне и не и завиждам, като си представя какво ще и се случи.“

След секунда изображението се преобърна и той видя себе си, сякаш се наблюдаваше отстрани. Картината шеметно се понесе към него; прииска му се да вдигне ръка и да закрие очите си; внезапно почувства, че не ще издържи, ако гледа през два чифта очи — беше сигурен, че ще полудее — ала всичко се случи толкова бързо, че той дори не успя да помръдне.

Инвалидната количка влетя през вратата, която се оказа прекалено тясна. Колелата със скърцане се врязаха в касата. В същия миг дочу още някакъв глух звук, сякаш се късаше плат; в паметта му изплува странната дума „плацента“, която всъщност не би могъл да си спомни, тъй като изобщо не я беше чувал. Сетне количката с жената се понесе към него по утъпкания крайбрежен пясък; непознатата вече изглеждаше изумена, всъщност тя изобщо не приличаше на жената, която Еди беше зърнал за миг в огледалото. Изумлението и беше напълно оправдано: невъзможно е да се озовеш за секунда от пробната в „Мейси“ на океанския бряг в някакъв забравен от Бога свят, където имаше омари с размерите на малко коли, и да не се почувстваш зашеметен. По този въпрос Еди Дийн можеше да говори от собствен опит.

Инвалидната количка с жената се придвижи още метър-два, сетне спря — не можеше да продължи нагоре по стръмния склон, едрозърнестият пясък също пречеше на движението. Ръцете и вече не въртяха колелата, както преди малко, когато количката се носеше по прохода между щандовете („Ако утре се събудите с болки в раменете, госпожо, виновен ще бъде сър Роланд“ — с горчивина си помисли Еди), Непознатата се вкопчи в страничните облегалки и подозрително изгледа двамата мьже.

Отворената врата зад нея вече беше изчезнала. Всъщност думата „изчезнала“ не бе съвсем точна. Вратата сякаш се сгъна, създаде се същият ефект, който се получава, когато филм се превърта отзад напред. Това се случи в мига, когато човекът от охраната се втурна през обикновената врата между магазина и пробната. Блъсна я с всичка сила — очевидно очакваше да бъде заключена. Еди си помисли, че навярно човекът ще разбие главата си в стената на пробната, ала не му беше съдено да види какво ще се случи. Преди смаляващото се пространство на мястото, където доскоро беше вратата между двата свята, напълно да изчезне, младежът видя как всичко отвъд престана да се движи.

Вече не гледаше кадри от филм, а фотография. Виждаха се само следите, оставени в пясъка от колелата на инвалидната количка, които започваха от никъде и водеха до мястото, където сега седеше чернокожата жена.

— Ако обичате, обяснете ми коя съм и как се озовах тук — промълви тя и в гласа и прозвучаха умоляващи нотки.

— Мога да ти кажа само едно нещо със сигурност, Дороти — промърмори Еди, — вече не си в Канзас.[1]

Очите на непознатата се насълзиха. Тя се опита да се овладее, но не успя и се разрида.

Еди, който беше побеснял от гняв (и същевременно се отвращаваше от себе си), рязко се извърна към Стрелеца.

Роланд с мъка се изправи на крака, но вместо да се доближи до ридаещата жена, отиде да вземе ножа си.

— Хайде, кажи и! — закрещя младежът. — Ти я доведе тук, на теб се пада честта да и обясниш всичко. — Замълча за миг, сетне промърмори под нос: — А после ще ми обясниш защо тя не знае коя е.

4

Роланд дълго мълча. Сетне се наведе, хвана дръжката на ножа с двата останали пръста на дясната си ръка, прехвърли го в лявата, после го прибра в ножницата, провесена на колана му. Още се опитваше да осмисли онова, което беше почувствал, прониквайки в съзнанието на чернокожата. За разлика от Еди тя беше оказала яростна съпротива от мига, в който той бе проникнал в съзнанието и чак докато заедно бяха преминали в неговия свят. Жената се беше опитала, да прогони натрапника, завладял мозъка и. Направила го бе мигновено и машинално, но сякаш не се беше изненадала от присъствието му. Роланд не разбираше реакцията и. Тя не се бе изненадала от нашествието на един непознат в съзнанието и, а за миг бе изпитала гняв и ужас, сетне се бе заловила да го прогони, въпреки че изобщо нямаше шанс за успех. И все пак беше направила отчаян опит да го стори. Той имаше усещането, че жената е обезумяла от страх, гняв и омраза.

Почувствал беше, че съзнанието и е обгърнато в мрак, сякаш беше погребано в срутила се минна шахта. Само…

Само че в мига, когато се втурнаха през вратата и се разделиха, той беше изпитал непреодолимото желание да остане още секунда в съзнанието и. Само секунда още щеше да му е достатъчна да си обясни много неща. Защото жената, която сега беше пред тях, напълно се различаваше от онази, в чието съзнание бе проникнал насила. Когато беше попаднал в главата на Еди, имаше усещането, че се намира в стая с крехки и запотени стени. А докато се намираше в съзнанието на Господарката се чувстваше като човек, които лежи в мрака, а по голото му тяло пълзят отровни змии.

Промяната бе настъпила в последната секунда.

Имаше и още нещо, което несъмнено беше много важно, ала той не можеше да го разбере или да си го спомни. Нещо като

поглед…

врата, само че в нейното съзнание. Нещо като

ти го счупи, ти беше, не отричай…

и внезапно прозрение. Както при изследванията, когато най-сетне разбираш…

— Майната ти! — с отвращение промълви Еди. — Ти си само един бездушен робот.

Втурна се край Роланд, приближи се до жената и коленичи пред нея; когато тя, обзета от паника, отчаяно се вкопчи в него като удавница, младежът не се отдръпна, а нежно я прегърна и и зашепна:

— Не се тревожи, всичко е наред. Е, положението не е блестящо, но… не е и толкова лошо.

— Къде се намираме? — зарида жената. — Седях си вкъщи и гледах новините, за да разбера дали моите приятели са успели да се измъкнат от Оксфорд, а ето, че сега съм тук и дори не зная къде се намирам.

— Аз също не знам. — Еди я прегърна по-силно и започна да я полюшва. — Струва ми се, че и двамата сме се забъркали в някаква каша. И аз като теб съм от милия, стар Ню Йорк, и аз преживях нещо подобно на онова, което ти се случи преди малко — беше малко по-различно, но по принцип се свежда до едно и също — затова ти гарантирам, че ще се оправиш. Всичко ще бъде наред. — Замисли се и добави: — Стига да обичате омари.

Чернокожата го притисна още по-силно до себе си и зарида, Еди продължи да я полюшва в прегръдките си, а Роланд си помисли: „Най-сетне момчето ще се оправи. Брат му е мъртъв, но сега Еди има за кого да се грижи и ще се оправи.“

И все пак изпита чувство за вина, което сякаш прониза сърцето му. Беше способен да стреля (само с лявата ръка, но какво от това), да убива, неотклонно да продължава пътя си, неуморно преодолявайки километри, години и дори измерения в търсене на Кулата. Умееше да оцелява, понякога даже беше способен да защити някого — беше спасил момчето Джейк от гладна смърт в крайпътната станция, както и от похотта на Оракула в подножието на планините — но в края на краищата беше допуснал Джейк да умре… нещо повече, съзнателно го беше обрекъл на смърт. Наблюдаваше как Еди прегръща жената и и шепне, че всичко ще бъде наред. Внезапно осъзна, че не е способен да изпитва състрадание и към мъката му се прибави таен страх.

Ако си отдал сърцето си на Кулата, Роланд, с теб е свършено. Безсърдечното създание е лишено от способността да обича и по нищо не се отличава от звяра. Може би да бъде звяр не е толкова страшно, но по принцип човекът, който се е превърнал в животно, накрая става чудовище. Да допуснем, че постигнеш целта си. Какво ще се случи, ако чрез безсърдечието си щурмуваш Тъмната кула и успееш да я превземеш? Ако в сърцето ти цари само мрак, ти постепенно ще се превърнеш от звяр в чудовище. Да постигнеш целта си като безсърдечен звяр ще бъде едновременно печално и смешно; все едно да дадеш на слон увеличително стъкло. Ала съвсем друго е да преследваш химерата си, след като си се превърнал в чудовище…

Преди всичко ще ти се наложи да платиш мило и драго. Ала струва ли си да имаш онова, за което си мечтал, след като не изпитваш никакви чувства?

Стрелецът си спомни за Алис и за момичето, което някога го чакаше на прозореца, спомни си и за сълзите, пролети над бездиханното тяло на Кътбърт. О, тогава беше обичал, ала това бе толкова отдавна…

— Искам да обичам! — възкликна той.

Ала когато Еди се просълзи от риданията на жената, очите на Стрелеца останаха сухи като пустинята, която беше прекосил, отправяйки се към намръщеното море.

5

Реши по-късно да отговори на въпроса на младежа. Трябваше да го предупреди да бъде нащрек с непознатата. Причината, поради която паметта и изневеряваше, беше съвсем елементарна. В съзнанието и живееха две жени. И едната беше изключително опасна.

6

Еди и разказа всичко, което знаеше, като премълча част от истината за престрелката.

Когато свърши, жената дълго мълча, само кършеше ръцете си, отпуснати на скута и.

По ерозиралите склонове на планините, простиращи се на изток, течаха многобройни ручейчета. От тях Роланд и Еди се бяха снабдявали с вода, докато се движеха на север. Отначало наливането на живителната течност беше задължение на младежа, тъй като Стрелецът бе много немощен. После започнаха да се редуват и всеки път губеха все повече време в търсене на ручей. С отминаването на дните апатията им нарастваше, ала поне не се бяха разболели. Засега.

Стрелецът беше ходил за вода вчера, днес беше ред на младежа, но Роланд преметна през рамо празните кожени мехове и безмълвно се отдалечи. Еди беше смаян. Упорито отказваше да се трогне от жеста и от която и да било постъпка на Стрелеца, но все пак установи, че сърцето му се е размекнало.

Непознатата изслуша разказа му, без да го прекъсва и без да откъсва очи от него. От време на време на младежа му се струваше, че тя е едва пет години по-голяма от него, понякога изглеждаше по-възрастна поне с петнайсет. Ала едно му беше пределно ясно — започваше да се влюбва в нея.

Когато свърши, жената дълго мълча; не гледаше към него, а към вълните, които нощем изхвърляха на брега омари, задаващи странни и дълбокомислени въпроси. Беше описал животинките най-подробно. По-добре беше предварително да сплаши непознатата, отколкото да я остави неподготвена за гледката, която я очакваше. Навярно тя щеше да откаже да се храни с тях, особено след като научеше какво са сторили на Роланд и след като ги разгледаше отблизо. Ала скоро гладът щеше да я накара да забрави отвращението си. Очите и бяха вперени някъде в далечината. След няколко минути младежът наруши мълчанието.

— Одета… — Беше му казала, че се нарича Одета Холмс, а той си бе помислил, че това е най-хубавото име на света.

Жената тръсна глава, отново го погледна, леко се усмихна и произнесе само една дума:

— Не.

Еди смаяно я зяпна, питаше се какво да отговори. Хрумна му, че никога досега не си беше представял колко значения може да има обикновеното отрицание. Накрая промълви:

— Не разбирам. Какво отричаш?

— Всичко това. — Одета вдигна ръка (той забеляза, че раменните и мускули са силно развити и все пак ръцете и изглеждаха нежни) и посочи към океана, небето и брега, към ерозиралите хълмове, сред които Стрелецът навярно търсеше ручей (а може би вече беше разкъсан от някакво ново и интересно чудовище… Еди потръпна от тази мисъл). Накратко казано, жестът и се отнасяше за целия свят, който ги заобикаляше.

— Разбирам как се чувстваш. Отначало и на мен ми се струваше, че съм попаднал в някакво несъществуващо, измислено място. — Внезапно той се запита дали наистина е било така. Като си спомнеше за онези дни, неволно си даваше сметка, че просто се беше примирил със съдбата си, може би защото се чувстваше много зле като всеки наркоман, който е лишен от обичайната си доза. — Ще свикнеш — добави с лека усмивка.

— Не — отново промълви Одета. — Мисля, че се е случило нещо… и независимо какво е то, още се намирам в Оксфорд, щата Мисисипи. Всичко тук е нереално.

Тя продължи да говори. Ако гласът и беше по-силен (или пък, ако Еди не беше започнал да се влюбва в нея), думите и биха прозвучали като досадна реч, ала при дадените обстоятелства напомняха по-скоро лирична поема.

Младежът беше готов да и повярва, но някакъв вътрешен глас му нашепваше: „Чернокожата дама говори глупости и трябва да я убедиш, че теорията и не струва пукната пара. Това ще и бъде от полза.“

Може би съм получила травма на главата — заяви тя. — Жителите на Оксфорд умеят да си служат с дръжки от лопати и бухалки.

— Оксфорд… — замислено повтори младежът. Названието на градчето смътно му напомняше нещо. Одета беше произнесла думата с особена интонация, която той неволно свърза с Хенри… с Хенри и мокрите пелени. Но защо? Всъщност отговорът не го интересуваше.

— Нима се опитваш да ме убедиш, че в момента живееш в някакъв сън, който ти се явява, докато лежиш в безсъзнание?

— Или в кома — поправи го тя. — Не ме гледай така, сякаш думите ми са абсурдни, Говоря самата истина. Погледни. — Жената вдигна косата си и разкри лявата страна на главата си. Едва сега младежът разбра защо тя винаги се сресваше на ляв път. Под косата и видя грозен, белезникавосив белег.

— Май че си имала много късмет — промълви той.

Чернокожата нетърпеливо сви рамене.

— Тогава не ми провървя, но иначе живеех в охолство. Може би има някакво равновесие. Показах ти белега, защото… Знаеш ли, че когато бях на пет, цели три седмици съм била в кома? Тогава непрекъснато сънувах. Не си спомням сънищата, но по-късно мама сподели с мен как с татко са били сигурни, че няма да умра, докато продължавам да бълнувам… непрекъснато съм говорела в съня си, а те били уверени, че ще оживея, въпреки че не разбирали нито дума. Спомням си само, че сънищата ми бяха много реални. — Замълча, огледа се и добави: — Реални като този свят. Като теб, Еди.

Когато произнесе името му, той целият настръхна и си помисли: „Здравата си лапнал по нея, момче.“

— И като твоя спътник — добави Одета и потръпна. — Той ми се струва най-реален.

— Та ние сме истински хора въпреки твърдото ти убеждение, че в действителност не съществуваме.

Тя любезно му се усмихна, ала изражението и подсказваше, че изобщо не му вярва.

— От какво е този белег на главата ти?

— Няма значение. Показах ти го, за да те убедя, че онова, което се е случило преди години, може да се повтори.

— Моля те, искам да знам.

— Удариха ме с тухла. Случи се по времето, когато за пръв път посетихме северните щати и по-точно град Елизабет в Ню Джърси. Пътувахме във вагона за Джим Кроу[2].

— Този пък кой е?

Одета го изгледа недоверчиво, дори презрително.

— Къде си живял досега, Еди? Може би в бомбоубежище.

— Аз съм от друго време. Позволи ми да те попитам за възрастта ти.

— Достатъчно голяма съм, че да имам право да гласувам, но ми остават доста години до пенсия.

— Добре де, успя да ме сложиш на място.

— Но все пак бях тактична, нали? — Лицето и отново се озари от сияйната усмивка, която накара сърцето му да се свие от умиление.

— Двайсет и три годишен съм — заобяснява той, — роден съм през 1964 — през годината, когато те похити Роланд.

— Ама че глупост!

— Грешиш, говоря самата истина. Мен отвлече през 1987.

Одета помълча, сетне заяви:

— Думите ти ме карат да мисля, че не сънувам и че всичко това е реално.

— Обясни ми за вагона на Джим Кроу — нима чернокожите са били задължени да пътуват с него?

— Негрите — поправи го тя. — Мисля, че е неучтиво да наричаш негъра чернокож.

— През осемдесетте години всички вие ще предпочитате да ви наричат така — обясни Еди. — Когато бях малък, ако някой наречеше чернокожо дете „негърче“, можеше здравата да си изпати. Все едно да го назове „чернилка“ или „черна мутра“.

Одета смаяно го изгледа, после отново кимна.

— Хайде, разкажи ми как те удариха с тухла — настоя младежът.

— Най-малката сестра на майка ми щеше да се омъжва. Казваше се София, но мама винаги я наричаше Синята сестричка заради предпочитанието и към този цвят. „Във всеки случай тя си въобразява, че синьото и харесва“ — казваше мама. Ето защо я наричах Синята леля още преди да се запозная с нея. Сватбата беше много хубава. След венчавката имаше прием. Спомням си всички подаръци, които гостите бяха донесли. — Тя се засмя и добави: — Когато си дете, всички подаръци ти изглеждат прекрасни.

Еди също се усмихна.

— Права си. Човек никога не забравя подаръците — не само своите, но и онези, които са получили приятелите му.

— По онова време баща ми започна да печели повече, но на мен ми се казваше, че нещата потръгнали. Това беше любимата фраза на мама. Веднъж, когато и съобщих, че момиченцето, с което винаги си играех, ме е попитало дали баща ми е богат, тя отвърна: „Ако другите ти приятели ти зададат подобен въпрос, ще отговаряш, че нещата са потръгнали.“ Родителите ми вече можеха да си позволят да подарят на Синята леля прекрасен порцеланов сервиз… спомням си, че…

Тя внезапно млъкна, сетне докосна слепоочието си, като че беше усетила пристъп на главоболие.

— Какво си спомняш, Одета?

— Ами… мама и подари специална…

— Какво?

— Извинявай, заболя ме глава… не мога да произнасям правилно думите. Всъщност не знам защо си правя труда да ти разказвам тази история.

— Защо, неприятно ли ти е?

— Не. Исках да кажа, че майка ми и подари специална чиния. Беше бяла, с тънка синя ивица по ръба. — Одета се поусмихна, а Еди си помисли, че усмивката и е пресилена. Кой знае защо споменът я тревожеше и я беше накарал да забрави необикновеното положение, в което се беше оказала, въпреки че ситуацията би трябвало напълно да е погълнала вниманието и.

Еди почувства странно безпокойство.

— Струва ми се, че и сега виждам чинията съвсем ясно, както виждам теб, Еди. Мама я подари на Синята леля, а тя се разрида, като я видя. Мисля, че беше виждала подобна чиния, когато с мама са били още деца, но естествено родителите им не можели да си позволят такава скъпа вещ. Нито едно от децата в семейството не било получавало специални подаръци. След приема Синята леля със съпруга си заминаха на сватбено пътешествие в планините Грейт Смоуки. Заминаха с влак. — Тя погледна към Еди.

— Във вагона за Джим Кроу — промълви младежът.

— Точно така. По онова време негрите дори се хранеха във вагона, определен за тях. Демонстрациите в градчето Оксфорд са насочени срещу расовата дискриминация.

Одета го погледна — вероятно очакваше Еди да започне да я убеждава, че светът около нея е реален, ала той беше погълнат от собствените си спомени: смътно му се мярнаха мокри пелени, струваше му се, че вече е чувал за градчето Оксфорд. Внезапно в паметта му нахлуха още думи… една фраза, която Хенри повтаряше като папагал, докато майка му му извика да замълчи, защото искала да чуе какво ще съобщи Уолтър Кронкайт.

„Най-добре е незабавно някой с разследването да се натовари“ — това беше фразата, която Хенри монотонно повтаряше. Еди се опита да си спомни още нещо, но не успя, което изобщо не беше чудно — по онова време е бил едва тригодишен. „Най-добре е незабавно някой с разследването да се натовари“ — от тези думи го побиваха тръпки.

— Еди, какво ти е?

— Нищо. Защо питаш?

— Забелязах, че потръпна.

— Може би патокът Доналд се е разходил върху гроба ми.

Одета се разсмя и продължи разказа си:

— Поне аз не помрачих сватбата. Нещастието с мен се случи, когато вървяхме към гарата, за да вземем влака. Бяхме, нощували при приятелка на Синята леля, на сутринта баща ми повика такси. Колата пристигна много бързо, ала щом шофьорът видя, че сме цветнокожи, побърза да отпраши, сякаш беше видял самия Сатана. Приятелката на леля ми вече беше тръгнала с багажа към гарата — имахме доста куфари, и тъй като възнамерявахме да прекараме една седмица в Ню Йорк. Спомням си как баща ми каза, че с нетърпение очаква да види грейналото ми лице, щом чуя звъна на часовника в Сентръл Парк и видя танцуващите животинчета.

Накрая той предложи да отидем пеш до гарата. Мама побърза да се съгласи; заяви, че идеята била прекрасна, до гарата нямало и два километра, не било зле да се поразтъпчем след трите дни пътуване с влак и преди новото пътуване, което щеше да продължи шест-седем часа. Баща ми мигом добави, че и времето било прекрасно, но макар да бях едва на пет, разбрах, че е побеснял от гняв, а мама бе дълбоко оскърбена; страхуваха се да повикат друго такси, за да не се повтори унизителната случка.

Тръгнахме по улицата. Вървях далеч от бордюра, защото мама искаше да бъда по-далеч от уличното движение. Спомням си как се питах дали лицето ми действително ще засияе като видя часовника в Сентръл Парк и дали пък няма да се загрее като електрическа крушка; в този момент тухлата ме удари по главата. Пред очите ми притъмня. После започнаха сънищата. Бяха много реални… — Тя се усмихна.

— Като този, Еди.

— Тухлата случайно ли падна или някой те замери с нея?

— Така и не се разбра. Много по-късно, когато вече бях на шестнайсет, мама ми каза, че полицаите пристигнали на местопроизшествието и открили, че няколко тухли липсват от фасадата на зданието, а други се държат на косъм. Четириетажната сграда трябвало да бъде разрушена, ала там все още имало хора. Особено нощем.

— Ясно — промълви Еди.

— Никой не бил забелязал от зданието да излиза човек, ето защо инцидентът бил обявен за нещастен случай. Мама твърдеше, че е повярвала на тази версия, но аз бях сигурна, че лъже. Дори не се опита да сподели с мен какво мисли баща ми. Двамата още не се бяха съвзели от унижението, което им беше причинил таксиметровият шофьор. Поведението му ги караше да мислят, че някой е надникнал през прозореца на онази изоставена сграда, видял ни е да се приближаваме и е решил да хвърли тухла върху главите на черните мутри… Между другото, скоро ли ще се появят онези омари?

— Не — отговори Еди. — Появяват се, когато падне мрак. Значи си въобразяваш, че всичко това е сън, подобен на онези, които са те спохождали, докато си била в кома поради удара с тухла. Мислиш, че и сега ти се е случило нещо подобно, само че този път са те ударили с тояга или с нещо подобно.

— Да.

— Струва ми се, че те тревожи и още нещо, което премълчаваш.

Лицето и гласът на Одета бяха спокойни, ала съзнанието и беше изпълнено със страховити изображения, които по някакъв начин бяха свързани с градчето Оксфорд. Каква беше онази песничка? „В лунна нощ убити са двама другари, най-добре е с разследването някои да се натовари.“ Може би не си спомняше съвсем точно текста, но беше близо до смисъла му. Съвсем близо.

— Възможно е да съм изгубила разсъдъка си — промълви тя.

7

Първото, което хрумна на Еди, бе: „Ако мислиш, че си изгубила разсъдъка си, напълно си смахната.“ Ала размисли и реши да не спори. Дълго време мълча; седеше до инвалидната количка и машинално свиваше дланите си в юмруци.

— Наистина ли си бил наркоман? — наруши мълчанието Одета.

— Още съм — отговори той. — Пристрастеността към наркотиците е като пристрастеността към алкохола или към силните усещания. Никога не можеш да се откажеш от тях. Казвали са ми го много пъти и аз привидно се съгласявах, но едва сега се убедих, че това е истина. Още жадувам за хероина… по-скоро съзнанието ми жадува за него, въпреки че тялото ми преодоля зависимостта от дрогата.

— Какво имаше предвид, като говореше за силни усещания?

— Нещо, което не е било измислено по твое време. Създава се на основата на кокаина… въздействието му… ами все едно да замениш взривно устройство с атомна бомба.

— Изпробвал ли си го?

— Не, разбира се. Вече ти обясних, че си падам по хероина.

— Не приличаш на наркоман.

Еди действително изглеждаше много добре… само дето от тялото и от дрехите му се разнасяше воня (той се къпеше и се переше, но тъй като не разполагаше със сапун, резултатът беше отчайващ). Когато Роланд се появи в живота му, младежът беше късо подстриган (тази прическа му придаваше по-благонадежден вид при преминаването на митницата) и косата му още имаше приличен вид. Всяка сутрин той се бръснеше, използвайки острия нож на Роланд — отначало действаше много плахо, сетне свикна и доби по-голяма увереност. Когато Хенри замина за Виетнам, Еди беше прекалено малък да се бръсне, пък и брат му сякаш изпитваше отвращение от тази процедура; никога не си пусна брада, но често по три-четири дни се разхождаше с набола четина, докато накрая майка му започваше да му натяква да „окоси ливадата“. Ала след завръщането си от Виетнам Хенри се промени: вманиачи се не само по отношение на бръсненето, но и на личната си хигиена. Не пропускаше да напудри стъпалата си с талк след къпане, миеше си зъбите три-четири пъти дневно, използваше специална вода за освежаване на дъха, дрехите му винаги бяха поставени на закачалки. Успя да внуши и на брат си този „хигиенен фанатизъм“. Двамата се бръснеха сутрин и вечер. Тези навици дълбоко се бяха вкоренили в съзнанието на Еди като всичко друго, на което го беше научил Хенри. Включително навика „да се боцка“.

— Навярно ти изглеждам много примерен? — засмя се той на забележката на Одета.

— Не, просто си бял — отсече тя, замълча и намръщено се загледа в океана.

Еди също мълчеше. Питаше се как отново да започне разговор.

— Извинявай — наруши мълчанието тя. — Държах се много нелюбезно… повярвай, че не съм заядлива.

— Всичко е наред.

— Не, не е. Все едно бял да каже на мулат с много светла кожа: „Брей, никога не бих предположил, че си от черните мутри.“

— Предпочиташ да се мислиш за непредубедена, а?

— Между онова, за което се мислим, и това, което сме в действителност, обикновено има голяма разлика. Все пак наистина се смятам за непредубедена. Ето защо моля да ме извиниш. Еди.

— Само при едно условие.

— Какво е то? — попита тя и леко се усмихна.

„Прекрасно“ — помисли си младежът. Беше доволен, че е успял да я накара да се усмихне.

— Допусни още един вариант — това е моето условие.

— Вариант ли? Какъв? — развеселено попита тя.

Еди не би понесъл друг да му говори с такъв покровителствен тон, но на Одета беше готов да прости всичко.

— Трети вариант — че това действително се случва… По точно… — Той смутено се изкашля. — Не ме бива много по разните философски дрънканици, метаморфози или както там ги наричат…

— Искаш да кажеш „метафизика“.

— Може би. Откъде да знам? Мисля, че точно това имах предвид. В едно съм сигурен — невъзможно е да не вярваш на онова, което ти подсказват сетивата. Да допуснем, че си права и че всичко това е сън…

— Не съм споменавала думата „сън“…

— Не си спомням точните ти думи, но смисълът им се свежда именно до съществуването на нереална действителност.

Ако допреди минута в гласа и се бяха прокрадвали снизходителни нотки, сега те изчезнаха.

— Може би не си падаш по философията или метафизиката, Еди, но навярно като ученик са ти допадали дискусиите.

— Не позна. Това е занимание за педали, дърти кранти и мамини синчета. Също като клубовете по шахмат. Какво означава „да си падаш“?

— Да харесваш нещо.

— А какво е това „педали“?

Младежът я изгледа, сетне сви рамене.

— Хомосексуалисти. Педерасти. Всъщност няма значение. Ако продължаваме взаимно да си обясняваме жаргонни думи, няма да стигнем до същността на въпроса. Опитвам се да ти кажа, че ако това е сън, не ти, а аз сънувам. Може би ти си плод на моето въображение.

Усмивката и помръкна.

— Никой… не те е ударил по главата.

— И теб не са те ударили.

Одета се намръщи и го поправи:

— Може би съм забравила.

— Същото се отнася и за мен. Казваш, че в Оксфорд не са си поплювали. Митничарите също не са особено любезни, когато не успеят да заловят някой трафикант на наркотици. Възможно е някой от тях да ме е ударил по главата с приклада на пистолета си. Сега можеше да бъда в лудницата „Белвю“ и да сънувам теб и Роланд, а митничарите щяха да напишат в рапортите си, че по време на разпита съм започнал да буйствам и се е наложило да употребят сила.

— Не е едно и също.

— Защо? Защото си умна, обществено активна и богата чернокожа жена, а аз съм наркоман от бедняшки квартал, така ли? — насмешливо попита Еди. Искаше му се да се пошегува, за да я поразведри, ала Одета гневно възкликна:

— Престани да ми напомняш, че съм чернокожа!

Младежът въздъхна.

— Добре, но ми трябва време, за да отвикна.

— Действително е трябвало да посещаваш дискусионния клуб.

— Майната ти! — сопна се той, ала погледът и му подсказа, че разликата помежду им не е само цветът на кожата им, а начинът им на мислене и изразяване. Бяха като хора, обитаващи различни острови, между които вместо океанската шир се простираше времето. Почувства се безпомощен, защото не можеше да промени нищо. — Не искам да споря с теб, а да те накарам да осъзнаеш факта, че не сънуваш.

— В краен случай бих могла да действам, съобразявайки се с третото ти предположение, ако дадената ситуация не се промени…, но при едно условие: да разбереш, че има огромна разлика между онова, което се е случило с теб и с мен. Толкова огромна, че си пропуснал да я забележиш.

— Тогава ми я покажи.

— В съзнанието ти няма бели петна. А аз установих, че ми се „губят“ големи периоди от време.

— Не разбирам.

— Много е просто: ти си спомняш всичко, което ти се е случило: самолета, нападението на този… — Тя намръщено кимна към хълмовете, накъдето се беше отправил Стрелецът. — Спомняш си как си скрил наркотиците, как те е арестувал митничарят и всичко останало. Историята ти е невероятна, но в нея няма липсващи звена… Ще ти разкажа какво се случи с мен. Върнах се от Оксфорд и бях посрещната от нашия шофьор Андрю, който ме закара вкъщи. Изкъпах се и внезапно ми се приспа. Измъчваше ме страхотно главоболие, а от опит знаех, че единственият лек за мигрената е сънят. Наближаваше полунощ, но реших да гледам последните новини по телевизията. Неколцина от сподвижниците ми бяха освободени, но повечето още бяха в затвора. Исках да разбера какво се е случило с тях. Облякох халата си и отидох да включа телевизора в дневната. Говорителят започна емисията, съобщавайки за последната реч на Хрушчов относно американските съветници във Виетнам. Точно когато каза: „Ще излъчим репортаж от…“, внезапно изчезна и аз се озовах на този бряг. Казваш, че си ме видял през някаква вълшебна врата, която сега е изчезнала, да крада в универсалния магазин „Мейси“. Всичко това е пълен абсурд, но дори да беше истина, не бих крала фалшиви скъпоценности. Не обичам да се кича с бижута.

— Погледни ръцете си, Одета — промълви младежът.

Тя смаяно се втренчи в „диаманта“ на кутрето си, който, съдейки по размерите му, очевидно беше фалшив, и към пръстена с опал на средния си пръст; камъкът беше огромен, а изработката груба, което също подсказваше, че пръстенът е евтина имитация.

— Сигурна съм, че сънувам — упорито повтори тя.

— Престани да дрънкаш едно и също като повредена плоча! — Този път Еди наистина се разгневи. — Всеки път, когато ти докажа, че в историята ти има несъответствия, предпочиташ да се скриеш зад идиотската фраза, че „сигурно сънуваш“. Крайно време е да приемеш истината, Дета.

— Не ме наричай така! Ненавиждам това име! — пискливо изкрещя тя и той изплашено отскочи назад.

— Извинявай… не знаех.

— А пък аз знам, че докато седях в дома си по халат и гледах новините в полунощ, внезапно се озовах напълно облечена на някакъв пуст бряг и вече беше ден. Сигурна съм, че в действителност някой здравеняк помощник-шериф с огромно шкембе ме е ударил с палка по главата — това е всичко.

— В такъв случай не би трябвало да си спомняш нищо след пребиваването си в Оксфорд.

— М-моля? — несигурно промълви тя.

Може би разбираше истината, но отказваше да я приеме. Като в случая с пръстените.

— Ако са те ударили в Оксфорд, защо си спомняш как си се прибрала у дома?

— В подобни случаи не всичко се подчинява на логиката. — Одета потърка слепоочията си. — Слушай, предпочитам да прекратим този разговор. Отново ме връхлетя страхотно главоболие. Имам чувството, че черепът ми ще се пръсне.

— Знай едно: независимо дали е логично или не, човек вярва в онова, което му се иска. Видях те в „Мейси“, Одета. Видях те да крадеш. Казваш, че никога не би откраднала каквото и да било, но преди малко заяви, че не носиш бижута. Опитваше се да ме убедиш в това, въпреки че няколко пъти погледна към ръцете си, докато разговаряхме. Пръстените си бяха там и преди, но ти сякаш не ги забелязваше, докато те накарах да ги видиш.

— Не желая да разговаряме на тази тема! — извика тя. — Главата ми ще се пръсне от болка.

— Добре. Но признай, че си загубила представа за времето и това не се е случило в Оксфорд.

— Остави ме на мира — мрачно измърмори тя.

Еди видя как Стрелецът бавно слиза по склона с пълните мехове — единият беше привързал към колана си, а другият беше преметнал през рамо. Изглеждаше много уморен.

— Иска ми се да ти помогна, Одета — промълви младежът, — но как да го сторя, като не вярваш, че съм от плът и кръв?

Остана до нея още няколко секунди, ала тя не вдигна глава, а продължи да масажира слепоочията си. Еди тръгна да посрещне Роланд.

8

— Седни — каза младежът и пое меховете. — Изглеждаш зле.

— Наистина ми е лошо. Чувствам, че отново ще се разболея.

Еди погледна към зачервеното му лице, забеляза колко напукани са устните му и кимна.

— Надявах се да не се случи, но въобще не съм изненадан, приятел. Не проведохме пълно лечение. Балазар не разполагаше с достатъчно кефлекс.

— Не те разбирам.

— За да се справиш с инфекцията, трябва да получиш определена доза пеницилин. Не го ли сториш, само „потискаш“ болестта; след няколко дни отново се появяват същите симптоми. Ще ни бъдат необходими още лекарства, но за тази цел ще се наложи да минем през вратата в отвъдния свят. Междувременно трябва да си почиваш, да не се преуморяваш. — Докато говореше. Еди си помисли, че Одета е без крака, а разстоянията, които трябваше да изминават, за да намерят вода, ставаха все по-големи. Сега беше най-неподходящият момент Стрелецът отново да се разболее. Младежът горчиво се питаше възможно ли е положението да се влоши още повече… и си отговаряше, че от това по-лошо не можеше да има.

— Трябва да ти съобщя нещо за Одета.

— Така ли се казва тази жена?

— Ъ-хъ.

— Много хубаво име.

— Да. И на мен ми харесва. Ала не ми харесва как Одета реагира на присъствието си тук. Убедена е, че този свят е нереален, че го вижда в съня си.

— Зная. Зная още, че тя не ме харесва, прав ли съм?

„Напълно — помисли си младежът, — но това не и пречи да си въобразява, че си много правдоподобна халюцинация.“

Предпочете да замълчи, само кимна.

— Ще ти призная нещо — продължи Стрелецът. — Тя изобщо не е жената, която доведох тук.

Еди смаяно го изгледа, сетне възбудено закима. Спомни си неясното отражение в огледалото, свирепото лице…

Роланд беше прав! Разбира се, че беше прав! Жената от „Мейси“ изобщо не беше Одета.

Внезапно си спомни ръцете, които небрежно опипваха копринените шалове и също така небрежно бяха започнали да прибират фалшивите бижута в голямата чанта… сякаш жената искаше да я заловят на местопрестъплението. Ала пръстените и бяха същите, които сега носеше Одета.

„Това изобщо не означава, че ръцете са били нейните“ — помисли си той, улавяйки се за нелепото обяснение като удавник за сламка. Сетне горчиво си каза, че не трябва да се самозалъгва. Беше успял добре да разгледа ръцете и — бяха досущ като на жената от „Мейси“ — нежни, с дълги пръсти.

— Не — замислено продължи Стрелецът, — не е същата. — Сините му очи се втренчиха в лицето на Еди.

— Ръцете й…

— Слушай — прекъсна го Роланд, — слушай внимателно. От това може би зависи животът на всекиго от нас: моят, защото отново се разболях, а твоят — защото си се влюбил в нея.

Младежът мълчеше.

— В тялото и живеят две жени. Когато проникнах в нея, беше едната, а когато се върнах тук, се появи другата.

Този път Еди направо онемя.

— Имаше и още нещо, което ми се стори странно, но или не успях да го проумея, или се изплъзва от паметта ми. Тогава си помислих, че е много важно.

Погледът му се плъзна покрай Еди към инвалидната количка, която стоеше в края на следите от гумените колела, появяващи се от никъде. Сетне той отново погледна към младежа.

— Не разбирам как е възможно това, но те предупреждавам да бъдеш нащрек. Разбра ли?

— Да… — едва успя да изрече той, който имаше чувството, че се задушава. Разбираше (или по-точно беше гледал в редица филми онова, за което говореше Стрелецът), ала нямаше сили да отговори. Роланд сякаш го беше нокаутирал.

— Добре. Защото жената, в чието съзнание проникнах от другата страна на вратата, беше не по-малко опасна от омарите, които нощем излизат от океана.

Бележки

[1] Малката Дороти, главната героиня от прочутата детска повест „Вълшебникът от Оз“ на Франк Баум, е била отнесена от вихрушка далеч от родния си щат Канзас. — Б. пр.

[2] Джим Кроу — подигравателно прозвище на негрите, заимствано от песен със същото заглавие от началото на XIX век. — Б. пр.