Бертрис Смол
Чаровнице моя (12)

Глава единадесета

Зимата се стори доста дълга на обитателите на Ефлея, но най-после ветровете смениха посоката си и задухаха от юг. Снегът започна да се превръща в киша и преспите започнаха да се топят, докато най-накрая от тях останаха само малки локвички мръсна вода. Земята започна да се затопля и се поотпусна. Всичко тънеше в кал, която през деня беше мека и лъскава под слънчевите лъчи, а нощем замръзваше отново. Връхчетата на клоните на дърветата, които през зимата приличаха на тъмни израстъци, сега започнаха да стават по-светли и набъбнаха от нов живот. На една полянка край реката родените през най-суровите месеци на зимата агънца весело подскачаха около майките си и се гонеха между бледата зеленина на пролетните растения.

Всяка сутрин, когато слънцето се показваше над хоризонта, и всеки следобед, когато вечерният хлад започваше да се промъква във въздуха, майстор Жилет изкачваше западния хълм, на който щеше да се строи замъкът, и караше работниците си да проверят постепенното отстъпление на мраза от гърдите на майката Земя. През тези последни дни на отминаващата зима крепостните на Ефлея вече бяха започнали да строят помещенията за строителите на замъка. Все още беше твърде рано за оран и сеитба.

Една седмица Дагда и майстор Жилет отидоха до Херфорд, Уустър и Глостър, за да търсят дърводелци, работници и копачи, и завършиха задачата си успешно. Населението на Ефлея се удвои, а когато помещенията се напълниха с работници, стана тройно по-голямо. Зидарите вече бяха пристигнали от Нормандия. На хълма беше построена ковачница за ковача на имението Осуалд — за да не му се налага да пътува напред-назад между собствената си ковачница и хълма. Приставът Егбърт обиколи къщите в търсене на помощници за кухнята. Той вземаше по-млади момичета и повишаваше по-възрастните слуги преждевременно. Отговорността за изхранването на армията от работници беше огромна.

Мелничарят Уеорт прибави две момчета към персонала си и смели запасите от зърно на брашно. Той не си спомняше някога да му се беше налагало да работи толкова усилено, защото Ефлея от много години беше едно тихо и спокойно място, и неговите задължения като мелничар на имението, които беше наследил от покойния си баща, не бяха големи. Сега обаче той работеше от зори до късна вечер и си лягаше толкова изтощен, че младата му втора жена се оплакваше, че съпругът й я пренебрегвал.

Пекарят на имението Бърд, дребен, но жилав човечец, чиято майка бе дивачка от планините на Уелс, се разпореждаше в пекарната като намигаше весело и се закачаше с всички. Допълнителната работа не го притесняваше, защото той обичаше да работи. С ръце, покрити с брашно чак до лактите, той месеше тестото, за да оформи самуни, които мяташе сръчно в пещта и също така сръчно ги изваждаше, когато станеха готови. След това помощниците му занасяха хляба на хълма, където готвачите се суетяха около огньовете си и с радост приемаха хлябовете на Бърд.

Зимата си отиде почти внезапно и земята бързо започна да се покрива със зелен килим. Майстор Жилет и помощниците му започнаха да чертаят плановете на замъка, докато работниците копаеха защитния воден ров. Замъкът нямаше да бъде голям, защото Жослин дьо Кобург не беше могъщ лорд. Основното предназначение на постройката беше защитно, въпреки че зад стените й щеше да има удобни жилищни помещения за лорда и семейството му. Въпреки че Мейрин не беше съгласна с идеята някой ден да напусне къщата на имението, мисълта за живот в замък не й беше неприятна. Ландерно беше вече толкова назад в миналото!

През март кралят се завърна в Нормандия, като взе със себе си всички онези, чието оставане в Англия можеше да предизвика бунт. По-точно, това бяха младият Едгар Ателинг, Уолтеоф, ърлът на Нортхамптън и Хантингтън, и братята ърлове Моркар и Едуин. За регенти на Англия той остави брат си — епископ Одо — и своя сенешал Уилям Фитц-Озбърн, когото направи ърл на Херфорд малко преди заминаването си. Епископът щеше да управлява Югоизточна Англия до Уинчестър. На Фитц-Озбърн беше поверена Централна Англия от мочурищата на Уелс до Норич. Нортумбрия щеше да се управлява от тан на име Копси, който се падаше роднина на семейство Годуин. Югозападна Англия все още не беше покорена от армията на Уилям и беше предана на мъртвия Харолд Годуинсон, чиято майка и сестра живееха в Ексетър.

Дните ставаха все по-дълги и по-топли и селяните в Ефлея започнаха да обработват земите на имението, които засяваха с пшеница, ечемик, овес и ръж. Овощната градина разцъфтя и клоните на дърветата се покриха с розово-бели цветчета. В Гората поточетата игриво подскачаха по каменистите си легла, напълно освободени от прегръдката на ледовете. Мейрин вземаше кошницата си и отиваше в Гората, където намираше големи гъби, които носеше вкъщи и даваше на готвача, за да ги сготви с олио, пипер и малко от скъпоценните запаси сол.

После дойде и лятото. Житните класове бяха пораснали и започваха да зреят. Един вестоносец, идващ от север, който бе получил подслон в имението, съобщи на обитателите му, че Копси бил убит от Осуулф, синът на бившия ърл на Бернисия, в резултат на някаква стара вражда между семейство Годуин и семейството на ърла, което беше управлявало Нортумбрия в продължение на много години. Малко по-късно Жослин получи призовка да се яви с хората си на помощ на брата на краля. Пикардиецът Юстас от Булон бе завзел замъка Дувър и отказваше да го предаде на епископ Одо. Мейрин избухна в сълзи.

— Не! — каза тя. — Не можеш да ме напуснеш точно сега. Аз съм бременна!

Жослин едва се сдържа да не се ухили. Той я хвана през кръста, вдигна я над земята и я завъртя около себе си.

— Това е чудесно, магьоснице! Откога знаеш? Сигурна ли си? Защо не си ми казала досега? — той отново я остави да стъпи на краката си и я целуна по носа.

— Просто съм сигурна — отвърна тя. — Нали няма да отидеш?

— Разбира се, че трябва да отида! Епископ Одо е брат на краля, а аз съм един от хората на краля, както и негов приятел. Аз със сигурност ще отида, но едва ли ще отсъствам твърде дълго. Майка ти ще бъде с теб и в Ефлея ще сте в безопасност. Кога трябва да се роди синът ми?

— Синът ти ли? Може да се окаже дъщеря, милорд! Детето ни ще се роди през февруари — тя се засмя: — Ще го родя по същото време, когато раждат овцете — Мейрин притисна главата си към гърдите на съпруга си и потърка бузата си в плата на туниката му.

Ръцете на Жослин я обгърнаха и устните му докоснаха един кичур коса, който се подаваше изпод шапчицата й.

— Ако е син, ще се потрудим да си направим дъщеря. Ако ме дариш с дъщеря, ще трябва да се потрудим да си направим син.

През следващите няколко седмици тя мисли много над думите му и реши, че са успокоителни. Тя искаше да има голямо семейство и знаеше, че Жослин иска същото. Двамата често си говореха за това, докато лежаха на тъмно в леглото си. Онази част от нея, която говореше с езика на студената логика, й казваше, че ако искаха да преуспеят в една нова Англия, Жослин трябваше да бъде не просто верен, а най-верен. Кралят имаше власт да дава благороднически титли и ако със своята вярност и принос за Короната Жослин можеше да заслужи тази чест, децата им щяха да получат много повече.

В такъв случай най-големият им син щеше да получи замъка и титлата на баща си. Средният им син щеше да получи Ефлея. Най-малкият можеше да получи Ландерно, ако Мейрин успееше да си го върне. Тя никога не беше мислила да търси правата си върху бретонските си имоти, но детето в утробата й я накара да осъзнае значението на земята за мъжете. Тя си спомни изненадата на краля, когато му бе заявила, че не иска Ландерно. Детето в корема й я бе накарало да промени мнението си.

Имотът на баща й й принадлежеше по право и дъщерята на Бланш нямаше законни права над него. Вярно беше, че нейната полусестра също беше жертва на машинациите на Бланш дьо сен Брийо. Напоследък Мейрин за първи път в живота си бе започнала да се пита каква ли е дъщерята на мащехата й. На няколко пъти тя беше успявала да накара съзнанието си да се концентрира върху този въпрос и бе видяла дете с красиво лице, което имаше ръждивочервената коса на баща им. Всеки път, когато Мейрин виждаше сестра си, тя бе коленичила и се молеше, а веднъж Мейрин дори я видя облечена в монашески одежди. Мейрин реши, че непознатото момиче, което й беше полусестра, искаше да стане монахиня.

Загрижена, че може би оставя чувствата си да решават вместо инстинкта й, Мейрин помоли Дагда да хвърли руническите камъни заради нея. При всяко хвърляне камъните даваха един и същ отговор: съдбата на непознатото момиче беше да принадлежи на Църквата, а не на светския живот. Съвестта на Мейрин бе чиста и тя реши да си върне земите в Бретон. Щеше да се погрижи сестра й да получи добра зестра, за да може да влезе в манастир по свой избор, но Ландерно беше неин! Той беше наследството, което Мейрин щеше да остави на децата си.

След като мислено беше разпределила трите имения между несъществуващите си трима сина, Мейрин реши, че четвъртият й син ще бъде даден на Църквата. Същата съдба тя отреди и за една от бъдещите си дъщери. Другите момичета щяха да бъдат омъжени възможно най-добре, като се имаше предвид положението на баща им, богатството му, властта му и благоразположението, с което кралят го даряваше. Това беше една чудесна мечта, с която тя се забавляваше през дългите нощи, докато съпругът й помагаше на брата на краля да си върне замъка Дувър от бунтовника Юстас.

Дългите летни дни минаваха незабелязано. Под напътствията на майстор Жилет земемерите разчертаха местата, където щяха да се намират стените и кулите на замъка. Изкопните работи по основите вече бяха започнали. Наблизо беше открито изключително подходящо за каменна кариера място, откъдето щяха да идват камъните за строежа. Каменоделците вече бяха започнали да оформят големите блокове от тъмнокафява скала.

Жътвата беше в разгара си. Класовете биваха рязани и оставяни да изсъхнат на дървени решетки в полето. Кравите и овцете, които пасяха по поляните, бяха надебелели от изобилието на трева, а в овощните градини дърветата се превиваха под тежестта на едрите плодове. Като гледаше всичко това, Мейрин мислено сравняваше спокойствието на това лято с безпокойството на миналото, когато бяха очаквали резултата от необмислените действия на Харолд Годуинсон.

Един ден в Ефлея пристигна някакъв пътуващ търговец, който им каза, че по границата отвъд хълмовете било започнало въстание, предвождано от някакъв тан на име Еадрик Дивия. Същата нощ Мейрин и Дагда се изкачиха на западния хълм и когато се стъмни, успяха ясно да различат лагерните огньове на бунтовниците.

— Пътят им ще ги доведе право в Ефлея — каза ирландецът. — Бунтовниците обикновено унищожават всичко, което им се изпречи. Защо правят това? Кого, по дяволите, смятат да качат на трона на мястото на крал Уилям? Няма по-подходящ човек за крал от него!

— След колко време ще бъдат тук? — запита Мейрин. Гласът й беше спокоен, но душата й бе обзета от тревога. За първи път в историята на имението Ефлея беше в опасност. Тя се беше омъжила за Жослин, защото имението имаше нужда от господар, който да го защитава. Къде беше той сега, когато то беше застрашено? Беше в Дувър и защитаваше правата на краля. Мейрин сама трябваше да организира защитата на Ефлея.

— Два дни, най-много три — отвърна гигантът. — Зависи доколко са убедени в това, което вършат.

— Трябва да приберем каквото можем от реколтата и да го скрием, Дагда. Ако те подпалят нивите, жителите на имението, а да не говорим пък за работниците, ще гладуват през следващата зима. По дяволите! Ако Жослин беше тук, можехме да им се противопоставим, но той взе всичките хора със себе си. Тук имаме само крепостни. Можехме да избегнем клането, ако го нямаше този проклет замък! Не го ли предупредих за това? Той е като маяк, който показва пътя на враговете ни!

— Замъкът е необходим и построяването му е добра идея — заяви Дагда и тя го погледна изненадано. — Чуй ме, Мейрин! Англия вече не е такава, каквато беше преди. Времената, в които това имение лежеше скрито в долината и никой не знаеше за съществуването му, вече отминаха. Замъкът ще защитава Ефлея и малко хора биха се опитали да ни нападнат, ако той вече беше готов — той я хвана за ръката, за да я успокои: — Ела! Нямаме много време да се подготвим за посрещането на гостите си.

Те се отбиха в помещенията за работниците и Дагда бързо и подробно им обясни ситуацията. После ирландецът се обърна към Мейрин и й даде думата, защото, докато съпругът й го нямаше, господарката на имението беше единствената, която можеше да решава какво ще се прави.

— Не искам излишни кръвопролития — каза тя. — Всеки майстор трябва да събере хората си и аз ще се погрижа да ви укрием, за да не пострадате. Когато Еадрик и бунтовниците му дойдат тук, те няма да намерят нищо, което да представлява заплаха за тях. Вие няма да излизате от скривалищата си, докато опасността не отмине. Вашите умения са твърде ценни за нас и ние не можем да си позволим да излагаме живота ви на опасност — след това Мейрин повтори речта си на френски, за да я разберат и зидарите. — Освен това ще имам нужда от помощта ви на полето утре — продължи тя. — Ако искаме да спасим реколтата си за малкото време, с което разполагаме, ще имаме нужда от всеки свободен чифт ръце. Как ще ви изхраня през следващата зима, ако бунтовниците подпалят посевите? — тя им се усмихна и в този миг около нея нямаше мъж, който мислено да не си обеща да я последва дори и в ада, ако се наложи.

Щом сивкавата светлина на утрото започна да огрява небето, всички жители на Ефлея излязоха от домовете си и отидоха на нивите. Повечето от работниците идваха от градовете и не знаеха нищо за земеделието, но оцеляването им беше поставено на карта и те бързо се научиха какво трябва да правят. Мейрин и Еада също работеха редом с хората си и ги насърчаваха.

Приставът Егбърт се погрижи говедата, овцете и конете, които бяха собственост на имението, да бъдат събрани на стада и закарани на няколко скришни места в Гората. От времето на дядо му Ефлея не се беше изправяла пред сериозна заплаха, но Егбърт си спомняше разказите на стареца за норманите, които веднъж опустошили вътрешността на страната между реките Северн и Уай, където закотвяли дългите си лодки и се отправяли да грабят из околността. Тези разкази бяха впечатлили Егбърт толкова силно, че той беше намерил скривалища дори и за пилетата и гълъбите от гълъбарника.

Строителите можеха да работят за Мейрин само в продължение на ден и половина, след което щяха да бъдат заведени в скривалища в каменната кариера и в Гората. Девойките, които принадлежаха на имението и все още не бяха омъжени, бяха изпратени в един близък манастир, където щяха да бъдат в безопасност. Мейрин искаше да избегне изнасилванията, които лесно можеха да се случат, като се имаше предвид красотата на момичетата.

На третия ден, малко след разсъмване, хората на Еадрик Дивия се изкатериха по хълма и подпалиха помещенията на работниците и работилниците. Вратите на имението бяха отворени пред Еадрик, защото Мейрин нямаше намерение да оказва каквато и да било съпротива. Тя лично посрещна тана пред къщата, облечена в светлосиня рокля, с прибрана коса и ефирен бял воал на главата си.

— Като се има предвид славата, която върви пред вас, милорд Еадрик, аз не мога да ви приветствам с добре дошъл в Ефлея, но и не смятам да не ви пусна в имението — заяви смело Мейрин.

Еадрик Дивия беше едър мъж с гъста брада и спускаща се до раменете му кафява коса. Без да слиза от седлото си, той погледна към красивата жена, която стоеше пред него, и реши, че трябва да остане върху седлото си, защото щеше да има предимство с височината си. Студените думи на Мейрин обаче му дадоха да разбере, че няма да може да я уплаши лесно. Известно време той просто я оглеждаше и тя си помисли, че никога досега не беше виждала толкова студени сини очи.

— Вие ли сте Мейрин от Ефлея? — запита той с гърлен глас, докато слизаше от коня си.

— Да.

— Какво строите на върха на онзи хълм?

— Замък.

— Защо? — студените очи бяха безизразни и не изразяваха дори любопитство.

— За да бъде запазен кралският мир.

— На кой крал? — озъби се Еадрик.

— В Англия има само един крал: Уилям.

— Узурпаторът ли? Строите замък за узурпатора?

— Уилям Нормандски е законният крал на Англия, милорд Еадрик.

— Короната принадлежи на Едгар Ателинг, лейди.

— Едгар Ателинг е само едно дете — отвърна търпеливо Мейрин, сякаш говореше на дете, а не на мъж. — Той няма да успее да задържи Англия срещу набезите на чуждите нашественици и ще бъде лесна плячка за онези негови сънародници, които искат да управляват страната чрез него. Освен това, покойният ни крал Едуард обяви Уилям Нормандски за свой приемник. Крал Едуард знаеше, че страната ни се нуждае от силен владетел.

— Така твърди Уилям Копелето.

— Папата подкрепи твърденията му!

— Ха! Папата е един чужденец, който не знае нищо за Англия или за народа й.

— Английският народ иска мир — отвърна остро Мейрин, — но едва ли ще го намери, след като хора като вас опустошават земята му!

— Аз се бия за свободата ни, жено! — изрева Еадрик.

— Вие се биете за лични облаги! — отговори гневно тя. — Защо иначе ще грабите, убивате и плячкосвате? Защо дойдохте тук? Ефлея е малко и изолирано имение, и не може да ви предложи много.

Въпреки че саксонските жени бяха известни с откровеността си, в която дори биваха насърчавани от семействата си, Еадрик беше изненадан от думите на Мейрин, които не бяха далеч от истината. Тя го накара да се почувства неудобно. Славата му на воин обикновено караше хората, с които танът си имаше работа, да прекланят глави пред него. Нещата се усложняваха от това, че тя го беше заговорила пред хората му. Ако той не успееше да овладее положението, авторитетът сред подчинените му щеше да намалее. Еадрик се изправи в целия си ръст и й изрева:

— Затваряй си устата, жено, и влизай в къщата!

Мейрин се усмихна подигравателно и направи също толкова подигравателен реверанс пред него:

— Заповядайте в залата ми, милорд Еадрик! Ще наредя хората ви да бъдат нахранени и конете им да бъдат напоени, освен ако те сами не искат да си плячкосат необходимото — после тя се обърна и влезе в къщата.

— Играеш си с търпението ми, жено! — измърмори той и я последва. С него влязоха и няколкото му лейтенанти.

Еадрик Дивия се гордееше с ужасяващата си слава и щеше да се почувства доста неудобно, ако беше видял палавата усмивка върху устните на Мейрин, защото тя изобщо не се плашеше от него. Тя бе решила, че танът не е нищо повече от един скандалджия и въздухар. Ако го притиснеха до стената, той можеше да бъде опасен като ранено животно, но тя смяташе, че Еадрик нямаше да представлява голяма опасност за Ефлея, ако се държеше с него както трябва. Танът беше саксонец от старото поколение и все още не можеше да приеме факта, че Харолд бе победен. Той щеше да продължи безполезната си борба, докато не приемаше неизбежното или не го убиеха. Еадрик беше богат човек, но удоволствията на живота не го привличаха. Той живееше така, както бяха живели саксонците преди сто години — в една голяма и шумна зала, пълна със слуги и животни, които се бореха за кокали и за другите остатъци от храна, които успяваха да намерят. Танът беше изненадан от малката и подредена зала на Ефлея, която бе отделена от антрето чрез красив резбован параван. Тръстиковите килими върху полирания под бяха чисти, защото ги сменяха всяка седмица. В залата цареше приятна атмосфера, която се допълваше от аромата на пръснати по тръстиковите килими билки. В голямата камина горяха дебели пънове. Пред камината седеше една жена, която стана, за да ги поздрави.

— Това е майка ми, лейди Еада, вдовицата на Алдуин Ателсбеорн — представи я Мейрин.

— Лейди — каза Еадрик Дивия, — за мен е чест да се запозная със съпругата на един такъв почитан мъж като Алдуин Ателсбеорн.

— Благодаря ви, милорд — отвърна Еада и отново седна на мястото си.

— Донесете вино — нареди Мейрин на слугите и даде знак на Еадрик да седне на другия стол до огъня.

Виното беше донесено и тогава танът каза:

— Един от моите лейтенанти е ваш стар приятел, Мейрин от Ефлея. Той ми каза, че сте му била обещана за жена.

— Не съм обещавана на никого — отвърна тя, — и освен това… — преди да довърши думите си, един брадат русокос мъж се приближи до нея.

— Не ме ли позна, Мейрин?

Тя се вгледа по-добре и лицето й потъмня от гняв:

— Ерик Лонгсуорд!

— Да! Аз се върнах за теб, Мейрин! Заклех се във вярност на Едгар Ателинг и когато ти станеш моя жена, ние ще задържим Ефлея за господаря ми. Аз се заклех, че ще стане така!

— Така ли, Ерик Лонгсуорд? — отвърна презрително тя. — Не те ли предупредих, че никога няма да се омъжа за теб? Аз все още не съм променила решението си. Защо ми е да се омъжвам за един предател, какъвто си ти? Един предател, който се би на страната на Тостиг и Харолд Хардраде срещу Англия! Няма да стана твоя жена, та дори и да си последният жив мъж на тази земя!

— Ти нямаш право на избор, Мейрин. Ефлея има стратегическо положение и ние имаме нужда от нея. Твой дълг на вярна англичанка е да се омъжиш за човека, който може да задържи имението за законния крал на Англия.

— Аз направих точно това, Ерик Лонгсуорд! Един ден преди Коледа аз се омъжих за Жослин дьо Кобург, верен рицар на законния английски крал Уилям I. Аз съм вярна и любяща съпруга и следващата зима ще родя детето му! — завърши тя победоносно, сложила едната си ръка върху корема си, за да подчертае думите си. После лицето й отново потъмня от гняв и тя се обърна с леден глас към викинга: — Как се осмеляваш да твърдиш, че сме сгодени и как смееш да водиш тези разбойници в земите ми! Семейството ми никога не ти е давало и най-малката надежда за брак с мен. Аз пък — още по-малко! Не мислех, че си човек с толкова развинтено въображение, Ерик Лонгсуорд.

— Ако си омъжена, ще убия съпруга ти, Мейрин — каза студено викингът. — Ти ще бъдеш моя! Аз никога не съм отричал страстта си към теб. Желая те още от първия ден, в който те видях в Константинопол. Чувствата ми не са се променили. Ти имаш нужда от силен мъж, който да те научи да се подчиняваш на волята на съпруга си, и аз съм този човек! Уилям ще бъде прогонен от Англия и Едгар Ателинг ще се възкачи на престола. Ти ще бъдеш моя жена и ще носиш в корема си моето бебе. Що се отнася до бебето, което носиш сега, то може да бъде подарено на някое бездетно семейство след раждането му.

Досега Мейрин бе гледала шокирано Ерик, но изведнъж избухна в смях. Тя се обърна към Еадрик и каза:

— Този човек е ненормален, милорд. Най-добре ще бъде да го затворите някъде, за да не нарани себе си или някой ваш близък. Що се отнася до мен, аз ще изтърпя присъствието му заради законите на гостоприемството, но ако той се доближи до мен, ще наредя на слугите си да го изхвърлят от залата ми и да го хвърлят при животните в кошарата, където му е мястото!

Еадрик я погледна хитро и запита:

— Къде се омъжихте?

— В Лондон. Церемонията беше извършена от епископ Одо в присъствието на краля, майка ми, Уилям Фитц-Озбърн, Уилям дьо Варен, граф О, Робер дьо Бомон и Хю дьо Монфор.

— Къде е съпругът ви сега, Мейрин от Ефлея? Да не е побягнал, като ни е видял да приближаваме?

— Не, милорд. Той помага на епископ Одо да си върне замъка Дувър от предателя Юстас от Булон. Негов дълг беше да подкрепи брата на краля.

Еадрик Дивия кимна с разбиране. После стана и се обърна към хората си:

— Тук няма нищо за нас. Продължаваме! Наредете на хората да подпалят нивите и да съберат животните. Няма да си тръгнем оттук с празни ръце!

Еадрик бързо откри, че в нивите на имението нямаше нищо друго, освен слама, а животните и пилетата изглежда бяха изчезнали. Внезапно той се сети, че въпреки че бяха подпалили някакви помещения и работилници на хълма, там не бяха срещнали нито един работник. В имението нямаше работници, животни, пилета и красиви момичета. В студените му сини очи се появи нещо подобно на възхищение и той се разсмя.

— Предполагам, че няма да има полза да ви питам къде сте ги скрили, нали? — каза той.

— Прав сте, милорд — отвърна тихо Мейрин.

— Тогава няма да питам, Мейрин от Ефлея, защото вие вече на няколко пъти ме направихте смешен пред хората ми. Въпреки това вие няма да ми се измъкнете толкова лесно. Изгорете селото и църквата! — нареди той на хората си.

— Да подпалим ли и господарската къща, милорд Еадрик? — запита Ерик Лонгсуорд.

Еадрик видя паника в очите на Мейрин. Това му хареса, но още повече му хареса, когато тя падна на колене и започна да го моли да пощади дома й.

— Аз се бия за Англия — каза танът високо и мазно, — а не с безпомощни жени и деца. Ще пощадя дома ви, Мейрин от Ефлея!

— О, благодаря ви, милорд! — извика тя и избърса една несъществуваща сълза от окото си. Искаше й се да го попита защо ще пали селото, щом не воюва с жени и деца, но успя да се спре навреме.

Той й обърна гръб, но не и преди Мейрин да бе видяла устните му да потрепват весело. Еадрик си помисли, че ако Мейрин беше мъж, щеше да бъде забележителен противник. Тя планираше добре битките си и знаеше кога да отстъпи, за да прегрупира силите си. Еадрик напусна Ефлея недоволен.

Селяните успяха да спасят църквата, с изключение на покрива, но селото беше напълно унищожено. Мейрин обеща на жителите на имението, че домовете им ще бъдат построени отново, колкото се може по-бързо. Работниците се завърнаха от скривалищата си и веднага започнаха да работят по възстановяването на къщите в селото. Този път къщите щяха да бъдат каменни, така че, ако някога селото отново бъдеше подпалено, щеше да бъде по-лесно да се поправят.

След един месец селото беше построено отново. На хълма отново се появиха помещения и работилници. Така както работниците бяха помогнали на жителите на имението да спасят реколтата си, така сега жителите на Ефлея помогнаха на работниците отново да издигнат помещенията на хълма. Имението бързо се върна към нормалния си живот. Донесеното от скривалището жито беше насипано в чували и прибрано, за да бъде смелено на брашно, когато се наложеше, защото брашното се разваляше бързо след смилането. Ябълките в овощната градина бяха готови за събиране и когато Жослин дьо Кобург се завърна у дома си, плодовете им вече бяха мачкани за вино.

На Мейрин не й се искаше да обсъжда защитата на Ефлея, но Еада нямаше причини да си мълчи.

— Алдуин щеше да бъде толкова горд с нея — говореше възрастната жена. — Тя успя да обедини всички. Спаси цялата реколта и всички животни. Нито една жена не беше изнасилена, нито един мъж не беше убит, нито едно дете не беше отвлечено! Вярно е, че изгубихме селото, синко, но то беше построено отново, при това този път от камък. Никой мъж не би успял да защити Ефлея и жителите й по-добре от Мейрин. Що се отнася до онзи самохвалец Ерик Лонгсуорд, тя направо го разби! Ама че е куражлия тоя Ерик, щом се е осмелил да твърди, че е сгоден за дъщеря ми!

— Мамо! — Мейрин се изчерви.

— Ерик Лонгсуорд ли? — Жослин внезапно започна да проявява интерес. Това, че Мейрин беше защитила имението, не го бе изненадало, въпреки че начинът, по който бе успяла да спаси реколтата и да скрие работниците, го бе удивил, но Ерик Лонгсуорд беше нещо друго. — Кой е Ерик Лонгсуорд?

— Един глупак! — тросна се жена му.

— Баща му беше тан някъде на север и остана верен на Тостиг — обясни Еада. — Когато за първи път го срещнахме, той служеше във варангийската гвардия на византийския император. Още от самото начало досаждаше на Мейрин и се опита да я ухажва след смъртта на Василий, но тя не искаше и да чуе за него. Той се осмелил да заяви на Еадрик, че Мейрин ще стане негова съпруга и че така той щял да получи контрола над Ефлея. За капак на всичко, се заклел във вярност на Едгар Ателинг и Еадрик. Мейрин бързо го постави на мястото му и Еадрик разбра, че Ерик Лонгсуорд просто се е хвалил, за да се сдобие с влияние.

— Ще го убия! — каза спокойно Жослин.

— Ти ще стоиш тук, за да ни защитаваш! — възрази остро Мейрин. — Не се чувствам добре с детето в себе си и няма да понеса повече вълнения!

Жослин погледна към Еада.

— Какво й става? — попита той.

— Има кръвоизливи, откакто Еадрик беше тук. Няма да се учудя, ако изгуби детето, защото тя излезе на полето, за да работи като селянка.

— Ти също работеше редом с мен, мамо, както и после, когато помагахме на хората си да влачат слама за покривите на новите си къщи.

— В твоето състояние? Да не си полудяла, Мейрин? — извика ядосано Жослин.

— Как можех да не работя заедно с хората ни, Жослин? Господарят и господарката на това имение са длъжни да дават пример на подчинените си.

— Но ти си бременна!

— Половината жени от селото също са бременни, но излязоха да работят — отвърна тя.

— Те са селянки и са свикнали на натоварвания. Ти си моя съпруга и си нежна.

Мейрин изсумтя.

— Да бъде Божията воля! — каза тя. — Ако детето не е здраво, по-добре да го изгубя още сега.

Жослин я погледна ужасено:

— Как можеш да изречеш подобно нещо?

— Мъже! Какво знаете вие за бебетата, освен как да ги създавате? Виждала съм да се раждат силни бебета. Виждала съм също да се раждат и бледни, и слаби деца с деформирани тела, които живеят само няколко дни или няколко години и разбиват сърцата на майките си и в двата случая. Ако детето не е здраво, аз не бих искала да го износя, за да не ме омаломощи твърде много раждането му. Има ли нещо лошо в това?

Мъжът й изглеждаше объркан. Тя отново правеше нещо, което със сигурност не изглеждаше редно. Жослин я разбираше, но въпреки това ставаше дума за неговия син и той отчаяно искаше това дете да се роди.

Мейрин забеляза изписаните на лицето му чувства и го погали по бузата:

— Божията воля ще се изпълни, Жослин! Ако господ иска това дете да бъде спасено, той ще го спаси. Ние ще се молим за това, съпруже. Заедно ще се молим за спасението на невинното ни дете.

И те се молиха искрено, коленичили върху хладния каменен под на вече поправената църква. След по-малко от седмица Мейрин пометна. Малкото човече беше толкова дребно, че не можаха да определят дали е толкова желаното момче, или момиче. Мейрин, която само преди седмица бе говорила толкова спокойно и трезво за този момент, сега плака горчиво в прегръдките на съпруга си.

— Не е честно! — повтаряше тя. — Просто не е честно!

— Ще има и други деца — успокояваше я Жослин, въпреки че и той самият бе не по-малко разочарован от нея. — Радвам се, че ти поне си добре, магьоснице моя. Мога да приема загубата на детето ни, но нямаше да мога да преживея да загубя теб!

Изпълнените му с любов думи дадоха нова надежда на Мейрин.

— Ще започнем още сега — каза тя — и ще се потрудим добре, за да постигнем целта си, милорд.

— Да, Мейрин, доста ще се потрудим — съгласи се той с усмивка.

— Започваш довечера!

— Изобщо не си го и помисляй! — намеси се Еада. — Ще ти бъдат необходими няколко седмици да възстановиш силите си и тялото ти да укрепне, дъще. Нали разбираш за какво говоря, Жослин?

— Ще послушам мъдрия ти съвет, майко — отвърна той.

— Жослин! — възрази Мейрин.

— Да не искаш да загубиш още някое дете, дъще? Точно това ще се случи, ако не си дадеш малко време за почивка.

Мейрин се нацупи, но Жослин подкрепи саксонката:

— Посещението на Еадрик Дивия доведе до изоставане на строителните работи от графика. През следващите няколко седмици ще трябва да бъда на хълма, за да наблюдавам лично как върви работата, ако искам външните стени да бъдат завършени наполовина, преди да настъпи зимата. Ще можем да работим всеки ден, освен ако не стане твърде студено.

— А аз какво ще правя, докато ти се занимаваш със замъка си? — запита недоволно Мейрин.

— Ще се възстановиш достатъчно, за да можеш да износиш децата ни и да управляваш домакинството както преди, магьоснице — каза той и в очите му проблеснаха весели пламъчета. — Когато се оправиш напълно, възнамерявам да се занимавам с теб всяка нощ, докато усилията ни отново не дадат плод.

Мейрин се усмихна и се отпусна върху възглавниците си. Сега вече беше доволна.

— Майка ми ме научи да бъда покорна съпруга, милорд. Ще направя, каквото желаете.

— Хмм — изсумтя Еада и тримата се разсмяха.

През следващите няколко седмици Жослин се включи активно в работата по строежа. Майстор Жилет беше дошъл с много добри препоръки и чертежите му на замъка Алдфорд бяха много добри. Най-важното за Алдфорд беше да може да издържи на нападение и обсада. От тази гледна точка, местоположението на замъка върху скалната издатина, която гледаше на запад, беше идеално.

Замъкът щеше да бъде построен така, че северозападните му стени щяха да се издигат над отвесните скали, които представляваха основата на цялата сграда. От тази си страна Алдфорд беше неуязвим. Външните стени на замъка, които на езика на строителите се наричаха външна завеса, щяха да имат дължина по сто тридесет и пет метра всяка. Те щяха да се извисяват на шест метра и половина над земята и на стратегически интервали по дължината им щяха да бъдат разположени кръгли кули, които да се издигат на още три метра над стените. Между външната и вътрешната завеса, както се наричаха стените на самия замък, се намираше открито пространство, което се наричаше външен двор.

Алдфорд щеше да има само един вход. Над водния ров пред стените на външната завеса, които гледаха към долината на Ефлея, щеше да има дървена рампа, която щеше да води през входни кули с формата на буквата „U“ към външния двор. Между кулите и входната врата вертикално щеше да бъде поставена тежка дървена решетка, която щеше да може да се вдига и спуска, за да затваря или отваря прохода. До входа на замъка водеше тясна криволичеща пътека, която жителите на имението бяха отъпкали през годините в склона на хълма. Цялата пътека се виждаше като на длан от кулите на замъка и щеше да бъде разширена малко.

Стените на вътрешната завеса имаха дължина двадесет и пет метра всяка. За разлика от стените на външната завеса, които имаха дебелина само два метра и половина, вътрешните бяха с дебелина три метра и половина. Те се издигаха на единадесет метра и половина над земята, а кулите им имаха височина шестнадесет и половина метра. По-голямата им височина позволяваше на защитниците да стрелят над главите на защитниците на външните стени. По двете завеси имаше стълбища и проходи, които свързваха всеки сектор с останалите. Нисък назъбен парапет по ръба на стените щеше да предпазва от нападение онези, които се намираха на тях.

Според плановете, сградата на замъка щеше да бъде построена около един четириъгълник, наречен вътрешен двор, до който щеше да се стига само през вътрешна врата с формата на буквата „U“, която си имаше своя дървена решетка. Във всеки ъгъл на сградата щеше да има квадратни кули. В самата сграда щеше да има голяма зала и стаи за лорда и семейството му, за съдебния пристав, за готвача и семейството му. Кухненските помещения щяха да бъдат разположени точно до голямата зала. Щеше да има и казарми за гарнизона, както и конюшни за конете, кучкарници и помещения за соколи. Кладенецът щеше да бъде изкопан във вътрешния двор, за да не бъде отровен от враговете. В замъка щеше да има и ковачница.

За построяването на замъка Алдфорд щяха да бъдат необходими няколко години и Жослин знаеше, че частично издигнатите структури щяха да бъдат много уязвими, докато кралят не подчинеше напълно Англия. Все още на различни места из страната избухваха бунтове. Всеки бунт трябваше да бъде потушаван и двамата регенти имаха доста работа. Членовете на саксонските семейства, които бяха имали глупостта да си помислят, че могат да победят Уилям Нормандски, виждаха как имотите им се конфискуват и трябваше да бягат, за да спасят живота си.

Кралят се завърна в Англия на шести декември и веднага обсади град Ексетър. Тановете на Девън отдавна бяха признали властта му, но Ексетър издържа цели осемдесет дни, преди да признае Уилям за свой господар при условие, че градът запази предишните си привилегии. Майката на Харолд Годуинсон — Гита — и дъщеря й напуснаха Англия. От съпругата на Харолд и децата й от Грифид Уелски нямаше и следа. Те сякаш се бяха изпарили в небитието. След падането на Ексетър Уилям продължи похода си през Девън, Съмърсет и Корнуол и принуди бунтовниците им танове да му се подчинят.

На запад Еадрик Дивия премина границата на Англия с Уелс и отново започна да тероризира англичаните. Този път той се държеше настрани от Ефлея и концентрира вниманието си върху Херфорд, докато най-накрая не беше отблъснат. Единадесетгодишният Едгар Ателинг, майка му Агата и двете му по-големи сестри Маргарет и Кристина бяха принудени да търсят убежище в двора на шотландския крал Малкълм.

През тази година зимата сграбчи земята в ноктите си с особена жестокост. Обитателите на Ефлея си стояха вкъщи, до огньовете си. По строежа на Алдфорд не можеше да се прави почти нищо. В дните, когато вятърът не беше твърде силен, полузавършените външни стени бяха запълвани грижливо с чакъл и смес от камъни и вар. Ако не се случеше нещо непредвидено, през новата година работата щеше да продължи с по-бързо темпо.

Великден се падна на двадесет и трети март. Малко след това в Ефлея пристигна кралски пратеник. Един ден той просто се появи на източните хълмове и се спусна в галоп по тесния път, прекоси заледената рекичка и премина през портата на имението. Работещите на полето го гледаха с опулени очи. Пратеникът слезе от коня си, огледа се презрително наоколо, но когато Мейрин се появи на вратата на къщата, мъжът зяпна от изненада и възхищение.

— Аз… — той преглътна, после се сети кой беше и си пое дълбоко дъх: — Аз съм пратеник на краля и нося съобщение за Жослин дьо Кобург.

Мейрин се усмихна и потисна желанието си да се изсмее високо. Тя не си спомняше колко пъти в живота си беше виждала подобно изражение върху лицата на мъжете.

— Добре дошъл в Ефлея — каза тя с повече спокойствие, отколкото всъщност чувствуваше. — Съпругът ми е на строежа и ще изпратя да го повикат. Влезте и се освежете. Очевидно сте пътували доста.

Пратеникът, който едва ли беше на повече от четиринадесет години, я последва. В къщата го очакваше още една изненада. Всичко вътре бе не по-малко елегантно и красиво, отколкото в който и да било нормански дом. Домакинята го настани пред огъня, за което той й беше благодарен, защото денят беше доста студен. Тя му наля бокал с вино и той го изпи на един дъх.

— Аз съм Мейрин от Ефлея — представи се Мейрин.

Момчето бързо свали бокала и се изчерви, защото бе показало груба липса на добри обноски, като не се беше представило, преди да влезе в къщата.

— Моля да ме извините, милейди. Аз съм Робер дьо Йервил, паж на служба при милорд Уилям.

— Тогава бъдете още веднъж добре дошъл, Робер дьо Йервил — усмихна се Мейрин. — От Уинчестър ли идваш?

— Да, милейди.

Последва неловко мълчание и момчето неспокойно започна да се върти на стола си. Най-накрая Мейрин каза:

— Съпругът ми ще се върне всеки момент.

Жослин влезе в залата почти веднага след тези думи и Мейрин почувства голямо облекчение.

— Робер дьо Йервил! Пораснал си, момче! Сигурно си към метър и осемдесет — бяха първите думи на Жослин към госта му.

— Един и седемдесет и осем, милорд — отвърна момчето и се ухили с очевидно задоволство, че господарят на Ефлея бе забелязал ръста му. После лицето му отново стана сериозно. — Нося ви съобщение от краля — каза то и бръкна в туниката си, откъдето извади парче навит пергамент и го подаде на рицаря.

Жослин разчупи печата и разви свитъка, за да го прочете.

— Кралицата ще пристигне в Англия всеки момент — каза той високо. — Тя ще бъде коронясана в Уестминстър на Петдесетница. Поканени сме да присъстваме на коронацията й, Мейрин, а също и Еада, ако иска да дойде.

— Не, благодаря — отвърна саксонката, която бе влязла в залата навреме, за да чуе думите му. — Ти ще предадеш съжаленията ми на краля, Жослин, но нямам желание да пътувам повече! Освен това, коронацията на кралицата ще бъде по-пищна от тази на краля и Мейрин трябва да има нови дрехи, за да не те посрами. Имаме малко повече от месец, преди да тръгнете за Лондон, а това не е достатъчно, за да бъдат ушити дрехи и за двете ни. Ще се радвам, ако остана в Ефлея.

— О, мамо, трябва да дойдеш! Кога пак ще те поканят на коронация? — възрази Мейрин.

— Мейрин, решението ми е окончателно! Този път няма да се явиш пред малка група изморени от битки мъже, на които им е приятно да видят, която и да е жена. Този път отиваш в двора на крал Уилям и там ще има много жени. Всички те ще бъдат облечени във великолепни дрехи и ще преценяват останалите жени около себе си. Не трябва да ни посрамваш, дъще! Твоят външен вид и поведение ще помогнат на Жослин да получи нови почести. Ти нали искаш точно това, Жослин?

— Защо винаги си права? — подразни се дъщеря й.

— Защото съм ти майка — отвърна спокойно Еада, но очите й се смееха.

Робер дьо Йервил преспа в дома им и на следващата сутрин се отправи за Уустър, за да предаде кралската покана и на други благородници и техните семейства. Уилям обожаваше своята волева и интелигентна съпруга и искаше коронацията й да бъде един великолепен спектакъл.

— Страхувах се, че няма да можем да използваме всички онези прекрасни платове, които си донесохме от Византия — каза Еада. — Доволна съм, че точно ти ще представиш семейството ни в двора на краля. Баща ти щеше да се гордее с теб, ако беше още жив.

Двете жени започнаха работа по новия гардероб на Мейрин. Жослин беше решил, че този път ще останат в Лондон няколко дни, и Еада сметна, че дъщеря й ще се нуждае от една дузина пълни комплекти облекло, но дъщеря й се възпротиви.

— Не искам да привличам вниманието върху нас, мамо. Другите жени и така ще ми завиждат за великолепните тъкани, от които ще бъдат направени дрехите ми.

— Ти си напълно равна, на която и да било норманска лейди! — намуси се Еада. — Ти си византийска принцеса.

— Вече не съм, майко. Сега аз съм просто съпругата на един обикновен рицар и предпочитам да си остана такава. Ако внимателно планирам кои дрехи да комбинирам, ще създам впечатлението, че имам повече дрехи, отколкото са в действителност. Освен това няма да бъде удобно да се превозват толкова много дрехи до Лондон и обратно.

Жослин подкрепи жена си. По-разумно щеше да бъде да не изваждат богатството си на показ, за да не възбуждат прекалено голямо любопитство към Ефлея. Решено беше Мейрин да отпътува само с пет туники. Две от тях щяха да бъдат от брокатела във виолетово и гълъбовосиво, като всяка щеше да има вплетени в тъканта златни нишки. Други две щяха да бъдат от коприна: едната в тъмносиньо със сребърна бродерия около врата, маншетите и ръбовете, а другата — изцяло в жълто. Последната туника беше от подобен на дамаска плат, наречен лампис, в тюркоазносиньо.

Освен тези връхни дрехи Мейрин щеше да има и също толкова поли. Една от златист плат, една от сребрист, две тафтени — едната, от които в черно, а другата в светлосиньо. Последната рокля беше от пурпурночервена дамаска — цвят, който обикновено не можеше да се намери извън Византия, защото беше запазен само за императора и приближените му. Съпругата на Константин X беше подарила на Еада един топ от този плат.

Жослин наблюдаваше усилената им работа през оставащите няколко седмици и не се стърпя да ги подкачи:

— А какво ще кажете за моите дрехи? Мейрин ли ще бъде единствената в това семейство, която ще има нови дрехи? Мислех, че обикновено мъжкото мушитрънче се перчи с красивата си премяна, докато женската си седи в гнездото.

— Ами дрехите, които с мама ти ушихме миналата зима? — парира удара жена му. — Не съм те видяла да ги облечеш досега, а между тях има някои много красиви. Освен това, никой не се заглежда в мъжете.

— С изключение на жените — отвърна той сериозно.

— Е, за тях ще бъде най-добре да не се заглеждат по вас, милорд! Предполагам, че сте оставили зад себе си в Нормандия няколко глупави създания, които си мислят, че все още могат да ви имат. Те обаче бързо ще научат, че тая няма да я бъде!

За миг Жослин си спомни Бланш дьо сен Брийо и веднага изхвърли спомена за нея от съзнанието си. Бланш беше в Бретон. Тя никога не бе била част от норманския двор, нито пък имаше достъп до него, и той не искаше да разстройва Мейрин с тъжни спомени.

— Магьоснице — каза той, — няма жена, която може да ме накара да те напусна. Аз те обичам.

— Значи няма да бъдеш обсаден от стари любовници? — запита тя и в гласа й прозвуча лека нотка на разочарование.

— Не.

— Мъжете никога не си признават — измърмори недоволно жена му.

— Не е по рицарски да се говори за тези неща.

— Значи наистина има някоя! — нацупи се Мейрин, хвърли се към него и започна да го удря с юмруци по гърдите.

Жослин хвана изящните й ръце и отговори, смеейки се:

— Ти ме заплашваш с най-страшни последствия, ако си призная, че съм обичал някоя друга преди, и същевременно си разочарована, че няма такава — той я прегърна и я погледна в очите: — Аз обичам теб, Мейрин от Ефлея! Що се отнася до живота ми преди нашата среща, не отричам нищо, но и не признавам нищо. Това за мен е минало и ти си единствената, която ме интересува!

Сърцето на Мейрин заби бясно при това страстно обяснение и устните й потърсиха неговите. Целувката им беше дълга и страстна. Езикът му се въртеше около нейния и изучаваше устата й. И двамата бяха забравили за Еада, която се усмихна, обърна се и отново започна да шие. Мейрин като в просъница усети, че съпругът й я вдигна на ръце и я понесе по стълбите към спалнята им. Главата й се отпусна на рамото му и тя въздъхна доволно.

Жослин я сложи върху леглото и започна да я съблича. Тя му отвърна със същото и бавно свали дрехите му. Те паднаха на леглото, вкопчени един в друг. Целуваха се отново и отново, докато устните на Мейрин не я заболяха от силата на любовта им. Ръцете й започнаха да галят тялото на Жослин, който също я галеше нежно с дългите си пръсти. Гърбът му беше твърде дълъг. Задникът му беше твърде стегнат. Гърдите му бяха мускулести.

Жослин изохка от удоволствие при допира на пръстите й и остави устните си да я нацелуват навсякъде. Тя беше толкова мека! Кожата й приличаше на розов цвят. Гърдите й сякаш се топяха под извивките на дланите му. Малкият й корем тръпнеше подобно на водите на подскачащо по каменистото си легло горско поточе. Жослин засмука едното й зърно и Мейрин изохка. Той нежно заби нокти в деликатната кожа и звукът, който излезе от гърлото й, го възбуди неимоверно.

Жослин беше малко засрамен, че не може да чака. Просто трябваше да я обладае! Тя очевидно мислеше по същия начин, защото в мига, в който съпругът й се качи върху нея, за да покрие с тялото си нейното, Мейрин разтвори крака и прие копието му в себе си. Той го вкара яростно, изпълваше я докрай и тя жадно го приветстваше с изкусителните тласъци на тялото си. Жослин усети, че губи контрол, и семето му се изля от твърдия му член и наводни утробата й.

— Даа — прошепна тя в ухото му. — О, да, господарю мой, любов моя! — и Мейрин също бе разтърсена от силата на взаимната им страст.

Телата им бяха мокри от пот и двамата лежаха задъхани един до друг.

— Никога не съм срещал жена — каза той на пресекулки, — на която толкова да й харесва да прави любов.

— И въпреки това аз не мога да зачена — тихо каза Мейрин.

Жослин повдигна възглавниците им и ги опря в таблата на леглото, след което се намести в полуседнало положение и я придърпа към себе си.

— Скъпа, ти загуби детето преди деня на свети Матей и не можеше да се сношаваш с мен до нощта преди Богоявление, а това беше само преди три месеца и половина. Не се тревожи! Изминало е твърде малко време. Сигурен съм, че ще заченеш преди тазгодишната жътва. Ако аз не съм разтревожен, защо ти трябва да си?

— Ако не бях толкова глупава, сега щях да съм родила първия ни син и с гордост щях да се срещна отново с краля. Той ще се учуди, че нямаме деца, и ще си помисли, че всъщност ти е направил мечешка услуга като ни ожени.

— Не, магьоснице. Ако той попита, аз ще му кажа истината. Ще му кажа, че докато съм изпълнявал задълженията си към него, ти си била оставена сама да се изправиш срещу гнева на Еадрик Дивия. Ще му разкажа как си спасила Ефлея и си надхитрила бунтовника. Кралят ще се гордее с теб, Мейрин! Той изключително много цени верността и смелостта.

— Радвам се — отвърна тя. Изпълнените му с любов думи я накараха да не се самосъжалява толкова много. — Това е всичко, което ще трябва да предложа този път. Завиждам на кралицата за семейството й.

— Недей! Аз обичам милорд Уилям, но човек не може да му завижда за децата му. Младият Робърт прилича твърде много на майка си. Ричард, Агата и Аделиза се смятат за твърде голяма работа. Адела и Уилям Руфъс си приличат като две капки вода. Те са две сприхави хлапета, които искат всичко да става както те поискат. Нито едно от тях не прилича на баща си и точно това е трагичното.

— Струва ми се, че си твърде строг в преценката си. Те са просто деца и като пораснат, сигурно ще се променят към по-добро.

— Не, Мейрин, не съм твърде строг. Не забравяй, че съм израснал в норманския двор. Робърт Нормандски е на четиринадесет години, а сестрите му Агата и Аделиза са съответно на тринадесет и дванадесет. Те вече не са малки деца. Когато ърл Харолд посети Нормандия преди няколко години, беше уредено той да се ожени за най-голямата дъщеря на краля — Агата. После Харолд уби уелския крал и принуди съпругата му да се омъжи за него, изоставяйки бедната Агата. Тогава кралят уреди Агата да се омъжи за Хърбърт, граф Мейн, но той почина. Сега Уилям е уредил дъщеря му да се омъжи за Алфонсо от Леон, но тя отказва да отиде там и се кълне, че ще умре девствена. Дано Дева Мария да ме предпази от такива деца!

— Очевидно е, че децата на краля никога не са били наказвани. Ако ги бяха били по-честичко, такива неща нямаше да се случат.

— Баща ти биеше ли те?

— Разбира се, че не! Нямаше нужда от това, но брат ми Бранд постоянно опитваше кожения колан на баща ни. Веднъж татко счупи три жилави брезови пръчки в задника му само при един бой. Брат ми беше силен и упорит, колкото баща ни.

Жослин се разсмя:

— Е, ще се наложи да натупвам децата ни, ако си го заслужат, но с майка като теб много се съмнявам дали те някога ще почувстват гнева ни, магьоснице.

— Стига да успея да зачена.

— Ще успееш, скъпа! — увери я нежно мъжът й и я целуна по челото. — А сега може би ще трябва да направим още един опит в това направление.

Мейрин обърна глава, за да го погледне, и устните й се свиха в чувствена усмивка:

— Както желаете, любими милорд. Не ви ли казах, че майка ми ме научи да бъда покорна дъщеря с чувство за дълг?

Жослин се засмя тихо:

— Мейрин, моя скъпа, сладка магьоснице, твърде отдавна сме женени, за да знам, че ти си покорна и имаш чувство за дълг само когато ти изнася.

— Тогава, милорд, може би, трябва да се облека и да се върна да работя.

— Както желаете, лейди — бе хладният му отговор.

— Жослин! Ако ме отпратиш от леглото ни, никога няма да ти простя!

Той я дръпна в прегръдките си и каза със смях:

— А ако ти наистина ми повярваш и си отидеш, лейди, аз никога няма да ти го простя!

— Разбойник! — отвърна тя и го дръпна силно за косата.

Устните им пак се сляха в страстна целувка и след няколко минути те отново свършиха едновременно.