Бертрис Смол
Чаровнице моя (8)

Глава седма

— Синът ми е мъртъв и дъщеря ти е виновна за смъртта му! — извика Илиана Дукас. В тъмните й очи се четеше огромната й мъка. — О, Василий, аз те обичах, но ти никога не успя да разбереш колко те обожавах, а сега вече те няма!

— Дъщеря ми ли била виновна? — Еада беше вбесена. — Не дъщеря ми е дала отровата на Василий, а любовникът му!

— Ако дъщеря ти наистина беше направила сина ми щастлив, той нямаше да се върне при Велизарий! Каква е тази жена, която натиква съпруга си в обятията на друг мъж? Какви ужасни неща е сторила тя на Василий, за да го принуди да потърси утеха при актьора?

— Мейрин обичаше Василий и той също я обичаше — каза тихо Еада. — В случая тя няма никаква вина, но доколкото разбрах, вие имате.

— За какво намеквате? — запита студено Илиана.

— За нищо не намеквам, принцесо. В Константинопол е публична тайна, че съпругът ви се е развличал с половин дузина млади момчета. Той съвсем открито е общувал с мъже с толкова лоша репутация, че дори и Църквата не е могла да пренебрегне този факт и го е отлъчила от лоното си. Обвинявахте ли себе си за поведението на съпруга си така, както сега обвинявате Мейрин за поведението на Василий? Да не мислите, че като сме чужденци, няма да можем да научим семейната ви история? Ако знаехме за това преди сватбата на дъщеря ни със сина ви, сватбата нямаше да се състои! В нашата страна страстта, която Василий и Велизарий са споделяли, се смята за незаконна, небогоугодна и срамна. Аз самата, въпреки че съм доста възрастна, не знаех, че съществуват подобни неща, преди съпругът ми да бе принуден да ми разкаже за тях. Как смеете да идвате в дома ми и да обвинявате бедното ми дете за смъртта на сина ви! През четирите дни след кончината на Василий Мейрин лежа в безсъзнание. Тя е потресена от случилото се. Съпругът й беше убит от любовника! В какво се състои престъплението на детето ми, принцесо? Тя е невинна като новородена овчица! Дали Василий, Бог да се смили над измъчената му душа, е толкова невинен? Внимавайте нещо да не се случи с дъщеря ми поради вашето равнодушие към нещастието й, защото ще прокълна цялото ви семейство и клетвата ми няма да бъде снета преди второ пришествие! А сега се махайте оттук! Не искам да ви виждам никога вече! Вие ми напомняте само за ужасните страдания, на които е подложена Мейрин. Нека Бог и Благословената майка да ви бъдат на помощ, защото, ако дъщеря ми не дойде в съзнание, аз ще ви убия с голи ръце! Кълна се!

Илиана Дукас гледаше ужасено Еада. Никога преди не беше забелязвала колко едра беше саксонката, която стоеше пред нея с разпуснатата си червена коса, а очите й блестяха заплашително. Илиана не се усъмни, че Еада е способна да я убие, и с писък избяга от разгневената жена.

— Добре, че се махна! — изръмжа Еада през зъби, докато мъжът й я прегръщаше, за да я успокои.

— Не мисля, че ще се върне — каза Алдуин. — Ти доста я изплаши, любов моя. Докато те гледах, си спомних за дните, когато жените от нашия народ бяха също толкова яростни бойци, колкото и мъжете ни.

— По-яростни — поправи го жена му.

Той се разсмя тихо и я притисна към гърдите си. Еада се разплака.

— Недей, недей, любов моя! — започна да я успокоява саксонецът. — Нося ти добри новини. Мейрин се събуди преди малко, но Деметрий й даде успокоително и сега тя спи естествен сън.

— Благодаря ти, Боже! — изхълца Еада и заплака още по-силно. Ателсбеорн остави жена си да излее мъката си. Когато най-накрая сълзите й пресекнаха, той каза:

— Когато Мейрин възстанови силите си достатъчно, за да може да пътува, искам да я вземеш и да се върнеш с нея в Англия. Не искам тя да остава в Константинопол.

Всичко тук ще й напомня за Василий. Той я забеляза още при пристигането ни, не се отделяше от нея и после бързо се ожени за нея. Дъщеря ни нямаше време да си създаде приятели и всичките й спомени от този град са свързани само с принца. За нея Константинопол е Василий и Василий е Константинопол. Ако остане тук, тя ще залинее от мъка. Не се съмнявам, че го е обичала, но няма да позволя дъщеря ни да пропилее живота си, оплаквайки съпруга си! Той беше очарователен мъж и нямаше лоши намерения спрямо Мейрин, но въпреки това не беше достоен за нея, Еада. Принц или не, той не я заслужаваше! Не трябваше да давам съгласието си за този брак. Желанието ми да видя Мейрин добре задомена ме заслепи. Аз трябва да поема своята част от отговорността за страданията на дъщеря ни, но няма да позволя тя да страда повече! Това не е града, който познавах в младостта си. Възможно е обаче младежките ми очи да са забелязвали само красотата на Константинопол, без да обръщат внимание на разрухата, която виждам едва сега. Пролетта скоро ще настъпи, Еада. Вземи Мейрин и отпътувай за Англия с гвардейците, които си отиват в отпуск. Аз ще се погрижа да уредя пътуването.

— Ами ти? — попита жена му. — Не можеш ли да дойдеш с нас? Като се имат предвид обстоятелствата, едва ли някой ще възрази. Ти сам каза, че почти си свършил работата си тук.

— Така е, любов моя — съгласи се той, — но окончателното оформяне на търговския договор е най-трудното нещо при преговорите. Затова аз бях изпратен тук и не мога да се върна, преди договорът да бъде подписан. Последните съобщения на Бранд ме уведомяват, че кралят все повече отслабвал, а кралицата продължавала да се опитва да качи брат си на трона. Предпочитам с Мейрин да бъдете на сигурно място в Ефлея в случай, че Едуард умре. Бранд се е справил добре със задачата си, но по време на отсъствието ми той ще има нужда от твоите напътствия, ако му се наложи да решава съдбата на имота ни.

— Но как ще се върнеш при нас, ако кралят умре?

— Ще ми бъде по-лесно да стигна до Англия, ако не трябва да водя със себе си и две жени. Необходими ни бяха повече от два месеца да стигнем до Константинопол, Еада. Ако пътувам сам, ще съкратя това време наполовина. Изпрати ми вест за смъртта на краля и се заклевам, че до един месец ще си бъда у дома!

— Не ми харесва, че ще бъда далеч от теб, съпруже, но сега трябва да мисля преди всичко за дъщеря ни. Ще отпътуваме веднага щом Мейрин възстанови силите си.

 

 

Жените можаха да тръгнат на път едва през втората седмица на април. Когато Мейрин напълно дойде в съзнание, тя не си спомняше какво се беше случило след пристигането й в Константинопол. Отново се беше превърнала в нещо средно между дете и жена. Според лекаря Деметрий, това не беше на добро, защото болката не й позволявала да си спомни за Василий и сватбата им, а избягването на истината можело да доведе до още по-дълбока травма. Мейрин трябваше да бъде принудена да си спомни всичко, за да се изправи срещу страха си и да го преодолее.

Императорът настоя Деметрий да се премести да живее в Градинския дворец, за да може да бъде по-близо до пациентката си, която в началото не можеше да разбере, защо й трябва лекар. Когато най-накрая Мейрин осъзна, че от пристигането й в Константинопол са изминали осемнайсет месеца, за които не си спомня нищо, тя с готовност започна да изпълнява съветите на Деметрий. Спомените бавно започнаха да се връщат и заедно с тях дойде и болката.

Придружена от Еада и Деметрий, Мейрин започна да обикаля всички места, които бе посетила за първи път с Василий. През един следобед тримата влязоха в църквата „Света Ирена“. Мейрин огледа обляната от златиста светлина вътрешност на сградата и неочаквано се разплака. Еада прегърна дъщеря си, за да я успокои.

След няколко дни, на вечеря, Мейрин внезапно погледна Деметрий и каза спокойно:

— Съпругът ми е мъртъв, нали?

Въпросът й бе толкова неочакван, че всички около масата застинаха на местата си. Лекарят пръв се съвзе от изненадата и отговори:

— Да, ваше височество. Принц Василий е мъртъв от два месеца.

— Как е умрял? — запита тя. Гласът й бе напълно спокоен.

— Бил е убит. Отровил го е най-добрият му приятел, актьорът Велизарий, който след това отнел и собствения си живот.

— Защо? — гласът й прозвуча остро.

В стаята настъпи гробна тишина. После Еада каза:

— Какво значение има това сега, скъпа? Горкият Василий е мъртъв и погребан. Ти си вдовица. Благодаря на Бога, че най-после си спомни всичко! Време е да го забравиш и да започнеш живота си отново.

— Защо Велизарий е убил съпруга ми? — повтори въпроса си Мейрин с неочаквана твърдост. — Искам да знам! Искам да знам, защо е мъртъв съпругът ми!

Алдуин погледна дъщеря си и видя, че тя вече не е детето, което толкова много бе обичал и което бе защитавал през целия си живот. Очите на жена гледаха седящите край масата и изискваха от тях отговор на всички въпроси.

— Кажи й истината! — каза той.

— Не! — прошепна Еада и очите й се изпълниха със сълзи. — Не й причинявай повече болка!

— Да не искаш да го оплаква вечно? — запита саксонецът гневно. — Аз не искам това! Искам тя да бъде свободна и да започне нов живот, като забрави за миналото! Това обаче няма да стане, ако не й кажеш истината.

— Да! Кажете ми истината! — каза твърдо Мейрин.

— Преди да се омъжите — започна Деметрий, — съпругът ви и Велизарий бяха любовници. Има мъже, които са привличани само от жените. Но има и мъже, които биват привличани само от други мъже. Има и мъже, които — също като съпруга ви — изпитват влечение към жените, но от време на време се нуждаят и от любовник мъж. Когато принц Василий се ожени за вас, той се влюби във вас и напусна Велизарий. Доколкото ни е известно, през няколкото месеца на брака ви принцът не е посетил бившия си любовник нито веднъж. Можем само да предполагаме защо двамата са били заедно в деня на смъртта си. Според нас съпругът ви е искал да каже на Велизарий, че между тях всичко е свършено. Актьорът сигурно се е почувствал предаден, а може би дори е бил разгневен, но вероятно Велизарий е прикрил истинските си чувства и без знанието на принца е сложил отрова в две чаши с вино, след което е подмамил съпруга ви да пие с него за последен път. И двамата са умрели почти веднага и не са изпитали силни болки.

Мейрин кимна, сякаш обяснението на лекаря й се струваше напълно вероятно и приемливо.

— Благодаря ви — каза тя. Гласът й звучеше глухо.

— Няма ли да плачете за съпруга си, принцесо? — попита я нежно Деметрий.

— Не — отвърна Мейрин. — Не мога да плача за Василий. Обяснението ви за смъртта му е само едно предположение, Деметрий, защото вие не сте били там. Не можете да сте сигурен, че съпругът ми е напуснал любовника си след сватбата ни. Бракът ми не е консумиран. През целия си живот няма да намеря отговор на въпроса, дали Василий наистина е бил честен с мен. Дали наистина ме е обичал? Дали наистина е бил загрижен за щастието ми? Може би, след като е станал собственик на идеалната красота, тя го е отвратила? Дали наистина е бил там, където ми казваше, че отива, или е прекарвал времето си с Велизарий? Никога няма да разбера, дали той искаше да напуснем Константинопол, за да се преместим в новия си дом, или за да ме напъха в някаква златна клетка. Толкова ужасна ли е била мисълта за раздяла за Василий и Велизарий, та са предпочели да умрат заедно, вместо да бъдат разделени? Василий ми казваше, че ме обича и в своята неопитност аз му вярвах. Има някои неща, които аз винаги ще помня. Никога няма да забравя целувките му и топлината на ръцете му върху тялото ми. След всичко, което ми казахте, Деметрий, аз ще се чудя дали на него наистина му е харесвало да бъде с мен в леглото, или всеки път, когато ме е докосвал, си е представял, че съм Велизарий. Може би някой ден, когато болката ми няма да бъде толкова силна, аз ще заплача за съпруга си. Може би дори ще мога да му простя, но сега е още рано за това. Не смятам да хабя скъпоценните си сълзи за мъжа, който се подигра с неопитността ми и разби мечтите ми!

Деметрий кимна в знак, че я разбира:

— Някой ден вие отново ще се влюбите, принцесо. Когато това се случи, тези спомени ще загубят значението си за вас и тогава вие ще заплачете за принц Василий. Що се отнася до мен, моята задача е изпълнена. Вие се изправихте лице в лице с истината и ще оздравеете. Сега трябва да напуснете Константинопол и да се върнете в Англия. Някой ден вие отново ще бъдете щастлива.

— Да — каза Мейрин. — Аз ще се върна в Англия и никога вече няма да напусна Ефлея!

— Ще напуснеш Ефлея, когато се омъжиш и ще трябва да отидеш да живееш в дома на съпруга си — намеси се Алдуин.

— Да се омъжа ли? Никога вече няма да се омъжа, татко! Никога!

Един поглед на тана беше достатъчен да накара жена му да се овладее и да не възрази на дъщеря си. Той обви ръка около Мейрин и нежно я придърпа към себе си.

— Не е необходимо да вземаме решения сега — каза саксонецът. — С времето ти ще промениш мнението си, Мейрин. Смъртта на Василий те направи богата и това богатство ще ти осигури добра партия.

— Не искам нищо от богатството на Василий! — извика тя.

— Не бъди глупава! — възрази остро баща й. — Като негова законна вдовица ти имаш право над богатството му и то ще ти осигури безметежно бъдеще.

— Да го вземе майка му! Искам само да се върна у дома и да прекарам остатъка от живота си в спокойствие!

— Заведи дъщеря ни да легне! — обърна се строго Алдуин към жена си. — Тя очевидно не е на себе си.

В крайна сметка танът успя да постигне компромис с упоритата си дъщеря. Алдуин взе от съкровищницата на принца достатъчно злато, за да осигури на Мейрин зестра на принцеса. Саксонецът взе и всички великолепни накити, подарени от принца на съпругата му. Останалото Мейрин пожела да бъде дадено на принцеса Илиана. Мейрин обаче си запази двореца, който Василий бе построил отвъд Босфора. По нейна заповед дворецът трябваше да бъде съборен, а земята, върху която беше построен, да бъде дарена на Църквата.

— Защо просто не го продадеш? — попита Еада дъщеря си.

— Да продам паметника на една не съществувала любов? Никой няма да живее в него, мамо! Проклинам този дворец! — тя повече не повдигна този въпрос, но прекара последните си дни в Константинопол на една тераса с изглед към морето, откъдето в продължение на часове наблюдаваше разрушаването на двореца, който Василий беше построил за нея.

Когато с майка си напуснаха града, Мейрин не заплака. Тя каза довиждане на баща си и без да се обръща назад, пое по пътя, който минаваше през Златната врата и водеше на запад, извън Константинопол. Мейрин яздеше нов кон — двегодишен сив жребец, който императорът й бе подарил преди отпътуването. Животното се наричаше Гръмовержец и бе отгледано от двойка коне, подарени на Константин от някакъв арабски владетел. Жребецът бе изключително красив и бе по-издръжлив от европейските породи коне.

„Надявам се — бе писал императорът на Мейрин, — че ще харесате Гръмовержец и той ще ви накара да си спомняте Константинопол с по-малко лошо.“

— Жребец — каза Еада. — За какво й е на дъщеря ни жребец? Едно муле би било по-подходящо.

— Жребецът е по-ценен — отвърна Алдуин, — защото можем да плодим кобилите си с него. Това е щедър — не, изключително щедър подарък.

— Кървави пари! — възрази жена му. — Той изпитва угризения, защото Василий му беше братовчед.

Конят беше изключително добре обучен. И най-слабото докосване на юздите го караше да изпълнява всяка команда на Мейрин. През първата сутрин след отпътуването им от Константинопол, Мейрин пусна Гръмовержец в лек галоп и го остави да се натича на воля. Половин дузина варангийски гвардейци яздеха до нея, защото смятаха, че двете жени се нуждаят от защита. Според Мейрин това беше глупаво, защото пътищата на Византия бяха най-безопасните в света и за тях се казваше, че една девойка може да ги обикаля сама, без дори да бъде заговорена от непознати.

Докато яздеше, Мейрин осъзна колко ограничен е бил живота й в Константинопол. Бяха изминали почти две години, откакто тя бе яздила съвсем свободно. Разходките й на кон с Василий винаги бяха спокойни. Сега тя можеше да галопира с развяна от вятъра коса и осъзна колко много й беше липсвала свободата. За Василий тя беше просто едно рядко красиво създание, което трябваше да се държи в красива клетка и никога да не бъде пускано на свобода. Тя остави Гръмовержец да галопира още няколко мили. Когато усети, че животното се уморява го подкара в тръс.

— Яздите като валкирия — каза някой до нея.

Тя се обърна и видя един красив гвардеец да язди редом с нея. Лицето му й стори познато и тя сбърчи чело, опитвайки се да си припомни откъде го познава.

— Ерик Лонгсуорд, принцесо — подсказа й той.

Разбира се! Смелият млад гвардеец, който първи се бе отнесъл с нея като с жена при пристигането й в Константинопол. По онова време, когато тя все още не знаеше нищо за болката, която мъжете причиняват на жените. Мейрин кимна рязко. Някога бе смятала, че този човек е твърде дързък, но сега разбираше, че той просто се опитва да се възползва от нея, както би направил с всяко друго красиво момиче на нейно място.

— Съжалявам за загубата ви — каза Ерик.

— Аз пък не съжалявам, Ерик Лонгсуорд — отвърна тя. — Радвам се, че се връщам в Англия.

— Имах предвид смъртта на съпруга ви — уточни той.

Мейрин се обърна, за да го погледне в очите, и младежът отново си помисли, че тя е най-красивата жена, която Господ някога е създавал. Тя беше идеална.

— Знам какво имахте предвид — отвърна Мейрин.

Разбира се, тя не би искала да си спомня за сполетялото я нещастие! Той се наруга мислено за нетактичността си.

— Къде е домът ви? — попита я в отчаян опит да смени темата и да си възвърне благоразположението й.

— Живея в Мерсия, в имението Ефлея, което се намира в една малка долина край границата с Уелс.

— Уелсците са жестоки бойци, но вие сигурно знаете това, след като живеете в съседство с тях.

— Долината, в която е разположена Ефлея, е скрита. Откакто живея там, уелсците не са нападали имението.

— Аз съм от Дейнлоу — каза гвардеецът.

— Личи си по името.

— Земите на баща ми се намират близо до Йорк. Връщам се у дома, защото най-големият ми брат Рандулф е умрял и сега аз съм единственият наследник на баща си, защото брат ми нямаше деца. От малък знаех, че ще прекарам целия си живот като войник, а сега трябва да се уча да бъда земевладелец. Разбира се, скоро ще трябва да се оженя — завърши той смело.

— Открих, че животът невинаги е такъв, какъвто искаме да бъде, Ерик Лонгсуорд. Научих се да приемам този факт и подозирам, че и на вас ще ви се наложи да направите същото — тя смушка коня си леко и се отдалечи в лек галоп от младежа.

Тя го беше отхвърлила и викингът знаеше това. Както Мейрин бе казала, той трябваше да приеме този факт. Ерик щеше да се примири, докато не излезеха извън границите на Византийската империя, в която Мейрин все още беше принцеса, а той — просто войник от варангийската гвардия.

В Англия нещата щяха да бъдат различни. Там той щеше да бъде наследник на богат тан, а тя — дъщеря на друг богат тан. Това ги правеше равни по положение. Когато траурът й свършеше, баща й сигурно щеше да поиска да я омъжи повторно. Жените имаха само две възможности: да се омъжат или да влязат в манастир. Мейрин обаче не му приличаше на жена, която би избрала монашеския живот. Младежът беше готов да се обзаложи, че в студените зимни нощи тя щеше да стопля мъжа си по-добре от огньовете на ада. Ерик я желаеше от мига, в който я бе видял за първи път. Той се ухили на себе си. Викингът нямаше да позволи на нищо да се изпречи на пътя му, защото независимо от думите на Мейрин за живота, той не смяташе да се откаже от нея.

Групата прекоси Европа. Този път Еада не се разболя и не се измори толкова много, колкото на отиване. Пътуваха бързо, защото искаха да стигнат до Англия колкото се може по-скоро. Повечето от гвардейците в групата не бяха виждали домовете си от години. Сега те отиваха да се срещнат със семействата си, преди отново да се върнат на служба при императора. Някои от тях осъзнаваха опасността, която бе надвиснала над Англия, и щяха да останат в родината си, за да подкрепят семействата си в предстоящата борба за власт.

С всеки изминал ден слънцето се задържаше все по-дълго на небето. Групата достигна Италия и бързо я прекоси, като следваше пътищата край невероятно красивото Средиземноморско крайбрежие. Най-накрая пристигнаха в Лангедок и поеха по пътищата, които вървяха успоредно на теченията на големите реки в различните френски кралства. Един ден те осъмнаха в херцогство Фландрия и през същия юнски следобед пред тях се ширна блестящата синьо-зелена повърхност на Ламанш. Саксонските войни нададоха мощен радостен вик.

— Времето е толкова хубаво, че оттук може да се види родната ни земя! — извика щастливо Еада. — Ако успеем да намерим кораб до довечера, ще бъдем в Англия утре сутрин!

Мейрин се разсмя за пръв път след толкова месеци.

— О, мамо! Как само щеше да те дразни татко, ако беше тук, за да чуе думите ти. Той беше толкова горд, че може да ти покаже част от света, а теб това не те интересуваше. Ти просто искаше да си отидеш вкъщи! Е, и аз искам същото! — тя обви ръка около раменете на Еада и я притисна към себе си. Саксонката се обърна и погледна дъщеря си в очите:

— Мейрин, дете мое, струва ми се, че за първи път от много месеци си щастлива. Ако е така, аз благодаря на Светата Дева!

— Не знам дали съм щастлива, мамо. Знам само, че с всяка миля, която ни отдалечаваше от Константинопол, ми ставаше все по-леко. Не мисля обаче, че някога ще мога да забравя съмненията и мъката — въздъхна тя. — Поне вече не мразя Василий за това, което ми причини, и се радвам колкото теб, че се завръщаме у дома.

— Може би младият Ерик Лонгсуорд е причината за веселото ти настроение — забеляза Еада. — Той е красив палавник и е весел като пияница. Забелязах, че използваше всяка възможност да язди до теб.

— Той смята да ме ухажва, мамо — усмихна се Мейрин. — Но досега не съм му дала повод за това. Всъщност той не ми харесва. Щом се върнем в Англия, пътищата ни ще се разделят и аз никога вече няма да го видя.

— Той няма да бъде лош улов — започна да размишлява на глас Еада. — Баща му притежава почти толкова земи, колкото и баща ти. Разбира се, ще трябва да му родиш набързо няколко сина, за да си осигуриш положението. Мъжете от областта Дейнлоу са известни с това, че имат по няколко жени, въпреки че твърдят, че са християни.

— В Дейнлоу да родиш синове не е гаранция, че ще задържиш съпруга си — отвърна Мейрин. — Не отстрани ли Харолд Годуинсон жена си Едит Суонснек? Не е ли тя майка на единствените трима сина, които той има?

— Да — съгласи се Еада, — той наистина отстрани горката Едит Суонснек, за да се ожени за сестрата на ърла на Мерсия.

— И чийто съпруг беше убит по нареждане на Харолд Годуинсон. Той си мислеше, че като се ожени за Едит, Мерсия ще бъде негова. Благодаря, но не, майко!

— Можеш да направиш и по-лош избор от Ерик Лонгсуорд — спокойно възрази Еада.

— Нямам никакво намерение да се омъжвам втори път, мамо.

— Да не искаш да влезеш в манастир? — Еада знаеше отговора предварително.

— Разбира се, че не!

— Тогава ще трябва да се омъжиш повторно, Мейрин. Нямаш друг избор. Може да не е Ерик Лонгсуорд, но в крайна сметка ти ще трябва отново да си намериш съпруг.

— Защо да не мога просто да остана у дома с теб и татко?

— Алдуин и аз няма да живеем вечно и ти го знаеш. Съпругата на Бранд няма да бъде настроена добре към теб, ако живееш в къщата, която един ден ще стане нейна. Какво ще се случи с теб, ако не се омъжиш отново?

— А не мога ли да си купя някоя малка къща и да живея сама?

— Какви глупости говориш, Мейрин! Кой ще оре земите ти и ще ходи на лов заради теб? Кой ще те защищава във времена на опасност? Не ми казвай, че Дагда ще прави това, защото и той няма да живее вечно. Случилото се в Константинопол те нарани дълбоко, но ти не трябва да оставяш краткото ти познанство с Василий Дукас да разруши целия ти живот. Той те обичаше, Мейрин! Аз съм ти майка и знам това. Той не би искал ти да живееш в страх до края на дните си. Не е необходимо да се омъжваш веднага. Може би няма да бъде зле, ако изчакаш, докато не бъде решен въпросът с наследяването на трона. С баща ти сме говорили за това и сме сигурни, че ще има война. Войната е неизбежна. Ти си богата жена и някой ден много мъже ще претендират за ръката ти, Мейрин.

— Те ще искат златото ми, а не мен! — отвърна дъщеря й и се изсмя.

— Така е, но аз знам, че ти ще намериш подходящия мъж, когото да обичаш. Мъж, който, освен богатството ти, ще обича и теб.

— Може би, но Ерик Лонгсуорд не е този човек. Когато го срещнах за пръв път, той ми разкри неща, чието съществуване дори и не подозирах. Той бе първият мъж, който ме погледна, както се гледа жена. През последните няколко седмици аз го опознах доста добре и открих, че у него има нещо, което ме прави неспокойна и ме притеснява. Той се противопоставя на естествения ход на нещата по начин, който за мен е неприемлив. Особено не ми харесва това, че ме гледа като своя собственост, сякаш вече ме притежава. Не бих могла и няма да се омъжа за такъв човек!

Еада кимна. Тя никога не оспорваше чувствата на Мейрин. Дъщеря й притежаваше някакъв инстинкт, който й позволяваше да прониква в душите на хората. За нещастие, този инстинкт не я беше предупредил за опасността, пред която я изправяше любовта й към Василий. Еада се усмихна тъжно. Кога ли любовта се бе подчинявала на правилата на логиката? Ерик Лонгсуорд беше подходящ младеж, но ако Мейрин беше решила да не насърчава ухажванията му, нищо нямаше да бъде загубено. Тя лесно щеше да си намери съпруг, стига всички подходящи млади нормани и англосаксонци да не бъдеха избити в предстоящата война за наследяването на трона.

 

 

Групата успя да намери няколко корабчета, които кръстосваха ивицата вода между Фландрия и Англия, и отплаваха с едно от тях още същия ден. Вятърът беше попътен и обещаваше да се задържи така достатъчно дълго. Въпреки че на корабчетата нямаше каюти, в които да се подслонят през нощта, времето беше хубаво, а юнските нощи не бяха много студени и палтата щяха да бъдат достатъчни, за да ги предпазят от хладния вятър.

Конете бяха вкарани в трюмовете. За вечеря и закуска, Нара купи печен петел, топъл хляб, малка пита меко сирене, вино и кошница пресни череши. Ако имаха късмет, щяха да пристигнат в Англия по изгрев-слънце.

Когато слънцето залезе, вятърът леко отслабна. Корабът се плъзгаше по спокойното море и ги носеше към целта им. Мейрин стоеше на носа и се взираше в тъмнината пред себе си. Тя си спомни първия път, когато бяха прекосили Ламанша. Тогава тя се беше уплашила и въпреки че Дагда бе стоял до нея, за да й вдъхва увереност, се бе почувствала самотна. Сега си спомни как роботърговците бяха използвали робините си, за да задоволят низките си страсти, и как ирландецът я бе защитил от неприличната гледка.

Тя бе прекосила протока за втори път, на път за Константинопол. Мейрин затвори очи, но сълзите успяха да се промъкнат под гъстите й мигли и потекоха по бузите. „О, Василий! — помисли си тя. — Аз те обичах! Вярвах, че и ти ме обичаш. Ако разберях, че не е така, сигурно щеше да ме заболи, но вероятно щях да го приема. Това, което ме мъчи, е съмнението. Дали си обичал Велизарий повече от мен? Толкова много ли си го обичал, че не си могъл да понесеш мисълта да бъдеш разделен от него? Никога няма да разбера това! Господи, никога няма да разбера!“ Тя потръпна и изведнъж се вцепени, когато усети някаква ръка да се обвива около нея.

— Студено ли ви е? — запита Ерик Лонгсуорд, докато я придърпваше към себе си.

— Не — тя изчака малко, после му заговори: — Свалете си ръцете от мен, Ерик Лонгсуорд! Нямате право да ме докосвате!

— Тогава ми дайте това право, Мейрин. При изгрев ще бъдем в Англия, където ще бъдем равни. Искам да се омъжите за мен! — той не отмести ръката си.

За негова изненада, тя успя да се измъкне от прегръдката му и застана срещу него с потъмнели от гняв очи.

— Как смеете, Ерик Лонгсуорд! Изминали са едва четири месеца от смъртта на съпруга ми! Как смеете да ми правите предложение, докато съм в траур! Но след като вече го направихте, отговорът ми е: не, не и хиляди пъти не! Никога няма да се омъжа за вас! Никога!

Той избухна в смях. Ръката му се стрелна към Мейрин и той отново я придърпа към себе си. Тя започна да го удря с юмруци в гърдите. Викингът я погледна и изръмжа:

— Жена с характер! Знаех си, че под тази огненочервена коса се крие жена с характер. Кълна се в Бога, ти ще ми родиш силни деца, нали? Помисли си колко хубаво ще ни бъде, докато правим синовете си, Мейрин! Онова жалко подобие на мъж, за което беше омъжена, едва ли е задоволило страстите ти така, както ще го направя аз!

Мейрин се опита да се измъкне от желязната му хватка. Никога през живота си не беше изпитвала такъв гняв. Той я притисна още по-силно към тялото си и Мейрин усети през дрехите си топлината на коравия му член.

— Пусни ме веднага! — нареди му тя, но викингът бе забелязал как очите й се разшириха, когато я бе притиснал към себе си, и реши, че знае каква е причината за това. Тя го желаеше, въпреки че едва ли щеше да му го каже направо.

Ерик наведе русата си глава и целуна Мейрин по лицето. Тя бързо изви глава настрани и устните му се залепиха върху врата й. Викингът стегна хватката си така, че Мейрин вече не можеше да помръдне, след което прокара бавно езика си по вътрешната страна на ухото й, шепнейки:

— Ти ще се бориш с мен, нали, Мейрин? Ще хапеш, ще драскаш, но безуспешно. Мечът ми ще те пронизва с цялата си дължина и ти ще ме молиш да не спирам! После ще излея семето си в теб. Обичам жените, които ми се съпротивляват! Мога да те обладая още сега. После ще трябва да се омъжиш за мен, нали така?

Тя усети голямата му ръка да мачка гърдите й и за момент мозъкът й изключи. После гневът отново се върна във вените й и Мейрин заби с всички сили коляното си в слабините на викинга. Внезапната болка го накара да я пусне и да се превие. Мейрин бързо отстъпи назад, за да може да вижда противника си, който се опитваше да си поеме въздух. Тя вдигна ръка и го удари през лицето с всичка сила.

— Да не си посмял да ме докоснеш още веднъж, Ерик Лонгсуорд! — изсъска тя през зъби. — Ако го направиш, кълна се, че ще взема първото оръжие, което ми попадне подръка, и ще те убия! — после се обърна и се отдалечи към кърмата, където бяха легнали останалите.

Ерик Лонгсуорд разтри с ръка удареното място. Устните му бавно оформиха усмивка. Мейрин беше наистина прекрасна! За него тя беше идеалната жена: силна, интелигентна и с характер. Той я искаше и възнамеряваше да я притежава на всяка цена. Викингът не беше толкова глупав да си мисли, че никой друг няма да поиска ръката на дъщерята на Алдуин Ателсбеорн. Много от евентуалните ухажори нямаше да се откажат лесно, но той беше готов дори да се бие с тях, за да я има.

Тя беше най-красивата жена на света. Разбира се, Ерик беше сигурен, че е наследила голямо състояние от покойния си съпруг, което щеше да увеличи влиянието на семейството му. Баща й нямаше да има причина да откаже на предложението му. Жените нямаха право на глас при избора си на съпруг и Мейрин не беше изключение. От разговорите си с прислужницата Нара, Ерик бе разбрал, че Мейрин има по-голям брат, който скоро трябвало да се ожени. Нямаше мъж, който би търпял в къщата му да има друга жена, освен съпругата му. Ерик беше абсолютно сигурен, че Мейрин ще се омъжи за него.

Нямаше да бъде зле, ако семейството й го подкрепеше. С това намерение той реши да я придружи до Ефлея, въпреки че трябваше да се отклони от пътя си. Ерик смяташе да се срещне с брат й и да се сприятели с него, а когато баща й се върнеше в дома си, щеше да поиска ръката й от него. Ако те бяха на негова страна, Мейрин щеше да бъде принудена да се подчини на волята на баща си.

Болката в слабините му бавно затихваше и той вече можеше да си поема дъх. Ерик облиза устни, предвкусвайки предстоящата си победа, като си мислеше какви хубави гърди има Мейрин. Той се запита дали зърната й бяха големи или приличаха на пъпки. Викингът усети как пулса му се ускорява при мисълта за голото тяло на Мейрин. Той се отърси от вцепенението си. Държеше се като момче, което още не е спало с жена. Много време бе изминало, откакто жена го бе накарала да се почувства така.

 

 

Вятърът продължи да духа през цялата нощ и когато слънцето се показа над хоризонта, пътниците видяха пред себе си пристанището на Дувър. Корабът скоро бе привързан към кея и всички бързо слязоха на брега и зачакаха да бъдат изведени конете им. Ерик Лонгсуорд се приближи до Еада и дъщеря й:

— Никоя друга земя не ухае както Англия, нали, милейди Еада? Толкова е хубаво отново да се върнеш в родината си! — той погледна към Мейрин: — Добре ли спахте, принцесо?

— Доста добре, Ерик Лонгсуорд — отвърна тя с престорена любезност.

Той й се ухили в отговор и в сините му очи проблесна палаво пламъче. Копелето й се присмиваше! Мейрин си помисли ядосано колко самоуверен е Ерик. Той обаче скоро щеше да научи, че тя е едно от нещата, които би искал да има, но никога нямаше да притежава.

— Ще ви придружа до Ефлея, милейди Еада. Между нас няма достатъчно мерсийци, които да ви осигурят безопасно пътуване — каза той. — Пътищата на Англия не са толкова безопасни, колкото тези във Византия. Лорд Алдуин и императорът биха искали аз да ви придружа до дома ви.

— Много сте любезен, Ерик Лонгсуорд — отвърна Еада с усмивка. — Знам, че заради нас ще се отклоните от пътя си.

— Приятелите ми и аз не сме били у дома си толкова дълго, че още един-два дни няма да бъдат от значение. Ние сме отново в Англия и това е единственото нещо, което има значение за нас сега. Ако бяхте успели да съобщите на сина си кога и къде точно ще пристигнете, той сигурно щеше да дойде да ви посрещне със своите хора. Не мога да оставя три жени да пътуват само с един мъж за охрана. Ще изпратим един от мерсийците напред, за да информира сина ви, че сте пристигнали и по кой път ще пътуваме.

— Чувствам се по-спокойна, като знам, че ще бъдете с нас, Ерик Лонгсуорд — каза Еада. Тя винаги беше по-спокойна, когато край нея имаше човек, който да поеме ръководството.

— О, мамо, не трябва да искаме от Ерик Лонгсуорд да ни придружава. С нас ще пътуват една дузина мерсийци, а и времето е хубаво. Почти през цялото време ще се движим по главни пътища и вероятно ще можем да се присъединим към някой търговски керван от Дувър за Глостър. Сигурна съм, че Бранд ще ни посрещне някъде по пътя. Ерик Лонгсуорд вероятно желае да се прибере у дома си възможно най-бързо, за да утеши родителите си за загубата на по-големия му брат Рандулф. Майка му със сигурност ще го очаква с нетърпение.

Еада се поколеба. Майката на горкия Ерик бе загубила най-големия си син и Мейрин беше съвсем права, като бе казала, че тя с нетърпение ще очаква завръщането на единствения си оцелял син. Една дузина мерсийци бяха достатъчно добра защита. Дагда също беше с тях, а той струваше колкото шестима здрави мъже. Викингът усети колебанието й. Той си пое дъх и бързо каза:

— Ще изпратя вестоносец да предупреди семейството ми, милейди, но настоявам да ви придружа до Ефлея! Няма да мога да си простя, ако нещо ви се случи по пътя.

— Остави го! — обърна се тихо Дагда към Мейрин, която бе отворила уста, за да каже още нещо.

Тя стисна раздразнено устни, но си замълча. Когато Ерик й се усмихна победоносно, на Мейрин й се прииска да го удари.

— Не се отделяй от мен! — тихо каза тя на Дагда. — Снощи бях принудена да отблъсна домогванията на този помпозен глупак и не искам да ми се налага да правя това отново.

— Той се е осмелил да те докосне?! — Дагда беше ядосан.

— Не му липсва смелост. Очевидно, в жилите му тече кръвта на предците му викинги. Той иска да се омъжа за него — завърши тя.

— Вие не сте равни.

— Аз не го искам — каза Мейрин, — но е трудно да го убедя в това. Той просто не разбира защо отхвърлям предложението на наследника на двеста хектара земя. Според него аз съм вдовица, която е готова да се омъжи повторно.

— Каза ли на майка си? — конете бяха вече изведени на сушата. Дагда провери колана на седлото на Гръмовержец.

— Нямах възможност да остана насаме с нея, а и не искам да я тревожа, Дагда. Може би, когато се приберем в Ефлея, ще се сбогувам с Ерик Лонгсуорд завинаги.

— Не и ако той наистина те иска — отвърна замислено Дагда. — Може да се наложи да го убия.

Мейрин взе юздите в ръце.

— Няма да се стигне чак дотам. Татко няма да ме принуди да се омъжа за Ерик Лонгсуорд. Той иска да си намеря много по-добра партия и ме уверява, че състоянието ми ще ми гарантира такава.

Останаха в Дувър за сутрешната меса в църквата „Света Мери в Кастро“. Еада настоя, че щом са успели да изминат благополучно дългия път от Константинопол до Англия, трябвало да благодарят на Бога и да получат опрощение за греховете си. Горкият свещеник се стресна, като разбра, че трябваше да изслуша изповедите на толкова много хора, но бързо намери решение на проблема. Той изслуша изповедите на Еада, Мейрин и Нара, след което се обърна към мъжете и ги попита:

— Разкайвате ли се за греховете, които сте извършили?

На което те отговориха в един глас:

— Да, отче! — и той им даде опрощение на греховете, като направи кръстен знак над главите им. После се качи на амвона и започна месата.

Групата продължи на запад, като се движеше на юг от Лондон. За изненада на Мейрин, времето се задържа хубаво, докато пресичаха ниските хълмове и самотните равнини на Северен Даунс. Преминаха през Гилдфорд, чийто замък бе собственост на ърл Харолд, и се отправиха напред през Ламбърн Даунс, преминавайки през обширни равнинни местности с по някое малко селце или господарска къща из тях.

Необходимо беше няколко души да яздят напред и да търсят места за пренощуване, защото няколкото странноприемници по пътя не бяха подходящи за дами и пътниците бяха принудени да разчитат на гостоприемството на далечни роднини, ако можеха да ги намерят, или на непознати със същото обществено положение като своето.

Един следобед, когато прекосяваха Котсуълдс, те бяха пресрещнати от Бранд и група наемници. Мейрин първа забеляза брат си и пришпори Гръмовержец, за да бъде първата, която ще го поздрави. Тя спря коня си точно пред него и се разсмя на учуденото му изражение.

— Станала си много красива жена! — възкликна брат й.

— Не трябва да бъдеш толкова изненадан, братко — отвърна тя. — На Самхейн ще навърша петнайсет, ако случайно си забравил — тя го огледа от главата до петите. — И ти си се разхубавил — отбеляза, след което реши, че не трябва да му дава повод да се възгордява твърде много, и добави: — Брадата прикрива пъпките ти.

— За момичетата това няма значение — отвърна той шеговито.

— Надявам се, че нямаш пъпки по онази част от тялото ти, от която се интересуват момичетата — разсмя се Мейрин. Бранд се ухили.

— Внимавай мама да не чуе какви ги приказваш — предупреди я той.

— Аз съм вдовица, Бранд. Съвсем естествено е да знам тези неща.

— Съжалявам за съпруга ти, Мейрин, но се радвам, че се върна в Англия! Нямаше да ми бъде приятно да изживея живота си без теб. Да знаеш само колко ми липсваше, палавнице!

Мейрин усети, че й се доплака. По този начин Бранд й казваше, че я обича. Тя го погали по бузата:

— И ти ми липсваше, скъпи братко. Радвам се, че отново съм у дома, заедно с теб!

Бранд хвана ръката й, преди тя да успее да я отдръпне, и я целуна, без да сваля очите си от нейните. После й каза:

— Най-добре ще бъде да намеря мама.

Преди да успеят да обърнат конете си, Ерик Лонгсуорд спря до тях. Той ги погледна свирепо и запита:

— Кой е този мъж, с когото се държите толкова безсрамно, Мейрин? Не забравяйте, че ще бъдете моя жена!

— Кой е пък тоя? — попита Бранд сестра си.

— Това е един глупак — отвърна вбесена Мейрин, — който се смята за голяма работа! Как смеете да ми държите сметка за поведението ми, Ерик Лонгсуорд! Аз не съм ваша годеница и вече ви казах, че няма да се омъжа за вас!

— Аз съм Бранд Алдуинсон — обърна се брат й към викинга. Бранд успя да потисне смеха си, защото беше очевидно, че младежът пред него е влюбен в Мейрин, а тя не дава пет пари за него.

— Значи вие сте братът? Ама разбира се! — гневното изражение изчезна от красивото лице. — Аз съм Ерик Лонгсуорд, бивш гвардеец от варангийската гвардия на император Константин X.

— Вие не сте мерсиец — забеляза Бранд.

— Не, моят дом е близо до Йорк. Аз и хората ми решихме, че би било по-добре да придружим лейди Еада и дъщеря й до дома им, защото в групата им имаше само една дузина мерсийци.

— Много съм ви задължен, Ерик Лонгсуорд — каза Бранд. После улови гневния поглед на сестра си и продължи: — Но сега аз и хората ми сме тук и ще се погрижим за безопасното пътуване на майка ми и сестра ми, а вие ще можете да се завърнете у дома си. Колко време не сте били в Англия?

— Седем години. Напуснах родината, когато бях на петнайсет години.

— Тогава сигурно нямате търпение да видите семейството си — каза любезно Бранд. — А сега моля да ме извините. Трябва да се видя с майка си. Ела, Мейрин! — и двамата оставиха Ерик Лонгсуорд.

Викингът се усмихна, но вътре в себе си беше бесен. Този хлапак се беше държал с него като със слуга, а не като с равен. Децата на Алдуин Ателсбеорн очевидно имаха гордост в излишък.

— Бранд! — Еада слезе от коня си и разтвори ръце.

— Мамо! — той също слезе от своя кон и я прегърна. Познатият парфюм с аромат на лавандула го накара да се почувства отново като малко момче и в съзнанието му нахлу рояк от спомени. Досега Бранд не беше осъзнавал колко много му е липсвала майка му. Очите й го огледаха тревожно, след което тя му се усмихна топло:

— Ти си станал истински мъж. Толкова се гордея с теб!

— Татко?

— Той ще се върне, когато договорът бъде окончателно подписан, но за Мейрин беше най-добре да отпътува веднага и затова сега сме тук.

— Е, мамо, не обвинявай само мен за завръщането ни — намеси се дъщеря й със смях. — Ти копнееше да се върнеш в Ефлея още от мига, в който излязохме от имението!

— Не мога да отрека това — бе искреният отговор. В този момент Ерик се приближи към тях и Еада се обърна към сина си: — Запозна ли се с Ерик Лонгсуорд, Бранд? Не знам какво щяхме да правим, ако той не бе така любезен да ни придружи от Дувър до тук. Той успяваше да ни намери прилично място за нощуване дори и в най-запустелите села. Надявам се, че ще му предложиш гостоприемството на Ефлея, синко.

— Ерик Лонгсуорд е винаги добре дошъл в имението ни, мамо, но той сигурно ще иска да ни напусне, за да се върне в собствения си дом.

Викингът се усмихна с престорена веселост:

— Вашият дом е само на един ден път от тук, докато моят е на няколко дни езда. Аз освободих хората си, защото не бих искал да злоупотребявам с гостоприемството ви. Що се отнася до мен, с радост приемам любезната ви покана. Колкото и да съм нетърпелив да видя родителите си, един-два дни в повече няма да имат голямо значение, след като ме нямаше цели седем години. Моят пратеник трябва да е стигнал в дома ми в Дейнлоу и да е уведомил семейството ми, че съм се завърнал благополучно.

Мейрин едва не изпищя от раздразнение. Тя се беше надявала да се отърве от Ерик Лонгсуорд още сега, но вече не можеше да направи нищо. Всяко нейно възражение сега би се сметнало за проява на грубост и Мейрин беше принудена да се примири с присъствието му.

През следващите няколко дни викингът беше твърде зает с Бранд и се държеше настрани от нея.

След пристигането им в Ефлея, Еада се разплака от радост, че отново си е у дома. Само след един ден тя се държеше така, като че ли никога не е напускала имението. Саксонката веднага се зае с управлението на домакинството си, като клатеше неодобрително глава и мърмореше за различни неща, които не бяха правени както трябва след заминаването й.

Мейрин бързо осъзна, че за нея няма работа. Сега Ефлея беше царството на Еада и някой ден щеше да стане собственост на съпругата на Бранд. Тя се измъкна незабелязано от къщата и забързано се отправи към Гората. През всичките месеци, прекарани във Византия, тя изобщо не се беше замисляла за горското си царство, но сега спомените от детството внезапно нахлуха в съзнанието й.

В Гората сякаш нищо не се беше променило и Мейрин почувства облекчение. За нейна радост, красивата лисица беше още жива и изглежда, помнеше Мейрин. Мейрин бе напуснала Ефлея като неопитно момиче, а се връщаше като жена. Е, може би не истинска жена, но никой, освен нея и майка й не знаеше за това. За всички останали тя беше жена. Жена, която нямаше свой собствен дом. Родителите й бяха прави. Мейрин се дразнеше, че трябва да признае това. В Англия никой нямаше да я уважава, ако нямаше съпруг и свой дом.

Девойката въздъхна. Струваше й се толкова нечестно, че ако искаше да запази мястото си в обществото, трябваше да бъде омъжена. Защо не можеше една жена да притежава своя собствена къща? Мейрин знаеше, че никой не може да й даде отговор на този въпрос. Тя също не беше сигурна какъв е отговорът. „Значи — помисли си тя — ще трябва да се омъжа отново. Но за кого?“ Тя беше единствено сигурна, че това няма да бъде Ерик Лонгсуорд. Той беше арогантен, неук и Мейрин подозираше, че в него има нещо зло. Не, тя нямаше да се омъжи за Ерик!

Същата вечер заваля слаб дъжд и всичко показваше, че времето няма да се оправи скоро. Еада се беше почувствала изтощена и си беше легнала почти веднага след вечеря, а Бранд се беше измъкнал някъде, без да ги предупреди и Мейрин внезапно се озова сама с госта им. Преди тя да успее да се извини и да си тръгне, викингът вече бе застанал до нея и я заговори:

— Брат ви ми разреши да ви ухажвам.

— Брат ми няма правото да ви разрешава подобно нещо — отвърна тя.

— Докато баща ви го няма, той е глава на това домакинство, Мейрин.

Тя го погледна безизразно и го запита:

— Защо искате да ухажвате жена, която не може да ви понася? Не се ли изразих достатъчно ясно последния път, Ерик Лонгсуорд? Да не си мислите, че се правя на игривата девица пред вас? Губите си времето с мен. Аз няма да приема ухажванията ви! Предполагам, че разбирате това.

— Трябва да се омъжите отново — каза той упорито.

— Знам, но няма да се омъжа за вас. Обичах принц Василий и той също ме обичаше. Вие сте ми безразличен.

— Принцът обичаше Велизарий — възрази той. — Дори и женският ум може да проумее това, а вие, както ме уведомиха, сте по-умна от повечето жени. Принцът и любовникът му решиха да се преселят заедно в царството на смъртта, като ви оставят на земята. Как можете все още да бъдете вярна на мъжа, който ви предаде? За мен няма значение дали ме обичате или не. Обзалагам се обаче, че ще ви науча да ме обичате, ако смятате, че любовта е необходима — той я вдигна от стола й, притисна я силно към себе си и я погледна в очите: — Ти ме възбуждаш и ме опияняваш, Мейрин. Всъщност вярвам, че ти си ме омагьосала. Желая те, както никога не съм желал друга жена! Ти или ще бъдеш моя, или никой друг няма да те има! Ти си моя! — с тези думи устните му се впиха в нейните с изгаряща страст.

Мейрин остана вцепенена от внезапната му атака. Тя се опита да се освободи от прегръдката му и разбра, че той си е извадил поука от последната им среща и сега я държеше така, че й беше невъзможно да се защитава от него. Тя потръпна от отвращение, когато устните му бавно захапаха нейните. Ерик се смяташе за мъж, но целувките на Василий бяха много по-сладки. Мейрин не можеше да издържи повече и прибягна към единственото оръжие, което имаше. Тя успя да измъкне ръцете си от желязната му прегръдка, бързо ги протегна нагоре и одра лицето му с нокти.

Ерик я пусна със сподавен вик. Очите му блестяха заплашително. Известно време двамата просто се гледаха мълчаливо. Мейрин видя, че лицето на викинга кърви. След това тя се обърна и бавно прекоси залата. В сините очи на Ерик тя бе видяла желание да убива и й бе необходимо голямо усилие на волята, за да потисне страха си.

— Дяволска лисицо! — извика той след нея. — С това действие ти ме беляза като твоя собственост!

Мейрин се спря и се обърна, за да го погледне:

— Когато утре напуснеш Ефлея, Ерик Лонгсуорд, не се връщай вече! Аз никога няма да те посрещна с добре дошъл. По-скоро бих се убила, отколкото да се омъжа за теб! Не! Ще убия теб!

Мрачният му смях отекна в залата.

— Жено — каза той, — ти само раздразни апетита ми!