Бертрис Смол
Чаровнице моя (3)

Глава втора

Те останаха да нощуват в началото на гората. Френ на висок глас оплакваше липсата на хан наоколо, особено след като Дагда му забрани да пали огън. Търговецът на роби очевидно не бе свикнал да се лишава от каквито и да било удобства.

— Запали огън — каза гигантът спокойно — и ще привлечеш всички бандити и пладнешки разбойници от околността. Те са отчаяни хора и биха ти прерязали гърлото, за да ти вземат ботушите. Толкова ли ти е омръзнал животът?

— Тогава как ще ядем? — запита раздразнен роботърговецът.

— Как изобщо си успял да оцелееш през всичките тези години, през които си обикалял света? — запита ирландецът със смях.

— Нямам навика да пътувам из толкова затънтени места — отвърна Френ надменно. — Пътувам само по цивилизовани пътища, край които има ханове и други почтени места за отсядане. Имам хора, които се занимават само с уреждането на престоите ми.

— Е — каза ирландецът, — тази вечер аз уреждам спането и ти ще спиш на твърдата студена земя, завит в палтото си, ще напълниш дебелия си стомах с нецивилизованите ми хляб и сирене, и ще пиеш от лошото ми вино. Другата ти възможност е да си седиш гладен и да се правиш на мишена за хората, които дебнат из тези гори.

Френ нервно се огледа наоколо и се строполи на земята с думите:

— Откъде си намерил храна и вино?

Дагда се усмихна пренебрежително и отряза един комат от хляба, който извади от дисагите си, след което отряза и парче сирене, и ги подаде на търговеца на роби без повече обяснения. Френ повдигна вежди, после сви рамене и погълна студената си вечеря. Внезапно му бе хрумнало, че ако Дагда не бе с тях, той щеше да се окаже в доста затруднено положение, защото не бе преценил добре разстоянието между Ландерно и брега. Той не бе и помислял, че няма да може да отиде до замъка и да се върне за един ден. Затова сега мълчаливо ядеше и наблюдаваше как Дагда нарязва сиренето на тънки парчета и ги поставя върху меката среда на хляба, преди да ги даде на Мейрин. Детето ядеше с охота. Роботърговецът знаеше от собствен опит, че децата обикновено са много по-жилави от възрастните. Много рядко някое дете залиняваше толкова много, че да умре. Мейрин бе от децата, които оцеляваха.

Френ и Дагда се редуваха да пазят. Всеки шум, долитащ от тъмнината на гората, караше търговеца на роби да подскача. Момичето спеше спокойно. Малко след изгрев-слънце тримата продължиха пътя си към крайбрежното село, където ги очакваха двамата помощници на Френ и стоката му. По пътя Мейрин не отрони нито дума, но Френ забеляза, че тя обръща внимание на всичко около тях. Детето очевидно не беше глупаво.

Той с удоволствие забеляза как очите й се разшириха от страх, когато пред нея се изпречи дългата редица от роби. Бяха петнайсет. Дванайсет мъже с различно телосложение, всеки с обкован с желязо нашийник около врата си, бяха навързани заедно с верига, прокарана през халка от задната страна на нашийника. Трите млади жени също имаха нашийници, но те бяха вързани една за друга само с една верига, опасваща ги през кръста. Роботърговците смятаха, че е лесно да се справят с жените, и щом корабът се отправи към Англия, веригите им бяха свалени.

Френ, спътниците му и конете им бяха настанени на откритата палуба на кораба, който превозваше вино и осолена риба в трюмовете си. Корабът премина край бреговете на Бретон и Нормандия, и прекоси Пас де ла Дерут, оставайки Бретон зад себе си, Нормандия — вдясно и група острови — вляво. Мейрин с интерес наблюдаваше как кормчията определя курса, докато прекарваше кораба край Кап льо Хаг, за да ги изведе в Ламанша и да ги насочи към Англия — страната на англите и саксите. Почти веднага след влизането им в протока се спусна гъста мъгла, която им пречеше да видят накъде се движат.

— Какви са те? — попита момичето Дагда. — Какви са хората в тази Англия?

— Те са храбър народ. Това мога да го твърдя със сигурност, защото съм се сражавал срещу тях. Иначе са същите като бретонците и като всички останали. Борят се да оцелеят. Живеят, умират…

— Говорят ли нашия език? — Мейрин говореше на бретонско-келтско наречие. Дагда поклати глава:

— Те говорят на свой език, но аз го разбирам, а и ти също скоро ще можеш да го говориш.

— Значи ли това, че ще останем в Англия, Дагда?

— Да — прошепна той, — но Френ още не знае това. Той има други планове за теб, малка моя, планове, които нито майка ти, нито баща ти биха одобрили. Сега единствено аз нося отговорност за теб и аз трябва да се погрижа за твоята безопасност.

— Не можем ли да отидем при семейството на мама, в Ирландия?

— Мислил съм за това, но пътят до там е дълъг и опасен. Уви, аз нямам нито една монета, с която да улесня пътуването ни, а на нас ще ни трябват доста пари, докато стигнем до Ирландия. Може би ще отидем там след няколко години, но не и сега — Дагда бе мислил да изостави Френ още в гората на Аргоат, но бе решил, че търговецът на роби може да им помогне да напуснат Бретон, където Мейрин вече не беше в безопасност, защото Дагда не се съмняваше, че ако на лейди Бланш й се удадеше възможността да убие момичето, тя не би се поколебала да го направи. Ирландецът не знаеше какво щеше да прави, когато стигнеха в Англия, но сметна, че все ще измисли нещо.

Вятърът бе слаб, мъглата — гъста, а морето бе гладко като огледало. Прекосяването на протока, който разделяше Англия от континентална Европа, им отне три дни. Дагда бе впечатлен, че когато слязоха на брега, там ги очакваха каруци, с които Френ щеше да прекара стоката си до града, наречен Лондон. Ирландецът не можеше да позволи Мейрин да бъде в каруца заедно с останалите жени и я качи на коня си. Не му се искаше момичето да задава на жените въпросите, които му бе задала предната вечер, когато внезапно се бе събудила и бе видяла Френ и помощниците му да се възползват от трите жени, които покорно се бяха навели през парапета на палубата с вдигнати над кръста поли и безропотно приемаха неприличните тласъци на тримата мъже. Мейрин бе събудила Дагда, за да го попита:

— Те чифтосват ли се?

Той бе кимнал утвърдително.

— Те женени ли са за тези жени?

— Не, детето ми.

— Тогава защо се чифтосват с тях? — бе попитала тя невинно.

Той я бе отвел в друга част на палубата и й бе обяснил:

— Това, което те правят, е лошо, малка моя. Забрави го и заспивай — и като псуваше наум похотливостта на Френ и помощниците му, бе притиснал момичето към широките си гърди, приласкавайки я да заспи още веднъж. Колкото по-скоро успееше да я измъкне от порочните ръце на роботърговеца, толкова по-добре щеше да бъде. Тя бе твърде малка, за да гледа такива сцени, и той трябваше да й намери безопасно място.

Някога Дагда бе ходил в Дъблин, но нищо не го бе подготвило за саксонския Лондон. Това, което видя, бе един голям, шумен и мръсен град, чиито сгради бяха наблъскани една до друга, а населението му бе твърде многобройно. Групата влезе в града рано сутринта, а помощниците на Френ вече бяха уредили добро място на главния пазар до големия мост над реката.

Пазарът бързо се събуждаше и Мейрин, която никога не бе виждала нещо подобно, гледаше с широко отворени очи. Вдясно от тях се бе настанил един касапин, пред когото бяха поставени стойки с окачени върху тях трупове на току-що заклани животни. Вляво някакъв мъж продаваше живи пойни птички. До него стоеше рибар с кошница пресни риби и змиорки. Срещу тях се бе разположил търговец на коне, който бе една от причините Френ да избере точно това място. Конете винаги привличаха мъжете и покрай робите му щяха да минат много хора.

До търговеца на коне се намираше един знахар, който бързо започна да предлага отвара и да вади зъби. За някои продавачи нямаше място на пазара и те обикаляха насам-натам, хвалейки стоките си на висок глас. Сладкар с поднос сладки на главата си бързо уреждаше сделки. Същото правеха и няколко румени момичета, които продаваха билки, цветя и прясна вода.

След един час, Френ вече бе готов за работа. Верен на думата си, той постави тежък кожен нашийник около врата на Мейрин и стегна ключалката с железен ключ, който висеше на голяма халка на колана му.

— Така — каза той с доволна усмивка, докато изпробваше здравината на нашийника. — Сега няма да можеш да се измъкнеш в тълпата със стоката ми, ирландецо. Момиченцето, което така зорко пазиш, е първокласна стока за мен. Младостта и невинността й, заедно с редкия цвят на косите й, ще ми донесат цяло състояние в Константинопол! Тя ще ми донесе толкова злато, че ще мога да си купя вила, в която да прекарам старините си.

— Възнамеряваш да я продадеш на някой перверзен мръсник, нали така, роботърговецо? Да не мислиш, че съм толкова глупав, че да не прозра зловещите ти планове? Къде ти е съвестта? — Френ се изсмя и Дагда остави гнева си да го изгаря отвътре. Това бе онзи гняв, който някога се бе превърнал в убийствена ярост, донесла му в младостта славата на страховит войн. Но Френ вече му бе обърнал гръб и не можа да види изпепеляващия поглед на ирландеца.

Саксонците вече не поддържаха робството, но все още не се бяха отказали от навика да си купуват по някой роб, което им осигуряваше евтина работна ръка, а след това му позволяваха да си отработи заплатената за него сума и разходите за храна и дрехи. Такива сделки винаги носеха печалба на купувача, но робите докарани в Англия се молеха, да им се падне господар англосаксонец. За много от тях това бе единствения начин да си върнат свободата, тъй като не всички бяха родени роби. А това при всички положения щеше да стане лесно, защото цената на робите се определяше според закона и не беше висока.

Френ не бе дошъл в Англия с намерението да търгува сериозно, защото пазарът там беше беден. Той бе дошъл с намерението да се сдобие с белокожи, руси и светлооки саксонски девойки, които щяха да му донесат добра печалба по гъмжащите от хора пазари на Левант. Той не казваше как успява да се сдобие с такава стока, но заявяваше, че никога не посещава Англия, без да получи достатъчно голямо възнаграждение за усилията си, което да го накара да се върне отново там.

Дагда с интерес наблюдаваше как роботърговецът си върши работата. Четирима от мъжете и две от жените бяха продадени бързо и сега Френ се пазареше с някакъв ханджия за цената на третата жена — младо, красиво момиче с гъсти тъмни къдрици.

— Момичето може да готви, да преде, да шие и… — тук той направи драматична пауза и намигна на ханджията: — има пълен задник, с който да споделя постелята ти през студените, влажни нощи.

— Имам млада жена — каза ханджията — и тя не ме оставя на мира цяла нощ.

— Не ми казвай, че мъж като теб не обича да кръшка — каза весело роботърговецът и сръга ханджията. — Освен това, забраненият плод винаги е най-сладък. Това момиче може да помага в кухнята, да обслужва клиентите ти и да ти изкарва няколко допълнителни медни монети на горния етаж, ако разбираш какво искам да ти кажа. Тя не изглежда зле, а и от опит знам, че е много страстна в леглото.

Погледът на ханджията се плъзна по тялото на момичето и той протегна ръка да помилва едрите й гърди. Момичето размърда тяло под ръката му и му се усмихна съблазнително. Мъжът нервно облизваше с език устните си, докато размишляваше колко изгодна би била подобна покупка.

— Добър характер ли има? — попита той Френ. Ханджията всъщност не бе възнамерявал да си купува робиня, но твърдостта му видимо отслабваше.

— Като овчица — отвърна роботърговецът и се обърна към момичето.

— Да, господарю, аз бъде добро момиче — каза тя и поклати бедрата си.

— Няма да дам за нея повече от обявената цена — каза ханджията, докато бъркаше в кесията си.

— Аз не бих и поискал подобно нещо — заяви Френ с лека нотка на обида в гласа. Сделката беше сключена и момичето бе предадено на новия си господар. Френ гледаше с широка усмивка как двамата се отдалечават.

— Колко пъти вече си продавал Гита? — запита един от помощниците му със смях. — Кълна се в разпятието, ти печелиш повече, като продаваш тази жена, отколкото като я даваш на други за по едно чукане!

— Тя е много добра в привличането на други жени за мен — каза роботърговецът. — Приказките, които им разказва за Византия, направо ги карат да ме молят да ги заробя. Можеш да бъдеш сигурен, че когато се завърнем в Англия през идната година, тя ще е събрала цяла тълпа млади руси красавици за нас. Спомни си каква добра работа свърши в Йорк преди две години. Утре ще отидем до Уинчестър. Нямам търпение да видя какви момичета ни е събрала Алхред през изминалата година. Тя е още една юдейска козичка, която напълно си заслужава парите.

Докато Френ и неговите помощници очакваха нови купувачи, Дагда, който бе научил нещо ново за търговските умения и липсата на задръжки у роботърговеца, сериозно се замисли дали да не сграбчи Мейрин и да не побегне с нея. Дребният слабохарактерен мъж, който бе така страхлив в гората, се бе оказал покварен и опасен, и представляваше истинска заплаха за Мейрин. Великанът държеше момичето в скута си, когато внезапно забеляза висок саксонец, който гледаше втренчено детето. Мъжът бе добре облечен и очевидно принадлежеше към висшето общество. Той явно размишляваше върху нещо, но когато започна бавно да се приближава към ирландеца, двама мъже грубо се промъкнаха край него и започнаха да задават на роботърговеца въпроси за трима от робите.

Високият саксонец се поколеба, после улови любопитния поглед на Дагда и се приближи към него:

— Говориш ли английски? Момичето за продан ли е?

Дагда кимна бавно и напрегна паметта си, за да си спомни точните думи на английски.

— За какво я искаш? — запита той с гневен поглед.

— Аз съм Алдуин Ателсбеорн и съм кралски тан. Имотите ми се намират в Мерсия. Малката ми дъщеричка умря през миналата пролет и жена ми все още тъгува за нея. Това дете ми напомня за Едит.

— Ще я купиш, за да я дадеш на жена си, така ли? — сърцето на ирландеца заби учестено. Лицето на Алдуин Ателсбеорн издаваше честен човек, който не прикрива чувствата си.

— Твоя дъщеря ли е момичето? — запита саксонецът.

— Не — отвърна Дагда и започна да говори бързо и тихо, с надеждата, че Френ и помощниците му ще бъдат заети достатъчно дълго, за да може той да обясни всичко на саксонеца. Ирландецът разбра, че този човек може да им предостави възможността да се отърват от Френ. — Родителите на момичето са мъртви и мащехата й я продаде, за да отнеме наследството й. Детето има благородно бретонско потекло, сър. Аз бях слуга на майка й, но сега съм свободен. Това е дълга история, сър. В името на Исус, моля ви да купите момичето! Аз ще работя за вас в продължение на пет години, за да покрия разходите по покупката. Роботърговецът смята да закара господарката ми във Византия и да я продаде на някой похотлив перверзен тип!

Алдуин Ателсбеорн изобщо не се усъмни в думите на Дагда. Той бе образован човек по време, когато хората като него бяха малко. Въпреки че думите на гиганта го изненадаха, той знаеше твърде много за тъмната страна на човешката природа, за да помисли, че го лъжат. Колебанието му внезапно изчезна и като отблъсна останалите клиенти на Френ, той запита с властен глас:

— Каква е цената на детето? Искам я за прислужница на жена си.

— Детето не е за продан — отвърна Френ.

— Не е за продан ли? Каква игра се опитваш да играеш, роботърговецо? — сега саксонецът говореше високо и около него започна да се събира малка тълпа. — Ако не е за продан, тогава защо има робски нашийник и защо е изложена на показ пред всички? Да не би да искаш да изкараш нечестна печалба или пък да я използваш за неморални цели? Говори, човече!

Лицето на Френ се покри с червени и бели петна, и той започна да заеква безпомощно, но от устата му не излизаше членоразделна реч.

— В името на Светата Дева, точно това е смятал да направи този разбойник! — извика саксонецът. След това се обърна към насъбралата се тълпа, която наблюдаваше с интерес спора: — Този негодник иска да предложи момичето, което всъщност е все още съвсем дете, за низки цели! Можем ли да допуснем подобно нещо, приятели? Няма ли кой да извика свещеник, който да накара този нещастник да се разкае? Този крадец е изложил момичето на показ, за да го продаде на някой злодей, но аз, Алдуин Ателсбеорн, тан на крал Едуард, го разкрих! — завърши драматично саксонецът.

Дагда бе решил да участва в играта на саксонеца и бе вдигнал Мейрин, за да я видят всички. Хората от тълпата започнаха да шумят заплашително и да размахват юмруци по посока на Френ. Англичаните обичаха децата си, защото вярваха, че чрез тях ще продължат да живеят и след смъртта си. Тогава един мъж, който вероятно бе по-умен от останалите, извика:

— Защо искаш да купиш детето, Алдуин Ателсбеорн? Честни ли са намеренията ти?

Интересът на тълпата се прехвърли от роботърговеца към тана.

— Момичето ми напомня за покойната ми дъщеря — отвърна саксонецът. — Ще я заведа в дома си, за да утешава скръбта на жена ми. Това не е престъпление.

— Откъде да знаем, че не ни лъже? — извика друг глас от тълпата. Дагда погледна към Френ и видя, че един от помощниците му го няма. Саксонецът вдигна гордо глава:

— Аз съм Алдуин Ателсбеорн, тан на крал Едуард! Никой в Мерсия не се съмнява нито в намеренията ми, нито в думите ми, нито в смелостта ми!

— Тук не е Мерсия! Тук е Лондон!

Тълпата започваше да става опасна. Дагда обви ръце около Мейрин, за да я защити. За миг той бе помислил, че умният саксонец ще успее да привлече тълпата на своя страна, но това не бе станало. Гигантът се огледа, за да види дали няма да може да избяга с Мейрин, когато избухнеше очакваната врява. Нашийникът на врата й обаче представляваше проблем, защото бе твърде стегнат и той не можеше да го среже или да го хване достатъчно здраво, за да го разкъса. Дагда реши, че ще мисли по този проблем едва след като изведе господарката си на сигурно място.

Внезапно сред тълпата се разнесоха викове: „Направете път на епископ Улфстан!“ и хората се отдръпнаха, за да пропуснат могъщия и известен духовник.

— Е, Алдуин — каза епископът строго, но Дагда забеляза весело пламъче в очите му. — За какво е всичко това?

— Погледнете детето, милорд епископ. Не ви ли напомня за моята малка Едит, Бог да даде покой на невинната й душа? Искам да купя това момиче и да го заведа при жена си Еада, за да спре да оплаква мъртвата ни дъщеря. Роботърговецът е изложил момичето, но отказва да ми го продаде. Смятам, че той възнамерява да използва детето за небогоугодни цели.

Епископът погледна Мейрин, но ако имаше прилика между това красиво момиченце и покойната дъщеря на Ателсбеорн, той не я забеляза. Вярно бе, че Едит би била приблизително на същата възраст и че бе имала червена коса, но не и с яркия цвят на косите на това момиче. Въпреки това, ако приятелят му забелязваше някаква прилика и ако искаше да спаси това красиво създание, за да намали болката на жена си и да даде нов смисъл на живота й, то той вършеше добро и християнско дело.

Улфстан погледна свирепо роботърговеца и човекът не му хареса.

— Детето е изложено, което според нашите закони означава, че е за продан — каза епископът. — Цената за малко дете е определена на пет медни пенита. Следователно ти си длъжен да продадеш момичето на Алдуин Ателсбеорн. Как се казваш, човече?

— Ф-френ, господарю.

— Френ ли? — Улфстан се намръщи за миг: — Преди две години в Йорк дойде един роботърговец на име Френ и когато напусна града, с него изчезнаха и почти дузина жени, между които и две от добри семейства — епископът говореше любезно, но Френ различи скритата под любезността заплаха. Негодникът знаеше, че никой не може да свърже появата на роботърговец с изчезването на онези девойки, но Улфстан беше могъщ човек и можеше да разруши всичко, което Френ бе изградил с толкова труд.

Роботърговецът погледна към Мейрин с нейната красива коса и идеална кожа. За миг му се прииска да се противопостави на духовника, но бързо отхвърли тази мисъл: бе преуспял в бизнеса не защото се бе държал като емоционален глупак. Той въздъхна със съжаление, но реши да се вслуша в гласа на разума: момичето беше красиво и би му донесло цяло състояние във Византия, но не си струваше заради нея да разруши всичко, което бе постигнал през живота си, а това без съмнение щеше да се случи, ако се опиташе да я задържи.

— Ако благородният тан дойде тук — каза Френ високо и мазно, — аз ще взема медните му монети и ще приключим с продажбата на детето.

Тълпата започна да се разпръсва с неодобрително мърморене. Кратката драма бе приключена. Френ бързаше да се отърве от Алдуин Ателсбеорн и епископ Улфстан. Той надраска на саксонеца документ за продажбата, взе монетите, отключи нашийника на Мейрин и я предаде на Алдуин с думите:

— Сега тя е твоя, благородни тане. Вземи я и си върви — после се изсмя мрачно: — Направи по-добра сделка, отколкото си мислиш. Гигантът ирландец е личният й телохранител. Ако намеренията ти към момичето са честни, тогава си се сдобил и с войн. Ако обаче намеренията ти не са честни, гигантът със сигурност ще те убие.

Алдуин Ателсбеорн погледна към Дагда и каза само:

— Да вървим.

Придружени от епископа, те поеха надолу по улицата и се отдалечиха от пазара. Мейрин най-после проговори:

— Какво става? Къде отиваме? — тя виждаше останалия зад тях Френ да прехвърля медните монети от едната си ръка в другата и със съжаление да ги наблюдава как се отдалечават.

Дагда обясни случилото се на малката си господарка и тя кимна в знак, че го е разбрала.

— Значи сега принадлежа на този саксонец — каза тя.

— Той е добър човек — отговори ирландецът. — Ако жена му те хареса, в дома му ще бъдеш в безопасност. Ако тя не може да преодолее скръбта си и твоето присъствие я натъжи, аз ще работя за тана, докато изплатя дълга ни към него. След това ще заминем за Ирландия, за да потърсим семейството на майка ти.

— Аз все още ли съм робиня?

— Саксонците вече не търпят робството. Можеш да се смяташ за свободна от момента, в който танът изплати на Френ медните монети — той се разсмя: — Това не е точно съдбата, която лейди Бланш ти бе отредила. Бог се погрижи за твоята безопасност, като ти изпрати този саксонец.

— Какъв е този тан, Дагда? И той ли е благородник като баща ми?

Гигантът се замисли за миг.

— Да — отговори той, — тановете могат да бъдат наречени благородници. Те са свободни хора, които притежават много земи, но могат да притежавате и богатство в други форми. Богатите дрехи, начинът на изразяване и изящната брошка на Алдуин Ателсбеорн ми подсказват, че той е богат човек и вероятно е по-образован от повечето хора. Със сигурност има влияние, защото епископът не се поколеба да му помогне.

Ирландецът следваше саксонеца и Улфстан по крайбрежните улици и ако не бе толкова едър, сигурно щеше да му бъде трудно да не изостане от тях. Най-накрая групата влезе в малка двуетажна къща. Сградата се издигаше до една овощна градина точно на края на града. Двама добре облечени слуги се забързаха да ги придружат до голямата зала, където бе запален огън, който прогонваше студа на влажния следобед.

— Седнете, седнете — каза танът на епископа и Дагда, и погледна слугите си. — Донесете вино — нареди той тихо и отново се обърна към Дагда: — Разкажи ни историята на детето, но първо ни кажи кой си.

— Казвам се Дагда Максколай. Някога бях безстрашен войн, но свещениците ме покръстиха и един крал в Дъблин ми даде за отглеждане дъщеря си Мер Тир Конъл. Когато навърши петнайсет години, милейди Мер се омъжи за бретонския благородник Сиаран сен Ронан. Тя почина малко след като роди това момиче, но преди смъртта си остави милейди Мейрин на грижите ми, така както бе направил някога баща й с нея самата. След няколко години Сен Ронан се ожени за жена, която мразеше малката ми господарка, и когато лорд Сен Ронан умря от раните, които получи при един нещастен случай, онова покварено създание продаде малката ми господарка на роботърговеца Френ.

— Защо? — въпросът бе зададен от епископ Улфстан.

— Лейди Бланш очакваше дете. Тя се страхуваше, че ако детето е момиче, моята господарка ще наследи бащиното си имение Ландерно. Ако се отървеше от по-голямото дете на мъртвия си съпруг, тя осигуряваше наследството за собственото си дете. Негодницата дори не изчака да види от какъв пол ще бъде нейното дете. Никой, освен мен не се осмели да защити милейди Мейрин, но какво може да стори един беден човек като мен на вдовицата на един благородник? Ландерно е усамотено имение и никой там не би възроптал срещу изчезването на момичето — Дагда нарочно премълча, че Бланш сен Ронан бе успяла да накара епископа на Брийо да обяви детето за незаконородено. Служителите на Църквата бяха печално известни с това, че се поддържаха един друг, въпреки че Улфстан не изглеждаше като човек, който може да бъде подлъган. Но той все пак бе непознат за Дагда, а ирландецът не искаше името на Мейрин да бъде опетнено. Те едва ли щяха да се срещнат отново с лейди Бланш и вуйчо й. Ирландецът трябваше да защищава Мейрин. Историята му бе проста и звучеше убедително. Не беше нещо необичайно втората жена да се опита да се отърве от децата на съпруга си от първия му брак. Епископ Улфстан кимна с разбиране.

— Този Бланш сен Ронан, изглежда, не е достойна за уважение жена — отбеляза той. — Ти извърши добро дело, приятелю Алдуин. Мисля, че това дете ще бъде утеха за тъгата на жена ти. Еада е добра и нежна съпруга, и историята на момичето ще я разчувства — той погледна към Мейрин: — Тя защо не говори, Дагда? Не ми изглежда глупава.

Ирландецът се усмихна леко:

— Аз знам английски, защото някога съм се сражавал срещу англите, но милейди Мейрин, въпреки че е родена в Ирландия, е прекарала по-голямата част от живота си в Бретон и говори само бретонски или нормански френски. Тя обаче е много интелигентна и скоро ще научи езика ви.

Алдуин Ателсбеорн погледна към Мейрин и се усмихна нежно. През целия си живот не бе срещал по-красиво същество. Той протегна ръка към нея и каза на правилен нормански френски:

— Ела при мен, дете мое. Разбираш ли ме?

— Да, милорд — отвърна Мейрин и слезе от скута на Дагда, за да отиде при саксонеца.

— Мейрин — каза той замислено. — Това не е бретонско име.

— Не, милорд, не е — отговори момичето. — Името ми е ирландско. Майка ми сама ме е кръстила. На езика на майка ми Мейрин означава Малката Мер. Може ли да получа малко вино? Много съм жадна.

Алдуин подаде чашата си на момичето и то жадно отпи и му я върна с усмивка.

— Ще те взема с мен и ще те отведа при жена си — каза й танът.

Мейрин кимна:

— Дагда ми каза, че дъщеря ви е починала през миналата пролет. Как се казваше тя?

— Едит.

— Красива ли беше? На колко години беше? От какво умря? — въпросите се сипеха от устата на Мейрин.

— За нас с майка й тя бе най-красивото дете. Умря от пролетна болест. Това лято щеше да навърши шест години. Ти на колко години си, Мейрин?

— На Самхейн ще навърша шест — каза тя гордо. — Но хората казват, че съм надрасла годините си. Вие къде живеете? Надявам се — не в този ужасен град!

— Самхейн ли? — саксонецът изглеждаше озадачен.

— Денят на Вси светии, 31 октомври — подсказа му епископ Улфстан, който също бе започнал да говори на нормански френски.

— Родена съм точно в онзи момент от залеза, когато се палят огньовете — заяви гордо Мейрин. — Дагда казва, че това означава, че съм благословена от боговете. Той казва, че когато съм напирала да изляза на бял свят, главата ми наподобявала огън между краката на майка ми.

— Бог наистина те е благословил, дете мое — каза епископът с весело изражение на лицето. Той вече подозираше, че купувайки това умно и красиво момиче, приятелят му Алдуин бе спечелил повече, отколкото предполагаше. Улфстан протегна ръка, погали Мейрин по главата и продължи: — Бог ти е дал добрия Дагда, който да се грижи за теб, и е довел моя добър приятел Алдуин да те спаси. Ще се зарадваш, като ти кажа, че той не живее в Лондон, а в провинцията.

— Домът ми се нарича Ефлея — каза Ателсбеорн. — Намира се в една скрита долина между реките Уай и Северн и Гората^[1].

— Ефлея — повтори Мейрин. — Ефлея. Какво означава това, милорд?

— Поляната на феята.

— „Ефлея“ саксонска дума ли е, милорд?

— Да, детето ми, саксонска е. Мисля, че ще бъдеш щастлива, защото първата дума, която научи на нашия език, е името на новия ти дом.

Мейрин кимна сериозно:

— Моля ви, милорд, кажете ми дали жена ви ще ме хареса. Моята мащеха не ме харесваше, защото ми завиждаше. А другите ви деца? Те дали ще ме харесат?

— Няма начин Еада да не те хареса, детето ми, а що се отнася до останалите членове на семейството ми, аз имам само един син на име Бранд. Обикновено саксонските семейства са големи, но нито моето, нито това на жена ми са големи. Всичките ни роднини са мъртви и от двете семейства останахме само ние тримата. Не — поправи се той. — Четирима сме, защото ти, моя малка Мейрин, ще заемеш мястото на дъщерята, която загубихме — Алдуин Ателсбеорн взе момичето в скута си и го целуна нежно по челото.

За пръв път след толкова време Мейрин се почувства в безопасност. Тя бе обожавала красивия си баща, който също я бе обожавал и глезил, но всичко се бе променило след сватбата му с лейди Бланш. Забелязал зле прикритата неприязън на жена си към детето от първия му брак, Сиаран се бе опитал да я успокои, като бе започнал да проявява повече внимание към нея. Той бе вярвал, че така Бланш няма да завижда на дъщеря му.

Момиченцето, естествено, не бе разбрало причината и се бе уплашило от внезапната промяна в отношението на баща си. Сега се бе появил човек, който й предлагаше любовта, която бе изгубила. Загледана в лицето на саксонеца, Мейрин докосна леко бузата му и нежно погали брадата на тана с пръстчетата си. След това му се усмихна и Алдуин Ателсбеорн остана изненадан от промяната в изражението й. Епископ Улфстан се разсмя:

— Мисля, че днес ти спечели повече, отколкото предполагаш, приятелю. Лице като това може да ти доведе ърл за зет някой ден. Не бързай да я обещаваш за жена на когото и да било, за да не изгубиш предимството си.

Слугите донесоха храна и момичето започна да яде бързо, защото не бе слагала залък в устата си от предишната нощ, когато й бяха дали студена супа и твърд черен хляб. А сега храната беше топла и вкусна. Първо им бе сервирано сочно месо от угоен петел. Равните бели зъби на Мейрин се забиваха в месото и го откъсваха от кълката. После им дадоха пресни скариди, сварени с подправки, чийто вкус на морска вода рязко контрастираше с вкуса на поднесения най-накрая телешки бут. Топъл, току-що излязъл от фурната хляб, твърдо солено сирене и ябълки допълваха обяда. Когато се насити, Мейрин заспа в скута на Алдуин Ателсбеорн, който се усмихваше щастливо.

Рано на следващата сутрин четиримата напуснаха Лондон и се отправиха към Ефлея, която се намираше на четири дни езда от столицата. Епископ Улфстан тръгна с тях, защото се връщаше в имението си в Уустър, който се намираше на един ден път след Ефлея. Движеха се на запад и имаха щастието да се радват на хубаво време по целия път. Алдуин обясни на Мейрин, че пътищата, по които минаваха, са били построени преди стотици години от хора, наричани римляни.

Мейрин слушаше тана с половин ухо и само кимаше. Тя се интересуваше повече от Ефлея, която щеше да стане новия й дом, ако лейди Еада я харесаше, отколкото от някакви отдавна измрели строители, наричани римляни.

— Близо ли е Гората, за която говорехте, милорд? — запита тя саксонеца.

— Да, детето ми, но ти трябва да внимаваш, защото Гората е голяма и гъста. Не искам да се изгубиш.

— Не се страхувам от горите. Домът ми беше в Аргоат — една непроходима гора, която съществува, откакто свят светува. Гората е моя приятелка. Старата Кател, която бе най-мъдрата жена в нашата област, ме учеше как да разпознавам билките и как да използвам лековитите им свойства. Тя казваше, че имам дарба, и аз наистина я имам! Аз мога да виждам неща, които другите хора не могат да видят — похвали се тя по детски.

— А можеш ли да видиш колко много ще те обичаме аз и моята Еада?

Мейрин, която Алдуин Ателсбеорн бе сложил на седлото пред себе си, се облегна назад, о тялото на саксонеца, и повдигна глава, за да погледне в сините му очи. Тя инстинктивно усещаше, че този мъж наистина щеше да я обича с любовта на баща. В този момент момичето разбра, че е намерило убежище.

— Наистина ли ще ми бъдеш баща? — запита тя тихо, все още не можейки да повярва на късмета си.

— Да, Мейрин, наистина.

— Но аз няма да забравя истинския си баща — предупреди го тя.

— Аз и не искам такова нещо от теб, детето ми.

— Мисля, че ще ми бъдеш добър баща — каза момичето и с това въпросът бе уреден.

Саксонецът нежно я целуна по косата. Когато вдигна глава, очите му срещнаха погледа на Дагда, в който се четеше одобрение. Алдуин се усмихна на гиганта и осъзна, че за пръв път от дълго време бе щастлив. След смъртта на дъщеря си той я оплакваше всеки ден. Но Бог бе добър, защото му бе дал Мейрин. Тя се нуждаеше от него също толкова, колкото и той от нея, и Алдуин мислено се помоли жена му да бъде на същото мнение, защото той вече не можеше да понесе мисълта да се раздели с червенокосото момиченце, което така неочаквано бе дошло в живота му.

Мисълта за Еада накара сърцето му да забие по-бързо, защото Алдуин обичаше жена си така, както никой мъж не можеше да обича. Той бе последната издънка на семейството си. По-големият му брат бе починал от смъртоносна болест, а по-малкият бе загинал по време на буря в морето. Единствената му сестра бе умряла при раждането си. След смъртта на братята му баща му бе настоял Алдуин да си намери жена колкото се може по-бързо, за да бъде продължен родът. Алдуин бе добър син и веднага бе започнал да си търси жена между дъщерите на съседите им.

Той се бе влюбил в Еада още при първата им среща в голямата зала на бащиния й дом и не бе повярвал на късмета си, когато бе разбрал, че тя не е обещана на някой друг, особено като се имаше предвид, че майка й бе братовчедка на лейди Годайва, съпругата на ърл Леофрик. Делуин, бащата на Еада, смяташе, че дъщерите му трябва да имат право на избор по отношение на брака си.

Еада също се бе влюбила в него от пръв поглед. Доволни от разумния избор на дъщеря си, Делуин и жена му Феарн се бяха съгласили с женитбата. Сватбата бе отпразнувана от двете семейства с пищно тържество.

Преди да умре, бащата на Алдуин бе станал свидетел на раждането на първия си внук, момче на име Бранд, което сега бе на десет години. Еада, която бе заченала Бранд много лесно, бе родила още едно дете четири години след раждането на сина им — дъщеря им Едит. Въпреки сполетялото ги нещастие, бракът им бе щастлив и когато саксонецът си помисли за тъмночервената коса на жена си и за снежнобялата й кожа, през слабините му премина гореща тръпка. Хубаво щеше да бъде, когато се прибереше у дома си. Студеният северен вятър носеше хлад и напомняше на Алдуин за приближаващата зима и за игрите, на които той и жена му играеха под кожените завивки в леглото.

Пристигнаха в Ефлея малко след пладне на четвъртия ден след отпътуването им от Лондон. Предупредена по куриер за предстоящото завръщане на съпруга си, лейди Еада го очакваше пред господарската къща. Светлосивите й очи се разшириха, когато забеляза малката фигурка на седлото пред Алдуин, после се изпълниха със сълзи, защото саксонецът бе имал навика да държи пред себе си Едит по същия начин. Еада успя да потисне тъгата си: не беше хубаво да посреща съпруга си с плач. Очите й огледаха огромния непознат, който яздеше до съпруга й, и се спряха на епископ Улфстан. Тя мислено се скара на вестоносеца, който не я беше предупредил, че съпругът й няма да бъде сам, защото се сети за скромната вечеря, която беше приготвила. Щеше да се наложи да опекат още няколко заека и един еленски бут. Все още не бе късно да изпрати някой прислужник да хване една-две риби. Епископът и съпругът й бяха мъже с добър апетит, а и гигантът, който яздеше с тях, не приличаше на човек, който прави икономии от храната си. В името на свети Кътбърт! — щеше ли да има достатъчно хляб? Дали пекарят Бърд бе пекъл днес?

Алдуин Ателсбеорн скочи от коня си и прегърна жена си. Усещането на нейната топлина и закръгленост го накара да осъзнае, колко много му е липсвала и той я целуна страстно. За миг Еада щастливо се отпусна в ръцете му, но после със смях се освободи от прегръдката му. Красивото й лице се бе зачервило от неприкритото удоволствие. Мейрин не си спомняше друг път да е виждала съпруг и съпруга да показват такава обич един към друг. Баща й и лейди Бланш винаги се държаха много официално.

— Засрамете се, милорд! — укори шеговито мъжа си Еада. — Какво би си помислил негова светлост за подобно държание?

— Негова светлост — отвърна епископ Улфстан, докато слизаше от коня си, — би искал всички женени двойки да се обичат толкова силно, колкото се обичате вие двамата. Сърцето ми се радва, когато виждам такава топлина в този студен свят.

Сега Еада обърна поглед към Мейрин:

— А това какво е, милорд? Кое е това красиво дете, което водите в Ефлея?

— Купих я от един неприятен търговец на роби, който таеше надеждата да я отведе във Византия и да я продаде като играчка за забавление — отвърна Алдуин Ателсбеорн. — Той нямаше желание да се раздели с нея, но благодарение на намесата на добрия епископ успях да склоня роботърговеца да ми я продаде. Така успях да спася момичето.

— О, горкото момиченце! — каза Еада съчувствено. После се усмихна на Мейрин и погледна към Дагда: — А този кой е, милорд? Той също ли е бил третиран зле от роботърговеца? Не ми прилича на човек, който би търпял да го обиждат.

Алдуин се разсмя:

— Това е Дагда Максколай и е телохранител на детето — и той разказа на жена си историята на момичето и ирландеца. Когато съпругът й свърши, Еада кимна с разбиране.

— Добре дошла в Ефлея, дете мое — обърна се тя към Мейрин.

— Тя не разбира английски, но скоро ще го научи от теб — каза Алдуин на жена си. После се обърна към Мейрин: — Жена ми те посреща с „добре дошла“ в Ефлея, Мейрин.

— Тя иска ли да бъде новата ми майка, милорд татко?

Саксонецът не знаеше какво точно да й отговори.

Децата винаги бяха много нетърпеливи, но колкото и храбър мъж да бе Алдуин Ателсбеорн, той не бе съвсем сигурен как точно да повдигне въпроса пред жена си. В Лондон всичко му се бе струвало твърде просто. Тогава Еада го попита:

— Какво каза момичето за майка си, милорд? Не можех да я разбера. Ако тя остане тук за известно време, ще трябва да я науча на английски.

Алдуин отправи мислено бърза молитва към Бога и реши, че би било най-добре да подходи без заобикалки.

— Мейрин, любов моя, иска да знае дали искаш да бъдеш новата й майка.

Еада залитна леко и бледото й лице побледня още повече. Изпълнените й с болка очи се затвориха за миг. Когато ги отвори отново, тя каза с разтреперан глас:

— Едит не може да бъде заменена, милорд. Вие със сигурност не сте толкова безчувствен, че да не го знаете.

— Не — отговори той. — Едит не може да бъде заменена, нито пък ще ни бъде върната обратно от гроба, любов моя. Дъщеря ни е мъртва, а аз не съм нито толкова жесток, нито толкова безчувствен, че да се опитвам да заменя едно дете с друго, както се заменят кученца. Едит вече няма нужда от нас, Еада, но това дете се нуждае от нас. Когато я видях за първи път, изложена на пазара, с изписана на личицето уплаха, аз веднага разбрах какво трябва да направя. Дълбоко в сърцето си, любима, ти също го знаеш. Бог ни даде още едно дете не за да заеме то мястото на Едит, а за да заеме своето място в живота ни. Това момиченце е страдало така, както си страдала и ти. Мейрин те попита нещо, Еада. Какво да й отговоря?

Еада отново погледна към Мейрин, която отвърна на погледа й с безизразно лице. За един кратък миг Еада видя уязвимостта в очите на Мейрин и в същия този миг тя отдаде сърцето си на момиченцето. Протегна ръце, вдигна Мейрин от седлото и каза:

— Разбира се, че ще й бъда майка, милорд, след като вие вече сте станали баща — тя прегърна момичето и го целуна по двете бузи, преди да го пусне на земята. — Личи си, че тя вече ви върти на малкото си пръстче така, както го правеше и Едит — след това хвана Мейрин за ръката и я поведе към голямата зала на Ефлея.

— Слава на Исус и Дева Мария — каза тихо епископ Улфстан.

— Съпругата ти е добра жена — заяви Дагда с неприкрита нотка на облекчение в гласа. — С нея малката ми господарка ще бъде в безопасност и това ме прави твой длъжник, Алдуин Ателсбеорн. Трябва само да ми кажеш какво искаш от мен, защото от този момент аз съм твой васал, а ти си мой господар.

— Първото нещо, което всички ние трябва да направим — отвърна саксонецът, — е да влезем в трапезарията и да обядваме. Аз поне съм много гладен, приятели! Що се отнася до теб, Дагда, в Ефлея ще се намери достатъчно работа за човек с твоите възможности — той се усмихна на ирландеца. — А сега да вървим да ядем!