Елиз Тайтъл
Невъзможна любов (13)

Дванадесета глава

Тру се изучаваше в огледалото. Намаза косата си с гел и после с гребена я приглади назад. Прическата, която си правеше, не трябваше с нищо да напомня истинската му.

На вратата на банята се потропа нетърпеливо.

— Само минутка и излизам, Саша!

— Всичко наред ли е, Тру? — запита тя тревожно иззад заключената врата.

— Да, да…

Саша се намръщи. След телефонния разговор бяха имали ужасен скандал по повод ролята на Тру в акцията тази вечер. Саша не искаше той да участва, а Тру настояваше.

После той неочаквано беше я изоставил и бе излязъл някъде. Върнал се бе след около половин час с някакви покупки и бързо се бе шмугнал с тях в банята.

Тя отново тревожно почука по заключената врата.

— Тру… Не смяташ да правиш необмислени неща, нали?

Откъм банята не последва отговор.

— Скоро трябва да тръгвам, Тру!

В този момент вратата се отвори. Саша сепнато отскочи назад при зловещия вид на този, който излезе от банята: мустачки, тънки като пиявици, мазна, зализана назад коса, черна риза и панталони, бяла вратовръзка и… сатанинска усмивка!

Е, секунда по-късно тя го позна, разбира се. Но в първия момент…

— Не е зле, нали? — запита той, изимитира вулгарна улична усмивка, а после извади от джоба си цигаре и го провеси в ъгълчето на устата си.

— Беше ми обещал нещо, Тру!

— Не, не съм. Никога не давам обещания, които не възнамерявам да изпълня.

— Моля те, Тру…

— Слушай, Саша, двете жени, които обичам повече от всичко на света, са в опасност. Баба ми и ти. Не искай от мен в такъв момент да стоя тук, докато вие двете излагате на риск живота си в универсалния магазин. Така че… въпросът за мен е решен. И с това смятам да приключим разговора. Точка.

— Забравяш нещо, Тру. И то е, че и аз те обичам.

Той се наведе към нея и полугласно прошепна:

— Знам!

После я целуна нежно. Беше безкрайно мил.

— Сега трябва да тръгвам — погали той косата й и докосна за довиждане устните й с пръст. — Ще се видим в магазина.

Той изчезна, още преди Саша да успее да възрази. Впрочем, тя вече и не мислеше да възразява.

Няколко минути по-късно телефонът иззвъня. Беше Уотърман.

— Мушнали сме иконата в джоба на сакото, с което е облечен един от манекените в отдела за мъжко облекло. На външен вид представлява рус мъж, облечен в…

— Ще го разпозная — каза Саша.

Уотърман се прокашля:

— Да се надяваме, че ще го разпознаете само вие и никой друг.

 

 

Между четири и шест следобед в универсалния магазин „Форчън“ влязоха поединично дузина агенти от ФБР и се размесиха с купувачите. Сред първите пристигнали бе и Рон Уотърман. След като пообикаля из отдела за мъжко облекло, той се отправи към кабинета на Денис Дрейк, директора.

Тру се шмугна в магазина почти по същото време, когато Уотърман се легитимираше пред него. Наближавайки директорския кабинет, Тру чу през вратата боботещия му глас:

— Да махнем всички манекени?! И какво искате да направите след това?

Тру отвори вратата. В първия момент не го позна нито един от двамата. После Уотърман включи:

— О, не! Няма да стане. Подготвили сме долу дванадесет манекена, тоест агента. Нямаме повече свободни места.

— Но какво, по дяволите, става тук? — запита изнервено Дрейк.

Никой от двамата не му обърна внимание.

— Пратете тогава някой от вашите хора да си върви — каза твърдо Тру. — Аз мога да бъда точно толкова добър манекен, колкото, който и да било от агентите ви.

— Вижте, Форчън… — поде Уотърман.

— Форчън?! — хлъцна изненадан Дрейк. После се вгледа внимателно в човека с черната брилянтинена коса и тънките като пиявици му стачки. — Ха, но това наистина сте вие, господин Форчън! Нищо не разбирам…

Тру се обърна към Дрейк и се усмихна широко.

— Всичко е много просто, Ден. Ще проведем малко шоу с изненади. Тук в магазина. Само след час-два.

Денис Дрейк присви очи:

— Ако не греша, вече четох във вестниците за един от братята ви, който преди време също бе направил нещо такова в друг магазин. В Денвър, струва ми се.

— Адам. Вярно е, той направи голям купон. Нашият ще е доста по-скромен…

— При участието на цяла дузина агенти от ФБР вие наричате предстоящото събитие… скромно? — запита объркано Дрейк.

Тру само се усмихна.

Директорът попи челото си с лепена кърпичка:

— Продължавам да не разбирам защо манекените трябва да бъдат махнати!

Тру му смигна:

— Е, точно в това се състои и изненадата, Ден!

 

 

Саша имаше на разположение още един час, преди да потегли за универсалния магазин „Форчън“. Докато чакаше, тя кроеше планове. Веднага щом тази ужасна история приключеше, щеше да отпътува за Москва. Раздялата с Тру щеше да е непоносима, но още по-болезнено щеше да преживее липсата му след това.

Тя рязко стана от малкото канапе. Ами ако не отпътуваше? Тя обичаше Тру, той нея също…

Седна отново. Да, той я обичаше. Но това не означаваше, че трябваше да се раздели с богатството си заради нея. Нито пък тя имаше право да го моли за това. А и нима не се беше зарекла да не се жени втори път — особено за американец?

Този път обаче положението бе по-друго. Както той, така и тя знаеха отлично това. Саша си спомни как Лейла, баба й, винаги бе вярвала, че човек среща голямата любов само веднъж в живота си. За Лейла тази голяма любов бе се оказал Юри, дядо й. А Саша знаеше без сянка от съмнение, че нейната голяма и единствена любов бе Тру. Само че, за разлика от случая с баба й, тук нямаше да има щастлива развръзка. Тя щеше да се завърне в Москва и да продължи живота си сама. След Тру всичко, което би изпитала с някой друг, нямаше никога да бъде толкова хубаво. Тя разтри ръце — бе настръхнала. Климатичната инсталация, нерви… А може би бе усетила отново желание?

Затвори очи, като се опитваше да прогони тръпката, която дори само мисълта за него бе пробудила в тялото й. Не трябваше да се оставя чувствата й да надделеят! Трябваше да разсъждава трезво и безстрастно, за да може успешно да посрещне предизвикателството на това, което я очакваше. Скоро щеше да напусне хотела, да вземе такси в посока към универсалния магазин…

Стресна я почукване на вратата.

— Кой е?

— Флеминг. Агент Флеминг.

Саша долови в гласа му напрежение и изпадна в паника. Случило ли се бе нещо? Тя отвори вратата със замах.

Флеминг не бе сам. До него стоеше Бартов и държеше насочен към тила на агента пистолет.

Руснакът бутна грубо пленника си в стаята и затвори вратата.

— Изненада ме неподготвен — процеди пред зъби Флеминг.

Саша се усмихна мрачно:

— Да, той има този лош навик.

— Е, срещнахме се отново, другарко — каза Бартов със зловеща усмивка. — Надявам се това да е последната ни среща.

Саша инстинктивно отстъпи назад, като се опитваше да сподави паниката Щом Бартов беше тук, то в универсалния магазин трябваше да се появи Лорънс, най-вероятно действащ от името на Диърдри. Ако Саша не отидеше на уговорената среща, можеше да се случи нещо непоправимо. Тя се ужаси от мисълта за това какво би могло да стане с Тру и Джесика, ако не успееше да се отърве от Бартов и да пристигне в магазина навреме.

— Не се разстройвайте, другарко. Имате честната ми дума на съратник и другар, че от мен няма да пострадате. За мен е важен бизнесът. Трябва ми само иконата и нищо повече. Като си я получа и я продам, ще се завърна в родината.

Саша едва се сдържа да не плюе в лицето на тази отрепка, която се явяваше неин съотечественик.

— Прав сте, другарю. Все ми е едно. Аз също искам да се върна в родината и да приключа веднъж завинаги с всичко това — каза тя, като вложи в интонацията си нотки, за които се надяваше да прозвучат като достатъчно убедително с умерен цинизъм. — Ще ви дам иконата, Бартов.

Погледът на Бартов се плъзна към вратата на спалнята и той се усмихна лукаво:

— Приятелчето ти е там, нали?

Саша го изгледа с престорено умолителен вид:

— Не, не е там. Излезе… преди около час.

Бартов се закиска:

— Не ви бива да лъжете, другарко.

Без да престава да държи Флеминг на прицел, той го бутна настрана и се упъти към вратата на спалнята. С престорено отчаяние Саша се спусна да му прегради пътя.

— Не! — извика тя, но той с лекота я отстрани и сграбчи дръжката на вратата. Увлечен да залови Тру, Бартов за миг бе забравил за всичко останало.

Саша бе чакала тъкмо този момент. Не трябваше да губи нито секунда, тъй като втора такава възможност нямаше да й се удаде. Тя светкавично се прокрадна зад гърба му, сграбчи с две ръце цели кичури от косата му и така зверски я дръпна назад, че и самата се изненада. Бартов изстена от болка, после залитна назад и се строполи по гръб върху пода. Преди да успее да направи каквото и да било, Саша скочи на колене върху гръдния му кош и измъкна пистолета от ръката му.

Флеминг, в първия миг объркан от неочаквания развой на събитията и от каратистките й умения, се окопити и се втурна да й помогне. Няколко секунди по-късно Бартов бе напълно обезвреден.

— Трябва да вървя. Ще се оправите сам, нали?

— Да, благодаря — кимна той раболепно и объркано.

Саша се усмихна, отвори вратата на спалнята и влезе там, за да си вземе чантата. Бартов се взря в празната стая и разбра, че бе надхитрен. По дяволите!

 

 

Беше седем без пет. Дванадесетте агента бяха на позиция, всеки от тях облечен в гангстерски дрехи от двадесетте години — дрехите на манекените, чиито места агентите сега бяха заели. От своя подиум непосредствено до щанда за мъжки ризи Тру можеше да различи шестима от хората на Уотърман в приглушеното осветление на магазина. Другите пет не се виждаха, но той усещаше присъствието им и това му даваше чувство за сигурност.

Часът на срещата наближаваше. Тру погледна изпитателно най-близкостоящия агент. Благодарение на аранжорите на магазина хората бяха подготвени безупречно и почти не можеха да се различат от куклите манекени.

Саша стоеше срещу Тру, от другата страна на пътеката, и проверяваше дали фалшивата икона е на мястото си.

Той я погледна и неочаквано усети пристъп на мъка. Течаха наистина последните минути — не само преди развръзката, но и на тяхното общуване. Скоро тя щеше да си замине и Тру още отсега предчувстваше вкуса на раздялата.

Саша бе потънала в същите мисли, които вълнуваха и Тру, когато в магазина нахлуха шестима души, всеки от тях с пистолет в ръка. Джесика не се виждаше никъде.

Един от мъжете се откъсна от групата и се приближи към Саша. Държеше насочен право към гърдите й пистолет. Сцената бе така ужасяваща, че дори присъствието на Тру и единадесетте агенти от ФБР не можа да й подейства успокоително. Знаеше обаче, че в този критичен момент най-важното бе да запази спокойствие.

— Искрено се надявам, че си действала според указанията, сладурано.

Беше Джек Лорънс. Тонът му прозвуча безгрижно, но изражението му беше заплашително.

— Къде е тя? — чу Саша собствения си глас.

— Момчетата искат първо да се убедят, че не си ни замислила някой номер — той се приближи до нея, посегна и я улови, после насочи пистолета право към тила й: — В случай, че не се държиш добре.

— Дошла съм сама, както се разбрахме — каза тя. — Мисля, че ще е най-добре да приключим с размяната бързо и делово…

Лорънс се обърна назад към останалите:

— Проверете обстойно наоколо. Трябва да сме сигурни, че сме сами — после, докато другите се разпръснаха, се обърна към Саша и я запита: — Къде е приятелят ти?

Тя неволно прехапа долната си устна, като се молеше наум хората на Лорънс да не забележат, че манекените в магазина бяха по-истински от необходимото.

— Ей, попитах те нещо! — напомни Лорънс нетърпеливо.

Саша усети хладния допир на метала.

— Той остана в хотела. Ще чака да му се обадя. Ако не го сторя до седем и петнадесет, ще разбере, че нещо не е наред. Тогава ще алармира властите. Няколко минути по-късно магазинът ще бъде обграден — гласът й сега беше по-спокоен.

Лорънс се изкиска:

— Мислиш се за много умна, нали?

— А ти не се ли мислиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Работиш за Диърдри Бейкър — като забеляза, че бе попаднала в целта и че самоувереността на Лорънс се бе поразклатила, тя продължи: — Влюбен си в нея, нали? И заради нея уби Бил Хоуви?

От здрача неочаквано се чу женски глас:

— По-умна си, отколкото изглеждаш.

Саша веднага разпозна гласа. Бе на Диърдри. В следващия момент от сянката се показа и самата тя.

— Ти оглавяваш бандата, нали?

— Да — каза безцеремонно Диърдри. — В началото бяхме само Мартин, Бил Хоуви и аз. Плюс няколко доверени помощника — тя погледна към Лорънс и се усмихна предизвикателно. — За съжаление, с течение на времето Мартин започна да не го бива — продължи тя. — Особено последното му посещение в Москва беше пълен провал. Фалшив брак… После този руснак, Бартов… Момчетата и аз решихме да се отървем от съпруга ми. Беше започнал да ни пречи — тя отново се усмихна на Лорънс, този път одобрително — за добре свършената работа.

— Но защо тогава накара Бил Хоуви да си мисли, че Бартов е очистил съпруга ти? — запита Саша.

Диърдри се изсмя презрително:

— Не съм го карала. Хоуви се страхуваше като дявол от тамян от руснаците. Той знаеше, че Бартов е по петите на Мартин и затова си е помислил, че той му е видял сметката. След което пък бедният Бил не можеше да си намери място от паника. Знам, че накрая се е опитал да те убеди да предадеш иконата на Бартов, като се е надявал с това да спаси кожата си — тя погали Лорънс по рамото: — Бедният Бил! Трябва наистина да се е чувствал между чука и наковалнята.

Лорънс се изкиска Саша го изгледа със съжаление и каза:

— След всичко това, не ти ли минава през ум, че и на теб ще ти дойде реда? Не виждаш ли, че тя вече ти е вдигнала мерника? Знам, че още отдавна…

— Млъкни! — отряза я Диърдри, но бе малко късно. Лорънс вече гледаше съдружничката си недоверчиво и намръщено.

Диърдри го успокои като послушно куче — само с едно погалване.

— Ей — подвикна той на хората си, — всичко наред ли е?

За огромно облекчение на Саша, оказа се, че да.

— Филипс, Баркли, знаете си работата, нали! — подвикна отново Лорънс.

Мускулите на Саша се напрегнаха. Какво ли означаваше това?

Лорънс се усмихна на Диърдри:

— Е, скъпа, да пристъпим към размяната и после да се омитаме оттук.

Диърдри изгледа продължително Саша и накрая запита:

— Къде е иконата?

— Ще ви я дам, но първо искам да видя госпожа Форчън.

След нова продължителна пауза Диърдри кимна.

— Доведете старата! — извика Лорънс.

— Щеше ли да ти е приятно, ако някой се обърнеше със същото прозвище към баба ти? — вбеси се Саша.

Лорънс сухо се изсмя:

— Към баба ми са се обръщали и с още по-неприлични прозвища.

Джесика Форчън се държеше забележително спокойно при влизането си в магазина и дори успя да се усмихне окуражително на руската си гостенка. Саша се опита да отвърне на усмивката й, но миг след това лицето й замръзна, когато видя как погледът на Джесика се спря върху един от манекените. Естествено, беше Тру. Саша преглътна с усилие. Тук можеше да настъпи краят на перфектно изработения й план. Както и краят на всичко.

Джесика обаче премести погледа си, а изражението й си остана безизразно. Саша така и не успя да разбере дали възрастната дама бе безупречна актриса, или наистина не бе разпознала внука си. Впрочем, в момента това нямаше значение.

— Чакаме иконата! — властно просъска Лорънс.

— Добре ли сте? — погледна Саша към Джесика.

— Сега да, скъпа! — усмихна се Джесика. Саша премести погледа си върху Диърдри.

— Как можем да бъдем сигурни, че няма да ни направите нищо, след като получите иконата?

Диърдри сви рамене:

— Никак. Просто трябва да ми вярвате.

— Както ти бе вярвал съпругът ти? Или както ти бе вярвал Бил Хоуви? Или както сега ти вярва Лорънс?

Лорънс я изгледа сърдито:

— Млъквай!

Саша само поклати глава. После протегна дясната си ръка, в която беше иконата, а с лявата посегна към Джесика. Лорънс дръпна иконата, а Саша — Джесика.

— Дай ми я! — заповяда му Диърдри.

— Закъде бързаме? — усмихна й се Лорънс ехидно.

— Знаеш закъде бързаме, скъпи! Наоколо става напечено — просъска Диърдри.

Едва тогава Саша надуши дима. Значи това бе инструкцията, която Лорънс беше дал преди малко на двамата си помощници — да запалят магазина! Те двете с Джесика трябваше да загинат в пламъците! Възрастната жена стисна по-здраво ръката й. Очевидно и тя беше усетила миризмата на дим.

— Имаме колкото си искаш време на разположение — каза Лорънс на Диърдри. Тя му се усмихна и издърпа иконата от ръката му.

— Опасявам се, че на един от нас двамата времето му изтече, скъпи.

Най-сетне Лорънс осъзна, че и на него му беше дошъл редът. След Мартин Бейкър и Бил Хоуви той също беше станал излишен.

Всичко се разви светкавично. Лорънс обърна пистолета си към Диърдри, но преди да успее да стреля, трима от помощниците му го сграбчиха и обезоръжиха. Явно бяха избрали да застанат на страната на Диърдри. Нищо чудно, в края на краищата, нали тя плащаше!

Бъркотията даде идеален шанс на Саша да измъкне себе си и Джесика. Тя светкавично дръпна възрастната жена назад и двете се намериха зад един голям дървен кош, в който бяха подредени мъжки пуловери от есенната колекция.

— Бързо, залегни!

Преди още Саша да беше изрекла тези думи, Джесика вече лежеше на пода и даже успя шеговито да й намигне.

В следващия миг манекените оживяха. Ходът беше съвсем неочакван за Диърдри и бандата й. Без нито един изстрел престъпниците бяха обградени от най-модно облечените агенти измежду личния състав на ФБР.

Тру се спусна към коша, зад който се бяха притаили Саша и Джесика и ги прегърна с ръце. В този момент ги измокриха струи вода. Тримата се разсмяха с огромно облекчение. Беше се задействала противопожарната инсталация. Оттук нататък работа по случая имаше само застрахователната компания.

 

 

— Къде е тя? — запита Тру веднага, след като излезе от офиса на Уотърман по-късно същата вечер. Той, Саша и Джесика бяха прекарали там няколко часа в даване на обстойни показания.

— Замина — каза Джесика.

— Закъде? За хотела ли?

Джесика се изправи и сложи ръка върху рамото му.

— Замина за летището, Тру. След час трябва да отлети за Ню Йорк, а оттам да продължи за Москва.

— Без дори… да каже довиждане?

— Надали щеше да й е лесно да ти каже довиждане, Тру. Не мисля, че тя искаше да ти каже довиждане — баба му го погледна многозначително.

— Но това е невъзможно, бабо! Няма да стане! Всичко просто така да отиде по дяволите…

— Чак пък всичко? Тя „всичко“ ли беше за теб? — Джесика го докосна по бузата. Лицето му пламтеше. Да… Изглежда Саша наистина означаваше всичко за внука й.

Тру се усмихна унесено.

— Значи, такова е било чувството… Преди никога не можех да си представя какво са изпитвали Адам и Питър. Сега започвам да ги разбирам… — той припряно целуна баба си: — Трябва да бързам! — и хукна като луд. Джесика го изпрати с поглед.

По пътя Тру се отби в един денонощен магазин. Добра се до летището, когато пътниците на полет четиристотин двадесет и пет за Ню Йорк вече се бяха запътили към самолета по един дълъг тесен коридор. Той се опита да мерне Саша, но не можа да я открие в тълпата.

Младата жена, която проверяваше бордните карти, го изгледа предпазливо.

— Приятелката ми трябва да е на този самолет. Необходимо ми е да говоря с нея. Спешен случай. Въпрос на живот и смърт.

Младата жена отстъпи малко назад и се огледа притеснено. Едва тогава Тру се сети, че още бе с дебелия грим, който му бяха сложили, за да добие безжизненото изражение на кукла. Той се усмихна широко, опитвайки се по този начин да стопи подозрителността на момичето.

— Участвах в едно представление тази вечер. Моля ви… Само ме пуснете, за да видя дали няма да мога да я зърна. Трябва само да й кажа две думи…

Жената обаче не го слушаше. Беше дала знак на служителя от охраната, който стоеше само на тридесетина метра по-настрани. Тру знаеше, че трябва да действа бързо.

Извади от пазарския плик касетофона, който беше купил по пътя, мушна касета и врътна копчето за звука на най-силно.

Чу се валс. „На хубавия син Дунав“ от Щраус.

 

 

Саша бе на половината път по коридора към самолета, когато чу музиката. Отначало си помисли, че идва от вградени високоговорители в сградата. После обаче внезапно се закова на място и няколко души от пътниците едва не връхлетяха отгоре й.

Не беше ли споменал Тру, че в тяхното семейство беше станало един вид традиция на сватбите да се танцува под романтичните звуци на валсове от Щраус? Така се били оженили Адам и Ева, Питър и Елизабет…

— Извинете ме!… Съжалявам… Музиката… Това е… валс, нали? — попита тя една възрастна жена до нея.

— Да, валс е. Не е ли прекрасен! Толкова по-приятен от ужасния рокендрол…

— Да, да, хубав е… Чудесен е!… — каза унесено Саша. Пътниците се бутаха в нея, а тя се оглеждаше, за да открие откъде идва музиката. Като че ли идваше някъде откъм началото на коридора, но там бе пълно с хора и нищо не се виждаше…

„Не, помисли си Саша, не е възможно!“ Сърцето й се разтуптя и тя се обърна и си запробива път назад, като с всеки изминат метър ускоряваше крачки.

Забеляза Тру точно в момента, когато служителят от охраната се готвеше да го извлече навън заедно с касетофона му. В момента, в който погледите им се срещнаха, той се отскубна. Двамата се спуснаха като обезумели един срещу друг и телата им жадно се притиснаха в прегръдка.

— О, Тру, не можех да ти кажа довиждане…

— Какво довиждане! Имам да ти разказвам още толкова много анекдоти…

— Ох, и твоите истории са едни… — засмя се тя през сълзите от щастие.

— Е, знам. То и танцуването ми на валс е същото… Но… затова пък съм много схватлив и напредвам бързо! Ще ме научиш ли да танцувам, Саша? Искам да бъдеш моя дама в танца… за цял живот.

Тя погледна към лицето му и съзря там само любов.

— Но ние с теб сме израсли при толкова различни условия, имаме различни възгледи, различни представи за света. Сигурно често ще се караме.

— Но и често ще се сдобряваме!

— О, Тру! Искаш да се откажеш от всичко?

Той допря устни до нейните.

— За мен ти си всичко.

— И ти за мен, скъпи. Нищо друго няма за мен същата стойност като теб. Нито работата ми, нито приятелите ми, нито дори родината ми…

Той я погледна и каза:

— Слушай, дядо ми е пристигнал в тази страна без пукнат цент в джоба и независимо от това е основал предприятие, което днес носи милиарди долари годишна печалба. Защо да не можем и ние да постъпим като него? Дори мисля да го надминем: нашата фирма ще е международна и ще обедини Изтока и Запада — той я притегли и я притисна към себе си. Знаеше, че вече за нищо на света нямаше да я пусне да замине. — Какво ще кажеш, Саша?

Тя вдигна глава и го погледна в очите:

— Ще кажа да продължим танца, скъпи ми другарю!

Служителят от сигурността и момичето от пропуска, които бяха чули почти целия разговор на двамата влюбени, се спогледаха и се усмихнаха. В същото време Саша и Тру се понесоха в танц посред залата на летището. Танцуваха под романтичните звуци на „На хубавия син Дунав“.