Елиз Тайтъл
Невъзможна любов (2)

Първа глава

Саша Малцева Чийзман остана на мястото си, докато другите пътници се заблъскаха към изхода на самолета. Тя не бързаше. Всъщност бе малко нервна. Е, добре, доста нервна. Бе решила обаче да не показва това пред своята домакиня, госпожа Джесика Форчън.

Самолетът беше вече почти празен. Саша се изправи, стисна чантата си и се отправи към изхода.

Докато вървеше бавно към сградата на летището, отново се замисли как да разкаже на училищната приятелка на баба си за унизителната причина, която я бе довела тук. Е, да, вече беше написала писмо, в което бе обяснила накратко нещата, но… Тя горещо се надяваше, че госпожа Форчън няма веднага да я засипе с въпроси.

 

 

Медисън, шофьор на Джесика в продължение на повече от тридесет години, стоеше пред изхода на летището и издухваше дискретно нос в ленената си кърпичка. Вече седмица, откакто не се чувстваше добре. Не беше нищо сериозно, само досадна настинка. Когато първите пътници започнаха да излизат, той набута припряно кърпичката в джоба на панталона и грижливо приглади униформата си. Вдигна над главата си табела с надпис „Саша Малцева Чийзман“ и започна да оглежда женските лица в тълпата. Знаеше, че жената, която трябва да посрещне, е между двадесет и тридесетгодишна. Госпожа Форчън нямаше нейна снимка, но му бе показала снимка на баба й на приблизително същата възраст.

Мина известно време, потокът от хора пресекна и той с разочарование си помисли, че идването му е било напразно. Вероятно пътничката му бе пропуснала полета. Тъкмо когато се канеше да си тръгне, се появи висока стройна млада жена с енергична и решителна походка. Медисън, който иначе не бе особено впечатлителен, се изненада от суровия и мрачен вид на пътничката. Светлорусата й коса бе стегнато вързана на тила като на ученичка, а самата тя беше облечена в кафява пола и блуза, без каквото и да било украшение. Дрехите й положително не бяха от магазините „Форчън“. По-скоро от „Армията на спасението“. Можеше ли това да бъде внучката на елегантната, красива млада дама, която бе видял на избелялата снимка от албума? Очевидно да, защото тя вървеше право към него, вперила очи в табелата, която той държеше.

Медисън учтиво посегна да поеме куфара й, но ръката му срещна нейната и бе разтърсена от енергично ръкостискане.

— Безкрайно се радвам да ви видя. Вие сте съпругът на госпожа Джесика Форчън, нали? — запита Саша с нисък и решителен тон.

Медисън се изчерви.

— Съпруг?! О, не. Аз съм само неин служител — Саша го изгледа от глава до пети. — Аз съм Медисън, шофьорът на госпожа Форчън — добави той, мислейки, че тя вероятно не го е разбрала.

Саша продължи да го изучава.

— Твърде стар сте за служител. Няма ли пенсия за вас?

— О, ами аз, уверявам ви… съм напълно бодър и здрав — заекна той.

Саша повдигна вежди, поклати глава и го погледна състрадателно.

Опасявайки се от второ ръкостискане, Медисън този път не посегна, а само попита дали да не вземе чантата й.

— Къде ще я носите? — попита Саша мрачно.

— Исках да кажа, дали бих могъл да нося багажа ви?

— Определено не — заяви тя твърдо. — Трябва да си почивате на слънце и да прекарате последните години от живота си в мир и спокойствие, чичко. А не да мъкнете багажа на здраво младо момиче като мен. Не виждам никакъв смисъл в това.

— Е, такава ми е работата, освен това карам автомобила на Форчънови…

— Та те не знаят ли да шофират?

— Ами… не… Искам да кажа, да. Но, наистина, госпожице…

Тя го потупа по рамото и каза:

— Наричайте ме другарко. Ние и двамата принадлежим към работническата класа. А вие, чичко — рече тя убедено, — заедно със своите отрудени възрастни братя трябва да се организирате и да защитавате правата си.

— Ами… да, госпожице, искам да кажа другарко.

Усети как му иде да кихне и бързо се извърна, като измъкна кърпичката си и измърмори нещо извинително.

Саша го погледна със съчувствие.

— Болен сте, нали?

— О, нищо сериозно, банална лятна настинка — увери я той. — Ако ми дадете талона за багажа, мога да го взема от лентата.

— Няма нужда. Освен тази чанта не нося нищо друго.

Докато Медисън си пробиваше път към изхода, я чу да мърмори зад гърба му: „Стар и болен, а още работи…“

За лош късмет, тъкмо когато отваряше вратата на лимузината пред своята пътничка, го налегна нов пристъп на кихавица. Преди да успее да разбере какво става, Саша буквално го бутна на задната седалка и поиска ключовете от колата.

— Не сте в състояние да шофирате. Защо е необходимо беден треперещ старец като вас да се мъчи? Абсурдно е — при условие, че и аз сама отлично бих могла да се справя.

— Останали сте с погрешно впечатление, госпожице — възрази той и се опита да стане, но тя вече му бе преградила пътя.

— „Другарко“ — напомни му Саша, като се наведе и събу обувките му, още преди да се е опомнил. — Не се притеснявайте, чичко. Аз съм отличен шофьор. В Русия съм карала камиони, джипове, а веднъж даже и автобус — с изражение, което не търпеше възражение, тя протегна ръка за ключовете.

— Твърде… необичайно е, госпожице, пардон, другарко… — заекна той. Твърдият й поглед обаче го застави покорно да й предаде ключовете. Не му оставаше нищо друго, освен да се моли работодателите му да не разберат за случилото се.

 

 

Светофарът превключи на зелено и Труман Форчън с пълна газ отпраши напред, лавирайки щуро със своя „Харлей“ между колите. Тъкмо завиваше по Лоуръл стрийт, когато стреснат, забеляза лимузината на баба си да хвърчи като изтребител точно пред него. Тру не знаеше случай, когато Медисън да е наближавал максимално разрешената скорост, камо ли да я превиши. Когато се изравни с колата, той с изненада видя на шофьорското място мрачна млада жена. Тя го изгледа сърдито, после с ясно доловим чуждестранен акцент го нарече „побъркан буржоазен идиот“. Той реши, че явно е сбъркал колата, докато не забеляза познатата фигура на Медисън, който се опитваше да се сниши на задната седалка. От изненада Тру едва не изпусна кормилото на мотоциклета.

 

 

Саша се взря в натрапника, докато той слизаше от мотоциклета. Какво нахалство — да я преследва чак до дома на Форчънови!

— Вие сте много безотговорен шофьор — заяви тя рязко. — Заради вас аз и моят беден възрастен приятел можехме да се претрепем. В Русия биха ви арестували за такова каране. Но предполагам, че вие сте един от онези… като по филмите… като Марлон Брандо. Гледала съм американски филми и знам — тя впери поглед в разкопчаното му рокерско яке. — О, да, известно ми е как вие, хулиганите, препускате с мотоциклетите си, без изобщо да ви е грижа за нормите на обществото, като предизвиквате хаос, тормозите невинни хора…

Той избухна в смях.

— „Гледала съм американски филми и знам!“ О, направо убийствено!

— Смеете се, да, но аз ви съжалявам. Вие сте печален продукт на упадъка и корупцията, характеризиращи вашето общество. Ала запомнете: никога не е късно да се поправите. Вие сте млад, здрав и силен човек. Не искате ли с нещо да допринесете за обществото, другарю? Нима искате да прекарате целия си живот като паразит на гърба на другите?

Тру не можеше да повярва, че младата жена говори сериозно, но лицето й бе твърдо и непроницаемо, докато произнасяше своята проповед. Той я погледна подигравателно.

— Аз — безразсъден шофьор?! Знаете ли, че вие карахте със седемдесет при максимално разрешени петдесет километра в час? В тази страна карането с превишена скорост е твърде сериозно нарушение. Знаете ли, че ако в този момент беше ви спипало някое ченге, щяхте да прекарате тридесет дни в кафеза само на вода и хляб, от най-евтиния?

Саша го изгледа подозрително.

— Не вярвам на това, което казахте за превишената скорост. Не видях знак наоколо.

— Така е, защото профучахте край него, другарко. А освен това мисля, че се опитвахте да отвлечете Медисън.

Точно в този момент Медисън отвори задната врата и гузно се измъкна навън.

Като държеше обувките си в ръце, той погледна Тру виновно и безпомощно.

— Тя… ъ-ъ… Тя… настояваше да кара, сър. Беше особено упорита.

Тру не се и усъмни в това. Поглеждайки отново към девойката, той я видя да вади от чантата си бутилка водка. После, онемял от изненада, проследи как водката бе връчена на Медисън, който се суетеше и се опитваше да си обуе обувките.

— Ето, чичко. Пийнете си от това и ще се почувствате по-добре. После си починете. Имате право на болнични!

Преди Медисън да успее да я увери, че всъщност почти не е болен и че работодателката му винаги е била повече от щедра, когато е ставало въпрос за отпуски, входната врата се отвори и на прага застана Джесика Форчън.

Медисън светкавично скри бутилката водка зад гърба си. Джесика се приближи към групата.

— Добре дошла, Саша — каза тя топло и прегърна момичето, което внезапно се беше вцепенило от притеснение. — Виждам, че вече сте успели да се запознаете с Тру.

— Тру? — хвърли поглед към побъркания мотоциклетист Саша.

Джесика се засмя и се спогледа с внука си.

— „Запознали“ не е най-точната дума — отвърна той и едва доловима иронична усмивка пробяга за миг по лицето му.

 

 

Беше почти седем вечерта, когато със свистене на гумите Тру закова своя „Харлей“ пред къщата на баба си. Предния ден й бе обещал да дойде за вечеря. При други обстоятелства не би видял никаква задна умисъл в това, но сега, предвид присъствието на гостенката, беше изпълнен с подозрения. Вечерята май бе нагласена: повод да го срещнат с надъханата руска другарка. Не беше за вярване баба му да крои някакви сватовнически планове за него и нея, но знае ли човек…

— Тру, ти ли си? Тук сме! — подвикна баба му откъм верандата.

Той се отправи колебливо натам.

Ето я. Беше седнала сковано в ъгъла на плетеното тръстиково канапе, стиснала колене, с ръце, положени чинно в скута и гръб, изправен като дъска. Вече не носеше грозната кафява пола, но и новите й дрехи — строга сива рокля и жакет — не даваха повод човек да отбележи наличие на някакъв напредък.

Джесика наля на внука си чаша вино и му посочи място на канапето до Саша. Върху плетената тръстикова масичка бе разтворен албум със снимки.

— Тъкмо показвах на Саша снимки от времето, когато заедно с баба й бяхме пансионерки в Швейцария — каза Джесика. Тя вдигна отворения албум и го наклони към внука си. — Повечето от снимките са направени по време на един пикник. Ходихме до едно чудесно място край езерото Люцерн. Спомням си го, сякаш беше вчера — нареждаше тя, докато сочеше към снимка, на която се виждаха група момичета, облегнати на перилата на екскурзионно корабче. — Ето ни и двадесетте заедно. Е, всъщност бяхме двадесет и една, но Гейл Ендрикот се страхуваше от водата и отказа да се качи на корабчето. Тя направи снимките от брега.

Тру повдигна албума, за да разгледа снимката по-добре.

— Къде си ти? О, чакай… Ето те! — каза той, като посочи към едно чаровно русо момиче, което махаше весело към брега.

— Браво, Тру — похвали го Джесика с усмивка.

Той я потупа с любов по ръката.

— Не си се променила изобщо. Все още си най-красивото момиче наоколо.

— Не те бива много в комплиментите, Труман. Не си особено тактичен и съобразителен.

Той усети погледа на Саша, вторачен в него, и допусна, че и тя си мисли същото. „Е, не че толкова ме е грижа какво мнение има тя за мен…“ — рече си той.

— А сега, виж дали ще можеш да откриеш Лейла — подкани го Джесика.

— Кого? — попита той.

— Бабата на Саша. Провери дали можеш да откриеш прилика между тях двете.

Той колебливо разгледа снимката още веднъж. Двадесет грейнали момичешки лица. Някои от тях бяха красиви, други обикновени, но никое не напомняше по какъвто и да било начин сериозната скована Саша. После пръстът му все пак се спря върху едно лице. Момичето не беше толкова красиво, колкото лъчезарно. Притежаваше някаква особена одухотвореност. Наистина пълна противоположност на суховатата Саша, но в очите й имаше нещо, което…

Джесика се усмихна, като наблюдаваше как сравняващият поглед на внука й се премести от снимката върху Саша, която в резултат се скова още повече.

— Ние наистина изобщо не си приличаме — притеснено каза тя.

Унесена в спомени, Джесика се вгледа в снимката.

— Баба ти ми беше най-близката приятелка. О, тя беше човек на живота, истински бохем. Малко преди да завършим пансиона в Швейцария, се обяви за комунистка и веднага след завършването, забягна в Русия — обясни тя.

Саша въздъхна.

— Тя беше чудесна жена и образцов партиен член. Винаги следваше стриктно линията на Партията — Саша се усмихна, припомняйки си, че през целия си живот баба и наистина си беше останала малко своенравна, малко по-темпераментна от обикновеното и, да, малко по-романтична. Саша се страхуваше, че в това отношение прилича на баба си повече, отколкото би й се искало да признае.

Джесика усети неудобството на момичето и тактично смени темата. Като затвори албума и го сложи обратно на масата, тя се обърна към Тру:

— Саша тъкмо се канеше да обясни проблема, за който ми бе споменала в писмото си.

Смущението на Саша се засили още повече:

— О, сигурна съм, че за внука ви това не би било интересно. Може би някой друг път…

— Глупости, Саша. Тру е специалист по решаването на заплетени проблеми.

Той погледна мрачно баба си.

— Обикновено твърдиш, че трудно излизам от проблемите, в които се забърквам. Както и да е, не искам да се меся в работите на другите. А и вероятно Саша е права. Може би ще е по-добре, ако… — той понечи да стане, опитвайки се да се измъкне, преди баба му да е успяла да го въвлече в каквото и да било.

Саша реши да не позволи на този нахакан тип да си помисли, че е в състояние да я накара да се чувства неудобно, макар наистина да се чувстваше… неудобно.

— Бихте могли евентуално да дадете някаква полезна идея.

Отчасти поради тази забележка и отчасти, че баба му го бе дръпнала енергично за ръкава, той бе принуден да седне отново.

Когато погледна повторно към Саша, забеляза, че очите й много приличаха по цвят на очите на баба й: особено сини, почти морскосини. Но приликата свършваше дотук, помисли си той, забелязвайки рязката линия на устните й. Дали сериозната другарка изобщо някога се усмихваше?

— И така, какъв е проблемът, за който бих могъл евентуално да ви помогна? — запита той сухо.

Тя се поколеба за миг.

— Дошла съм тук, за да намеря… съпруга си.

— Съпруг? Вие сте… омъжена?

Джесика извади една снимка от джоба си и му я подаде. Той я пое предпазливо, а после се вторачи в нея. Беше сватбена снимка. Саша изглеждаше значително по-привлекателна в романтична булчинска рокля от бял сатен. До нея стоеше строен и елегантен младоженец в добре ушит костюм.

— Мъжът се казва Дру Чийзман. Изчезнал е още през първата им брачна нощ — каза Джесика и погледна гостенката си състрадателно.

Тру явно бе затруднен да обедини в едно образите на мрачната жена пред него и на лъчезарната младоженка от снимката. За момент той загуби нишката на мисълта си:

— Изчезнал?

— Да, изчезнал — промълви Саша, твърдо решена да не показва колко унижена се бе почувствала след бягството на съпруга си.

— И мислите, че той е тук, в Щатите?

Въпросът му се изплъзна неволно. Любопитството надделя над първоначалното му намерение да не се меси.

Саша, от своя страна, чувстваше, че колкото по-бързо разкаже историята, толкова по-бързо ще се освободи от напрежението.

— Дру Чийзман беше американски бизнесмен. Срещнахме се в Москва на руско-американски симпозиум на производителите на селскостопанска техника. Ние…

— Производители на селскостопанска техника? — прекъсна я Тру. — С това ли се занимавате — продавате селскостопанска техника?

— Не, журналистка съм и пиша на аграрни теми. Бях изпратена от моя вестник да отразя работата на симпозиума.

— Продължавай, скъпа — подкани я Джесика. — Ти и Дру се срещнахте на този симпозиум и…?

Пръстите на Саша трепнаха неволно, но тя веднага се овладя. Погледна за момент Тру, а после премести поглед върху Джесика.

— Установихме, че между нас има много общи неща. Приятно ни беше да бъдем заедно — макар да не гледаше към Тру, можеше лесно да усети саркастичната му усмивка. Раздразнена, тя се обърна рязко към него: — На вас не ви ли се е случвало?

Тру не беше очаквал да го атакуват фронтално и не съумя да реагира веднага:

— Да… Искам да кажа не. По-точно, никога не ми е било толкова приятно с някого, че да ми се прииска да се оженя. Както и да е. Колко дълго се познавахте с този тип, преди той да ви надене хомота?

Саша не отговори веднага, тъй като въпросът я жегна право в сърцето. Тру предположи, че тя не е разбрала израза и обясни:

— „Надявам някому хомот“ ще рече „Женя се за него“.

Макар и с усилие, Саша се усмихна. Тру с изненада установи, че усмивката, колкото и незабележима и бегла да беше, внезапно разкраси лицето й.

— Благодаря ви за урока по идиоматичен английски. Макар и да не се познавахме добре, Дру и аз установихме, че характерите ни отлично си подхождат. Като ме увери, че ще направи всичко възможно, за да прекарва колкото се може повече време с мен в Москва, той ме помоли да се омъжа за него, а аз не се усъмних в добрите му намерения. Очаквах да имаме добър брак.

— Но не и особено траен — вметна заядливо Тру. После, като осъзна, че е прекалил, побърза да се извини.

— Кажете ми, Тру, трайни ли са браковете в Америка? Не е ли истина, че повечето от тях се разпадат?

— Да, така е. И именно по тази причина здравомислещите хора изобщо не се женят — засече я той.

— Може би искате да кажете, че съм прекалено глупава?

— Искам да кажа…

— Искаш да кажеш, че ужасно съжаляваш за грубия си тон — намеси се Джесика, уплашена, че те могат и да се сбият, ако не вземе мерки да оправи положението. После приветливо се обърна към Саша:

— Сигурно е било ужасно, скъпа… Точно навръх брачната ви нощ! Но в писмото си бе споменала, че той ти е обяснил защо.

— Сигурно е станал някакъв гаф — заяде се Тру.

Джесика го погледна предупредително, а Саша повдигна недоумяващо вежди. Макар да не знаеше какво означава думата „гаф“, тя се досещаше, че забележката целеше да я уязви. После видя окуражителната усмивка на Джесика и като й се усмихна в отговор, продължи разказа си, сякаш Тру изобщо го нямаше.

— За брачната си нощ бяхме избрали един от луксозните хотели в Москва. Скоро след като пристигнахме — дори още не бяхме качили куфарите си в стаята — Дру се извини, че трябва да слезе до фоайето, за да телефонира във връзка с някакъв делови въпрос.

— Луксозните хотели в Москва нямат ли телефони по стаите? — запита саркастично Тру.

— Стига, Тру! — гневно го стрелна с очи Джесика, а Саша го изгледа с ледено безразличие:

— Разговорът беше поверителен.

— Историята става детективска — отбеляза подигравателно Тру. Като забеляза обаче как държанието на Саша внезапно се промени, запита заинтригувано: — Наистина ли? Да не би годеникът ви да се оказа шпионин?

— О, Боже! — възкликна слисано Джесика.

Саша стисна юмруци до болка, за да прикрие издайническото им треперене:

— Вероятно… нещо… още по-лошо.

— По-лошо?! — едновременно възкликнаха Тру и Джесика.

— Позволете ми да следвам естествения ход на събитията — каза Саша натъртено. Тонът й бе така властен, че домакините й гузно кимнаха и замълчаха покорно.

— Нямах нищо против Дру да отиде и да се обади. Но той просто не се върна. Измина повече от час, след което на вратата ми се почука и пиколото ми връчи бележка, изпратена от него.

Саша спести подробностите от глупавата сцена как чула почукването, се бе втурнала към вратата. Но вместо да потъне в обятията на съпруга си, бе налетяла на момчето от персонала. То притеснено й беше подало бележката, а после като опарено бе изчезнало по коридора, сякаш се бе уплашило да не го вкара в леглото си.

— И тъй, каква бележка? — попита нетърпеливо Тру.

— Не я притеснявай. И без това не й е лесно да разказва и да преживява историята отново! — възпря го Джесика.

— Бележката гласеше, че поради непредвидени обстоятелства той трябвало незабавно да се върне в Чикаго.

Джесика крадешком погледна към Тру, който се беше заслушал в разказа. Както очакваше, не бе трудно да го направи съпричастен към проблема на гостенката си. Е, нямаше да е зле, ако и Саша от своя страна бе малко по-мека, но нямаше съмнение, че под влияние на Тру скоро и това щеше да стане.

— Какво още пишеше в бележката? — подкани я да продължи той.

— Дру молеше да върна багажа му обратно в квартирата, където бе живял до сватбата, и в срок от три дни да отлетя при него в Чикаго.

— И вие отпътувахте за Чикаго? — запита Тру, вече напълно погълнат от разказа.

— Не. Доста помислих по въпроса, но в крайна сметка реших да не заминавам. Както бях обяснила на Дру още в самото начало, нямах никакво намерение да напускам Москва. Имах добра работа, а и бих искала да съм от полза на страната си в трудната икономическа обстановка, в която тя се намира. Позвъних на съпруга си в Чикаго, за да му предложа да уреди проблемите, заради които внезапно беше отпътувал, а после да се върне в Москва, както се бяхме уговорили.

— И той отказа?

— Не. Изобщо не успях да говоря с него. Обадих се в работата му, откъдето ми казаха, че там изобщо нямат служител с такова име и че никакъв Дру Чийзман не е изпращан от тяхната фирма като представител в Москва.

Тя замълча за миг, спомняйки си шока и унижението, които беше преживяла в момента, в който бе разбрала, че я е лъгал. Но най-лошото предстоеше.

— Името му не фигурира ли в телефонния указател на Чикаго? — запита Тру.

— Не — отговори вместо нея Джесика. — Веднага, след като получих писмото на Саша, проверих лично.

— Може да е от номерата, неупоменати в указателя — отбеляза Тру.

— „Неупоменати?“ — запита Саша озадачена.

— Бен Ейнджъл, мой приятел от Чикаго, има връзки в полицията и проучи обстойно въпроса. Не е известен човек на име Дру Чийзман, който да живее или работи в Чикаго или околността — обясни Джесика. — По една или друга причина този господин е сервирал на бедната Саша куп лъжи. Оженил се е за нея и след по-малко от двадесет и четири часа я е изоставил. Отвратителна постъпка.

В този момент Тру почувства, че това не е цялата история.

— И как решихте да се впуснете в преследване? — запита той. Саша го изгледа объркано. — Макар и да не знаехте къде се намира, вие все пак успяхте да установите някои подробности относно тази особа, нали?

— Тру, бих искала да ти напомня, че този, когото наричаш „особа“, за добро или за лошо, все пак се явява съпруг на нашата гостенка — предупреди Джесика.

— Струва ми се, че е по-скоро за лошо — сухо отбеляза той.

Джесика тъкмо се канеше да го среже отново, когато Саша я прекъсна:

— Тру има право, госпожо Форчън.

В този момент непроницаемата маска на Саша като че ли леко се пропука.

Със затаен дъх Форчънови зачакаха кулминацията.

Саша започна подробно да разказва как бе решила да прегледа багажа на Дру и за тази цел го бе отнесла в квартирата си — малък комунален московски апартамент, който тя делеше с четири други жени — всичките журналистки.

— Не намерих почти нищо. Няколко скъпи бели ризи, доброкачествено бельо от чист памук, три копринени вратовръзки… Дори чорапите бяха копринени.

Тя унило спря поглед върху грубото делнично облекло на Тру: джинси и избеляла синкава риза. Тру се изхили:

— Е, добре, разбрахме, че господинът е бил конте. Само че ние тук казваме — съдържанието на една книга не си личи по корицата. Какво друго открихте? — припряно запита той, уверен, че багажът е съдържал и по-интересни неща от споменатите луксозни дрехи. И имаше право.

С дрезгавия си гърлен глас Саша почти прошепна:

— Икона. Руска икона от осемнадесети век. Съвсем малка и твърде ценна. Скрита в тайник на тоалетния му несесер.

Тру се взря в лицето й.

— Мислите, че се е опитвал чрез вас да я изнесе в чужбина?

— Но това е ужасно! — възкликна Джесика. — Какво щеше да стане, ако митничарите те бяха заловили?

— Да, наистина — възкликна Саша. — Какво само щеше да стане!

— Явно, господинът си е направил сметката, че би било по-добре да спипат Саша, отколкото него. А ако пък Саша бе успяла да се промъкне, той сигурно щеше да гушне един милион, ако не и повече.

Макар да не се доизказа, Тру си помисли, че завършекът на тази история сигурно щеше да се състои в изритването на Саша.

— Ситуацията е твърде сериозна и най-добре е да бъде разследвана от властите — каза твърдо Джесика.

Но Саша поклати глава.

— Не, не мога да разчитам на властите. Ами, ако бъда заподозряна като съучастница на съпруга си? Знаете ли какво е наказанието за опит за контрабанда на рядка икона — собственост на държавата? — тя погледна Тру. — Много повече от тридесет дни в кафеза, и то не на бял, а на черен хляб и вода.

— А може би той не е имал намерение да контрабандира иконата — допусна Джесика. — Може някой друг да я е поставил в несесера му. Някой, който да е искал да използва Дру като параван. Чела съм за подобни случаи в криминалните романи. А може и да я е купил от някой художник, без да има каквато и да било представа за ценността й.

— Тогава защо ще я крие? — попита Тру.

— Ами, може, например, да е искал да я пренесе през границата, без да плати мито. Представи си, че митото е твърде високо! — възрази Джесика.

— Каквото и да е неговото обяснение — намеси се Саша, — аз трябва на всяка цена да намеря Дру и да го убедя да се върне с мен в Русия, където да върне иконата на нейния законен собственик, тъй че моята репутация и добро име да останат неопетнени.

Тру я изгледа подигравателно.

— И после какво? Двамата ще прекарате остатъка от живота си в безметежно социалистическо брачно щастие?

 

 

Точно когато се канеха да влязат в къщата за вечеря, Джесика бе повикана на телефона. Тогава тя настоя Тру да придружи Саша и да започнат вечерята без нея.

Двамата седнаха един срещу друг на масата. В отсъствието на Джесика се чувстваха странно неловко. Саша първа наруши тишината:

— Мислите, че съм глупачка? — поде тя така прямо, че Тру направо се изчерви.

— Не, съвсем не създавате такова впечатление. Просто предполагам, че сте била заслепена от любов. Моите братя, например, биха се отнесли към вас с най-искрено съчувствие.

— Мислите, че вие самият не бихте били така глупав като мен… или братята ви?

— Не. Искам да кажа… да. Почакайте… Не се изразих правилно… — каза Тру объркан и подразнен от усмивката й. — Всъщност, колко дълго се познавахте с този човек, преди да се ожените?

Саша разбра, че докато не му отговори, няма да я остави на мира.

— Две седмици — каза тя и се зае да разрязва пържолата, за да избегне подигравателния поглед на събеседника си.

 

 

Рязък натрапчив звук като от кречетало достигна в просъница до съзнанието на Тру и го накара да се събуди. Шумът идваше откъм двора на къщата. Тру хвърли поглед към часовника. Беше шест без петнадесет. Шест без петнадесет в неделя сутрин? Раздразнен, той стана, зашляпа сънено към прозореца, отметна завесата и надникна да види откъде идваше противното тракане.

Като разтърка очи, той съзря в сумрака на изгрева Саша да бута напред-назад из моравата допотопна механична сенокосачка.

Навлече бермуди, отиде до входната врата и, като се облегна на рамката, се загледа в гостенката. Днешното й облекло не беше много по-забележително от вчерашното. Беше си сложила широки сини къси панталони и синьо горнище от анцуг. Не дрехите обаче, а нещо друго привлече вниманието му: добре изваяните й мускулести крака. Съвсем очевидно те не бяха резултат от занималия във фитнес център, а от усилен физически труд. Той остана да я наблюдава как отмерено бута сенокосачката напред-назад из избуялата трева. Беше вече преполовила ливадата, а не показваше и най-малък признак на умора.

Той се сепна, когато Саша внезапно спря и се извърна. Изглежда, изгряващото слънце я заслепи и тя засенчи с длан очите си, поглеждайки право към него. Не направи никакъв жест за поздрав. По лицето й не се мярна и усмивка.

Тру се смути — сякаш го бяха хванали да я шпионира. Помаха й приветливо за поздрав, но всичко излезе някак изкуствено.

Тя се приближи към него, като отметна пътьом една влажна къдрица от челото си. Вчера, когато я беше видял със силно опъната назад прическа, си бе помислил, че косата й е права. Сега разбра, че е сгрешил.

— Имаме и електрическа сенокосачка. Едно от тези съоръжения, които трябва само да се възседнат и подкарат. Това, с което работехте, надали е било използвано през последните петдесет години — каза той, посочвайки с поглед допотопния ръждив механизъм в другия край на моравата.

— Грехота е да се оставя добра машина неподдържана и в бездействие.

— На часовата разлика ли? Да, оттам ранното ви ставане, или просто всички руснаци имат обичай да посрещат изгрева? — бързо запита той, за да смени темата.

— А вие, американците? Може би спите по цял ден и после пирувате от залез до изгрев-слънце?

— Само ако имаме възможност — каза той с кисела усмивка. — Когато някой се разхожда с трещяща и скърцаща сенокосачка из двора ни, обикновено не можем да спим.

— Не бих искала да бездействам, докато съм тук. Имате добра и плодородна земя, която заслужава да бъде обработвана. А и така мога да се отблагодаря на баба ви за гостоприемството.

— Баба ми моментално би се тръшнала и умряла, ако разбере, че по някакъв начин ви е накарала да се чувствате задължена за гостоприемството й.

— Баба ви е невероятно мила, но не възнамерявам да злоупотребявам с любезността й. Надявам се престоят ми тук да не трае дълго. Утре тя ще ме срещне с един частен детектив и с негова помощ нещата сигурно ще се уредят бързо.

Вероятно мисълта, че нея скоро вече няма да я има, го накара в изблик на гостоприемство да я покани на закуска. Тя се поколеба, преди да приеме. За да не я насилва, той само сви рамене и се усмихна.

 

 

— Как намирате кафето?

— Бива си го. Е, не е така силно като това, което се пие в Русия, но е добро — тя остави чашата настрана и се загледа в омлета: — Но точно такова сирене не съм опитвала.

Той се изхили.

— Опитайте го!

Саша огледа масата и поклати глава сериозно:

— И ядете всичко това всяка неделя?

— Мен лично ли имате предвид?

— Не, американците.

— А, някои американци закусват така и всеки ден. Но многото яйца и млечни продукти съвсем не са безобидни: помислете за холестерола.

— В Русия това не е проблем. Яйцата и млечните продукти не достигат за повечето мои съотечественици.

— Е, докато сте тук, яжте на воля. Всичко, което ви се прииска.

— Не. Имам си всичко, което би ми се приискало — отговори тя с обичайната си сериозност. — Впрочем не, необходим ми е Дру Чийзман.

— Ако това изобщо е истинското му име. Вижте, надали ще е толкова лесно да го откриете, Саша. А може дори и да се окаже опасно.

— Мислите, че ме е страх? — погледна го тя предизвикателно.

Тру се взря в нея и направи дълга пауза.

— Не — рече той най-сетне, давайки си сметка, че никога досега не бе срещал толкова силна и властна жена. Като се имаше предвид характера й, беше напълно необяснимо как е могла да бъде въвлечена в безразсъдна любовна авантюра с човек, когото почти не бе познавала.

— Сигурно е бил голям донжуан, този Чийзман — или както там се казваше.

— Да — потвърди със сериозен тон Саша.

Той отпи глътка кафе, като я наблюдаваше над ръба на чашата.

— И тъй, кажете ми, другарко — попита той шеговито, — очарована или разочарована сте от обстоятелството, че не съм случаен умопобъркан мотоциклетист, за какъвто ме бяхте взели първоначално?

Изражението на ледена сериозност върху лицето й не се промени ни най-малко.

— Не знам. И вероятно няма да прекарам тук достатъчно дълго, за да го установя.

Погледите им се срещнаха и задържаха. Тру изпита странно усещане — сякаш подът внезапно леко се бе килнал на една страна.

— А може би така е по-добре? — каза тихо той. Саша усети как пулсът й се ускорява от вълнение.

Лош признак!

— Да — отговори тя, овладявайки внезапния си чувствен порив.