Елиз Тайтъл
Невъзможна любов (12)

Единадесета глава

— И това ли ви е безопасното място? — запита иронично Тру, докато разглеждаше мъничкия апартамент в един от не толкова луксозните квартали в старата част на Сиатъл.

— Е, да, не е хотел „Риц“, съгласен съм — каза извинително агент Милтън.

Саша бе прекалено заета, за да обръща внимание на обстановката. Мислеше за по-важни неща.

— Тук поне няма да ви безпокоят — каза Милтън. Тру го изгледа с присвити очи:

— Още не сте ни казали с какво ще можем да ви бъдем от полза при преследването на бандитите.

Милтън поглади замислено наболата си брада.

— Това ще решат шефовете. Не се притеснявайте — когато потрябвате, ще ви потърсим.

— Да, наистина, защо да се притесняваме — отговори сухо Тру.

Милтън кимна и понечи да си тръгне.

— Ние с Флеминг ще сме на горния етаж.

— Само вие двамата ли ще охранявате жилището? — запита подозрително Тру.

— О, не. На долния стаж също дежурят двама колеги. По-късно пък ще дойде нощната смяна. Не се безпокойте, мястото се охранява добре. А освен това, никой, освен нас не знае, че сте тук.

— Не съм сигурен дали това ще е пречка за ония типове — каза недоверчиво Тру.

— Пазим ви като писани яйца, повярвайте ми.

— Вижте ей там! — посочи Саша в далечината, където върху една от постройките се виждаше надпис „Форчън“. — Там пазарувахме оня ден, нали?

— По дяволите! — сепна се при тези думи Милтън и повика с жест колегата си, който стоеше до вратата. — Забравихме да им вземем дрехи! Ще им трябват, за да се преоблекат.

Флеминг пресече стаята и отвори вратата на един стенен гардероб.

— Тук има нещо — той извади отвътре пъстра лятна рокля и костюм от раирана блуза с бяла пола.

Тру изгледа подозрително първо дрехите, после Флеминг.

— Какво е станало с предишната им собственичка?

— Не знам, други колеги са работили по случая.

Тру иронично се усмихна:

— И още по-добре.

Нямаше голяма вяра на тия двамата, след като бяха допуснали както Бейкър, така и Диърдри да им се изплъзнат изпод носа. Е, не че това бе донесло на Бейкър нещо добро, но…

 

 

— Да ти помогна ли?

Саша се усмихна предизвикателно и извика изпод душа:

— О, да!

Дръпна настрана найлоновата завеса и пусна Тру да влезе във ваната. Той бе омагьосан от гледката на разкошното й тяло.

— Толкова си красива, Саша. Ти си…

Влезе под душа и по лицето му се застича гореща вода. Тя го погали по мократа буза.

— Колко неочаквано започна всичко това, нали? Аз те помислих за някакъв побъркан мотоциклетист, ти пък…

— Няма значение какво е било, скъпа. Важно е какво правим, мислим и чувстваме сега.

Той придърпа блестящото от водата тяло на Саша и я притисна към гърдите си. Искаше му се да каже, че никога няма да позволи да се разделят, но знаеше, че това щеше да е лъжа. След като всичко свършеше, тя щеше да се завърне в Москва, а той в Денвър. И за двамата всяко друго решение криеше твърде голям риск. Саша се бе опарила от първия си брак и бе нужно време, за да го превъзмогне. Освен това сърцето й бе там — в родината й.

Колкото до Тру, то неговото сърце бе отдадено на семейния бизнес — заедно с всичко, което той включваше: власт, пари, права и задължения, планове за бъдещето…

И все пак, той не искаше да я пусне да си върви току-така. Още не.

— Не знам, Саша… Ако нещата стояха по-различно… Може би…

Той прокле наум бащиното си завещание. За първи път! Устните й бяха долепени до ухото му:

— Така е най-добре, Тру. Ние нямаме минало и бъдеще. За нас има само настояще, скъпи, моя истинска любов — шепнеше тя под възбуждащия танц на водните струи и парата. Ръцете й предизвикателно се плъзнаха надолу по мокрото му, мускулесто тяло. Бе възбуден до крайност, когато го докосна. Горещите му чувства преляха в тялото й.

Тру бе като хипнотизиран от еротичните движения на ръката й. После тя коленичи във ваната и продължи чувствените ласки с уста. Всичките му мисли бяха пометени, за да остане единствено чувството на вибриращо блаженство.

Той вдигна Саша и я целуна дълбоко и с жар. После взе сапуна и започна бавно и страстно да я гали с него. Тя отметна косата си, за да му даде възможност да насапуниса дългата й и стройна шия, после твърдите й гърди с вече втвърдени зърна. Той се приведе, за да продължи с тесния кръст, после със заобления ханш. Тя не можа да сдържи вика на наслада, когато ръката му се озова между бедрата й и в подлудяващ ритъм подхвана ласките си.

Докосванията му я довеждаха до екстаз. Галеше я така нежно, възбуждащо и умело! Тя бе почти останала без дъх, докато ръката му изпълняваше магическия ритуал между бедрата й. По телата им се стичаха потоци топла вода и ароматен сапун.

— Обърни се — нежно й прошепна той.

Тя се подчини и той започна да обсипва с порой от възбуждащи до полуда ласки шията, гърба, бедрата й… От желание Саша така отмаля, че трябваше да се подпре с ръце на ваната.

После той нежно я обърна отново с лице към себе си и тя безпомощно се отпусна върху него. Цялата пламтеше.

— Хайде, Тру, хайде, скъпи, хайде, хайде…

Тя дори не разбра дали бе успяла да произнесе думите на глас, когато той мощно я подхвана, вдигна я, долепи я до стената, целуна я дълго и страстно и проникна в нея. Очите и на двамата бяха широко отворени и всеки от тях поглъщаше опиянен гледката на страст и блаженство, изписана върху лицето на другия. Накрая затвориха очи и се отдадоха без остатък на върховната наслада.

Когато свършиха, се свлякоха безсилни върху ръба на ваната и се оставиха да ги обливат ласкавите потоци топла вода.

 

 

Тя стоеше до прозореца, облечена в щампираната лятна рокля, която някоя непозната жена бе изоставила в гардероба. Косата й проблясваше в златистото сияние на залязващото слънце. Съзерцаваше светещия надпис „Форчън“ в далечината.

— Тру, не мисля, че ще е разумно да изчакваме този Уотърман и колегите му да решат как да действат. Те не познават бандитите толкова добре, колкото ние с теб. Трябва да действаме сами, Тру. Ще подмамим всички участници в играта да се покажат от бърлогите си и ще ги заловим.

Той се намръщи:

— И, предполагам, ти вече имаш готов план, нали?

— Да — усмихна се тя.

Той въздъхна.

— Не мисля, че ще има някаква полза от това да ти припомням, че ФБР са специалисти в тези неща и че те вероятно също вече имат готов план за действие.

Саша не отговори, но Тру и не очакваше тя да направи това.

— Хайде, изплюй камъчето.

— Помниш ли подредбата на отдела за мъжко облекло в магазина ви? — попита тя.

Той се опита да си припомни, но не успя. Тогава бе зает единствено с това да прекара Саша възможно най-бързо през търговската площ на магазина, за да я отведе до асансьора. Чудно как тя бе успяла да обърне внимание на обстановката.

— Всички манекени бяха облечени като гангстери — продължи мисълта си Саша.

— А, да спомням си. Това е, защото моделите на облеклата са вдъхновени от двадесетте години на века — епохата на великите гангстери като Ал Капоне и Бъгси Сийгъл. Всъщност в момента имаме подобни колекции във всичките си магазини. Гангстерската тема в облеклото е много модна — той прекъсна и я изгледа озадачено: — Впрочем, какво от това?

Саша бавно прекоси стаята и се доближи до леглото. На устните й играеше заговорническа усмивка. Именно тази усмивка накара Тру доста да се притесни.

 

 

Уотърман замислено сбърчи лице:

— Щура идея!

— Точно това казах и аз — съгласи се незабавно Тру.

Беше късно сутринта. Саша седеше чинно на леглото, сега отново сгънато и превърнато в канапе, и наблюдаваше как Уотърман шумно сърба кафе от пластмасова чашка. Други две чашки с кафе, заедно с две кифлички, се виждаха върху масата. Бяха им донесли закуска от ФБР. На никой от двамата обаче не му беше до ядене.

Уотърман погледна като дете към кифличките и Саша с усмивка му предложи да се самообслужи. Той си взе една с медена глазура и лакомо я захапа. После с пълна уста рече:

— Макар и щура, идеята може да свърши работа.

— А също и да не свърши — възрази Тру. — Колкото до Саша, то тя почти със сигурност ще се окаже между чука и наковалнята.

Уотърман дояде кифличката и вдигна поглед към нея.

— Как смятате да ги примамите там?

— Ами те ме търсят под дърво и камък — обясни Саша със спокоен тон. — Ще позволя на един от тях да ме намери, а останалите със сигурност ще се повлекат подир него.

— Не — възрази Тру. — По-добре да тръгнат след мен.

— Тру!

— Трябва ли винаги да спорим, Саша?

— Слушай, това си е моя работа и аз ще я свърша. Аз съм човекът, който е отговорен за…

— Няма изобщо да можеш да се справиш с тези типове.

— А ти да не би да можеш!

Уотърман се разкашля. Беше се задавил с кафе.

— Моля ви, моля ви! Достатъчно слушам този репертоар и у дома. Препирни от този род ме изкарват от търпение. Нека вместо това да седнем и спокойно да обсъдим нещата — както подобава на разумни и зрели възрастни хора.

Опитаха се, но Саша и Тру скоро забравиха какво бяха обещали и подеха спора отново. Уотърман тъкмо щеше да се развика, когато на вратата енергично се почука.

— Аз съм, шефе. Милтън. Имам нещо за вас.

Милтън, запотен и задъхан от изкачването до третия стаж, му подаде някаква бележка.

— Беше в тяхната пощенска кутия в хотела. Човекът от рецепцията каза, че преди около час я донесло някакво момче.

Саша и Тру наблюдаваха в нервно очакване, докато Уотърман четеше бележката. В нея надали имаше повече от два-три реда, но им се стори, че агентът ги чете най-малко час.

— Какво пише? — запита нетърпеливо Тру, когато Уотърман най-сетне вдигна поглед.

Той мълчаливо му подаде бележката. Погледът на Тру трескаво пробяга по няколкото лаконични машинописни реда:

„Предлагаме ви равностойна размяна — Джесика Форчън срещу иконата. Не говорим празни приказки и не се шегуваме. Ще ви се обадим отново.“

Подпис липсваше.

Ръката на Тру увисна безпомощно край тялото му. Саша взе бележката и също я прочете. Когато свърши, лицето й се сви болезнено:

— О, не! Нима е истина всичко това? — гласът й прозвуча задавено.

Тру се втурна към телефона и набра номера на Джесика в Денвър. Докато апаратът звънеше, той си пое дълбоко дъх, опитвайки се по този начин да успокои дишането си.

— Аз съм — Тру. Там ли е баба ми? — това бе всичко, което каза. След няколко минути затвори слушалката. — Отпътувала за Сиатъл тази сутрин. Смятала да ни навести, за да види как я караме — гласът му трепереше. Беше отчаян. — Трябваше да й се обадя! Но нали не исках да я безпокоя. Не исках тя да знае, че двамата със Саша сме в опасност. А и не исках… да я лъжа. Но все пак трябваше да й се обадя. Сигурно, ако бях го сторил…

Саша улови ръцете на Тру и каза със задавен от сълзи глас:

— Ти не си виновен. Виновна съм аз. Виновна съм за всичко. Заради мен първо самият ти се изложи на опасност. А сега и баба ти. Ако не беше дошъл с мен…

Като я видя така съсипана, той я съжали, прегърна я и каза:

— Нека да не се самообвиняваме, скъпа. Нали имаме план за действие! Всичко ще се оправи. Няма да се случи нищо лошо нито с баба ми, нито с който и да било от нас — гласът му сега бе тих, ласкав и успокоителен.

Саша го погледна и се усмихна измъчено:

— Значи, започваме действия според плана, нали така?

— Правилно. Ще играем „ва банк“ — Уотърман погледна към Милтън. — Закарай ги обратно в хотела. И внимавайте — никой не трябва да разбере, че сме поставили охрана!

 

 

— Чакането е най-неприятната част от цялата работа — каза Тру, докато нервно се разхождаше напред-назад из хола на хотелския апартамент.

Саша седеше привидно спокойна на канапето, но едва я сдържаше на едно място. Беше вперила очи в телефона, сякаш искаше с поглед да го накара да иззвъни.

Тру погледна часовника си. Наближаваше три следобед. Бележката бе пристигнала в девет и петнадесет сутринта. Защо се бавеха? И кои, всъщност, бяха въпросните „те“? Лорънс? Бартов? Диърдри? Кой от тях бе отвлякъл баба му? И кой от тях би се отнесъл най-жестоко с нея?

Той се опита да прогони ужасната мисъл. Касаеше се за обикновена размяна. Баба му срещу иконата. Единственият проблем беше, че икона нямаше. Уотърман му беше казал да не се тревожи за тази малка дреболия. „Саша ще ни опише как изглежда истинската, а нашите специалисти ще направят убедителен фалшификат за нула време. Ще им бъде връчен при първо поискване. А после ще им наденем белезниците далеч, преди да са успели да разберат, че това, което са получили, е било фалшиво“ — бе казал Уотърман.

С всяка изминала минута на напразно очакване куражът на Саша я напускаше. Не преставаше да мисли за Джесика. Старицата изглеждаше жилава, но дали щеше да издържи на премеждията? Ами ако се случеше най-лошото? Кога най-сетне щеше да иззвъни проклетият телефон?

Когато след десетина минути телефонът наистина иззвъня, двамата подскочиха. Саша, която бе по-близо, посегна за слушалката, а Тру хукна към спалнята, за да чуе разговора от другия апарат. Скрити в хотела, Милтън и Флеминг също подслушваха. Саша бе предупредена, че трябва да се опита да проточи разговора колкото се може повече, за да имат време техниците от ФБР да засекат източника.

Когато вдигна слушалката, ръката й трепереше, но гласът й беше ясен и овладян.

— Моля?

— И така, ще се споразумеем ли? — чу се дрезгав глас от другия край на линията. Гласът бе преправен, така че за Саша бе невъзможно да определи дали говорещият има руски акцент.

— Настоявам първо да чуя госпожа Форчън.

Последва мълчание. Сърцето на Саша биеше до пръсване. А си представяше какво му беше в същото време на Тру! И тогава…

— Ало? Тру? Саша?

— Джесика!

— Бабо!

Слушалката изпращя от шумната облекчителна въздишка на Джесика.

— Слава Богу, че вие двамата сте добре.

Тру трескаво сграбчи слушалката:

— Слава Богу, че ние двамата сме наред ли? Ами ти? Разболяхме се от тревога по теб!

— Няма защо да се безпокоите за мен, скъпи. Аз съм добре. Само…

Отново последва мълчание, но този път само за миг-два.

— И тъй, разбираме ли се? — пак бе фъфлещият дрезгав глас.

— Да — каза Саша. — Довечера. Скрила съм иконата в универсалния магазин „Форчън“ на Уестлейк авеню. Магазинът затваря в шест. Ще оставим отворен служебния вход, който е откъм Пайн стрийт. Той води към отдела за мъжки облекла. Там ще направим размяната.

Ново мълчание. Чуваше се обаче дишането в слушалката.

— Добре… Но те искам сама. Никакви придружители, никакви ченгета, никакви номера. Ясно ли е? Иначе дъртата ще загази.

— Да, ще дойда сама — каза Саша. — Разбрано.

Слушалката от другия край се затвори — уви, прекалено рано, за да успеят техниците да проследят откъде беше дошло обаждането.