Бертрис Смол
Чаровнице моя (14)

Глава тринадесета

Не беше обичайно жените да бъдат коронясвани отделно, но когато Уилям Нормандски беше взел наследството си от Харолд Годуинсон, жена му беше настояла също да бъде коронясана. Някои от съветниците на краля подкрепиха тази идея, защото смятаха, че силният характер на краля им може да бъде смекчен от Матилда, която олицетворяваше майчинството и женствеността. Отначало Уилям се противопоставяше на предложението: Англия все още не беше изцяло под негова власт и нямаше да бъде безопасно съпругата му да дойде там. Не й ли беше достатъчно, че сега мъжът й беше крал? Матилда очевидно смяташе, че това не е достатъчно. Ако Уилям беше крал, то тя трябваше законно да бъде обявена за кралица. Уилям обичаше много жена си и мирът в семейството беше необходимост за него. Когато херцогинята не се отказа от мечтата си да бъде коронясана, той отстъпи. Може би съветниците му все пак щяха да излязат прави и Матилда щеше да донесе добро на Англия.

През 1068 година, Петдесетница се падна на единадесети май. Денят беше ясен и топъл. На синьото небе нямаше нито едно облаче и слънцето огряваше с лъчите си цяла Англия. Очевидно беше, че господ одобряваше коронацията на Матилда за кралица. Тъй като нямаше прецедент за коронясването на кралица, англосаксонските правила, които бяха спазвани през седемнадесетте месеца след завладяването на страната от норманите, бяха променени и норманите добавиха някои свои допълнения към церемонията. Химнът „Слава на краля“, който за първи път бе изпят на коронацията на великия френски крал Шарлеман, сега бе прибавен към ритуала на англосаксонската коронационна церемония.

Въпреки че Уилям вярваше на гражданите на Лондон, които в продължение на толкова много месеци му бяха останали верни, той се боеше, че бунтовете, които все още избухваха тук-там из Англия, може да застрашат безопасността на жена му. Коронационната процесия на кралицата беше ограничена, което подсказваше, че Уилям смяташе, че Англия му е напълно вярна, но не чак толкова, че да се изключи възможността от нападение на наемни убийци. Процесията тръгна от дома на краля по пътя край реката в продължение на около една миля, след което отново се завърна в Уестминстърското абатство, където Матилда беше коронясана.

Една дузина тръбачи и още толкова барабанчици, облечени в ливреи с кралските цветове, водеха шествието. Острите звуци на тръбите раздираха свежия въздух и рязко контрастираха с глухия тътен на барабаните. Зад музикантите яздеха група рицари в пълно бойно облекло и прикрепени към копията им медальони с цветовете на кралицата. Конете им бяха покрити с наметала в червено и златисто. Ездачите бяха следвани от сто момчета в червени одежди с бели стихари. Децата пееха песни за възхвала на милостивия бог, който бе толкова добър да изпрати Матилда в Англия. След тях вървяха благородниците, които бяха избрани да носят кралските отличия на Матилда. По един свещеник в черни одежди вървеше пред всеки благородник и размяташе кандилница с уханен тамян.

Най-малкият брат на краля, граф Робърт Мортен, носеше новата корона на кралицата върху поставка от пурпурночервено кадифе. Уилям Фитц-Озбърн носеше върху възглавничка специално изработеният за коронацията пръстен с красив рубин. Зад него вървеше шестгодишният принц Уилям Руфъс и носеше върху кадифена възглавничка златния скиптър на кралицата. За да не тръгнат слухове, че англосаксонците са били пренебрегнати, ърл Едуин от Мерсия беше избран да носи златната кралска сфера. Брат му, ърл Моркар, беше натоварен с носенето на украсените с рубини златни гривни. Последните двама се чувстваха неудобно в новите си роли. Кралят се усмихна мрачно на себе си, докато ги гледаше. Въпреки верността им досега, той не вярваше на нито един от тях. Те бяха хора, които не можеха да видят твърде далеч в бъдещето.

Лондончани и посетители от други части на страната се бяха наредили от двете страни на улиците и надаваха радостни възгласи, когато процесията минаваше покрай тях. Група мъже и жени от кралския двор, облечени в красиви дрехи, яздеха след кралските знаци и многоцветните им дрехи ги правеха да приличат на пеперуди. След тях идваше самата Матилда, качена върху белоснежен жребец. Роклята й беше с цвета на злато и падаше свободно върху задницата на коня й. Над роклята си кралицата беше облякла туника от тъмносин плат със златни звездички. Талията й, която беше леко надебеляла от последната й бременност, бе пристегната с колан от позлатено сребро с инкрустирани в метала сини камъни. Сребристорусата й коса бе разделена по средата и падаше в две дебели плитки от всяка страна на главата й, която беше толкова равна отгоре, че короната би й пасвала идеално. Ефирен златист воал, придържан от венче бели цветя, украсяваше главата й.

Дребната херцогиня се усмихваше и махаше с ръка и спечели сърцата на всички, които я видяха. Пристигането й бе накарало англичаните да се почувстват в по-голяма безопасност. Дори и Уилям бе спечелил от безупречната репутация на жена си — точно както бяха предсказали съветниците му. Хората си мислеха, че мъж, който има съпруга като Матилда, не може да бъде чак толкова лош. Уилям не участваше в процесията, а чакаше в църквата, защото не искаше да разваля удоволствието на жена си. Кралското шествие завършваше с група монахини, доведени от абатството „Света Троица“ в Кан, което беше собственост на кралицата. Те вървяха и се молеха, прехвърляйки зърната на броениците между пръстите си.

Процесията се завърна във великолепното Уестминстърско абатство и премина през главната врата и по пътеката между пейките в катедралата. В сградата беше хладно. Гласовете на хора от момчета и мъже изпълваха вътрешността на катедралата с древни песни на възхвала на латински. Пред олтара търпеливо чакаше да се заеме със задълженията си Еадред, архиепископ на Йорк. Церемонията включваше освещаването на кралските знаци, предаването им на кралицата и самата коронация.

Притиснати в тълпата някъде по средата на помещението, Мейрин и Жослин отвърнаха с високо „да“, когато присъстващите бяха попитани дали приемат Матилда, херцогиня на Нормандия, за своя законна кралица. Едва тогава Матилда положи клетва, която всъщност представляваше договор между нея и народа й. Гласът на дребничката херцогиня беше ясен и се чуваше добре дори и в най-отдалечените кътчета на залата.

След това дойде ред на помазването на кралицата. Матилда коленичи и един млад свещеник свали венчето и воала й. Архиепископът изля малко светено масло от едно шишенце върху главата на кралицата. След това около раменете на Матилда беше прикрепено пурпурночервено наметало с ръбове от хермелинови кожи и с изненадваща простота Еадред изрече с ясен, но тих глас:

— Матилда Нормандска, коронясвам те за кралица на Англия в името на Отца и Сина и Светаго духа!

Той задържа за малко короната, за да могат да я видят всички в залата, след което я постави върху главата на херцогинята. Короната беше изящно произведение на изкуството, изработена бе от чисто злато и бе инкрустирана с аметисти и диаманти. Короната не беше висока, но за плетеницата от житни класове, преплетени лози и лилии се смяташе не само че е красива, но и че носи щастие.

Помазана и официално коронясана, кралицата бе поведена по няколкото стълби от олтара до малък трон, поставен до друг по-голям. Едва сега кралят се присъедини към съпругата си и седна на трона си, а архиепископ Еадред обяви първо на английски, а след това и на френски:

— Милорди и дами, представям ви Матилда, кралица на Англия!

Зрителите нададоха мощен радостен възглас и когато ехото му замлъкна, Матилда седна, за да приеме почитанията на поданиците на съпруга си. Само най-важните благородници бяха оставени да коленичат пред кралицата, защото ако всички присъстващи се бяха изредили да я поздравят, това щеше да отнеме цял ден.

След това кралят и кралицата поведоха пеша едно шествие през градините към дома на краля, където беше организирано голямо пиршество. Времето беше твърде хубаво и навън бяха издигнати павилиони, в които щяха да бъдат настанени гостите. В земята бяха изкопани дълбоки ями и в тях бяха запалени огньове, над които се печаха волове, овце, прасета и сърни. Зачервени от горещината готвачи внимателно следяха да не изгори месото и с бавни и отмерени движения въртяха шишовете. За гостите бяха наредени дълги маси, а за краля и кралицата беше изнесена кралската маса, която бе поставена с гръб към абатството. Големи бъчви с вино и бира бяха изтъркаляни навън и скоро религиозната тържественост на коронясването отстъпи място на веселието. Слугите тичаха между кухнята и трапезите с подноси пилешко, печен дивеч и риба. Имаше пити сирене, купи боб, зелки, цвекло, всякакви видове хляб, портокали от Испания, сладки виолетки от Прованс, нормански череши и английски ягоди.

Минстрели се разхождаха между гостите и пееха за някогашни герои и смели дела. Един от тях привлече вниманието на краля, като измисли песен, която възхваляваше благородството на Уилям и любовта му към красивата Матилда, чието присъствие придавало блясък на Англия. Уилям възнагради минстрела с един златен пръстен, който свали от ръката си. Няколко групи жонгльори и акробати забавляваха гостите, като пееха и свиреха на флейта, арфа и цимбали, изпълняваха акробатични номера и имитираха различни животни. Към края на деня гостите се развеселиха толкова, че започнаха да се присъединяват към акробатите.

В разгара на пиршеството пристигна рицарят сър Мармион от Фортне, облечен в пълно бойно снаряжение, и три пъти отправи предизвикателство към насъбралото се множество:

— Ако някой отрича, че нашият господар Уилям и красивата му съпруга Матилда са законни владетели на Англия, то той е предател и лъжец, и аз го предизвиквам на честен бой!

Разбира се, никой не прие това предизвикателство.

Тъй като Жослин и Мейрин не бяха от кралския двор, те си тръгнаха рано, защото не искаха да се прибират по тъмно. Коронацията на Матилда беше събитие, за което щяха да разказват на внуците си, но сега те бързаха да си тръгнат, защото на следващия ден трябваше да отпътуват за Ефлея. Преди това обаче се налагаше да изразят почитта си към краля и кралицата и двамата се приближиха до кралската маса и зачакаха да бъдат забелязани.

— Говори, Жос! — кралят се беше нахранил добре и беше благоразположен към всички.

— Трябва да си тръгваме, милорд, но преди това искахме да ви благодарим за гостоприемството.

— Оправи ли се ръката на лейди Мейрин? — поинтересува се кралицата.

— Няма инфекция, милейди — отвърна Мейрин, — и с времето раната ще зарасне.

— Ще бъда по-спокоен, когато Бланш дьо сен Брийо се върне в Бретон — каза Жослин. — До миналия ден не осъзнавах колко опасна жена е тя.

Настъпи многозначителна тишина. Най-накрая кралят наруши мълчанието:

— Бланш дьо сен Брийо е мъртва, Жос. Мислех, че вече знаеш.

— Мъртва? — на лицето на Жослин дьо Кобург беше изписана непресторена изненада.

— Мъртва ли? — престори се на изненадана Мейрин и се почувства малко виновна, че беше скрила истината от съпруга си.

— Да — отвърна Уилям. — След нападението върху жена ти, аз наредих тя да бъде затворена в един малък килер на тавана на дома ми. Беше й дадена кана с вода и самун хляб. Възнамерявахме да я държим там, докато стане възможно завръщането й в Нормандия. Вратата беше залостена отвън, но не поставихме пазач, защото не мислехме, че някой би се осмелил да й помогне да избяга. Вчера следобед един слуга отишъл да й занесе още вода и хляб. Бланш дьо сен Брийо лежала на пода със счупен врат. Разпитахме всички, но никой не бе забелязал нещо необичайно. Не са били видени непознати, не е било чуто нищо, което да ни подскаже кой е извършил убийството.

— Сякаш дяволът е дошъл да си вземе своето — добави Матилда и се прекръсти.

— Не я помня като жена с много приятели — заговори бавно Мейрин. — Може би, в свитата ви е имало някой, в чието лице е имала сериозен враг. Тя дойде в Англия, за да впримчи съпруга ми в капана си. Когато плановете й бяха провалени, тя може би е направила глупостта да поеме по друг — и може би по-опасен — път. Тя не беше жена, която се отказва лесно от намеренията си. Беше мой враг, но аз ще се моля Бог да даде утеха на душата й.

— Да — каза кралицата. — Нека Бог да й прости за греховете й!

— Моля ви, мадам, не казвайте на полусестра ми за трагичния край на майка й. Сигурна съм, че тя е обичала лейди Бланш, която също обичаше детето си.

— Тя все някога ще трябва да научи за жестокостта на майка си, милейди Мейрин — намеси се Уилям. — Иначе ще се чуди защо й отнемат Ландерно. Няма как да й обясним това, ако не й кажем цялата истина.

Мейрин изглеждаше истински разстроена:

— Аз, разбира се, никога не съм я срещала, но знам, че Бланшет няма нищо общо с майка си. Те са като деня и нощта или като огъня и водата. Бланшет има нежна душа и аз се страхувам, че вие ще разбиете сърцето й.

— Аз лично ще й кажа — каза кралицата. — Тя все още живее в дома на семейство Монтгомъри и ще остане там засега. Смъртта на майка й я поставя под попечителството на краля и само той може да решава съдбата й. Милорд Уилям реши да й позволи да влезе като послушница в абатството „Света Троица“ в Кан. Когато се върна в Нормандия, ще наредя да ми доведат сестра ви и тя ще остане с мен до следващата година, когато и нашата дъщеря Сесилия също ще бъде приета за послушница в абатството. Двете момичета ще отидат там заедно.

Мейрин коленичи и целуна ръката на кралицата с благодарност:

— Благодаря, кралице моя! Това, което ми предлагате, е повече, отколкото се надявах да получа.

— Може би — предложи Матилда — ще искате да пишете на своята полусестра, за да я уверите, че нямате лоши намерения спрямо нея. Ако напишете писмото си и ми го предадете, преди да отпътувам утре, аз лично ще се погрижа то да стигне до Бланшет сен Ронан.

Мейрин кимна, изправи се и направи реверанс пред краля и кралицата. Матилда и Уилям се усмихнаха.

— Бог да е с вас, Жослин, и не забравяй да ме държиш в течение относно работата по Алдфорд! — каза кралят. — Запази за мен безопасността в своя участък от границата.

— Ще го направя, господарю! — отвърна рицарят и се оттегли с поклон.

На следващия ден Мейрин и съпругът й отпътуваха за Ефлея и при пристигането си в имението откриха, че стените на замъка се издигат на два пъти по-голяма височина, отколкото бяха в деня на заминаването им за Лондон. Хубавото време и удължаването на дните бяха позволили на работниците да работят по-дълго. Кладенецът във вътрешния двор беше вече изкопан и стените му бяха иззидани с камъни. Скелето беше издигнато и имаше дървени рампи, върху които можеха да бъдат довличани или издърпвани тежки материали.

С издигането на външните стени започнаха да се появяват и защитните парапети. Горните части на парапетите се наричаха зъбци и имаха отвори за стрелба с лък. Над зъбците имаше редица остри каменни шипове. Очевидно беше, че външните стени щяха да бъдат завършени до края на лятото, а ако времето позволеше, щеше да бъде започнат и строежът на кулите по тях. Когато цялата тази работа бъдеше свършена, щеше да бъде много трудно да се спре строежът на замъка.

Няколко седмици след коронацията на Матилда до Ефлея достигна новината, че отново е избухнало въстание. Тримата сина на Харолд Годуинсон от Едит Суонснек бяха отплавали от Ирландия, където бяха пратени в изгнание, за да нападнат вътрешността на Англия край Бристолския канал. За щастие, Ефлея се намираше твърде далеч от там, но когато ърл Едуин и по-малкият му брат ърл Моркар също вдигнаха бунт със съюзниците си от Уелс, опасността се приближи до имението.

По време на тези напрегнати седмици в средата на лятото никой не можеше да спи спокойно. Мейрин се боеше, че Едуин и съюзниците му щяха да се опитат да завземат Ефлея. Това означаваше, че Жослин щеше да се бие и можеше да бъде убит. Сега тя знаеше, че е отново бременна, и загрижеността за бащата на детето й се превърна в мания. Когато към края на лятото научиха, че Госпатрик, който наскоро бе назначен от краля да управлява Нортумбрия, се е разбунтувал и е застанал на страната на Едгар Ателинг, Мейрин изпадна в истерия.

— Как би могъл кралят да се справи с всички тези бунтове? — тревожеше се тя.

— Не Съм виждал Уилям Нормандски да дава нещо, което смята за своя собственост — опита се да я успокои Жослин.

— Едгар Ателинг потърси убежище в Шотландия заедно с майка си и сестрите си. Сега шотландците ни нападат!

Жослин се разсмя:

— Доколкото знам, шотландците и нортумбрийците винаги са се нападали взаимно. В тази част на Англия никога не е имало мир. Ателинг е твърде млад, за да представлява реална опасност за крал Уилям. От негово име се вършат много неща, които — подозирам — той не би одобрил. Според мен той избяга в Шотландия, за да се подготви за евентуалното си завръщане в Унгария, където се е родил и където ще бъде в безопасност. Най-накрая Уилям сигурно ще трябва да го вкара в тъмница или да го убие и Едгар, и семейството му знаят това — той обви ръцете си около нея и нежно потупа корема й, който все още не показваше състоянието й: — Не се тревожи, скъпа! Почивай си и се грижи за детето ни.

— Еадрик Дивия отново е тръгнал на поход — предизвика го тя.

— Наистина ли си мислиш, че Еадрик ще се върне в Ефлея, като се има предвид какво посрещане му устрои последния път? От това, което съм чувал за него, ми се струва, че този мъж не е глупак. Освен това той знае, че тук няма нищо ценно.

— Имаме Алдфорд.

— На Еадрик ще му бъде необходимо твърде много време да го разруши сега, а един незавършен замък не му е потребен. Замъците, Мейрин, са ценни само когато в тях може да се живее и когато могат да бъдат използвани за отбрана срещу врагове. Алдфорд не отговаря на нито едно от тези условия. За твоя стар приятел Еадрик има по-лесна плячка от Ефлея. Той знае, че сега аз съм тук и ще отбранявам имението.

Трите големи бунта през лятото на 1068 година умряха още в зародиш. Тримата сина на Харолд Годуинсон и техните ирландски, датски и английски съюзници не можаха да се обединят, за да нанесат мощен удар на краля. Те причиниха щети и неприятности, но в крайна сметка си заминаха и никога вече не се върнаха.

На север Госпатрик се оказа сам, без истинска армия, с която да се изправи срещу краля, когото така неблагоразумно беше предизвикал. Изглеждаше, че благородниците, които с такава готовност се бяха заклели да го подкрепят в началото, сега не можеха да се откъснат от личните си вражди и да му се притекат на помощ срещу Уилям. Госпатрик реши да избере по-малкото зло и се предаде на шотландския крал Малкълм, за да отиде да живее в изгнание в Шотландия с младия Едгар Ателинг.

Уилям насочи вниманието и армията си към ърловете Едуин и Моркар. И двамата му се бяха заклели във вярност. Той дори ги беше почел, като ги беше избрал да участват в коронацията на жена му, а те отвърнаха на любезността му, като вдигнаха бунт срещу него. Но най-лошото от всичко беше, че нарушиха дадената пред бога клетва да защитават правата на своя крал. За Уилям това беше най-големият им грях. Кралската армия помете бунтовниците и ги обърна в бягство. И последният бунт за тази година беше потушен.

Кралят заповяда в Лестър, Уоруик и Нотингам да бъдат издигнати замъци. Един от верните му приближени, Робер дьо Мулан, бе направен ърл на Лестършър и му бяха дадени голяма част от земите на ърл Едуин в Мерсия. С такъв съсед Жослин се почувства в безопасност. След бягството на Госпатрик Йорк се беше предал без бой и един от братовчедите на кралицата, Робер дьо Комин, стана новият ърл на Нортумбрия. Към края на 1068 година Англия на изток от Хъмбър изглеждаше мирна и доволна от краля.

На път към Глостър с група рицари Уилям неочаквано спря в Ефлея, за да пренощува в имението. Свитата на краля се състоеше от близо четиридесет души и въпреки че Мейрин можеше да ги настани да пренощуват, тя се зачуди дали ще може да ги изхрани, след като бяха пристигнали толкова неочаквано. Кралят бе влязъл в имението малко след пладне, което щеше да й даде достатъчно време да подготви вечерята.

Тя нареди да бъдат заклани едно теле и поне три дузини пилета. Приставът Егбърт изпрати няколко младежи в Гората и те се завърнаха с млад елен и няколко заека, които бързо бяха одрани, очистени и превърнати на сладкиш. Телешкото и еленското месо бяха опечени бавно на открит огън. Пилетата бяха набучени по шест на шиш, бяха напълнени с жито и изсушени ябълки и щяха да бъдат изпечени в кухнята. Освен това на гостите щеше да бъде предложено студено агнешко и пъстърва. Зеленина от глухарчета беше натопена в бяло вино. На работниците нямаше да им стигне хлябът, но Дагда обясни причините за недостига на всеки майстор поотделно, а майсторите обясниха на работниците си и те проявиха разбиране. Мейрин им изпрати няколко бъчви ябълково вино, за да им изрази благодарността си. На масите щяха да бъдат поставени големи пити сирене и купи с ябълки, круши и грозде.

Убедила се, че всичко е готово, Мейрин се усмихна победоносно на майка си:

— Е, мамо?

— Добре съм те възпитала, дъще — отвърна усмихнато саксонката. — Никога не съм посрещала английски крал, но ти няма от какво да се срамуваш, защото се съмнявам дали домакинът на някой голям замък би успял да приготви по-добра вечеря за толкова кратко време. Гордея се с теб!

— И аз също — каза Жослин, който бе влязъл и оглеждаше залата на Ефлея.

Огънят гореше ярко в камината и стопляше стаята. Пред всяко място имаше наредени танури с топъл хляб и дървени чаши. Покрай стените на залата бяха наредени бъчви с вино и ейл.

— Мама и аз ще вечеряме в дневната — каза Мейрин. — Тази вечер господата ще останат сами.

Кралят бе посетил строежа с Жослин и бе останал доволен от видяното. Външната завеса беше почти завършена, защото времето се беше задържало необичайно хубаво от пролетта и дори сега, в началото на декември, работата продължаваше. Когато времето се развалеше, работниците щяха да започнат довършителните работи по вътрешността на караулното помещение на главния вход.

— Изглежда, че ще успееш да завършиш Алдфорд до една година след пролетта — каза одобрително Уилям.

— Да, ако и следващата пролет и лято са като тазгодишните, милорд. Ако не са, може да изминат още две години, преди замъкът да бъде завършен напълно. В лицето на майстор Жилет имам добър инженер, такъв е и приставът, а работниците са необикновено способни.

— Да не би да си решил да направиш слугата на жена си съдебен пристав, Жос?

— Да, милорд. Той се е родил свободен и някога е бил страховит войн. Историята му е дълга, но това, което има значение за мен, е неговата вярност и че всички тук го харесват. Приставът на имението никога не е излизал извън Ефлея и няма достатъчно опит, за да се справя с Алдфорд. Егбърт никога не се е надявал да бъде натоварен с управлението на замъка и предпочита да живее в свят, в който нищо не се променя.

— Дагда дал ли ти е клетва за вярност?

— Да! В мое отсъствие той ще задържи Алдфорд за вас, милорд, и ще го отбранява до последна капка кръв.

— Ти свърши добра работа за мен, Жослин дьо Кобург, барон Алдфорд. От днес ти ще носиш тази титла и тя ще се предава от поколение на поколение до деня, в който, да не дава господ, вече няма да има нито един останал жив Дьо Кобург! Придворният ми писар ще ти изпрати документите, които потвърждават решението ми, но въпреки това аз ще го обявя на вечеря. Съпругата ти ще бъде доволна. Бременността не й личи изобщо. Да се молим на Бога да носи в утробата си следващия барон Алдфорд.

— Амин! — отвърна Жослин.

Детето, което Мейрин роди на втори февруари, не се оказа момче, а една здрава дъщеричка. Мейрин бе настояла да запали огъня си за Имболч на едно място близо до замъка. Жослин бе настоял да придружи жена си и Дагда, защото пътеката беше стръмна, а коремът на жена му се беше издул много. Не одобряваше, че Мейрин все още почита старите обичаи на дедите си, но тя знаеше, че той няма да посмее да й забрани да запали огъня си.

— Виж! — тя посочи с пръст към ширналите се пред тях долини на Уелс. — Не ти ли казах, че Дагда и аз не сме единствените?

Докато тя палеше огъня си, в равнините на Симру се появиха светли точки. Мейрин отметна глава назад и се разсмя радостно, докато пламъците скачаха към мастиленочерното небе. Почувства се щастлива, защото нейният свят беше едно прекрасно място. Още веднъж бе показала вярата в предците си и бе укрепила тънката нишка, която я свързваше с отдавна починалите й родители. После тъпата болка, която я бе мъчила цял ден, изведнъж я проряза толкова силно, че тя извика.

— Милорд! Трябва да се върна обратно в къщата, защото детето ни иска да се роди.

— Можеш ли да вървиш? — попита я нервно Жослин.

— Да — тя кимна и се усмихна леко: — Дагда, грижи се за огъня, ако е необходимо!

— Всичко ще бъде наред, милейди — отговори тихо гигантът. — Ще кажа молитвите си.

Мейрин и Жослин бавно заслизаха по стръмната пътека. Наложи им се да спрат само веднъж. Мейрин сграбчи ръката на съпруга си и я стисна силно, докато се опитваше да си поеме дъх. По челото й бяха избили едри капки пот. После болката намаля и тя продължи да върви, за да стигнат до къщата преди следващия пристъп. За облекчение на всички Мейрин роди бързо и без усложнения. Мод Еада Мари дьо Кобург се роди малко след полунощ и излезе на бял свят с такъв силен плач, че всички в къщата разбраха, че семейството се е увеличило с още един член.

Ако първоначално родителите й бяха разочаровани от пола й, те скоро преодоляха разочарованието си, защото бяха успели да създадат едно здраво и красиво дете. Щяха да имат и други деца. Еада страшно се радваше, че е станала баба и че детето щеше да носи нейното име. Мод беше английският вариант на Матилда, а Мари идваше както от името на светицата, така и от името на родната майка на Мейрин — Мер. Ако детето се беше оказало син, той щеше да бъде кръстен Уилям.

Бебето най-после заспа и Мейрин притисна дъщеря си към гърдите си:

— Тя прилича на теб, Жослин. Виж! Косата й е като твоята и въпреки че сега очите й са сини, може би в бъдеще ще станат златистозелени като твоите. А ето го и твоят нос в миниатюра!

— Тя наистина прилича на мен, нали? — каза той доволно.

Погледът на Еада срещна очите на дъщеря й и двете се усмихнаха една на друга.

— Добре е, че в къщата има дете — каза нежно Дагда и докосна с пръст копринената буза на бебето.

— А, не! — намеси се Жослин. — Сега ти си пристав на Алдфорд и аз имам нужда от теб! Дните, в които си бил бавачка, приятелю Дагда, са вече в миналото.

— Независимо от това аз ще държа лейди Мод под око, както правех с баба й и майка й. Уверявам ви, че това няма да ми попречи да си върша задълженията като пристав, милорд. Можете да разчитате на мен!

Мод дьо Кобург беше кръстена на следващия ден в църквата на имението. Кръстници й бяха баба й и Дагда. Мейрин се чувстваше достатъчно добре и седеше в дневната, като пишеше писмо на родителите на Жослин, докато дъщеря й спеше. Тя им беше писала само веднъж преди това, от името на Жослин, и им беше разказала за успехите му в Англия и за сватбата му. Сега тя им пишеше от свое име, като споделяше щастието си от раждането на Мод и ги уведомяваше, че сам кралят е дал на сина им баронска титла. Първият път Мейрин не беше получила отговор на писмото си, а и не беше очаквала такъв, но не можеше да спре да се пита дали те се радваха за по-големия си син, който бе преуспял в живота, въпреки че беше незаконороден.

Дойде краят на зимата и през по-дългите пролетни дни работата по замъка отново продължи. Сега Мейрин се радваше, че Алдфорд ще бъде построен. Носеха се слухове, че Свен Естритсон, кралят на датчаните, планирал да нападне Англия.

— Няма ли да има край всичко това? — запита раздразнено Мейрин съпруга си. — Защо мъжете постоянно воюват помежду си?

— Не мога да дам отговор на въпроса ти, но знам, че в Англия няма да настъпи лесно мир. Страхувам се, че мирът едва ли ще дойде, преди крал Уилям да е победил всичките си противници в бой — призна Жослин. — Англия винаги е била като узряла слива, която чака някой да я обере, и много нашественици са се радвали на плодовете й. Норманите трябва да докажат, че са достатъчно силни, за да си запазят Англия. Докато всички англичани не се съгласят честно да подкрепят краля, ние ще бъдем уязвими. На север все още владее несигурност и постоянно избухват метежи. Не мисля, че всичко е свършило, но в Ефлея ние сме в безопасност и можем да изчакаме изхода, какъвто и да е той.

През пролетта на 1069 година жителите на Ефлея научиха, че през миналия януари, малко преди раждането на Мод, на север отново бе избухнало въстание. Робер дьо Комин и рицарите му били изненадани в Дуръм и избити до един. През март кралят бе отишъл на север, за да отблъсне бунтовниците, които по това време обсаждаха Йорк. Уилям бе завършил успешно мисията си и веднага бе отпътувал за събирането на двора си в Уинчестър за Великден, оставяйки Севера в ръцете на Уилям Фитц-Озбърн.

Лятото настъпи и с него дойде и очакваното датско нашествие. Флотилия от двеста и четиридесет кораба под командването на двамата сина на крал Свен — Харолд и Кнут — и брат му Ярл Осбиорн дебаркира на брега на Кент. Придвижването им по източния бряг на Англия до устието на река Хъмбър беше сигнал за всеобщо въстание в Йоркшир. Младият Едгар Ателинг беше вече на четиринадесет години и беше изпълнен с ентусиазъм, амбиция и големи надежди. Бяха го убедили да не се връща обратно в Унгария и заедно със събратята си по изгнание — ърл Уолтеоф и Госпатрик — той се беше присъединил към датчаните. Десетхилядната им армия нападна град Йорк, който бързо се предаде на двадесети септември.

После датчаните укрепиха остров Аксхолм и се пръснаха из Северен Линкълншир, където бяха приветствани с добре дошли от селяните, които не искаха повече неприятности. Въстанието на север предизвика избухването на няколко бунта в Дорсет, Съмърсет, Южен Чешир и Стафърдшир. На краля му писна. Как можеше да изгради една силна Англия, ако страната му постоянно биваше нападана както отвън, така и отвътре? Твърде дълго Англия бе играла ролята на бойно поле за онези, които искаха да си играят на война. Лошият пример на Севера със сигурност щеше да доведе до размирици и в другите части на страната.

Уилям не беше лош човек. Той се смяташе за добър християнин, но времената бяха тежки. Дори и Църквата беше съгласна с мнението му, че трябва да се даде пример за онова, което ще се случи с онези, които се опитат да оспорят властта на краля. Никой обаче не предполагаше какви жестокости щяха да последват.

Кралят настъпи с армията си към остров Аксхолм и приближаването му накара датчаните да отстъпят през река Хъмбър към Йорк. По-малкият брат на Уилям, граф Мортен, и приятелят му, граф О, бяха натоварени с тази част от експедицията, защото на запад бе избухнал нов бунт, предвождан от Еадрик Дивия и уелските му съюзници.

Жослин дьо Кобург бе човекът, който бе уведомил краля за последното затруднение, и пак Жослин дьо Кобург бе онзи, който с малкото си, но добре обучени войници бе успял да задържи Еадрик до пристигането на краля. Идването на Уилям и армията му накара уелските принцове да изчезнат като по магия из хълмовете на страната си. Еадрик беше разбит, но отново успя да се спаси. Жослин се върна в Ефлея, за да уведоми лично жена си, че ще се присъедини към краля в усилията му да подчини веднъж завинаги Севера.

— Кралят трябва да събере, колкото се може по-голяма армия — обясни той на жена си.

— Върви тогава — отвърна Мейрин, — но ми обещай, че ще внимаваш. Сега вече си имаме семейство.

Жослин никога през живота си не се беше гордял толкова много с някого, колкото се гордееше с жена си, докато тя го изпращаше. Тя му помогна да се качи на седлото и го изпрати с достойнство, застанала гордо пред вратата на дома им. Жослин не знаеше, че когато се беше отдалечил, Мейрин се беше прибрала в спалнята им и се беше разплакала. Тя не бе искала да го тревожи със сълзите си точно преди заминаването му. В този тъй печален за нея момент Мейрин осъзна, че най-накрая се беше сбогувала с детството си.

Жослин и хората му трябваше да се присъединят към краля при Нотингам, но докато стигнат до града, Уилям бе тръгнал отново на север, защото бе научил, че датчаните смятали да си възвърнат Йорк. Жослин последва господаря си, което не му беше трудно, защото гневът и нетърпението на краля бяха оставили такова опустошение, каквото Северът не помнеше. Войската на Уилям не правеше разлика между бунтовници и лоялисти и всеки мъж или животно, които се изпречеха на пътя й, биваха убивани на място.

Складове, ферми, имения, замъци, църкви и манастири биваха изгаряни до основи. Въздухът бе изпълнен с дим и с вонята на разлагаща се плът. След себе си кралят не оставяше нищо, от което да може да се роди живот. Отмъщението на Уилям беше ужасно, но на север нямаше да има повече бунтове, защото вече не бяха останали мъже, които да ги организират. Заедно с виновните страдаха и невинните и дори Църквата, която бе поощрила Уилям да започне експедицията си, беше ужасена от действията му.

Жослин и хората му пристигнаха в Йорк в средата на декември и кралят реши да свика за Коледа двора си в изгорения град. Веднага бяха изпратени пратеници до всички благородници. По заповед на Уилям Жослин също изпрати вестоносец при Мейрин. Той пишеше, че не може да откаже на кралската заповед.

— Но аз не мога да отида! — развика се Мейрин. — Мод е твърде малка за такова пътуване.

— Остави я тук — отвърна Еада. — Естествено, че не можеш да я вземеш със себе си. Тя ще се чувства много по-добре тук.

— Но кой ще я храни, мамо? Тя е само на десет месеца и все още суче.

— В селото има много жени, чиито деца сучат, и те имат мляко в излишък. Жената на мелничаря! Гърдите й са като бъчви и тя постоянно се оплаква, че синът й не изсукал всичкото й мляко. Време е да спреш да даваш на Мод да суче. Сега трябва да отидеш при съпруга си, а аз ще кажа на Енид още днес да се премести да живее тук заедно със сина си. Уеорт ще ми бъде благодарен, че съм го отървал за малко от дърдоренето й. Направи си отвара, с която да пресушаваш млякото си, и си вържи гърдите, Мейрин! Докато пристигнеш в Йорк, ще бъдеш напълно готова за Жослин и ми се струва, че той няма да има нищо против — завърши майка й с широка усмивка.

Жослин бе изпратил малка група въоръжени мъже да охраняват жена му по пътя, но те не можеха да скрият от нея ужасите, които Мейрин видя, докато яздеше. Тя не можеше да повярва, че толкова хора са убити в името на краля. Когато пристигна в Йорк, кесията й беше празна, защото Мейрин не можеше да се сдържи и даваше милостиня на боси жени с изпълнени от страх очи и вкопчили се в майките си плачещи момиченца. През повечето вечери тя си лягаше гладна и засрамваше придружителите си, като разделяше храната си със скитащи бегълци, останали без дом и семейство. Най-нещастните Мейрин изпращаше да потърсят убежище при Еада.

Тя влезе в Йорк на двадесет и трети декември и придружителите й я заведоха до една от многото малки палатки, разположени между развалините на града. Вътре имаше малък мангал, който я стопляше. Мейрин беше донесла нови дрехи за себе си и съпруга си, както и чаршафи за леглото им. В прашната земя под палатката бяха забити колове, между които бяха опънати две големи ощавени кожи, зашити една за друга. Върху тях Мейрин направи легло от нещавени животински кожи. От двете страни на леглото сложи по един мангал и след малко палатката стана годна за живеене.

Не мина много време, преди Жослин да се появи. Той прегърна жена си и я притисна към сърцето си:

— Толкова много ми липсваше. Открих, че не ми е приятно да бъдем разделени — той я пусна, огледа се наоколо и очите му заблестяха при вида на новото легло: — Какъв лукс, магьоснице! През последните няколко седмици спях на земята, увит в палтото си. Нямаш представа колко исках да си бъда в леглото ни в Ефлея.

Мейрин се разхили:

— Животът вкъщи ви е размекнал, милорд. Тази експедиция ще ви се отрази добре — после очите й изведнъж станаха тъжни: — За бога, Жослин! Никога през живота си не съм виждала такова ужасно опустошение и толкова страдания, колкото видях през последните няколко дни. Това е ужасно! Беше ли необходимо? Беше ли наистина необходимо?

За миг той отвърна погледа си, после я погледна право в очите:

— Необходимо беше! Селяните приветстваха враговете ни. Господарите им нарушиха дадените на краля клетви. Колко пъти трябваше да идва на север Уилям през последните три години, за да потушава предателските им бунтове? Кралят не е светец, Мейрин. Той е човек и търпението му има граници. Той прости дори и на онези, които убиха братовчеда на жена му, Робер дьо Комин, през януари. Този път обаче Уилям не можеше да прости. Той унищожи Нортумбрия и Йорк и опустоши земите им. Те вече няма да му създават главоболия.

— Кога ще се върнеш у дома? — запита тя, като осъзна, че участието му в отмъщението на краля беше болезнено за Жослин и въпросът беше приключен.

— След събирането на двора за Коледа и двамата можем да се завърнем в имението.

— Със събирането на двора в Йорк за Коледа кралят иска да докаже нещо на враговете си, нали?

— Така е — потвърди Жослин. — Твърди се, че ърловете Уолтеоф и Госпатрик щели да се предадат и щели да получат опрощение от краля след Богоявление.

— Това е смешно! — извика Мейрин. — Та нали точно те, двамата, са виновниците за всичко, което се случи! Те нарушиха свещените си клетви пред краля и насърчиха онова голобрадо хлапе Едгар Ателинг и датските му съюзници да навлязат в Англия. А сега ти ми казваш, че Уолтеоф и Госпатрик щели да получат прошка. Ами Ателинг, Моркар и Едуин?

— Тези трима успяха да избягат в Шотландия.

— Изненадана съм, че крал Малкълм търпи такива гости.

— По-голямата сестра на Едгар Ателинг — Маргарет — се омъжи за шотландския крал. Сега те са роднини и той е принуден да търпи хлапака.

— Шотландците ще подкрепят ли Едгар Ателинг?

— Едва ли. Малкълм е твърде загрижен за собствената си страна. Не забравяй, че той наскоро свали от престола чичо си Макбет, за да си възвърне трона, който му се полагаше по право. Той прекара младежките си години в изгнание в двора на крал Едуард и само брат му беше отгледан в Ирландия. Има твърде много проблеми в собствената си страна, за да се занимава с проблемите на недораслия си шурей. Подозирам, че този път се е намесил само заради жена си. Говори се, че бил безумно влюбен в младата си съпруга.

— Защо говорим за политика? — попита внезапно Мейрин.

Двамата стояха прави един срещу друг, откакто Жослин бе влязъл в палатката.

— Защото ти започна този разговор, моя красива магьоснице. Аз бях далеч от теб почти два месеца, Мейрин. Има други неща, които бих искал да правя с теб, вместо да стоя и да разговаряме! — той целуна върха на носа й и устните му потрепнаха весело, когато забеляза замъгления й поглед.

— Наистина, милорд — каза тихо тя и се притисна по-близо до него. През туниката си Мейрин усещаше твърдите мускули на бедрата му. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му и тя ги обви около врата му. Връхчето на езика й премина по устните й. Пръстите й започнаха да дразнят мускулестия му врат и тя започна да търка долната част на тялото си в неговото.

Жослин се усмихна:

— Лейди, вие се държите много неприлично!

— Да не искате да ми кажете, че леглото, което ви направих, не ви изкушава, милорд? Искате ли да го разглобя и да спим поотделно върху студената земя?

— Ако не спреш да се търкаш о тялото ми толкова безсрамно, магьоснице, къде ще си легнем няма да има никакво значение за мен. Толкова много те искам, че мога веднага да ти скоча, където и да било! Било то на това хубаво легло, което си ни приготвила, или на земята. Уви, това няма да стане. Поне не сега. Когато кралят научи, че си пристигнала, ни покани на вечеря в палатката си. Той се опитва този коледен двор да бъде като всички останали, доколкото това може да стане в един изгорен до основи град — Жослин се разсмя, защото жена му дори не направи опит да прикрие разочарованието си: — Скъпа, сега нощите са най-дълги! Няма да загубим много, ако изчакаме малко.

— Това ще изостри апетита ни един за друг — отвърна тя. — Така ми казваше Василий. Е, добре, милорд, ще трябва да се откажем засега. Ще ми даде ли оръженосецът ти малко вода, за да се измия след дългия път? Не мога да се появя пред краля в този вид — тя се отдръпна от прегръдката му и разпусна косата си.

Жослин извика оръженосеца си Лоял, който незабавно донесе вода и след като поздрави учтиво Мейрин, излезе от палатката. Жослин седна на ръба на леглото и се загледа в жена си, докато тя решеше дългата си коса. Съзнанието му се изпълни с еротични видения. Той си представи Мейрин гола, с блестяща под светлината от огъня кожа и с разпусната около тялото й коса. Той изпъшка и Мейрин го погледна:

— Милорд?

Жослин поклати глава:

— Няма нищо, магьоснице.

„Добра лъжа.“ Искаше му се да я обладае веднага. „Проклет да бъдеше кралят, който бе поискал коледният двор да се събере в Йорк. Ако не беше направил тази глупост, сега можех да си бъда в собственото си легло и жена ми да лежи до мен“ — помисли си ядосано Жослин.

Мейрин отново прибра косата си и изми ръцете и лицето си с леденостудената вода, която й беше донесъл Лоял. Тя разтърси тъмнозелената си пола, пооправи туниката си и отново завърза златистия пояс около кръста си. После затършува из малкото си багаж и извади ефирен златист воал и малка извита златна диадема, инкрустирана с малки сладководни перлички, и ги сложи на главата си. Мейрин взе палтото си и се обърна към мъжа си:

— Готова съм, милорд.

Той я погледна и въздъхна:

— Наистина си готова, Мейрин — после стана и я хвана за ръка.

— За какво си мислиш? — попита го тя, докато забързано преминаваха през лагера на път за палатката на краля.

— За това, колко ми е хубаво да те любя. За това, колко ми се иска да си бяхме в Ефлея и да няма кой да ни дава заповеди, за да мога да се радвам до насита на плътта ти в спалнята ни, а не да дъвча сурово еленско месо в палатката на краля.

— О, Жослин, аз си мислех за същото!

Той спря и се наведе да я целуне, без да обръща внимание на това, че се намираха по средата на лагера.

— Утре ще се навършат три години от сватбата ни, магьоснице, и аз ти обещавам, че в деня на свети Стефан ще отпътуваме за Ефлея.

Двамата влязоха в подвижната зала на краля, която представляваше просто една голяма палатка, и се присъединиха към останалите благородници, които бяха дошли от всички краища на Англия, за да отпразнуват с Уилям Коледа. Всички бяха във весело и празнично настроение, но въпреки това Мейрин и Жослин се зарадваха, когато успяха да се измъкнат от залата и да се върнат в малката си палатка.

Лоял го нямаше никъде, но огънят в мангалите гореше силно и в палатката беше топло. На единствения стол бяха сложени бутилки и два бокала. Двамата се усмихнаха и си помислиха, че Лоял трябва да е много романтичен мъж. Те бързо свалиха дрехите си и започнаха да галят телата си. После се вмъкнаха под завивките на леглото.

— Къде е Мод? — запита Жослин, докато милваше гърдите й, които отново бяха твърди както преди, и тъмнокафявите им зърна набъбваха под допира на пръстите му.

— Енид, жената на мелничаря, ще я кърми отсега нататък — отвърна Мейрин, докато ръката й го хващаше за задника. — Имаш ли нещо против?

— Не — измърмори той от долината между гърдите й, докато двете му ръце ги мачкаха. Езикът му преминаваше напред-назад през вдлъбнатината между двете полукълба. Жослин се качи върху жена си и бедрата му я притиснаха. Той седна така, че да може да си играе с гърдите й, а тя протегна ръка и хвана члена му.

— Обичам мъжествеността ти — каза тя, докато пръстите й го галеха. — Когато е малък и спокоен, той прилича на дете, но най-много го обичам, когато стане дълъг, дебел и твърд. Обичам да ме изпълваш до край и този огромен пулсиращ звяр да изпраща любовното си съобщение в тялото ми.

— Искаш ли да те изчукам сега?

— О, да! Да, моля те!

— Много си нетърпелива, магьоснице! — каза той, като щипеше едното й зърно. — Трябва да се наслаждаваш на страстта така, както се наслаждаваш на доброто вино.

— Човек винаги може да се наслаждава на втората чаша, но онзи, който умира от жажда, няма причина да не изпие първата до дъно!

— Ах, ти, изкусителна кучко! — изпъшка той и пръстите му потънаха в гъстата й коса. Жослин повдигна главата на жена си и я целуна. Езиците им се преплетоха и в същия миг Жослин усети, че Мейрин вкара копието му в тялото си. За секунда той остана вцепенен от удоволствието, което изпита, след което бавно се опомни и започна да се движи ритмично в нея.

Мейрин потръпна от наслада, докато той я пронизваше с цялата си дължина. Беше просто невероятно, че след толкова време, прекарано заедно, страстта им все още не беше отслабнала. В мига, в който той беше влязъл в нея, тя беше вкарала езика си дълбоко в устата му и бе усетила тялото му да потреперва. На нея й харесваше, че можеше да изтощи съпруга си от възбуда по същия начин, по който я изтощаваше и той. Тя отдръпна устните си от неговите, обърна главата си и зъбите й се забиха в меката долна част на ухото му. Острото връхче на езика й облиза ушната му мида и тя леко духна вътре.

— Чукай ме, скъпи — шепнеше тя. — О, да, чукай ме!

Тази вечер Жослин усещаше нужда да се налага над жена си. Той седна на петите си, без да излиза от тялото й, дръпна ръцете й и ги притисна до двете страни на главата й. Навеждайки леко тялото си напред, той проникна грубо в нея, после се отдръпна само за да се върне обратно с мощен тласък. Подсмърчанията и охканията на Мейрин го възбуждаха още повече.

Всеки тласък на таза му предизвикваше експлозия в съзнанието на жената. Грубостта му я уплаши малко и тя се опита да се измъкне изпод него. Жослин изръмжа и я подчини на волята си, намери отново устата й и я зацелува толкова жадно, че Мейрин едва не изгуби съзнание. Никога не се бяха любили така. Обикновено го правеха нежно и страстно, но това, което правеха сега, беше диво и необуздано и им носеше внезапна и непозната наслада.

После страхът й изчезна и тя започна да повдига тялото си нагоре, за да посрещне тласъците на Жослин. Толкова много го желаеше! Беше копняла за него през всичките нощи на продължителната им раздяла и сега го искаше с изгарящо я желание, каквото никога не беше изпитвала през живота си. Ноктите й раздраха гладката кожа на гърба му и той изстена:

— О, магьоснице, колко много ми липсваше! Колко съм изгладнял за теб!

Двамата продължиха да се въргалят из леглото, което цялото се тресеше от силата, с която се друсаха върху кожите. Внезапно Мейрин и Жослин едновременно достигнаха до върха на страстта си. Жослин освободи живителния си дар в нейната градина на удоволствията и се отпусна върху гърдите й с тих стон. Ръцете й бавно се обвиха около него. Те лежаха задъхани, с покрити от капчици пот тела, почувствали се внезапно толкова изтощени, че дори не им достигаха сили да дръпнат завивките върху себе си.

Мейрин и Жослин спаха дълбоко, но Мейрин скоро се събуди и видя, че огньовете в мангалите бяха почти изгаснали. В палатката беше станало хладно. Мейрин с усилие на волята си стана от леглото и се намръщи от допира до студената земя. После се наведе да вземе завивките и ги сложи върху леглото. Когато отново си легна, Мейрин с изненада видя, че Жослин се беше събудил и наливаше вино в двата бокала. Двамата се сгушиха под кожите и започнаха да отпиват от червената течност.

— Минава полунощ — каза тихо той — и вече се навършиха три години от деня, в който се оженихме.

— Надявам се през тази година в Англия да настъпи мир, за да може детето, което ще заченем, да расте на спокойствие.

— Обичам те!

— И аз те обичам. Ти си моят господар и моят живот, Жослин дьо Кобург! Нека бракът ни да продължи три пъти по три пъти по три пъти по три години.

— Това не е ли завинаги? — подразни я той.

— Да, милорд! Това е вечно!

— Ооо, магьоснице! — каза той, докато оставяше двата бокала върху стола. — Мисля, че вече е време да се насладим на страстта си, след като вече пихме до насита от кладенеца й — с тези думи Жослин я прегърна и я опияни с целувките си.