Елиз Тайтъл
Невъзможна любов (9)

Осма глава

Анакортес, мястото, откъдето отпътуваха фериботите за остров Сан Хуан, бе на двадесетина километра северно от Сиатъл. Дотам водеше магистрала, но Диърдри им бе препоръчала един по-заобиколен и по-малко оживен маршрут. Тру бе намерил избора й за правилен, тъй като, ако някой искаше да ги проследи, по-лесно можеха да забележат това.

На острите завои по живописния път поршето силно се накланяше и Саша се размърда насън. Навън валеше. Първите капки ги бяха застигнали още на излизане от Сиатъл, а сега дъждът се бе превърнал в порой. Докато пресичаха един мост, Тру съзря табела с надпис: „Национален парк «Измамният проход»“.

Той сухо се изсмя.

Саша отвори очи, но веднага ги затвори заради болката, която проряза челото й. После се опита отново да отлепи клепачи, този път по-бавно.

— Къде сме?

— В „Измамния проход“ — каза с мрачна усмивка Тру.

Саша премигна.

— Измамният какво?…

Той протегна ръка и я погали по лицето.

— Как си?

— Ако имах резервна здрава глава, щях да съм добре. И тъй като нямам, се чувствам ужасно.

Тя обходи с поглед бежовия интериор на луксозната спортна кола. После се взря през мокрото стъкло към разбунтуваната океанска повърхност, осеяна с острови. Накрая отново обърна глава към Тру.

— Къде отиваме? Какво стана с Диърдри Бейкър? Как успя да ме отървеш от тези двама ужасни мъже? Чия е тази кола? Не си я откраднал, надявам се…

— Да ти приличам на крадец? — засмя се той.

— Не приличаш особено на крадец. Напротив, много си сладък!

Тру се усмихна изнервено. За толкова кратко време се бяха случили много неща — повече, отколкото можеше да осмисли измореното му съзнание. Какво, в крайна сметка, търсеше в поршето на някакъв покойник заедно с упоена руска красавица, която контрабандисти диреха под дърво и камък? Отговорът на този въпрос му бе съвършено неясен, но знаеше със сигурност, че в момента за нищо на света не би искал да се намира другаде и да върши други неща. Почувства лека възбуда, но си рече, че това ще да е само временно свръхпроизводство на адреналин, нищо повече. Обеща си, че след като нещата веднъж се поуспокоят, ще сложи всичко на мястото си — включително и собствените си отношения с руската другарка. Единственото, което не бе ясно, бе дали нещата изобщо ще се успокоят и кога ще дойде моментът за размисъл. Сепна го гласът на Саша.

— Беше започнал да ми разказваш за госпожа Бейкър и за това как сме се озовали в тази кола и на това място.

— Диърдри Бейкър е добре и в момента пътуваме към вилата на нейна приятелка на остров Сан Хуан. Колата също ни даде Диърдри. След като двамата с нея размислихме, решихме, че ще е най-добре да те изведем от Сиатъл. После, когато сме вече на безопасно място, ще можем да позвъним на полицията, ФБР или ЦРУ. Предполагам, че поне една от тези институции ще знае какво трябва да се направи в случая — той се поколеба. — Аз самият вече изобщо не знам, по дяволите.

Саша плъзна ръка по бедрото му и положи глава на рамото му.

— Бедният Тру! Не трябваше да се качваш с мен на самолета в Денвър. Можеше да си спестиш куп неприятности.

Тру не оспори думите и, но положи ръката си върху нейната.

— Е, добре де, в момента малко си я закъсала, признавам. Но пък забравяш, че и аз доста си падам по приключенията, нали ти го бях казал?

Тя повдигна глава. Спомените й се възвръщаха.

— Ти ме спаси от тези двама ужасни мъже. Сега си спомням. Те ме бяха довлекли до подземния паркинг… После ме упоиха… После се яви ти и им нареди да ме пуснат… Носеше пистолет…

Тру се усмихна.

— Не, сладурано, това не беше пистолет. Ще ти разкажа по-късно. Сега почивай, за да се възстановиш по-бързо.

 

 

Правилата на ферибота изискваха пътниците да напуснат колите си и да прекарат пътуването в салона. Саша обаче отново се бе унесла и Тру нямаше намерение да я буди. Заключи колата и я остави да спи вътре, а после се отправи към снекбара, за да вземе кафе и сандвичи.

През замътеното съзнание на Саша се редяха сцени от изминалите дни — Бил Хоуви я предупреждава, че животът й е в опасност; Хоуви, проснат на пода на асансьора; по-ниският и набит Син костюм съска в ухото й: „Не искаме усложнения!“… Тя изстена, когато си спомни за инжекцията. Никога преди не бе се чувствала така безпомощна. После бе дошъл Тру. Тя се усмихна насън. Почувства лек полъх на възбуда и желание. В съня й Тру се приближаваше към нея с протегнати ръце. Когато дойде съвсем близо, тя забеляза, че той носеше нещо на дланта си. Пръстен? Венчален пръстен?

Не. Беше нещо друго, по-голямо и познато. Плашещо познато. Сърцето й заби лудо. Иконата! Откраднатата икона! Тя извика. Сега вече лицето не бе това на Тру, а на Дру Чийзман. Той й се усмихваше — зловещо, сатанински. Тя изпищя.

 

 

Тру се връщаше от снекбара. От поршето го деляха само няколко коли, когато чу писъка и. Изпусна картонената подложка с кафето и сандвичите и се спусна към колата. В същия момент Саша отвори вратата и с още замаян вид се хвърли в прегръдките му, хълцайки.

Той я притисна към себе си.

— Всичко е наред, скъпа. Никой няма да ти навреди. Няма да позволя.

Саша постепенно се отърси от кошмара на съня и се отдели от Тру.

— Извинявай. Обикновено не плача. Трябва да бъда силна. Глупаво беше, че позволих на тези двама хулигани да ме нападнат и отвлекат. Срам ме е от себе си. Трябваше да бъда по-предпазлива. Не трябваше да разчитам на…

Тя не успя да завърши изречението, защото той я прегърна и я целуна.

Саша бе шокирана от емоционалния ефект, които присъствието на Тру упражняваше върху нея, а също и от физическата реакция на собственото си тяло. Тру й даряваше усещане за сигурност, сила, спокойствие и щастие.

Тя го желаеше. О, как само го желаеше! Нямаше никакво значение, че мястото — палубата на ферибота — бе съвсем неподходящо, и че наоколо виеше вятър и плющеше дъжд. Всяка нейна фибра просто копнееше за тялото му. Тя се огледа наоколо. Дали бяха сами? Като че ли да. Всички пътници се бяха прибрали в салона на ферибота и палубата беше пуста. Не се виждаше никой. Тя върна погледа си върху Тру.

Жегата, която излъчваха очите й, възпламени и него. Огнена целувка сля устните им.

— Саша, Саша… — повтаряше като омагьосан той. Гласът му беше плътен и гърлен.

Положи я върху калника на колата и полулегна върху нея. По цялото й тяло премина наелектризираща тръпка. После клинът заедно с бикините й бяха смъкнати до коленете. При допира на хладния метал на калника до голото й тяло, тя леко изписка. Това, което правеха, си бе чиста лудост! „Загубила съм си ума!“, помисли си тя, но ръката й сама се плъзна към ципа на панталоните му.

„Полудявам!“, рече си и Тру, но с буен прилив на енергия я прегърна и проникна в тялото й.

Тя пое дълбоко дъх. Хвана се здраво за Тру, защото краката й трепереха. Той обви с ръце кръста й и телата им се залюляха в синхронен ритъм. Много скоро след това двамата почувстваха как ги разтърсват мощните експлозии на оргазма. Накрая се свлякоха изтощени. Никой от двамата не пророни и дума. Останаха известно време неподвижни, смутени от непонятността, силата и алогичността на чувствата си.

— Добре ще е да влезем в колата — каза най-сетне Саша с протоколен тон.

— Да, наистина — потвърди той глупаво. Отделиха се един от друг и припряно се опитаха да пооправят дрехите си. Като свършиха, се спогледаха и се усмихнаха малко виновно.

— Трябва да призная, че като тийнейджър ми се бе случвало да спя с мацка в кола, но върху кола не го бях правил никога.

— Както и аз — каза Саша с трезв тон.

Тру кимна сериозно, но после по лицето му пропълзя лека усмивка, която зарази и Саша и накрая двамата се заляха в буен, освежителен смях.

 

 

В провлака Пюджит имаше повече от сто и седемдесет острова, по само четири от тях бяха обитаеми — Орказ, Шоу, Лопес и Сан Хуан. Архипелагът бе туристическа Мека, любимо място за отдих на почитателите на ветроходния спорт. Сега обаче, заради бурята островите бяха пусти. Дори Сан Хуан, най-големия и най-гъсто населен от четирите, бе самотен и изоставен, измит от дъжда, който се изливаше отгоре му.

Тру прегледа набързо листчето, където Диърдри бе записала маршрута, по който трябваше да стигнат до вилата.

— Само на няколко километра оттук е — каза той.

Навлязоха с колата във Фрайди Харбър — живописно градче, сякаш слязло от красива пощенска картичка. За всеки случай Тру не преставаше да държи под око огледалото за обратно виждане. Искаше да бъде сигурен, че няма никой по петите им. Когато и последната кола зад тях сви в някаква странична уличка, той въздъхна с облекчение.

На около километър-два от мястото, закъдето се бяха запътили, спряха в малък крайпътен супермаркет, за да се запасят с нещо за ядене. Съдържателят, риж възрастен мъж с уморен вид, тъкмо се канеше да затваря. Заради дъжда не очакваше повече клиенти. Появата на Саша и Тру не го въодушеви особено, тъй като заради тях се забавяше.

— Не се безпокойте, само минутка и сме готови — каза Тру, грабна една пластмасова кошница и хвърли друга на Саша. — Ти виж какво има в лявата половина на магазина, а аз ще обиколя дясната.

Саша се почувства напълно безпомощна. Супермаркетът бе съвсем малък, но пращеше от изобилие. Безброй неща заливаха рафтовете. В Русия бе свикнала да гледа полупразни магазини, само с по няколко останали като по чудо консерви, които само засилваха усещането на празнота и изоставеност.

— Напредваш ли? — запита я Тру няколко минути по-късно, след като се появи в гръб. Кошницата му едва побираше покупките — мляко, сок, хляб, сирене, яйца и няколко бутилки вино. Кошницата на Саша, обратно, бе съвсем празна — ако се изключеше кутията свещи, които бе взела в случай, че завареха вилата с прекъснато от бурята електричество. Пазаруването в претъпкан със стоки американски магазин й се бе сторило по-трудно и от борбата с контрабандистите.

Тру се запресяга към рафтовете и захвърля в кошницата й кутии с консервирани супи, житни закуски, рибни консерви и прочие. За по-малко от пет минути бяха готови.

Докато съдържателят маркираше и опаковаше покупките, Тру обви с ръка рамото на спътничката си.

— Ако утре времето се оправи, можем да вземем някоя лодка под наем и да се разходим между островите. Занимавала ли си се някога с ветроходство?

Тя поклати глава разсеяно.

— Може би утре ще се наложи да свършим някои неотложни неща.

Репликата й го накара да се върне към действителността. След страстния епизод на борда на ферибота почти бе забравил, че ги грозеше опасност, че бяха тук, за да се скрият от преследвачите си. За кратко си бе въобразил, че той и Саша бяха просто двама влюбени, дошли на романтична разходка на това усамотено място. Само че не бяха на разходка и бе крайно време да започне да се държи трезво.

 

 

Приятелката на Диърдри имаше чудесна вила. На викторианската постройка не липсваше нищо — бе на непристъпно място, изгледът бе великолепен, сградата бе просторна и обзаведена с много вкус. Като пристигнаха, Тру направо подсвирна от изненада. Ако бяха дошли тук само за почивка, мястото щеше да е идеално за целта.

Саша беше в кухнята и разопаковаше продуктите. Влезе Тру, след като бе направил кратка обиколка из околността.

— Да ти помогна ли? — запита той, като едновременно с това взе бутилка вино от мраморния плот и затършува из чекмеджетата за тирбушон.

— Гладен ли си? — запита го вместо отговор тя.

Бе заета с подреждането на продуктите. Правеше го много старателно.

— Гладен съм като вълк! — той отвори бутилката и взе чаши. Наля вино за двамата, после подаде на Саша чашата й.

Тя я пое предпазливо.

— Страхуваш се да пиеш заради това, че още си под въздействието на упойващото средство ли?

— Не. Мисля, че действието му вече е преминало. Но ми се струва, че е по-добре да не пием този път.

Той остави чашата си на плота.

— Съжаляваш ли за нещо?

— Не. Обикновено не си губя времето за равносметки. Предпочитам да гледам към бъдещето, а не към миналото. Утре сутринта ще се свържа по телефона с властите. Опитах се преди малко, но линията явно е прекъсната от бурята. Утре ще пробвам пак. Мисля, че няма да е късно. А и дотогава главата ми ще се избистри окончателно. Ще им разкажа за Дру Чийзман — известен още като Мартин Бейкър, за Бил Хоуви, за руския провокатор и за двамата мъже в сини костюми — за всички хора, които искаха да сложат ръка на иконата. После ще се върна в Москва, ще предам проклетата икона на руските власти и ще посрещна последствията — каквито и да са те. Така че Тру, мисля, ще е най-добре, ако ние… — гласът и трепна. Дотук се бе справила отлично, но сега хладнокръвието й бе започнало да се изпарява. Тру просто стоеше прекалена близо до нея и й въздействаше. Тя усети пулсираща топлина.

Тру се усмихна. Бедната Саша, толкова много й се бе струпало! Само в един-единствен ден бе станала свидетелка на убийство, бяха я преследвали, упоявали, заплашвали с пистолет, почти отвлекли, после бе правила щура любов на ферибота… Сега бе решила да зареже всичко тона — както добро, така и лошо — в името на някакви неясни идеали.

— Защо се усмихваш? Не съм казала нищо смешно.

— Невероятна жена сте, Саша Малцева — каза с шеговита помпозност той, а после се наведе към нея и заговорнически прошепна: — Няма да възразиш, ако изпусна „Чийзман“ от името ти, нали?

— Не.

Това, срещу което тя трябваше обаче да възрази, бе ръката на Тру — галеща шията й и спускаща се похотливо по гърба.

— Моля те, Тру! Да не правим това отново!

— Та ние нищо не правим! — каза той, но не беше много убедителен. Всъщност ръцете му се движеха единствено по инстинкт и донякъде против волята му. Продължи да я гали.

Съпротивителните сили на Саша отлитаха с всяка следваща милувка на дланите му. Струваше й върховни усилия да продължава да се държи на положение. Бе застанала вдървено и отбранително бе скръстила ръце пред гърдите си.

— Повече няма да позволя да се поддам на развращаващата ти пламенност!

— Развращаваща? Аз те развращавам?!

— Няма да позволя инстинктите да вземат връх над разума ми!

— А, значи това било! Развращаване, инстинкти, пагубното влияние на моята пламенност…

Гласът му беше сърдит, но това, което я смути повече, бе нещо друго. От тона на Тру си личеше, че той беше уязвен. Страдаше нараненото му себелюбие. Нали уж беше казал, че не иска да се замесва в нищо сериозно, с която и да била жена. Той й бе разказал за специалната клауза в завещанието на баща си. Защо тогава тя трябваше да си създава някакви илюзии? Нима не бе ясно, че връзката им беше обречена?

И все пак, тя обожаваше този мъж. С него й беше така приятно, така сладостно хубаво… Обожаваше начина, по който той се смееше, по който я гледаше, по който я галеше… Тя беше влюбена в него.

Не трябваше обаче да го показва. Не трябваше да дава воля на чувствата си. Трябваше да бъде твърда — дори и пред самата себе си.

— Нашата връзка е обречена, Тру — каза тя просто. — Каквото и да чувстваме един към друг, то то е…

— Безсмислено? Противоестествено? — троснато я прекъсна той. Саша понечи да се приближи към него, но той сърдито я възпря с ръка. — Всъщност, другарко, права сте. Наистина даваме прекалено голяма воля на безразсъдството си. Аз също трябва да се стегна, по дяволите.

— Да, така е — одобри тя.

Тру й се усмихна подигравателно, обърна гръб и излезе от кухнята.

 

 

Саша внесе подноса с вечерята в хола. Тру стоеше прав пред панорамния прозорец, вторачен в непрогледната дъждовна пустош над потъналия в мрак залив. Държеше чаша с вино в ръка. Бутилката до него бе почти празна.

— Има супа, хляб и сирене — кротко каза Саша. — Трябва да хапнеш.

В първия момент той не реагира, но после се извърна. Саша бе седнала на дивана, прилежно постлала салфетка върху скута си и тъкмо топеше залък хляб в супата си. Когато понечи да го лапне, той се счупи на две и половинката цопна в супата.

— Предполагам, такъв именно ужасен хляб дават на американските затворници — усмихна се меко тя.

Той не отговори.

— В Русия правим най-хубавия хляб на света. Плътен, черен, пълноценен. Баба ми винаги се шегуваше, че дори само хлябът е достатъчно основание да избере човек да живее в тази страна.

Тру довърши чашата с вино и сухо се изсмя.

— Май попрекалих…

— Ела и хапни.

Той се подсмихна:

— „Яж, пий и се весели!“. Така казваме ние тук, в Америка.

Вместо да се отправи към таблата с вечеря обаче, той се упъти към бутилката. Наля остатъка от съдържанието й в чашата и го изпи бавно.

Саша му поднесе филия хляб и сирене. Той се смръщи като злоядо дете:

— Имаш право. Вкусвал съм руски хляб и той наистина бе по-добър. Обичам черен руски хляб.

После леко залитна, но Саша го улови под ръка и го подкрепи.

— Ела, седни.

Той покорно се остави да го заведат до канапето. Изяде си безропотно хляба и сиренето и започна супата.

— Отлично сготвено, другарко!

Тя се усмихна.

— Ако говорим сериозно, аз наистина готвя отлично. Правя най-добрите блини в Москва.

Той се изхили пиянски. Саша го погледна неодобрително:

— Май наистина си пил повече, отколкото трябва.

Главата му клюмна върху облегалката на канапето и той каза със затворени очи:

— Така е. Отрязах се. Но това няма значение. Ах, как ми се яде сега борш…

— Борш ли?

— Да, борш. И блини. И черен руски хляб… — той се наклони към нея. — Умирам си за тия неща. И за вас, другарко!… Въобще, страшно си падам по всичко руско!

При последната си реплика той клюмна и заспа, като спести по този начин на Саша необходимостта да взема отношение по бомбастичните му декларации.

 

 

Някой грубо го тръскаше. Руснакът? Как го бе открил? Или Сините костюми?

— Тру! Събуди се, Тру!

Той с мъка отпори очи. Беше Саша, изглеждаше уплашена.

— Какво има?

Тя му направи знак да говори тихо.

— Май че има някой във вилата!

Тревожното съобщение го разбуди напълно. Посегна към панталона си, за да извади оттам пистолета, който бе задигнал от Руснака.

Оказа се обаче, че беше без панталон и без пистолет и че лежеше в някакво непознато легло. Последното, което си спомняше бе, че седяха на канапе със Саша и си говореха за това кой какво обича… Спомените му бяха малко объркани.

— Къде ми е…

Преди да довърши. Саша му показа пистолета.

— Това ли търсиш?

Той протегна ръка, но тя се поколеба дали да му даде оръжието.

— И аз мога да стрелям. Дали няма да е по-добре, ако…

Но той измъкна пистолета от ръката й.

— Карате, стрелба… Ти си цяла еднолична армия от женски пол.

Саша го изгледа с познатото си сериозно изражение.

— Е, понякога има ситуации, с които и аз не мога да се справя сама…

Той тъкмо се канеше да я среже с някоя друга язвителна реплика, когато иззад затворената врата на спалнята се чу отчетливо скърцане на стъпки по дървения под. Тру моментално повали Саша върху леглото. Без да знае какво бе наумил, тя все пак се подчини. Той я зави с одеялото, а после дебнешком прекоси стаята, като благодареше на съдбата, че тук подът бе застлан с килим и не издаваше никакъв звук. Успя да застане зад вратата тъкмо и момента, когато някой предпазливо понечи да я отвори. Стискаше пистолета с все сила, от страх да не би да се изплъзне от изпотените му ръце.

Саша лежеше неподвижна, което не й бе лесно, защото сърцето й биеше до пръсване. Мъчеше се да диша колкото се може по-равномерно, за да изглежда, че спи. Едва сега бе разбрала плана на Тру. От нея явно се очакваше да привлече вниманието на нападателя, за да може в същото време Тру изненадващо да атакува в гръб.

Пантите изскърцаха и вратата се отвори още малко. Тру се бе прилепил до стената, не дишаше и държеше пръста си на спусъка. Дори и нападателят да се сетеше да надникне зад вратата, пак нямаше да му се размине.

Освен собствената си майсторска имитация на спокойно и равномерно дишане Саша не чуваше нищо друго. Инстинктивно обаче усети, че в стаята е влязъл някой. Стъпки не се чуваха, но по едва уловимото раздвижване на въздуха тя разбра, че натрапникът се приближава към нея. Тя напрегна мускули. Бе цялата като навита докрай пружина. В случай, че Тру не успееше да си послужи добре с пистолета, щеше да се наложи тя да скочи и сама да обезвреди нападателя. Само че трябваше, безпогрешно да прецени момента. Иначе въпросният момент можеше да се окаже последният в живота й.

Тру също чакаше подходящ момент. Досега престъпникът не го бе забелязал и му се отдаваше възможност да действа с изненада.

Саша бе на границата на самоконтрола. Дъхът на натрапника вече бе толкова близо, че се смесваше с нейния. Всеки момент този тип можеше да я нападне. Какво чакаше Тру?!

Стана тъй, че скочиха и тримата едновременно. Тъкмо когато натрапникът се наведе към Саша, тя силно го изрита в пищяла, а Тру светна лампата и с насочен пистолет каза:

— Не мърдай или ще те пречукам!

Беше още леко замаян от алкохола и сърдит.